Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 33 (всего у книги 41 страниц)

Проклятието

В студените сиви небеса над Лонгмът мракът лъсваше между облаците като преобърната мълния. Тримата останали огнетъкачи на Радж Атън вече бяха в пълния си боен блясък, загърнати само в ярките си пурпурни пламъци. Бяха се присвили зад една стена от струпани камъни – всъщност каменна ограда, оставена от фермер – и мятаха пламъци към замъка. Всеки от огнетъкачите се протягаше поред към небето и улавяше слънчевата светлина, така че за миг цялото небе помръкваше, а после нишките огъната светлина и жар кацаха в шепите им и засияваха като малки слънца преди огнетъкачите да ги хвърлят.

Нямаше голяма полза. Замъкът Лонгмът бе изграден от древен камък и Земните пазители бяха втъкали в него заклинания. Топките от светлина и зной политаха от ръцете на огнетъкачите, разширяваха се, когато доближаваха замъка – защото огнетъкачите не можеха да съсредоточат силата си от такова разстояние – и се пръскаха безвредно в бойниците.

Все пак от усилията им имаше известен ефект. Воините на крал Ордън се бяха свили зад бойниците за укритие, а един огнетъкач беше ударил една от балистите при първото си хвърляне и бе принудил хората на Ордън да издърпат балистите и катапултите в кулите.

Така че за момента битката беше доста упорита – огнетъкачите мятаха огнените си топки без особена полза и се уморяваха, а великаните зареждаха катапултите, за да пратят дъжд от камъни над стените.

Понякога, когато някое огнено кълбо се пръснеше във високите стени малко над зъберите, огненият ад отпращаше гореща вълна нагоре през процепите, където се криеха стрелците. Тогава Радж Атън чуваше радващия ухото му крясък на някой войник, усетил острите зъби на огъня. На някои места вързопи със стрели пламваха като подпалки.

Радж Атън беше накарал хора и гиганти да вдигнат огромна клада. Слънчевата светлина често служеше добре като източник на енергия за неговите огнетъкачи, но следобед небесата посивяваха и работата на тъкачите беше некачествена. Ако можеха да разчитат на по-непосредствен източник на енергия, топките им от огън щяха да са по-здрави – може би дори и по-малки, за да могат да проникнат през амбразурите по двете близначни кули.

Ето защо гигантите сечаха грамадни дъбове и мъкнеха падналите дънери от хълмовете, след което ги трупаха на огромната клада. Когато огнетъкачите започнеха да я използват, щяха многократно да подсилят мощта си.

Половин час след като Бинесман напусна околностите на замъка, от запад в бесен галоп пристигна един от наблюдателите със спешни новини. Конят му профуча през лагера и той скочи на земята пред краката на Радж Атън.

„Аха – помисли Радж Атън, – най-после са забелязали армията на Виштимну.“ В състоянието, в което се намираше, с високия си метаболизъм, му се стори, че изтече цяла вечност, докато мъжът проговори. За щастие не почака за разрешение.

– Моля за извинение, велики кралю – каза той със сведена глава. Очите му се бяха опулили от страх. – Но нося спешна новина. Бях оставен да наблюдавам Опасното ждрело. Трябва да ви докладвам, че един конник стигна до ждрелото и унищожи моста. Само посочи с пръст, изрече някакво заклинание и мостът рухна.

– Какво?! – възкликна Радж Атън.

Възможно ли бе Земният пазител да е отрязал Радж Атън от неговите подкрепления? Чародеят беше заявил, че няма да взима страна в това сражение и Радж Атън му беше повярвал. Но старият вещер явно беше намислил нещо.

– Мостът е унищожен. Ждрелото е непроходимо – повтори съгледвачът.

Съгледвачите на Радж Атън бяха обучени да приемат всякакви въпроси, дори риторичните, като питане. Докладваха само това, което са видели, без разкрасяване.

– Забеляза ли някакви признаци за Виштимну?

– Не, о, Велика светлина. Нищо не видях – никакви съгледвачи, никакви облаци прах по пътя. Гората е тиха.

Радж Атън се замисли. Това, че съгледвачът не беше видял признаци за приближаването на подкрепленията, още не означаваше, че Виштимну не идва. Напълно възможно беше магьосникът да си има свои начини да ги засече. И в усилието си да забави армията, идваща към Лонгмът, чародеят беше унищожил моста. Но това щеше само да забави Виштимну, нямаше да го спре. Войските на Виштимну караха големи фургони, пълни с храна, облекло и оръжие, достатъчно запаси, за да се изкара цялата зима, да стигнат за дълга кампания. Фургоните нямаше да могат да минат през ждрелото и трябваше да заобиколят около сто и двайсет мили.

Това щеше да забави кервана с поне четири дни, вероятно пет или шест. Щеше да забави дори онези рицари, които яздеха подсилени коне, така че днес нямаше да могат да стигнат до Лонгмът.

Унищожаването на моста нямаше да нанесе голяма щета на Радж Атън. Освен ако… вещерът не знаеше, че повече от една армия преминава през тези гори и затова се бе постарал да отреже пътя на Радж Атън за бягство.

Радж Атън изведнъж си даде сметка, че Джюрийм беше избягал само преди няколко часа. Може би се беше побоял да дойде при Лонгмът. Може би самият Джюрийм беше намислил да му устрои клопка!

Радж Атън не се поколеба. На две и половина мили североизточно от Лонгмът, на едно самотно възвишение имаше древна обсерватория, върху скала, издигаща се над дърветата, по-високо от всеки друг хълм на много мили околовръст. Радж Атън я виждаше оттук – кръгла кула с плосък покрив, изградена от кървавочервен камък. Наричаха я Очите на Тор Ломан.

От това самотно място далекогледците на херцога можеха да наблюдават околностите на левги разстояние. Сега Радж Атън нямаше там свой човек. Неговите съгледвачи и далекогледци се бяха пръснали по пътищата на север, юг, изток и запад, за да виждат колкото може повече. Но едва ли точно в този момент някой от тях препускаше насам с още някоя лоша вест.

Радж Атън извика на хората си:

– Поддържайте атаката! Кладата да гори!

Обърна се вихрено и затича по зелените поля на Лонгмът с цялата скорост, на която беше способен.

Очите на Тор Ломан

От стената на замъка Ордън гледаше как конникът спря пред Радж Атън и започна да жестикулира. Няколко гиганти се мотаеха между Ордън и Вълчия господар и му пречеха да вижда добре.

Ордън беше следил много внимателно Вълчия господар – надяваше се, че ще се опита да вземе замъка с щурм. Беше подготвил всичко – хора, кучета, великани и стълби. Вещерите му също бяха готови. Но Радж Атън изчакваше.

Когато обаче пристигна вестоносецът, Ордън се окуражи. Лоши новини за Радж Атън, предположи той по поведението на вестоносеца. Може би много скоро щеше да стане свидетел на отчаяни действия.

После Радж Атън побягна. Прескочи една каменна ограда и се втурна през хълмовете.

Ордън започна да отброява секундите – мъчеше се да пресметне скоростта на Радж Атън. Със сто и десет, може би със сто и двайсет мили в час тичаше Владетелят на руни по равното. Забави малко, докато завиваше около замъка, профуча покрай него и пое по един хълм над северния път… към старата обсерватория.

„Ако това е най-бързият ти бяг, мога да те надвия“ – помисли Ордън и се обърна към хората си по пасажа.

Разполагаше със стотина млади мъже, залегнали под зъберите в очакване огнетъкачите да хвърлят огнените си кълба и да ударят замъка. Огнените пръски щяха да се изсипят през процепите между зъберите. На всеки четири-пет пъти, когато удареше такъв заряд, младежите трябваше да изреват, уж че са ранени. Някои от младежите много се вживяваха – дори и в този момент един от тях подскочи, започна да се тупа по дрехите, изпищя и рухна като умрял.

Момчетата наоколо се мъчеха да потиснат кикота си. Но сценки като тази вършеха работа. Докато Радж Атън вярваше, че тактиката му изтощава замъка, щеше да се придържа към нея.

Ордън бързо прецени нещата. Ако успееше да последва Радж Атън и да го догони, щеше да може да се срази с него насаме, мъж срещу мъж.

– Май трябва да тръгвам – каза той.

Един от капитаните до него се загледа с копнеж след Радж Атън.

– Дано Силите да са с вас!

Ордън го потупа по гърба и каза:

– Двамата с теб и Силвареста до довечера ще излезем на лов в Дънуд. Не се бой.

Наду ловния рог за сигнал и хората му при портите моментално спуснаха подвижния мост. Енергиите му се усилиха многократно, защото хората му от змийския кръг из замъка останаха съвършено неподвижни.

Изведнъж въздухът около него сякаш се сгъсти като сироп. Ордън имаше силата на дванайсет мъже, но с метаболизма на шейсет му бе доста трудно да диша.

Той скочи напред. Носеше само едно оръжие – тънък меч, достатъчно остър, за да отреже главата на Радж Атън. Беше решил да се съобрази буквално с предупреждението на Габорн. Носеше и щита си.

Затича, прескачайки стъпалата, изненадан от първоначалния тласък, нужен за да преодолее инерцията. Бягането изискваше постоянен, стабилен натиск. Когато зави на ъгъла, инерцията му беше такава, че за малко щеше да обърка посоката.

Втурна се през портата – хората му вече вдигаха моста, както им беше наредил. Той прескочи четиридесетте стъпки над рова, без дори да се засилва, стъпи на земята и хукна след Радж Атън.

Тревата му се стори удивително зелена, измита от снощните дъждове и с малки бели цветчета зимна звезда, осеяли полята.

Ордън се спусна през хълмовете и също като Радж Атън установи, че всеки път щом стигнеше билото на поредната височина, тръгваше толкова бързо, все едно летеше във въздуха.

Беше чел за хора, взели много дарове на метаболизъм. Знаеше, че летенето е малко опасно, освен ако при приземяването не внимаваш краката ти да не престават да се движат, за да убият сблъсъка от падането.

Знаеше, че научаването да се навеждаш при завой, е може би най-трудната част от бягането с висок метаболизъм.

За мнозина се оказваше трудно да усвоят леко присвитата поза, необходима при бягането. Искаха да се движат бързо, натискайки силно с краката си, както прави всеки нормален човек в усилието си за бърз старт, но така човек лесно можеше да си счупи краката. Останалата част от тялото имаше твърде голяма инерция, за да се преодолее.

Ордън добре разбираше този принцип.

Но това, че на завоите трябва да се навеждаш в подходящ ъгъл, изглеждаше просто неестествено. Докато набираше скорост, Ордън установи, че докато се опитва да вземе поредния завой, сякаш някакви странни сили го хващат и го дърпат. Не толкова земното привличане го дърпаше надолу, колкото инерцията го тласкаше да продължи в избраната преди посока, и когато се натресе на един завой в кална локва, падна голямо танцуване, за да остане на крака и да не се блъсне в дървото до пътеката.

Сега разбра, че Радж Атън съвсем основателно ограничава скоростта си до сто мили в час. Да се тича по-бързо не беше безопасно.

Докато изкачваше един хълм, погледна надолу към огряната от слънцето долчинка и видя огромен елен – рогата му бяха широки цял разтег. Стреснато, животното скочи изящно във въздуха и за секунда сякаш увисна над земята.

„Мога за миг да надбягам този елен“ – помисли Ордън, докато тичаше към него. Подмина го само на ръка разстояние.

Ордън се закатери нагоре към боровете, подмина един тесен каменист овраг и зърна пред себе си блясъка на тъмен метал – Радж Атън навлизаше сред дърветата.

Дрънченето на стоманена ризница предупреди Радж Атън, че си има преследвач и той се обърна. Към него тичаше Ордън.

Радж Атън не можеше да си представи, че някой ще бяга достатъчно бързо, за да го настигне. Той удвои скоростта си. Пътеката вече водеше право между тъмните борове. В края ѝ грейна сноп слънчева светлина. Зад него се извисяваше червеният пясъчник на Очите на Тор Ломан.

Радж Атън разбра, че бягството е безполезно. Ордън го настигаше и скоростта му беше по-голяма.

– Хванах те! – триумфално извика Ордън на стотина крачки зад него.

Радж Атън реши да използва скоростта на Ордън срещу него. Изкачи една малка височина и скочи. Усети рязка болка в десния си крак – пищялът му се беше счупил при скока.

Знаеше, че ще се изцери за секунди.

Докато се изправяше, Радж Атън се изви, извади малката брадва от колана си и я хвърли точно там, където трябваше да е Ордън.

За негова изненада, Ордън беше забавил стъпките си. Брадвичката трябваше да го посече с ускорение от около двеста мили в час, но прицелът се оказа високо.

Ордън ловко се присви под летящото оръжие.

Траекторията на Радж Атън го отпрати нависоко. Въпреки че счупването в крака му изглеждаше незначително, нямаше време за повече, освен само да започне да се цери преди да падне на земята.

Костта над пищялката изпука и той се опита да се превърти напред и да поеме тежестта от падането на десния си крак и раменете.

Докато Радж Атън се изправяше, Ордън скочи върху него и замахна жестоко с късия си меч. Дори при толкова много дарове на метаболизъм Радж Атън не можа да се подготви да посрещне удара.

Залитна назад. Първият удар на Ордън го улучи право в гърлото. От шията на Радж Атън швирна алена кръв и той усети издрънчаването на метала, когато острието удари в костта.

Крал Ордън заликува, щом видя ужасната рана, видя плътта, която се отлепи от гърлото на Радж Атън, видя красивите очи на Вълчия господар разширени от ужас.

Но оръжието едва бе излязло от плътта на Радж Атън, когато раната започна да се затваря, без да остава белег. Този човек имаше толкова дарове на жизненост, че вече не приличаше на човешко същество.

„Дарът всечовешки“ – уплаши се Ордън. Онова същество, което бе извлякло живот от толкова много хора, че вече не можеше да се определи като смъртно, вече не можеше да умре. Радж Атън се превръщаше в Сила, съперничеща с първичните елементи или с Господарите на Времето.

Хрониките говореха за това. Хрониките твърдяха, че Дайлан Чука живял в Мистария за известно време, преди шестнадесет века, преди да замине на юг, за да страда в покой. Защото безсмъртието му се превърнало в бреме. Посветителите на Дайлан един след друг напускали този свят, но той не можел да умре, защото по някакъв начин се превъплътил. Даровете, прехвърлени му през силарите, останали завинаги с него – нежелани, като проклятие.

Ордън имаше съвършена памет и сега виждаше думите пред себе си точно както ги беше прочел като млад, докато изучаваше един фрагмент от древна хроника, писана от негов далечен предтеча:

„Понеже обичал своите близки много дълбоко, Дайлан открил, че животът се превръща в бреме. Защото мъжете, с които се сприятелявал, жените, в които се влюбвал, разцъфтявали и умирали като рози в един сезон, докато той самият оставал вечен. Затова потърсил самота отвъд Инкара, в островите на Илиен, и аз предполагам, че още живее там.“

Всичко това пробяга през ума на Ордън, докато мечът му излизаше от гърлото на Радж Атън; и тогава той осъзна, че е замахнал толкова силно, че оръжието му се изплъзва. Болка прониза ръката му, докато напрягаше мускули и жили да го задържи.

Мечът изхвърча в гнездото папрат на хълмчето.

Друго оръжие нямаше. Но Радж Атън още седеше, замръзнал в ужас от силата на удара. Ордън скочи и ритна към главата на Радж Атън с цялата си мощ.

Носеше обкованите си със стомана бойни ботуши, с железни шипове отпред. Ударът – той го знаеше – щеше да пръсне крака му. Но щеше да пръсне и черепа на Радж Атън.

Радж Атън се изви и петата на Ордън се удари под еполетите му.

Раздираща болка проряза крака на Ордън – той усети как костите му се чупят като клечки, – толкова силна болка, че изтръгна рев от гърлото му.

„Но ако пребивам себе си – помисли Ордън, – значи пребивам и Радж Атън.“ Рамото на Радж Атън се огъна. Ордън усети как ръката на Вълчия господар изпука, последвана от костите на ключицата, после хлътнаха и ребрата, едно по едно, закършиха се като съчки под петата му.

Радж Атън нададе смъртен вик.

Ордън падна върху рамото на Радж Атън и остана така може би няколко секунди. Чудеше се какво още да направи. Изтърколи се от Вълчия господар да види дали най-сетне е умрял.

За негово удивление Радж Атън простена от болка и се изтъркаля в тревата. Отпечатъкът от ботуша на Ордън личеше вбит в рамото му.

Дясната ръка на Радж Атън се беше извила под неестествен ъгъл. Плътта на рамото се беше вбила цяла педя надолу.

Радж Атън лежеше в тревата с изцъклени от болка очи. От устата му се лееше кръв. В този миг тъмните очи на Вълчия господар и изваяното му лице изглеждаха толкова красиви, че Ордън се възхити. Никога не беше виждал Вълчия господар толкова отблизо, в цялото му обаяние. То направо му секна дъха.

– Служи ми – трескаво прошепна Радж Атън.

В този миг Менделас Дрейкън Ордън бе пометен от силата на обаянието на Радж Атън и пожела да му служи с цялото си сърце.

После мигът отмина и той се уплаши… защото под бронята на Радж Атън нещо се размърда; рамото се намести и се изду, отново се намести, сякаш дълги години възпаление, лекуване и болки се навиха в един безкраен, секващ дъха миг. После рамото се изду в обемиста буца.

Ордън се опита да се изправи, разбрал, че боят съвсем не е свършил.

Радж Атън запълзя след него, хвана го за дясната китка и го удари в рамото толкова силно, че шлемът падна от главата му.

Костите по цялата ръка на Ордън се пръснаха и той изрева. Загърчи се по земята. Десният му крак беше натрошен, ръката и рамото му бяха безполезни.

Радж Атън се изправи и задъхано каза:

– Какъв срам, крал Ордън. Трябваше да вземеш повече жизненост. Моите кокали вече се изцериха напълно. Колко дни ще ти трябват, за да кажеш същото? – Изрита силно здравия крак на Ордън и той се срина по гръб на земята.

– Къде са ми силарите? – попита спокойно Радж Атън.

Ордън не отговори.

Радж Атън го изрита в лицето.

От дясното око на Ордън бликна кръв и той усети как ябълката му увисна на бузата. Падна на земята почти в несвяст и скри лицето си със здравата си ръка. Радж Атън го изрита в ребрата. Нещо вътре се скъса и Ордън започна да кашля и да бълва кървави парцали.

– Ще те убия! – изхъхри крал Ордън. – Заклевам се!

Заканата беше напразна. Ордън не можеше да се бие. Трябваше да умре. Трябваше Радж Атън да го убие, за да се наруши змийският кръг и друг воин да може да се срази вместо него с Вълчия господар.

Крал Ордън закашля. Едва можеше да диша в този толкова гъст, толкова втечнен въздух. Радж Атън отново го изрита в ребрата и Ордън остана да лежи зяпнал за въздух.

Радж Атън се обърна и се затътри нагоре през сухата трева, към основата на Очите на Тор Ломан. Каменно стълбище се виеше на тройна спирала около кулата. Радж Атън го изкатери, куцукайки от болка, едното му рамо бе с цяла педя по-ниско от другото. Въпреки че лицето му бе все така красиво, отзад приличаше на гърбав изрод. Дясната му ръка висеше накриво, а десният му крак можеше и да се е изцерил, но беше по-къс от левия.

Ордън се задъха, запотен от усилието и от болката, опита се да вдиша въздуха, който беше гъст като мед. Тревата до главата му беше толкова уханна, че му се прииска да остане така, легнал в нея, и да отдъхне.

Йоме и Габорн яздеха един до друг. Габорн държеше високо един щит и носеше една от пиките на херцога. На върха ѝ беше завързано парче червена завеса от прозорците на цитаделата на херцога. Белият платнен кръг, закрепен с карфици по средата, трябваше да прилича – поне от разстояние – на Кръга на Интернук.

Тоест щеше да прилича на знамето на Интернук за всеки, който наблюдаваше отдалече. Габорн знаеше, че далекогледците на Радж Атън ще наблюдават. Беше обичайна практика по време на всяка обсада около бойното поле да се поставят наблюдатели.

През последния половин час Габорн най-много се безпокоеше за доброто придвижване на своята „армия“. Опитът да преведе двеста хиляди глави добитък и коне през равнината се оказа трудна работа. Дори опитните говедари и коняри в свитата му не можеха лесно да се справят с такава задача.

Работата се затрудняваше още повече от неопитните хлапета, които отчаяно се мъчеха да помогнат, но по-скоро стряскаха добитъка. Габорн се боеше, че всеки момент огромното стадо може да се втурне наляво или надясно и да изпотъпче жените и децата, които носеха щитове в голяма редица пред стадото, все едно че бяха воини.

Но когато се загледа към небесата над Лонгмът, го обзе още по-голям страх. Небесата отгоре изглеждаха сиви, но далече на хоризонта блясваше мрак, щом огнетъкачите на Радж Атън посегнеха да извлекат огън от небето.

Габорн се боеше, че той е причината за това, че хитрината му е накарала Радж Атън да побърза с щурма си срещу Лонгмът, вместо да накара Вълчия господар да побегне в ужас, както се беше надявал.

Докато яздеше, в главата му започнаха да се оформят думи от някакво полузапомнено заклинание от древен том. Въпреки че все още не беше си се представил като едно цяло със земните сили, неволно усети, че устата му тихо мълвят:

 
Земьо, която ни издаваш на вятъра,
ти плащ стани и загърни ни, да ни скриеш.
И ти, о, прах, не ни разкривай в небесата —
четта ни скрий от хищното око.
 

Стъписа се, че такова заклинание неканено е изплувало в ума му. Но в същия момент си припомни заклинанието и му се стори съвсем редно да го изрече, сякаш се беше натъкнал на ключ към почти забравена врата.

„Земните сили растат в мен“ – помисли той. Все още не знаеше до какво ще го доведе това, в какво ще го превърне.

Обезпокои се за баща си и веднага щом помисли за него, усети, че е изпаднал в голяма опасност, усети, че опасността го е загърнала като гробен саван.

Надяваше се само, че баща му ще издържи битката. Вдигна бойния рог, изсвири и другите около него направиха същото. Хората в челото на армията запяха песни за бран.

Радж Атън имаше в обкръжението си десетки далекогледци, но никой не можеше да се сравни с него, никой не притежаваше толкова много дарове на взор. Радж Атън не знаеше точно колко дара има самият той, но беше сигурен, че наброяват хиляди. Можеше да различи жилките в крилете на муха от сто разкрача, можеше на звездна светлина да вижда толкова ясно, колкото един обикновен човек – на слънчева. Докато повечето хора с толкова много дарове на зрение щяха да са слепи през деня, жизнеността на Радж Атън му позволяваше да издържа и на най-яркото слънце.

Нищо не му струваше да забележи вдигащия се откъм изток облак от приближаваща армия.

След като се изкачи на върха на кулата, Радж Атън продължи да търси с очи на юг и на запад за знаци от армията на Виштимну, знаци за помощ. Поради повишения му метаболизъм му се струваше, че дълги минути оглежда хоризонта, за да зърне жълто знаме, издигащо се над зеления горски килим, или отблясъка на слънчев лъч по метал, или праха, вдигащ се от многото крака, или цвета, за който човечеството нямаше име – цвета на топли тела.

Но дори зрението на един далекогледец си имаше граници. Той не можеше да вижда през стени, а горският килим на запад беше истинска стена, която можеше да скрие много армии. Нещо повече, влажен вятър от юг духаше над степта от просторните полета на Флийдс, пълни с прах и полен, и ограничаваше гледката до трийсет-четирийсет мили.

Той стоеше, затаил дъх. Времето не го притесняваше. С толкова дарове на метаболизъм сигурно беше оглеждал хоризонта на югозапад не повече от шест секунди преди да разбере, че няма да види нищо. Армията на Виштимну все още беше много далече.

Тогава се обърна на изток и сърцето му се смрази. В далечината конят на Бинесман пъплеше през равнините. Радж Атън веднага разбра направлението му: на самата граница на видимостта се издигаха златните кули на замъка Гроувърман, до река от сребро. А пред замъка бе тръгнала в поход армия, подобна на която рядко бяха виждали очите му: хиляди и хиляди мъже.

Най-отпред вървеше ред копиеносци, по пет хиляди в редица, слънцето се отразяваше от щитовете и шлемовете им. Зад тях прииждаха хиляди и хиляди стрелци и конни рицари.

Вече бяха прекосили степта на разстояние от пет до седем мили от замъка Гроувърман. От такова голямо разстояние и при толкова прашен въздух не можеше да ги види съвсем ясно. Сухият прах скриваше броя им, вдигаше се от нозете им на облак, на стотици стъпки височина. Много приличаше на пушек от полски пожар.

Но зноят, който виждаше той под прахта, не беше от огън. Виждаше топлината на живот, топлината на стотици хиляди живи тела.

Сред ордата се развяваха знамена с десетки цветове – зелените знамена на Лайсъл, сивото на северен Кроудън, червеното на Интернук. Забеляза и рога в тълпата – рогатите шлемове на стотици хиляди воини, свирепите брадвари на Интернук.

„Не може да бъде“ – помъчи се да се успокои той. Пиромантът му беше казал, че кралят на Интернук е мъртъв.

„Може би – възрази разтревоженият му ум. – Но армиите на Интернук идат насам.“

Радж Атън затаи дъх и затвори очи. Долу в полето надигащите се ветрове засъскаха в дърветата, но далече, много далече, под звука на кръвта, препускаща във вените му, отекнаха бойни рогове. Виковете на хиляди гласове се надигнаха в бойна песен.

„Всички армии на Севера – осъзна той. – Събрали са се срещу мен.“

При портите на замък Силвареста пратеникът на Ордън беше казал, че кралят замислял това нападение от седмици. И беше намекнал, че предатели в собствените редици на Радж Атън са разкрили наличието на силари на крал Ордън.

Радж Атън беше отхвърлил тази версия, изобщо не бе допуснал възможността да е истина – защото ако беше истина, предвещаваше такива тежки последствия за неговото нашествие, че той не смееше и да мисли за тях.

Ако беше истина, ако Ордън бе планирал това нападение още преди седмици, то тогава той можеше да потърси помощ, можеше да призове за битка кралете на Севера.

Преди четири седмици Ордън бе тръгнал на поход. Четири седмици. Свирепият Боен вожд на Интернук можеше да е събрал ордите си, да ги е изпратил с лодки до скалистите брегове на Лайсъл, после да ги е подкарал насам, присъединявайки към тях свободни рицари от различните кралства.

Тези нямаше да са обикновени войници. Нямаше да са мъже, които ще се разтреперят, щом видят Непобедимите на Радж Атън.

Радж Атън отново отвори очи, тъкмо когато конят на Бинесман обърна, за да се присъедини към процесията – в челото ѝ.

„Новият крал на Земята идва“ – беше казал старият вещер. Сега Радж Атън разбра истината. Този Земен пазител щеше да се присъедини към неговите врагове. Този Земен пазител наистина щеше да служи на крал. „Земята те отхвърля…“

Радж Атън почувства как в него се надига някакъв неведом ужас. Беше сигурен, че в челото на тази армия приближава някакъв велик крал. Кралят на чародея. Кралят, за когото го беше предупредила неговата пиромантка.

И водеше армия, пред която Радж Атън не можеше да устои.

И докато се взираше натам, пред очите му стана нещо удивително: точно в този момент един огромен облак от прах над армията започна да придобива форма – високи стълпове прах се издигнаха във въздуха на стотици крачки височина като върхове на корона, и в кълбото от прах се оформи лице, строго лице на жесток мъж, чиито очи носеха смърт.

Земният крал.

„Аз дойдох да го унищожа, а сега той идва да унищожи мен“, разбра Радж Атън.

Оставаше му малко време. Трябваше да се върне при замъка, да го превземе бързо, да си прибере силарите и да бяга.

Радж Атън се втурна надолу по стъпалата на Тор Ломан с разтуптяно от ужас сърце.