Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 41 страниц)

Габорн и Роуан спряха на стотина разкрача под кралската цитадела и се загледаха към покритите с мъгла зелени поляни, където кипеше битката. Габорн изведнъж се стресна от притичалите покрай тях няколко души.

Един плещест войник го избута встрани и му викна:

– Дръпни се от пътя!

И изведнъж – в лъскавата си черна броня, с черния шлем с широко разперените криле на белия бухал, се появи самият Радж Атън с личната си охрана, съветниците и неговия Дни. До него тичаха трима останали без дъх огнетъкачи.

Габорн понечи да посегне да извади сабята си и да нападне Вълчия господар, но бързо разбра, че ще е глупаво. Обърна се с пламнало от безсилен гняв лице.

Радж Атън пребяга на една ръка разстояние от Габорн – крещеше на гвардията си заповеди на индопалски:

– Приготви хората и конете! Огнетъкачите – по стените. Пратете огнени лъчове оттук до дърветата, за да можем да виждаме в тази мъгла. Контраатаката ще водя аз! Проклет да е този нагъл Ордън!

– Мъглата е неестествена – извика обезпокоен един от огнетъкачите му. – Мъгла на воден магьосник.

– Рахжим, само не ми казвай, че те е страх от някакво младо водно магьосниче, на което още не му е поникнала брада! – сряза го Радж Атън. – Очаквам повече от теб. Тази мъгла ще подейства толкова срещу Ордън, колкото в негова полза.

Магьосникът поклати глава.

– Някаква Сила се бие срещу нас! Чувствам я!

Габорн можеше само да посегне и да пипне Вълчия господар, можеше да му отсече главата, а нищо не беше направил.

Огромната тежест на тази пропусната възможност го сломи. Когато Радж Атън и войниците му забързаха надолу по Пазарната улица, ръката на Габорн зашари нервно да извади сабята от ножницата.

– Не! – изсъска му Роуан, сграбчи китката му и я натисна да прибере оръжието в ножницата.

Беше права. Но след като огледа улицата, той се увери, че мястото е идеално за засада. Обикновено дюкяните отваряха чак след час-два – а този ден съвсем не беше обикновен. Сигурно изобщо нямаше да отворят.

Пазарна улица извиваше на югозапад, така че дори човек да не беше далеч от кралската цитадела и вътрешната полоса на градската отбрана, не можеха да го видят нито от стените на цитаделата горе, нито от външните стени долу. Триетажните каменни сгради от двете страни на Пазарната улица пречеха на гледката.

Габорн спря. Утринните сенки все още бяха дълбоки, улицата – пуста. Замисли се дали да не изчака, докато Радж Атън се върне.

Погледна към кралската цитадела.

Към него тичаше някаква жена, жена, облечена в нощносин копринен халат, неприлично увит около тялото ѝ и разкриващ наполовина дръзко щръкналите ѝ гърди. В дясната си ръка държеше сребърна верига, от която висеше малка метална топка, в която се палят благовония. В тъмните ѝ очи танцуваха лудешки светлини, а главата ѝ беше плешива. Носеше се с такава властна самоувереност, че Габорн веднага разбра, че е важна особа.

Чак когато тя се приближи до него, той усети топлината, излъчваща се от тялото ѝ – сухата жар под кожата ѝ – и разбра, че е огнетъкачка.

Жената изведнъж спря и се втренчи в него, сякаш го позна.

– Ти! – извика огнетъкачката.

Той дори не помисли. Разбра с всяка фибра на съществото си, че тя е враг. С едно плавно движение извади сабята си, замахна и отсече главата ѝ.

Роуан ахна, запуши устата си с ръка и отстъпи.

За част от секундата огнетъкачката остана изправена, главата ѝ отхвърча назад, кадилницата с благовонието все още бе в ръката ѝ.

После цялото ѝ тяло се превърна в зелен огнен стълб, който изхвърча високо във въздуха. От зноя му камъните под нозете ѝ чак изпищяха от болка, тялото ѝ стана на въглен за миг и Габорн усети как веждите му се опърлиха и го защипаха. Острието на сабята му лумна в пламъци, сякаш натъкнало се на проклятие, огънят се втурна надолу по окървавения метал към дръжката… и Габорн хвърли сабята на земята.

Кой знае защо, и слава на Силите, реши, че трябва да свали и ножницата и да хвърли и нея – сякаш, и тя можеше да избухне в пламъци заради дългата си връзка с оръжието.

Твърде късно осъзна грешката си с убийството на огнетъкачка.

Една могъща огнетъкачка не можеше да бъде убита. Можеше да бъде посечена и тялото ѝ щеше да се разпадне, да се слее с огнената стихия. Но оставаше откъслек от времето, миг на съзнание между смъртта и разпадането, когато се отприщва пълната сила на огнетъкача, когато той се слива с първичния елемент, на който служи.

Габорн се олюля и отстъпи назад колкото можа по-бързо, като дръпна и Роуан. Макар и мъртва, огнетъкачката успя да съхрани човешката си същност, успя да запази формата си така, че в един миг към небето се издигна голям зелен фонтан от огън, а в следващия започна да се оформя огромна огнена жена, висока поне осемдесет стъпки.

Огнен пъкъл очерта силуета ѝ – удивително плътна сплав от топазени и смарагдови пламъци, със съвършено изваяни лице и очи; малките гърди и здравите мускули на краката ѝ се възпроизведоха с невероятна точност. Застана сякаш объркана, загледана на юг и на изток, откъдето идеше шумът и грохотът на битката.

Съставеният от първичната стихия дух на огнетъкачката се пресегна, изпълнен със сляпо любопитство, и докосна покрива на една стара търговска сграда. Стряхата на покрива се стопи и затече надолу.

Улицата беше заможна и много от дюкяните бяха с големи стъклени прозорци, които се пръснаха под напора на разкъсващия зной. Дървените порти и табели избухнаха в пламъци.

Но огненият дух не беше в пълно съзнание. Огнетъкачката може би още не съзнаваше, че е убита. В следващите няколко мига, прецени Габорн, щеше да го пропусне.

След което щеше да се нахвърли върху него.

– Бягай! – изсъска той и дръпна Роуан.

Но тя остана вкочанена на мястото си, защото свирепият зной я пареше повече, отколкото него. Роуан изкрещя от болка, свежите ѝ сетива не можеха да устоят на близостта на стихията.

Вляво от тях имаше едно дюкянче и Габорн се втурна към него с единствената надежда, че ще има заден изход. Вдигна ръце пред главата си и скочи през витрината.

Върху него се изсипаха парчета стъкло и насякоха челото му, но той не посмя да спре, за да прецени колко е пострадал. Роуан се провря след него и той я задърпа към задната страна на дюкяна, към една отворена врата, извеждаща към работилницата. Хвърли поглед през рамо и видя една огненозелена ръка, провираща се през прозореца към тях.

Един зелен пръст докосна гърба на Роуан. Младата жена нададе смразяващ кръвта вик, щом огънят я прониза като меч. Дългият огнен език се показа през корема ѝ.

Габорн пусна ръката ѝ, смаян от болката, изписана в очите ѝ, и от ужасния ѝ смъртен писък. Сякаш тъканта на разсъдъка му изведнъж се раздра. Нищо не можеше да направи за да я спаси.

Изхвърча в работилницата и затръшна вратата. Наоколо се търкаляха длета, триони и пили. Подът беше осеян със стърготини.

„Защо нея? – зачуди се Габорн. – Защо духът отне нея, а не мен?“

Видя залостената отвътре задна врата и бързо свали лоста, усещайки приближаващата го откъм гърба огнена стена. Изхвърча през прага и хукна по уличката.

Затича на зигзаг, профуча по уличката и излезе в друга, още по-тясна.

Чувстваше се опустошен. Пред очите му бе лицето на Роуан. Бе искал да я опази, но несдържаността му я беше убила. Почти не можеше да го повярва и му се дощя да се върне, за да я потърси.

Зави на поредния ъгъл.

На по-малко от двайсет стъпки видя двама мечоносци на Радж Атън, с облещени от страх очи. И двамата отстъпваха заднишком, без да му обръщат никакво внимание.

Габорн се обърна да види в какво са се втренчили.

Духът на огнетъкачката се качваше на един покрив. Възседна го като любовник – и целият покрив лумна в пъклени пламъци, задушаващ дим изригна на гъсти и черни като нощта облаци.

Огненият дух вече губеше женските си очертания – пламъците му се протягаха като алчни езици, изпъваха се във всички посоки и сееха хаос. Докоснеше ли някой от пламъците някоя сграда, стихията нарастваше на ръст и на мощ, и все повече губеше човешката си форма.

Нажеженото бяло на очите ѝ се заозърта трескаво във всички посоки. Тук имаше да се подпали пазар… по-надолу бяха дървените постройки на по-бедно пазарище. На изток се намираха конюшните, а на юг – обгърнатият от мъглата Дънуд с неговите смъртни писъци и викове на ужас.

Очите ѝ минаха покрай Габорн и като че ли се фокусираха на двамата войници, само на ръка разстояние от него. Войниците се обърнаха и побягнаха. Габорн остана закован на място, уплашен, че стихията може да бъде привлечена от движението му.

Огнената фигура се извърна и погледна към хълмовете на Дънуд – дървесните корони се протягаха над гъстата мъгла. Твърде вкусен пир беше това, за да го пренебрегне. Огнетъкачката вече се беше превърнала в прегладнял звяр, във всепоглъщащо чудовище. Каменните сгради на пазара не предлагаха много храна за засищане.

Тя протегна ръка, опря се на една камбанария, подскочи и се понесе към горите. Огнените ѝ нозе закрачиха от покрив на покрив.

Когато стигна до Кралската порта, се чуха отчаяни викове. Войниците, бранещи кулите от двете страни на портата, избухнаха в пламъци, закапаха като късове тлъсто месо, обжарено от съсъка на лагерен огън.

Приятели, врагове, дървета и къщи – духът на огнетъкачката не се интересуваше какво поглъща. За да види по-добре, Габорн се изкатери на едно външно стълбище зад някакъв хан и се сви под стрехите на покрива.

Каменните кули запращяха и почерняха от горещината при преминаването на стихията. Железните решетки на портикула се разтопиха.

А когато тя се забърза по долния двор към градските порти, избухнаха в хор гласовете на стотици мъже, изпълнени със страх и ужас.

Докато стигне външните порти, огнетъкачката започна напълно да губи човешките си очертания и се превърна в огнен стълб. Изкачи градската стена точно над подвижния мост и остана за миг изправена над кулите, навярно уплашена от рова. Сред пламъците проблесна лик, толкова приличащ на женско лице, което се озърна с копнеж назад към дървените съборетини в долната част на града, после към Складовата улица.

След това пламъците прескочиха стената и рова и се втурнаха през полята към Дънуд.

Отдалече Габорн отново долови грохота на битката, бойните рогове на бащините му войници, подали знак за отстъпление през обгърнатите в бяла мъгла поля.

Пламъците от огнената стихия прорязваха мъгливата пелена. На тази светлина Габорн успя да различи – като при блясък на мълния – трима конници, сражаващи се сред орда върколаци – размахваха грамадните си брадви над главите си.

После войниците изчезнаха, погълнати от огъня. Духът-стихия се понесе над равнината толкова алчен за суха трева, дърво и човешка плът, че помиташе всичко; превърна се в огромна река от огън, бушуваща през полята.

Сърцето на Габорн се сви от болка. Когато огненият дух бе докоснал Роуан, сякаш беше разкъсал и самия него. Сега той чуваше откъм полята викове на отчаяние, смесени с писъците на ранени и умиращи тук, в замъка Силвареста. Не можа да заличи от ума си онези последна, смразяваща болка, изписана на лицето на Роуан. Все едно че го бе укорила в измяна.

Не знаеше дали бе постъпил добре, или зле, като посече огнетъкачката. Убийството ѝ беше прибързано – почти рефлекс, който някак си му се струваше в реда на нещата, но донесе ужасни последствия.

Стените от огън, издигащи се от полето, пречеха на Радж Атън да излезе от замъка и да поведе хората си в битка.

„Това може да се окаже спасителен удар за хората ми“ – помисли Габорн.

Но можеше и да не се окаже. Габорн нямаше представа колко от хората му са загинали в реката от пламъци. Можеше само да се надява, че мъжете са видели свирепия огнен дух, възкачил се на градските стени, навреме и са успели да избягат.

В замъка беше пълно с мъртви войници, други умираха пред очите му. Десетки, може би стотици воини на Радж Атън бяха изгорели в пламъците. Портикулът на Кралската порта беше опожарен.

Грамадният дъбов подвижен мост на Външната порта гореше; кулите от двете му страни поддадоха и рухнаха. Зъбците и веригите, които издигаха и смъкваха моста, се бяха разтопили.

Само с един замах на сабята си Габорн току-що беше уязвил отбраната на замък Силвареста.

Ако баща му решеше да щурмува сега, днес, щеше да има свободен достъп към замъка.

И изведнъж Габорн забеляза една дребна фигура на Външната стена – взираше се над стената от пламъци: мъж в черна броня, с бели бухалски криле, широко разперени над високия шлем.

Мъжът вдигна бойния си чук и извика с гласа на хиляда мъже, тъй че думите му ясно изкънтяха от хълмовете и целият замък отекна.

– Менделас Дрейкън Ордън! Ще те убия! Теб и изчадието ти!

Маневрата

По време на ездата от Тор Холик Боренсон беше потънал в размисъл. Но не предстоящата битка терзаеше ума му. Беше Мирима, жената, с която се беше сгодил в Банисфер. Преди два дни беше придружил нея, сестрите ѝ и майка ѝ до града, за да не пострадат от войските на Радж Атън, сеещи хаос из околностите.

От Мирима щеше да излезе добра войнишка жена.

В малкото часове на нежност насаме с жена си Боренсон все пак беше изпитал дълбока и невъзвратима любов. Не беше само заради красотата ѝ, макар че и нея ценеше високо. Беше заради всичко у нея – лукавият ѝ, пресметлив нрав; схватливостта ѝ; невъздържаната страст, проблясваща в очите ѝ, когато яздеше сама с него към фермата на майка си.

Всъщност тя се беше обърнала към него с усмивка на лицето, с пълните си с невинност черни очи, и го попита:

– Сър Боренсон, разбирам, че сте мъж, притежаващ дарове на жизненост?

– Десет при това – похвали се той.

Мирима повдигна тъмната си вежда.

– Това би трябвало да е интересно. Чувала съм, че в брачната нощ девицата често открива в леглото, че голямата жизненост на един войник се оказва добра и за нещо повече от това да не умре от бойните си рани. Вярно ли е?

Боренсон се опита да изломоти някакъв отговор. Не беше и сънувал, че такава красавица като нея ще го попита толкова откровено за уменията му в леглото. Но преди да успее да отговори, тя го спря с думите:

– Харесва ми червеният цвят. Толкова добре ви стои, когато го носите на лицето си.

Той се изчерви още повече и се почувства благодарен, когато тя извърна поглед настрани.

Боренсон неведнъж си беше въобразявал, че е влюбен до уши. Но това беше различно. Сега той не беше онова пощръкляло при пълнолуние биче, мучащо в нощта за някоя юница. Това му се струваше… редно. Струваше му се редно да я обича чак до костите си.

Беше разбрал, че е влюбен, докато яздеше да предупреди крал Ордън за нашествието. Препускаше в бесен галоп и беше подминал три хубави девойки, които беряха горски плодове край пътя. Едната му се беше усмихнала съблазнително, а той толкова се беше улисал по Мирима, че чак след десетина мили осъзна, че не ѝ бе отвърнал с усмивка.

Толкова се беше побъркал.

На път към замъка Силвареста беше изтласкал Мирима от ума си със следната мисъл: „Колкото по-скоро приключа с тази битка, толкова по-скоро ще мога да се върна при нея.“

Но много преди да стигне до замъка бойците му бяха започнали да се натъкват на съгледвачите на Радж Атън, ловни отреди от по пет-десет души. Най-бързите му рицари с жар ловяха и избиваха съгледвачите, докато самият Боренсон насочваше атаките си срещу върколаците.

Недалече от замъка той спря при брега на река Вий и отвори шишенцето, което му бе дал крал Ордън. Задържа го с усилие, щом свирепите ветрове завиха от гърлото на бутилката.

С отварянето на флакона над вода беше удвоил мъглата, която нормално щеше да даде магията. Затова запуши шишенцето, докато все още беше полупълно.

Но щом миризмата на морска мъгла се разпростря по долините около замъка, Боренсон вкуси солта във въздуха и си помисли за родния дом. Размечта се какво ще бъде, щом отведе Мирима в новото си имение при Дрювъри Марч. Познаваше имението – чудесен дом, с камина в господарската спалня.

Бързо изтласка тези мисли от ума си и заповяда на стрелците си да изпънат лъковете и да нападнат в предутринния горски сумрак. Пет минути по-късно хората му изненадаха върколаците, спящи по дърветата. Полетяха стрели и върколаците западаха като черни плодове от дъбовете на Дънуд – някои мъртви, други побягнаха да потърсят закрилата на замъка.

Хората му заблъскаха по щитовете и завикаха, и тръгнаха по мекия горски мъх, подкарвайки пред себе си маймуноподобните твари – купища черна козина, оголени жълти зъби, червени очи, пламнали от ярост и страх.

За Боренсон разправяха, че винаги се усмихвал по време на битка, въпреки че той самият рядко го забелязваше. Навик, който беше усвоил още като малък, когато го пердашеше щитоносецът Пол. По-голямото момче винаги се смееше, когато му паднеше случай да му наложи поредното наказание, и когато Боренсон порасна достатъчно, за да може и той да пердаши, също започна да се смее. Този негов навик ужасяваше някои врагове, други ядосваше. И в двата случая обаче караше противниците му да правят грешки и в същото време вдъхваше кураж на другарите му в боя.

Сега той бе сред равнината, в гъстата мъгла, обкръжен от десетина върколаци. Съществата съскаха и ревяха.

Той развъртя дългия си боен чук – парираше ударите с щита – и завика на коня си да рита нападателите.

И изведнъж се сепна – някаква грамадна стена от пламъци се изстреля през мъглата вляво от него.

Ревна на коня си да препусне с всички сили, за да спаси живота и на двамата. Беше подсилен кон, в края на краищата, способен да надбяга и вятъра.

Но тогава огнената стена се развърна и протегна пипалата си, за да обхване всички, като паст на някакво оживяло гладно чудовище. Върколаците видяха собствената си гибел, носеща се към тях, и едно от създанията сграбчи стъпалото на Боренсон в опит да го събори от коня.

Той замахна с чука към главата на звяра, разбрал, че може да загине, че може изобщо да не успее да предаде посланието, което крал Ордън го беше помолил да отнесе на Радж Атън. Чукът му порази върколака в муцуната, той го изрита настрана и конят му се втурна през гъстата мъгла.

Боренсон препусна назад през равнините, с виковете „Ордън, Ордън!“, за да прегрупира хората си. Огънят се носеше след него – дълги тънки пръсти, които искаха да го хванат и да го разкъсат.

Той препусна през тъмните дървета.

Когато достигна дъбовете, стихията се поколеба, сякаш… неуверена. Обгърна колебливо един грамаден дъб, подпали го и сякаш забрави за Боренсон.

Само пет-шест души успяха да го последват назад към леса, но той видя как десетки други се пръскат настрани от огнената стихия през мъглите.

Изчака няколко минути хората му да се съберат и прегрупират с надеждата, че са успели да се измъкнат. Тук сред дърветата се чувстваше в безопасност, скрит. Листата надвисваха над него и го загръщаха. Загръщаха го като наметало. Клоните бяха като щитове срещу стрели и ноктести лапи, като стена, която щеше да забави пламъците.

Долу откъм долината се чуха гръмки викове – Радж Атън крещеше заканите си как ще убие крал Ордън. Боренсон не разбра каква е причината, но фактът, че Радж Атън е толкова разгневен, го смая.

Наду бойния си рог, за да призове оцелелите си мъже. Само след няколко минути се събраха над четиристотин души. Някои донесоха обезпокоителната вест за сражаващи се главанаци източно от замъка. Други съобщиха, че върколаците се прегрупират и се опитват да се доберат до портите на замъка. Някои от воините бяха подгонили върколаци навътре в горите и бяха избили доста. Други се бяха заловили да избиват конете на Радж Атън. Цялата тази битка започваше да става безумна, да губи смисъл и цел, и Боренсон почти съжали, че бе покрил бойното поле с вълшебната мъгла.

Той помисли какво да направи и разбра, че ще е най-безопасно да остане в леса и да излови последните криещи се тук върколаци. Но в мъглата пред замъка лежеше далеч по-примамлива плячка.

– Е, добре – разпореди се той. – Правим бърз набег от изток на запад пред замъка. Пиконосците в челото, да се справят с великаните. Лъкометците по фланговете, да разчистват върколаците.

Въздухът се изпълваше с валма дим от пожарите из полята и в гората.

Рицарите на Ордън се строиха и се понесоха през дърветата към източното поле. Боренсон нямаше пика, затова застана в ядрото, близо до първата редица, за да може да насочва атаката.

Когато копитата на коня му закънтяха в мъглата, Боренсон видя вляво от себе си издигащото се огромно туловище на великан, като огромна космата могила сред гъстата бяла мътилка. Двама от пиконосците свърнаха встрани и забиха пиките си в звяра.

Раненото чудовище изрева като бик, замахна с грамадните си ноктести пръсти, помете един от бойните коне като парцалена кукла и разкъса на две ездача му с грамадните си челюсти.

Боренсон подмина схватката – няколко стрелци вече бяха пришпорили конете си натам да довършат гиганта.

През мъглата отляво тромаво крачеха други два великана. Около тях се бяха скупчили добили кураж върколаци. Двайсетина от рицарите на Боренсон завиха натам. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите му. Единият гигант нададе гневен рев.

Точно срещу него прииждаше внушителна орда гиганти и върколаци, като тъмни хълмове, с черна вълна от копиеносци зад тях. Вик на триумф изригна от гърлата на чудовищата.

Сърцето на Боренсон едва не спря. Защото между тях яздеха стотици бойци с месингови щитове. В челото им един огромен воин в черна ризница, с шлем, увенчан с бели бухалски криле, надигна грамаден боен чук и изрева боен вик с гласа на хиляди мъже:

– Куанзаййа!

Видът му и оглушителният му вик вдъхнаха ужас в сърцето на Боренсон. Бронята и въоръжението му бяха достойни за крал.

Радж Атън беше вдигнал забралото на шлема си. Беше най-смайващо красивият мъж, когото Боренсон бе виждал. Могъщият глас на Владетеля на руни накара коня на Боренсон да спре. Обезумяло от страх при бойния вик, животното не можеше да реши дали да се оттегли, или да свърне настрани. Боренсон му извика команда да препусне напред, но гласът на Радж Атън бе прозвучал толкова оглушително, че конят сигурно беше оглушал.

Животното спря и задърпа юздите, мъчеше се да извърне глава към Боренсон. Боренсон успя да го насочи към противника. И се озоваха в самия разгар на страховитата битка. Пиконосците му нападаха яростно гигантите, конницата се беше развърнала в опасно тънка дъга, стрелците сипеха порой от стрели, а самият Боренсон се опитваше да нападне Радж Атън.

Конят му обаче не искаше да го приближи, а се мъчеше да се обърне и да побегне. Понесе Боренсон наляво и той се озова сред гъсто струпаните гиганти. Радж Атън профуча покрай него. Чукът му се издигаше и падаше с невероятна скорост и прокарваше кървава пътека през редовете на защитниците.

Един гигант се понесе към Боренсон през мъглата и замахна с грамадния си дъбов кривак. Боренсон се присви до врата на коня да избегне удара, профуча покрай гиганта и се озова сред купчина върколаци, които засъскаха и заръмжаха радостни, че са обкръжили самотен войник, върху когото да излеят гнева си. Няколко великана изтътнаха покрай Боренсон, устремени към ядрото на битката.

Някъде зад него един от заместниците му наду бойния си рог и подаде отчаян сигнал за отстъпление.

Боренсон надигна чука и щита си, разтресе се в безумен смях и започна да се бие на живот и смърт.