Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 41 страниц)

Четвърта книга
Ден двадесет и втори в Месеца на жътвата,
Ден за клане

Смърт навестява дома на приятел

Вятърът от югоизток се усили и понесе миризмата на дъжд. Зад бурния му порив се втурнаха тъмни облаци и покриха леса. Боренсон дочу далечен тътен на гръмотевици, но същия следобед вятърът донесе до сетивата му цвилене и конска миризма. Войските на Радж Атън се придвижваха през обгорените хълмове.

Беше изтекъл едва половин час, откакто Габорн се метна на коня си и с едно кимване Боренсон им пожела късмет. След миг Габорн, Йоме и крал Силвареста пришпориха конете по покрития с пепел хълм към заслона на горите. Пращенето на клони и изцвилването на кон възвестиха тръгването им, но конете се движеха толкова бързо, че само след миг дори и тези звуци заглъхнаха.

Боренсон също подкара бойния си кон към края на притихналите гори, но пое в друга посока. Пред него се простираше дълга редица древни дъбове и ясен – много от върховете на клоните им бяха напълно изпепелени.

Когато ги приближи, Боренсон забеляза нещо, което го порази с невероятната си странност… Като че ли пред него имаше някаква невидима стена и дърветата зад нея не бяха прихванали огъня. Нито едно кафяво клонче не се беше подпалило, нито една паяжина не беше изгоряла.

Сякаш… пламъците бяха бушували пред тези дървета, изпепелявайки всичко, докато дърветата не бяха им казали: „Стига. Тези гори са наши. Не можете да продължите.“

А може би неестественият огън беше свърнал встрани по някакви свои причини? Един дух на огнената стихия съзнателно беше насочвал за известно време пламъците, но след това беше изгубил целта си и се беше стопил и изчезнал.

Боренсон спря точно пред дърветата. Страхуваше се да навлезе сред тях. Не се чуваше птича песен. Не се чуваше шумоленето на мишки и торбаланци в мъртвите листа под клоните. Дядова брада беше провиснала странно от дебелите дъбови клонаци, на големи завеси. Древна и огромна беше тази гора.

Боренсон беше ловувал из тези призрачни лесове, но никога не беше яздил през тях сам. Знаеше какви опасности дебнат в тях.

Не, не огънят беше свърнал настрани. Гората му се беше опълчила. Стари дървеса живееха тук, толкова стари, че може би помнеха времето, когато мътните са издигнали Седемте камъка. Тук бродеха древни духове, сили, пред които никой смъртен не биваше да се изправя сам.

Стори му се, че сега ги усеща – как го гледат изпитателно. Злокобна сила, от която въздухът бе натежал. Той вдигна очи към сивите небеса, към ниските облаци, понесли се от югозапад. Вятърът го шибна в лицето.

– Не съм твой враг – прошепна Боренсон на гората. – Ако търсиш врагове, скоро ще ги видиш. Те идват.

Предпазливо и много почтително Боренсон подкара коня си ходом под тъмните клони. Само няколко разкрача, достатъчно, за да може да върже животното в някоя долчинка и да изпълзи обратно до края на гората, за да наблюдава преминаването на армията на Радж Атън долу по пътя.

Не му се наложи да чака дълго.

След минута-две се появиха двайсетина мъже. Пред тях скачаха бойни псета. За ужас на Боренсон, водеше ги самият Радж Атън.

За миг Боренсон се уплаши, че следотърсачите ще тръгнат по неговата диря, но при реката те се спряха и почнаха да оглеждат мястото, където Габорн беше взел бронята на Торин.

Боренсон чуваше приглушените им викове, но не разбираше индопалския диалект, на който говореха. Бяха родом сигурно от някоя южна провинция, а Боренсон знаеше само няколко ругатни на северния им диалект.

Радж Атън разбра, че групата на Габорн се е раздвоила.

Тръгнаха по дирята на Габорн. Стъписан от ужас, Боренсон се зачуди защо лично Радж Атън е решил да поведе отряда. Навярно Вълчия господар ценеше Йоме Силвареста повече, отколкото Боренсон можеше да си представи. Или може би Габорн му трябваше за заложник.

Той мълчаливо пожела на Габорн да побърза, да препуска с все сили и да не спира никъде, докато не стигне Лонгмът.

Следотърсачите едва бяха прехвърлили хълмовете вляво от Боренсон, когато на широкия път се появи и главната колона на армията на Вълчия господар. Извезаните със златни ширити връхни палта ярко блестяха на последните слънчеви лъчи пред наближаващата буря.

Първи се появиха лъкометците, хиляди на брой, маршируваха по четирима в редица. Следваха ги хиляда конни рицари. След тях се появиха съветниците и магьосниците на Радж Атън.

Не го интересуваха особено войниците на Радж Атън. Вместо да ги гледа, той зачака какво ще се появи след тях. Грамаден дървен фургон. Фургон, който возеше Посветители – сигурно не повече от три дузини. Фургонът се пазеше зорко от стотици Непобедими.

Стрела не можеше да прониже дървените му стени. Боренсон веднага съобрази, че на сам човек ще му е невъзможно да нападне обитателите на фургона.

Но той знаеше истината.

Радж Атън щеше да повлече със себе си само няколко вектора, надявайки се, че никой не би посегнал да избие стотиците нещастни Посветители в цитаделата на Силвареста или в другите замъци, които сигурно беше превзел в Севера.

След като фургонът с Посветителите подмина, след като се изнизаха всички готвачи, оръженосци и цялата човешка гмеж, точеща се след войската, и още около хиляда мечоносци, след като преминаха и последните хиляда стрелци в ариергарда, Боренсон мрачно осъзна, че избиването на векторите на Радж Атън ще е невъзможно.

Трябваше да се съсредоточи върху проникването си в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста. Притесняваше го големият брой стражи, които може би го чакаха там.

Бурята набираше сили и облаците обгръщаха небето. Ветровете замятаха от гората вълни от сухи листа. С приближаването на вечерта облаците засипаха мълнии из небесата. Скоро заваля и дъждът – пороен и безмилостен.

Боренсон придърпа походното си одеяло над главата си и се замисли за Мирима, в Банисфер. Тя имаше трима Посветители – обезумялата ѝ майка и двете ѝ грозни сестри. Бяха дали твърде много от себе си, за да сплотят семейството, да спечелят своята битка срещу бедността. Мирима беше разказала на Боренсон как е умрял баща ѝ.

– Майка ми е отраснала в имение и също е имала дарове – каза му тя. – А баща ми беше богат по едно време. Продаваше фини платове на пазара, правеше зимни палта за богатите дами. Но един пожар изгори дюкяна му и палтата му изгоряха заедно с него. Всичките пари на семейството трябва да са изгорели в този пожар, защото не намерихме нищо.

Доблестен начин да се каже, че баща ѝ е бил убит при грабеж.

– Дядо ми още е жив, но си е взел някаква млада жена, която харчи повече, отколкото той може да ѝ носи.

Боренсон се беше зачудил накъде клони, докато тя не прошепна част от една стара поговорка: „Щастието е лодка… в бурно море, която се вдига и пада с всяка гигантска вълна.“

Мирима, беше разбрал той, му казваше, че не вярва в щастието. Въпреки че уговореният им брак можеше да прилича на щастие, то беше само защото за момента бяха прехвърлили гребена на поредната вълна, а тя се боеше, че всеки миг малката ѝ лодчица ще се блъсне в следващата, ще се разбие и може би ще потъне завинаги.

Точно така се чувстваше самият Боренсон сега – давещ се, надяващ се течението да го извлече на спасителния бряг. Цялата идея да се изпрати един човек, за да щурмува цитаделата на Посветителите, беше неосъществима. Най-вероятно щеше да завари цитаделата добре охранявана и щеше да му се наложи да се оттегли.

Но той знаеше, знаеше, че дори да има и най-малкия шанс да проникне вътре, трябва да го направи.

Вечерта бурята отмина, но той продължи да седи неподвижно, заслушан как водата капе тихо от листата, заслушан в пукота на клоните под напора на вятъра. Вдишвате мириса на гнили листа, богатия мирис на горската почва, чистия мирис на земя. И на пепел.

Избиването на Посветители никак не му се нравеше. Боренсон се мъчеше дълги часове да втвърди решимостта си, представяше си как би могло да бъде – как изкатерва стените, как се бие със стражите.

Представи си как препуска до стените на замъка и влиза вътре, как отива до портите на цитаделата на Посветителите, как поваля излезлите на пътя му защитници, как се залавя да изпълни дълга си.

Такъв щурм сигурно щеше да изглежда героичен и вероятно щеше да се окаже гибелен за него. Искаше да го направи, да приключи най-после с тази ужасна задача. И с най-голяма охота щеше да извърши този самоубийствен щурм, ако не беше Мирима.

Ако се опиташе да проникне в цитаделата през деня, щеше да изложи задачата си на голям риск. Нещо повече, дори да успееше да влезе и да избие Посветителите, след това трябваше да се върне при краля и да докладва… какво е станало между него и Габорн, да му каже и защо беше оставил Силвареста живи.

Не можеше да излъже крал Ордън, да се престори, че не е виждал Габорн.

Затова остана загледан в гаснещото на запад слънце, проснало златото си по облаците, докато не връхлетя нова буря.

Той яхна коня и пое към хълма южно от замък Силвареста.

„Не аз съм смъртта“ – каза си той, въпреки че толкова години се беше тренирал да бъде добър войник. Беше се превърнал във великолепен воин, във всяко отношение. А сега трябваше да изиграе ролята на убиец.

В ума му проблесна един образ, отпреди пет години, когато кралица Ордън беше убита в леглото ѝ, с новороденото ѝ бебе. Боренсон се беше опитал да прониже с меча си убиеца – грамаден мъж, който се движеше бързо като змия, човек в черен халат, с покрито лице. Но убиецът се беше измъкнал.

Ужасно го болеше от спомена за такива неща. А още повече го болеше при мисълта, че сега той ще бъде поредният убиец.

Щом приближи, Боренсон видя, че по стените на замък Силвареста крачат малко стражи. Верните войници на Силвареста бяха избити; Радж Атън не беше оставил нито един да пази празната коруба на града. Боренсон не успя да забележи нито един мъж по стените на цитаделата на Посветителите.

Това го натъжи. Старите приятели – капитан Олт, сър Вонейс, сър Читъм – трябваше да са по тези стени. Но ако бяха живи, сега те лежаха в цитаделата на Посветителите. Спомни си една случка отпреди три години, когато беше взел меласа на лова и я изсипа на тънка струйка през дърветата чак до краката на заспалия Дероу, след което наклепа и ботушите на капитана.

Когато се събуди и видя една мечка да ближе краката му, Дероу вдигна с крясъците си целия бивак.

Боренсон извади бялото шишенце с мъглата, издърпа запушалката и я остави да потече.

И само след половин час вече беше смъкнал бронята си и тръгна да извърши самотното си катерене. Изкачи външната стена от западната страна на града, загърнат от мъглата, която пълзеше заедно с него.

След това се добра до Вътрешната, Кралската стена и я преодоля лесно. По тази стена крачеше само един младеж, но в този момент той беше с гръб към него.

Към полунощ Боренсон стигна до основите на цитаделата на Посветителите и грижливо огледа стената. Не се доверяваше много на очите си, безпокоеше се, че в Кралските кули може да са скрити стражи. Затова изкатери стените ѝ от северната страна, откъм дърветата при гробниците, където малко остри очи можеха да го забележат.

Дъжд загръщаше цитаделата и затрудняваше намирането на процепи между камъните. Минаха дълги минути, докато стигне върха.

Там се увери, че пасажите наистина са без охрана, но когато притича по стълбите надолу към вътрешния двор, забеляза двама градски стражи – младежи с малко дарове, – скрили се от проливния дъжд под заслона на портикула.

В мига, в който една мълния изпълни небето, той се втурна към тях и ги закла, докато гърмът разтърсваше цитаделата, така че никой не можа да чуе виковете им.

Но още докато ги убиваше, се зачуди. Нито един Непобедим? Никой, който да пази всички тия Посветители?

Приличаше на клопка. Може би стражите се криеха между Посветителите.

Боренсон погледна към лъсналите от дъжда камъни в цитаделата. Светлините в големите стаи бяха угасени, макар че в кухните все още светеше фенер. През портикула духаше свиреп вятър и метеше по двора.

Убиването на Посветители си беше изкуство, цяла наука. Някои от Посветителите вътре, знаеше Боренсон, щяха да се бранят сами, мъже като него, които сами притежават десетки дарове и дълга практика в боравенето с оръжие. Можеше да са осакатени – глухи или слепи, неми или без усет за миризма – но все пак можеше да са опасни.

Така че при избиването на Посветители здравият разум диктуваше да избягваш такива мъже, да убиеш първо онези, които служеха като техни Посветители, за да отслабиш по този начин най-опасните си противници.

Затова започваш да избиваш най-напред жените и младите. Винаги се стремиш най-напред да убиеш най-слабите. Убиеш ли човек с двайсет дара, изведнъж ще установиш, че са се пробудили двайсет Посветители, които вдигат тревога или скачат да се бият с теб.

Въпреки че може да се изкусиш да пощадиш един-двама Посветители, истината беше, че ако го направиш, те могат да повикат стражи. Затова ги избиваш всички.

Избиваш хора от простолюдието, които само са дали дарове, не са получили. И започваш от дъното на цитаделата, като блокираш всички изходи, и си пробиваш път към по-горните етажи.

Освен ако, разбира се, някой в цитаделата не се събуди.

„Най-добре да започна от кухнята“ – каза си Боренсон. Взе ключа от убития пазач и заключи портикула, за да не може никой да влезе или да избяга, след което отиде до кухнята. Вратата беше заключена, но той пъхна зъбеца на попадналия му подръка боен чук в процепа. С даровете му на мускул от осем мъже не беше голям подвиг да изтръгне вратата от пантите.

Завари в кухнята едно невзрачно момиче, оставено да помете пода късно през нощта. Още дете, може би осемгодишно, със сламеноруса коса. Боренсон го позна – слугинчето, което се беше прилепило към принцеса Йоме предния Хостенфест. Твърде малко, за да е дало дар. Силвареста, разбира се, никога нямаше да вземе дар от същество като него.

Но Радж Атън беше тук, осъзна Боренсон. Момичето беше отдало дара си на него.

Щом видя Боренсон на прага, то отвори уста да изпищи. Нищо не излезе.

Няма, която беше дарила своя Глас на господаря си.

Боренсон почти нямаше сили да изпълни задачата си. Стомахът му се сви, доповръща му се. Но беше добър войник. Цял живот – добър войник. Не можеше да позволи на детето да се измъкне през влажните решетки на портикула и да извика за помощ. Въпреки че детето трябваше да умре, жертвата му щеше да спаси живота на хиляди хора в Мистария.

Той притича и грабна метлата от ръката на детето. Момичето се опита да изпищи, опита се да се измъкне от здравата му ръка. Запълзя към една маса и в ужаса си събори една пейка.

– Съжалявам! – с гняв прошепна Боренсон и прекърши врата ѝ, за да не страда повече.

После леко положи телцето на пода, чу топуркане отзад в масларната – в сенките, хвърляни от фенера. Още едно момиченце стоеше там, с блеснали в тъмното черни очи.

При всичките свои героични представи през този ден не си беше представял това – неохранявана цитадела, където ще трябва да избива деца.

Така започна най-мрачната нощ в живота на Боренсон.

Време за въпроси

Докато препускаха през горите под черните дървета, Бинесман държеше тоягата си вдигната високо, за да свети на всички със смътната си светлина. Но и това като че ли беше уморително за него – Бинесман изглеждаше изцеден и състарен.

Дърветата плющяха край тях.

Габорн имаше хиляди въпроси и изпитваше не по-малко колебания. Искаше му се да поговори с Бинесман. Но засега не задаваше въпросите си. В Мистария се смяташе за проява на грубост да разпитваш някого по начина, по който Габорн искаше да разпита Бинесман сега. Габорн винаги беше смятал, че това правило на доброто възпитание е въпрос на чист обичай, породен без причина, но сега разбра, че е нещо повече.

Като задаваше въпроси, човек нарушаваше Невидимото владение на другия. Най-малкото – отнемаше му време. А информацията често си има цена, цена не по-малка от тази на земята и златото, така че щом я отнемаш, ти ограбваш другия.

За да престане да мисли за обалина, както и за изчезването на създадения от Бинесман вайлд, Габорн се съсредоточи върху това свое прозрение, замисли се колко често добрите порядки са вкоренени в необходимостта на човек да зачита Владенията на другите. Вече определено можеше да разбере как обръщения и жестове на почит се наместват в една по-голяма схема.

Но мислите му скоро се отклониха от тези неща и той отново взе да прехвърля в ума си онова, което беше видял.

Габорн подозираше, че Бинесман знае много повече за тъмното време, което щяло да дойде, отколкото бе готов да каже пред Радж Атън, може би много повече, отколкото можеше да сподели. Обучението на магьосниците беше продължително и ревностно, а Габорн беше чувал, че някои основни принципи можело да бъдат разбрани едва след години усърдно учение.

След продължителен размисъл Габорн реши, че има някои неща, за които човек не бива да пита един магьосник. Каква ли цена бе заплатил Бинесман, за да вдъхне живот на своя вайлд?

Земният пазител свърна встрани от пътя и пое по кривите пътеки през дърветата. Никой съгледвач нямаше да може да се оправи сред този влудяващ мрак. Габорн остави чародея да ги води мълчаливо под звездната светлина в продължение на час, докато не стигнаха до някакъв стар път. Оттам Бинесман подкара конете на север, после пътят се насочи към една височина с изглед към широките поля пред село Трот, на двайсет мили западно от замък Силвареста.

В низината се виждаха стотици многоцветни шатри – ордите южняшки търговци, които бяха дошли на север за Хостенфест, но бяха принудени да опразнят полетата край замък Силвареста, когато се появиха войските на Радж Атън.

Бинесман извика на конете да спрат и се загледа към тъмните поля. Тревата беше изгорена до бяло от късното лятно слънце, така че звездната светлина се отразяваше от нея и се виждаше добре.

– Виж! – прошепна Йоме.

Габорн проследи насочения ѝ пръст и видя нещо тъмно да пълзи през полетата към копринените павилиони, конете и мулетата.

Бяха върколаци, стотина. Лазеха по корем към шатрите, за да намерят храна. На изток, покрай височината, той забеляза и няколко едри канари и разбра, че трима от главанаците гиганти също се промъкват към края на гората.

Гладни. Бяха гладни за месо. Радж Атън беше докарал в похода си гигантите и върколаците чак дотук и те бяха оцелели в сутрешната битка, но сега бяха гладни.

– Ще трябва да внимаваме – каза Габорн. – Конете трябва да попасат и отпочинат. Но докато стане безопасно, може би трябва да излезем на открито, където няма да ни изненадат. – Габорн обърна коня си на изток, обратно към замък Силвареста. Оттам можеше да се хване пътят през хълмовете Дъркин на юг.

– Не, трябва да тръгнем на запад – спря го Йоме.

– На запад ли? – учуди се Габорн.

– Мостът при Хейуорт е махнат. Не можем да яздим през гората, така че не можем да се доближим до Глигански брод. Освен това може да се натъкнем на армията на Радж Атън в тъмното.

– Тя е права – намеси се Бинесман. – Остави тя да те води.

Гласът му прозвуча уморено. Габорн се зачуди колко ли го е изтощило това заклинание.

– На запад е единственият ни път – по пътя през хълмовете Тръмък – каза Йоме. – Безопасен е. Не е обрасъл. Хората на баща ми наскоро го разчистиха.

Бинесман настоя конете да отпочинат малко. Всички наскачаха от седлата да се поразтъпчат и да затегнат такъмите.

– Хайде – подкани ги много скоро Бинесман. – Имаме няколко часа преди Радж Атън да се е събудил. Да ги използваме колкото може по-добре.

Подкараха към равнините. Въпреки че конете бяха гладни, а тревата тук растеше висока, беше изсъхнала и те не искаха да я ядат.

Яздиха бавно по черния път около час и най-сетне се почувстваха достатъчно безопасно, за да поговорят, да съставят планове.

– Моят кон май ще е най-бързият по тия пътища – каза Бинесман. – Ако нямате нищо против, аз ще яздя в челото. Ще съм нужен в Лонгмът, а се надявам и да заваря там моя вайлд.

– Мислиш ли, че е там? – попита Йоме.

– Всъщност не съм сигурен – отвърна Бинесман и не пожела да каже повече.

Скоро стигнаха до една порутена селска къща край лъкатушещ поток. Зад фермата имаше овощна градина и кочина за няколко свине. Като че ли живеещият тук селяк се страхуваше, че ще го нападнат, затова беше окачил запален фенер на сливата отпред и още един до вратата на кочината.

Селянинът с право се страхуваше, даде си сметка Габорн. Съборетината му беше самотна, без един съсед на миля околовръст. А тази нощ из полята бродеха великани и върколаци.

Бащата на Йоме подкара жребеца си до фенера и го зяпна като омагьосан, сякаш никога в живота си не беше виждал запален фенер.

После Габорн осъзна, че кралят сигурно наистина не е виждал фенер, или поне не помни да е виждал. Целият свят сигурно му изглеждаше нов, като жив и възхитителен сън, нещо, което беше преживял, но не беше осъзнал.

Габорн също спря под фенера така, че лицето му да се вижда ясно, след което извика към вратата. След малко някаква старица, сбръчкана като ряпа, открехна вратата колкото да ги изгледа намръщено през процепа. Изглеждаше уплашена от толкова много ездачи.

– Може ли да получим малко вода и зоб за конете? – попита Габорн. – И ако имате, малко храна и за нас?

– По туй време? – изръмжа старицата. – Не, дори да беше самият крал! – И тръшна вратата.

Това изненада Габорн и той се обърна да погледне Йоме за реакция. Бинесман се усмихна. Йоме се засмя тихо, отиде до сливата и откъсна няколко едри тъмносини плода. Габорн зърна някакво движение вътре в къщата, когато старицата пристъпи да надникне през прозореца, но нямаше стъкло на прозореца си, а грубо остъргана кожа, през която можеше да види само смътни сенки.

– Да оставите сливите! – викна им тя отвътре.

– Какво ще кажете, ако си вземем сливи колкото можем да носим, а в замяна ви оставим една жълтица? – извика ѝ Габорн.

Бърза като стрела, старицата отново се появи на прага.

– Имате пари?

Габорн бръкна в кесията си, извади една монета и я хвърли на бабата. Ръката ѝ изхвърча от прага да хване монетата. Притвори вратата, докато я захапе, после отново я открехна и извика, този път по-сърдечно:

– При кочината има зърно. Добър овес. Вземете колкото щете. И сливи.

– Благословия за теб и за дървото ти – подвикна Бинесман. – Три години да дава добра реколта.

– Благодаря ви – извика Габорн и ниско се поклони. Двамата с Бинесман отведоха конете отзад, а Йоме остана да нахрани баща си със зрели сливи.

Габорн отвори ниската пристройка, намери един чувал, пълен с овес, и го изсипа в дървеното корито да нахрани конете. Докато го правеше, усети с гърба си, че Бинесман седи на коня и го гледа изпитателно.

– Имаш въпроси към мен – каза Бинесман.

Габорн не посмя да зададе първо най-щекотливите си въпроси. Затова подхвърли:

– Халатът ти стана червен.

– Точно както ти казах, че ще стане – отвърна Бинесман. – В пролетта на своята младост един Земен пазител трябва да трупа сила, да я овладява и подхранва. В зеленото лято на своя живот той възмъжава и съзрява. Но аз вече съм в есента на живота си и вече трябва да покажа реколтата си.

Габорн попита:

– А какво става през зимата?

Бинесман му отвърна с усмивка.

– Няма да говорим за това сега.

Габорн избра един въпрос, който го вълнуваше повече.

– Защо Радж Атън не можеше да ме види? Той мислеше, че над мен е хвърлено заклинание.

Бинесман се изкиска.

– В градината ми, когато Земята изписа руна на челото ти, това беше символ на сила, който аз, в своята немощ, не бих се осмелил да опитам. Сега ти си невидим, Габорн – невидим си поне за своите врагове. Онези, които служат на Огъня, не могат да те видят, но вместо теб виждат любовта ти към земята. Колкото повече се приближават към теб, толкова по-силно им влияе заклинанието. Удивен съм, че Радж Атън изобщо разбра, че си на поляната. Огънят може да му е дал такава сила. Тогава не го осъзнах, но сега го разбирам.

Габорн се замисли над това.

– Но не можеш да разчиташ на голяма сигурност с този дар на невидимост – каза Бинесман. – Много зли хора могат да ти навредят, хора, които не служат на Огъня. А някои особено могъщи огнетъкачи могат да разкъсат прикритието ти, ако те доближат.

Габорн си спомни огнетъкачката в замък Силвареста, как го беше изгледала познаващо, сякаш ѝ беше заклет враг.

– Разбирам… – прошепна той. – Разбирам защо Радж Атън не може да ме види. Но защо аз не можех да го видя?

– Какво? – Веждите на Бинесман подскочиха от изненада.

– Виждал съм лицето му преди, в замъка. Знам шлема му, бронята му. Но тази нощ лицето му беше скрито от мен, тъй както моето от него. Гледах в него и виждах… множество от хора, всички се кланяха като пред божество. Хора в пламъци.

Бинесман се изсмя – дълго и силно.

– Може би си се вглеждал твърде надълбоко. Кажи ми, какво мислеше, когато се появи това видение?

– Просто исках да го видя какъвто е, под всички тези негови дарове на обаяние.

– Нека ти разкажа една история – каза Бинесман. – Преди много години моят учител беше Земен пазител, който служеше на животните в гората – на елените, птиците и така нататък. Те идваха при него и той ги хранеше или лекуваше, според нуждата. Когато го попитах как разбира от какво имат нужда, той като че ли се изненада. „Можеш да го видиш в очите им“, ми каза. Сякаш това беше целият отговор. После ме изгони, защото смяташе, че не съм пригоден за Земен пазител.

– Виждаш ли, Габорн – продължи чародеят, – той притежаваше дара на Земния взор, да се вглежда в сърцата на тварите и да отгатва какво искат, от какво се нуждаят или какво обичат. Никога не съм имал тая дарба. Не мога да ти кажа как да я използваш, как действа тя. Повярвай ми, бих искал да имам твоята дарба.

– Но аз нямам такава дарба – възрази Габорн. – Не виждам в твоето сърце, нито в това на Йоме.

– Но ти беше на място с голяма земна сила – каза Бинесман. – Ти имаш дарбата, макар и да не знаеш как да я използваш. Проучи я в собствения си ум. Упражнявай я. Ще те споходи, след време.

Габорн се зачуди. Магьосниците често казваха, че трябва да „проучват нещата“.

– Сега обаче имаш по-голям дълг – каза Бинесман. – Както Ерден Геборен е избирал верни хора, за да се сражават на негова страна, така и ти трябва да започнеш да избираш свои следовници. Това е ужасно тежка отговорност. Онези, които избереш, ще бъдат обвързани с теб.

– Знам – каза Габорн.

Беше слушал легендите как Ерден Геборен избирал онези, които се сражавали на негова страна, и винаги знаел сърцата им, знаел кога ще се изправят пред смъртна опасност, така че оттогава те никога не се сражавали сами.

– Трябва да започнеш да избираш – замислено промълви Бинесман, зареял поглед над тъмните полета.

Габорн изгледа учудено стареца.

– Ти никога не си имал нужда от дара на Земния взор, нали? Други Земни пазители могат да служат на полските мишки и змиите – но Земята ти е заповядала да служиш на човека… в тъмното време, което идва.

Бинесман се вкочани и го погледна.

– Моля те никога повече да не изричаш тази мисъл на глас. Радж Атън не е единственият владетел, който би се опитал да ми отнеме живота, ако предположи какво знаеш.

– Никога – каза Габорн. – Никога няма да я изрека.

– Може би старият ми учител беше прав – каза Бинесман. – Може би не служа добре на Земята…

Габорн разбра, че мисли за изгубения си вайлд.

– Загубихме ли го? Унищожено ли е?

– То е от земята. Едно падане няма да го убие. Но все пак… безпокоя се за това същество. То дойде съвсем голо от земята. Нищо не знае, ще се загуби без мен… Кой ще го учи и гледа?… А е по-силно, отколкото човек може да си представи. Земната кръв тече в жилите му.

– Опасно ли е? – попита Габорн. – Какво може да прави?

– То е като средоточие за моята сила – отвърна Бинесман. – Също както водните чародеи извличат сила от морето, или както огнетъкачите черпят от Огъня, аз черпя сила от Земята. Но някои видове земя съдържат повече първична сила от други. От десетилетия ровя из земята, за да намеря подходящите почви, най-подходящите камъни. Чак тогава призовах моя вайлд от тях.

– Значи… то не е нищо повече от пръст и камъни? – попита Габорн.

– Напротив – каза Боренсон, – много повече е. Не мога да го контролирам – то е точно толкова живо, колкото ти или аз. Вайлдът си избра форма от моя ум. Опитах се да си го представя като воин, който да се сражава с халите, зелен рицар като онези, които са служели на твоите предци. Но дори и в това не можах да го удържа.

– Ще трябва да разпратим вест – каза Габорн. – Да помолим хората да ни помогнат в издирването му.

Бинесман се усмихна уморено, откъсна от земята стрък трева и го задъвка.

– И така, Радж Атън е изгубен за нас. Надявах се на по-добро.

Йоме завари Габорн и чародея до едно дървено корито да хранят конете – те ядяха както могат само подсилени коне: дъвчеха толкова бързо, че тя чак се уплаши за тях.

После отведе баща си до потока и го изми. Беше се подмокрил близо до Седемте камъка, а не ѝ беше останало време да се погрижи за него.

Когато най-сетне Габорн дойде при нея, като остави конете на вещите грижи на Бинесман, Йоме беше подсушила баща си, беше го преоблякла в чисти дрехи и той лежеше в края на градината, полегнал на един корен за възглавница, и похъркваше доволно.

Гледката беше необичайна, но все пак успокояваща. Бащата на Йоме беше Владетел на руни, с няколко дара на жизненост и други на мускул. Само веднъж в живота си тя го беше виждала да спи, и то само за половин час. Все пак се зачуди дали от време на време не е подрямвал до майка ѝ. Разбира се, понякога беше оставал да полежи до майка ѝ, знаеше Йоме, и да размишлява над проблемите на кралството в нощта.

Но да спи? Почти никога.

Дългият ден трябваше да е изтощил баща ѝ до изнемога.

Габорн приседна до Йоме и опря гръб на същото дърво. Взе една зряла слива от купчинката до ръката си и я изяде.

Облаците отново бяха започнали да се трупат, а вятърът от юг се усили. Беше точно като в Хиърдън наесен. Слаби облачни фронтове бързо преминаваха отгоре, носейки бури, които не траеха повече от час-два.

Бинесман отведе конете при потока. Те бързо утолиха жаждата си и спряха да пият по негова команда. След това един от тях попасе от ниската трева край потока; останалите просто заспаха прави.

Но големият кон на Радж Атън стоеше неспокоен край потока, също като Бинесман. След малко чародеят каза:

– Сега трябва да ви оставя, но ще се срещнем при Лонгмът. Ако яздите бързо, на земята има малко неща, които могат да ви притеснят.

– Не се притеснявам – отвърна Габорн. Колебливият поглед на Бинесман подсказа, че не е много съгласен с него. Но и Габорн го беше казал храбро само за да успокои чародея.