Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 41 страниц)

Очите на Габорн блестяха свирепо. „Каква дързост! Малкият му задник! – помисли Боренсон. – Кани се да се бие с мен. Наистина ли ще се бие с мен заради това?“

Но знаеше, че е така. Да положиш клетва за закрила беше сериозна работа. Свята работа.

Боренсон не смееше да вдигне ръка срещу принца. Това беше измяна. Дори във всяко друго отношение да изпълнеше заповедите на Ордън, щяха да го обезглавят, че е посегнал на принца.

Габорн го гледаше право в очите. Накрая каза:

– Щом не ми позволяваш да отменя заповедта на баща ми, тогава ти заповядвам следното: Изчакай с изпълнението ѝ. Изчакай, докато стигнем Лонгмът, и говоря с баща ми.

Габорн като нищо можеше да стигне до замъка преди Боренсон. Там кралят щеше да разплете този заплетен възел.

Боренсон затвори очи и сведе глава в знак на примирение.

– Както заповядате, милорд.

Но го обзе ужасно чувство за вина. Бяха му заповядали да избие Посветителите в замък Силвареста и ако посечеше краля и Йоме сега, по този начин щеше да пощади живота на други; щеше да пощади всички онези, които прехвърляха дарбите си през тези двамата.

Но да убие Силвареста беше жестоко. Боренсон не искаше да убива приятел, независимо от цената. И не смееше да вдигне ръка срещу собствения си принц.

В главата му нахлуха противоречиви, откъслечни доводи. Той вдигна очи към крал Силвареста, който беше престанал да хленчи от страх и гледаше една сойка, която прелетя като синя нишка над главата му.

„Но ако не убия тези двамата, колко други трябва да убия в проклетата цитадела на Посветителите? Колко дара е взел Силвареста? Животът на тия двамата по-ценен ли е от живота на техните Посветители?“

Какво лошо бе направил който и да било от тях? Но със самото си съществуване те вливаха сила у Радж Атън.

Боренсон стисна зъби. Очите му се насълзиха.

„Ще ме накараш да избия всички, прехвърлили даровете си през тези двамата“ – помисли Боренсон. Това беше единственият избор. Обичаше своя принц, винаги му беше служил вярно.

„Ще го направя – зарече се Боренсон, – макар че след това ще се намразя завинаги. Ще го направя заради теб.“

„Не!“ – извика някаква дълбока частица от ума му.

Габорн пусна юздите на коня му и остана пред него настръхнал, сякаш все още беше готов да го смъкне от седлото му, ако потрябва.

– Водете ги в мир, милорд – каза Боренсон. Опитваше се да скрие тъгата в гласа си. Габорн въздъхна облекчено.

– Ще ми трябва оръжие – каза той. Можеш ли да ми заемеш едно от твоите? – Освен черното копие в гърлото на Торин нямаше нищо подръка.

Бойният кон, яхнат от Боренсон, имаше един боен чук. Не беше особено елегантно оръжие. Боренсон знаеше, че Габорн предпочита сабя, защото обичаше да сече и забива бързо. Но чукът си имаше и предимства: човек лесно можеше да пробие ризницата на брониран противник или да счупи шлема му. Сабята в такъв двубой по-вероятно щеше да се прекърши, отколкото да пробие бронята.

Боренсон извади чука и го подхвърли на Габорн. Не му беше лесно да приеме решението на проблема. Все още едва се сдържаше да не заколи Силвареста. „Не аз съм смъртта – каза си той. – Не аз съм смъртта. Не е мой дълг да се бия с принца си и да убивам крале.“

– Бързо тръгни за Лонгмът – каза с въздишка Боренсон. – Подушвам, че иде буря. Ще скрие миризмата ти, ще те проследят по-трудно. Хвани отначало главния път на юг, но не язди по него през целия път – мостът при Хейуорт е изгорен. По-добре тръгни през горите, докато стигнеш рида Ардамом, после отцепи право на юг към Глигански брод. Знаеш ли го къде е?

Габорн поклати глава. Разбира се, че не го знаеше.

– Аз го знам – каза Йоме. Боренсон я изгледа. Хладна, уверена въпреки грозотата си. Принцесата вече не показваше страх. А и тя поне знаеше да язди.

Боренсон подкара бойния кон крачка напред, издърпа дългото копие от врата на бедния Торин, прекърши го и хвърли края с острието на принцесата. Тя го хвана с една ръка.

– Няма ли да ни придружиш? – попита Габорн.

„Не разбира ли какво съм длъжен да направя?“ – зачуди се Боренсон. Все още не му беше доверил, че трябва да избие всеки Посветител в замъка.

„Не – реши Боренсон. – Откъде да знае какво се каня да направя?“ Момъкът беше невинен. Всъщност ако принцът имаше и най-слаба представа какво възнамерява Боренсон, щеше да се опита да го спре.

Но Боренсон не можеше да позволи това. „Това ще го направя сам – помисли той. – Ще поема това зло върху себе си, ще оцапам ръцете си с кръв, за да не ти се наложи на теб.“

– Имам други задължения – отвърна Боренсон и поклати глава. И се постара да успокои принца с една лъжа. – Ще вървя по стъпките на армията на Радж Атън.

Честно казано, отчасти му се искаше да придружи Габорн, да се увери, че ще премине безопасно през леса. Знаеше, че принцът ще се нуждае от помощ. Но не можеше да се довери на самия себе си, че ще води Габорн дори за час. Всеки момент можеше да изпита нуждата да се нахвърли върху принца и да убие крал Силвареста.

– Ако така ще ти е по-леко – каза Габорн, – когато стигна Лонгмът, ще кажа на баща ми, че изобщо не съм те виждал. Не е необходимо да го знае.

Боренсон кимна и изтръпна.

Ловът започва

Радж Атън стоеше, стиснал юмруци, над своя мъртъв Непобедим. Долу по склона армията му се придвижваше към Лонгмът, лъкометците тичаха по криволичещия път и цветните им туники придаваха на колоната отдалече вид на златна змия, виеща се през черния лес.

Съветникът Джюрийм се наведе над падналия боец, надигна краищата на оцапания си халат и заоглежда следите в пепелищата. Не беше нужно кой знае какво умение, за да се види какво е станало. Един мъж. Един мъж беше убил Непобедимия на господаря му, след това беше откраднал коня му и беше препускал с Габорн, крал Силвареста и дъщеря му. Джюрийм позна лежащия наблизо мъртъв кон. Беше го яздил наглият пратеник на Ордън.

От гледката му прилоша. Ако в преследването бяха издържали още няколко бойци, Габорн със сигурност щеше да попадне в ръцете им.

– Само петима са – заяви Фейкаалд. – Отцепили са напряко, вместо да хванат по пътя. Можем да пратим следотърсачи… десетина, да речем, но като се имат предвид войниците на Ордън в леса, може би трябва просто да ги оставим…

Радж Атън облиза устни. Джюрийм си даде сметка, че Фейкаалд не може дори да брои. Следата показваше, че са само четирима. Господарят му вече беше загубил двама съгледвачи от Габорн, а освен тях – бойни кучета, великани, една пиромантка… сега и един Непобедим. Принц Ордън може и да приличаше на момче, но Джюрийм започна да се чуди дали тайно не е взел доста дарове.

Хората на Радж Атън вече доста пъти бяха подценили издънката на крал Ордън. Ако се съдеше по избраните от него коне, Габорн щеше да навлезе дълбоко в леса и да отбягва главния път.

Но защо? Защото искаше да вкара Радж Атън в капан? Дали момчето не беше скрило войници в гората?

Или просто се страхуваше да пътува по пътя? Радж Атън беше оставил в свитата си няколко подсилени коня. Чудесни коне, специално отгледана порода за равнините и пустинята, всеки с родословие отпреди хиляда години. Може би момъкът знаеше, че неговите няма да надбягат конете на Вълчия господар на равен терен.

Но тук щеше да е почти невъзможно да се догонят планинските ловни коне на Габорн, които тичаха без броня, с техните здрави кости и силни крака. Джюрийм подозираше, че Габорн и Йоме познават тези лесове по-добре и от най-осведомения шпионин.

Пое си дъх, пресмятайки колко души да изпрати. От Габорн щеше да се получи чудесен заложник, ако Вълчия господар завареше нещата в Лонгмът такива, каквито подозираше.

Макар лесовете да бяха безмълвни, преди по-малко от час Джюрийм бе чул бойните рогове на Ордън да свирят из Дънуд.

Най-вероятно Габорн вече се беше добрал до войниците на Ордън и сега беше обкръжен от стотици телохранители. Но все пак… не можеше просто да го остави да си иде. Само при мисълта, че Габорн може да се измъкне, той кипна от гняв.

– Трябва да пратим хора да намерят момчето – каза Джюрийм. – Сто от най-добрите ни съгледвачи може би?

– Не – каза Радж Атън. – Заделете двайсет от най-добрите ми Непобедими и им наредете да свалят бронята от конете. Искам също двайсет мастифа да проследят принца.

– Както желаете, милорд – отвърна Джюрийм и се обърна, за да предаде заповедта на преминаващата долу войнишка колона. Но се сети за нещо. – Кой от командирите ще ги води?

– Аз ще водя – каза Радж Атън. – Преследването на принца май ще се окаже интересно развлечение.

Джюрийм вдигна тъмната си вежда. После се поклони в знак на примирение.

– Смятате ли, че ще е разумно, милорд? Други могат да го хванат. Даже и аз мога да отида. – Мисълта за тази езда, за болката, която щеше да изтърпи задникът му, го накара да млъкне.

– Други могат и да го хванат – отвърна Радж Атън, – но не толкова здраво като мен.

Надежда за дрипльовци

Пътят за Лонгмът беше кален заради закрилите небето буреносни облаци. Крал Ордън преодоля без отдих целия път до село Хейуорт – разстояние от деветдесет мили. Беше мирно селище, проснало се по двата бряга на река Дуиндъл. Обикновено село, с една малка мелница. На юг, докъдето на човек му стигат очите, се простираха ниски заоблени хълмове, всички покрити с вековни дъбове.

Хората тук водеха кротък живот. Повечето бяха бъчвари, правеха съдове за вино и за зърно. Напролет, когато реката придойдеше, човек често можеше да види мъже на салове от стотици бъчви, вързани една за друга, да карат по течението стоката си на пазар.

На Менделас Ордън изобщо не му беше приятно, че се налага да подпали моста. Често се беше отбивал тук по време на пътуванията си да се наслади на чудесния ейл, варен в хана „Дуиндъл“, разположен на малкото полуостровче до моста и с хубав изглед към реката.

Но докато стигне до селцето, дъждът беше намокрил моста. Хората му се опитаха да запалят огън край гъстите къпинаци на брега, но склонът беше стръмен и водата, която се стичаше отгоре, беше направо като порой.

Ордън си беше мислил, че две добре напоени с масло факли ще свършат работа, но дори и те се оказаха безполезни.

Тъкмо проклинаше късмета си, когато две местни момчета доведоха от странноприемницата ханджията, стария Стийвдор Харк. Ордън много пъти се беше радвал на гостоприемството му.

– Виж ти, виж ти, ваше величество, какво ви води с хората ви насам? – подхвана с доброжелателен тон поклащащият се по улицата ханджия. Хиляда и петстотинте бойци на Ордън като че ли изобщо не го притесняваха. Беше дебел, в торбести панталони и с престилка над шкембето. Тлъстото му лице беше червендалесто под посивялата брада, а от бузите му се стичаха капки пот.

– Ще трябва да изгорим моста ви – отвърна Ордън. – Тая нощ ще дойде Радж Атън. Не мога да го оставя да ме догони. С радост ще възмездя селото за неудобството.

– А, не вярвам да можете да изгорите тоя мост – засмя се ханджията. – Май ще е по-добре да се отбиете да пийнем. Мога да ви нагостя с командирите с чудесна гозба.

– Защо да не можем да го изгорим? – попита крал Ордън.

– Магия – каза ханджията. – Преди петнайсет години го удари мълния, изгоря до основи. Тъй че като го строихме отново, взехме един воден магьосник да му направи заклинание. Това дърво огънят не го лови.

Ордън го загледа мълчаливо под проливния дъжд. Думите на ханджията го жегнаха в сърцето. Ако водеше със себе си воден магьосник, щеше да развали заклинанието. Но не водеше. А и дъждът така валеше, че мостът сигурно нямаше да пламне и без воден магьосник.

– Тогава ще трябва да го насечем – каза Ордън.

– А, за туй и дума да не става – избоботи ханджията. – Ако искате да го свалите, свалете го, но дъските оставете, че да можем пак да си го построим вдругиден. Можем да ги приберем при мелницата.

Ордън обмисли предложението. Стийвдор Харк беше нещо повече от ханджия. Беше освен това и кмет, човек здравомислещ и с усет за нещата. Мостът беше направен от яки греди и дъски. Три каменни стълба, дълбоко набити в коритото на Дуиндъл, го крепяха. Да се смъкне мостът част по част щеше да е по-трудно, но ако влезеха в работа хиляда и петстотинте войници, щеше да стане достатъчно бързо. Силите знаеха, че дори и неговите подсилени коне имаха нужда от почивка.

Открит оставаше и въпросът с приятелството. Ордън не можеше току-така да разруши моста. Направеше ли го, при следващото си гостуване в селцето като нищо щеше да открие, че добрият ейл, кой знае защо, е станал на оцет.

– Е, приятелю – рече Ордън, – с удоволствие ще хапна от вечерята ти, докато ви крием моста.

Сделката се сключи.

Докато дъждът се лееше и мъжете му се потяха, Ордън се отби в хана, седна край камината и се умисли.

Бяха му обещали притоплена яхния, но само след половин час собственикът на хана лично му поднесе топла-топла баница и печено свинско – от големите глигани, заради които ловът в Дънуд беше толкова прочут. Месото миришеше апетитно, обилно поръсено с пипер и розмарин, мариновано в тъмна бира, а след това опечено с моркови, гъби и лешници. А на вкус беше точно толкова добро, колкото и на мирис.

И, разбира се, беше съвсем незаконно. На простолюдието не беше позволено да ловува кралските глигани; Стийвдор Харк можеше да изяде як бой с камшици за това прегрешение.

Месото се оказа чудесен и много уместен дар. Въпреки че Харк явно се опитваше да повдигне духа на Ордън, щедрият му жест имаше обратен ефект – само хвърли Ордън в тежка меланхолия, която го накара да се заседи край огъня, да чеше нервно брадата си и да мисли за плановете си.

Колко пъти беше ял в този хан по време на пътуванията си на гости на Силвареста? Колко пъти беше пирувал от плячката на тези лесове? Колко пъти беше изпитвал възбудата при лая на кучетата, подгонили големите глигани, и беше изпитвал радостта, когато хвърлеше късото копие, за да порази дивия звяр?

Гостоприемството на ханджията и вкусната му храна накараха крал Ордън да се почувства някак… тъжен.

Преди пет години, докато Ордън ловуваше тук, един убиец се беше промъкнал в цитаделата му и беше убил жена му и новороденото им бебе. Беше минала само половин година, откакто двете му дъщери загинаха при предното нападение. Убийството на жената на крал Ордън и на бебето го вбесиха. Но убиецът така и не беше заловен. Следотърсачите хванаха дирята му, но го изгубиха в планините южно от Мистария. Сигурно се беше измъкнал на югоизток в Инкара или пък на югозапад в Индопал.

Ордън бе предположил, че е намесен или Индопал, или Мъятин. Но не можеше да удари съседите си в изблик на сляп гняв, без доказателство.

Затова зачака. Чакаше и чакаше убийците да се появят отново.

Не се появиха.

Ордън знаеше, че е изгубил част от самия себе си. Повече не се ожени, никога не беше и мислил за втори брак. Човек не може да замени изгубена ръка или крак, та как би могъл да се надява, че ще замени половината от себе си?

Вече от години той истински чувстваше болката. При толкова много дарове на ум можеше съвършено да си спомни гласа ѝ, лицето ѝ. В сънищата му Корет продължаваше да идва и да му говори. Често, когато се събуждаше в студено зимно утро, се изненадваше, щом откриеше, че меката ѝ плът не се притиска до него, че не се опитва да изпие топлината му, както го правеше, докато беше жива.

Трудно му бе да опише усещането за загуба, което изпитваше. Крал Ордън веднъж се бе опитал да го опише на самия себе си.

Не че изпитваше чувство, че е изгубил бъдещето си, че животът му е свършил. Бъдещето беше синът му. Той щеше да продължи, да продължи без него, стига да го желаеха Силите.

Нито пък изпитваше чувството, че е изгубил миналото си, защото много добре си спомняше вкуса на целувките на Корет в нощта на брака им, как плачеше от радост, когато за първи път накърми Габорн.

Не, това, което беше изгубил, беше настоящето. Възможността да е със съпругата си, да я обича, да преживее всеки буден миг с нея.

И все пак, докато седеше в хана и дъвчеше вкусното печено върху тънкия порцеланов поднос, крал Ордън си даде ясна сметка, че нещо е изтръгнато от него.

Миналото му вече го нямаше. Всичките му хубави спомени скоро щяха да се окажат непоносими. Крал Силвареста все още не беше мъртъв, доколкото Ордън знаеше, но по някое време тази вечер Боренсон щеше да се опита да изпълни заповедите, които бе получил. Ордън беше принуден да убие човека, когото най-много обичаше и комуто най-много се възхищаваше.

Мръсно дело. Горчива подправка за толкова вкусно ястие.

Може би Стийвдор Харк разбра по някакъв начин какво изпитваше, защото поднесе от притоплената яхния на неколцината му командири, след което дойде и седна за малко при Ордън да му изрази съчувствието си.

– Снощи чухме вестите от замък Силвареста – каза той. – Лоши вести. Най-лошите, които съм чувал.

– Да, най-лошите от няколко поколения – изпъшка Ордън и изгледа стария ханджия. Тази година Стийвдор беше побелял малко повече по слепоочията. То и косата му вече изглеждаше повече побеляла, отколкото прошарена.

Разправяха, че всяка година Господарите на Времето звънват една сребърна камбана и че при звъна на камбаната, който я чуе, остарявал с година. За ония, от които Господарите на Времето не били доволни, камбаната можела да звънне и повече от веднъж, докато онези, които се харесвали на Господарите на Времето, можело изобщо да не чуят никакъв звън.

Тази година Господарите на Времето не бяха облагодетелствали Стийвдор Харк. Очите му изглеждаха подпухнали. От безсъние? Снощи поне този човек едва ли беше спал след толкова трагична вест.

– Мислите ли, че някой може да го прогони това чудовище? – попита Стийвдор. – Силите му май са повечко от вашите.

– Надявам се да го прогоня – каза Менделас.

– Че то, ако го направите, вие ще трябва да ни станете крал – каза мрачно ханджията.

Крал Ордън не беше обмислял подобна възможност.

– Не. Вашата кралска фамилия е непокътната. Ако домът Силвареста падне, следващата претендентка за титлата е графинята на Арънс.

– Едва ли. Хората няма да я подкрепят. Омъжена е за Сюард и е твърде далече, за да управлява. Виж, вие ако върнете Хиърдън, хората никой друг няма да щат, освен вие да им станете господар.

При тази мисъл сърцето на Ордън подскочи. Винаги беше харесвал горите и хълмовете на Хиърдън. Винаги беше обичал чистите, дружелюбни тукашни хора, кристалния въздух.

– Радж Атън ще го прогоня – заяви Ордън.

Знаеше, че няма да е достатъчно да прогони Радж Атън от тази земя. Трябваше да направи повече. Един Вълчи господар не можеше просто да бъде набит с камшик като пале. Трябваше да бъде заклан като бясно псе.

Крал Ордън видя сякаш с очите си разгръщащата се мащабна война, осъзна, че трябва да се подготви за офанзива на юг, да удари по Деяз и Мъятин, и Индопал още по първа пролет, оттам да се понесе на юг в Куран и Дармад, и кралствата отвъд тях.

Докато не бъдат умъртвени всички Посветители на Радж Атън и не бъде заклан самият Вълчи господар.

Ако спечелеше тази война, щеше да има земи за плячкосване. Повечето южни кралства не го интересуваха особено, но едно щеше да вземе: мините за кръвен метал на Картиш, южно от Индопал.

Крал Ордън смени темата и заговори с ханджията за минали дни, за ловуванията със Силвареста. Ордън се пошегува:

– Ако дойде ден аз да съм крал на Хиърдън, май ще трябва да те поканя на следващия ми лов.

– Е, боя се, че това ще е единственият начин да ме спрете да бракониерствам – засмя се Стийвдор Харк и потупа краля по рамото толкова свойски, колкото никой в Мистария нямаше да се осмели.

Но Ордън допускаше, че Силвареста много пъти е бил потупван по гърба от приятелите си. Такъв човек си беше. От тия, дето не държаха много на студенината и високомерието, за да изглеждат царствено.

– Значи се разбрахме – каза Ордън. – Ще те взема на следващия ми лов. – Ордън отново смени темата. – Сега на въпроса. Като дойде тук армията на Радж Атън, ще завари, че моста го няма. Моля те за една услуга. Напомни им, че Глиганския брод е достатъчно плитък за изгазване.

– Ами че те бездруго оттам трябва да минат, нали? – попита Харк.

– Тая земя им е непозната – каза Ордън. – Шпионите им може да са отбелязали на картите им само мостовете.

– Някоя изненада ли сте им намислили? – Ордън кимна. – Тогава ще им кажа.

Ханджията стана и се разшета. Скоро дъждът спря и крал Ордън излезе от хана, готов отново да се отправи на поход.

Най-напред провери, за да е сигурен, че мостът е свален – дебелите му греди и дъски бяха прибрани на сигурно място и грижливо укрити. После остави хората си и конете да си довършат кратката вечеря.

Командирите му бяха закупили зърно за конете, бяха отворили за войската и няколко бурета ейл. Макар да бяха загубили един час езда, хората му се пооживиха и поеха по пътя за Лонгмът доста освежени и много по-енергично.

Следобеда продължиха през хълмовете Дъркин и покрай планинските подножия, за да стигнат Лонгмът преди залез-слънце.

Замъкът Лонгмът бе разположен на стръмна височина сред хълмисти равнини, с китно малко градче на югозапад. Не беше голям, но стените му се издигаха невероятно високо. Брустверите се открояваха ярко. Лъкометците стреляха през тях или хвърляха врящо масло и камъни върху нападателите на всяка част от стената, без да ги плаши възможна отплата.

Каменният градеж на стените беше забележителен. Повечето камъни тежаха по дванайсет-четиринайсет тона, но въпреки това бяха наместени така точно, че човек трудно можеше да намери цепнатина, за която да се хванат пръстите му.

Мнозина считаха Лонгмът за невъзможен за изкачване. Никой противник досега не беше постигал успешно изкачване на външните стени. Замъкът беше падал само веднъж, преди петстотин години, когато сапьори успели да прокопаят тунел под западната стена и тя се сринала.

Оттогава замъкът не беше падал.

Тъй че когато войската наближи Лонгмът, крал Ордън неволно изпита копнеж най-сетне да усети сигурността му. Не беше подготвен за разрухата, която щеше да го посрещне.

Селището в подножието на замъка беше разрушено: стотици домове, плевни и складове – всичко беше изгоряло до темелите. От някои къщи все още се виеше дим. По околните пасища нямаше едър добитък и овце. Едно животно не се мяркаше даже.

Сивите знамена на Лонгмът се издигаха на пилони по кулите и по стените. Но бяха раздрани и изпокъсани. По външните стени бдяха на пост няколко десетки войници.

Ордън очакваше да завари селището такова, каквото го беше видял за последен път. Зачуди се дали тук не се е разгоряла някоя голяма, останала неизвестна за него битка.

След това осъзна какво е сполетяло тази земя. Войниците на Лонгмът бяха опожарили градчето до основи и бяха вкарали вътре всички стада в очакване на обсадата на окупационните сили на Радж Атън. Като бяха подпалили града, те бяха лишили окупаторите от подслон. Тук, по тези голи хълмове, при настъпващата зима подслонът щеше да е твърде важен.

Докато малката му войска приближаваше портите на замъка, Ордън забеляза облекчението, изписало се по лицата на войниците по стените. Някой наду боен рог – къс сигнал, изсвирван само когато е забелязано пристигането на приятелски подкрепления.

Подвижният мост се спусна.

Когато крал Ордън мина през портите, мъжете от замъка се развикаха радостно. Но виковете бяха малобройни и рехави.

Не беше подготвен и за гледката, която го посрещна: навсякъде покрай стените от вътрешната страна на цитаделата лежаха проснати трупове и до тях седяха ранени граждани. Много от тях бяха с броня – щитове и шлемове, взети от сразените бойци на Радж Атън. Кръв беше оплискала каменните зидове по пасажите на стените. Имаше десетки строшени прозорци. По гредите на сградите се мяркаха забити брадви, стрели и копия. Кулата на нечие господарско имение беше рухнала.

На фасадата на цитаделата на херцога висеше самият херцог – от един прозорец – обесен на собствените си черва, точно както го беше описала херцогиня Емадайн От Ларън.

Навсякъде се виждаха следите от битката. И много малко оцелели.

Пет хиляди души бяха живели тук. Пет хиляди мъже, жени и деца, които се бяха сражавали със зъби и ножове, за да прогонят хората на Радж Атън.

Нямаха си войници с тежки дарове и боен опит от много години. Нямаха силни оръжия. Бяха разчитали може би само на изненадата и на силния си дух.

И бяха спечелили. След това семействата им бяха избягали, страхувайки се от възмездието на Радж Атън.

Крал Ордън беше очаквал да завари четири или пет хиляди души, обитаващи този замък и градчето – хора, които можеше да използва, за да подсилят отбраната му, хора, които можеше да окуражи за дарове.

Навсякъде щъкаха кокошки и гъски. Из вътрешния двор ровеха свине.

И тук го посрещнаха немощни възгласи, които скоро заглъхнаха. Някакъв мъж извика от върха на цитаделата на Посветителите:

– Крал Ордън, какви вести носите за Силвареста?

Ордън погледна нагоре. Мъжът беше облечен в спретнатата униформа на капитан. Трябваше да е капитан Седрик Темпест, наместникът на херцогинята и временно назначен за командващ отбраната на замъка.

– Замък Силвареста е паднал и хората на Радж Атън го държат.

Лицето на капитан Темпест се смрази от ужас. Явно беше очаквал по-добри вести. Едва ли разполагаше с повече от стотина души. Не беше по силите му да защити замъка, можеше само да го задържи, докато Силвареста успее да изпрати помощ.

– Имайте кураж, мъже на Силвареста – призова Ордън и Гласът му накара думите да отекнат от стените. – Силвареста все още има кралство и ние ще му го върнем!

Стражите по стените нададоха възгласи:

– Ордън! Ордън! Ордън!

Ордън се обърна към яздещия до него капитан Стрекър и му прошепна:

– Капитане, отидете лично на юг до имението Бредсфор и потърсете в градината с ряпа. Търсете за прясно изкопано. Там трябва да намерите заровени силари. Ако успеете, донесете ми двайсет силара с руни на метаболизъм, останалите заровете. Скрийте ги добре.

После Ордън се усмихна и махна с ръка на дрипавите защитници на Лонгмът. Нямаше да е от полза да прибере всички силари в замъка – не и след като Радж Атън можеше да щурмува и да срине целия замък, за да ги намери.

Само трима живи хора знаеха къде са скрити силарите – той самият, Боренсон и сега капитан Стрекър.

Искаше да е сигурен, че ще остане така.