Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 41 страниц)

Боренсон изведнъж изникна зад гърба на Габорн, Дни беше до него.

– Благодаря, че спря, Мирима – каза Габорн.

– Вие… може един ден да бъдете моят крал – отвърна тя, сякаш осъзнала реакцията си чак сега.

– Мислиш ли? – каза Габорн. – Мислиш ли, че Йоме ще ме вземе? – Въпросът му я смая. Габорн продължи: – Моля те, кажи ми. Ти си схватлива жена, и красива. Ще си добре дошла в дворцовата свита. Ценя мнението ти.

Затаи дъх в очакване на честната ѝ преценка. Тя едва ли разбираше колко важен за него ще е отговорът ѝ. Трябваше му този брачен съюз. Нужни му бяха силните хора на Хиърдън, несъкрушимите крепости, просторните земи, готови за оран. Вярно, и неговата Мистария беше богата страна – тучна, с просторни и пълни с хора пазарища – но след толкова години борби Вълчия господар Радж Атън бе завладял кралствата на Индопал и Габорн знаеше, че той няма да спре дотук. Напролет щеше или да нахлуе във варварските владения на Инкара, или щеше да се обърне на север към кралствата на Роуфхейвън.

Всъщност беше без значение накъде ще настъпи следващия път Вълчия господар. В предстоящите войни Габорн знаеше, че няма да му е по силите да защити народа си в Мистария. Трябваше му тази страна.

Хиърдън не беше виждал голяма война през последните четиристотин години и яките кули на кралството си стояха непокътнати. Дори крепостта на Долни Тор Ингел, разположена сред скалните стръмнини, можеше да се брани по-добре от повечето владения на Габорн в Мистария. Хиърдън беше нужен на Габорн. Нужна му беше ръката на Йоме.

Нещо повече: макар да не смееше да го признае пред никого, нещо дълбоко в него му подсказваше, че му е нужна и самата Йоме. Нещо странно и властно го привличаше тук, против здравия разум. Сякаш някакви невидими огнени нишки се бяха свързали със сърцето и ума му. Тези нишки като че ли го притегляха към Йоме. Вече цяла година той се бореше с порива да поиска ръката ѝ, докато не се увери, че не може повече да се съпротивлява.

Мирима отново го изгледа с удивителната си прямота. После се засмя непринудено.

– Не. Йоме няма да ви вземе.

В отговора ѝ липсваше колебание. Каза го простичко, сякаш с пълното съзнание, че това е истината. После се усмихна съблазнително. „Но аз те искам“, говореше усмивката ѝ.

– Изглеждаш много сигурна. – Габорн се постара да го каже небрежно. – Да не би да е заради дрехите ми? Всъщност донесъл съм си по-подходящо облекло.

– Вие може да сте от най-могъщото кралство в Роуфхейвън, но… как да се изразя? Политиката ви буди подозрение.

Учтив начин да го обвинят в неморалност. Габорн се беше опасявал от подобно обвинение.

– Затова, че баща ми е прагматик ли?

– Някой го смятат за прагматичен, други мислят, че е… твърде користен.

Габорн се ухили.

– Крал Силвареста го смята за прагматичен… но дъщеря му смята, че баща ми е алчен? Тя ли го каза?

Мирима се усмихна и кимна дискретно.

– Чувала съм слухове, че е споменавала нещо такова на зимния пир.

Габорн често се беше удивлявал колко много знаят или долавят хората от простолюдието за ставащото в кралските дворове и за делата на знатните. Неща, за които той често бе смятал, че са дворцови тайни, открито се обсъждаха в някой хан, отстоящ на сто левги от столицата. Мирима изглеждаше сигурна в източниците си.

– Значи тя ще отхвърли предложението ми заради баща ми?

– В Хиърдън отдавна се говори, че принц Ордън е „досущ като баща си“.

– Досущ като баща си? – повтори Габорн. Цитат от принцеса Силвареста ли беше това? Изречен може би за да потуши всякакви слухове за възможна партия. Вярно беше, че Габорн бе наследил външността на баща си. Но Габорн не беше копие на баща си. Баща му, нещо в което Габорн бе убеден, също не беше толкова „користен“, колкото го обвиняваше Йоме.

Мирима прояви добро възпитание, като не каза нищо повече. Издърпа мълчаливо ръката си от неговата.

– Тя ще се омъжи за мен – каза Габорн. Чувстваше се убеден, че ще склони Йоме.

Мирима вдигна вежда.

– Защо си мислите така? Защото ще е практично да се съюзи с най-заможното кралство на Роуфхейвън ли? – Смехът ѝ прозвуча мелодично и насмешливо. При нормални обстоятелства, ако някой селянин се отнесеше с такъв присмех към него, Габорн щеше да настръхне. Сега, без да иска, се засмя с нея.

Мирима се подсмихна подканящо.

– Може би, милорд, когато напуснете Хиърдън, няма да си тръгнете с празни ръце.

Последна покана. „Принцеса Силвареста няма да ви вземе, но аз бих могла.“

– Би било глупаво човек да се откаже от гонитбата преди ловът да е започнал, не мислиш ли? – каза Габорн. – В Къщата на Разбирането, в Стаята на Сърцето, учителят край камината Айбърмарл често казваше: „Глупците се определят по това, което са. Умните хора се определят по това, което ще бъдат.“

Мирима отвърна:

– В такъв случай боя се, мой прагматичен принце, че ще си умрете стар и самотен, заблуден с вярата си, че някой ден ще се ожените за Йоме Силвареста. Лек ден.

Обърна се да си тръгне, но Габорн не можеше да я остави току-така. В Стаята на Сърцето той беше научил и че понякога е най-добре да действаш по импулс, че онази част от ума, която сънува, често може да ни проговаря, карайки ни да постъпваме по начини, които не разбираме. Когато Габорн ѝ беше казал, че според него ще стои добре в двора, го беше помислил сериозно. Искаше я в дворцовата си свита – не в тази на Йоме, нито като любовница дори. Но беше усетил интуитивно, че ще му бъде съюзник. Не беше ли го нарекла тя „милорд“? Можеше най-спокойно да го нарече „ваше височество“. Не, тя също се чувстваше свързана с него.

– Почакайте, милейди – каза Габорн. Мирима отново се обърна. Беше усетила тона му. С думата „милейди“ се бе постарал да изрази правото си над нея. Разбираше какво очаква той: пълна всеотдайност. Живота ѝ. Като Владетел на руни, Габорн се бе издигнал до способността да изисква това от васалите си, но сега все пак изпитваше колебливост да го иска от тази чужда жена.

– Да, милорд?

– У дома – каза принц Ордън, – вие имате две грозни сестри, за които да се грижите, нали? И един лишен от разум брат.

– Схватлив сте, милорд – отвърна Мирима. – Но лишената от разум е майка ми, не е брат.

Лицето ѝ се сви болезнено. Бремето, което понасяше, беше тежко. Ужасна цена за една магия. Достатъчно трудно бе да вземеш дар на мускул или на ум, или на обаяние от друг, за да поемеш финансовите отговорности за този човек. Но още по-болезнено беше, когато този човек е твой приятел или роднина. Семейството на Мирима сигурно бе живяло в ужасна бедност, в безнадеждна бедност, за да се почувстват принудени да опитат това – да одарят една жена с хубостта на три, с ума на две и да потърсят да я омъжат за някой богат, който да ги спаси от отчаянието.

– Как успяхте да намерите толкова пари за силарите? – попита Габорн.

Силарите. Магическите железа, които можеха да изсмукват качествата на един човек и да ги вложат в друг, бяха неописуемо скъпи.

– Майка ми имаше малко наследство… и се трудехме, и четирите – отвърна Мирима. Гласът ѝ се беше стегнал. Сигурно преди седмица или две, когато бе придобила новата си красота, щеше да захлипа, щом заговореше за това.

– Продавала си цветя като дете? – попита Габорн.

Мирима се усмихна.

– Ливадата зад къщата ни не предлагаше почти нищо друго, с което да се издържаме.

Габорн посегна към кесията си и извади една златна монета. На едната ѝ страна бе всечена главата на крал Силвареста; другата показваше Седемте стоящи камъка на Дънуд, които крепели земята според легендата. Тукашните пари му бяха непознати, но знаеше, че монетата е достатъчно голяма, за да изхрани за няколко месеца малкото ѝ семейство. Взе ръката ѝ и пъхна монетата в шепата ѝ.

– Но… с нищо не съм заслужила това – промълви тя и го погледна в очите. Сигурно се боеше от неприлично предложение. Някои лордове си взимаха метреси. Габорн никога нямаше да го направи.

– Разбира се, че я заслужи. Усмихна се, и с това огря сърцето ми. Моля те, приеми този дар. Някой ден ще намериш своя богат търговец – каза Габорн, – и от всички блага, които той може да намери по пазарищата на Банисфер, подозирам, че ти ще си най-скъпото.

Тя задържа монетата с благоговение. Хората никога не очакваха толкова млад човек като Габорн да говори така изящно, но то лесно се получаваше след годините упражняване в Глас. Взря се в очите му с почит, сякаш го виждаше за първи път.

– Благодаря ви, принц Ордън. Може би… Сега ще ви кажа, че ако Йоме наистина ви приеме, ще похваля решението ѝ.

Обърна се и бавно пое сред тълпата, а Габорн продължи да се взира в изящната ѝ шия, в облаците на роклята ѝ, в горящите пламъци на шала ѝ.

Боренсон се приближи, потупа го по рамото и се изкиска:

– Е, милорд, на такъв сладкиш трудно ще устои човек.

– Мда, хубава е… общо взето – прошепна Габорн.

– Забавно беше да се гледа. Тя просто застана зад вас и ви огледа като мръвка на касапски тезгях. Пет минути изчака… – Боренсон вдигна ръка с разперени пръсти – изчака да я забележите! Но вие… заслепен от слънцето торбалан! Залисали сте се по някакви красиви съдинки! Как можахте да не я видите? Да я пренебрегнете? Ахх! – Боренсон сви театрално рамене.

– Не исках да те обидя – каза Габорн.

Въпреки че Боренсон беше личният му телохранител и поради това трябваше непрекъснато да си отваря очите за убийци, истината си беше, че едрият мъж бе доста похотлив. Не можеше да мине по улицата, без да подсвирне подир всяка по-закръглена жена, която подмине. И ако не беше излизал по пачаври поне веднъж в седмицата, бе готов да закачи дори жена, кльощава като клечка. Съгвардейците му се шегуваха понякога, че никой убиец, скрит между женски гърди, няма да остане незабелязан от него.

– О, не съм обиден – отвърна Боренсон. – Озадачен може би. Объркан. Как можахте да не я видите? Трябваше да я подушите поне!

– Да, много хубаво мирише. Държи си роклята в ракла, постлана с розови цветчета.

Боренсон завъртя очи към небето и изстена. Лицето му бе почервеняло, а в очите му се долавяше някаква странна напрегнатост и възбуда. Макар да се преструваше, че се шегува, Габорн ясно виждаше, че Боренсон е поразен от тази северняшка красавица повече, отколкото би си позволил да признае. На него да останеше, веднага щеше да хукне подир момичето.

– Можехте поне да я оставите да ви изцери от тази досадна девственост, от която страдате, милорд!

– Страданието е твърде обичайно за младите мъже – отвърна леко оскърбен Габорн. Боренсон понякога си позволяваше да говори с него като с приятел на чаша.

Телохранителят му се изчерви още повече.

– И как не, милорд!

– Освен това – каза Габорн, замислен за страданията, които понякога едно незаконно дете може да причини на едно кралство, – цярът често се оказва по-скъп от страданието.

– Подозирам, че точно този цяр си струва всякаква цена – с копнеж отрони Боренсон и кимна след Мирима.

Изведнъж в ума на Габорн избуя план. Един велик геометър веднъж му беше казал, че когато откриел отговора на трудно изчисление, разбирал, че отговорът му е верен, защото го усещал през цялото тяло, до пръстите на краката. В този момент, докато Габорн мислеше да отведе със себе си тази млада жена в Мистария, го порази същото това чувство на правота. Усети същата онази изгаряща го непреодолимост, която поначало го беше привлякла в тази земя. Отново бе изпитал копнеж да отведе Мирима със себе си в Мистария, и изведнъж осъзна кой е начинът.

Погледна Боренсон, за да се увери в правотата на хрумването си. Гвардеецът стоеше до него – с повече от една глава по-висок от Габорн и със зачервени бузи, сякаш собствените му мисли го смущаваха. Веселите сини очи на войника като че ли сияеха със собствена светлина. Краката му трепереха, макар че никой не беше виждал Боренсон да се разтрепери в битка.

Мирима сви на един ъгъл в малка пазарска уличка и побягна. Боренсон поклати съжалително глава, сякаш казваше: „Как можахте да я пуснете?“

– Боренсон – прошепна Габорн, – бързо след нея. Представи се учтиво и ми я върни, но докато идвате, използвай няколкото минути да ѝ поговориш. Лекичко. Не бързай. Кажи ѝ, че я моля за среща съвсем за малко.

– Както желаете, милорд – отвърна Боренсон.

И се затича с пъргавината, присъща единствено на онези, които са могли да получат дара на метаболизма; тълпата започна да се раздвоява пред едрия воин, който ловко заобикаляше малцината, оказали се твърде тромави, за да успеят да му направят път.

Габорн не знаеше колко време ще потрябва на Боренсон, за да върне жената, затова бавно пое към сенките, хвърляни от хана. Последва го и неговата сянка, Дни. Зачакаха, обезпокоявани единствено от жужащите пчели. Предната част на хана тук си имаше „ароматна градина“ според обичая на север. В сламения покрив бяха засели семена на утринниче, а в пъстрата гмеж от сандъчета и саксии на прозорците имаше всевъзможни други цветя: храстчета меденика с белоснежни цветове ронеха златни сълзи по стените; облачета слез, като деликатни перли, потръпваха под лекия ветрец над летоскрежа; едри цветове мандевила, розови като зарево, бяха почти задушени от прегръдката на жасмина. И между тях – катерещи се по стените клони на дива роза и петна от цветове на праскова. А по земята около сградата бе посадена мента, лайка, лимонова върбина и други билки.

Повечето ханове на север бяха украсени с такива цветя. Помагаха да се приглушат неприятните миризми от пазара, а билките в тези градини можеха да се използват за чайове и за подправки.

Габорн отново пристъпи на слънцето, по-надалече от тежкия аромат на цветята. Обонянието му бе твърде остро, за да може да остане.

Боренсон се върна след няколко минути, отпуснал нежно дясната си лапа на лакътя на Мирима, готов сякаш да я задържи, ако вземе, че се препъне в някой от облите улични камъни. Мила гледка.

Щом двамата се озоваха пред него, Мирима се поклони.

– Милорд е пожелал да ми говори?

– Да – каза Габорн. – Всъщност повече ме интересуваше да се запознаете с Боренсон, моя тело. – По обичая в Мистария пропусна думата „хранител“. – Той е мой тело вече от шест години и командва личната ми гвардия. Добър човек е. По моя преценка, един от най-добрите мъже в Мистария. И определено е най-добрият войник.

Бузите на Боренсон се изчервиха, а Мирима вдигна очи към едрия гвардеец, с дискретна усмивка и преценяващо. До този момент едва ли бе пропуснала да забележи, че Боренсон е одарен с дара на метаболизма. Припряно бързите му реакции, явната му неспособност да се отпусне бяха сигурен белег за това.

– Наскоро Боренсон бе повишен в ранг барон на кралството и му бе дадена титла към земя и феод в… област Дрювъри. – Габорн моментално осъзна грешката си. Да даде толкова голямо владение бе необмислено прибързан акт. Но след като вече думите бяха изречени…

– Милорд, изобщо не съм чувал… – почна Боренсон, но Габорн му махна с ръка да млъкне.

– Както казах, повишението е отскоро. – Имението Дрювъри беше голям и важен феод с повече земя, отколкото Габорн би дал обичайно на отличил се войник след дългогодишна служба, стига да беше имал време да го обмисли. Но сега, прецени той, този неочаквано изненадващ акт на щедрост щеше само да направи Боренсон още по-верен… сякаш Боренсон не беше достатъчно верен и без него. – Тъй или иначе, Мирима, както вярвам разбираш, повечето от времето на Боренсон минава в служба при мен. Трябва му съпруга, която да управлява владенията му.

Изненадата, изписала се на лицето на Боренсон, беше прелестна гледка. Едрият мъжага очевидно бе запленен от северняшката красавица, а сега Габорн едва ли не им бе заповядал да се венчаят.

Мирима изгледа почервенялото лице на гвардееца без никакъв свян или притеснение и сякаш едва сега забеляза здравата изпъкнала челюст, както и внушително издутите мускули под кожения елек. Не го обичаше, все още не. Навярно нямаше никога да го обикне. Този брак беше уреден, а женитбата за мъж, живеещ два пъти по-бързо от теб, мъж, който ще остарее и умре, докато ти бавно се доближаваш до средната възраст, трудно можеше да се нарече привлекателна перспектива. Замислена, тя прецени възможните предимства на тази партия.

А Боренсон стоеше слисан и онемял като хлапак, хванат да краде ябълки. Лицето му показваше, че е мислил за такава връзка, че се е надявал.

– Казах ти, че ще изглеждаш добре в дворцовата свита – обърна се Габорн към Мирима. – Бих се радвал да те видя в моята.

Жената със сигурност щеше да схване идеята му. Никой Владетел на руни не можеше да се ожени за нея. Най-многото, на което можеше да се надява, щеше да е някой млад търговец, обременен от младежка страст.

А Габорн ѝ предлагаше властна позиция – много повече, отколкото тя можеше обичайно да се надява – с почетен и приличен мъж, чийто живот го е обрекъл на странно и самотно съществуване. Тук липсваше обещание за любов, но пък и Мирима беше практична жена, взела красотата на сестрите си и мъдростта на майка си. След като бе приела тези дарове, сега тя трябваше да поеме отговорността за лишените си близки. Разбираше бремето на властта. Щеше да е идеална за владетелка на едно добро имение в Мистария.

Тя се вгледа продължително в очите на Боренсон, за да прецени предложението. Габорн ясно виждаше, че след като то вече е направено, Мирима осъзнава колко важно ще е решението ѝ.

Тя кимна почти незабележимо, с което скрепи договора.

Боренсон изобщо не прояви онази колебливост, на която се натъкна Мирима у Габорн. Взе нежната ѝ ръка в огромните си шепи и каза:

– Трябва да разберете, прекрасна лейди, че колкото и да укрепва любовта ми към вас, винаги ще остана верен на първо място на своя господар.

– Както трябва да бъде – промълви Мирима и кимна леко.

Сърцето на Габорн подскочи. Беше спечелил любовта ѝ толкова сигурно, колкото щеше да я спечели Боренсон.

В този момент изпита нещо странно: сякаш бе притиснат от неведома и огромна сила. Като че ли я усети като надигащ се вихър – невидим, мощен и плашещ.

Пулсът му се учести. Огледа се, сигурен, че източникът на това чувство трябва да има причина – трепване на земната твърд в предвестие за земетръс, приближаваща се гръмовна буря. Но не видя нищо извън обичайното. Хората около него не изглеждаха обезпокоени.

И все пак го усещаше… земята, канеща се да се раздвижи под нозете му… камъните, готови да се размърдат или да завикат.

Далечно и странно усещане.

Поривът на сила заглъхна толкова внезапно, колкото се беше появил. Като лъхнал внезапно вятър над ливадите, обезпокоил всичко с внезапното си пробуждане.

Габорн изтри потта от челото си и помисли угрижено. „Дойдох от хиляда мили, следвайки далечен и нечут зов. И сега да изпитам това?“

Приличаше на лудост.

– Вие… усетихте ли нещо? – попита той.

За рицари и пешки

Когато Шемоаз получи вестта, че годеникът ѝ е бил нападнат, докато е изпълнявал службата си на страж, все едно че утринното слънце почерня, изгубило силата си да я топли. Или все едно че се бе превърнала в бяла глина – плътта ѝ загуби всичкия си цвят, неспособна да задържи духа ѝ.

Принцеса Йоме Силвареста гледаше Шемоаз, своята Дева на честта, най-добрата си приятелка, и си даваше отчаяно сметка, че не знае как да постъпи. Ако лейди Джолен беше тук, щеше да знае какво да се направи. Но матроната беше извикана извън града за няколко седмици, за да се погрижи за тежко болната си баба.

Йоме, нейната Дни и Шемоаз бяха станали призори, седяха край извития Камък на разказвача в градината на кралицата с подрязаните в странни фигури храсти и четяха последните романтични поеми на Адале – и тогава нахлу ефрейтор Клуис и наруши блажения им покой.

Свада с пиян търговец. Преди час или малко повече. Котешка пряка. Сержант Дрейс. Бил се храбро. Разпран от слабините до сърцето. Когато паднал, последната дума, която извикал, била „Шемоаз“.

Шемоаз понесе вестта стоически, стига за една статуя да може да се каже, че е стоик. Седеше вкочанена на каменната пейка – със замъглени кестеняви очи и разрошена от вятъра коса с цвят на пшеница. Беше плела венец от маргаритки, докато Йоме четеше. Сега венецът бе в скута ѝ върху полата от шифон с цвета на корал. Шестнайсетгодишна и с разбито сърце. След десет дни трябваше да се венчае.

И все пак не посмя да покаже чувствата си. Една истинска дама трябва да може леко да понесе подобна вест. Изчака разрешението на Йоме да отиде при годеника си.

– Благодаря, Клуис – каза Йоме на застаналия мирно ефрейтор. – Къде е Дрейс?

– Положихме го на открито, пред кралската кула. Не исках да го местим по-далече. Другите са положени по брега на реката.

– Другите? – попита Йоме. Седеше до Шемоаз. Сега хвана ръката на момичето. Беше студена, страшно студена.

Клуис беше стар войник за толкова нисък ранг. Подрязаната му брада беше корава като овесено стърнище. Стърчеше под скъсания ремък на железния му шлем на пиконосец.

– Да, принцесо – отвърна той, чак сега сетил се да се обърне с подобаващата титла към Йоме. – В боя загинаха и двама от градската стража. Пол щитоносеца и сър Бомон.

Йоме се обърна към Шемоаз.

– Иди при него.

Момичето не дочака втора покана. Скочи и затича по пътечката между подрязаните храсти към малката дървена врата към двора, отвори я и се скри зад ъгъла на каменната стена.

Йоме не биваше да се задържа дълго единствено в присъствието на войника, без никой друг освен нейната Дни, която стоеше мълчаливо на няколко крачки встрани. Но трябваше да му зададе няколко въпроса.

Стана.

– Няма да отидете да видите сержанта, нали, принцесо? – попита Клуис. Сигурно бе доловил гнева в очите ѝ. – Искам да кажа… гледката е грозна.

– Виждала съм ранени и убити – заяви тя.

Загледа се над градината към града. Градината – с подрязани живи плетове и няколко оформени храста, се намираше зад кралската стена, втората от трите крепостни стени на града. Оттук можеше да види четирима от обикалящите зад парапета часови на кралската гвардия. На изток се простираше градският пазар, плътно прилепен до външната стена на замъка. Улиците долу на пазарището представляваха пъстра гмеж: покриви от каменни плочи, някои покрити с оловни листове. Тук-там от готварските огнища се вдигаше дим. В чертите на градските стени се намираха именията на няколко по-дребни лорда.

Йоме огледа района, където трябваше да се намира Котешката пряка – тясна пазарна уличка малко след Складова улица. Кирпичените къщи на търговците там бяха измазани в яркочервено, светложълто и горско зелено, сякаш тези ярки цветове можеха да заличат окаяния вид на постройките, вдигнати преди цели петстотин години.

Днес градът не изглеждаше по-различен от вчера; можеше да види само покриви и никаква следа от убийци.

Ала отвъд стените на замъка, отвъд фермите и сеновалите, сред червеникавите хълмове на Дънуд, на югозапад по пътищата на мили разстояние се вдигаше прах на малки облачета. Хора прииждаха за панаира от далечни кралства. Пред портите на замъка вече се бяха издигнали дузини разноцветни копринени павилиони. През следващите няколко дни населението на града щеше да нарасне от десет хиляди на четири, дори пет пъти повече.

Йоме се обърна и погледна ефрейтора. Клуис, изглежда, беше хладнокръвен мъж, след като го бяха изпратили да донесе толкова лоша вест. След битката явно навсякъде беше оплискано с кръв. Това поне Йоме можеше да разбере. Ботушите на войника бяха на засъхнали червени петна, зацапали бяха и сребърния глиган, извезан върху черната му ливрея. Клуис, изглежда, бе носил сержант Дрейс до площада.

– Значи този чужденец е убил двама души и е ранил трети – каза Йоме. – Тежка загуба за една нищо и никаква улична свада. Сам ли ликвидирахте търговеца на подправки? – Ако го беше направил, ефрейторът щеше да получи награда. Може би игла със скъпоценен камък.

– Не, милейди. Понатупахме го добре, но още е жив. От Мъятин е. Някой си Хариз ал Джвабала. Не посмяхме да го убием. Искахме да го разпитаме. – Ефрейторът се почеса по носа, явно недоволен, че е трябвало да остави търговеца жив.

Йоме бавно тръгна към вратата на двора – не искаше да остави Шемоаз сама. Кимна на ефрейтора да я последва. Нейната Дни не остана назад.

– Разбирам… – Йоме мислеше. Богат търговец значи. От подозирана във враждебност страна. Дошъл в града за панаира следващата седмица. – А какво е търсил един търговец на подправки от Мъятин в Котешка пряка преди съмване?

Ефрейтор Клуис прехапа устни, сякаш не искаше да отговори, но отвърна хладно:

– Шпионирал е, мен ако питате. – Гласът му беше задавен от гняв. Той откъсна очи от каменния водосток високо на стената на цитаделата, където се беше загледал, и хвърли бърз поглед към Йоме, за да прецени реакцията ѝ.

– Питам сериозно – каза Йоме. Клуис дръпна с разтреперана ръка резето на вратата и пропусна Йоме и нейната Дни напред. После заговори:

– Проверихме хановете. Вечерта търговецът не е пил в нито един от тях, иначе щяха да са го изпроводили от търговския квартал в десет вечерта. Така че не е могъл да се напие отсам градските стени, а се съмнявам, че изобщо е бил пиян. Имаше ром в дъха му, но съвсем малко. Освен това не е имало никаква причина да се промъква из улиците нощем, освен ако не е шпионирал стените на замъка, да се е опитвал да преброи стражата! Тъй че щом са го спипали, какво ще направи? Преструва се на пиян, изчаква стражите да приближат… и давай с ножа! – Клуис затръшна вратата.

Щом заобиколиха каменната стена, Йоме видя какво става на двора. Десетина мъже от кралската гвардия се бяха скупчили около мъртвите и умиращия. Един лекар беше коленичил над сержант Дрейс, а над тях стоеше Шемоаз, със смъкнати рамене и скръстени на гърдите ръце. От зелената морава се надигаше ранна утринна мъгла.

– Разбирам – прошепна с разтуптяно сърце Йоме. – Значи вече го разпитвате? – Понеже вече не бяха насаме, а пред хорски очи, Йоме спря до стената.

– Де да можех! – каза ефрейтор Клуис. – Лично бих му поставил горещ въглен на езика! Но точно сега всички търговци от Мъятин негодуват. Искат Джвабала да бъде освободен. Заплашват, че ще наложат бойкот на панаира, и това е изплашило уредника. Главният майстор на гилдията Холикс е отишъл лично при краля да настоява за освобождаването на търговеца! Представяте ли си? Шпионин! Иска от нас да освободим един проклет шпионин!

Йоме се изненада. Беше съвсем необичайно Холикс да иска аудиенция с краля малко след разсъмване, а изключително необичайно беше, че южняшките търговци заплашват с бойкот. Всичко това говореше, че се завихрят големи събития, и то неудържимо.

Нейната Дни, слаба жена с тъмна коса и неизменно стиснати челюсти, само слушаше. Бе застанала кротко до вратата и галеше ленивото си жълто котенце. Йоме не можа да разчете никаква реакция на лицето ѝ. Може би Дни щеше да разбере кой точно е този шпионин, да узнае кой го е изпратил. Но Дните открай време настояваха, че остават напълно неутрални към държавните дела. И не отговаряха на въпроси.

Ефрейтор Клуис вероятно беше прав. Търговецът беше шпионин. Баща ѝ също разполагаше със свои шпиони в кралствата на Индопал.

Но дори убиецът да беше шпионин, щеше да е невъзможно да се докаже. Все пак той беше убил двама от градската стража и беше ранил Дрейс, сержант от кралската гвардия – а заради това, според всички правила, трябваше да умре.

Но в Мъятин човек, който е извършил престъпление, замаян от пиянство, дори престъплението да беше убийство, не можеше да бъде екзекутиран.

Което означаваше, че ако баща ѝ го осъждаше на смърт, мъятинците – и всички техни родственици в Индопал – щяха да възнегодуват заради несправедливостта на екзекуцията.

Ето защо заплашваха с бойкот.

Йоме прецени усложненията, които можеха да произтекат от този бойкот. Южните търговци продаваха главно подправки – пипер, мускатов орех, както и готварска сол, къри, шафран, кимион и други лечебни билки. Но освен тях внасяха и още много неща: стипца, която се използваше за щавене и боядисване на кожи, индиго и още най-различни бои, необходими за хиърдънската вълна. А носеха и други ценни стоки: слонова кост, коприни, платина, кръвен метал.

Ако търговците наложеха бойкот на панаира, щяха да нанесат страшен удар на много занаяти. А без подправки и особено сол за съхраняване на храната, Хиърдън нямаше да се справи със зимата.

Ето защо тазгодишният управител на панаира, Главният майстор на гилдия Холикс – управител на Гилдията на бояджиите – търсеше примирие. Йоме не харесваше Холикс. Той твърде често молеше краля да вдигне вносните такси на чуждестранните платове, за да осигури по този начин собствените си продажби. Но дори и Холикс се нуждаеше от изделията, внасяни от Индопал.

Със същата отчаяност търговците в Хиърдън искаха да продадат своята вълна, лен и фина стомана на другоземците. Повечето градски търговци разполагаха с големи суми, които си заемаха и дължаха. Ако се наложеше бойкот, стотици заможни семейства щяха да се разорят. А тъкмо заможните семейства на Хиърдън плащаха данъците, необходими за поддържането на рицарите на крал Силвареста.

Всъщност самият Силвареста имаше дял в десетки търговски сделки. Дори той не можеше да си позволи бойкот.

Кръвта на Йоме сякаш всеки момент щеше да кипне. Тя се опита да се примири с неизбежното. Баща ѝ щеше да се принуди да освободи шпионина и да потърси помирение. Но на нея това не ѝ харесваше.

Защото съвсем ясно разбираше, че в дългосрочен план семейството ѝ не може да си позволи такива „помирения“: беше само въпрос на време преди Радж Атън, Вълчия господар на Индопал, да вдигне война срещу обединените кралства на Роуфхейвън. Макар сега търговците на Индопал да прекосяваха пустините и планините, следващата година – или най-късно по-следващата – търговията щеше да секне.

„А защо да не секне още сега?“ – помисли Йоме. Баща ѝ можеше просто да заграби стоката, докарана от другоземските кервани… и да започне войната, която толкова дълго се беше надявал, че ще избегне.

Но тя знаеше, че няма да го направи. Крал Джас Ларън Силвареста нямаше да започне война. Твърде благочестив беше.

Горката Шемоаз! Годеникът ѝ лежеше на тревата и издъхваше, а щеше да остане неотмъстен.

Момичето си нямаше никого. Майката на Шемоаз беше умряла млада; баща ѝ, свободен рицар, беше пленен преди шест години по време на поход към Ейвън.

– Благодаря, че ме извести – каза Йоме на Клуис. – Ще го обсъдя с баща ми.

Йоме забърза към групата войници. Сержант Дрейс лежеше върху платформа на зелената трева. Бяха го загърнали до гърлото с жълтеникав чаршаф. Върху чаршафа някой сякаш беше разлял щедро кръв – и тя продължаваше да се цеди от ъгълчето на устата му. Пребледнялото му лице беше покрито с пот. Наклонът на утринното слънце го оставяше в сянка.