Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 37 (всего у книги 41 страниц)

Поздравът

Когато Габорн стигна Лонгмът, всичко беше пусто, а руините на замъка лежаха под дълбок пласт току-що навалял сняг.

Войската на Габорн все още беше далече назад. Само петдесетина рицари яздеха достатъчно бързи коне, за да не изостават. В горите на запад скръбно виеха вълци и воят им се извисяваше и пропадаше в зловещи тонове.

Бинесман ги беше изпреварил – ровеше край развалините на цитаделата на Посветителите и търсеше нещо сред отломките.

Навсякъде се виждаха следите от касапницата и погрома – стени и кули в развалини, войниците на Ордън премазани под камъните. Само десетина от бойците на Радж Атън лежаха мъртви пред замъка, надупчени със стрели.

Голяма победа беше спечелил Радж Атън. Зашеметяваща ума победа, несравнима с никоя прочетена от Габорн в хрониките. През последния час той се беше опитвал да потисне чувствата си, подозрението си, че баща му е загинал. Сега се боеше от най-лошото.

На бойното поле беше останал жив само един воин – капитан в цветовете на Лонгмът.

Габорн подкара към него. Лицето на войника беше бледо, а очите му – пълни с ужас. Под шлема му от дясното ухо капеше кръв и засъхваше по гъстите му бакенбарди.

– Капитан Темпест – попита Габорн, като го позна. – Къде е баща ми крал Ордън?

– Мъртъв е, ми… милорд – каза капитанът, после седна в снега и отпусна глава. – Всички са мъртви.

Габорн го беше очаквал. Все пак новината го удари като с юмрук. Сложи ръка на гърдите си и усети, че едва си поема дъх. „Нищо не помогнах – каза си. – Всичко, което направих беше напразно.“

Огледа щетите и стъписването и ужасът му нараснаха. Никога не беше виждал толкова рухнал замък – и то само за няколко часа.

– А вие как оцеляхте? – попита без сили Габорн.

Капитанът поклати глава, сякаш точният отговор му се губеше.

– Радж Атън взе няколко от нас в плен. Той… изби другите. Мен ме остави жив, за свидетел.

– На какво? – попита Габорн.

Темпест посочи към кулите.

– Неговите огнетъкачи удариха първи. Призоваха едни създания от долния свят и удариха замъка със заклинания, от които желязото гореше… и едно огнено кълбо, което избухна във въздуха над портите и изхвърли мъжете като пръчки от стените… Но не това беше най-лошото. Защото после дойде самият Радж Атън и разтърси основите на замъка със своя Глас. Изби стотици! Аз… шлемът ми има дебели кожени наушници, но не мога да чувам с дясното си ухо, а лявото ми още звъни.

Габорн се взря изтръпнал в замъка.

Беше си представял, че Радж Атън е докарал някакви ужасни обсадни машини, за да разбие стените, или че е накарал огнетъкачите си да измислят някое неописуемо заклинание.

Беше видял огромната огнена гъба, когато се издигна във въздуха. Но изобщо не си беше представял, че стената може да се срине само от един вик.

Войниците зад него се бяха пръснали и бавно обхождаха бойното поле за някакви признаци на живот между развалините.

– Къде е… къде мога да намеря баща си?

Темпест посочи пътеката нагоре.

– Тичаше натам, към Тор Ломан. Гонеше Радж Атън, малко преди да започне битката.

Габорн обърна коня, но капитан Темпест притича пред него и падна на колене.

– Простете ми! – проплака той.

– За какво, че сте оцелели? – попита Габорн. Самият той изпитваше вината на онези, които, без да са искали, са останали живи, след като всички около тях са мъртви. И тази вина му тежеше. – Не само ви прощавам, изказвам ви похвала.

Конят му тръгна в тръс през заснеженото поле, изпратен от хлиповете на Темпест и вълчия вой.

Ризницата му задрънча, щом конят премина в галоп. Габорн се заизкачва по разкаляната пътека. Отначало не беше сигурен, че е тръгнал във вярната посока. Пътеката беше покрита със сняг и дири не се виждаха.

Но след около миля, когато пътеката пое под трепетликите, видя следи в калта и падналите листа – широките крачки на мъже с огромен метаболизъм, тичали през дърветата. Стъпки на по десет крачки една от друга.

След това беше лесно да се проследи дирята. Пътеката към Тор Ломан беше поддържана добре, храстите бяха изрязани. Така ездата стана лека и почти приятна.

По пътеката Габорн оглеждаше за следи от баща си, но не намери.

Накрая стигна голия връх на Тор Ломан и се озова сред моравата със старата обсерватория на херцога на върха. Тук снегът беше осем пръста. Габорн намери красивия шлем на Радж Атън под обсерваторията.

Самият шлем беше изкусно гравиран със сложни фигури от сребро, като сплетени въжета или като сплетените огньове, каквито огнетъкачите извличаха от небето. Преминаваха по предпазителя на носа и очните прорези. Между очите беше вграден голям диамант. Габорн го взе като военен трофей, върза скъсаната му каишка за седлото, като внимаваше да не счупи белите бухалски криле.

Докато го връзваше, задуши в студения въздух. Снегът беше прочистил небето, беше отвял повечето миризми, но все пак Габорн успя да различи мириса на тежката брокатена пелерина на баща си, както и на маслото, което предпазваше бронята му от ръжда. Баща му беше идвал тук. Можеше да е наблизо – жив или дори може би само ранен.

Габорн се качи на обсерваторията и се загледа в далечината. Преди десетина минути снегът беше спрял, така че видимостта беше доста добра, макар той да притежаваше само два дара на зрение и да не можеше да се нарече „далекогледец“. На изток Йоме и хората с нея прииждаха през полята. Бяха на десетина мили и приближаваха пътя за хълмовете Дъркин.

В далечината на югозапад, в границите на полезрението на Габорн, войските на Радж Атън се оттегляха през хълмовете.

Видя как някои спират конете си и се обръщат назад, към него. Допусна, че някои далекогледци са го видели и сега се чудят кой ли стои на Очите на Тор Ломан. Навярно го наблюдаваше и самият Радж Атън.

Габорн зашепна:

– Отричам те, Радж Атън. Ще те унищожа.

После вдигна юмрук в знак на предизвикателство. Но дали и хората на далечния хълм му отвърнаха с някакъв жест – не можа да види. Те просто обърнаха конете си и прехвърлиха билото в галоп.

„Дори да имах истинска армия – помисли Габорн, – вече не бих могъл да догоня Радж Атън.“

Но в сърцето си все пак изпита облекчение. Беше обикнал тази земя, точно както я беше обичал баща му. Нищо друго не бяха искали, освен да прогонят от нея Радж Атън, да я опазят красива и свободна. Засега може би бяха успели.

Но на каква цена?

Габорн погледна под краката си. Снегът беше натрупал, но миризмата на баща му и на Вълчия господар се беше задържала. Металният привкус на съсирена кръв.

Значи Радж Атън беше дошъл тук, видял беше облаците от приближаването му, смесените в далечината стада добитък и войници, и се беше хванал на измамата.

Това донякъде го утеши. Радж Атън все пак можеше да бъде изигран. Можеше да бъде надвит.

Габорн обиколи кулата, опита се да види долу между дърветата. Допусна, че баща му и Радж Атън са се били тук на кулата и че накрая баща му е бил хвърлен долу.

Погледна долу и видя точно това, от което се боеше: в подножието на обсерваторията, между скалите, се виждаше вдигната нагоре ръка, чиито пръсти стискаха шепа сняг.

Габорн затича по витите стъпала, намери баща си, издърпа тялото и го разтърси, за да го почисти от снега.

Това, което видя, сломи сърцето му. Защото лицето на баща му беше замръзнало в широка усмивка. Може би в смъртта някой пробягал в ума му спомен го беше накарал да се засмее. А може би беше гримаса на болка.

Но Габорн си представи, че баща му се усмихва на него. Сякаш го поздравяваше за победата.

Днес аз съм смърт

Когато обаянието на Йоме се върна, Габорн вече беше подкарал напред. Йоме нямаше представа как точно е загинал векторът на Радж Атън и не изпита голямо облекчение от смъртта на жената. Също като нея, те беше само един инструмент в ръката на Радж Атън, използван безогледно.

Но така или иначе красотата на Йоме се върна. Тя го усети като отпускане на сърцето, като връщане на увереността. Като разцъфващо цвете.

Но това не беше неестествената красота, която бе получила след раждането си, не беше заето от други обаяние. Кожата на ръцете ѝ омекна и загуби бръчките си. Руменината на младостта се върна на бузите ѝ. Поне веднъж в живота си, за първи път, Йоме беше просто самата себе си, без облагите от чужди дарове.

Стигаше ѝ. Искаше ѝ се точно сега Габорн да е тук и да я види, но той беше заминал напред.

Въпреки че вестоносци от Лонгмът ѝ бяха казали какво да очаква, когато стигне замъка – бяха казали, че Радж Атън го е сринал с един вик – нищо от приказките им не беше могло да я подготви за погрома.

Яздеше в челото на колоната от десет хиляди души, събрани от Гроувърман и околните селища. Много от жените вече се бяха върнали назад, към огнищата и домовете си. Бяха изпълнили задачата си.

Но други продължиха с Йоме, особено хора, които бяха живели в Лонгмът – идваха да видят какво е останало от домовете им.

Когато наближиха сринатия замък и видяха пустите поля, по които се промъкваха вълци, много жени и деца заплакаха за това, което бяха изгубили.

Бяха изоставили домовете си преди три дни, но двата дни свиване под парцаливите заслони при Гроувърман им бяха показали колко ще е трудно да се справят, след като паднат снеговете.

Разбира се, повечето от тях се надяваха да се върнат у дома, да възстановят къщите си. Но в тези трудни времена, с бушуващата наблизо война, хората на Йоме не можеха нищо да вдигнат отново, без наблизо да има укрепление.

А замъкът беше почти сринат. Грамадни каменни блокове, поставени на местата им преди дванадесет столетия, сега се търкаляха напукани и поломени.

Почти подсъзнателно Йоме започна да пресмята колко ще струва да се възстанови тази крепост: петстотин каменоделци и строители от Ейремот, защото те бяха най-добрите. Колари да довлекат камъните, главанаци гиганти, наети от Лонгнок, да ги поставят на местата им. Мъже да прокопаят ровове. Секачи да насекат дървета. Готвачи и ковачи, да прибавим и вар за мазилката, длета, триони и шила, брадви… списъкът продължаваше до безкрай.

Но за какво? След като Радж Атън можеше просто да събори замъка с един вик?

Тя погледна нагоре към хълма и видя коленичилия в снега Габорн, на откритото. Габорн беше положил тялото на баща си на хълма над замъка, под един огромен дъб. До тях на земята лежеше грамаден клон.

Беше събрал десетки копия и сега стана и почна да ги забива около трупа на баща си – правеше ограда, която да го опази от вълците.

На дървото над тялото на баща си беше окачил златния му щит. Сега взе шлема на баща си и го положи в снега в нозете му – знак, че баща му е паднал в битка.

Тя обърна коня и подкара към него; водеше и жребеца на баща си. Зад крал Силвареста тръгнаха и тримата Дни: нейната, на баща ѝ и на Габорн. Преди няколко минути крал Силвареста беше заспал дълбоко на седлото, но сега се сепна и се ухили широко на снега със сънените си очи, като изпълнено с възторг дете.

Когато Йоме се приближи, Габорн вдигна глава. Лицето му изглеждаше помръкнало и пусто. Йоме разбираше, че каквито и думи да потърси, няма да може да го утеши. Нямаше какво да му предложи. През последните няколко дни беше изгубила почти всичко – дома си, родителите си, красотата си… и още много, не толкова осезаеми неща.

„Как бих могла изобщо да заспя повече?“ – зачуди се тя. В ума ѝ замъкът винаги бе представлявал образ на върховната сигурност. В свят, изпълнен с опасности, винаги беше изглеждал най-безопасното убежище.

Вече не.

Почувства, че е изгубила детството, невинността си. Покоят на ума беше откъснат от нея.

И не толкова защото майка ѝ лежеше мъртва в гробницата, а един от замъците ѝ лежеше в нозете ѝ в руини. Докато яздеше тази сутрин, тя премисли какво се беше случило. Предния ден се беше уплашила, че Боренсон ще се промъкне в замък Силвареста, ще избие Посветителите ѝ. Представи си, че тайно е знаела какво се кани да извърши, макар че го ненавиждаше.

След като не се беше противопоставила, Йоме се беше съгласила. Ужасът от това бе пропълзял в душата ѝ още по обед предния ден. Сега се чувстваше беззащитна. Не беше спала от две нощи. Чувстваше се замаяна и се боеше, че ще падне от седлото.

Сега ѝ се струваше, че някакъв огромен, невидим звяр, промъкнал се под дълбините на съзнанието ѝ, изведнъж е скочил и я е сграбчил.

Беше смятала да каже няколко утешителни думи на Габорн, но изведнъж усети, че по премръзналите ѝ бузи текат ледени сълзи. Посегна да ги изтрие и затрепери.

Габорн беше приготвил тялото на баща си добре. Косата на краля беше сресана, лицето му беше бледо. Обаянието, което притежаваше, беше умряло заедно с него, така че мъжът, когото тя сега виждаше, не беше онзи крал Ордън, който приживе бе изглеждал толкова царствен и силен.

Приличаше на състарен държавник, с широко лице и обрулена от ветровете кожа. Усмихваше се загадъчно. Беше облечен в бронята си и лежеше върху дебела дъска. Богато извезаната му пелерина от лъскав брокат го покриваше като мантия.

В ръцете си стискаше една синя роза, откъсната може би от градината на херцога.

Габорн се обърна да погледне Йоме, забеляза израза ѝ и се изправи бавно, сякаш го заболя от усилието. Отиде при нея, сграбчи раменете ѝ, след като тя се смъкна от коня, и я притисна до себе си.

Тя помисли, че ще я целуне, и си каза да не плаче.

Но гласът му прозвуча кух и мъртъв, когато прошепна:

– Само скръб за нас. Само скръб.

Боренсон нахлу в Лонгмът почервенял от гняв. От мига, в който беше прехвърлил рида и бе видял рухналите кули и тълпата, струпала се на ниските хълмове извън замъка, беше разбрал, че новината ще е лоша. Сред тълпата се мяркаха цветовете на много знамена, но нито едно от тях не беше на Радж Атън.

Искаше Радж Атън мъртъв, искаше да го удари с такава изгаряща ярост, каквато не бе изпитвал досега.

Така че все още беше обзет от безсилен гняв, когато нахлу в галоп в Лонгмът и го посрещнаха струпаните хиляди и хиляди селяци. Огледа из тълпата за цветовете на Ордън, но не видя нито един негов войник.

Подкара към двама младоци, които ровеха в снега край замъка и смъкваха доспехите на един от воините на Радж Атън. Единият беше може би четиринайсетгодишен, другият – към осемнайсет. Отначало помисли, че паплачта търси кесии с пари или пръстени, и щеше да ги наругае за това. Но после осъзна, че единият момък се бори с бронята на трупа, докато другият му помага да вдигне тежкото мъртво тяло.

Добре. Искаха да вземат бронята и оръжието, които иначе нямаше да могат да си купят.

– Къде е крал Ордън? – попита Боренсон, като се мъчеше да прикрие гнева в гласа си.

– Мъртъв, като всички скапаняци в замъка – отвърна по-младият. Беше с гръб към Боренсон, не беше видял с кого говори.

От гърлото на Боренсон се изтръгна звук – нещо като ръмжене или сумтене.

– Всички?

В гласа му сигурно беше прозвучала болка, защото момъкът се обърна да го погледне и очите му се облещиха от страх. Той пусна тялото, отстъпи назад и вдигна ръка.

– Да… да, сър – каза официално по-големият му приятел. – Само един е оживял за да каже какво е станало. Всички други са мъртви.

– Един е оцелял? – попита някак отнесено Боренсон, макар да му се искаше да извика името на Мирима и да види дали ще му отговори. Мирима беше в този замък.

– Да, сър – каза по-големият момък и отстъпи, уплашен, че Боренсон ще го удари. – Вие… вашите хора са се били храбро. Крал Ордън е направил змия и се е бил с Вълчия господар… мъж срещу мъж. Те… няма да забравят тази жертва.

– Чия жертва? – попита Боренсон. – На краля ми, или на скапаняците?

Момчетата се обърнаха и побягнаха, сякаш Боренсон щеше да посече и двамата, а и той за малко щеше да го направи, но удържа гнева си.

Огледа обезумял хълмовете наоколо, сякаш Мирима можеше да е застанала на някое било и да му маха, или сякаш щеше да види някой от съгледвачите на Радж Атън да се катери по някоя височина. Но когато вдигна очи нагоре, забеляза Габорн под един дъб.

Принцът беше положил тялото на крал Ордън на снега и го беше обградил с копия от падналите стражи, какъвто беше обичаят в Мистария. И сега стоеше над мъртвия си баща, прегърнал Йоме. Принцесата беше с гръб към Боренсон и беше с качулка, но той не можеше да сбърка фигурата ѝ. Трима Дни се бяха присвили на няколко крачки встрани и гледаха сцената с приучена сдържаност.

Видиотеният крал Силвареста беше слязъл от коня си, беше влязъл в кръга от копия, суетеше се над крал Ордън и се озърташе тъпо, сякаш търсеше помощ.

Чувство на потрес и пустота помете Боренсон и той заплака, стъписан и отчаян.

Падналият замък, падналият крал.

„Може аз да съм го убил – помисли обезумял Боренсон, – моя крал.“ Ордън се беше сразил с Радж Атън мъж срещу мъж, и беше загубил. „Можех да изпълня заповедите на моя крал, да избия всички Посветители. Ако му се бях подчинил до най-малката подробност, може би нещо щеше да се промени. Може би Радж Атън щеше да загине в двубоя.

Позволих моят крал да загине.“

Вината, която го заля, беше дива, беше буря, която връхлетя отвсякъде и сякаш изтръгна от корен всяка фибра на разума му.

Древен закон в Мистария гласеше, че последната заповед на един крал трябва да бъде изпълнена дори когато кралят падне в битка. Заповедта трябва да се изпълни.

Въздухът около Боренсон сякаш се сгъсти. Дълбоко от гърлото му се изтръгна бойният смях и той сниши пиката си, свали забралото на шлема си и пришпори коня в галоп.

Побелелите му устни се изпънаха над зъбите.

Преди това от сивите облаци беше паднало бяло. Меко и студено. Замръзнала красота, която покри всичко, и бляскаше, щом я докоснеше слънчев лъч.

Крал Силвареста зяпваше в почуда и понякога стенеше от възторг, щом видеше нова красота – преспата сняг, покрила локвата на пътя, или купчинките топящ се сняг, смъкнали се от някое дърво. Той нямаше дума за „сняг“, не можеше да си я спомни.

Всичко му се струваше ново, изпълнено с чудо. Чувстваше се много уморен, но не можеше да заспи, след като беше стигнал до замъка.

Твърде много странности имаше тук; и всички плачеха. Той погледна към замъка, видя рухнали кули. Можа само да се удиви как ли са паднали.

Някаква жена поведе коня му нагоре по някакъв хълм, към някакво голямо дърво, където в кръг стояха някакви копия.

Силвареста заслуша младия мъж, който говореше на младата жена, после зяпна нагоре в дървото. На един клон седеше оранжева котка, като тия, дето ловят мишки по фермите, и го гледаше отгоре. Изправи се, изви гръб на дъга, после запристъпва по друг клон над крал Силвареста и опашката ѝ се изви във въздуха. Измяука гладно и се взря в нещо долу на земята.

Крал Силвареста проследи погледа ѝ и забеляза някакъв мъж, който лежеше на земята, загърнат в лъскава зелена пелерина. Позна кралската пелерина, същата, която беше приковала погледа му тази сутрин. Позна и човека под нея.

Крал Ордън. Приятелят му.

В същия миг разбра, че тук има нещо много сбъркано. Ордън не се движеше. Гръдта му нито се вдигаше, нито се смъкваше. Само беше стиснал ръце около някакво синьо цвете.

За миг светът на Силвареста се срина. Той си спомни какво е това, изтръгна го от някакво дълбоко място, където лежаха скрити всички ужасни неща.

Той извика безмълвно, без да знае името на това нещо, и скочи от коня. Падна на земята, залитна на снега, подхлъзна се в калта и накрая мина през оградата от копия, които стърчаха от земята, и се добра до ръката на Ордън.

Студените пръсти на Ордън държаха едно цвете, синьо като небето. Силвареста стисна студените пръсти, вдигна ги и се опита да ги накара да се раздвижат. Посегна към бузата на Ордън, погали я, но откри, че е също толкова студена като всичко останало от него.

Силвареста извика и се обърна, за да разбере дали другите знаят тази голяма и тъмна тайна, дали знаят за този звяр, който се бе промъкнал между всички тях.

Когато улови погледа на младия мъж и на жената, видя там ужас.

– Да – каза тихо младият мъж. – Смърт. Той е мъртъв.

Да, те знаеха тайната.

Жената промълви с тъжен и укоряващ тон:

– Татко… о, моля те, дръпни се оттам!

Долу в полята някакъв рицар препускаше на голям боен кон, бързаше към тях като стрела, със спуснато забрало и приведена пика. Толкова бързо идеше. Толкова бързо.

Силвареста изкрещя голямата тайна:

– Смърт!

Прекършени мъже

Габорн чу тропота на конските копита и дрънченето на ризницата. Помисли, че е някой местен рицар, препускащ през хълмовете… докато не позна гърления боен смях, който го изпълни с ужас.

До този момент беше гледал крал Силвареста, стъписан и натъжен от начина, по който бедният глупак, макар да не разбираше почти нищо, трябваше да преживее тленността. Беше все едно да гледаш малко дете, разкъсвано от побеснели псета.

Остана му време само колкото да избута Йоме зад себе си, да се завърти, да вдигне ръка и да извика:

– Не!

А сивият жребец изтътна покрай тях с дрънчащата си броня. Огромен. Несъкрушим.

Пиката на Боренсон се бе снишила от другата страна на коня, двайсет стъпки бляскав бял ясен с черен стоманен връх. Габорн помисли да се хвърли напред и да избута върха настрана.

Но Боренсон профуча преди Габорн да успее да реагира.

Габорн беше само на пет-шест крачки от крал Силвареста, но в тази секунда времето сякаш се забави.

Беше виждал Боренсон да напада с пика в турнири и тренировки стотици пъти. Имаше здрава ръка и държеше оръжието умело. Можеше да наниже с пика зряла слива от дървен плет, дори на подсилен кон, препускащ с шейсет мили в час.

Боренсон приближи със снишена пика, сякаш се канеше да нанесе рана в корема – и после Габорн видя как я надига съвсем леко, стиска я здраво и се прицелва в сърцето на Силвареста.

Силвареста, от своя страна, като че ли не разбра какво става. Лицето на краля бе изкривено в гримаса, защото тъкмо си беше спомнил единственото нещо, което Габорн се беше надявал никога да не научи, и крещеше думата „смърт“, макар да не беше възможно да е предвидил собствената си смърт.

Боренсон прибра съвсем леко пиката назад, за да не закачи някое от копията, вдигнати от Габорн като стена.

След това конят удари в стената от копия, отпрати няколко във въздуха, натроши други. И почти в същия миг върхът на пиката на Боренсон порази крал Силвареста малко под гръдната кост.

Дългото острие навлезе плавно в плътта, пиката изтика краля назад и го надигна от земята.

Боренсон остави пиката да се хлъзне десет стъпки през гърдите на краля, за да разтвори широко дървото ребрата му, после пусна дръжката.

Конят продължи още две крачки, прескочи тялото на бащата на Габорн, натресе се в отсрещната стена от копия и продължи покрай дънера на грамадния дъб.

Крал Силвареста остана за миг неподвижен, замига глупаво към огромното копие, което го беше пронизало, и се взря с почуда в собствената си кръв, потекла по лъскавия бял ясен. После коленете му се огънаха. Главата му се отпусна, той залитна наляво и рухна.

Докато издъхваше, гледаше дъщеря си и стенеше.

Габорн нямаше никакво оръжие. Бойния си чук беше оставил окачен на седлото.

Затича напред, грабна едно от копията на земята и извика на Йоме. Не се наложи да я подканя. Конят ѝ се беше дръпнал уплашен настрана при вика му.

Йоме притича зад Габорн. Той помисли, че ще го остави да я защити с тялото си. Но след миг разбра, че тя изобщо не мисли да се крие зад него. Просто искаше да отиде до баща си, който лежеше свит на кълбо.

Боренсон обърна коня, откачи бойната брадва и вдигна рязко забралото на шлема. За половин секунда само огледа сцената пред себе си с гняв.

Гняв и болка имаше в сините му очи, болката на лудостта. Лицето му се беше наляло с кръв от ярост, беше стиснал зъби. Вече не се усмихваше.

Габорн затича напред, грабна бащиния си щит, окачен на клоните на дъба, за да предпази Йоме и Силвареста, и застана на пет стъпки зад студеното тяло на крал Ордън.

Знаеше, че Боренсон няма да рискува конят му да прегази тялото на крал Ордън.

Но не беше толкова сигурен, че Боренсон няма да нападне него…

Боренсон бе принуден да извърши кърваво убийство, избивайки Посветителите в замъка Силвареста. Беше принуден да избира между това да убие крал Силвареста и неговите хора – все приятели – или да остави Посветителите да живеят и да служат на Радж Атън.

Зъл избор, чийто отговор не беше честен. Отговор като този човек не можеше да се надява, че ще преживее.

– Дай ми я! – изрева Боренсон.

– Не! – извика Габорн. – Тя вече не е Посветителка!

В този момент Боренсон погледна под качулката на Йоме и видя лицето ѝ. По него вече нямаше бръчки. Очите ѝ бяха ясни. Той се смая.

Покрай Габорн профуча тъмна фурия. Някакъв рицар на Силвареста с огромен метаболизъм се беше понесъл с цялата си мощ срещу Боренсон. Той скочи, а Боренсон бързо се отдръпна, замахна с брадвата и удари воина право в лицето. Във въздуха швирна кръв, а умиращият рицар прелетя над коня на Боренсон и се свлече на земята.

Стотици хора бяха станали свидетели на убийството на крал Силвареста. Габорн бе съсредоточил цялото си внимание върху Боренсон, но сега забеляза и тях.

Херцог Гроувърман и поне сто рицари препускаха нагоре по хълма с извадени оръжия. Зад тях тичаха пешаци. Някои изглеждаха побеснели, други – отчаяни. Габорн чу виковете им: „Убийство, подло убийство!“ и „Убийте го!“, и още, и още – викове на неизразима скръб за смъртта на краля.

Млади момчета тичаха нагоре по хълма, стиснали коси и прътове, с пребледнели от отчаяние лица.

Йоме падна на колене и взе в скута си главата на своя баща. Залюля го и заплака. Кръвта на баща ѝ бликаше на бързи тласъци през огромната рана, като на биче, оставено от касапина да му изтече кръвта. Сбираше се на локва и се смесваше с топящия се сняг.

Нещата се бяха развили толкова бързо, че Габорн само стоеше слисан и изтръпнал. Личният му телохранител беше убил бащата на жената, която обичаше. Собственият му живот сега беше изложен на смъртна опасност.

Някои щяха да решат, че е техен дълг да отмъстят за крал Силвареста. Вълна от мъже се носеше към Боренсон. Някои от младежите вече изопваха дългите си лъкове.

Габорн извика, влагайки в Гласа си цялата сила, която можеше да извлече от себе си:

– Спрете! Оставете го на мен!

Конят на Боренсон запристъпва назад от вика и той се помъчи да го удържи. Хората, озовали се най-близо до Габорн, спряха в очакване. Други продължаваха да напират към билото, разколебани.

Йоме погледна надолу към поданиците си и вдигна ръка да спрат. Габорн подозираше, че само нейната команда нямаше да може да спре тълпата, ако Боренсон не беше толкова убийствено опасен противник. Но къде от страх, къде от почит към принцесата, тълпата приближи съвсем колебливо, а някои по-стари и по-благоразумни благородници разпериха ръце да задържат по-разпалените.

Боренсон изгледа тълпата с презрение, после размаха брадвата си към Йоме и се взря в очите на Габорн.

– Тя трябваше да умре с останалите! По заповед на собствения ти баща!

– Той отмени тази заповед – спокойно отвърна Габорн, като приложи цялото си обучение в контрол над Гласа си, повтаряше точно всяко заучено ударение, за да убеди Боренсон, че говори истината.

Боренсон зяпна от ужас. Беше изпълнен с вина, а с тези думи Габорн само я направи още по-непростима. Габорн почти си представи злобните съскания, които щяха да придружават Боренсон през остатъка от живота му: „Касапин. Убиец. Кралеубиец!“

Но не можеше да изрече нищо друго, освен истината, колкото и ужасна да беше, колкото и да можеше да съсипе приятеля му.

– Баща ми отмени тази заповед, когато му доведох крал Силвареста. Той го прегърна като приятел, по-скъп от роден брат, и го помоли за прошка!

Габорн посочи с копието си крал Силвареста, за да усили въздействието на жестоките си думи.

Ако до този момент беше мислил, че Боренсон е обзет от лудост, то сега беше сигурен.

– Нееее! – изрева Боренсон и сълзи изпълниха очите му – очи, които гледаха някъде надалече, оттатък Габорн, към някоя само негова, неизразима мъка. – Нееее!

Той заклати глава като обезумял. Не можеше да понесе това да е вярно, не можеше да го преживее, ако беше вярно.

Боренсон пусна брадвата на земята и се свлече тромаво от коня.

– Не, моля те, не! – заповтаря и заклати глава. Сграбчи шлема си, смъкна го и оголи главата си. Сведе се към земята с изпънат врат и докато крачеше напред, запелтечи, забил поглед в земята.

Крачеше странно, с изпънат назад гръб, сведена глава и колене, които почти допираха земята на всяка стъпка.

Габорн разбра, че Боренсон е разкъсан, че не знае дали да приближи до него, или да падне на колене. Главата си държеше сведена, не смееше да я вдигне.

– Милорд, милорд, ох, вземете ме, милорд. Вземете ме! – повтаряше Боренсон и влачеше крака.

Някакъв младеж се втурна напред от тълпата с чук в ръцете, сякаш искаше сам да нанесе смъртния удар, но викът на Габорн го спря. Настроението на тълпата ставаше все по-отвратително. Хората бяха жадни за кръв.

– Да те взема? – попита Габорн.

– Вземете ме – замоли Боренсон. – Вземете ми ума. Вземете го. Моля ви! Не искам да знам повече. Не искам да виждам повече. Вземете ми ума!

Габорн не искаше Боренсон да стане като крал Силвареста приживе. Не искаше да види празни тези очи, които се смееха толкова често. Но в този момент се зачуди дали с това няма да му направи добро.

„Двамата с баща ми сме тези, които го доведоха до ръба на лудостта – осъзна Габорн. – Да взема дара му би било жестоко – като някой крал, който облага бедняците, докато не могат повече да плащат, а после им казва, че като ги лишава от дарбите, им върши благодеяние.

Аз го насилих. Аз насилих Невидимото му владение, отнех му свободната воля.“ Боренсон винаги се беше старал да бъде добър войник. Сега никога вече нямаше да види в себе си добър войник.

– Не – тихо каза Габорн. – Няма да взема ума ти.

Но още докато го изричаше, се замисли за собствените си основания. Боренсон беше голям воин, най-добрият в Мистария. Да се вземе умът му щеше да е непростимо прахосничество, все едно някой селянин да убие хубав кон, за да напълни корема си, след като някое пиле може да свърши същата работа. „Дали му отказвам само защото така е по-прагматично?“ – зачуди се Габорн.

– Моля ви – отново извика Боренсон. Вече беше стигнал до Габорн, на не повече от ръка разстояние. Главата му се тресеше, той скубеше косата си с треперещите си ръце. Не смееше да вдигне очи. – Моля ви… ах, не разбирате! Мирима беше в този замък! – Посочи към Лонгмът и зави: – Мирима дойде тук. Вземете… метаболизма ми вземете тогава. Нека нищо да не знам, докато тази война не свърши!

Габорн отстъпи крачка назад, в ужас.

– Сигурен ли си? – попита той; мъчеше се да запази спокойствие, мъчеше се да говори разумно, след като целият разум го беше оставил. Беше усетил смъртта на други – на баща си, на бащата на Шемоаз, дори на крал Силвареста. Но смъртта на Мирима не бе усетил. – Ти видя ли я? Тялото ѝ видя ли?