Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 41 страниц)

Ефрейтор Клуис се оказа прав. Йоме не биваше да вижда това. Цялата тази кръв, миризмата на разкъсани вътрешности, неизбежната смърт – прилоша ѝ.

Няколко деца от замъка бяха станали рано и се бяха струпали да гледат. Те вдигнаха очи към Йоме, очи, изпълнени с болка и потрес, сякаш се надяваха, че тя ще може някак, само с една усмивка, да поправи цялата тази трагедия.

Йоме се наведе към едно деветгодишно момиче, Дженеси, прегърна го и му прошепна:

– Моля те, отведи децата оттук.

Разтреперана, Дженеси се притисна за миг до Йоме и побърза да изпълни молбата ѝ.

До Дрейс бе коленичил лекар. Но изглежда, не бързаше. Само оглеждаше войника. Когато видя Йоме, когато прочете въпроса, изписан в погледа ѝ, само поклати глава. Не можеше да направи нищо.

– Къде е билкарят Бинесман? – попита Йоме. Чародеят на билките във всяко отношение надминаваше способностите на лекаря.

– Замина… по ливадите, да събира хризантема балсамита. Няма да се върне до вечерта.

Йоме отчаяно поклати глава. Моментът беше ужасно неподходящ нейният майстор лечител да ходи да събира билки за гонене на паяците от замъка. Но трябваше да се сети. Нощите ставаха все по-студени и тя самата се беше оплакала вчера на Бинесман от паяците, търсещи топлина в покоите ѝ.

– Нищо не мога да направя – каза лекарят. – Не смея да го мърдам повече, защото кърви ужасно. Не мога да зашия раните, а не може и да останат отворени.

– Мога да го даря – прошепна Шемоаз. – Мога да му дам жизнеността си.

Дар, направен от чиста любов. Като такъв Йоме трябваше да го зачете.

– И да го направиш, той дали ще ти благодари за това? – попита лекарят. – Щом умреш още следващия сезон, когато дойде треската, той ще съжали за договора.

Това беше самата истина. Шемоаз беше мило момиче, но по нищо не ѝ личеше, че притежава повече жизненост от другите. Напротив, треската я хващаше всяка зима, тялото ѝ се покриваше с отоци. Дареше ли жизнеността си на сержант Дрейс, щеше да е още по-немощна и още по-податлива на болести. Изобщо нямаше да може да му износи дете.

– Само даровете му на жизненост са го запазили жив толкова дълго – каза Шемоаз. – Още малко… и той би могъл да оживее.

Лекарят поклати глава.

– Получаването на дар, дори да е дарът на жизнеността, всеки път разтърсва системата. Не бих се осмелил да опитвам. Можем само да чакаме и да видим дали ще се закрепи…

Шемоаз кимна. Коленичи и почисти кръвта, стичаща се от устата на Дрейс, с края на сивата си пола. Дрейс дишаше тежко; изпълваше дробовете си с въздух с всеки дъх, който сякаш щеше да е последен.

Йоме се удиви.

– Нима диша така толкова дълго?

Лекарят кимна почти незабележимо, за да не забележи Шемоаз отговора му. Дрейс умираше.

Гледаха го дълго, цял един мъчителен час. Дрейс се бореше все по-отчаяно за всеки следващ дъх. Накрая отвори очи. Събудил се сякаш от тревожен сън.

– Къде?… – изпъшка той и се взря в лицето на Шемоаз.

– Къде е книгата ли? – попита един от стражите на замъка. – Намерихме я… предадохме я на краля.

Йоме се зачуди за какво говори стражът. После от устата на Дрейс бликна кръв, гърбът му се изви, той посегна към Шемоаз и стисна ръката ѝ.

Дъхът му секна.

Шемоаз стисна отчаяно с две ръце главата на сержанта и зашепна:

– Исках да дойдеш. Исках да те срещна тази сутрин…

После сълзите ѝ рукнаха. Стражите и лекарят се отдръпнаха, за да ѝ оставят няколко мига да изрече последните си думи на обич в случай, че духът все още не е напуснал умиращото тяло. Когато тя свърши, се надигна.

Зад нея чакаше ефрейтор Клуис. Войникът извади бойната си брадва, отдаде отсечено чест, докосвайки кръста, оформен от остриетата на върха на железния му шлем. Отдаде чест не на Йоме, а на Шемоаз.

После тихо промълви:

– Когато падна, той изрече името ви, Шемоаз.

Шемоаз вдигна очи към ефрейтор Клуис и каза:

– Нищо чудно… Повечето мъже успяват само да изохкат, преди да се опикаят.

Зашлеви тази истина, отвръщайки на мъжа, който ѝ беше донесъл лошата вест. После добави, малко по-кротко:

– Но ви благодаря, ефрейтор Клуис, за милата измислица, предназначена да облекчи болката на една дама.

Ефрейторът примигна, обърна се и тръгна към стражевата цитадела.

Йоме сложи ръка на рамото на Шемоаз.

– Ще вземем парцали да го почистим за погребението.

Шемоаз вдигна широко отворените си очи към нея, сякаш току-що спомнила си нещо много важно.

– Не! Нека някой друг да го почисти. Все едно е. Той… духът му вече не е тук. Ела с мен, знам къде е!

И затича по улицата към Кралската порта.

Поведе Йоме и нейната Дни надолу по хълма през пазарите, после през Външната порта до рова. Полята отвъд рова вече се пълнеха с търговци, дошли за панаира, южняци в техните копринени шатри от ярък пурпур, смарагдовозелено и шафран. Павилионите се бяха изпънали в прави редици по южния склон на хълма, към гората, където бяха вързани хиляди мулета и коне от керваните.

След като преминаха рова, Шемоаз зави наляво и пое по една обрасла с трева пътека покрай водата, към един шубрак от източната страна на замъка. От река Вий беше прокопан канал, който да пълни рова; шубракът се намираше между канала и реката.

От това малко възвишение нагоре по течението можеше да се видят четирите останали арки на Стария мост, изпънати над реката, която блестеше като ковано сребро. Отвъд Стария мост се издигаше Новия мост – иззидан много по-изкусно, но му липсваха красивите статуи, украсявали Стария мост, изобразяващи древните Владетели на руни на Хиърдън, сразяващи се във велики битки.

Йоме често се беше чудила защо баща ѝ не е разрушил Стария мост и не се е разпоредил да преместят статуите на Новия. Но след като погледна сега, разбра. Старите статуи се разпадаха, камъкът беше изронен, от толкова години подложен на ерозията на леда и слънчевия пек, прояден от лишеи, покрили статуите с петна от яркочервено, бледожълто и мътнозелено. В тези древни камъни имаше нещо, вдъхващо чувство за почтена старина.

Мястото, където Шемоаз отведе Йоме да потърсят духа на сержант Дрейс, беше тихо. Водите в канала течаха бавно като мед, нещо обичайно за късното лято.

Стените на високия замък се извисяваха на осемдесет стъпки над шубрака и хвърляха синкави сенки над потъмнелите води на рова. Не се чуваше ромон на вода, нито клокочене. Сред сенките кротко цъфтяха розови лилии. Никакъв полъх не раздвижваше въздуха.

Тревата беше тучна. Могъщ дъб преди време беше разпервал клоните си над реката, но мълния го беше поразила и слънцето го бе избелило като кост. Под дъба се беше приютила стара есенна роза със ствол, дебел колкото китка на ковач, и бодли, остри като гвоздеи.

Розата обгръщаше дъба на тридесет стъпки височина и образуваше естествена беседка. Над Шемоаз висяха чисто бели рози, като огромни звезди сред тъмнозелено небе.

Шемоаз приседна на тревата точно под розовата беседка. Тук тучната трева беше сплъстена и Йоме си помисли, че наскоро е била използвана за любовно ложе.

Йоме погледна своята Дни. Слабата жена беше останала на билото до шубрака, на четиридесетина стъпки зад тях, скръстила ръце и свела глава. Слушаше.

После Шемоаз направи нещо много странно: легна на тревата под розовия храст, вдигна полите си над бедрата и се отпусна с разтворени крака. Позата беше стъписваща и Йоме се почувства неловко, че вижда такова нещо. Шемоаз сякаш чакаше да я обладае любовникът ѝ.

По речните брегове закрякаха жаби. Едно водно конче, синьо, сякаш бе потопено в индиго, прелетя над коляното на Шемоаз, закръжи и отлетя.

Въздухът беше неподвижен и съвсем тих. Беше толкова красиво, че Йоме си представи, че духът на сержант Дрейс наистина може да дойде.

През целия път дотук Шемоаз бе останала спокойна, но изведнъж сълзите ѝ бликнаха изпод дългите клепачи и затекоха по лицето ѝ.

Йоме прилегна до момичето, сложи ръка на гърдите ѝ и я задържа така, както щеше да го направи той.

– Била си тук, с него, нали? – попита Йоме.

Шемоаз кимна.

– Много пъти. Тази сутрин трябваше да се срещнем. – Отначало Йоме се учуди как… как са излизали извън градските порти нощем? Но, разбира се, Дрейс беше сержант от Кралската гвардия.

Това беше скандално. Като Дева на честта на Йоме, задължението на Шемоаз бе да се грижи господарката ѝ да остане чиста и непорочна. Когато Йоме се сгодеше, Шемоаз трябваше да се закълне за нейната добродетелност.

Устната на Шемоаз затрепери. Тя прошепна тихо, за да не може да я чуе Дни:

– Мисля, че той ми направи дете… миналия месец.

При това признание Шемоаз захапа болезнено кокалчето на пръста си – наказваше се. След като носеше дете, Шемоаз носеше безчестие за Йоме.

Кой щеше да повярва на изречената от Шемоаз клетва, щом видеше, че самата тя е с отнета девича чест?

Дни на Йоме можеше и да знае, че е непорочна, но Дни бе положила своите клетви за мълчание. И никога нямаше да разкрие нито една подробност, докато Йоме е жива. Едва след като Йоме умреше, Дни щеше да публикува хрониките на живота ѝ.

Йоме отчаяно поклати глава. Десет дни. След десет дни Шемоаз трябваше да се венчае и тогава никой нямаше да може да докаже, че е обезчестена. Но след като годеникът ѝ беше загинал, скоро щеше да го разбере целият град.

– Можем да те изпратим извън града – каза Йоме. – Можем да те изпратим в имението на чичо ми в Уелкшир. Ще кажем на всички, че си млада невяста, наскоро овдовяла. Никой няма да разбере.

– Не! – избухна Шемоаз. – Не се тревожа за своята чест, а за твоята! Кой ще се закълне за теб, когато се сгодиш? Аз няма да мога!

– Има много други жени в двора – излъга Йоме. Ако изпратеше някъде Шемоаз, това все пак можеше да опетни честта на Йоме. Някои можеха да помислят, че се е отървала от своята Дева на честта, за да прикрие собствения си срам.

Но точно сега Йоме не можеше да мисли за такива неща, не можеше да мисли за своята чест, когато приятелката ѝ бе толкова наранена.

– Може би… може би ще можеш скоро да се омъжиш? – каза Шемоаз. Вече почти на седемнайсет, Йоме беше достатъчно голяма. – Принцът на Интернук иска ръката ти. А и… чух, че крал Ордън бил довел сина си за Хостенфест…

Йоме вдиша рязко. Крал Силвареста бе разговарял на няколко пъти с нея последната зима – намекваше, че скоро ще ѝ дойде време да се омъжи. Сега най-старият приятел на баща ѝ беше довел най-сетне сина си в Хиърдън. Йоме много добре разбираше какво означава това… и бе стъписана, че не са я предупредили.

– Кога го чу?

– Преди два дни – отвърна Шемоаз. – Баща ти не искаше да разбереш. Той… не искаше да си във възбудено настроение.

Йоме прехапа устна. Никакво желание нямаше да бъде свързана с потомството на крал Ордън… нито за миг нямаше да си го помисли дори.

Но ако приемеше предложението на принц Ордън, тогава Шемоаз все още можеше да изпълни задължението си като Дева на честта. Докато никой не знаеше, че Шемоаз носи дете, никой нямаше да може да оспори клетвеното ѝ изявление за непорочността на Йоме.

При тази мисъл Йоме настръхна. Не беше честно. Не можеше да се съгласи на прибързан брак само за да спаси честта си.

В душата ѝ припламна гняв и тя стана.

– Хайде – подкани тя приятелката си. – Отиваме да се видим с баща ми.

– Защо? – попита Шемоаз.

– Ще накараме този индопалски убиец да плати за убийството!

Все още не знаеше какво смята да направи. Но вече беше ядосана, ядосана на баща си затова, че не ѝ беше казал за предстоящото предложение, ядосана на Шемоаз заради отчайващата ѝ липса на скрупули, ядосана, че убийците на Радж Атън са могли да избият стражи на Хиърдън: и че на всичко отгоре градските търговци след това молят краля за милост.

Е, Йоме можеше все пак да направи нещо срещу цялата тази гадост.

Но Шемоаз вдигна очи.

– Моля те, трябва да остана тук.

И тогава Йоме разбра. Старите жени разправяха, че ако един мъж умре, докато любимата му носи детето му, жената може да улови духа на своя любим у все още неоформеното дете, така че той да се роди отново. Шемоаз трябваше да бъде по залез-слънце на мястото, където е заченала, така че духът на бащата да може да я намери.

Йоме не можеше да допусне, че Шемоаз вярва на тези приказки, но не можеше да откаже такова благодеяние на момичето. Ако я оставеше да поспи под розите, това нямаше да навреди, щеше само да накара Шемоаз да обича бебето си по-силно.

– Ще се върнеш тук по залез – каза Йоме. – И можеш да останеш чак до мръкване. Ако Дрейс може да дойде при теб, ще го направи тогава. Но сега трябва да говоря с краля.

Йоме отиде със своята Дева на честта, за да видят убиеца на Дрейс. Мълчаливата, но неизбежна Дни я следваше по петите.

Завариха търговеца на подправки окован в тъмницата под Войнишката цитадела – единствен обитател на това зловещо място. От каменните стени висяха железни вериги и клетки и цялата тъмница вонеше на древна смърт. По пода и стените пълзяха огромни буболечки. В отсрещния край на тъмницата имаше една грамадна дупка, така нареченият „ублиет“11
  Яма на забравата, най-тайната част на средновековните затвори. – Б.пр.


[Закрыть], където се държаха най-опасните затворници. Стените на дупката бяха оцапани с урина и фекалии, защото осъдените да обитават ужасната яма живееха сред мръсотията, хвърляна отгоре от тъмничарите.

Убиецът на Дрейс беше окован за ръцете и краката за един пилон. Беше млад мъж, към двадесет и две годишен.

Очите му бяха тъмни като на Йоме, но кожата му бе по-кафява. Миришеше силно на анасон, на къри, на чесън и зехтин, като всички свои сънародници. Беше само по долни гащи. Двата му крака бяха счупени. Кървави мехури покриваха лицето и ребрата му. Някой беше отхапал къс месо от рамото му. Но щеше да живее.

По тънките му ребра се виждаха руни на сила, жигосани в плътта, като бели белези на около длан разстояние до всеки хълбок. Пет руни на мускул, три на обаяние, една на жизненост, една на ум, една на метаболизъм, една на слух, две на зрение.

Никой търговец в Хиърдън не носеше толкова руни на силата. Този човек беше войник, професионален убиец. Йоме бе убедена в това.

Но убежденията не са доказателство. На юг, където се вадеше кървавият метал, търговците можеха по-лесно да купуват скъпите изделия и след това да изкупуват дарове от бедните.

Макар Йоме да се съмняваше, че този човек е търговец, изобилието на неговите дарове само по себе си не можеше да го осъди.

Шемоаз се взря дълбоко в очите на затворника, после го зашлеви през лицето – само веднъж.

След това двете отидоха в кралската цитадела.

Крал Силвареста беше в залата за неофициални аудиенции на първия етаж. Седеше на една скамейка в ъгъла и разговаряше тихо с майката на Йоме, с много строгия канцлер Родерман и с уплашения Главен майстор на гилдията Холикс.

Слугите бяха разхвърляли по дъските на пода свежи стръкове папур, смесени с маточина и див джоджен. До празната камина клечаха три големи кучета. Едно момиче чистеше неизползваните ръжени и лопати. Дни на Йоме веднага прекоси залата и застана до Дните на краля и на кралицата.

Щом Йоме пристъпи в залата, баща ѝ вдигна очи и я погледна изчаквателно. Силвареста не беше суетен човек. Не носеше корона и единственият му пръстен беше този с печата, който държеше на верижка на шията си. Предпочиташе да го наричат „лорд“ вместо крал. Но беше достатъчно човек само да види сивите му очи, за да разбере, че е крал.

Главният майстор Холикс обаче беше друг случай. Беше облечен пищно – риза с богато набрани ръкави, двуцветен клин, елек и пелерина с капюшон – всичко това в пъстра дъга от взаимно допълващи се цветове. Беше Майстор на гилдията на бояджиите и облеклото му изтъкваше качеството на стоката му. Под цялата тази безвкусна пъстрота на облеклото Холикс не беше лош човек. Проявяваше необичайно благоразумие и можеше дори да мине за симпатичен, стига неприлично дългите черни косми на носа му да не оформяха половината му мустаци.

– А – каза крал Силвареста, щом видя Йоме – помислих, че е някой друг. Да си виждала горяните тази сутрин? Бяха ли на двора?

– Не, милорд – отговори Йоме.

При този отговор кралят кимна умислено, а после се обърна към Шемоаз.

– Моите съболезнования. Тъжен ден е този за всички нас. Вашият годеник будеше възхищение… обещаващ войник.

Шемоаз кимна и лицето ѝ изведнъж отново пребледня. Тя приклекна в реверанс.

– Благодаря ви, милорд.

– Няма да позволите този убиец да излезе на свобода, нали? – попита Йоме. – Вече трябваше да са го убили!

– Вижте – с тънък и висок глас заговори Холикс, – много бързо стигате до заключения. Нямате доказателство, че това е било нещо друго освен нещастна пиянска свада!

Крал Силвареста стана, отиде до вратата на залата, погледна за миг към двора и я затръшна.

Изведнъж помещението помръкна, изпълни се със сянка, защото бяха отворени само два от прозорците с дървени капаци.

Крал Силвареста прекоси обратно залата, навел замислено глава.

– Въпреки вашата молба за милост, майстор Холикс, аз знам, че този човек е шпионин.

На лицето на Холикс се изписа лъжливо неверие.

– Имате ли доказателство? – попита той, все едно че се съмнява сериозно.

– Докато вие забавлявахте хленчещите си приятелки – каза крал Силвареста, – изпратих капитан Дероу да проследи миризмата му. Един от моите далекогледци е забелязал същия този човек вчера след изгрев-слънце. Бил е на един покрив в града и се опасяваме, че е броил стражите ни на цитаделата на Посветителите. Още тогава се опитахме да го хванем, но го изгубихме из пазара.

– Днес той се появява отново – продължи кралят. – Това не е съвпадение. Дероу каза, че човекът не е бил в нито един приют цялата нощ. Той е проследил Дрейс, защото е търсил ето това… – Силвареста извади тънък том, подвързан с щавена агнешка кожа. – Книга. Доста странна книга.

Холикс се намръщи. Достатъчно лошо беше за него, че търговецът е обвинен в шпионаж. Още по-лошо беше срещу този човек да има доказателство.

– Значи – каза Холикс – това е доказателството? Пияниците понякога правят странни неща, знаете го. Че то моят коняр, Валис, се катери по ябълките всеки път, щом се напие. Фактът, че Дрейс е носел някаква книга, не означава нищо.

Крал Силвареста поклати тъжно глава.

– В книгата има една бележка, адресирана до мен, от емира на Тулистан. Той е сляп, знаете. Замъкът му е бил завзет от Радж Атън и Вълчия господар е принудил емира да му даде дар на зрението. Въпреки това емирът е описал историята на живота си и ми я е изпратил.

– Написал е собствените си хроники? – попита Йоме, удивена защо някой, още повече слепец, ще си прави този труд, след като Дни следяха всяко тяхно движение и написваха хрониките им след смъртта им.

– Известява ли се вътре за битки? – попита Холикс. – Описва ли нещо важно?

– Много битки – каза кралят. – Емирът разказва как Радж Атън разбил отбраната му и завзел съседните замъци. Имах време само да прегледам бегло книгата, но може да се окаже важна. Толкова важна, че шпионинът на Радж Атън е трябвало да убие Дрейс, за да я прибере.

– Но… документите на южняка са в ред! – възрази Холикс. – Носи десетина препоръчителни писма в кесията си, от различни търговци. Има да изплаща заеми! Той е търговец, казвам ви! Все още нямате доказателство срещу него!

– И има повече дарове от всеки търговец, когото сте виждали – каза крал Силвареста. – И при това са смес, подходяща за воин.

Това като че ли смаза Холикс.

Бащата на Йоме замислено продължи:

– Знаете ли, преди двадесет години, когато заминах на юг, за да поискам ръката на лейди Силвареста в Йоматийл, веднъж играх шах със самия Радж Атън. – Силвареста погледна жена си, после успокояващо сложи ръка на рамото на Холикс.

Майката на Йоме се размърда неспокойно. Не обичаше да ѝ напомнят, че е братовчедка на Вълчия господар.

– Знаете ли какво начало предпочете той? – попита крал Силвареста.

– Кралска пешка на кралско четири? – предположи Холикс най-обичайното начало.

– Не. Кралски рицар на кралски чародей три. Необичаен дебют.

– Това важно ли е? – попита Холикс.

– Става въпрос как играе играта. Той остави пешките си на място и атакува със своите рицари, чародеи, замъци, кралици… изведе напред дори краля си. Вместо да търси контрол в центъра на полето, атакува с фигурите, които според него щяха да му донесат контрол дори в най-отдалечените ъгли.

Крал Силвареста изчака, за да схване търговецът важността на думите му, но Холикс, изглежда, не разбра. Кралят го обясни по-просто:

– Този търговец на подправки в тъмницата е един от рицарите на Радж Атън. Мазолите по пръстите му са от дългите години въртене на меча.

Холикс премисли.

– Вие, разбира се, не вярвате, че Радж Атън ще дойде тук?

– О, той идва – каза Силвареста. – Тъкмо затова изпратихме хиляда рицари плюс щитоносци и стрелци да укрепят замъка Дрийс. – Бащата на Йоме пропусна да спомене, че седемнадесет крале на Роуфхейвън се канеха да се срещнат след два месеца, за да обсъдят стратегиите при евентуално нашествие на Радж Атън. Баща ѝ явно смяташе, че не е работа на един търговец да знае това.

Майката на Йоме, кралица Венета Силвареста, също можеше да разкаже някои неща, с които да сплаши майстор Холикс.

Веднъж тя беше разказала на Йоме как нейният братовчед, „младия Атън“, тогава на осем години, посетил цитаделата на баща ѝ. Бащата на Венета устроил в чест на момчето пир и поканил всички командири на Кралската гвардия, разни съветници и изтъкнати търговци. Когато масите се отрупали с печени пауни, баници и вино, бащата на Венета поканил младия Радж Атън да изрече слово. Момчето станало, обърнало се към бащата на Венета и попитало: „Този пир в моя чест ли е, дар за мен ли е?“

Бащата на Венета отговорил, „Да, той изцяло е в твоя чест.“

Тогава момчето посочило с широк жест стотината гости в залата и казало: „Щом този пир е мой, тогава изгонете тези хора. Не искам да ядат вечерята ми.“

Слисани и разгневени, гостите напуснали, а момчето останало с повече храна, отколкото би могло да изяде за цяла година.

Майката на Йоме казваше, че ако баща ѝ бил по-благоразумен, трябвало да пререже гърлото на ненаситното момче още тогава.

Години наред Венета се беше опитвала да убеди крал Силвареста в необходимостта да нанесе първия удар, като съкруши Радж Атън още докато е млад. Кой знае защо, бащата на Йоме така и не можа да повярва, че момчето ще завладее всичките двадесет и две кралства на Индопал.

Сега Йоме попита баща си:

– Все пак ще осъдиш на смърт този шпионин, нали? Длъжен си да въздадеш правосъдие.

– Ще въздам правосъдие – отвърна крал Силвареста. – Радж Атън ще плати скъпо. Но рицаря няма да убия.

Холикс въздъхна облекчено.

Йоме сигурно беше посърнала, защото баща ѝ побърза да добави:

– Твоето идеалистично решение на въпроса е похвално, но едва ли е практично. Не можем да екзекутираме шпионина. Така че ще го задържа за откуп.

– Откуп? – възкликна Холикс. – Радж Атън изобщо няма да признае, че този шпионин е негов човек!

Йоме се усмихна – Холикс най-после признаваше, че мъжът е шпионин.

– Разбира се, че няма – каза крал Силвареста. – Но индопалските търговци твърдят, че е техен човек. Те ще платят откупа, за да спасят панаира. Това е обичайна практика в Индопал. Там казват, че селянинът рядко ходи на пазар, без да се върне вкъщи и да види, че съседите са взели свинете му за заложници.

– А как можете да сте сигурен, че ще платят? – попита Йоме.

– Защото търговците искат да спасят панаира. И защото, убеден съм, Радж Атън е скрил свои войници в Дънуд и очаква сведенията, които ще му донесе този човек. Поне неколцина от тези търговци трябва да знаят това – точно затова толкова настояват той да бъде освободен – така че бързо ще откупят шпионина, стига да успеем да измъкнем от него признание.

– А защо подозирате, че в Дънуд се крият войници? – попита Холикс.

– Защото преди няколко дни изпратих петима горяни в лесовете, за да намерят леговищата на най-големите глигани преди лова идущата седмица. Трябваше да се върнат и да ми докладват още вчера. Никой не се върна. Петима мъже. Ако беше един, щях да предположа, че е нещастен случай. Но тези мъже бяха надеждни. Нищо не би могло да ги накара да не се подчинят на заповедта ми. Те или са пленени, или са убити. Изпратих съгледвачи, които да потвърдят опасенията ми, но се опасявам, че вече знам какво ще намерят.

Лицето на Холикс пребледня.

– Така че в Дънуд се крият войници на Радж Атън и те трябва да нападнат в следващите три дни – преди да започне ловът, иначе ще бъдат разкрити. – Крал Силвареста хвана ръце зад гърба си и закрачи към камината.

– Голяма ли ще е битката, милорд? – попита Холикс.

Силвареста поклати глава.

– Съмнявам се. Толкова късно преди зимата е възможно само предвоенно маневриране. Мисля, че имаме работа само с банда наемни убийци. Ще ударят или цитаделата на Посветителите, с цел да ме омаломощят, или самата кралска фамилия.

– Но какво ще стане с нас, търговците? – попита уплашено Холикс. – Могат ли също толкова лесно да ударят и нашите имения? Ами че то, май никой не е в безопасност!

Идеята, че Радж Атън ще удари заможното градско съсловие, изглеждаше нелепа.

Крал Силвареста се засмя.

– Приятелю, залости вратите си тази нощ и няма от какво да се боиш. Но в момента ми е нужен твоят съвет. Трябва да определим цена за откупа на този „търговец“. Колко щети можем да кажем, че е причинил на краля?

– Аз бих казал, ами… хиляда сребърни сокола – предпазливо отвърна Холикс.

Йоме бе слушала баща си внимателно; следеше съображенията му и те ѝ се сториха едновременно безпогрешни и будещи гняв.

– Не ми харесва идеята да връщаме този шпионин за откуп. Това е… като поражение. Вие определено не отчитате чувствата на Шемоаз. Нейният годеник е убит!

Крал Силвареста погледна Шемоаз с тъга и с молба. Около очите му се събраха бръчки. Сълзите на Шемоаз бяха пресъхнали, но бащата на Йоме сякаш виждаше все още тлеещата там скръб.

– Съжалявам, Шемоаз. Но ти ми вярваш, нали? Вярваш, че постъпвам правилно? Ако съм прав, ще получиш главата на този убиец забодена на кол до края на седмицата… плюс хиляда сребърни сокола за откуп.

– Както благоволите, милорд – каза Шемоаз. Не можеше да оспорва.

– Добре – каза Силвареста, приел думите на Шемоаз за чиста монета. – А сега, майстор Холикс, нека обсъдим откупа. Хиляда сребърника, казвате? Добре, че не сте крал. Ще започнем с искане за двадесет пъти по толкова – заедно с петдесет фунта мускатов орех, петдесет пипер и две хиляди сол. И ще поискам кръвен метал. На колко са го претеглили търговците за тази година?

– Ами… не знам със сигурност! – отвърна Холикс, цял настръхнал от дръзките искания на краля.

Веждата на крал Силвареста се повдигна в мълчалив въпрос. Холикс знаеше колко кръвен метал е в наличност – до последната унция. Преди десет години, в признание за службата на Холикс към краля, Силвареста бе връчил на търговеца петиция да получи дар на ума. Въпреки че един дар на ума не можеше да го направи по-мъдър, по-изобретателен или с по-ясна мисъл, това дарение все пак помагаше на Холикс да помни почти без пропуск и най-дребните подробности.

Получаването на дар на ума беше като отваряне на врата към ума на друг човек. Този, който получеше дара на ума, изведнъж придобиваше способността да прониква в нечие съзнание и да събира каквото му хареса, докато на човека, който посветеше ума си, му се затваряха вратите към собствената му памет и му се забраняваше дори да наднича в съдържанието, скрито в собствения му череп. Сега Холикс складираше своите рабоши в ума на своя Посветител.

Действително, за Главния майстор на гилдията се говореше, че е в състояние да цитира всеки договор, който е подписал, дума по дума; Холикс винаги знаеше до секундата кога трябва да му изплатят дължимите заеми.

Разбира се, той знаеше колко кръвен метал са претеглили южняшките търговци през последната седмица. Като уредник на панаира, негово задължение беше да се погрижи всички стоки да бъдат претеглени правилно и продуктите, които се продават, да са с най-високо качество.

– Аз… ъъ… досега южняците са претеглили само тринайсет фунта кръвен метал. Те… разправят, че мините в Картиш не били изкарали почти нищо тази година…

Стигаха за направата на по-малко от сто силара. Холикс се присви, сякаш очакваше Силвареста да избухне от гняв при тази новина.

Бащата на Йоме кимна замислено.

– Съмнявам се, че Радж Атън знае, че толкова е минало през границите му. Догодина повече няма и да видим. Тогава, към нашия рабош от щети, добави към откупа и трийсет фунта кръвен метал.

– Но те нямат толкова! – възрази майстор Холикс.

– Ще намерят – каза Силвареста. – Щом са успели да го изнесат контрабандно, сигурно са заделили и още.

Той помълча, после продължи:

– А сега върви и го съобщи на чуждоземните си приятели. Кажи им, че кралят е извън себе си от гняв. Подтикни ги да действат бързо, защото Силвареста трудно се удържа да не наложи възмездие. Предай им, че ето сега, в този момент, съм в склада си с пиене, налял съм се с бренди и се чудя дали първо да изтръгна с жестоки изтезания тайните на този човек, или просто да разпоря корема му и да го обеся на собствените му черва.

– Да, милорд – отвърна втрещено Холикс.

После се поклони и излезе, целият изпотен от мисълта за предстоящите преговори.

По време на целия този разговор строгият канцлер Родерман пазеше пълно мълчание – седеше на скамейката до кралицата и следеше репликите между краля и управителя на панаира. Понякога само опипваше дългите си бели бакенбарди. След като Холикс излезе, канцлерът каза:

– Ваше величество, мислите ли, че ще получим толкова голям откуп?

– Да се надяваме – отвърна крал Силвареста.

Йоме знаеше, че баща ѝ има нужда от пари. Цените на въоръжението, на даровете и на продоволствието за подготовка за предстоящата война щяха да са непосилни.

– Е, канцлер, сега ми доведете капитан Дероу – въздъхна кралят. – Стига да не греша, още тази нощ ще бъдем посетени от убийци. Трябва да им уредим подходящо посрещане.

Канцлерът стана и излезе.

Бащата на Йоме изглеждаше потънал в размисъл. Когато тя се приготви да си тръгва, я жегна един натрапчив въпрос.

– Татко, когато играхте шах с Радж Атън, кой победи?

Крал Силвареста се усмихна.

– Той.

Йоме понечи да си тръгне, но ѝ хрумна друг, смущаващ въпрос.

– Татко, след като вече видяхме този рицар на Радж Атън, трябва ли да очакваме, че ще извади и магьосниците си?

Намръщеното лице на баща ѝ беше достатъчен отговор.