Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 41 страниц)

Йоме не можа да отговори.

– Ще отрежа главата на тоя мръсник – каза Габорн. – Ще намеря начин как да го направя, но най-напред трябва да се измъкнем живи. Ще дойдеш ли с мен, ако изведа от града и баща ти?

Взе ръката ѝ и когато я докосна, цялата тъмнина избяга. Сърцето на Йоме се разтуптя. Почти не смееше да повярва на щастието си, защото щом погледна в очите на Габорн, всичките ѝ сълзи, цялата ѝ самоомраза и чувство за грозота изчезнаха. Все едно че той беше някакъв оживял талисман, врязал промяната в самото ѝ сърце. „Каменна крепост – помисли тя. – Пристан.“

– Моля те – призова я той, вложил цялата сила на своя Глас.

Тя кимна изтръпнала.

– Ще дойда.

Габорн стисна ръката ѝ.

– Не зная как, все още, но ще дойда за теб и за баща ти – скоро – в цитаделата на Посветителите.

Йоме отново изпита онази чувствена възбуда, копнежа, свързван до съвсем скоро с присъствието на Бинесман. Сърцето ѝ затуптя. Как нежно я гледаше само, сякаш тя все още имаше своите дарове на обаяние, сякаш все още беше красива.

Той се обърна, взе един къс меч от един труп и го скри в гънките на дрехата си, после бързо излезе от гробницата. Сянката за миг скри студената слънчева светлина.

Тя почти не смееше да повярва, че той ще се върне, че ще я спаси. Но я изпълни топлина и увереност. Щеше да се върне.

Дните на Йоме каза:

– Трябва да внимаваш с него.

– Защо?

– Може да ти разбие сърцето.

Йоме не пропусна да забележи някаква странна нотка в гласа на Дните, нотка на почит.

Потръпна. Ако Радж Атън я заловеше, докато се опитва да избяга, нямаше да прояви милост. Но знаеше, че сърцето ѝ тупти не от страх, а по друга причина. И го притисна с една ръка, мъчейки се да го укроти.

„Мисля, че вече ми го разби“ – каза си тя.

Дуел с измама

Два часа след като Габорн остави Йоме в гробниците, Боренсон спря пред рухналите порти на замък Силвареста, със зелен флаг на примирието, развяващ се на върха на копието на убит върколак. Усмихна се насила.

Мускулите го боляха, а бронята му беше покрита с кръв. Сега яздеше нов кон, взет от другар по оръжие, който никога повече нямаше да язди.

Щеше да бъде игра на надвиване с ум с Радж Атън, игра, която не му се искаше да играе. Късметът не го беше покровителствал дотук. Повечето от воините му бяха избити. Беше заплатил за всяка малка победа. Войниците му бяха изклали над две хиляди върколаци. Беше лишил от коне по-голямата част от армията на Вълчия господар и беше успял да избие или прогони много от главанаците гиганти – а и поне десетина от тези същества загинаха в ужасния пожар. Десетки от легендарните Непобедими на Радж Атън се бяха впуснали в преследване на хората на Боренсон в горите, но сега бяха толкова набодени със стрели, че телата им изглеждаха бодливи като на таралежи.

Но Боренсон не беше спечелил чиста победа, въпреки тежките загуби на противника. Радж Атън беше престанал да гони хората му, след като навлязоха в леса, защото се боеше от засада. Боренсон се беше надявал отчасти, че Радж Атън ще дръзне да навлезе навътре, където неговите хора, беше сигурен в това, щяха да имат преимущество.

Но Боренсон също така очакваше Радж Атън да се уплаши от засада, нужно му беше Радж Атън да повярва, че горите са пълни с бойци. Крал Ордън често казваше, че дори човек с големи дарове на ум може да бъде надхитрен, защото „Замислите дори на най-мъдрия са добри само доколкото сведенията му са добри.“

Така че Боренсон отиде до портите на замък Силвареста и спря пред рова. Усмихнат.

Горе, на овъглената стена над рухналите кули на портата, един от войниците на Радж Атън размаха дългата си пика три пъти над главата си – знак, че поканата на Боренсон за преговори е приета, и го прикани да влезе в замъка. Подвижният мост беше спуснат, зъбците и веригите му се бяха разтопили от пожара. Едната му страна беше толкова овъглена, че в средата ѝ имаше дупка, достатъчно широка, за да пропадне човек.

Боренсон остана на мястото си, отказваше да предаде посланието насаме.

– Не съм в настроение за плуване, не и в тази броня – извика той. – Радж Атън, нося ти послание! Ще ми се покажеш ли, или трябва да се криеш зад тези стени?

Беше пълна лудост да обвинява Вълчия господар в страхливост, но Боренсон отдавна бе решил, че здравомислието не е добродетел в този побъркан свят.

След двайсет секунди, след като не чу отговор, Боренсон извика отново:

– Радж Атън, в Юга те наричат Вълчи господар, но моят владетел казва, че не си никакъв вълк, че си роден от обикновена брантия, и че са ти чужди естествените мъжки влечения, а предпочиташ да галиш кучки. Какво ще кажеш?

Изведнъж горе на стената се изправи Радж Атън, светещ като слънцето, с крилете на белия бухал, широко разперени над черния му шлем. Той погледна надолу – властен и незасегнат от оскърбленията.

– Служи ми – каза тихо и толкова изкусително, че Боренсон едва не скочи от коня, за да падне на едно коляно.

Но разпозна веднага употребата на Гласа и успя да преодолее изкушението. Един капитан от гвардията на Ордън не можеше току-така да бъде подведен с някакъв си Глас.

– На тебе ли да служа, дето ми се криеш цяла сутрин зад тези стени и плещиш празни закани към моя господар? Ти си луд! – каза Боренсон и се изплю на земята. – А и нямам файда да ти служа. Няма да живееш дълго.

– Твърдиш, че носиш послание? – попита Радж Атън.

На Боренсон му се стори, че Вълчия господар май се е разбързал да спре прилива от обиди.

Боренсон огледа продължително и много показно войниците по стените на замъка. Там имаше хиляди стрелци, както и други бранители с пики и мечове. А по пасажите зад бойниците зад тях беше пълно с граждани – любопитни хлапаци, нетърпеливи да чуят посланието му. Имаше също така и селяни, търговци и улични продавачи, които сега стояха да бранят стените за Радж Атън също толкова напористо, колкото щяха да ги бранят за Силвареста предната нощ. Боренсон се даде ясна сметка, че това послание е по-скоро за войниците и за хората от града, отколкото за самия Радж Атън. Послание, предричащо тежка орис, доставено насаме, можеше да демобилизира отделен предводител. Същото послание, донесено пред цялата армия, можеше да покори цяла държава.

– Толкова малка войска, и така заклещена далече от родината си – каза Боренсон, все едно че разсъждава на глас. Но включи силата на собствения си Глас, достатъчно гръмък, за да го чуят и мъжете по далечните стени.

– Войската си е добра – каза Радж Атън. – Достатъчно добра за такива като вас.

– Така е – контрира Боренсон. – Признавам им го. Тази сутрин мъжете ти загиваха добре в горите. Сражаваха се почти толкова добре, колкото се очакваше.

Очите на Радж Атън блеснаха. Боренсон беше успял да го ядоса. „Това май не беше най-умното нещо, което съм правил“ – каза си той.

– Вашите хора също загиваха добре – каза Радж Атън. – Ако държиш на състезание да видим чии мъже умират най-добре, тогава съм длъжен да отстъпя, че вашите ще спечелят, защото днес избих предостатъчно от тях. Сега кажи посланието си. Или си дошъл само за да изпиташ търпението ми?

Боренсон вдигна вежди и помръдна рамене.

– Посланието ми е следното. Преди два дни крал Менделас Дрейкън Ордън взе замъка при Лонгмът!

Изчака докато вестта се набие добре в главите им и добави:

– И макар да си пратил окупационни сили да задържат това парче скала, крал Ордън ми заповяда да ти съобщя, че твоите подкрепления са избити до последния човек.

Тази новина потресе защитниците по стените на замъка. Хората на Радж Атън започнаха да се споглеждат, не знаеха как да реагират.

– Лъжеш – заяви безстрастно Радж Атън.

– Обвиняваш ме в лъжа? – каза Боренсон; използваше възможно най-добре собствения си дар на Глас и се мъчеше да говори самоуверено и възмутено. – Знаеш много добре истината. За доказателство можеш да поровиш в собствените си чувства. Тази сутрин, призори, крал Ордън подложи на смърт всички в Лонгмът, които са ти отдали дарове. Ти си усетил атаката. Усетил си неговото възмездие. Не можеш да го отречеш!

– А сега ще ти кажа как точно стана: тръгнахме на поход преди три-четири седмици – заговори откровено Боренсон, като посочи времето, когато беше напуснал Мистария, след което пресметна кога войските на Радж Атън трябваше да са тръгнали на поход, – и скоро след това разбрахме, че си тръгнал от Юга. Тогава моят владетел крал Ордън разпрати вест до далечните краища на Роуфхейвън, разпъвайки примката си за едно Вълче господарче. Сега, Радж Атън, тази примка е стиснала шията ти и скоро ще усетиш, че се давиш, давиш се в собствената си алчност!

Мъжете по стените заговориха, запоглеждаха се отчаяно и Боренсон се досети какво се питат.

– Чудиш са как моят господар е разбрал, че ще нападнеш Хиърдън? – Боренсон сви рамене. – Моят господар знае много неща. Той чу за плановете ти от шпионите, които служат при теб. – Боренсон погледна многозначително към стоящите до Радж Атън съветници и магьосници; едва сдържаше усмивката си. Може би Радж Атън щеше да продължи да се доверява на тези хора, но отсега нататък – Боренсон бе сигурен в това – те щяха да престанат да се доверяват един на друг.

Радж Атън се изсмя на уловката на Боренсон и контрира с думи, които всяха ужас в сърцето му.

– Така, значи крал Ордън те е изпратил, за да разбереш нещо за неговия син. Не се тревожи, младежа го държим за откуп. Какво смята да предложи Ордън?

Боренсон вдиша дълбоко и отчаяно погледна към стените на замъка. Бяха му наредили да предложи откуп, без да споменава име, така че Радж Атън да издаде имената на онези, които държи в плен. Но Радж Атън беше усетил хитрината му. Сега Боренсон се надяваше, че думите, които щеше да изрече, могат още повече да обезсърчат Вълчия господар.

– Каза ми се да не предлагам нищо – докато не видя принца.

Радж Атън се усмихна насмешливо.

– Щом крал Ордън не може да намери собствения си син, няма да го задължавам. Освен това едва ли ще ти хареса това, което би видял.

Боренсон се замисли. Тази игра ставаше сложна, по-сложна, отколкото му харесваше. Ако Радж Атън наистина държеше Габорн в плен, едва ли щеше да се поколебае да покаже младежа. Освен ако всъщност не беше убил принца.

Но от друга страна, ако Радж Атън не беше пленил принца, тогава с признанието си, че трябва да огледа заложника, Боренсон бе разкрил на Вълчия господар, че той също не знае къде се намира Габорн сега.

Със закъснение Боренсон осъзна, че се е отклонил от изричното предписание на крал Ордън. Беше се престарал в усилието си да бъде умен, престарал се беше в усилието неговият господар да надвие. По този начин можеше да провали цялата си задача.

С пламнало от срам лице, Боренсон извърна коня си и понечи да си тръгне. Съмняваше се, че Радж Атън ще го остави да си отиде. Вълчия господар сигурно беше уплашен, сигурно се чудеше дали крал Ордън е пленил силарите в Лонгмът. И колко би могъл да му предложи за откуп.

– Чакай! – извика Радж Атън зад гърба му.

Боренсон се озърна през рамо.

– Какво ще ми предложиш, ако ти покажа принца?

Боренсон не отговори нищо – боеше се да каже каквото и да било, затова просто подкара коня в бавен тръс и почна да се отдалечава.

Измина стотина разкрача с пълното съзнание, че този малък сблъсък все още може да кривне в друга посока. Беше на един изстрел разстояние от замъка, а и магьосниците на Радж Атън бяха по стените. Радж Атън нямаше да го остави да се измъкне, без да се опита да изтръгне от него някаква информация.

Все пак Боренсон се запита още веднъж, ако Радж Атън държи принца, защо не го показва?

Боренсон обърна коня си и се вгледа в тъмните очи на Радж Атън.

– Габорн успя снощи да се добере жив и здрав до нашия лагер – излъга той открито, – и се боя, че вече не мога да ти предложа никакъв откуп. Дойдох само да донеса посланието.

По лицето на Радж Атън не се изписа нищо, но изплашените, изопнати лица на съветниците му говореха достатъчно красноречиво. Боренсон изпита увереност, че е предположил правилно: Радж Атън не държеше принца. Спомни си за няколкото съгледвачи, които войниците му бяха убили предната нощ, и другия отряд следотърсачи, с които мъжете му се биха в гората само преди час. За какво друго толкова много войници на Радж Атън ще претърсват гората?

– От друга страна – продължи Боренсон, – домът Силвареста е стар и ценен съюзник на моя господар. Мога да ти предложа нещо за кралската фамилия, срещу безопасното им връщане.

– Какво? – попита Радж Атън.

Боренсон се отклони още повече от предписанията, дадени му от крал Ордън.

– По сто силара за всеки член на кралската фамилия.

Сега Радж Атън се изсмя, изсмя се с облекчение и подигравка. Тук, в Севера, където кръвният метал беше такава рядкост през последните десет години, триста силара можеха да изглеждат внушителна сума, достойна за кралска фамилия. Но за Радж Атън, който имаше четиридесет хиляди силара, скрити в Лонгмът, това беше нищо. Радж Атън вече не вярваше, че Ордън е завзел замъка Лонгмът, точно както го беше замислил Боренсон.

– Добре обмисли предложението, преди да ми се смееш – каза Боренсон. Сега беше моментът да постави Вълчия господар на изпитание. Боренсон каза убедено: – Крал Ордън плени в Лонгмът четиридесет хиляди силара и от два дни шестимата му облекчители вършат добра работа. Може би за богат човек като теб загубата на четиридесет хиляди силара изглежда дреболия – но моят господар няма да вдигне предложението си за откуп на краля и неговото семейство. За какво са му такива хора, след като само ти служат като Посветители? Сто силара за всеки и толкова!

Боренсон загледа как съветниците на Радж Атън се разтрепериха при тази вест и се почувства дълбоко удовлетворен. Макар че самият Радж Атън се държеше стоически, кръвта бавно се отцеждаше от лицето му.

– Лъжеш – каза Радж Атън. – Принцът не е при вас. И нямате никакви силари. И никакви шпиони няма. Зная каква е играта ти, пратенико, и не съм притеснен от хитруванията ти. Ти… просто ме дразниш.

Използвайки Гласа си, Радж Атън се стремеше да повдигне духа на бойците си. Но белята вече беше направена. В сравнение с тревожното послание, което бе донесъл Боренсон, отрицанието на Радж Атън прозвуча кухо, хвърлено суетно като последна защита.

И все пак, все пак Боренсон се боеше, че Радж Атън наистина вижда през него. Изпита досадна тръпка на безпокойство.

Боренсон пришпори коня още напред през изгорялата трева пред замъка. Тук-там от земята все още се вдигаха малки облачета дим. Когато се отдръпна на безопасно разстояние от досега на стрелите, отново се обърна и извика:

– Радж Атън! Моят господар те кани да се срещнете при Лонгмът, ако смееш. Доведи със себе си всеки глупак, който гори от желание да умре – твоите пет хиляди срещу неговите петдесет! Там, кълне се той, живо място няма да ти остави, ще те напердаши като зло псе, каквото си!

Вдигна ръка за сигнал, и от хълмовете мъжете му започнаха да надуват бойните си рогове в горите в късото стакато, зовящо всеки ескадрон да се престрои.

Крал Ордън беше взел двеста рога за пътуването, защото беше намислил да накара хората си да ги надуят по хълмовете, когато синът му получи ръката на Йоме.

Но във време на война такива рогове се полагаха само на командирите на стотни. Радж Атън знаеше това и Боренсон се надяваше, че ушите на Вълчия господар ще са достатъчно остри, за да различат броя на роговете.

Щеше да е добре, ако Радж Атън повярваше, че оцелелите осемдесет души на Боренсон са осем хиляди.

Отсяване

Докато Боренсон се отдалечаваше най-преданият съветник на Радж Атън, Джюрийм, наблюдаваше с присвити очи как господарят му стои на обгорелите стени на замък Силвареста. Лицето на господаря му сияеше от красота и изглеждаше почти прозрачно. Толкова ярко лице, то бе лицето на светлината на света. Радж Атън не изглеждаше развълнуван от мрачните вести.

Но самият Джюрийм усещаше, че трепери. Макар господарят му да го отричаше, той знаеше, че нещо не е наред. Джюрийм можеше само да се чуди, тъй като господарят му рядко споделяше с него нещо или търсеше съвета му.

От години тези северняци бяха като трън в петата на господаря му; пращаха своите свободни рицари да избиват Посветителите му. Обичната сестра на Радж Атън беше издъхнала в ръцете му от рана, нанесена от един свободен рицар. С годините той беше започнал да презира тези светлокожи северняци и досега, когато взе техните дарове и измисли как да ги използва, като че ли не изпитваше нищо към тях. Никакво презрение, никаква жал, никакво човешко чувство.

А сега – това.

В момента Джюрийм беше болезнено наскърбен. Искаше му се да може да прелети до Лонгмът и да разбере дали Боренсон е казал истината. Искаше му се да простреля Боренсон в гърба. Искаше му се Боренсон изобщо да не беше проговарял. Нещо повече, огнетъкачите на Радж Атън бяха видели образи на крал в пламъците си, крал, който можел да го унищожи. Крал Ордън.

Сега и магьосникът Бинесман беше отишъл да се присъедини към врага на Радж Атън.

Джюрийм стискаше юмруци и се мъчеше да не позволи на останалите да видят, че треперят. Беше мислил, че премахването на дома Ордън ще е лесно. Работата се оказваше по-сложна.

Цяла книга не можеше да съдържа толкова думи, които да опишат схемите, които беше замислил Радж Атън. Джюрийм ги разбираше само отчасти. По традиция крал Ордън идваше тук за лова край замък Силвареста със свита от двеста мъже.

Тази година, беше решил Радж Атън, синът му беше на такава възраст, че също щеше да дойде. И така той беше заложил своя капан – да обсади замъка Силвареста с малко мъже, та Ордън да подвие опашка и да избяга на юг, където бойците на Радж Атън, скрити покрай пътищата за Мистария, щяха да убият и него, и сина му. Ако кралят не побегнеше на юг, съгледвачите на Радж Атън пак да го спипат и да го унищожат.

Това беше само една от заложените сто схеми. През същия този ден десетки групи убийци щяха да ударят по своите цели. Войски напредваха в марш срещу укрепления на запад и на юг. По други места войските щяха само да се покажат, а след това да изчезнат в някоя гора или планински проход, било задържайки жизненоважни сили в някое укрепление, било отклонявайки ги от набелязаните цели.

Джюрийм знаеше, че сърцевината на плана на господаря му беше тук. Ядрото на неговия план беше да унищожи едновременно и Ордън, и Силвареста.

Но ето че сега лоши знамения известяваха възможен провал на този план. Пиромантите бяха видели някакъв крал тук, крал, който можел да унищожи Великия светлик на Индопал.

Радж Атън се беше оставил открит за атака. Беше взел в замъка Силвареста по-малко от хиляда силара, а над половината от тях вече бяха използвани предната нощ, погълнати от заклинанията, обвързващи Радж Атън с неговите Посветители. Вярно, беше оставил четиридесет хиляди силара в Лонгмът – бе преценил, че там ще са в безопасност. Лонгмът беше голям замък, с високи стени, обвързани с магически заклинания. И макар силите на Радж Атън в Лонгмът да бяха малки, броят им скоро трябваше да бъде увеличен.

Пролуката към възможността някой да удари Лонгмът беше ужасно тясна. Предвид отбранителните съоръжения на Лонгмът, той трябваше да удържи всяка атака от по-малките цитадели, намиращи се в обхват, позволяващ такъв удар. Замъците Гроувърман и Дрийс се намираха на един ден езда от Лонгмът. Но предните съгледвачи на Радж Атън го бяха уверили, че гарнизоните там са малки. Шпионите на Джюрийм не бяха забелязали сили на Ордън в нито един от замъците.

Шпионите му съобщаваха само, че Ордън води „свита по-голяма от очакваната“ за отпразнуването на Хостенфест и че са се спрели на лагер извън село Хейзън, при южните граници на Хиърдън. Свитата включваше най-много три хиляди души – в това число рицари, щитоносци, готвачи и обичайните спътници на войската. Силата беше голяма, по-голяма, отколкото Радж Атън беше очаквал да срещне. Обикновено Ордън водеше за лова по-малко от триста души.

Но сега съгледвачите съобщаваха, че предната нощ към замък Силвареста са тръгнали над две хиляди рицари. Как бе възможно това? Нима Ордън беше довел две сили – едната да нападне Лонгмът, а другата да препусне на север?

Два дни. Джюрийм не беше получавал донесение от Лонгмът от два дни. Вече трябваше да е получил редовния доклад за обстановката. Подозираше, че Лонгмът наистина е паднал. Неизвестно как, но крал Ордън беше превзел замъка.

Петдесет хиляди души, беше казал пратеникът. Петдесет хиляди? Този брой изнервяше Джюрийм, защото му се струваше твърде близък до броя рицари, които по негова преценка Ордън можеше да вдигне срещу господаря му следващата пролет – стига Ордън да се измъкнеше от капана. Крал Ордън можеше да вдигне в поход до четвърт милион доблестни и сърцати рицари, но с толкова голяма чет нямаше да нападне. Нямаше да посмее да остави замъците си без защита.

Толкова сложни схеми, и всичко – на ръба да се срине. Радж Атън трябваше да завземе Севера и да го завземе бързо. Вече от години мините за кръвен метал на Картиш бяха на изчерпване. До средата на зимата щяха да се опразнят съвсем.

Само в Инкара можеше той да извлече повече кръвен метал. Казваха, че мините там все още дават добър добив.

Но никой владетел на Роуфхейвън или на Индопал досега не беше успявал да нахлуе в Инкара. Магьосниците там не бяха особено могъщи, но затова пък бяха много. Инкарците бяха усвоили бойни техники, пригодни за техния терен – бързи удари по хълмовете на здрави малки кончета. И освен това инкарците не можеха да бъдат победени, освен ако човек не надвиеше също така и върховните владетели на арр.

Най-лошото беше, че преди много векове някой си майстор облекчител на име Товил беше избягал от Роуфхейвън за Инкара и там бе учредил нова школа за проучване на силарите. В Инкара бяха направили удивителни открития, открития, каквито магьосниците не можеха да повторят никъде другаде. В Инкара бяха създали силари, които не оставяха никакъв белег, така че не можеше да се разбере по формата на белега каква е руната на сила. Тези силари прехвърляха таланти и умения от един човек на друг.

През всичките години на шпионаж владетелите на Роуфхейвън, както и на Индопал, така и не бяха успели да дублират откритията на инкарците.

Всеки път, когато някой северен владетел се опиташе да нахлуе на юг, бързо откриваше, че южняците не само се бият с него – те освен това осигуряваха силари за неговите врагове.

Така нито един владетел не беше успял да превземе Инкара, да пресуши богатствата ѝ и да проникне в тайните ѝ.

Джюрийм знаеше, че Радж Атън трябва да действа бързо. Трябваше да изсмуче северните кралства още сега, да ги покори, след което да продължи. Твърде възможно бе в дни, отдавна изгубени в легендата, Дайлан Чука да е получил дарове на воля и талант и те да са неотменима част от онова, от което Радж Атън се нуждаеше преди той самият да може да се превърне в Дара всечовешки.

Джюрийм се гордееше с това, че не може лесно да бъде подведен. Силно подозираше, че Боренсон е съобщил една заплетена басня, основаваща се на известна доза истина, изкривена обилно с лъжи. Но все пак, докато размисляше над посланието, донесено от Боренсон, му беше адски трудно да разбере къде свършва истината и къде започват лъжите.

– Мои съветници, да се поразходим – каза Радж Атън.

Вълчия господар вече рядко търсеше съвети от Джюрийм или от Фейкаалд. Явно господарят беше разтревожен.

Слязоха от градската стена и поеха към конюшните.

– Фейкаалд – попита Вълчия господар най-стария от съветниците си. – Ти какво мислиш… синът на крал Ордън при него ли е?

– Разбира се, че не – изсъска Фейкаалд. – Пратеникът беше много стреснат, много уплашен, когато му споменахте за откупа. Това бяха само лъжи. Една дума вярна не каза.

– Съгласен съм, че синът на Ордън все още не е при него, но макар поведението на пратеника да показваше, че е лъжец, той каза и верни неща.

– Синът му не е при него – съгласи се Джюрийм, превъртайки в ума си всеки нюанс в гласа на пратеника, всяко изражение.

– Добре – каза Радж Атън. – А за Лонгмът?

– Не е възможно да го е завзел – бързо изломоти Фейкаалд.

– Направил го е – каза Радж Атън, без гласът му да издаде тревогата, която трябваше да предизвика този факт. Сърцето на Джюрийм едва не замръзна от тази мисъл.

– О, Най-велика от Светлините – каза Джюрийм, – длъжен съм да ви възразя. Държането на пратеника ясно показваше, че и това е лъжа. Ордън трябва да е глупак да прати такъв окаян лъжец на толкова важна задача!

– Убеди ме не поведението на пратеника – каза Радж Атън. – Призори почувствах едно замайване. Напусна ме благодат. Стотици Посветители са мъртви и техните дарове са изгубени. В това съм сигурен.

Да се загубят толкова много дарове беше жесток удар, дълбока рана. Но не това ужаси толкова Джюрийм. В далечните земи на юг облекчителите на Радж Атън усърдно се трудеха да намерят за него нови Посветители. Това бяха хора с огромно обаяние и сили на Глас, които можеха да подмамват други да служат на Радж Атън. Той беше в едно непрестанно състояние на приток, придобиваше сила, ум, обаяние и жизненост със смайваща скорост. Джюрийм вече не знаеше колко хиляди души служат като Посветители на неговия господар. Знаеше само, че мощта на господаря му нараства ден след ден. Джюрийм все още не можеше да проумее на какво ще заприлича неговият господар, когато се превърне в Дара всечовешки.

Но тази сутрин беше понесъл удар.

След ден или след два окупационните войски на Радж Атън щяха да пристигнат, сила от сто хиляди души, и да наложат обсада. Невъзможно беше Ордън да е очаквал толкова голяма окупационна сила.

В същото време три армии щяха да навлязат в кралството на Оруин на запад и след като разбереше, че е заклещен в менгеме, крал Терос Вал Оруин нямаше да има избор, освен или да се предаде, или да се окопае за обсада. Нямаше да може да изпрати помощ на Ордън в Лонгмът.

Междувременно саботьорите във Флийдс бяха започнали да отравят зърнохранилищата за конюшните на Върховния крал Конел и по този начин щяха да попречат на конните кланове да предприемат свирепите си атаки.

Не, Ордън трябваше да е изплашен. Точно затова беше изпратил кресливия си пратеник да джафка срещу Радж Атън.

– Може би – каза Джюрийм – Ордън е завзел Лонгмът, но не може да го задържи. – Но все пак ако Радж Атън беше прав, ако Лонгмът беше паднал, възможно ли беше все пак всичко, което бе казал пратеникът, да е истина?

Сега Радж Атън изрече онова, от което Джюрийм най-много се страхуваше.

– Има ли между нас шпионин?

Джюрийм се замисли, но не можа да намери друго обяснение как Ордън е разбрал, че Радж Атън се кани да нападне Хиърдън. Нито пък беше възможно Ордън по друг начин да е узнал за силарите, скрити в Лонгмът, или че гарнизонът там е малочислен.

Джюрийм моментално се притесни да не би самият той да се окаже проблемът. Дали не беше споделил тези неща с любовниците си? Дали не се беше изпуснал пред някой слуга или непознат? Небрежна дума, изтървана пред неподходяща личност?

„Възможно е да съм и аз“ – помисли Джюрийм. Беше споделил опасенията си от това, че тръгва от Лонгмът без охрана пред един от любовниците си, коневъдец, който отглеждаше чудесни жребци. Но беше ли споменал, че силарите ще бъдат оставени там? Не. За тях не беше казал нито дума.

Фейкаалд беше с Радж Атън от много години и Джюрийм му вярваше. Колкото до огнетъкачите, те изобщо не се интересуваха от Радж Атън. Те служеха на първичните пламъци и щяха да следват Радж Атън само докато той им обещаваше война, обещаваше им да подхранва техния господар.

Така че Джюрийм не можеше да се тревожи, че тези хора са шпиони. Вярно, някой от капитаните можеше да е шпионин. Но как? Как можеше дори един шпионин толкова бързо да уведоми Ордън за възможността при Лонгмът?

Не, трябваше да е Дните, високият мъж с посивяла коса и изсечени, властни черти, който най-много безпокоеше Джюрийм. Той можеше да е помогнал на Ордън в тази битка. Само той.

Джюрийм се ужасяваше от този миг. Отдавна беше подозирал, че той ще дойде. Дните твърдяха, че са неутрални, че никога не помагат на никой владетел срещу друг. Да направят това щеше да означава да се намесят в хорските дела, действие, което според Дните Господарите на Времето нямаше да търпят. Затова те само записваха събитията – но Джюрийм беше чувал и много слухове, много намеци за безскрупулни сделки в миналото. От години могъществото на Радж Атън беше нараствало, докато не стигна точката, от която Джюрийм се страхуваше, че Дните могат да се съюзят срещу него.

Джюрийм вярваше, че посвоему Дните са много по-голяма заплаха от неконтролируемите свободни рицари.

Дните, разбира се, знаеха за действията на Радж Атън. Дните знаеха още предварително, че Радж Атън е замислил да нападне Лонгмът, знаеха, че е оставил там недостатъчен гарнизон. Близнакът на Дни, мъжът или жената, с който беше съединил своя ум в манастира на север, разбира се, знаеше какво предстои. И всичко, което Дните беше научил, можеше бързо да се предаде на мнозина.

Единственото, което Джюрийм можеше да направи сега, беше да не се обърне и да изкорми Дните на място.

– Мисля, че сме предадени, милорд – каза Джюрийм и хвърли поглед към Дните. – Макар че не знам как. – Господарят му го гледаше и забеляза скритото обвинение.

Но какво можеше да направи господарят? Ако Джюрийм обвинеше Дните несправедливо и го убиеше, нещата щяха да се влошат още повече. Тогава всички Дни щяха открито да се противопоставят на Радж Атън и да зашушнат тайните му във всякое ухо.

От друга страна, ако Джюрийм не убиеше Дните, в лагера им щеше да остане шпионин.

Радж Атън се спря.

– Какво ще правим сега? – попита Фейкаалд; кършеше малките си ръчички. Стърчаха от копринения му тюркоазен халат като криви сухи клони.

– А според теб какво да правим? – попита Радж Атън. – Ти си мой съветник, Фейкаалд. Така че съветвай ме.

– Трябва да пратим съобщение до генерал Сюх и да отклоним армиите му към нас за подкрепление, вместо да го караме да напада Оруин – изсъска Фейкаалд.

Фейкаалд беше стар, жилав и опитен. Беше живял дълго благодарение на това, че беше предпазлив. Но Джюрийм знаеше, че Радж Атън често предпочита да слуша не толкова предпазливи съвети. Мощта на Вълчия господар беше нараснала, защото се вслушваше в съветите на Джюрийм.

Той се обърна към Джюрийм.

– А ти какво би направил?

Джюрийм сведе глава.

– Простете ми, о, Благословена Светлина, ако по този въпрос не изглеждам толкова разтревожен. – Хвърли недоверчив поглед към Фейкаалд. – Може и да е вярно, че крал Ордън е пленил вашите силари, но над кого ще ги използва? Вие вече изтръгнахте дарове от всеки по-надарен в Лонгмът. Ордън не може да използва местното население. Което означава, че ще трябва да вземе дарове само от своите воини – лош вариант, защото с всеки дар, който вземе за себе си, той ще отслаби собствената си войска.