Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 38 (всего у книги 41 страниц)

– Тръгнала е вчера от Банисфер, за да е тук по време на битката, да е с мен. Била е в замъка. – Гласът на Боренсон се скърши и той падна на колене и захлипа.

Габорн се бе почувствал толкова прав, когато събра Боренсон и Мирима. Беше му се сторило, че го е насочила някоя Сила, че в духа му текат силите на Земята. Нима беше възможно да е подтикнат да ги събере само за да стигнат до такъв трагичен край?

– Не – заяви още по-твърдо Габорн. Нямаше никакъв дар да вземе от Боренсон, дори вината му да заплашваше да го унищожи. В тази война бяха заложени кралства. Не можеше да си позволи подобна милост, колкото и да го мъчеше това.

Боренсон опря длани на земята – традиционната поза на военнопленниците, предлагащи се за обезглавяване. После проплака:

– Щом няма да вземете дара ми, главата ми вземете тогава!

– Няма да те убия – отговори Габорн. – Ако ми дадеш живота си, ще го приема – доволен от сделката. Избирам те. Служи ми. Помогни ми да победя Радж Атън.

Боренсон заклати глава и захлипа – накъсани мъжки хлипове, които го оставиха без дъх. Габорн никога не беше чувал такова нещо от един воин и се стъписа, разбрал, че този мъж е способен да изпита такава болка.

Габорн постави ръце на раменете на Боренсон и му каза да стане, но той остана на колене и продължи да плаче.

– Милейди? – извика някой.

Бе се възцарила пълна тишина. Гроувърман и стоте други рицари гледаха втрещени, втренчени с ужас в Боренсон. Зачудени как да постъпят. Един от тях бе извикал на Йоме, но тя само държеше главата на баща си и я поклащаше, без да обръща внимание на нищо около себе си.

Накрая вдигна очи. Бяха пълни със сълзи. Наведе се да целуне баща си за сбогом по челото.

Баща ѝ дори не беше я познал, до края. Или беше забравил, че съществува, или не можеше да я познае, лишена от обаяние. И това като че ли беше най-тежкият удар.

Йоме се надигна и се обърна към рицарите.

– Оставете ни – каза тя с най-твърдия тон, на който беше способна.

Последва дълга и неловка тишина. Някой се окашля. Херцог Гроувърман я гледаше с немигащи очи.

– Кралице…

– Нищо не можете да направите. Никой нищо не може да направи! – каза Йоме. Габорн разбра, че не говори за убийството, нито за търсенето на правосъдие, а за всичко – за Радж Атън, за цялата тази безсмислена война. И най-вече говореше за смъртта.

– Тези мъже… това е убийство – настоя Гроувърман. – Домът Ордън трябва да плати за това кощунство!

Според древния закон владетелят бе отговорен за поведението на своите васали, точно както един селянин е отговорен за щетите, нанесени от кравата му в чужда нива. По закон Габорн беше също толкова виновен за убийството, колкото и Боренсон.

– Бащата на Габорн лежи мъртъв заедно с две хиляди от най-добрите си рицари – отговори Йоме. – Какво повече искате от дома Ордън?

– Не той е убиецът… искаме рицаря, който е в нозете ви! Това е въпрос на чест! – извика един от рицарите, след като лично бе отсъдил, че Габорн е невинен. Габорн не познаваше герба му с двете врани и дъб над глигана на Силвареста.

Йоме каза:

– Твърдите, че тук е заложена чест? Рицарят в краката на Габорн вчера спаси живота ми и живота на моя баща. Заради нас уби един Непобедим край Лонгмът. Той надхитри самия Радж Атън и помогна да извадим ножа от плътта на нашето кралство…

– Но това е убийство! – извика рицарят и размаха секирата си. Но Гроувърман протегна ръка да го усмири.

– Казвате – колебливо продължи Йоме, – че е въпрос на чест, и може би е така. Крал Ордън, най-добрият приятел на баща ми, първо заповяда да бъдем убити. И кой между вас ще твърди, че не е бил прав? Двамата с баща ми бяхме Посветители на нашия заклет враг. Кой от вас не би се подчинил на такава заповед, ако ролите ни бяха разменени? Моят баща отдаде дарове на Радж Атън, мислейки, че това е нещо дребно, също като мен. Но многото малки грешки могат да причинят голямо зло. Убийство ли е рицарят на един крал да избива неговите врагове, да изпълнява заповедите му? Или е достойнство?

Йоме вече се беше изправила, с окървавени ръце; сълзите се стичаха по лицето ѝ. Настояваше за оправдаването на Боренсон с цялото си сърце и Габорн се зачуди дали той самият щеше да намери присъствие на духа, за да направи същото при такива обстоятелства.

От своя страна, Боренсон само гледаше равнодушно рицарите, сякаш му беше все едно как ще го осъдят. Убийте ме, говореха очите му, или ме оставете да живея. Все ми е едно, само да се свърши.

Гроувърман и хората му нито напредваха, нито отстъпваха. Стояха на място, все още не решили.

Йоме прехапа устна и брадичката ѝ потрепери от болката. Толкова ярост и скръб зрееше в очите ѝ. Не можеше да се справи с това, не можеше да спори. Хората ѝ бяха разгневени; чувстваше се уязвена и предадена до дъното на душата си – да загуби най-близките си само за два дни.

Габорн беше изпитал същото, когато убиха майка му, а сега – и баща му. Знаеше колко сама и отчуждена от всичко се чувства сега Йоме, съзнаваше колко голяма е скръбта ѝ.

Тя се обърна към него и заговори с ирония:

– Милорд крал Ордън, сър Боренсон… след всичката голяма доброта, която проявихте през тези два дни, моля ви да се отдалечите оттук, за да не ви убият моите поданици. Земята ни е бедна и гостоприемството ни страда от това. Идете си оттук. Заради вашата доблестна служба ви дарявам живота, въпреки че васалите ми искат от мен да бъда по-сурова.

Изрече го с подигравателен към поданиците си тон, но Габорн разбра, че го казва сериозно, че повече не може да се справи.

– Тръгвай – прошепна Габорн на Боренсон. – Ще се видим в имението Бредсфор. – За негово облекчение Боренсон стана и закрачи към коня си, изпълнявайки заповедта, без да възрази.

Габорн отиде при Йоме, смъкна дясната си метална ръкавица и ръката му се отпусна на рамото ѝ. Стори му се толкова слаба, толкова крехка под тънкия памук на роклята. Стори му се невъобразимо, че успява да се владее при натиска, на който е подложена.

Вече не изглеждаше толкова красива, колкото през онази първа звездна вечер. Но вече не изглеждаше и окаяна. Сега единственото ѝ обаяние беше нейното собствено и Габорн едва ли можеше да я обича повече, отколкото я обичаше в този момент, едва ли можеше да закопнее повече да я държи в прегръдката си, отколкото сега.

– Знаете, че ви обичам – каза той. Йоме кимна, съвсем леко. – Дойдох в Хиърдън, за да поискам ръката ви. Все още я искам. Искам да бъдете моя жена. – Каза го не за да потвърди чувствата си пред Йоме. Каза го заради тези хора, за да знаят.

Сред тълпата няколко души изсъскаха при това предложение. Някой извика високо:

– Не!

Габорн разбираше, че в този момент не може да разчита, че ще го приемат. Тези хора не знаеха какви планове беше кроил и как се беше сражавал за свободата им. Бяха свидетели само на последното мерзко деяние. В този ден той нямаше да спечели сърцата им, макар да се надяваше, че и това ще стане. С времето.

Йоме посегна и погали ръката му, но не му предложи думи за утеха.

Габорн отиде до коня си, който ровеше с копито в снега, за да открие сладката трева отдолу, след което пое на юг след Боренсон.

Зад него, неговият Дни се откъсна от тълпата и последва сянката му.

Лечителят

Йоме седеше над тялото на баща си и се чудеше дали изобщо би могла да преживее още един ден. Струваше ѝ се, че цялата ѝ енергия, волята ѝ за борба е изцедена също както бе изцедена красотата ѝ преди два дни.

Стоеше над мъртвото тяло и отчаяно ѝ се искаше да заспи, или да запищи. Студеният сняг се топеше и проникваше през тънките ѝ ботуши, също както силният вятър проникваше през роклята ѝ.

Поданиците ѝ бяха слаба утеха. Те знаеха, че им е нужен владетел, който да ги закриля, но Йоме нямаше нито нужния ум, за да ги води, нито обаянието, за да ги вдъхнови да я следват, нито мускул или бойни умения.

„Без обаянието ми те виждат през мен – мислеше Йоме. – Виждат, че съм фалшива, че съм нищо. Всички Владетели на руни са нищо без своите Посветители, които да ги изпълват със сила и власт, да им придават тежест.“

Докато трепереше на хълма, Йоме осъзна, че хората не ѝ предлагат нищо. Никой не ѝ донесе шал, с който да се загърне, не ѝ предложи рамо, на което да се облегне. Никой не посмя да пристъпи към нея. Може би смятаха, че ѝ е нужно време, за да потъжи сама.

Но не я биваше в това.

Чувстваше се объркана. Габорн не беше заповядал смъртта на баща ѝ. Беше се борил с всички сили да опази живота му. И все пак тя се чувстваше предадена. Може би защото не изпита гняв към Боренсон.

Ако Габорн му беше взел ума или главата, Йоме нямаше да помисли за него, че е жесток и суров. И все пак част от нея чувстваше, че Боренсон заслужава някакво неназовимо наказание.

За нейна изненада пръв при нея дойде чародеят Бинесман, чак след час – и я загърна с някакво одеяло. После клекна до нея и ѝ подаде чаша горещ чай.

– Аз… нищо не искам – промълви Йоме. Беше истина. Гърлото ѝ се беше стегнало, стомахът ѝ беше на възли. – Имам нужда само от сън. – Толкова уморена беше, че дори не можа да вдигне глава, за да го погледне.

– Един добър чай понякога помага не по-зле от съня – каза Бинесман и се надигна. – Сложих му малко лимонова отвара и цвят от липа, малко лайка и мед.

Натика горещата чаша в ръцете ѝ и Йоме отпи. Отдавна беше разбрала, че Бинесман знае нуждите ѝ по-добре от самата нея, че може да утеши едно сърце не по-зле, отколкото успокоява рани.

Чаят сякаш отпусна стегнатите ѝ мускули, сякаш я развърза. Тя притвори очи и отпусна назад глава, възхитена от целебното му въздействие. Чаят я накара да се почувства, сякаш бе станала от леглото само преди няколко мига. Но изпитваше и едно дълбоко изтощение, до което дори чаят не можеше да достигне, една умора и изтръпналост чак до костите.

– О, Бинесман, какво да правя сега? – попита Йоме.

– Трябва да бъдеш силна – каза Бинесман. – Хората ти имат нужда да бъдеш силна заради тях.

– Не се чувствам силна.

Бинесман не отвърна нищо, само обгърна раменете ѝ с грубите си ръце и я задържа, както беше правил баща ѝ, когато като дете се събуждаше след някой лош сън.

– Габорн би могъл да ти помогне да бъдеш силна, стига да му позволиш – промълви Бинесман.

– Знам.

Повечето рицари бяха започнали да вдигат стан сред полята. Тънкият сняг вече се беше стопил и нощта нямаше да е студена. Но само малка част от замъка изглеждаше годна за обитаване. Войнишките помещения на херцога все още стояха цели, както и едно от именията, макар стените им да бяха напукани. Замъкът в никакъв случай не можеше да приюти хилядите струпали се тук хора, но някои рицари бяха взели със себе си щитоносци и шатри – достатъчно, за да имат всички някакъв подслон за през нощта.

Но докато хората ѝ вдигаха шатрите, Йоме улови много подозрителни и осъдителни погледи, дочу недоволно мърморене.

– Какво си говорят хората долу за Габорн?

– Обичайните неща – каза Бинесман. – Приказват, мърморят.

– Какво приказват? – настоя Йоме.

– Смятат, че е трябвало да реагираш по-твърдо при смъртта на баща си.

– Той умря още когато Радж Атън взе ума му. Нищо не беше останало от баща ми.

– От здрав камък си направена – каза Бинесман. – Но ако беше поискала смъртта на Боренсон, може би хората щяха да се почувстват по-… облекчени.

– Облекчени?

– Някои подозират, че Габорн е заповядал смъртта на баща ти.

– Габорн? Как могат да го заподозрат в това? – смаяна попита Йоме. Погледна надолу по хълма. Една старица, понесла наръч съчки от гората, се обърна към нея с изпълнен с подозрение поглед.

– За да може да се ожени за теб, да те отведе в кралството си. Някои хора мислят, че самият факт, че го остави жив, е достатъчно доказателство, че те е измамил и че сега ти всеки момент ще паднеш в мръсните му лапи.

– Кой говори такива неща? Кой може дори да помисли това? – попита Йоме.

– Не ги обвинявай – усмихна ѝ се Бинесман. – Съвсем естествено е. През последните няколко дни те бяха дълбоко уязвени, а подозрението се появява лесно. Доверието идва много по-трудно и иска време.

Йоме заклати глава втрещена.

– Безопасно ли е тук за Габорн? Не е ли той в опасност?

– Така изглежда – замислено отвърна Бинесман. – Струва ми се, че хората в тази долина представляват заплаха, да.

– Трябва да идеш да го предупредиш да стои настрана! – каза Йоме. Съзнаваше, че се беше надявала Габорн да се върне, не можеше да понесе мисълта, че ще е далече от нея. – Кажи му… кажи му, че не можем да се виждаме, че е опасно. Може би след време… след няколко месеца. – Тази мисъл я потресе, накара я да се почувства изтерзана.

Няколко месеца ѝ се струваха цяла вечност. Но след един-два месеца снегът щеше да завали сериозно. Пътуването между кралствата им щеше да стане трудно.

Нямаше да види отново Габорн преди пролетта. Най-рано след пет или шест месеца.

Това беше ужасно. Но щеше да е по-добре и за двамата да го направят полека, да оставят време на хората ѝ да разберат. Никой друг принц нямаше да я поиска, никой нямаше да вземе жена, която е била Посветителка на враг.

Сега, след като баща ѝ и крал Ордън бяха мъртви, до няколко седмици хрониките за делата им бавно щяха да започнат да се разпространяват от Дните, тук един том, там – друг. Може би когато истината излезеше наяве, хората на Йоме щяха да започнат да мислят по-добри неща за Габорн.

Но възникваше и друг проблем. Нейната Дева на честта, Шемоаз, щеше да е в напреднала бременност, когато Йоме отново видеше Габорн. Щом нейните хора не одобряваха брака ѝ с Габорн, как щяха хората на Габорн да я приемат?

Привидно Габорн беше дошъл да потърси брачен съюз, защото богатството и сигурността на Хиърдън щяха да донесат много предимства за Мистария. Но Радж Атън беше отнел богатството, беше се погаврил със замъците на Хиърдън, беше отнел и красотата на принцесата.

Йоме нямаше какво да предложи освен своята преданост. А знаеше, че една такава преданост няма да се оцени високо.

Все пак се надяваше, че Габорн може да я обича. Боеше се, че се е самоизлъгала в самата си надежда, че би могла да се свърже с него в брачен съюз. Струваше ѝ се глупава тази надежда, като онази детска приказка за ленивеца, който се канел да забогатее някой ден, като открие, че дъждът е измил калта от гърнето със злато, заровено в нивата му.

Разбира се, през идващите месеци Габорн щеше да разбере, че тя няма какво да му предложи, щеше да размисли. Колкото и да ѝ говореше за любов, щеше да разбере, че любовта не е достатъчно основание за обединяването на кралствата им.

Докато Йоме премисляше всички тези неща, Бинесман кимаше добродушно, самият той унесен в мислите си. После я изгледа изпод косматите си вежди.

– Значи искаш да предупредя Габорн да стои настрана. Други послания имаш ли за него?

– Не – отвърна Йоме. – Освен… въпроса с Боренсон.

– Какво по-точно? – попита Бинесман.

– Не знам… какво да правя с него. Той уби баща ми, краля. Такова деяние не може да остане ненаказано. Но неговата вина сама по себе си е повече, отколкото може да понесе. Да му налагам още наказание би било жестоко.

Бинесман каза:

– Някога, когато рицарите неволно направеха непростима грешка, им се даваше втори шанс…

Намерено съкровище

В Къщата на Разбирането, в Стаята на сърцето Габорн беше научил, че съществуват толкова тревожни сънища и спомени, че умът не може да ги задържи.

Докато яздеше мълчаливо по пътя на юг към имението Бредсфор, той настигна Боренсон, вгледа се в рицарското му лице и се зачуди дали приятелят му ще се прекърши.

Боренсон все кимаше и кимаше, устните му потрепваха, сякаш се канеше да изрече нещо неизречимо. Всеки път щом вдигнеше глава, очите му бяха малко по-чисти, малко по-светли, погледът му – малко по-съсредоточен.

Габорн подозираше, че Боренсон може да забрави деянията си, след седмица или след месец. Можеше да започне да твърди, че някой друг рицар е убил Силвареста или че кралят е паднал в битка, или е паднал от коня си.

Надяваше се Боренсон да забрави. Яздеха мълчаливо. Дните на Габорн от време на време покашляше, сякаш беше хванал настинка.

След двадесетина такива мъчителни минути Боренсон се обърна към него с привидно безгрижие, сякаш беше преодолял или напълно потиснал болката си. Но тя беше там, виждаше се, макар дълбоко прикривана.

– Милорд, преди малко бях над ловния прислон на херцога и видях следи от хала. Голяма женска. Мога ли да получа позволението ви тази нощ да отида и да я хвана?

Беше явна шега.

– Не без мен – замислено каза Габорн. – Миналата есен дойдох в Дънуд на лов за глигани. Тази година ще ловим хали. Може и Гроувърман да дойде с нас. Как мислиш?

– Едва ли – изсумтя Боренсон. – Не и след това, което направих!

Очите на Боренсон мигновено се изпълниха отново с болка и Габорн побърза да отклони мислите му.

– Да ти кажа, ако убием някоя хала, ще трябва да ѝ изядеш ушите – пошегува се Габорн. Да изядеш ушите на първия убит в лова глиган беше голяма чест. Но халите нямаха уши, а и никоя част от халата не ставаше за ядене. – Или най-малкото ще ти отрежа парче кожа с форма на ухо.

– Ох, колко сте щедър, милорд – изкикоти се Боренсон като някоя селянка на пазара, спечелила си незаслужен комплимент от някой благородник. – Ох, колко сте великодушен. Всички вие, лордовете, сте толкова… ъъ, благородни, ако схващате какво имам предвид.

– Ее, хм… благодаря ви, любезна госпожо – отвърна Габорн, имитирайки блудкавия акцент на Маркий от Фереция, известен позьор. При което вирна нос, точно както щеше да направи Маркий, и приложи цялата мощ на Гласа си, за да уподоби акцента му. – Благословена да сте и вие, и кочинката ви, и всичките ви зурлести дечица, само не се приближавайте повече, че май ще се разкихам.

Боренсон се разсмя искрено, защото прословутият Маркий често се разкихваше, когато мръсни селяци се приближаха твърде близо до изисканата му особа. Заплахите му, че ще ги зарази, държаха селяците настрана, така че на Маркий не му се налагаше да търпи бедняшката им миризма.

Този хумор беше мрачен, но беше най-доброто, което Габорн можеше да измисли за момента, и той донякъде пооправи настроението на Боренсон. Габорн почти се надяваше, че някой ден нещата между тях ще си станат такива, каквито бяха преди.

Само преди седмица Габорн беше влязъл в Хиърдън почти без грижи. Сега имаше чувството, че бремето на целия свят е натежало на раменете му. Дълбоко в сърцето си разбираше, че вече нищо няма да е същото.

Облаците започнаха да се разпръсват и следобедното слънце започна да топи снега. На миля от Лонгмът фермерските къщи все още си стояха покрай пътя, каменни къщи, чиито сламени покриви не бяха изгорени. Но хората и животните ги нямаше и плодовете на земята бяха прибрани, което придаваше на околността мрачно усещане за пустота. Хорските покриви обаче все пак си стояха.

След това прехвърлиха един хълм и видяха имението Бредсфор, закътано в малка долчинка – издължена постройка от сив камък, с две развърнати крила. Зад нея имаше плевници и гълъбарници, навеси за впрягове, пристройки за слуги и оградени със зидове градини. Една алея обикаляше в кръг между цветните лехи и оформените в чудати форми храсти пред имението. Долината се прорязваше от дълбок поток, а над потока малко по-нататък по пътя се издигаше бял мост.

А на стъпалата на имението седеше жена в коприна с облачен цвят и тъмната ѝ коса се спускаше над лявото ѝ рамо като водопад.

Мирима се вторачи в тях и се надигна притеснено. Красотата ѝ си беше останала непокътната. Габорн почти беше забравил колко е мила и привлекателна.

Боренсон пришпори коня си, спусна се по склона и извика:

– Ка… какво правиш тук?

Само след миг вече беше скочил от коня, а Мирима се топеше в прегръдката му.

Габорн спря на стотина крачки от тях.

Мирима се смееше, притискаше Боренсон до себе си и плачеше.

– Ти не успя да стигнеш навреме в Лонгмът. Крал Ордън ми каза да те чакам тук. Ох, толкова се боях. Небето почерня и ужасни писъци разтърсиха земята. Армията на Радж Атън мина оттук… ей по този път, тъй че се скрих, но те толкова бързаха… изобщо не спряха…

Габорн обърна коня и пое назад по хълма със своя Дни, за да могат двамата да поостанат малко насаме. Спря да отдъхне под един бряст, където земята беше останала суха. Изпита отчасти облекчение. Беше вярвал някак, че Мирима е важна за бъдещето му, че ще играе важна роля в предстоящите войни, и изпита благодарност от това, че баща му бе решил да я спаси, пращайки я по-надалече от опасността.

Но в същото време неволно изпита и малко ревност за щастието, което тя и Боренсон можеха да имат.

Йоме беше така ужасно поразена от сблъсъка си с Радж Атън, така съсипана. А и смъртта на баща ѝ със сигурност щеше да ги раздели. Габорн не знаеше дали тя изобщо някога ще пожелае да говори с него.

Може би щеше да е по-добре да я забрави. Но щастието ѝ беше важно за него. Габорн все още се чувстваше изтръпнал; задъхваше се и трепереше.

И двамата вече носеха рани от тази война, а тези дълбоки рани бяха само началото.

„Но ние не можем да се поддаваме на болка“ – помисли Габорн. Дългът на един Владетел на руни бе да се постави между своите васали и опасността, да поеме ударите на врага, така че да не страдат крехките и уязвими хора.

Макар да се чувстваше неизразимо наранен, той не заплака и не си позволи да изпадне в скръб от понесените загуби. Точно както се беше заклел, никога нямаше да трепне пред лицето на опасността.

Но все пак се боеше, че този ден, нещата които се бяха случили в този ден, ще го преследват в сънищата му.

Дните на Габорн стоеше зад него под бряста.

– Липсваше ми, Дни – промълви Габорн. – Не бях помислял за това, но твоето присъствие ми липсваше.

– Също както и вие на мен, ваше благородие. Разбирам, че сте имали малко приключение.

Дните всъщност го молеше да попълни празнините в знанията му. На Габорн му хрумна, че Дните всъщност не знае колко много неща му се бяха случили, как се беше отдал на земята или как бе прочел книгата на емира на Тулистан, или как се беше влюбил.

– Дни, кажи ми – промълви Габорн, – в древни времена мъжете и жените на твоя орден се наричали „Пазители на съня“. Не е ли така?

– Много отдавна, в Юга. Да – отговори Дни.

– И защо?

– Позволете аз да ви задам друг въпрос, ваше благородие. Когато сънувате, случва ли ви се понякога да странствате из познати места, но места несвързани помежду си?

– Да – каза Габорн. – Има една пътека зад бащиния ми дворец в Мистария, и в сънищата ми, когато яздя коня си зад него, понякога се озовавам зад Стаята на сърцето, която е поне на четиридесет мили от двореца, или пък яздя през онези поля и се озовавам край някое езеро в Дънуд. Това важно ли е?

– То е само знак, че имате организиран ум, че се опитвате да придадете смисъл на света – отговори Дните.

– Но това как отговаря на моя въпрос? – попита Габорн.

– Във вашите сънища има пътеки, по които се боите да тръгнете – отвърна Дните. – Вашият ум се бои от спомените, но те също са част от пейзажа на сънищата. Помните ли ги и тях?

Габорн ги помнеше. След като Дните го каза, той си спомни един път преди много години, когато беше пътувал с баща си в планините и баща му го беше накарал да тръгне по една тясна пътека през стръмна и тясна урва с черни скали, покрити с дебели паяжини.

– Помня.

Дните му го погледна с присвити очи и кимна леко.

– Добре. Значи сте човек с кураж, защото само човек с кураж помни такива места. Някой ден, скоро, вие ще тръгнете през сънищата си. Когато го направите, тръгнете точно по тази пътека и вижте къде ще ви отведе. Може би тогава ще намерите отговор на своя въпрос.

Габорн го зяпна зачуден. Беше трик, разбираше той, да кажеш на някого какво да направи в сънищата си. Умът щеше да направи както му е указано, изпълнявайки командата.

– Ти искаш да знаеш какво се случи с мен през изминалите три дни – каза Габорн. – Егоистично ли ще бъде, ако затая това знание за себе си?

– Човек, който си въобразява, че е слуга на всички, не бива да се поддава на егоистични желания – отговори Дни.

Габорн се усмихна.

– След като те оставих – почна той и разказа подробно цялата история, като премълча само за книгата на емира.

Цял дълъг и предълъг час Габорн разказваше историята си, а докато го правеше, премисляше новите си отговорности. Посветителите на баща му си бяха върнали даровете и народът на Мистария бе разбрал, че кралят е мъртъв. Хората щяха да изпаднат в паника при тази новина. Хлапетата вече сигурно бяха яхнали своите грааци и бяха тръгнали към замък Силвареста. Габорн трябваше да отиде там, да изпрати писма вкъщи. Да планира своята война.

Мирима се изкачи по склона и прекъсна грижите му. Бедрата ѝ се полюшваха като кипнали вълни под сивата коприна.

Тя направи нещо, което никоя жена не бе правила с него.

Дойде при него, сложи съчувствено длан върху неговата и само леко я погали, взирайки се дълбоко в очите му. Малко жени някога се бяха осмелявали да го докоснат толкова фамилиарно.

– Милорд – прошепна тя. – Аз… баща ви беше добър човек. Дълбоко обичаше хората. Много ще ми липсва. Винаги… ще пазя спомена за него.

– Благодаря ти – промълви Габорн. – Той го е заслужил.

Мирима дръпна ръката на Габорн и каза:

– Елате долу в имението, в градината. Градината е красива. Ще облекчи душата ви, докато двамата с Боренсон приготвим вечерята. От лозите висят гроздове, има и зеленчуци в лехите. Намерих и шунка.

Габорн не беше хапвал от предната нощ. Кимна уморено, хвана ръката ѝ и поведе коня си надолу към имението. Дните яхна своя кон и мълчаливо ги последва.

Градината зад имението се оказа наистина прекрасна. Снегът почти се беше стопил и всичко беше влажно, а въздухът беше свеж. Каменните стени бяха обрасли с рози и глициния. Наоколо растяха билки и красиви ароматни цветя.

През моравата лъкатушеше широк поток. В дълбоките му бистри каменисти вирове се припичаше на слънцето пъстърва и пляскаше с опашки по пчелите, бръмчащи из цветята до водата.

Габорн дълго се разхожда и разглежда растенията. Градината не беше толкова чудесна като на Бинесман, не беше толкова просторна и дива като неговата. Габорн имаше известно познание за билките – толкова, колкото повечето принцове учеха за тях. Затова докато обикаляше с поолекнало сърце, неволно намираше неща, които щяха да му потрябват: омразната за кучетата тайна при южната стена на имението, малко овчарска торбица за щипещи рани, мак, който да му помогне да поспи. Толкова много билки имаше тук, а Габорн не знаеше какво да прави с тях.

Така се беше увлякъл с ваденето на корен от слез, помагащ при изгаряния, че не забеляза, че Бинесман е пристигнал.

– Здравей – каза Бинесман зад гърба му и го сепна. – Какво, билки ли берем вече?

Габорн кимна, уплашен, че пред майстор билкар като Бинесман усилията му ще изглеждат смешни. Коленичи пред ароматните назъбени листа над земята и изведнъж се почувства несигурен, зачуди се дали тези тъмнорозови цветчета наистина са слез, или е сбъркал.

Бинесман кимна добродушно и се усмихна, след което приклекна до Габорн и му помогна да копае.

– Коренът на слеза е най-добър за изгаряния, когато още е пресен – рече той, – макар че на пазара го продават сушен. Това, което ти трябва, е хладният му сок, а не някакъв си изсъхнал стрък. Но и сухият корен от слез, като го накиснеш във вода, дава известно облекчение.

Габорн престана да рови, но Бинесман го подкани да продължи.

– Гледай горната част на корените, най-дебелата. Добре е да правиш това, да се учиш кои части да използваш.

Той издърпа слеза, после отчупи тъмночервения му корен, за да види Габорн. Сокът покапа между пръстите му и старият чародей допря влажните си пръсти до челото на Габорн.

– Виждаш ли?

– Да, виждам – отвърна Габорн.

Настъпи неловко мълчание. Магьосникът се взря в очите му. Габорн виждаше зеленикавите петънца по кожата на стареца, но халатът му беше станал ръждивочервен, беше придобил ръждивоогнения цвят на листата на клен в есента.

– Ти мислиш, че владея някакви големи сили – проговори Бинесман, – но това е само силата, идваща от служенето на Земята.

– Твоите билки са много по-силни от всичко, което съм виждал в Мистария – каза Габорн.

– А искаш ли да научиш тайната за това? – попита чародеят.

Габорн кимна сковано, почти невярващ, че магьосникът ще му я каже.

– Засади семената сам, кралю – каза Бинесман, – в почва, наторена и обръщана от собствените ти ръце. Поливай ги със собствената си пот. Служи им… всяка тяхна нужда задоволи, и те ще ти се отплатят в замяна. Малцина, дори най-мъдрите хора, разбират великата сила, която може да спечели човек от служенето.

– И няма нищо друго? – попита Габорн.

– Моите билки растяха, за да служат на хората на тази страна. Ти сам видя как ги торях с човешка тор. Използвах тор от много хора, от много поколения. Затова растенията служат на тези хора. Ние всички сме… свързани. Човек, растение, земя, огън, вода. Не сме много неща, а само едно. И когато разберем, че всички ние сме само едно нещо, тогава започваме да проникваме в тази единствена, по-велика Сила – общението.

Бинесман замълча и го загледа напрегнато.

– Разбираш ли?

Замислен над думите му, Габорн реши, че започва да схваща какво иска да му каже Бинесман, но не беше сигурен дали го е разбрал напълно.

– В Мистария има градини – заговори Габорн, поради липса на друг отговор. – Ще поговоря с моите градинари, ще се науча какви семена трябва да засаждам. Ви трябвало да мога да намеря много семена в Къщата на Разбирането.

– Мога ли да видя градините ти? – попита Бинесман. – Сигурно ще мога да ти дам някой съвет.

– С удоволствие – каза Габорн. – Но целият ти живот е преминал тук. Няма ли да останеш в Дънуд?

– Че за какво? – попита Бинесман. – Седемте камъка паднаха. Последният обалин е мъртъв. Няма какво повече да науча от него, а и не мога да му служа повече. Градината ми е унищожена.

– Твоят вайлд. А той?

– Търсих го това същество цял следобед, слушах дървета и треви. Броди някъде по земята, но е далече оттук. Ще го потърся във Флийдс и още по̀ на юг. Може да е в Мистария.

– А горите?

– Мда, красиви са – каза Бинесман. – Ще ми липсват. Но сега ти си моят крал. Ще следвам теб.

Толкова странно прозвуча този негов израз на преданост. Доколкото Габорн знаеше, никой Земен пазител не беше изричал някога слова на вярност към някой крал. Чародеите бяха самотни същества, живееха необвързани с обикновените хора.

– Ще бъде ужасно, нали? – попита Габорн. – Войната. Чувствам, че наближава. Чувствам… земята отдолу се размества. Пробуждат се енергии.

Бинесман мълчаливо кимна. Габорн погледна надолу и забеляза, че старият чародей е бос, въпреки че между листата в градината все още имаше сняг.