Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 41 страниц)

Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки
(книга първа от "Повелителите на руни"

Специално към българските читатели

Добре дошли в света на „Повелителите на руните“!

Докато пиша този предговор по молба на любезните ми издатели от БАРД, осъзнавам колко много се промени животът ми покрай тази поредица. Тя започна като един неясен копнеж преди почти осем години. Виждате ли, като млад бях голям почитател на „Властелинът на пръстените“ на Толкин. Неговото творчество ме въведе във фантастиката и ме вдъхнови да стана писател. Започнах да изучавам изкуството на писането на седемнайсет години и когато отидох в колежа, започнах да печеля награди в писателските курсове. След няколко години постигнах големи успехи в областта на фентъзито.

С времето обаче осъзнах, че съм публикувал много книги, но не съм написал голямата фантастика, която исках да създам като тийнейджър. Затова започнах да обмислям какво да правя. В продължение на година прехвърлях в съзнанието си всевъзможни магически светове и сценарии. Но идеята за грандиозния магически свят на „Повелителите на руните“ ме споходи едва когато отидох с един приятел на екскурзия до Шотландия. Връхлетя ме и само след миг я видях цялата. Беше точно това, което исках, беше ми толкова познато, и тогава разбрах, че е началото на нещо особено.

Затова следващата година написах първата книга и останах много доволен, когато тя се изкачи на първо място по продажби за фентъзи в САЩ, Англия, Германия и в други държави. И всяка следваща книга печелеше още повече похвали и читатели.

Вчера приключих редактирането на четвъртата книга от поредицата и започнах работа по петата. Понастоящем пиша сценарий за филм по „Повелителите на руните“ за Холивуд и благодарение на голямата популярност на филмираните фантастични романи напоследък ми се струва, че има големи шансове да стане голям филм.

Но най-хубавото, което получавам от работата си, е одобрението на читателите ми. Всеки ден получавам писма от млади хора, които са прочели книгите и ми пишат, за да ми кажат, че са ги харесали толкова много, че са ги дали на приятели и роднини, или че сами са решили да станат писатели.

И така, приятно четене. И, ако имате време, не се колебайте да се свържете с мен на www.runelords.com.

На българските читатели с обич.

Благодаря ви!

Дейвид Фарланд

27.11.2002

$year=2002

$type=предговор

Първа книга
Ден деветнадесети в Месеца на жътвата,
Славен ден за засада

Започва в мрак

Фигури на Земния крал красяха града около замъка Силвареста. Можеха да се видят навсякъде – окачени под прозорци на дюкяни, изправени до стените на градските порти или наковани до входовете – сложени навсякъде, където Земния крал можеше да поиска да влезе в нечий дом.

Много от фигурите бяха груби изделия, измайсторени от деца – няколко оплетени тръстики в недодялано подобие на мъжко лице, често с венец от дъбови листа в косата. Но пред вратите на ханове и дюкяни имаше и по-изящни статуи от дърво, в цял човешки ръст, нерядко изрисувани старателно и облечени в пътни халати от фина зелена вълна.

Казваха, че по това време, в навечерието на Хостенфест, духът на земята изпълвал образите и Земния крал се пробуждал. В пробуждането си той закрилял семейството за още един сезон и помагал да се прибере реколтата.

Бе време за празненство, дни за радост. На Хостенфест бащата на дома играеше ролята на Земния крал и раздаваше дарове пред огнището. Призори на първия ден на Хостенфест големите получаваха бутилки, пълни с ново вино, или буренца с тъмен ейл. На момиченцата Земния крал носеше куклички, изплетени от слама и диви цветя, а момчетата даряваше с дървени мечове или каручки.

Всички тези изобилия, дарявани от Земния крал, бяха само знак за богатството му – камарите от „плодове на гората и полето“, които според сказанието той даряваше на онези, които обичат земята.

И тъй, къщите и дюкяните около замъка бяха добре украсени в онази нощ, в деветнайсетия ден от месеца на Жътвата, четири дни преди Хостенфест. Всички дюкяни бяха почистени и добре заредени за есенния панаир.

Преди разсъмване улиците бяха пусти. Освен градските стражи и няколкото дойки единствените, които имаха причина да станат толкова рано, бяха кралските пекари, които точно сега гребяха пяната от кралския ейл и я омесваха с брашното, та самуните да бухнат до съмване. Вярно, змиорката бе тръгнала на ежегодното си преселение в река Вий, така че човек можеше да допусне, че навън в нощта ще се мяркат и рибари, но рибарите бяха опразнили плетените си от ракита грибове един час преди полунощ и бяха занесли буретата, пълни с живи змиорки, да ги почистят и осолят много преди втората стража.

Извън градските стени, поляните на юг от замък Силвареста бяха осеяни с тъмни палатки – керваните от Индопал бяха дошли да продават реколтата от летните подправки. Становете бяха притихнали, нарядко се чуваше само магарешки рев.

Градските порти бяха затворени и всички чужденци още преди няколко часа бяха изведени със стража от търговския квартал. По това време на нощта по улиците не се движеха хора.

Ето защо нямаше кой да види какво става в една тъмна уличка. Дори и кралският далекогледец, който имаше дар на зрение от седем души и беше на Гнездото на грааците, над цитаделата на Посветителите, нямаше да може да различи движение по тесните улици на търговския квартал.

Но в Котешка пряка, точно зад ъгъла със Складова улица, се биеха двама души кой пръв да докопа един нож.

Ако човек можеше да ги види, щяха да му напомнят за биещи се тарантули: ръце и крака се въртяха трескаво, а ножът проблясваше нагоре, стъпалата им стържеха по изтъркания паваж и двамата пъхтяха и се напъваха – на живот и смърт.

И двамата бяха облечени в черно. Сержантът от кралската гвардия Дрейс беше в черна дреха, с извезания на нея сребърен глиган на Дома Силвареста. Платеният убиец носеше обичайния за Мъятин черен памучен бурнус.

Въпреки че сержант Дрейс бе с двайсетина килограма по-тежък и въпреки че притежаваше дара на мускул от трима мъже и с лекота можеше да вдигне над главата си шестстотин фунта, се боеше, че няма да може да спечели тази битка.

Улицата беше огряна само от звездната светлина, а и твърде малко от нея се процеждаше тук, в Котешка пряка. Тук уличката беше едва пет стъпки широка, а къщите от двете страни се издигаха на три етажа, издадени над основите, и стрехите им почти се срещаха.

В това скапано, задънено място Дрейс не можеше да види почти нищо. От нападателя си едва успяваше да различи само очите и зъбите му, някаква перлена халка в лявата му ноздра и проблясващия нож. Мирисът на горска пръст от памучната му риза беше толкова силен, колкото дъха му на анасон и къри.

Не, Дрейс не бе подготвен да се бие точно тук, в Котешката пряка. Нямаше никакво оръжие и носеше само тънка ленена дреха, обличана обикновено върху плетената ризница, панталони и ботуши. Човек не ходи с оръжие и броня на среща с любовницата си.

Преди малко тъкмо беше пристъпил в задънената уличка, за да се увери, че на пътя му не се мотаят градски стражи – и чу тихото шумолене зад купчината кратуни на една от сергиите. Беше си помислил, че е обезпокоил някой торбалан, дебнещ за мишки или ровещ за дрипа, която да си навлече. Беше се извърнал в очакване да види как тлъстото плъхообразно същество притичва да се скрие – и тогава убиецът изскочи от сенките.

Ножът проблесна опасно близо до ухото на Дрейс, сержантът го отби… но ръката на убиеца се изви като змия и ножът изсвистя към гърлото му. За миг Дрейс успя да задържи китката на нападателя.

– Убийство! Проклятие, убийство! – изрева Дрейс.

„Шпионин! Хванал съм шпионин!“ Нищо не можа да му хрумне, освен че се е натъкнал на непознатия, докато драска картата на замъка.

Изрита убиеца с коляно между краката и чак го надигна във въздуха. Издърпа ръката с ножа и се опита да я извие.

Убиецът пусна ножа и с бързината на див заек се блъсна в гърдите му.

Ребрата на Дрейс изпращяха. Явно дребният мъж пред него също беше жигосан с руните на силата. Дрейс допусна, че убиецът има мускул на петима души, ако не и на повече. Макар и двамата да бяха невероятно силни, дарът на мускул усилваше само мускулите и жилите. Не влагаше повече твърдина в костите. И двубоят скоро щеше да се сведе, според Дрейс, до „сблъсък на кости“.

Помъчи се да задържи китките на нападателя си. Борбата им продължи дълго.

Дрейс чу гърлени викове:

– Насам! Насам! Ето там!

Идваха отляво. Оттатък беше Бедняшката улица – където скупчените къщурки не надвисваха толкова една към друга и където сър Джилиам бе вдигнал новото си четириетажно имение. Гласовете трябваше да са на хора от Градската стража – същите, които Дрейс се бе постарал да избегне и които сър Джилиам беше подкупил да отдъхват под фенера до входа на имението му.

– Котешката пряка! – отчаяно извика Дрейс. Трябваше да задържи убиеца още съвсем малко: да не му позволи да го намушка или да избяга.

Нападателят се дръпна отчаяно и отново го блъсна в гърдите. Изпращяха още ребра. Дрейс почти не изпита болка. Когато се бориш за живота си, подробностите са пренебрежими.

В отчаянието си убиецът успя да изтръгне ножа. Толкова силен страх обзе Дрейс, че той го изрита в десния глезен. Оръжието отхвърча встрани от целта си и го перна през ребрата.

Дрейс успя да сграбчи убиеца за лакътя и го извъртя. Той залитна, без да може да се задържи на счупения си крак. Дрейс за всеки случай отново го изрита в крака и го оттласна назад.

Огледа се в паника в тъмното, дано да види някой откъртил се камък по паважа. Трябваше му нещо твърдо и тежко. Зад него беше ханът „Бъркалото“. До цветните храсти и дървената статуя на Земния крал имаше чутура. Буталото щеше да свърши работа.

Той блъсна нападателя с все сила – мислеше, че по-дребният от него мъж ще отхвърчи. Но той се обърна и едната му ръка го сграбчи за яката. И Дрейс чу как ножът изсвистя.

Вдигна ръка да го спре.

Ножът изви надолу и се заби дълбоко, хлъзна се в корема му между счупените ребра. Във вътрешностите му избухна ужасна болка, прониза го и в ръцете и раменете, болка толкова необятна, че Дрейс си помисли, че целият свят ще я усети с него.

Стоя така, с очи надолу, сякаш цяла вечност. Пот капеше в широко отворените му очи. Проклетият убиец го беше разпрал като риба. И все още не го пускаше – беше забил ръката си с ножа до китката в гърдите му, набиваше острието към сърцето му, а лявата му ръка ровеше в джоба на дрехата на Дрейс и търсеше нещо.

Накрая стисна книгата в джоба му и се усмихна.

„Това ли искаш? – учуди се Дрейс. – Една книга?“

Вечерта, докато Градската стража изкарваше под конвой чужденците от търговския квартал, някакъв мъж от Тулистан се беше приближил до Дрейс – търговец, чиято шатра стърчеше в края на леса. Беше казал само: „Дар. За крал. Даваш? Даваш на крал?“

След безбройните церемониални поклони Дрейс се бе съгласил и бегло беше погледнал книгата. „Хрониките на Оват, емир на Тулистан“. Тънко томче, подвързано с агнешка кожа. Беше го прибрал в джоба си и реши да го предаде на заранта.

Вече го болеше толкова ужасно, че не можеше нито да извика, нито да помръдне. Светът се завъртя като въртележка! Той се опита да се отскубне от убиеца си, да се обърне и да побегне. Краката му бяха отслабнали като на коте и той залитна. Убиецът го сграбчи за косата, извърна брадичката му и вдигна ножа към гърлото му.

„Проклет да си – помисли Дрейс. – Не ме ли уби вече достатъчно?“ В последно отчаяно усилие измъкна книгата от джоба си и я запокити към Складова улица.

Там, над живия плет до струпаните бурета, стърчеше един розов храст. Дрейс много добре познаваше мястото и макар и смътно, виждаше жълтите рози по тъмните клони. Книгата полетя към тях.

Убиецът изтърси някаква ругатня на неговата си реч, блъсна Дрейс настрана и закуца към книгата.

Дрейс рухна на колене. Не можеше да чуе нищо, освен глухото бучене в ушите си. Зърна в другия край на улицата смътно движение: убиецът ровеше в храстите. После отляво се втурнаха три по-големи сенки. Проблеснаха извадени мечове, звездна светлина облиза върховете на няколко шлема. Градската стража.

Дрейс се срина по очи върху паважа.

Гъше ято изграчи в предутринната сивота, полетяло на юг под сребристата светлина на звездите, и този грак адски му напомни за лая на глутница подивели псета.

Онези, които обичат земята

Същата сутрин, няколко часа след нападението над Дрейс и на около сто мили на юг от замък Силвареста, на принц Габорн Вал Ордън също му се случиха неприятности, макар и не толкова болезнени. Но никой от уроците му в Къщата на Разбирането не бе подготвил осемнадесетгодишния принц за срещата му със загадъчната млада жена на големия пазар на Банисфер.

Беше се залисал пред една сергия в южния край на пазара – разглеждаше охладителите за вино от лъскаво сребро. Продавачът имаше и чудесни железни халби за бира, но същинската му стока бяха трите охладителя за вино – големи купи за лед, с допълващи ги по-малки чаши, които се поставяха вътре. Купите бяха с толкова високо качество, че приличаха на древна изработка на „мътните“ – същества от долния свят, живели някога на земята. Но мътни не бяха стъпвали по нея от хиляда години, а тези купи не можеше да са чак толкова стари. Всяка купа имаше ноктести крака на хала и релефни сцени с хрътки, тичащи през горски листак; чашките бяха украсени с образи на млад владетел на кон, насочил копие към хала магесница. Поставеха ли се чашите в сребърните купи, образите се сливаха в един – младият владетел напада халата магесница, а хрътките са ги заобиколили.

Орнаментите по охладителя бяха изваяни с някаква неразгадаема за Габорн техника. Майсторството на ювелира, вложено в среброто, беше смайващо.

Толкова възхитителни бяха тези изделия, изложени на сергията на пазара на Банисфер, че Габорн дори не забеляза приближаването на младата жена, докато не го лъхна мирис на розов цвят. („Жената, стояща до мен, е облечена в рокля, държана в ракла, пълна с розови цветчета“ – разбра той някак несъзнателно.) Но дори тогава беше дотолкова погълнат от красотата на изделията, че реши, че е просто някоя непозната, възхитена от същите купи и чаши. Дори не се обърна към нея, докато тя не хвана ръката му и не привлече вниманието му.

Хвана лявата му ръка с дясната си. Но не я стисна.

Той настръхна. Но не се отдръпна.

Може би го бъркаше с някого. Извърна леко глава и я погледна. Беше висока и красива, деветнайсетгодишна може би, тъмнокестенявата ѝ коса бе увенчана със седефени гребени. Очите ѝ бяха черни и дори бялото в тях бе толкова тъмно, че изглеждаше почти синьо. Носеше скромна рокля от облачносива коприна с широки, дълги ръкави – елегантния стил, налагащ се напоследък сред богатите дами на Лайсъл. Беше стегната с колан високо над кръста, точно под бюста. Раменете ѝ бяха загърнати с тъмнопурпурен копринен шал, толкова дълъг, че ресните му стигаха до земята.

Не беше просто красива.

Беше смайваща.

Усмихна му се тайнствено, а Габорн ѝ отвърна с полуотворени устни – обнадеждено и в същото време – с тревога. Почувства се като на някой от безбройните изпити, наложени му от неговите учители край камината в Къщата на Разбирането… но не беше изпит.

Не я познаваше. Никого не познаваше в целия огромен Банисфер – което изглеждаше странно – все още да не е завързал нито едно запознанство в толкова голям град, с извисяващите се песнокъщи от сив камък, с техните екзотични арки, с белите гълъби, прелитащи в синьото, грейнало от слънце небе над зелените кестени. Но беше истина. Толкова далече от дома си беше.

Намираше се в края на пазарния площад, недалече от кейовете на широките брегове на южния ръкав на река Дуиндъл – каменна отсечка от Ковашката улица, където откритите пещи кънтяха с ритмичния ек на чукове, пуфтяха с мехове и бълваха облаци пушек.

Разтревожи се, че мирният покой на Банисфер го е разсеял толкова. Дори не я беше усетил как застава до него. На два пъти в живота си се бе оказвал цел на платени убийци. Бяха убили майка му, баба му, брат му и двете му сестри. И въпреки това сега той стоеше безгрижен като селянче с корем, пълен с ейл.

„Не – бързо реши Габорн, – никога не съм я виждал; знае, че съм ѝ непознат и въпреки това държи ръката ми. Колко нелепо.“

В Къщата на Разбирането, в Стаята на Лицата, Габорн се беше учил на тънкостите на телесното общуване – как тайните се саморазкриват в очите на враг, как да отличава следи от безпокойство, от страх или умора в бръчките около устните на любима.

Учителят край камината, Джорлис, беше мъдрец, а в няколкото дълги зими Габорн се бе отличил в обучението си.

Научил беше, че принцове, разбойници, търговци и просяци – за всички тях са присъщи донякъде договорени сякаш изражения и пози, като възприето за всяка от тези групи общо облекло, и затова бе усвоил изкуството да си навлича по свое желание всяко от тези възможни облекла. Можеше да се наложи над цял салон с младежи само като се извиси с една глава над всички, или да накара някой търговец да смъкне от цената с обезкуражаваща усмивка. Прикрит само с някое тънко пътно наметало, Габорн се беше научил да свежда очи в оживения пазар и да се прави на несретник, шмугнал се в тълпата така, че които го видеха, да не разпознаят в него принц, а да си рекат учудено: „Я, това пък просяче откъде ли е откраднало толкова хубаво наметало?“

Така че Габорн можеше да разчита езика на човешкото тяло и в същото време да остава постоянна загадка за другите. Със своите два дара на ум можеше да наизусти един голям том само за час. Беше научил за своите осем години в Къщата на Разбирането повече, отколкото хората от простолюдието за цял живот усилено учение.

Като Владетел на руни, той притежаваше три дарби на мускул и две на сила, а в бойно упражнение лесно можеше да кръстоса оръжие с два пъти по-едри от него мъже. Дори някоя хала да посмееше да го нападне, Габорн щеше да докаже колко опасен може да бъде един Владетел на руни.

Все пак в очите на света, заради малкото си дарове на обаяние, той не изглеждаше нещо повече от един удивително чаровен младеж. А в град като Банисфер, с неговите певци и артисти, дошли от цялото кралство, дори красота като неговата бе нещо обичайно.

Той изгледа жената, която го държеше за ръката, и прецени стойката ѝ. Високо вдигната брадичка, уверена… и леко килната. Въпрос. Поставя ми въпрос.

Допирът на ръката ѝ – достатъчно слаб, за да покаже колебание, и достатъчно силен, за да намекне за… притежание. Тя го искаше?

„Опит за съблазняване ли е това?“ – зачуди се той. Но не… в стойката ѝ се долавяше нещо не така… Ако искаше да го съблазни, щеше да го докосне по гърба, по рамото, дори по бедрото или по гърдите. Но тя го държеше за ръката и стоеше леко отдръпната, сякаш се колебаеше да навлезе в телесния му обсег.

И тогава той осъзна: предложение за брак. Твърде необичайно, дори в Хиърдън. За жена с нейните качества беше редно семейството ѝ да уговори брак.

Габорн заключи: „Аха, тя е сирачка. Надява се сама да си уреди брак!“

Но и този отговор не го задоволи. Защо някой знатен лорд да не ѝ уреди брака?

Замисли се като какъв ли го вижда тя сега. Търговски син. Беше играл ролята на търговец; и макар да беше на осемнайсет, още растеше. Габорн имаше тъмна коса и сини очи, обичайни белези за Северен Кроудън. Поради това се беше облякъл като конте от това кралство, суетен и богат младеж с вкус, излязъл да се поразходи из града, докато баща му урежда важни сделки. Носеше зелен клин и фина бяла памучна риза с издути ръкави и сребърни копчета. Над ризата беше облякъл елек без ръкави от тъмнозелена памучна тъкан, обшита с фино обработена кожа и украсена с речни перли. Облеклото се допълваше от кожена шапка с широка периферия, на която кехлибарена игла придържаше едно-единствено щраусово перо.

Беше се облякъл така, защото не искаше да пътува открито – задачата му беше да разузнае отбраната на Хиърдън, да оцени истинските размери на богатствата на неговите земи и твърдостта на хората му.

Погледна къде е телохранителят му Боренсон. Улиците тук бяха пълни с народ и тесни заради сергиите. Млад здравеняк с бронзова кожа, без риза и с червени панталони караше през тълпата стадо от десетина кози, като ги пляскаше с върбова пръчка. Боренсон стоеше на отсрещната страна на улицата под каменната арка на входа на един хан и гледаше широко ухилен изпадналия в затруднение Габорн. Беше висок и широкоплещест, с полуоплешивяла рижа коса, гъста брада и весели сини очи.

До Боренсон стоеше мършав тип с русолява, късо подстригана коса. Кестенявите му очи се съчетаваха със строгия кафеникав халат и неодобрително навъсената физиономия. Мъжът, наричан Дни заради занаята му, бе нещо като хроникьор – посветен на Господарите на Времето – и беше съпътствал Габорн още от най-ранно детство, за да записва всяка негова дума и дело. Името си беше получил от „Ордена на Дните“. Като всеки от тази секта, Дни се беше отказал от собственото си име и от собствената си личност, когато бе съчетал в близначие своя ум с този на друг човек от Ордена. Сега Дни наблюдаваше Габорн много строго. Нащрек, с шарещи очи – запомняше всичко.

Жената, която държеше ръката на Габорн, се извърна натам, накъдето бе погледнал Габорн, и забеляза телохранителя и Дни. Млад търговски лорд с охранител беше нещо обичайно. Но следван като сянка от един Дни – това беше рядкост. Това издаваше, че Габорн е богата и важна особа, син може би на някой главен майстор на гилдия, макар да не беше възможно тази жена да знае истинската му самоличност.

Тя издърпа ръката си и го подкани да тръгне с нея. Той се поколеба.

– Видяхте ли нещо на пазара, което да ви заинтересува? – запита го с усмивка. Сладкият ѝ глас беше подканящ като ухаещите на кардамон сладкиши, които се продаваха на пазара, но в същото време и леко насмешлив. Ясно, искаше да разбере дали го е заинтересувала. А хората наоколо трябваше да помислят, че говори за винените охладители.

– Изработката на среброто показва ръка на изкусен майстор – каза Габорн. Прилагайки силите на своя Глас, наблегна на думата „ръка“. Без да го осъзнава дори, тя щеше да повярва, че в Къщата на Разбирането той се е учил в Залата на ръцете, обичайно за богатите търговци. „Нека продължи да вярва, че съм търговец.“

Продавачът, който до този момент търпеливо се беше преструвал, че не обръща внимание на Габорн, надникна изпод правоъгълния сенник и го подкани:

– Негово благородие ще пожелае ли да вземе един чудесен охладител за дамата?

До този момент Габорн сигурно му беше приличал само на син на търговец, който би могъл да съобщи на баща си за интересните стоки, които е видял. Сега навярно бе решил, че е младоженец, чиято жена е много по-обаятелна от него самия. Богатите търговци често женеха децата си млади, в търсене на финансов съюз със семейството на младоженката.

Значи продавачът смяташе, че Габорн трябва да купи среброто, за да зарадва жена си. Такава хубава жена, разбира се, би трябвало да държи в ръце домакинството. След като и търговецът не я познаваше, Габорн реши, че тя също трябва да е чужденка в Банисфер. Гостенка от север?

Младата жена учтиво се усмихна на продавача.

– Днес едва ли – отвърна заядливо. – Охладителите ви са чудесни, но у дома си имаме по-хубави. – И му обърна гръб, като изигра съвършено ролята си на съпруга. „Ето как ще е, ако се оженим – сякаш говореха движенията ѝ. – Няма да искам скъпи неща.“

Лицето на продавача посърна. Едва ли беше възможно повече от един-двама търговци във всички кралства на Роуфхейвън да притежават такъв чудесен охладител.

Жената подкани Габорн да продължат и той изведнъж се почувства притеснен. В далечния юг знатните дами на Индопал понякога носеха пръстени или брошки с отровни игли в тях. Случваше се да подмамят богати пътници в някой хан и след това да ги убият и окрадат. Възможно ли беше тази красавица да крои някое коварство?

Но се съмняваше. Бързо погледна към телохранителя си и забеляза, че Боренсон определено е по-скоро развеселен, отколкото загрижен. Сякаш го питаше: „И къде мислиш, че отиваш?“

Боренсон също беше изучавал езика на тялото – особено това на жените. Не можеше да рискува с безопасността на господаря си.

Жената стисна ръката на Габорн по-здраво. Какво трябваше да означава това – че усилва претенциите си?

– Простете, ако ви се струвам прекалено фамилиарна – рече тя. – Случвало ли ви се е някога да видите някого от разстояние и да усетите трепет в сърцето?

Допирът ѝ го трогна и на Габорн му се прииска да повярва, че да, тя наистина го е видяла отдалече и се е влюбила.

– Не, точно така – не. – Но усети, че е лъжа. Веднъж му се беше случвало да се влюби от пръв поглед.

Слънцето над тях сияеше. Небето беше чисто. Вятърът, лъхащ откъм реката, бе топъл и ароматен, носеше мириса на полята от отсрещния бряг. В такъв чудесен ден как иначе може да се чувства човек, освен изпълнен с бодрост, жив?

Каменната настилка на улицата беше огладена от времето. Пет-шест босоноги цветопродавачки подканяха купувачите със звънки гласчета. Подминаха като ветрец, носещ лъх на жита. Всички бяха с износени рокли и бели престилки. Държаха с една ръка престилките си в средата, образувайки нещо като торби, пълни с ароматни цветя – яркочервени макове и бели маргаритки, рози с дълги стръкове, пурпурночервени и оранжеви, божури и купища благоуханна лавандула.

Габорн ги изгледа как отминават, прелестни като чучулиги в полет, и разбра, че никога няма да забрави усмивките им. Шест момичета с дълги руси коси и светлокафяви очи.

Баща му бе останал на стан със свитата си на не повече от няколко часа езда извън града. Той рядко бе разрешавал на Габорн да се скита без силна охрана, но този път дори бе настоял да пообиколи сам с думите: „Трябва да опознаеш Хиърдън. Една страна е нещо повече от нейните замъци и войници. В Банисфер ще обикнеш тази страна и народът ѝ, както ги обикнах аз.“

Младата жена стисна ръката му още по-силно.

Докато гледаше цветарките, на челото ѝ се изписа болка. Габорн изведнъж осъзна колко отчаяно го желае тази жена. Едва не се засмя – разбираше колко лесно би могла да го обае с магия за обич.

Той също стисна ръката ѝ – топло, като приятел. Беше убеден, че не би могъл да има нищо общо с нея, но ѝ желаеше доброто.

– Казвам се Мирима… – почна тя и спря, за да може и той да ѝ каже името си.

– Красиво име, като за красиво момиче.

– А вие сте?

– Възбуден от интрига – каза той. – Вас интригите възбуждат ли ви?

– Не винаги. – Тя се усмихна настоятелно; очакваше името му.

На двайсет крачки зад тях Боренсон чукна с ножницата на сабята си една подминаваща козя каручка – знак, че оставя поста си при входа на хана и тръгва след тях. Редом с него щеше да е и Дните на Габорн.

Мирима се обърна назад.

– Чудесен телохранител.

– Чудесен човек – съгласи се Габорн.

– По работа ли пътувате? Харесва ли ви Банисфер?

– Да, и да.

Внезапно тя си дръпна ръката.

– Не се обвързвате лесно.

Извърна се с лице към него с леко колеблива усмивка. Навярно бе усетила, след като играта на спечелване бе свършила, че той няма да се ожени за нея.

– Не. Никога. Може би е слабост в характера ми – каза Габорн.

– А защо не? – попита все още закачливо Мирима. Спря край един фонтан, в който се издигаше статуя на Едмон Тилерман, вдигнал голямо буре, от чиито три чепа течеше вода върху лицата на три мечки.

– Защото е заложен животът на хора – отвърна Габорн. Седна на края на фонтана и се загледа в басейнчето. Стреснати от движението му, огромните жабоци се гмурнаха в зеленясалата вода. – Когато се посветя на някого, поемам отговорност за хората. Предлагам живота си, или поне част от него. Когато приема нечий ангажимент, очаквам ни повече, ни по-малко пълна всеотдайност – техния живот – в замяна. Тази взаимна обвързаност е… тя трябва да ме определи.

Мирима се намръщи, притеснена от сериозния му тон.

– Не сте търговец. Вие… говорите като лорд!

Забеляза, че тя го преценява. Щеше да разбере, че не е от родословието на Силвареста, нито е лорд от Хиърдън. Значи трябваше да е някоя чуждестранна особа, просто тръгнал на пътешествие – в Хиърдън, тази отдалечена страна, една от най-далечните във всички кралства на Роуфхейвън.

– Трябваше да се сетя… толкова чаровен сте – каза тя. – Значи сте от Владетелите на руни, дошли сте да проучите страната ни. Кажете ми, дали я харесвате достатъчно, че да потърсите годеж с принцеса Йоме Силвареста?

Габорн се възхити от начина, по който тя стигна до правилното заключение.

– Изненадва ме зеленината на вашата страна и силата на хората ви – рече Габорн. – По-богата е, отколкото си представях.

– Принцеса Силвареста ще ви приеме ли? – Все още търсеше отговори. Чудеше се от кое ли бедно замъче произлиза. Седна до него на ръба на фонтана.

Габорн сви рамене, прикривайки притеснението си.

– Зная я само по описания – призна той. – Вие сигурно я познавате по-добре от мен. Според вас как ли ще погледне тя на мен?

– Достатъчно чаровен сте – каза Мирима и без притворство огледа широките му рамене и дългата тъмнокафява коса, падаща изпод широката му шапка с перото. До този момент трябваше да е разбрала, че косата му не е достатъчно тъмна, за да е от Мъятин или от който и да е друг народ на Индопал.

После тя ахна и го изгледа с широко отворени очи.

Скочи бързо на крака и отстъпи, без да знае дали трябва да остане права, да се сведе в дълбок реверанс или да се просне в нозете му.

– Простете ми, принц Ордън… аз… ъъ… не забелязах приликата с баща ви!

Дръпна се три крачки назад. Като че ли ѝ се искаше да се обърне и да побегне слепешком, защото бе разбрала, че той не е синът на някой беден барон, нарекъл купчината си камънаци „крепост“, а че иде от самата Мистария.

– Познавате баща ми? – попита Габорн, надигна се и пристъпи към нея. Хвана ръката ѝ, за да я увери, че не е оскърбен.

– Аз… веднъж той мина през селото, беше тръгнал на лов – промълви Мирима. – Бях още малко момиче. Не мога да забравя лицето му.

– Той винаги е харесвал Хиърдън – каза Габорн.

– Да… идва много често – отвърна Мирима, явно объркана. – Аз… простете ми, ако съм ви притеснила, милорд. Не исках да бъда дръзка…

Обърна се и понечи да побегне.

– Спри – каза Габорн, прилагайки съвсем мъничко от силата на своя Глас, за да я задържи.

Тя спря, сякаш я бяха ударили с юмрук, и се обърна към него. Неколцина минувачи наоколо направиха същото.

Бяха неподготвени за командата и се подчиниха, сякаш бе дошла от собствените им умове. Като разбраха, че не са предмет на вниманието му, някои го погледнаха с любопитство, а други побързаха да се отдалечат, притеснени от появата на един Владетел на руни сред тях.