Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 32 (всего у книги 41 страниц)

Нямаше какво друго да направи, освен да чака и да гледа, докато елементалът си свърши работата, а след това – да разчисти.

Елементалът се превърна в бушуващ адски огън, от който тревата в нозете му пламна. Въздухът зарева като в пещ и зноят помете Радж Атън, разкъса дробовете му с всеки дъх.

Балонът с нагорещения въздух все още висеше на петстотин стъпки над бойното поле. Издърпаха го надолу преди горещината от огнения дух да обгори коприната му и да го пръсне на огнено кълбо.

Елементалът се обърна към града и закрачи през бойното поле.

Мъжете по стените на Лонгмът замятаха стрели в ужас. Малките стрели летяха към чудовището като звезди, които лумваха в пламъци в нощното небе, преди да бъдат погълнати. Стрелите не можеха да надвият елементала, само го подхранваха.

Елементалът вдигна ръка и пръстите му изригнаха зеленикав пламък, който погали подвижния мост на Лонгмът. Звук на цепещо се дърво и пръскащи се дъски изпълни въздуха. Войниците отгоре се разтичаха за прикритие, щом огнената вълна се натресе в замъка.

От гърлата на воините на Радж Атън се надигнаха радостни възгласи. Самият той остана мрачно усмихнат.

Изведнъж от стените над арката на портата рукна вода и потече на тъмни вади от устата на водоливниците над портата, заизлива се на вълни от всеки камък на замъка, така че сивите стени лъснаха.

Водата в рова започна да се издига нагоре към каменните бойници, оформяйки стена. При докосването ѝ огромният елементал се превърна в пара, започна да се свива и да се разпада.

Радж Атън гледаше удивено.

Един от огнетъкачите му извика:

– Преграда на воден чародей!

Замъкът, изглежда, притежаваше някаква непредвидена магическа закрила. Но Радж Атън не беше чувал тук, в Хиърдън, да има водни чародеи.

Зачуди се. Такива прегради не можеха да траят повече от година и за тях на портата на замъка трябваше да се постави магически знак. Преди четири дни не беше видял такъв знак или руна.

После вдигна очи над портата… Ордън стоеше на арката, опрял златния си щит в стената на замъка. Преградата беше вградена в щита и опирайки го в стената, той я разпростираше над целия замък.

Лицето на Радж Атън се сгърчи от гняв, докато гледаше как неговият елементал се свива и гасне под водния напор. Създанието трепереше и се свиваше като изоставено дете, после се превърна в най-обикновен огън по тревата. След малко дори и той изтля.

Радж Атън се чувстваше безсилен, обезумял.

И тогава се появи чародеят Бинесман, на личния кон на Радж Атън – препускаше от горските хълмове на запад, за да се озове между армията на Вълчия господар и замъка.

Чародеят Бинесман

Крал Ордън прибра златния щит до гърдите си. Беше го донесъл като дар на Силвареста, в чест на годежа на децата им. Преградата на щита трябваше да пази замък Силвареста. Сега беше спасила Лонгмът.

Но щитът беше станал безполезен, освен като мишена за стрелите, изцеден от всичките си водни заклинания.

Ордън се наруга мълчаливо. Когато бе видял Радж Атън да пада от стрелата, се беше поколебал. Точно тогава можеше да излезе, да се втурне в атака срещу Вълчия господар и да му отсече главата. Но остана пленник на извисилата се надежда, беше помислил в един кратък, отнемащ дъха миг, че Вълчия господар ще рухне от отровата. А после възможността да го удари изчезна.

А сега и това.

Ордън загледа удивено чародея на билките, който пришпорваше грамадния кон през зелената трева. Земните пазители рядко се месеха в хорските дела. Но този явно беше достатъчно глупав, за да се опитва да прекрати една война.

Въпреки че Ордън не беше виждал Бинесман само от година, старият магьосник се бе променил много. Сега носеше халат с цвета на есенна гора – пурпурни петна с кръпки от кафяво и златно. Кафявата му допреди година коса бе с цвета на лед. Но гръбнакът му не беше превит. Изглеждаше по-стар, но пълен с живот.

На бойното поле пред него стояха Непобедимите на Радж Атън, хиляди стрелци, гиганти и мастифи с кожени маски и бодливи нашийници.

Бинесман подкара коня си към портите на замъка.

Ордън се чувстваше странно – изпълнен с очакване и с огромни резерви енергия. Двадесет и двама воини се криеха в мазета, килери и стаи из целия замък Лонгмът. Всеки от тези мъже, снаряжен и стиснал оръжие, се беше свил на топка, очаквайки мига, в който Ордън ще извлече метаболизма му. Ордън усещаше как енергията им протича през него, усещаше как кръвта му е готова да заври, все едно че е нажежен и готов да кипне казан.

От другата страна на бойното поле мъжете на Радж Атън стояха под дърветата настръхнали от начина, по който бе протекла първата схватка. Радж Атън закрачи към Бинесман, бърз като мълния.

– Радж Атън – изръмжа старият чародей и изгледа Вълчия господар изпод гъстите си вежди, – защо продължаваш да нападаш тези хора?

Радж Атън отвърна спокойно:

– Това не е твоя грижа, Земни пазителю.

– О, моя грижа е, разбира се – каза Бинесман. – Цяла нощ яздих през Дънуд и слушах приказките на дървета и птици. Знаеш ли какво научих? Имам новини, които те засягат.

Радж Атън се приближи на още сто разкрача – все още извън обсега на лъковете, но отново застана пред войската си.

– Ордън ми е взел силарите – каза Радж Атън в отговор на предишния въпрос на Бинесман. – Искам си ги!

Гласът му отекна ясно над полята. Ордън трудно можеше да повярва, че Радж Атън говори от толкова далече.

Старият чародей се усмихна и се отпусна в седлото, сякаш искаше да си отдъхне. На зелената трева от другата страна на бойното поле стояха тримата огнетъкачи на Радж Атън. Всички започнаха да предават телата си на огъня, така че дрехите им лумнаха в пламъци и от тях се загърчиха огнени пипала – жълти, червени и сини.

– Че откъде накъде – попита Бинесман – всички силари на тази земя трябва да са твои?

– Защото са от моите мини – каза Радж Атън. Крачеше напред, лицето му сияеше с изкусителна красота. – Моите роби изкопаха рудата.

– Доколкото си спомням, султанът на Хадвар притежаваше тези мини – докато ти не му преряза гърлото. Колкото до робите, те са били нечии синове и дъщери преди ти да ги вземеш. Дори за кръвния метал не можеш да претендираш – защото това са само трошливи останки от твои предци, умрели много отдавна при едно клане.

– Мога да претендирам, че е мой – отвърна кротко Радж Атън. – И никой не може да ме спре.

– С какво право? – извика Бинесман. – Ти претендираш, че цялата земя е твоя, но си само един смъртен. Смъртта ли трябва да те принуди да оставиш всичко, за което претендираш, че притежаваш, преди да си разбрал, че нямаш нищо? Нищо нямаш. Земята те храни ден за ден, от дъх до дъх! Ти си прикован към нея, тъй както твоите роби са приковани към стените на мините ти! Признай нейната сила над теб!

Бинесман въздъхна и погледна към Ордън на стената на замъка.

– Я кажи, кралю Ордън? Ти уж си справедлив човек. Ще ги дадеш ли тия силари на Радж Атън, че да сложите край двамата на тази ваша свада? – Очите на Бинесман се усмихваха, сякаш очакваше Ордън да се разсмее.

– Не – отвърна Ордън. – Няма да му ги дам. Щом толкова ги иска, трябва да излезе срещу мен!

Бинесман цъкна с език като стара жена, гълчаща някое дете.

– Чу ли, Радж Атън? Ето един човек, който смее да се опълчи срещу теб. И подозирам, че ще победи.

– Няма шансове срещу мен – отвърна Радж Атън спокойно, въпреки че лицето му трепереше от гняв. – Ти лъжеш.

– Нима? – учуди се Бинесман. – И защо да те лъжа?

– Гледаш да подведеш всички ни, да си постигнеш твоята цел.

– Така ли го виждаш? Животът е ценен – твоят, моят, на врага ти. Аз ценя живота. Значи те „подвеждам“, за да спася жалкия ти живот?

Радж Атън не отговори, а само изгледа Бинесман с едва сдържан гняв.

Бинесман каза:

– Идвам при теб вече два пъти. Предупреждавам те за последен път, Радж Атън… откажи се от тази глупава война!

– А ти по-добре ми се махни от пътя – каза Радж Атън. – Не можеш да ме спреш.

Бинесман се усмихна.

– Да, аз не мога да те спра. Но други могат да те спрат. Новият крал на Земята вече е коронован. Него не можеш да надвиеш. Виждам надежда за дома Ордън, но за теб – никаква. Не съм дошъл тук, та отново да те моля да се присъединиш към моята кауза. Зная, че няма да се присъединиш. Но ме чуй добре… Сега говоря от името на силата, на която служа. Радж Атън, земята, която те роди, земята, която те храни като майка и баща, сега те отхвърля! Няма да те храни повече тя, нито да те закриля. Проклинам твърдта, по която вървиш, така че тя повече да не те крепи! Камъните на земята ще ти пречат. Проклета да е плътта ти, кокалът ти, жилата ти. Ръцете ти да изсъхнат дано. Проклет да е плодът на слабините ти, семе да не оставиш. Проклети да са тия, които се съюзяват с тебе, дано изпитат не по-лека орис от твоята! Предупреждавам те… Напусни тази земя!

Земният пазител изрече всичко това с такава сила, че Ордън очакваше някакъв знак – земята да се разклати и да затрепери, или да погълне Радж Атън, или камъни да западат от небето.

Но хълмовете си бяха същите като преди, слънцето светеше все така ярко.

Земята не убива, знаеше Ордън. Тя не унищожава. А Ордън виждаше, че Бинесман няма вайлд, който да го подкрепи, няма сила, която да приведе в действие това странно проклятие.

А може би резултатът от проклятието на чародея щеше да се види след време? Такива проклятия никога не се изричаха току-така; стариците разправяха, че те били най-могъщата форма на магия. Ако това беше вярно, Ордън почти съжали Радж Атън.

Все пак засега нищо не се случи. Ордън извика предупредително:

– Бинесман, напусни битката. Нищо повече не можеш да направиш.

Бинесман извърна глава и го погледна. В очите на стария чародей имаше толкова гняв, че Ордън отстъпи назад.

Сякаш също изведнъж осъзнал опасността, Бинесман обърна коня си на запад към Дънуд и препусна.

Придирчив кавалер

Замъкът Гроувърман беше разположен на нисък пясъчен хълм сред степта Мангън, точно където река Уинд правеше голям завой. Не беше най-якият замък в Хиърдън, нито най-големият, но докато Йоме яздеше тази сутрин през равнините, ѝ се стори най-красивият със своите просторни дворове, царствени кули и огромни порти. Утринното слънце сияеше златно над обраслата с пирен степ и над жълтеникавия пясъчник на замъка и той блестеше като разтопен.

Йоме, баща ѝ, Габорн и тримата им Дни се понесоха през пирена покрай стадата от полудиви коне и добитък, които побягваха стреснати всеки път, щом те излезеха на билото на поредния хълм.

Йоме знаеше това място само от карти, от дебели томове и от разговори. Гроувърман идваше в бащиния ѝ замък за Съвета на лордовете всяка есен и зима, но тя никога не беше виждала дома му. От столетия лордовете Гроувърман бяха управлявали тази земя, осигуряваща Хиърдън с подсилени коне и телешко. Бащата на Йоме не поддържаше толкова големи конюшни в собствения си замък. Тук, по бреговете на Уинд, конете растяха едри и пъргави, докато конегледачите на лорда не ги отведяха в кралските конюшни.

Водачите на стадата бяха одухотворени. Един водач на стадо, след като получеше дарове на сила и метаболизъм, можеше да надвие всеки див кон. Дивите жребчета се използваха за Посветители, защото тези коне изпитваха най-голямо благоговение пред жребците на стадото и поради това се смятаха за най-пригодни за осигуряване на подсилващи качества.

Така замък Гроувърман се бе превърнал във важна крепост, защото това беше цитаделата на Посветители за конете, осигуряваща вестоносците и войниците на Силвареста.

По това време на късната есен замъкът се превръщаше и в оживен център на търговия. Местните фермери подкарваха добитък за есенното клане. Утре беше първият ден на Хостенфест, време за празненства. Седмица след този ден, когато празненствата свършеха, угоените телета щяха да бъдат прекарани из цял Хиърдън за клането на Толфест, в двадесет и петия ден от Месеца на жътвата, преди да паднат зимните снегове.

С телетата идваха и конегледачите, подкарали летния добив кончета, и полята около замък Гроувърман се превръщаха в гъста мешавица от стобори и шатри.

Сърцето на Йоме се сви.

Беше се разгневила, когато научи, че херцог Гроувърман е отказал помощ на Лонгмът. Жестът ѝ се беше сторил дребнав и зъл, не се връзваше с благородството и куража, очаквани от лордовете на Хиърдън.

Но сега Йоме разбра, че Гроувърман с основание не е могъл да тръгне към Лонгмът. Земите около замъка бяха пълни с хора и животни – конярите и гледачите на добитък, търговци, надошли за празненствата, бежанци от Лонгмът, и немалко бежанци, изоставили незащитените си села.

Бежанците на Лонгмът разбиха сърцето на Йоме. Бяха се прислонили по бреговете на река Уинд – жени, бебета, мъже. За повечето от тях само одеялата, опънати над колове, щяха да осигуряват подслон при зимните снегове. Гроувърман щедро бе позволил на бежанците да стануват близо до стените на замъка, за да са защитени донякъде от ветровете, които вилнееха по тези равнини.

Градчето от дрипи се беше разпростряло по течението на реката, градче, обитавано от парцаливи хора. Побелели старци се суетяха безцелно, сякаш само чакаха зимата, за да замръзнат и да се свърши. Жени бяха увили бебетата си в дебели вълнени одеяла и ги държаха в прегръдките си, без нищо по-добро, с което да сгреят децата си, от своите тела и дрехи.

По кашлянията, които се носеха отвсякъде, докато преминаваше през тълпата, можеше да се съди, че болестите скоро ще пометат бедняшкия лагер.

Йоме прецени, че заедно с бежанците жителите на замък Гроувърман и онези, които бяха дошли за панаира, тук са се събрали около тридесет хиляди души. Огромна тълпа, която трудно можеше да се опази.

А стените на Гроувърман по някаква причина не бяха толкова гъсто отрупани с рицари, колкото беше очаквала.

Щом влязоха в града, всички почнаха да зяпат Габорн. Гроувърман не беше навикнал да посреща войници, носещи ливреята със зеления рицар. Тримата Дни, яздещи отзад, показваха, че това е важна процесия въпреки окаяната външност на Йоме и на баща ѝ.

При портата на замъка ги спряха четирима стражи.

– Имате ли някакво съобщение за милорд? – попита един от тях Габорн, без да обръща внимание на Йоме и на баща ѝ.

– Да – тихо отвърна Габорн. – Моля, предайте на Негова милост, че принц Габорн Вал Ордън моли за аудиенция, и че е дошъл заедно с крал Джас Ларън Силвареста и принцеса Йоме.

При тази вест стражите зяпнаха и се загледаха в окаляната Йоме. Крал Силвареста изобщо нямаше кралски вид, не и след като бе лишен от даровете си. Всъщност Йоме допускаше, че двамата с баща ѝ са най-жалката двойка на пътя.

Затова Йоме се постара да седне малко по-гордо в седлото. Това ѝ струваше скъпо, защото трудно можеше да понесе втренчените погледи на стражите.

„Вижте ужаса на своята принцеса“ – заговори един тъжен глас в ума ѝ. Искаше ѝ се да се свие и да скрие лицето си, както правеха някои Посветители, след като отдадяха обаянието си. Въпреки това тя се стегна да издържи огледа на стражите, все така борейки се със силата на руната, жигосана в плътта ѝ от хората на Радж Атън.

Стражите огледаха и тримата Дни, които приближиха сякаш за да потвърдят думите на Габорн. Двама от мъжете едва не се събориха в бързината кой пръв да повика херцог Гроувърман.

Херцогът се появи и бързо закрачи през просторния двор, богато извезаният му халат заплющя на вятъра. Наметалото му с цвят на охра беше обшито с лазурит и перли. Отзад ситнеше неговият Дни.

– Какво става тук? – извика Гроувърман и придърпа кожената яка около врата си. Утрото беше хладно; откъм юг прииждаха сиви облаци.

Спря на десетина разкрача от тях и нервно загледа ту Габорн, ту Йоме, ту краля.

– Добро утро, сър – тихо каза Йоме, без да слиза от коня, и протегна ръка, за да може херцогът да целуне пръстена ѝ. – Макар да изминаха едва четири месеца, откакто за последен път посетихте замък Силвареста, боя се, че външността ми доста се е променила.

Беше меко казано, разбира се. Колкото до баща ѝ, той приличаше на жалка сянка на предишния крал. Лишено от обаяние, лицето му бе похабено, жалко подобие на царствения му лик. Изцеден от дара на мускул, той се беше отпуснал уморено в седлото и глупаво зяпаше мучащия в стоборите добитък.

– Принцеса Йоме? – попита Гроувърман невярващо.

– Да.

Гроувърман пристъпи напред, хвана ръката ѝ и без всякакъв срам я помириса.

Гроувърман беше странен човек. Някои можеха да го нарекат Вълчи господар, защото беше взимал дарове от кучета, но за разлика от хората, които взимаха такива дарове само за да задоволят неутолимия си глад за власт, Гроувърман веднъж бе спорил дълго през нощта с бащата на Йоме – твърдеше, че било много по-правилно от морална гледна точка да се взимат дарове от животни, вместо от хора. „Кое е по-добродетелно, да натрупаш петдесет дара на мирис от човек, или да вземеш един дар на мирис от ловно куче?“

Така че херцог Гроувърман имаше няколко дара от кучета, но въпреки това беше добър водач и хората му го обичаха.

Имаше тясно лице и тъмносини очи. По нищо не приличаше на крал Силвареста. На никой, който ги видеше заедно, нямаше да му хрумне, че са роднини.

Удовлетворен от мириса, херцогът целуна пръстена.

– Добре дошли. Добре дошли в моя дом. – И с махване на ръка прикани Йоме да слезе.

– Имаме да обсъдим важни неща – каза Габорн, нетърпелив да се заеме със същината на въпроса. Толкова бързаше да се върне при баща си, че не му се искаше да слиза от коня.

– Несъмнено – отвърна Гроувърман.

– Наистина бързаме – каза Йоме. Почти ѝ се дощя да извика на Гроувърман, че няма време за формалности, че трябва веднага да призове воините си и да ги изпрати на битка.

Подозираше, че Гроувърман ще се възпротиви на волята ѝ, ще се опита да я разубеди или да я успокои с по-нищожни предложения за помощ. Затова не искаше да слуша превземките и увъртанията му.

– Трябва да поговорим веднага – заяви Габорн.

Херцогът го изгледа обидено.

– Милейди, да не би принц Ордън да говори от Ваше име и от името на краля?

– Да – отвърна Йоме. – Той е мой приятел и наш съюзник.

– Какво ще поискате от мен? – попита Гроувърман. – Трябва само да кажете.

Тонът му бе изпълнен с такова покорство, поведението му бе толкова отстъпчиво, че Йоме почти реши, че се преструва. Но когато се вгледа в очите на херцога, видя в тях само готовност да се подчини.

Йоме подхвана по същество.

– Лонгмът съвсем скоро ще бъде атакуван. Крал Ордън е там, с Дрийс и други. Как смеете да му отказвате помощ?

Гроувърман разпери ръце, сякаш стъписан.

– Отказвам му помощ? Отказвам помощ? Какво повече мога да направя? Изпратих най-добрите си рицари, които можех, като ги накарах да яздят с все сила – над две хиляди души. Уведомил съм Кауфорт, Емит, Донийс и Джоник – и те ще се стекат тук до обед. Както написах в писмото си, мога да обещая още пет хиляди души до тази нощ!

– Но… – заговори Йоме. – Ордън ни каза, че сте му отказали помощ.

– Кълна се в честта си, той греши! Никога! – извика Гроувърман. – Ако жените можеха да са щитоносци, а телетата рицари, до час щях да тръгна с армия от четвърт милион. Но никога не съм му отказвал помощ!

Тя се замисли. Вярно, по стените на Лонгмът имаше твърде много рицари. Беше решила, че са от Дрийс, или че Ордън ги е събрал по пътя си.

Габорн я докосна по лакътя.

– Баща ми ни е изиграл. Сега разбирам. Трябваше да се сетя по това, което почувствах. Баща ми винаги е твърдял, че замислите дори на най-умния мъж са толкова добри, колкото информацията му. Изигра ни точно така, както смята да изиграе Радж Атън. Знаеше, че нямаше да напуснем Лонгмът. За да ни защити, е измислил начин да ни изкара вън от опасността.

Главата на Йоме се завъртя. Ордън ги беше излъгал с такава привидна искреност, до такава степен я беше накарал да се ядоса на Гроувърман, че не бе могла да прецени положението.

До този момент, ако сметките ѝ бяха верни, войските на Радж Атън трябваше да са стигнали до Лонгмът. Дори двамата с Габорн да обърнеха веднага, нямаше да успеят да се доберат до портите на Лонгмът. А днес към Радж Атън щяха да се присъединят още сто хиляди души.

Ако Гроувърман изчакаше до нощта, за да тръгне, щеше да е много късно. Но Йоме не можеше да седи тук, докато хората ѝ се бият в Лонгмът. Трябваше да направи нещо. Тя се напрегна – и планът се оформи.

– Херцог Гроувърман – попита Йоме, – колко щита имате в момента?

– Десет хиляди годни за бой мъже – каза Гроувърман. – Но те са обикновени бойци, от простолюдието. Най-добрите ми рицари са в Лонгмът.

– Не мъже… щитове. Питам ви колко щита имате?

– Ами…, сигурно ще мога да събера дванайсет хиляди, ако преровим и оръжейните на близките имения.

– Направете го – каза Йоме, – и съберете всичките копия, брони и коне, които можете – и всички жени, мъже и деца над девет години, които могат да яздят – и всичкия добитък и коне, и каруци. Всяко одеяло от вашите бежанци ще превърнем в знаме, и те ще се веят от каруците. Донесете всички бойни рогове, които намерите. И бързо. Трябва да потеглим след не повече от два часа.

– Скоро към Лонгмът ще тръгне голяма армия – довърши тя. – Толкова голяма армия, че дори Радж Атън ще потрепери!