Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 29 (всего у книги 41 страниц)

После извика:

– Видях сигналните ти огньове. Чувам, че искаш живота на един Владетел на руни. Поканени ли сме на това празненство?

Ордън не беше сигурен дали може да се довери на този човек. Брадваря като нищо можеше да се обърне срещу него и да предизвика хаос в замъка в разгара на битката.

– За мен ще бъде чест да се сражавам редом до мъже с вашето… прочуто умение – отговори крал Ордън. Не можеше да си позволи да върне каквато и да е помощ, дори от Брадваря.

Шостаг се окашля и се изхрачи на земята.

– Ако ние с момчетата ми го утрепем, ще искам прошка.

Ордън кимна.

– И ще поискам титла и земи, като на всеки друг лорд.

Ордън помисли. Имаше едно имение в тъмните гори по границите с Лонък. Мрачно блато, гъмжащо от разбойници и комари. Имението стоеше празно вече от три години, в очакване на подходящия владетел. Шостаг щеше или да прочисти разбойниците от горите, или да ги вземе в бандата си.

– Мога да ти обещая едно имение в Мистария, стига крал Силвареста да не предложи нещо по-добро.

– Ще го взема – изръмжа Шостаг и махна на хората си да влизат.

Два часа преди разсъмване Ордън все още нямаше никаква вест нито за Габорн, нито за Боренсон. Друг вестоносец донесе новината, че херцог Гроувърман щял да предложи помощ от съседните замъци, но не можел да стигне до Лонгмът преди здрач.

Радж Атън, разбира се, щеше да дойде много преди него.

Гроувърман беше постъпил правилно, като бе осигурил първо своята защита, независимо от обещаното съкровище.

Така че повече помощ, изглежда, нямаше да дойде. Въпреки че съгледвачите му все още не бяха предупредили за приближаването на Радж Атън, Ордън го очакваше до един-два часа.

Самият факт, че все още не беше получил нито дума от Габорн, го безпокоеше. Час по час надеждата му, че синът му е жив и здрав, гаснеше и накрая той реши, че е безполезно да се надява. Явно Радж Атън го беше пленил.

А Вълчия господар щеше или да го убие, или да вземе даровете на момчето.

Така че Ордън взе силарите, подреди доброволците си и остави облекчителя на граф Дрийс да запее древните заклинания, от които силарите засилваха, сътворявайки ленти от светлина, докато мъжете един след друг отдаваха своя метаболизъм.

Ордън даде своя дар най-последен и затвори змийския кръг. Актът беше отчаян.

С натежало сърце и с по-малко от шест хиляди души, на разсъмване Ордън затвори портите и зачака надвисващата буря. Беше оставил няколко съгледвачи извън стените, за да го предупредят при първия знак за появата на вражеските войски, но не се надяваше повече на подкрепления.

Изрече едно последно слово, призовавайки пълната мощ на своя Глас, за да отекне колкото може по-надалече, да проникне във всеки камък на замъка. Рицари, простолюдие и разбойници го загледаха в очакване, всеки стиснал здраво оръжието си и стегнат в бойните си доспехи.

– Мъже – заговори той, – всички вие сте чули, че Радж Атън е завзел замък Силвареста, без да прибягва до оръжие. Не е използвал нищо друго, освен своето обаяние и Глас, за да обезоръжи бойците на Силвареста. И вие знаете какво сполетя след това рицарите в замъка. Е, това тук няма да го позволим. Ако Радж Атън се опита да си използва Гласа, ще очаквам всеки от вас, който се окаже в огневи обхват, да стреля по него като срещу щурмуваща армия.

– Когато той напусне това поле, или той ще бъде мъртъв, или ние – продължи Ордън. – Ако някой от вас, младежи, се поддаде на силата на неговия Глас, моите рицари ще го хвърлят от стените на замъка… Няма да допуснем деца да провалят една мъжка битка. И нека Силите да бъдат с нас!

Когато завърши словото си, шест хиляди мъже вдигнаха ръце и зареваха:

– Ордън! Ордън! Ордън!

Крал Ордън отправи поглед отвъд стените. Знаеше, че това предупреждение, направено с пълната мощ на неговия Глас, ще упражни огромно влияние върху тези хора. Надяваше се само Радж Атън да не може да разкъса заклинанието, изтъкано от думите му.

На хоризонта, над Дънуд, полъхна хладен вятър.

Но къде беше Габорн?

Момчета на пътя

Фургонът бързаше по пътя, поклащаше се тромаво и скърцаше по коловозите. След като излязоха от полята край Банисфер и навлязоха в Дънуд, стана много неудобно да се седи, защото той непрекъснато подскачаше по големите коренища, пресичащи пътя.

Мирима беше една от десетимата пътници от Банисфер. Останалите бяха все селски момчета, въоръжени само с лъкове и къси копия, и с мечти за възмездие заради убийствата на техни близки през миналата седмица.

Дори фургонът не беше техен – беше им го заел фермерът Фокс горе по пътя към града. Тези момчета и коне си нямаха, които да яхнат на бран.

Но говореха като храбри синове на благородници. Ах, как говореха!

– Аз ако не утрепя един Непобедим, ще видите. Сигурен съм толкоз, колкото че съм грозен – заяви един момък, Хоби Холоуел. Беше строен и силен, със сламеноруса коса и сини очи, които грейваха всеки път, щом погледнеше Мирима. Само допреди няколко седмици тя щеше да се надява на брак с момък като него.

– А, нищо не можеш удари с тоя лък – изкикоти се Вайът Ейбъл. – Пък и стрелите ти са криви като прицела ти.

– Че аз няма със стрели да го убия бе! – изсмя се Хоби. – Смятам да изчакам някой да се изкатери на стените на замъка, после му хвърлям тлъстия ти леш отгоре! Бас слагам, че ще го сплеска, без да ти пострада дебелият задник.

– Ха, ти не мож’ ме катурна през стената – рече Вайът, свали си плъстената шапка и плесна Хоби през лицето. Вайът беше набито и трътлесто момче, колкото висок, толкова и широк. Момчетата взеха да се ръгат в ребрата и да се смеят.

Мирима се усмихна едва-едва. Знаеше, че щуротиите им са заради нея – надпреварваха се кой да спечели вниманието ѝ. Беше познавала тези младежи през целия си живот, но след като получи своите дарове на обаяние, отношението им рязко се промени. Момчета, които преди я бяха смятали за поредната кучка, сега се усмихваха свенливо и се самозабравяха в нейно присъствие.

Струваше ѝ се много срамно, че красотата ѝ се е превърнала в преграда за обикновените отношения. Не го беше искала.

Вайът успя да пребори Хоби, натисна го на пода на фургона и се ухили на Мирима – очакваше одобрението ѝ.

Тя кимна добронамерено и се усмихна.

Така изминаха последните няколко мили до Лонгмът. Мирима бе много уморена след дългото возене. Конете, които теглеха фургона, не бяха подсилени, но все пак бяха силен впряг, свикнали да теглят заедно, също като момчетата във фургона.

Щом стигнаха Лонгмът и видяха дългите му високи стени и застрашително надвиснали кули, Мирима почти съжали, че е дошла. Заболя я, като видя опустошените околности, овъглените руини на града пред замъка, изгорелите фермерски домове, осеяли ниските хълмове.

Хълмовете и планините на север и на северозапад от Лонгмът все още представляваха част от Дънуд – дъб, трепетлика и бор. Но хълмовете южно от замъка се стелеха като огромни кротки вълни. Покриваха ги ливади, овощни градини, лозя и зеленчукови градини.

Огради от струпани камъни или живи плетове от бодливи храсти разделяха земята на квадрати и правоъгълници, всеки с различен цвят, като шарени парчета на юрган.

Но земята сега беше пуста. Там, където беше имало фермерска къща, плевня или кошара, сега се виждаха само почернели развалини, като отворени рани по земята. Всички зеленчукови и овощни градини бяха обрани. Нито една крава, кон, свиня или гъска не можеше да се види по тези поля.

Мирима разбра защо хората на Лонгмът са го направили, защо войниците са опожарили града и са хвърлили сол в собствените си кладенци. Не искаха да оставят никакво продоволствие за враговете на Хиърдън. Затова бяха унищожили всичко по-ценно около замъка.

Тази земя… толкова много приличаше на плодородните поля на Банисфер. Точно затова ѝ домъчня. Гледката на черните развалини и пустите полета я смрази, защото ѝ заприлича на поличба.

Фургонът стигна до портите на замъка, но те останаха затворени. Стражите наблюдаваха изнервено полето и хълмовете на запад.

Видът на мъжете, застанали по стените, още повече изнерви Мирима. Щом повечето защитници бяха прости момчета като тези, с които се возеше тя, как се надяваше Ордън да се защити срещу Непобедимите на Радж Атън?

– Кои сте вие? Откъде идете? – попита един от стражите на портата.

– От Банисфер – извика Вайът Ейбъл и вдигна лъка си. – Дойдохме да отмъстим за смъртта на нашите близки.

Над портите, на стената на замъка пристъпи един мъж с широко лице, с раздалечени сиви очи. Беше в пълно снаряжение. Фино изкованата му гръдна броня беше изрисувана с образа на зеления рицар. Носеше пелерина от бляскавозелен брокат, извезана със злато.

Крал Ордън.

– Можете ли, господа, да улучите нещо с тия лъкове? – попита Ордън. – Войниците на Радж Атън се движат бързо.

– Удрял съм по някой гълъб – отвърна Вайът.

Ордън го погледна – момчето беше яко като бик.

– Бих казал, че си удрял и нещо повече от гълъби. Добре сте дошли.

После очите му светнаха към Мирима и в погледа му имаше толкова възхита, че дъхът ѝ секна.

– А тук какво имаме, мечоноска ли? Благородничка?

Мирима сведе очи към ръцете си, свити в скута – повече от срам, отколкото от почит.

– Позната… на вашия син. Сгодена съм за един от вашите телохранители – Боренсон. Дойдох, за да съм с него. Мечоноска не съм, но мога да готвя вкусно и да превързвам.

– Разбирам – промълви Ордън. – Боренсон е достоен мъж. Не знаех, че е сгоден.

– Съвсем отскоро – каза Мирима.

– Милейди, той все още не е стигнал замъка. Надявах се досега да е дошъл, но го пратих със задача в замък Силвареста. Надявам се скоро да го видя, но да ви кажа честно, войските на Радж Атън също ще пристигнат скоро. Не мога да кажа кой ще пристигне пръв.

– О – каза Мирима и замисли трескаво. Боренсон не я очакваше тук, а тя не си беше представяла, че може да е зает другаде. Не хранеше никакви илюзии как може да завърши тази битка. Но в краткото време, което бе прекарала с Боренсон, тя беше разбрала колко важна е за него предаността. Изобщо не ѝ хрумна да си помисли, че той може да се е провалил и че може вече да е мъртъв.

Искаше сега да е с него, в този час на нужда. Защото в семейството ѝ предаността към хората, които обичаш, беше единственото, което им позволяваше да оцелеят.

Мирима облиза пресъхналите си устни.

– Ще го чакам тук, ако не възразявате.

Надеждата

Малко след разсъмване Йоме и Габорн влязоха в малкото селце Хобтаун, на двайсет и две мили северозападно от Лонгмът. В Хобтаун имаше петнайсетина къщи и една ковачница. Но в съботите, като този ден, по някой фермер караше стоката си в селото.

Така че когато Габорн, Йоме и крал Силвареста влязоха в селото, един-двама души вече бяха станали.

Йоме забеляза едно девойче, може би не повече от дванадесетгодишно, да вади лук и праз от една градина. До оградата на градината растеше висока детелина. Йоме извика:

– Извинете. Можем ли да пуснем конете да попасат от детелината ви?

– Разбира се, добре сте дошли… – И замръзна, когато се обърна и я видя.

– Благодаря ви – каза Габорн. – С радост бихме си платили, ако можем да си купим нещо за закуска.

Момичето се обърна и зяпна Габорн, като подчертано отбягваше да гледа Йоме и се мъчеше да се овладее.

– Имаме хляб от снощи и малко месо – предложи тя, зарадвана от възможността да получи пари. В селска община като тази обичайна беше размяната и човек можеше да преживее от сезон до сезон, без да изпита тежестта на някоя изтъркана монета в дланта си.

– О, това ще е достатъчно – каза Габорн.

Момичето пусна кошницата с лука и изтича в къщата.

Йоме се помъчи да се успокои, да забрави как ѝ повлия погнусата на момичето, как я накара отново да се почувства нищожна и окаяна.

Баща ѝ най-после беше потънал в сън на седлото, след като беше хлипал часове наред. Това я беше зарадвало. Сега Габорн придържаше краля в седлото пред себе си, както човек държи дете.

Конете гладно заскубаха детелината.

Йоме се огледа. Къщите бяха от камък и дърво, със сламени покриви. Под прозорците от истинско стъкло в саксии растяха цветя и билки. Малкото жители на Хобтаун изглеждаха заможни хора.

Селището се намираше сред красива ливада между обрасли с дъб хълмове. Из тревата растяха дива метличина, карамфил и невени. Малко извън селцето пасяха дебели крави. „Богато. Селцето е богато и задоволено“ – помисли Йоме.

Ако страховете на Габорн се окажеха верни, армията на Радж Атън щеше да премине през това село още днес. Нещо много ценно щеше да се изгуби може би завинаги. Някаква невинност.

Йоме вдигна очи и видя, че Габорн ѝ се усмихва. Но само преди миг момичето беше сложило ръка на устата си от ужас, когато видя лицето ѝ.

Йоме се боеше, че никога вече няма да бъде красива. Но когато Габорн извърнеше очи към нея, я караше да се чувства все едно, че никога не е изгубвала обаянието си.

– Как го правиш това? – попита Йоме, благодарна за вниманието му.

– Кое?

– Как ме гледаш така и ме караш да се чувствам красива?

– Нека аз да ти задам друг въпрос – каза Габорн. – В Интернук една жена трябва има коса като лен, за да е красива, но във Флийдс трябва да има рижа коса и лунички. В Мистария нашите хора от много време се възхищават на жени с широки бедра и пищни гърди. Но тук, в Хиърдън, красивите жени трябва да имат малки, стегнати гърди и момчешки фигури. В целия Роуфхейвън жените трябва да бъдат светлокожи, за да са красиви. Но в Деяз трябва да бъдат смугли, и дори кафяви. Също така в Деяз жените носят тежки златни обеци, които им разтеглят ушите. Но тук такива клепнали уши биха изглеждали нелепо. Така че те питам, кой е прав? Всички тези жени наистина ли са красиви, или всички са грозни, или просто са едни и същи?

Йоме помисли.

– Може би физическата красота е само илюзия – каза тя. – И ти виждаш отвъд илюзията?

– Не смятам, че красотата е илюзия – отвърна Габорн. – Тя просто е нещо толкова обикновено, че често не го забелязваме. Тя е като тези ливади: ние, пътниците, виждаме цветята, но хората от селото сигурно рядко забелязват колко са красиви земите им.

Йоме възрази:

– Но ако красотата ни бъде отнета и не остане нищо за гледане?

Конят на Габорн стоеше до нейния и той отмести крака си, така че коляното му се опря до нейното.

– Тогава би трябвало да се радваш – каза Габорн. – Хората могат да са красиви и отвътре. А когато се чувстват лишени от външна красота, те толкова копнеят да бъдат красиви, че пренастройват сърцата си. И красотата извира от тях, също както цветята извират от това поле.

– Когато погледна вътре в теб – продължи Габорн, взирайки се в нея, направо в сърцето ѝ – виждам твоите усмихващи се хора. Ти обичаш техните усмивки най-много от всичко. Как мога да не обикна това, което е в сърцето ти?

– Откъде си взел тези странни идеи? – попита Йоме, удивена от последните му думи, зачудена как бе успял да улови нейната любов и надежда за хората ѝ в толкова малко думи.

– От учителя край камината Айбърмарл, който ме учеше в Стаята на Сърцето.

Йоме се усмихна.

– Бих искала да го срещна някой ден и да му благодаря. Но започвам да се чудя за теб, Габорн. В Къщата на Разбирането ти си учил в Стаята на Сърцето – странно място, където да си прекарва времето един Владетел на руни. Защо си губил време сред трубадури и философи?

– Учих на много места – в Стаята на Лицата, в Стаята на Стъпките.

– Да изучаваш уменията на артисти и скитници? Защо не Стаята на Оръжията или Стаята на Златото?

– Обучението си по оръжие го получих от баща си и от дворцовите стражи, а Стаята на Златото ми се стори… досадна, с всичките търговци, които се гледат със завист.

Йоме му се усмихна развеселена.

Междувременно момичето излезе от къщата с няколко питки, месо и три пресни смокини. Габорн ѝ плати, предупреди я, че армията на Радж Атън може да мине оттук само след няколко часа, след което оставиха конете малко да повървят.

Спряха извън селцето под едно дърво и оставиха конете да се напият от един малък вир край пътя. Габорн гледаше как Йоме мълчаливо се храни. Опита се да събуди баща ѝ, но кралят спеше дълбоко.

Така че Габорн сложи малко хляб, месо и една смокиня в джоба си. Пред тях се издигаха планините, тъмносини и застрашителни. Йоме никога не беше стигала толкова далече на юг. Знаеше само от описания Опасното ждрело – дълбокия каньон точно зад планините, отделящ голяма част от кралството.

Винаги беше искала да го види. Пътят, бяха ѝ разправяли, бил много опасен. В продължение на много мили представлявал тясна пътечка до стръмна пропаст. Мътните бяха изсекли този път преди столетия и бяха вдигнали голям мост над Опасната река.

– Все пак си мисля, че е странно – заговори Йоме, – че си прекарал времето си в учение в Стаята на Сърцето. Повечето лордове не учат почти нищо друго освен оръжие – и може би Глас.

– Мисля – каза Габорн, – че ако ние, Владетелите на руни, искаме само да печелим битки и да си пазим крепостите, трябва да учим само в Стаята на Оръжията. Но… не го вярвам. Прекалено много търсим начини да се използваме един-друг. Изглежда възмутително силният да властва над слабия. Защо трябва да уча нещо, което ме възмущава?

– Защото е необходимо – каза Йоме. – Някой трябва да налага закони, да защитава хората.

– Може би – отвърна Габорн. – Но учителят Айбърмарл също го смяташе за възмутително. Той ме учеше, че не само е грешно силният да тъпче слабия, но и че е също толкова зло умният да ограбва глупавия или търпеливият да се възползва от нечие нетърпение. Всичко това са само начини да впрягаме други хора в нашите плугове. Защо трябва да се отнасям с хората като със сечива – или още по-лошо, като пречка за моето удоволствие?

Габорн замълча и погледът му се зарея на север, към замък Силвареста, където миналата нощ Боренсон беше избил Посветителите. Йоме можеше да усети как съжалява Габорн за това, как може би дори си мисли, че е негов личен провал, задето бе проявил такава наивност.

Той заговори отново.

– Някога, преди много години, един стар пастир, който бил стареят на своето село, известил дядо ми, че го моли да му изкупи въ̀лната. Селцето на овчаря от дълго време имало договор с някакъв търговец от Амендау, който отнасял въ̀лната им на пазара, но търговецът неочаквано умрял. Затова стареят помолил краля да купи въ̀лната за войската си на уговорена цена. Но стареят не знаел, че дъждът по западните хълмове причинил болест по тамошните овце и вълната им изгнила. Най-вероятно въ̀лната на старея щяла да донесе тройно по-висока цена, ако селяните можели да я откарат на пазара. Моят дядо, като разбрал какво е положението, можел да подскочи от радост при този шанс да изкупи въ̀лната евтино. Ако беше слушал търговците, учили в Стаята на Златото, е щял да го направи. Защото те смятат за добродетел да купуваш евтино и да продаваш скъпо.

– Но вместо това – продължи той – дядо послушал учителя край камината в Стаята на Стъпките и уредил един керван да превози вълната на добра цена, по-евтино, отколкото селяните плащали преди. И пратил човек при старея и му съобщил всичко, каквото е направил. Помолил го да продаде въ̀лната си на бедните на нормална цена, така че те да не мръзнат през зимата.

Йоме изслуша историята с известна възхита, защото често беше мислила, че родословието на Ордън са коравосърдечни, студени хора. Навярно такъв беше само бащата на Габорн. Може би той беше станал студен след трагичната смърт на своя баща.

– Разбирам – промълви Йоме. – Значи твоят дядо е спечелил любовта на бедните.

– И уважението на старея и неговото село – каза Габорн. – Такъв Владетел на руни бих искал да съм и аз, да печеля човешкото сърце и любов. Това е надеждата ми. По-трудно е да превземеш едно сърце, отколкото да превземеш един замък. По-трудно е да опазиш доверието на един човек, отколкото да опазиш обширни земи. Ето затова се учих в Стаята на Сърцето.

– Разбирам – промълви Йоме. – И съжалявам.

– За какво? – попита Габорн.

– Че изобщо казах, че ще те отхвърля, когато ме попита дали бих се омъжила за теб. – Усмихна му се и го изрече малко заядливо, но осъзна, че е вярно. Габорн беше странен и удивителен младеж, и през последния ден тя бе започнала да осъзнава, че е нещо повече, отколкото изглежда. Боеше се, че нещата се развиват много бързо, че само след ден може да го обикне до полуда и да не може никога да се отдели от него.

Когато конете им се напоиха, Габорн ги подкара в тръс.

Величествената клисура при Опасното ждрело се разтвори внезапно – дълбок процеп, на чието дъно бучеше река; пътят, по който поеха се виеше като змия. Според легендата мътните бяха създали това място, като счупили стълбовете, които крепели Горния свят.

Оставиха животните бавно да пристъпват по тясната пътека покрай скалната издатина и Йоме се загледа в сивите и бели каменни стълбове, издигащи се от каньона – възхитителна гледка. Зачуди се дали това са стълбовете от легендата, или са само корени на отдавна отмити от водата планини.

До стръмните брегове на каньона се бяха прилепили грамадни дървета, приличащи на четината на конско чесало. На една миля на север Опасната река кипеше при един водопад и пропадаше в дълбоката бездна, но Йоме не можеше да види докъде стига водата, защото каньонът беше толкова дълбок, че сърцето ѝ се изгуби в тъмното, а от безмълвните му дълбини не долиташе никакъв звук. В каньона кръжаха огромни прилепи – долу, където сенките изпълваха безкрайната бездна.

Казваха, че ако човек паднел от пътя, писъкът му можел да се слуша цял месец, докато звукът се изгуби.

Вървяха много бавно през тесния проход. Видиотеният крал Силвареста често спираше на измамния ръб да надникне в призрачните мъгли далече долу.