Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 34 (всего у книги 41 страниц)

Огън

Радж Атън тичаше по горската пътека, прескачаше камъни, профучаваше през поляни. Вече подозираше, че в Лонгмът няма никакво съкровище, че силарите са преместени.

Всичко сочеше към това: Ордън на практика молеше да го убият. Явно се беше включил в змия. Ако го убиеше, змията щеше да бъде обезглавена, освобождавайки друг воин да се бие с почти същия метаболизъм, какъвто сега притежаваше Ордън.

Но щом Ордън останеше жив и обезсилен, то и змията оставаше цяла. Радж Атън трябваше само да намери воините, посветили се на змията, да ги избие и да насече змията на късове.

Съществуването на змия изглеждаше доказателство, че силарите са напуснали Лонгмът, защото ако Ордън беше получил вече стотици дарове, нямаше да му се налага да разчита на змия, за да придобие сила. Щеше да е натрупал и повече жизненост. Но той получи рани твърде лесно и се изцеряваше твърде бавно.

Не, невъзможно беше да е взел стотици дарове, нито дори десетки. Тук той не разполагаше с необходимите хора, които да му послужат като Посветители. Затова беше преместил силарите. Вероятно недалече. Хората, които крият ценности, рядко ги крият далече. Предпочитат да могат често да ги проверяват.

Все пак беше възможно Ордън да ги е дал на някой друг.

През цялата сутрин Радж Атън се беше колебал да нападне замъка по някаква причина, която не можеше да назове. Нещо у войниците по стените го беше безпокоило. Сега разбра какво беше то: принц Ордън го нямаше на тези стени. Беше очаквал баща и син да се сражават заедно, като в старите песни.

Но сина го нямаше.

„Новият крал на Земята идва“, беше му казал старият магьосник. Но магьосникът беше натъртил на думата нов. „Виждам надежда за дома Ордън“, беше казал.

Принц Ордън. Колко логично. Момчето си имаше земни заклинания, които да го пазят, имаше си магьосник на служба при него. Габорн беше боец, Радж Атън го знаеше. На два пъти беше изпращал Салим да го убие в усилието си да попречи на Мистария да се съюзи с по-добре укрепено кралство. Но убиецът се беше провалил.

„Всеки път ме изиграваше, уби пиромантката ми, избяга ми…“

Значи сега Габорн притежаваше силарите. И беше получил дарове, и яздеше начело на настъпващата армия. Вярно, Габорн не бе имал достатъчно време да натрупа дарове, но това можеше лесно да се оправи. Ордън беше върнал Лонгмът преди три дни. През това време дузина верни войници можеше да са получили дарове в полза на Габорн, да са се подготвяли да действат като вектори, да са изчаквали Габорн да се върне в замъка Гроувърман. Новите Посветители можеше да са укрити в Лонгмът или в Гроувърман, или в който и да е от замъците наоколо.

В много случаи Радж Атън беше прилагал същата тактика.

Радж Атън тичаше към Лонгмът и премисляше всички тези неща. Бързо изчисли колко време ще му трябва да превземе Лонгмът, да унищожи силите вътре и да потърси съкровището, за да провери предположението си.

Все още криеше трикове в ръкавите си, оръжия, които не беше смятал да прилага този ден. Не беше искал да разкрие пълната си сила в битка, но изглежда, щеше да се наложи.

Прецени и колко време ще му трябва след това, за да избяга. Армията от Гроувърман беше на двайсет и пет мили оттук. Повечето войници бяха пешаци. Ако всеки от тях имаше по един дар на метаболизъм и един на сила, щяха да са тук до три часа.

Радж Атън смяташе да приключи за един.

В замъка Лонгмът капитан Седрик Темпест се безпокоеше за хората си, безпокоеше се за Ордън, безпокоеше се и за себе си. След като Ордън и Радж Атън бяха затичали на север, двете армии стояха в очакване, като армията на Радж Атън се подготвяше за битка.

Великаните бяха довлекли цели дъбове и ясени на склона на хълма и ги струпаха на клада. След което вътре пристъпиха огнетъкачите ѝ дърветата пламнаха.

Тримата дълго танцуваха в пламъците, огънят галеше голата им плът, всеки от тях обикаляше по ръба на кладата, рисуваше магически знаци във въздуха, символи от сияещ с призрачно синя светлина огън, които увисваха сред дима като окачени на крепостна стена.

Гледката беше зловеща и хипнотизираща.

След това тримата започнаха да се въртят и да припяват в някакъв странен танц, сякаш всеки влизаше в съзвучие с огъня, танцуваше с трепкащите му пламъци, превръщаше се в едно цяло с него.

После всеки от огнетъкачите започна да се поклаща, да подскача и да се върти, и да пее песен, изпълнена със страст и зов.

Една от най-могъщите сили на огнетъкачите беше да призовават чудовищни същества от долния свят. Темпест беше чувал за такива неща, но малцина хора на този свят бяха ставали свидетели на Призоваването.

Хората по стените започнаха да правят знаци за закрила, да мърморят полузабравени заклинания. Един странстващ маг, дошъл от горските пущинаци, започна да чертае руни във въздуха, а хората се струпаха около него, за да ги предпази.

Темпест захапа нервно устни, докато магьосниците долу събираха мощта си. Стените от огън на кладата започнаха да се втвърдяват, да се превръщат в зелени неща, по нищо не приличащи на обикновения земен огън. Оформяше се портал от светлина.

След още миг Темпест видя как в тази светлина се оформят тела: бели огнени саламандри, които се поклащаха и подскачаха, все още недовършени напълно.

При вида на тези призовани в пламъците създания мраз прониза Седрик Темпест до костите. Хората му не можеха да се бият с такива чудовища. Беше безумие да се остава тук, безумие беше и да се бяга.

Гърлото на Темпест се стегна. Помощ. Трябваше им помощ.

И тъкмо си го помисли, когато забеляза мъгливо движение на изток от замъка – някой тичаше през хълмовете, връщаше се от Тор Ломан. Надяваше се да е крал Ордън, помоли се на Силите дано Ордън да се връща с победа.

Но мъжът, който тичаше през хълмовете, не носеше пелерината на Ордън от зелен брокат. Към тях тичаше Радж Атън; шлема му го нямаше.

Темпест се зачуди дали Ордън изобщо е догонил Вълчия господар, после погледна надолу към цитаделата. Шостаг Брадваря беше вторият след Ордън. Ако Ордън беше загинал, то Шостаг щеше да се е надигнал, щеше да е новата глава на змията. Но Темпест не видя косматия разбойник в двора на цитаделата.

Може би Ордън все още беше жив, щеше да дойде на бой заради тях.

Радж Атън изрева заповед на бойците си да се подготвят за щурм.

Една стара поговорка гласеше: „Когато Владетелите на руни воюват, поданиците загиват.“ Беше вярно. Посветителите в техните уж добре пазени цитадели, обикновените стрелци, селските момчета, сражаващи се за живота си – всички те щяха скоро да паднат под гнева на Радж Атън.

През целия си живот Седрик Темпест се беше стремил да бъде нещо повече от обикновен човек от простолюдието, да избегне тази съдба. Беше станал подсилен воин едва на дванадесет години, стигна до сержант на шестнадесет, до капитан на гвардията – на двадесет и две. През всичките тези години беше свикнал да чувства силата на други хора в ръцете си, да има здравето на Посветителите, течащо в собствената му кръв.

До този момент. Формално той командваше защитата на Лонгмът, мъчеше се да стегне силите си срещу войските на Радж Атън. Но си беше почти обикновен човек. В битката за Лонгмът повечето му Посветители бяха избити. Имаше един дар на ум, един на жизненост, един на гъвкавост. Нищо повече.

Плетената му ризница тежеше на плещите му, бойният му чук висеше вяло в ръката му.

Ветровете от юг го смразяваха и той се зачуди какво ще донесе този ден. Сви се зад бойниците. Смърт, какво. Смърт усещаше той във въздуха.

Но засега подготовката за битка спря. Войниците, великаните и кучетата на Радж Атън стояха далече извън обсега на метателните оръжия. Още няколко минути продължиха работата си огнетъкачите – танцуваха, извиваха се, въртяха се в недрата на своята огнена клада, слети с пламъците; а сияещите саламандри се очертаваха все по-ясно, превръщаха се в червеи от бяла светлина, добавяйки от своята магическа сила към тази на огнетъкачите.

Огнетъкачите прекъснаха дивия си танц и като един вдигнаха ръце към небето.

Небето стана черно като оникс, щом огнетъкачите започнаха да извличат енергия от недрата му. Отново и отново те се протягаха нагоре и улавяха светлината. Отново и отново я събираха в ръцете си и просто я задържаха, така че дланите им се превръщаха в зелени искрящи светлини, които засияваха все по-ярко и все по-ярко.

Странстващият маг замърмори проклятия.

Магията на огнетъкачите отнемаше не само небесната светлина. Дори въздухът започна да изстива. Темпест видя, че стените на замъка се покриват със скреж, и усети, че дръжката на бойния му чук започва да залепва в ръката му и да щипе – беше замръзнала.

Скреж започна да се оформя и по земята – най-много близо до кладата, и се разгръщаше над полята и около армията, сякаш този отвъден огън извличаше топлина, вместо да отдава. Огнетъкачите вече извличаха енергията от огъня толкова ефикасно, че Темпест си представи, че дори и той може да стои незасегнат сред онези смарагдови пламъци и да крачи през тях, без да изгори.

Зъбите му затракаха. Сякаш бяха започнали да изсмукват топлината на собственото му тяло. Той вече можеше да види по-ясно саламандрите в пламъците – призрачни същества с опашки от огън, които подскачаха и танцуваха, и се взираха в мъжете по стените на замъка.

– Пазете се от очите на саламандрите. Не гледайте в пламъците! – започна да вика странстващият маг.

Темпест разбра опасността. Защото когато очите му срещнаха иглите от огън, оформящи очните орбити на един саламандър, макар да стана за много кратък миг, очертанията на звяра станаха много по-ясни, а кръвта на Темпест се смрази още повече. Хората започнаха да извръщат очи, да се взират в главанаците или в мастифите, или да гледат Непобедимите – всичко друго, но не и саламандрите.

В този ужасяващ мрак огънят на кладата нарастваше свръхестествен – превърна се в зелен огнен свят, чиито стени бяха украсени със зловещи руни, а съществата в неговите недра нарастваха на сила с всеки миг.

Облаците в небето станаха толкова студени, че заваля градушка и ледените късове заотскачаха като чакъл от бойниците, биеха по шлемовете и броните на защитниците на замъка.

Темпест беше уплашен до дъното на душата си. Не знаеше какво могат да опитат огнетъкачите. Дали щяха просто да изсмучат жизнената топлина от хората по стените? Или щяха да пратят огнени валма и да обгорят с тях редиците им? Или бяха замислили някакъв още по-пъклен план?

Сякаш за да отговори на въпроса му, един огнетъкач изведнъж прекъсна премятанията си в сърцевината на смарагдовите пламъци. В един продължителен миг въжета от зелена енергия се намотаха от небесата и се спуснаха към подложените му шепи. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ. Чу се далечен тътен, но дали светна мълния, Темпест така и не видя.

В този миг сякаш времето и всички звуци изведнъж замряха в очакване.

После огнетъкачът сбра енергията си в шепа, все едно че оформяше снежна топка, и запокити зелен огнен сноп към стените на замъка. И падна по гръб, напълно изцеден.

Зеленият прът се взриви в подвижния мост с гръм, сякаш в отговор на небесния. Замъкът се разтресе и Темпест се хвана трескаво за един от зъберите за опора. Древните земни заклинания, обвързали дъбовите греди и камъка на моста, трябваше да устоят на огъня. Нали допирът на огнения дух преди петнадесетина минути само беше опърлил дървото на моста.

Но никога не беше създавано нещо, което да устои на пъклен огън като този. Зелените пламъци помляха железните решетки на моста и се понесоха нагоре по метала, прогаряйки желязото с ярка светлина, стигнаха до веригите, които държаха моста. Като по чудо, пламъците не обгориха дървените талпи на моста, не изгориха и каменната арка около него. Само желязото захапаха, само него изгориха.

Седрик Темпест ужасѐн си представи как допирът на този пламък ще подейства на облечените в броня войници.

Със скърцане и пукот, мостът падна и се отвори.

Темпест извика на защитниците да слязат от стените, за да подкрепят бойците зад рухналия мост. Долу в двора имаше триста рицари, готови да предприемат контращурм, ако се наложи. Но дворът също така беше затрупан с коли и бурета, оформящи барикада, която нямаше да е достатъчна. В градушката и тъмнината мъжете се разтичаха да заемат по-добри позиции. Няколко рицари се развикаха, искаха да нападнат още сега, да атакуват, докато могат да бъдат от полза. Други защитници долу се постараха да барикадират вратите още по-здраво. Бойни коне зацвилиха и заритаха и не един рицар падна от коня си и беше стъпкан.

Цялото небе отново почерня – въжета от усукана енергия започнаха да захранват друг огнетъкач. Минута по-късно огнетъкачът запокити огромно кълбо от зелени пламъци към източната кула, гледаща над моста.

Пламъците забушуваха в кръг около основата на кулата, така че за миг сякаш зелен пръстен се стегна около каменен пръст. Но тези пламъци бяха живи и започнаха да търсят вход. Сякаш започнаха да се провират през амбразурите и дупките за изливане на врящо масло. Трептяха и ближеха сивия камък, закъртиха хоросана, запечатал кулата, след това нахлуха през прозорците. С нарастващ ужас Темпест осъзна, че това огнено заклинание е по-мощно от предишното.

Какво стана след това – Седрик Темпест не искаше и да знае, но се беше вцепенил и не можеше да отвърне очи.

Камъните на кулата като че ли застенаха от болка и от дупките в кулата, от основите до покрива, изригна вятър и светлина, щом всяко парче дървена дъска или щит, всяко вълнено пано по стените, всяка нишка от плат и всеки косъм по всеки човек в кулата изведнъж лумнаха в пламъци.

От прозорците блъвнаха жестоки светлини и капитан Темпест видя уловените в огнения капан войници – обезумели танцьори, крещящи от ужас в огнения пъкъл.

Нищо не можеше да излезе срещу такава магия. Отчаян, Темпест се зачуди какво да направи. Щурмът още не беше започнал, но портите на замъка вече бяха сринати.

Чу се вик, който сякаш отекна до небето и проряза мрака и пелената на градушката – гласът на Радж Атън:

– Приготви се за щурм!

Странно как през последните няколко минути Темпест беше изгубил от погледа си вражеския командир. Сега видя Радж Атън на склона на хълма, застанал сред хората си, загледан към замъка с… апатия.

Добре тренираните бойци на Вълчия господар знаеха какво трябва да правят. Артилеристите му започнаха да пълнят с железни заряди кошовете на метателните машини и да стрелят срещу стените.

Хората на Темпест се заприсвиваха зад бойниците – градушката, сипеща се от небето, носеше гибел. Един стрелец до него бе улучен от железен топуз в главата и бе пометен от стената. Мъжете занадигаха щитове, за да се предпазят.

Темпест погледна към странстващия маг, но той се беше свил зад бойниците с очи, изпълнени с ужас.

Вятърът от юг се усили и за няколко секунди имаше светлина – огнетъкачите отдъхваха. Темпест видя как шпионският балон на Радж Атън, прибран преди няколко минути, изведнъж се издигна високо като граак, въпреки убийствената градушка. Четиримата в коша започнаха да изпразват отгоре чували с тайнствени прахове, които се посипаха над замъка на мръсни облаци от жълто, червено и сиво.

Темпест зяпна, зачуден къде ли може да е крал Ордън. Молеше се безмълвно дано кралят да се върне, за да ги спаси.

Но ето че търсейки още сила, огнетъкачите на Радж Атън започнаха отново да теглят от небесата въжета огън. Зелени стени от пламък заблестяха като смарагди около голямата огнена клада и странните им заплетени руни засияха отново. Овъглените дървета в тази стена бяха зловеща гледка – като извити пръсти и ръце на човек, когото пекат жив. Или като късове желязо в ковашка пещ. Всичко засия в горящия ад – огнетъкачите, свирепите саламандри, танцуващи между дънерите в центъра на огъня.

Докато огнетъкачите грабеха огън от небесата, тъмнината се усили и придаде на бойното поле смътен, треперлив, едва доловим за окото облик. За няколко секунди градушката отгоре заби с още по-голяма ярост, а въздухът се смрази на сива мъгла.

В този потръпващ мрак Темпест видя как гигантите надигат стълбите, видя как мъжете по бойното поле изваждат оръжията си.

– Стрелците в готовност! – изрева Темпест и погледна на север, очаквайки с надежда да се появи Ордън.

Но вече се боеше, че това няма да стане, боеше се, че Ордън още е жив и че змийският кръг не се е прекъснал. Може би Ордън така и не беше настигнал Радж Атън и все още тичаше горе в безплодния си лов. Или лежеше някъде с отнети сили.

Сърцето на Темпест заби като полудяло. Трябваше му защитник. Можеше да направи само едно – да призове рицарите в кръга да оформят нова глава. Но не, това нямаше да стане. Посветителите в замъка бяха пръснати надалече един от друг. Нямаше време да ги намери и да поговори с всички.

Трябваше да прекъсне змийския кръг, да убие някой Посветител, за да може змията да оформи нова глава.

Отсреща на хълма Радж Атън посегна към небето, сякаш искаше да изтръгне облаци от него. Стотици мастифи се устремиха към замъка на черна вълна, червените им маски и железните нашийници им придаваха ужасяващ вид. Водачът им залая.

Главанаците гиганти занадигаха големите обсадни стълби, по двама великани на стълба, и закрачиха към замъка с привидно бавни крачки, но покривайки с всяка крачка по четири мъжки разкрача. Черни бегемоти, пъплещи в нощта.

Темпест нямаше време да обяснява какво трябва да се направи. Напусна поста си над портата и затича към стълбите.

– Капитане? – извика един от хората му, като че ли обезпокоен, че Темпест се е оказал жалък страхливец.

Темпест наистина нямаше време за обяснения. От бойното поле се надигна вик и три хиляди стрелци на Радж Атън се понесоха напред, за да прикрият щурмуващите.

Непобедимите на Радж Атън вдигнаха щитовете си и тръгнаха на щурм. Най-отпред тичаха петдесет души, понесли таран – гигантска желязна вълча глава в края на дъбовия ствол. Темпест малко разбираше от обсадни магии, но ясно видя, че желязната вълча глава е обвързана с мощни заклинания. В мъртвите ѝ очи блестеше огън.

Въпреки че подвижният мост беше паднал, хората на Темпест набързо бяха приготвили дървена решетка и я бяха вдигнали малко назад. Таранът щеше да се забие във вътрешните отбранителни съоръжения. Зад тях конните рицари на Лонгмът наведоха дългите си пики.

Непобедимите на Радж Атън се носеха напред, земята под тях тътнеше от обутите им в желязо стъпала, тътнеше под жестокия град, който бе започнал да се сипе неумолимо. Непобедимите бяха мъже с много дарове на жизненост, на мускул и на метаболизъм.

Гигантите пристъпваха на отскоци със стълбите, Непобедимите – с техния таран. Тайнствените прахове, хвърлени от балона, вече захлупваха портите на замъка като сивата длан на съдбата.

За миг Темпест се поколеба дали да остане с войниците си, или да побърза да убие Шостаг.

Отвъд полята катапултите на Радж Атън изхвърлиха железния си товар…

Радж Атън гледаше одобрително как катапултите мятат железните кълба, пълни с минерални прахове от сяра, поташ и магнезий, които щяха да се смесят с други соли в облака над стената на замъка.

Изстрелването на тези кълба бе изчислено така, че да се устремят през небесата в момента, в който таранът се окаже на сто разкрача от подвижния мост.

В тъмнината и градушката лъкометците по стените на Лонгмът видяха залпа на катапултите и се снишиха за укритие, като загубиха ценни секунди, които им бяха нужни, за да се прицелят в Непобедимите на Радж Атън.

От дълги години Радж Атън беше отглеждал и беше хранил своите огнетъкачи. По планините южно от Ейвън непрекъснато горяха огньове, за да умилостивяват Силата, на която служеха магьосниците. Неговите огнетъкачи бяха – поне така беше убеден Радж Атън – най-страховитите от своя вид на земята.

А и тези огнетъкачи бяха извършили големи проучвания по използването на взривни огньове. Отдавна беше известно, че когато пшеница и ориз се изсипят в зърнохранилищата, огънят от малък фенер може да подпали въздуха с взривяваща сила. Миньорите, копаещи въглища дълбоко в планините на Мъятин, отдавна бяха разбрали, че въглищният прах започва да искри от допира на техните лампи и че понякога избухва с такава сила, че цели забои в мината могат да рухнат.

От поколения хората отглеждаха цветя от пореч да им дават кураж, а децата се забавляваха, хвърляйки сухите им стръкове в огъня, за да чуят пукането, което издаваха при избухването си.

Но никой не беше помислял как да се възползва от взривната сила на такива вещества. И ето че огнетъкачите на Радж Атън бяха проучили явлението, научили се бяха да приготвят, да смилат и да смесват праховете.

Сега Радж Атън гледаше с възхищение и задоволство как многото години хранене на неговите чародеи и финансирането на тайнствените им изследвания си връщат разходите. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ, докато последните огнени въжета се извиваха надолу към земята. От въздуха се сипеше градушка и над главата му екнеше небесен тътен.

Грамадната огнена клада, където стояха огнетъкачите заедно със съществата, които бяха призовали, изведнъж угасна като свещ, зелените стени се сринаха, а съществата вътре погълнаха в себе си цялата светлина и зной.

Небесата останаха черни и в тази внезапна, пълна тъмнина нито един стрелец не можеше да види целта, за да стреля. Цели десет секунди небесата не даваха никаква светлина.

По стените на замъка рицарите на Ордън извършиха един последен предизвикателен акт – подеха някаква мрачна песен.

Под прикритието на черната пелена бойците на Радж Атън продължиха да напредват към стените.

Когато лъкометците по стените на замъка се надигнаха да стрелят по невидимите нападатели, от центъра на огнения пъкъл се изстреля ослепителна светлина.

В нейния внезапен прилив човек можеше да види ужасените лица на защитниците на Лонгмът. Храбри неопитни хлапета, храбри мъже, треперещи, но изпълнени с упорство.

Огнената вълна се втурна неудържимо към Лонгмът и стигна тайнствените прахове, пръснати в небето.

И тогава цялата арка над портата се разтърси в огнен ад. Праховете на Радж Атън избухнаха в огнен облак, който се заиздига като огромна гъба с основа от сто разкрача и бавно се възнесе на цяла миля в нощното небе. Взривът изхвърли няколко бранители от стените като парцалени кукли. Мнозина паднаха зашеметени, други приклекнаха от ужас.

Но грамадната зелена огнена вълна не беше само искрата, която да подпали взривните прахове. Беше много повече.

Тя обля стените на замъка и обля стотиците защитници, които все още стояха прави на позициите си.

По претъпканите стени, встрани от първоначалния взрив над арката, воините се бяха скупчили рамо до рамо по шест души в дълбочина. Зелените пламъци преминаха над тях като ревящи морски вълни.

Лонгмът не беше идеалният замък, на който Радж Атън да приложи праховете си. Южната му страна беше широка само сто и двайсет крачки. Защитниците се бяха съсредоточили по горния пасаж в тези стотина крачки.

Огнетъкачите на Радж Атън изгориха може би две хиляди души. Когато гъбестият облак се издигна, огнетъкачите паднаха в несвяст сред руините на кладата. В останките на огъня вече не подскачаха пламъци. Не се вдигаше дим, защото огнетъкачите бяха изцедили повечето енергия и само за миг грамадните дървени стволове станаха на пепел. Затова сега огнетъкачите лежаха зашеметени сред горещите въглени.

Но нажежените до бяло саламандри изведнъж скочиха, освободени сякаш от клетка, и затичаха гладни към замъка.

Пред портата на замъка настана пандемониум. Гигантите бяха стигнали до нея под прикритието на мрака. Стрелците изхвърлиха град от стрели – почти ненужен град, – а Непобедимите започнаха да се катерят по стълбите.

На южната стена вече нямаше защитници. Взривът и огнените вълни почти я бяха опразнили.

Портата на замъка зееше незащитена. Източната кула се бе превърнала в димяща развалина. Но от западната кула няколко души приложиха последна хитрина. Мъжете на крал Ордън заизливаха врящо масло в улуците и каменните водоливници го захрачиха върху войниците на Радж Атън с тарана.

Някои от хората на Радж Атън се поколебаха, пуснаха го и побягнаха, но скоростта на тарана беше такава, че той все пак удари дървената рамка зад портата.

Цялата енергия на заклинанията, вградени във вълчата глава, се взриви и запрати парчета пламнало дърво във всички посоки. Защитниците зад рамката закрещяха и изпопадаха мъртви.

А в ума на Радж Атън заигра странен пламък.

Той знаеше, че сега трябва да се въздържи, че не е редно да унищожи безмилостно толкова хора. По-добре щеше да е да използва тези, които може, да им вземе даровете. Тези хора притежаваха качества и сили, които не биваше да се хабят по толкова брутален начин. Жалкият им, дребен и отлитащ живот можеше да се прелее в някоя по-величава цел.

Но миризмата на изгоряла плът изведнъж съблазни Радж Атън, накара го да затръпне в очакване. Против всякакъв здрав разум, обзе го неистово желание да руши.

Седрик Темпест беше зад дървената решетка и тичаше към кухните на херцога, където лежеше скрит Шостаг. И точно тогава зелена вълна пламъци докосна бойниците и едно огромно огнено кълбо изпълни небето.

За щастие, в този момент той гледаше надолу и тичаше с гръб към взрива. Горещата въздушна вълна го събори по очи върху плочника и шлемът се килна от главата му. За миг той почувства как разкъсващата топлина на взрива опърля дрехите му и прогаря кожата му. Помъчи се да си поеме дъх в нажежения от преминалото огнено кълбо вятър.

Коне ритаха и падаха от силата на взривната вълна. Един го блъсна и рицарят падна.

За миг Темпест изгуби съзнание. После се усети, че пълзи по камъните между нападалите коне. От стените на замъка падаха хора и части от тела – жесток порой от обгорени трупове и разкъсана плът.

Огледа се ужасено. Тялото на едно овъглено момче се срина върху главата му, нечия ръка се пльосна до неговата. Вече знаеше, че няма да преживее този ден. Преди три дни беше изпратил жена си и децата в замъка Гроувърман, с надеждата, че там ще са в безопасност, с надеждата, че ще доживее да ги види отново. Спомни си как тръгнаха – двете по-големи момчета, яхнали една коза, жена му, понесла бебето на ръце, най-голямото му дете – дъщеря – с разтреперани устни, едва сдържаше сълзите си.

Вдигна очи към стените на замъка, на запад. Стените бяха почти празни. Хората, все още останали горе, бяха зашеметени, объркани.

Изведнъж един огненобял саламандър скочи от зъберите на южната кула и се заозърта. Темпест скри лицето си, за да не го докоснат перлените очи на съществото.

За секунда проехтя по-малка експлозия – на петдесет крачки от него. Темпест се помъчи да се изправи на колене и се огледа. Непобедимите на Радж Атън току-що бяха ударили с тарана си малката дървена преграда отсам портите. Тя се взриви и запрати във въздуха горящи парчета дърво.

Всички, които стояха зад барикадата, отхвърчаха назад от сблъсъка с огнените отломки. Малцина рицари все още стояха на конете си, но падналите тела на техните съратници им пречеха да нападнат.

Битката беше изгубена. По всички стени защитниците бяха паднали. Хиляди мъже пищяха и се гърчеха от болка. Над стените на замъка вече прелитаха стрели – тъмен и убийствен дъжд, падащ по умиращите мъже.

Неколкостотин души тичаха откъм северната страна на замъка, мъчеха се да стигнат до портите, да организират някаква отбрана. Но Непобедимите на Радж Атън нахлуваха срещу тях, хиляди и хиляди.

По улиците тичаха бойни псета със зловещите си маски, прескачаха падналите рицари и конете им и разкъсваха всеки човек или животно, в които все още имаше живот, и се хранеха, убивайки.

Темпест все още се надяваше, че може да намери Шостаг, да го убие, за да може змията да оформи нова глава. Но беше зашеметен и объркан. По лицето му течеше кръв.

Той се срина върху камъните, а псетата на Радж Атън връхлетяха.