Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 41 страниц)

Шепоти

Не повече от час беше изтекъл в горите на Дънуд, когато Йоме за пръв път чу лая на ловните кучета – призрачен звук, носещ се като мъгла от долината зад тях.

Току-що бяха закапали едри капки дъжд, а от планините тътнеше далечен грохот на приближаваща се буря. Насрещни ветрове, духащи кой накъдето му скимне, правеха така, че кучешкият лай ту достигаше ясно до ушите ѝ, ту заглъхваше, ту ги догонваше отново.

Тук, на каменистия гол рид, звукът изглеждаше далечен – на мили от тях. Но Йоме знаеше, че разстоянието е измамно. Бойни псета с дарове на метаболизъм можеха много бързо да пробягат няколко мили. Конете вече се уморяваха.

– Чу ли ги? – извика Йоме на Габорн. – Не са много далече.

Габорн се озърна, след като конят му прескочи един висок шипков храст и се гмурна отново в дълбокия лес. Лицето му беше пребледняло; той се намръщи.

– Чувам ги. Да побързаме.

Побързаха, и още как. Габорн стисна бойния чук и вместо да завива покрай дърветата, подкара коня си право напред и така се натресе в клоните, че на Йоме и на баща ѝ не им се наложи да се снишават под тях.

Йоме се боеше, че това бягане е глупаво. Баща ѝ не знаеше къде се намира, не съзнаваше, че е в опасност. Просто се взираше втренчено в дъждовните капки. В пълна забрава.

Баща ѝ не можеше да си спомни как се язди кон, а мъжете, които ги преследваха, сигурно бяха опитни ездачи.

Габорн реагира на опасността, като препусна по-бързо. След като прекосиха голям участък борова гора, той подкара коня си в галоп през някаква седловина към още по-дълбоките лесове на запад.

Тропотът на конските копита, тежкият дъх от издуващите се до краен предел конски дробове, всичко това бе погълнато от грамадните тъмни дървеса, по-високи от всички дървета, които Йоме бе виждала в Дънуд.

Тук подсилените им коне затичаха с удвоени сили. Габорн ги остави да препускат на воля и животните само дето не полетяха през клисурата, все по-навътре в сгъстяващия се мрак. Небесата отгоре им закънтяха от гръмотевичен тътен. Върховете на високите борове се заогъваха от вятъра и дърветата запращяха чак до корените, но в тези гъсти гори дъждът не ги стигна. Капваше по някоя капка през гъстите борови клони, но рядко.

След като конете препускаха толкова бързо в тези гори, Йоме не възрази, че Габорн е тръгнал по клисурата, все по-навътре и по-навътре, така че пътят им се виеше около подножието на планината. По едно време се озоваха на северозапад, обръщайки в кръг едва ли не обратно към замъка Силвареста.

Но не, реши тя след малко – не беше към замъка, а по-скоро на запад, все по-навътре, към Западния лес. Към Седемте стоящи камъка в най-дълбоките недра на древния лес.

Тази мисъл я притесни. Не се помнеше някой да е стигал до Седемте стоящи камъка и да се е връщал жив – във всеки случай никой не ги беше виждал от няколко поколения. Баща ѝ ѝ беше разправял, че не трябва да се бои от духовете, обитаващи горите около камъните. „Ерден Геборен ни е дал тези лесове още докато е бил жив и ни е направил владетели на тази земя – казваше той. – Бил е приятел на мътните и затова и ние сме им приятели.“

Но дори баща ѝ отбягваше камъните. Някои твърдяха, че родът на Силвареста е отслабнал през поколенията. Други казваха, че духовете на мътните вече не помнели своите клетви, та затова не закриляли онези, които видят камъните.

Йоме цял час премисляше тези неща, докато Габорн препускаше на запад, през горите, които с всяка минута ставаха все по-тъмни и стари. Накрая стигнаха до равното било на някакъв хълм и под тъмните дъбове тя видя малки ями, осеяли земята под дърветата. От ямите долитаха далечни викове и дрънчене на ризници, цвилене на коне и грохот на древни битки.

Познаваше това място: Мъртвото поле на Алнор. Дупките по земята бяха местата, в които духовете се криеха от дневната светлина.

– Габорн, обърни на юг, Габорн! – извика тя.

Той я погледна; очите му бяха помътнели и разсредоточени, като на човек, потънал в дълбок сън. Тя посочи на юг и извика:

– Натам!

За нейно облекчение Габорн свърна на юг и пришпори коня си. След пет минути излязоха в ниска гора от брези и млади дъбове, където слънцето грееше по-ярко. Но при тези дървета клоните често стигаха почти до земята, а отдолу растяха гъсти трънаци, така че конете забавиха.

Изведнъж прехвърлиха един малък хълм и навлязоха в низина, където под сянката на дъбовете отдъхваше стадо глигани. Земята беше като разорана, толкова много бяха ровили дивите свине за жълъди и червеи.

Глиганите заквичаха от гняв, като видяха озовалите си между тях коне. Един огромен мъжкар, чийто гръб стигаше до рамото на коня на Йоме, се изправи и изгрухтя, поклащайки заплашително грамадните си криви бивни.

В един миг конят ѝ полетя право срещу звяра, но в следващия ловко зави, като едва не изхвърли Йоме от седлото, и профуча покрай дивата свиня надолу по склона.

Йоме се извърна да види дали глиганът ще се спусне да ги преследва.

Но подсилените коне препускаха толкова бързо, че свинете само загрухтяха от изненада и загледаха как се отдалечават с тъмните си като мъниста очи.

Габорн се спусна през брезовата горичка към някаква река, широка около четиридесет стъпки. Коритото ѝ беше плитко и покрито с чакъл.

Щом видя реката, Йоме разбра, че съвсем се е загубила. Беше яздила често в Дънуд, но се беше придържала към източния край на леса. Тази река не беше виждала никога. Дали не беше горното течение на Вий, или потокът Фроу? Само че ако беше Фроу, той щеше да е пресъхнал по това време на годината. Ако пък беше Вий, значи бяха стигнали по-далече на запад през последния час, отколкото си беше представяла.

Габорн откара конете при реката и ги остави да си поемат дъх и да се напият. Животните бяха запотени. Руните, жигосани по вратовете им, показваха, че всяко от тях има по четири дара на метаболизъм, както и други на ум и жизненост. Йоме направи няколко бързи изчисления наум. Предположи, че са гонили конете близо два часа без храна и вода, но това беше равно на осем часа препускане на обикновени коне. Един обикновен кон щеше да умре три пъти при такава жестока езда. Ако се съдеше по тежкото дишане и потене на тези, не беше сигурна дали ще издържат на изпитанието.

– Ще трябва да оставим конете да отпочинат – каза тя на Габорн.

– А преследвачите ни ще спрат ли, как мислиш? – попита той.

Йоме знаеше, че няма да спрат.

– Но нашите ще умрат.

– Силни животни са – изтъкна очевидното Габорн. – Тия, дето ни гонят, ще видят, че техните ще умрат преди нашите.

– Сигурен ли си?

Габорн колебливо поклати глава.

– Само се надявам. Нося лека ризница – на конницата на баща ми. Но Непобедимите на Радж Атън имат железни нагръдници – с по-тежки ръкавици и наколенници, а и ризница отдолу. Всеки от конете им трябва да носи на гърба си по сто фунта повече от най-тежко натоварения от нашите коне. Техните животни са чудесни за пустинята, с широки копита – но с тесни подкови.

– Значи се надяваш, че ще окуцеят?

– Избирах най-каменистите хълмове. За нашите беше лесно да ги преодолеят. Не мога да си представя, че техните ще останат дълго с подкови. Твоят вече изгуби една. Ако не греша, половината от техните животни вече куцат.

Йоме го изгледа с удивление. Самата тя не беше забелязала, че конят ѝ е изгубил подкова, но сега погледна във водата и видя, че лявото му предно копито е оголено.

– Коварен ум имаш, дори за един Ордън. – Мислеше го като комплимент, но се уплаши, че е прозвучало като обида.

Но Габорн като че ли не се засегна.

– Битки като нашата рядко се печелят с оръжие – каза той. – Печелят се с по някое счупено копито и с падане на някой ездач. – Погледна бойния чук и добави навъсено: – Ако преследвачите ни догонят, ще се обърна да се бия, ще се опитам да ти спечеля време да избягаш. Но ти казвам – нямам нито оръжия, нито нужните дарове, за да надвия хората на Радж Атън.

Тя разбра. Отчаяно ѝ се прииска да смени темата.

– Накъде си поел?

– Накъде съм поел ли? Към Глигански брод, а после за Лонгмът.

Тя се вгледа в очите му, полускрити под твърде големия му шлем, за да види дали лъже, или просто е полудял.

– Глигански брод е на югоизток. А ти повече от два часа караш на северозапад.

– Така ли? – възкликна той изненадано.

– Да. Мислех, че може би се опитваш да заблудиш дори Боренсон. Страх ли те е да ни заведеш до Лонгмът? Опитваш се да ме предпазиш от баща си ли?

Йоме се уплаши. Беше подозирала Боренсон дори само заради начина, по който я гледаше. Искаше да я убие, тя чувстваше, че е задължен да го направи. Боеше се, че ще нападне нейните Посветители, макар че Габорн като че ли не се тревожеше от това. И когато Боренсон заяви, че трябва да следва войските на Радж Атън, Йоме се беше почувствала задължена да приеме обяснението му. И все пак червеят на съмнението продължаваше да рови в черепа ѝ.

– Да те предпазя от баща си ли? – попита Габорн изненадано. – Не.

Йоме не знаеше как да го каже. Заговори тихо.

– Той ще поиска да умрем. Ще сметне, че това е необходимо. Ще убие баща ми и ако не може да убие жената, която служи като мой вектор към Радж Атън, ще поиска да убие и мен. Затова ли обърна на юг?

Чудеше се дали той толкова се бои да продължи на юг, че без да мисли, без да разбере дори, се бе отклонил. Разбира се, ако крал Ордън решеше, че е необходимо да убие Силвареста, Габорн нямаше да може да го разубеди. Принцът нямаше да може да я спаси.

– Не – отвърна той съвсем искрено – намръщен и объркан. После се ослуша и каза: – Чу ли?

Йоме се вслуша, затаила дъх. Очакваше да чуе кучешки лай или виковете на преследвачите, но не можа да чуе нищо. Само вятъра на хълма пред тях, изведнъж усилил се през жълтите листа на брезите.

– Нищо не чувам – призна Йоме. – Твоят слух сигурно е по-остър от моя.

– Не… чуй, горе в онези дървета! Чуваш ли? – Посочи към височината пред тях, на северозапад.

Вятърът изведнъж затихна и листата се смълчаха. Йоме се напрегна да чуе нещо – изпукване на скършен клон, шум на крадливи стъпки. Но не чу нищо.

Габорн изведнъж се изправи на стремената и се взря в дърветата.

– Какво чуваш? – прошепна Йоме.

– Глас някакъв… в дърветата – каза Габорн. – Шепне.

– Какво? – Йоме подкара коня си напред и огледа горичката, опитвайки се да я види под друг ъгъл. Но не можа да види нищо – само бялата кора на дърветата, пърхащите зелени и златисти листа, и сенките – по-тъмни между дърветата. – И какво каза гласът?

– Днес го чух три пъти. Отначало помислих, че вика мен, но този път го чух съвсем ясно. Викаше: „Ерден. Ерден Геборен.“

Мраз полази по гърба на Йоме.

– Много на запад навлязохме – каза тя. – Тук има духове. Те ти говорят. Трябва да тръгнем на юг, веднага, преди да се е стъмнило. – Още няколко часа имаше до мръкване, но твърде опасно се бяха приближили до Западния лес.

– Не! – каза Габорн и се обърна към нея. Погледът му беше унесен, като на човек в полусън. – И дух да е това, не ни желае злото.

– Може би – прошепна настойчиво Йоме. – Но не си струва да рискуваме! – Въпреки уверенията на баща ѝ, духовете я плашеха.

Габорн я погледна отново, сякаш за миг беше забравил, че е до него. На хълма листата на брезите затрептяха отново. Йоме погледна към горичката. От небето се сипеше лек сив равномерен дъжд, който замъгляваше гледката.

– Ето, отново зашепна! – възкликна Габорн. – Не го ли чуваш?

– Нищо не чувам – призна Йоме.

Изведнъж очите на Габорн блеснаха.

– Разбрах го! Сега го разбрах! – каза той разпалено. – „Ерден Геборен“ – това на древния език е „Земероден“. Лесовете са разгневени на Радж Атън. Той ги е насилил. Но аз съм Земероден. Те ще ме закрилят.

– Откъде знаеш? – попита Йоме.

С твърдението си, че е Земероден, Габорн може би казваше повече, отколкото сам знаеше. Ерден Геборен беше последният велик крал на Роуфхейвън, когато цялата страна беше била една държава. Тези лесове той подарил на своя протектор Хиърдън Силвареста като заслужена награда за безукорната му служба във величавите войни срещу халите и магьосниците на тот. След време предците на Йоме започнали да ги наричат крале – и посвоему те били крале, но по-дребни крале от семето на Ерден Геборен. В продължение на шестнадесет столетия от онези дни кръвта на Геборен така се беше разпространила сред знатното съсловие на Роуфхейвън, че беше трудно да се каже кой род и фамилия са най-пряко свързани с последния велик крал.

Но с брачния съюз на домовете Вал и Ордън Габорн определено можеше да претендира за тази чест – стига да дръзнеше. Наричайки себе си „Земероден“, да не би Габорн да изразяваше претенции към тези лесове, към това кралство – като към свои лични?

– Сигурен съм – отвърна Габорн. – Тези духове – стига да са духове – не ни желаят злото.

– Не, не това исках да разбера – каза Йоме. – Откъде можеш да си сигурен, че си Земероден?

– Бинесман ме нарече така – отвърна Габорн. – В градината си. Земята поиска да ѝ се закълна, че ще я закрилям, а после Бинесман ме поръси с пръст и ме провъзгласи за Земероден.

Йоме зяпна. Познаваше Бинесман още от дете. Старият билкар веднъж ѝ бе казал, че Земните пазители някога давали благословия на нови крале, като ги помазвали с пръст, а те се заклевали да пазят Земята. Но тази церемония не се изпълнявала вече от стотици години. Според Бинесман Земята отвърнала „тази благословия“ от сегашните владетели.

Сега тя си спомни думите на Бинесман в цитаделата на баща си – когато Радж Атън разпитваше стария чародей.

„Новият Земен крал идва.“

Беше помислила, че Бинесман говори за крал Ордън, защото той бе влязъл във владенията на баща ѝ в деня, в който камъните бяха проговорили. Сега разбра, че не за стария крал беше предизвестила Земята… беше Габорн, който щеше да стане крал…

Но Радж Атън вярваше, че Менделас Ордън е кралят, когото неговите пироманти виждаха в пламъците си. Менделас Ордън беше кралят, от когото той се боеше, онзи, който бе тръгнал към Лонгмът, за да го срине.

Изведнъж ѝ прималя толкова силно, че трябваше да слезе от коня, за да не падне, защото я споходи предчувствие, страх, че Менделас Ордън ще посрещне Радж Атън при Лонгмът и никоя земна сила няма да спаси крал Ордън в тази битка.

Тя нагази в потока и се наплиска със студената вода. Опита се да помисли. Боеше се да стигне Лонгмът, защото знаеше, че крал Ордън ще поиска смъртта ѝ. Но се боеше и да не отиде, защото Бинесман беше прав – единственият начин Ордън да бъде спасен бе ако Габорн е там, за да го спаси.

В Лонгмът беше напълно възможно тя да размени живота си, както и живота на баща си, срещу този на крал Ордън – човек, когото никога не беше харесвала. Но макар да не го харесваше и да не му вярваше, не можеше да позволи той да загине.

Нито можеше да пожертва своя баща заради Ордън.

Баща ѝ седеше на коня си и гледаше тъпо ромолящия поток, без да съзнава нищо от онова, което се говореше до него. Дъждовни капки го плесваха и той въртеше глава, мъчейки се да схване какво го удря. Безнадежден, безнадеждно изгубен за нея.

Габорн се вгледа в нея отгоре, притеснен като че ли за здравето ѝ, и тя разбра, че принцът не осъзнава дилемата, пред която е изправена. Габорн идваше от Мистария, от кралство близо до океана, където се събираха водни чародеи. Той не познаваше древната мъдрост на Земните пазители. Нямаше представа какво значи да бъдеш помазан за Земен крал. Нямаше представа, че Радж Атън се бои от него, че ще го убие само ако разбере какъв е.

Вятърът на хълма отново се усили и Габорн сякаш се вслуша в някакъв далечен глас. Преди няколко минути тя се беше зачудила дали не е полудял. Сега разбираше, че става нещо чудодейно. Дърветата му говореха, зовяха го в името на цели, които нито той, нито тя разбираха.

– Сега какво ще правим, милорд? – попита Йоме.

Никога не беше наричала с тази титла никого освен баща си, никога не се беше прекланяла пред друг крал. Дори и да беше усетил тази внезапна промяна в отношенията им, Габорн не го показа с нищо.

– Трябва да продължим на запад – каза той. – Към средата на леса. По-надълбоко.

– Не на юг? – попита Йоме. – Баща ви може би е в опасност… по-голяма, отколкото съзнава. Бихме могли да му помогнем.

Габорн се усмихна.

– Притеснявате се за баща ми? – каза той. – Обичам ви заради това, принцеса Силвареста. – Макар да го изрече безгрижно, не можеше да сбърка тона му. Наистина бе изпитал благодарност. Наистина я обичаше.

Мисълта я накара да потръпне, накара я да го поиска повече, отколкото някога беше пожелавала мъж. Йоме винаги беше проявявала силна чувствителност към чудесата на магията и знаеше, че страстта ѝ към Габорн е породена от растящите в него земни сили. Не беше красив, длъжна бе да го признае. Не беше по-красив от повечето младежи.

Но я привличаше неустоимо.

„Как би могъл да ме обича?“ – зачуди се тя. Как би могъл да обича това лице? Беше като стена между двамата, тази загуба на обаяние, загубата ѝ на самоуважение и на надежда. Но когато ѝ проговори, когато я увери, че я обича, сякаш топла вълна я обгърна цялата. И тя намери смелост да се надява.

Габорн се намръщи замислено и тихо каза:

– Не, не трябва да тръгваме на юг. Трябва да продължим по своя път – на запад. Усещам как духовете ме привличат. Баща ми отива към Лонгмът, където ще го обгърнат стените на замъка. Костта на земята. Земните сили могат да го опазят. Той е в по-голяма безопасност, отколкото сме ние тук.

И подаде ръка да вдигне Йоме на седлото ѝ.

А вятърът донесе лая на бойните псета от далечните хълмове.

Дар

Препускаха дълги часове – прескачаха повалени от вятъра дървета, катереха се и се спускаха по хълмовете. Йоме остави Габорн да ги води, удивена от пътеките, които избираше.

Времето се замъгли – всички дървета изгубиха очертанията си. Времето изгуби фокус.

В един момент Габорн ѝ посочи, че баща ѝ като че ли язди по-добре. Сякаш някакво кътче от спомените му се беше отворило и той отново знаеше как да седи на седлото.

Йоме не беше толкова сигурна. Габорн спря конете в един поток и баща ѝ се загледа в бръмчащата около главата му муха, докато принцът го питаше настойчиво:

– Можеш ли да яздиш? Ако ти срежа връзките на ръцете от седлото, ще можеш ли да се държиш?

Крал Силвареста не отговори. Само се загледа към небето, замижа срещу слънцето и започна да издава някакъв нечленоразделен звук: „Гааааг. Гааааг.“

Габорн се обърна към Йоме.

– Може би казва „да“.

Но когато Йоме се вгледа в очите на баща си, не видя в тях светлина. Той не отговаряше. Само издаваше безсмислени звуци.

Габорн извади нож, пресегна се и сряза въжетата, които придържаха ръцете на крал Силвареста към седлото.

Ножът сякаш хипнотизира крал Силвареста и той посегна да го хване.

– Не пипай острието – каза Габорн. Баща ѝ обаче го стисна, поряза се и удивено загледа окървавената си длан. Раната беше малка.

– Дръж се за седлото – каза Габорн на крал Силвареста, хвана ръката му и я постави на предния лък. – Дръж се. Ето така.

– Мислиш ли, че ще стане? – попита Йоме.

– Не знам. Сега се държи достатъчно здраво. Може и да успее.

Йоме се почувства раздвоена между желанието баща ѝ да е вързан безопасно за седлото и желанието да го остави свободен, та сам да свиква.

– Ще го наблюдавам – каза тя.

Останаха малко, за да могат конете да попасат. От планините ехтеше далечен гръм и Йоме потъна в мисли. Заваля ситен дъжд. Край коня на баща ѝ прелетя голяма златиста пеперуда и привлече погледа му. Очите му я проследиха и той протегна към нея ръка, щом тя отлетя към сенчестите гори.

Малко по-късно отново навлязоха в гората, все по-навътре в дълбоката мрачина. Дърветата ги засланяха от кратките пориви на дъжда. Яздиха така още около час и стигнаха до някаква стара просека. Мракът се сгъстяваше.

От храстите излетя друга царствена пеперуда. Бащата на Йоме посегна да я хване и извика нещо.

– Стой! – викна Йоме и скочи от седлото. Притича до баща си, който седеше накриво, вслушан в дишането на подсиления си кон, и вяло протягаше ръка.

– Пе-фе-уу-га! – извика той и запосяга към бляскащата пред очите му златна царица. – Пе-фе-уу-га! Пе-фе-уу-га!

От очите на баща ѝ затекоха сълзи, сълзи на радост. Дори да имаше някаква болка зад тези очи, някакво осъзнаване за онова, което беше изгубил, Йоме не можа да го види. Това бяха сълзи на детското откривателство.

Сърцето ѝ заби лудо. Йоме сграбчи лицето на баща си, понечи да го придърпа към себе си. Беше се надявала, че ще си върне поне мъничко от ума, достатъчно, колкото да може да говори. Ето, че го бе постигнал. Щом знаеше една дума, можеше да научи и друга. Беше изпитал своето „пробуждане“ – онзи миг, в който връзката между новия Посветител и неговия владетел става здрава, когато връзките на дара укрепват.

След време баща ѝ можеше да научи името ѝ, можеше да разбере, че тя го обича отчаяно. След време можеше да се научи да контролира вътрешностите си, да се храни сам.

Но сега, докато тя се опитваше да го притегли към себе си, той видя похабеното ѝ до неузнаваемост лице, извика от ужас и се дръпна назад.

Крал Силвареста беше силен, много по-силен от нея. Откъсна се от прегръдката ѝ и я бутна толкова рязко, че тя се уплаши да не ѝ е счупил ключицата.

Все едно. Болката не смали радостта ѝ.

Габорн се наведе от коня и хвана ръката на крал Силвареста.

– Е, хайде, милорд, не се бойте – каза му успокоително. Придърпа ръката на краля към Йоме, постави дланта му върху нейната, остави го да я погали. – Виждате ли? Тя е мила. Това е Йоме, вашата хубава дъщеря.

– Йоме – каза Йоме. – Помниш ли? Помниш ли ме?

Но дори да я помнеше, кралят не го показа с нищо. Широко отворените му очи бяха пълни със сълзи. Галеше ръката ѝ, но засега не можеше да ѝ даде нищо повече.

– Йоме – прошепна Габорн, – трябва да тръгваме. Зная, че не можеш да ги чуеш, но мастифите вече вият в горите зад нас. Нямаме време за губене.

Сърцето на Йоме заби толкова силно, че тя се уплаши да не спре. Нощният мрак не можеше да е много далече. Дъждът беше спрял.

– Добре – промълви тя и се метна на коня си.

Бойните псета в далечината залаяха, а наблизо някакъв вълк единак зави в отговор.