Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 41 страниц)

Побъркан свят

Бинесман се наведе над Габорн и заоглежда раните му.

– Светлина – изръмжа той.

От тоягата му започна да се излъчва смътнозелена светлина – не от огън, а като блясъка на стотици събрани на чворестия ѝ връх светулки. Някои полетяха нагоре, обкръжиха лицето на Бинесман.

Габорн вече виждаше стареца съвсем ясно. Носът му беше окървавен, а по бузата му имаше засъхнала кал. Не изглеждаше лошо ранен, но явно беше пострадал.

Бинесман се усмихна мрачно на Габорн и на Йоме, после се вслуша в лая на кучетата в горите.

– Хайде, приятели. Да влезем в кръга, там ще сме в по-голяма безопасност.

Йоме като че ли не се нуждаеше от втора покана. Хвана юздите на своя кон и на коня на баща си и задърпа животните покрай нападалите статуи.

Габорн се надигна на колене и опипа натъртените си ребра. Болеше го да диша. Бинесман му предложи рамото си и Габорн закуцука към вътрешността на каменния кръг.

Конят му вече беше влязъл, хрупаше ниската трева и потропваше с предния си десен крак. Габорн се зарадва, че е оцелял след заклинанието на халата.

Все пак изпита боязън да пристъпи в кръга. Усещаше земната сила. Беше старо… ужасно място, сигурен бе, за онези, които нямаха работа тук.

– Хайде, Земеродени – подкани го Бинесман.

Йоме пристъпваше сковано, свела поглед към земята, явно изнервена от излъчващата се от нея сила. Габорн я усещаше съвсем доловимо, като докосването на слънчева светлина по кожата му – издигаше се отдолу и пълнеше с енергия всяка фибра от съществото му. Той клекна да свали ботушите си, за да изпита това чувство още по-пълно. Земята в самия кръг имаше силен минерален мирис. Въпреки че навсякъде околовръст растяха грамадни дъбове, по-високи от всичко, което Габорн бе виждал, нямаше нито едно дърво близо до центъра на кръга, само ниски храсти с белезникави плодове. Земята миришеше твърде могъщо, твърде силно за всичко друго, което можеше да се вкорени. Габорн смъкна ботушите и седна на тревата.

Бинесман остана прав и започна да се оглежда намръщено, като воин, оглеждащ полесражението.

– Не се бойте – прошепна той. – Това е място на великата сила на Земните пазители. – Но не го каза напълно убедено. Беше се сразил точно тук с халата и щеше да загуби.

Бинесман бръкна в джоба на халата си, извади няколко листа от тайна с форма на острие на копие, смачка ги и ги хвърли във въздуха.

Лаят на бойните псета се усилваше, отекваше от клоните на вековните дъбове. По гърба на Габорн полазиха тръпки.

– Чух как дърветата ме повикаха тук – каза той.

Бинесман кимна.

– Аз ги помолих. И аз поставих над теб защитните заклинания, за да попречат на Радж Атън да те догони. Макар че от толкова далече не можаха да свършат много работа.

– Но защо дърветата ме наричаха погрешно? – попита Габорн. – Защо ме наричат Ерден Геборен?

– Дърветата тук са стари, забравят – каза Бинесман. – Но все още помнят своя крал, защото тази гора е била съюзничка на Ерден Геборен. А ти много приличаш на него. Освен това баща ти трябваше да те нарече Ерден Геборен.

– Какво искаш да кажеш с това „трябваше да те нарече“?

Бинесман поясни:

– Господарите на Времето някога са казали, че когато падне седмият камък, Ерден Геборен ще се върне при камъните със своя Земен пазител и свита от верни принцове и крале, за да бъде коронясан тук, тук да замислят края на своя век, с надеждата човечеството да оцелее.

– И ти би ме помазал за крал? – попита Габорн.

– Ако светът не се беше побъркал – каза Бинесман.

– А Радж Атън?

– Щеше да е един от най-горещите ти поддръжници, в един по-съвършен свят. Обалините тази нощ го доведоха тук, също както доведоха теб и крал Силвареста. – Бинесман кимна към падналото същество, което приличаше на статуя.

„Обалини“, така се наричаха тези същества, въпреки че Габорн никога не беше чувал името.

– Габорн, ние сме в ужасна опасност. Нищо не е така, както трябваше да бъде – кралете на цял Роуфхейвън и на Индопал трябваше да са тук тази нощ. Мъже, които трябваше да се превърнат във велики герои в предстоящата война, или са убити, или сега лежат като Посветители в цитаделите на Радж Атън. Всички сили ще се разбушуват в тази война, но защитниците на земята са малобройни и слаби.

– Не разбирам – каза Габорн.

– Ще се опитам да го изясня, когато пристигне Радж Атън – отвърна Бинесман.

Изведнъж тъмните туловища на мастифите изскочиха изпод дърветата и лаят им се усили още по-яростен.

Зад кучетата излязоха хора. Все още яздеха само трима – другите коне се бяха изтощили по време на преследването. Зад конете тичаха дванадесет души. Това, че тези дванадесет бойци бяха тичали толкова дълго в пълно снаряжение, смути Габорн. Такива воини щяха да са ужасно силни.

Пъстрите псета с червените кожени маски и бодливи нашийници притичаха на стотина стъпки от падналите камъни, после заръмжаха и заскачаха на задните си крака, сякаш се бяха озовали пред невидима стена, като сенки, хвърляни от трепкащ пламък. Нямаше да се приближат до хвърления от Бинесман прашец тайна. Някои започнаха да обикалят като побеснели около нападалите камъни.

– Тихо! – кресна Бинесман на псетата. Огромните мастифи клекнаха, подвиха опашки и не посмяха дори да изскимтят.

Джюрийм последва господаря си до кръга от паднали камъни. Конят му беше потен и подгизнал, все едно че беше плувал в река. Дробовете му се издуваха и свиваха като ковашки мехове. Нямаше да издържи още дълго в това бясно преследване.

Джюрийм почти се изненада, като видя конете на принц Ордън все още живи, да пасат между нападалите статуи.

Странен мирис изпълваше въздуха – мирис на дим, на лед и на прах.

Радж Атън се взря в Габорн с присвити очи, леко под ъгъл, сякаш искаше да види нещо по-особено.

Тук ставаше нещо странно, осъзна Джюрийм. Всичките Седем стоящи камъка бяха паднали, полуоформените мъжки фигури изглеждаха окаяни, приличаха на мъртъвци. Миризмите на пушек и лед подсказваха, че тук наскоро се е водила битка. Бинесман беше пострадал, целият беше оцапан с кръв и кал.

Над главите им подухваше лек вятър. Грамадните дъбове скърцаха под бавния му напор и махаха на звездите. В средата на каменния кръг сияеше бледа светлина.

Земният пазител стоеше и гледаше навъсено хората на Радж Атън изпод дебелите си вежди; звездната светлина блестеше по къдравата му брада. Уверен. Мръсен и окървавен, все пак магьосникът изглеждаше уверен. Джюрийм съжали, че огнетъкачите на господаря му ги няма тук. Беше грешка да навлязат в тези гори без тях.

Радж Атън се смъкна от гърба на уморения си кон и хвана юздите му. Усмихна се.

– Принц Ордън – извика той с най-изкусителния си Глас, докато мъжете му обкръжаваха плячката си. – Твоето бягане свърши. Няма защо да се боиш от мен. Няма защо да бягаш повече. Ела, приятелю.

Джюрийм изпита властното привличане на този Глас. Разбира се, че принцът веднага щеше да отиде при Великата светлина.

Но принцът не помръдна.

– Принцесо, ти поне няма да ми откажеш, нали? – попита Великия. Джюрийм изпита задоволство, щом видя как Йоме се полюшна напред, привлечена неудържимо.

– Никой няма да дойде при теб – каза Бинесман и пристъпи пред нея. – Не можеш да се приближиш, Радж Атън – не повече от псетата ти или воините ти. – Бинесман смачка заканително няколко листа в шепата си.

Тайна. Дори когато не беше в ръцете на Земен пазител, тайната беше толкова силна в отблъскването на кучета, колкото ергенската сълза в плашенето на кобри. Хората на Радж Атън заотстъпваха от статуите. Тайната щеше да ги убие. Дори кучетата усетиха миризмата.

– Защо си дошъл тук? – изръмжа Радж Атън на Бинесман. – Това не е твоя работа. Веднага напусни и никой няма да ти посегне.

– По-важното е – каза Бинесман – защо ти си дошъл тук. Ти си крал на хора. Чу ли зова на дърветата?

– Нищо не съм чул – отвърна Радж Атън.

Но Бинесман поклати глава.

– Около това място има руни на скритост. Могъщи руни. Никой човек не може да го намери сам. Привлякла те е някоя по-голяма Сила. – Кимна вещо, а тонът му не допускаше възражение.

– Може би… наистина чух някакъв шепот, Земен пазителю – каза Радж Атън. – Но беше много смътен, като гласове на мъртъвци.

– Това е добре. Има земни сили в теб, а те могат да ни съхранят. Предстои ни краят на един век. Ако искаме народите ни да оцелеят, трябва да свикаме съвет. Земята те призова, Радж Атън, също както зове кралете, които си поробил. Сега чуваш ли я? – Бинесман стоеше спокойно и се взираше в очите на Радж Атън.

– Усещам го – каза Радж Атън. – Това място е пропито със Силата, на която служиш.

Бинесман се опря на тоягата си. Светлина на светулки огряваше лицето му със странен, метален оттенък. Бинесман навярно беше бил човешко същество преди време, но отдадеността му на Земята донякъде бе заличила човешкото в него. Джюрийм осъзна, че чародеят е може би толкова чужд на човешкия род, колкото някой главанак или торбалан.

– А ти? – попита Бинесман. – Ти можеш ли да служиш на тази Сила? Би ли могъл да служиш на нещо по-велико от самия себе си?

– Че защо да го правя? – отвърна с въпрос Радж Атън. – Моите огнетъкачи все ме приканват да се отдам на по-великата служба на техните Пламъци. Но защо да го правя? Силите не служат на човека.

Бинесман килна глава на една страна, сякаш вслушан дълбоко в думите на Вълчия господар.

– Но те служат… служат ни често, когато целите ни съвпаднат. И се отплащат добре на онези, които служат на тях.

– Отплащат се, да. С неохота. Ако изобщо се отплащат.

Бинесман кимна.

– Безпокои ме твоята липса на вяра.

– А мен ме безпокои твоето изобилие на вяра – отвърна Радж Атън.

Бинесман вдигна рунтавата си вежда.

– Не съм се стремял никога да те безпокоя. Ако нещо съм те оскърбил, моля за прошка.

Радж Атън изгледа младия Габорн.

– Кажи ми, Земен пазителю, що за заклинание е това, че не мога да видя принца, а вместо него, когато го погледна, виждам скали или дървета? Такова заклинание може добре да ми послужи.

Джюрийм се удиви на този странен въпрос, защото за него принцът изглеждаше… съвсем видим. Нямаше нито маска, нито наметало.

– Това заклинание е дреболия – отвърна Бинесман. – Но само преди малко ти зададе друг въпрос. Попита защо те доведох тук. И признавам, че наистина аз те доведох. Сега ще поискам нещо от теб.

– Какво? – попита Радж Атън.

Бинесман махна към лежащите наоколо камъни и отговори:

– Това са Седемте стоящи камъка на Дънуд. Несъмнено знаеш за тях. Навярно знаеш дори колко мрачна поличба е това, че са паднали. – Изрече го тъжно, сякаш изпитваше огромна загуба.

– Виждам ги – каза Радж Атън. – На вашия език се наричат „обалини“. На моя ги наричат Коар Тангяси – Бдящите камъни, или така поне ги назовават древните ръкописи. Говори се, че мътните са изработили тези „бдящи“, за да пазят човечеството.

– Така е – каза Бинесман. – Значи си запознат с древните ръкописи. Тогава трябва да знаеш, че мътните са били велики чародеи. В сравнение с тях моята сила е нищо. Владеели са силите на дълбоката земя – на оформянето на нещата, на съхранението. Моята сила е на плитката земя – използването на билките и отглеждането на неща. Преди време, много, много отдавна, халите магесници повели война срещу Долния свят и избили мътните. Мътните не могли да се защитят по подходящ начин. Постепенно те разбрали, че ще бъдат унищожени и че халите след това ще посегнат да унищожат и човечеството. Затова се погрижили да ни защитят, да ни дадат време да отрастем. Така те издигнали обалините на Дънуд и им прелели живот.

– След време те били наречени Седемте стоящи камъка – продължи чародеят. – С каменните си очи те наблюдавали вместо нас най-дълбоките кътове на света. Често обалините шепнели на нашите крале, предупреждавали ги за появата на хали. Но гласовете на обалините можели да чуват само онези, чийто слух бил настроен към Земята. Така сред хората най-чувствителните към земните сили били избирани за крале. Разбира се, ти, Радж Атън, си изпитал подтик, който те е карал да пращаш своите воини да се сражават с халите. Бил си пригоден да ги отблъскваш. До този момент! Сега детството на човечеството вече е минало. Халите магесници от Долния свят са на свобода!

Радж Атън стоеше замислен, докато слушаше урока на Бинесман.

– Бил съм се с хали съвсем успешно в миналото. Но се боя, че влагаш твърде много доверие в своите камъни. Мътните изобщо не са си представяли, че ще се появят Владетелите на руни, нито са предполагали какви сили ще владеем. Един паднал камък в Дънуд е толкова важен, колкото едно паднало листо.

– Не говори толкова лекомислено. Обалините са нещо повече от обикновени камъни, нещо много повече. – Бинесман сведе благоговейно глава. – Но ти, Радж Атън, трябва да се боиш от халите, които напират по границите ти. Може би не схващат пълната степен на заплахата. Докато обалините живееха, човек можеше да научи много само като ги докосне. Сигурно има нещо, което ти още не знаеш: халите са в Картиш.

В Картиш бяха мините за кръвен метал. Ако халите ги завладееха…

Бинесман продължи:

– В своята наивност ти си се съюзил с огнетъкачи, защото са силни във война. Но никак не е случайно, че халите също служат на огъня. Нито е случайно, че тази нощ тук дойде хала и нанесе смъртна рана на последния обалин, за да ускори края на човека.

Бинесман обърна гръб на Радж Атън, сякаш той повече не го интересуваше, и рече:

– Но има и по-велики сили от тези, които владеят твоите огнетъкачи.

Радж Атън предпазливо пристъпи към Габорн, сякаш обмисляше дали да не го нападне. От воините тук само Радж Атън никога не беше взимал дар от куче. Така само той щеше да устои на прашеца тайна на Бинесман. Брътвежът на магьосника, разбира се, не беше по нрава на Радж Атън.

– Стой – каза Бинесман и рязко се обърна. – Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя. Това място е силно в земната мощ, а тази мощ трябва да се използва за защита на живота. Не за отнемането му.

За изумление на Джюрийм Радж Атън спря и прибра оръжието си. Но като помисли, разбра, че думите на чародея съдържат тон на властно убеждение. „Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя…“

Бинесман задържа Радж Атън с поглед.

– Казваш, че се нуждаеш от помощта ми в борбата си с халите. Много добре. Ще ти помогна, стига и ти да се присъединиш към мен. Откажи се от своите силари. Присъедини се към нас, в нашия поход в служба на Земята, Радж Атън. Нека нейните сили те съхранят.

Радж Атън отвърна с противоположно предложение.

– Убеди крал Ордън да ми върне силарите. Тогава ще видим…

Бинесман поклати тъжно глава.

– Разбирам. Дори тогава няма да се присъединиш към нас. Ти не толкова искаш да се биеш с халите, колкото жадуваш за славата, която ще ти донесе една победа срещу тях.

Габорн пристъпи напред и заговори искрено:

– Радж Атън, моля те, вслушай се в разума. Земята се нуждае от теб. Служи на Земята, като мен. Сигурен съм, че ако поговоря с баща ми, можем да съставим общ план. Можем да разделим силарите между двете държави, така че никой да не се бои от другия…

Габорн трепереше, сякаш дори това предложение го плашеше. Младежът явно се съмняваше в способността си да наложи един такъв план. Но го каза искрено – съвсем като чародея.

Радж Атън остави предложението на Габорн без отговор и каза на Бинесман:

– Прав си. Няма да се присъединя към вас, Земни пазителю – не защото се стремя към чест и слава, а защото вие служите на змиите и полските мишки не по-малко, отколкото на човешкия род. Не ти вярвам. За теб нашите дела не означават нищо. – Докато споменаваше за змии и полски мишки, Радж Атън изгледа презрително младия принц.

– Хорските дела значат твърде много за мен – каза Бинесман. – По моя преценка хората може и да не са нещо повече от полските мишки, но определено не са и по-малко.

– Тогава служи на мен – каза с изкусителен глас Радж Атън.

Бинесман скочи върху един от падналите обалини с енергичността на младеж. Загледа се в малките бели цветчета, блеснали на звездната светлина из каменния кръг, и с едно движение даде знак на принц Ордън и останалите да се отдръпнат.

После се обърна към Радж Атън.

– Искаш да ме използваш за оръжие, но на мен е дадено само да пазя. Липсва ти вяра в силата, на която служа. Ето ти тогава. Да ти покажа едно оръжие.

Джюрийм помисли, че магьосникът ще им покаже някаква скрита в тревата тояга с вълшебна сила или пък някой древен, несъкрушим меч.

Но Бинесман изведнъж стана много сериозен. Размаха на три бавни дъги тоягата над главата си, след което я смъкна и с върха ѝ посочи на няколко стъпки пред себе си.

Изведнъж една дълга ивица трева изтръгна корените си от земята.

Там, в тъмната пръст, очите на Джюрийм различиха нещо, което приличаше на кости, сякаш нещо беше умряло тук преди много векове и беше изгнило под земята.

Но щом надникна по-внимателно, Джюрийм се увери, че не са никакви кости – най-обикновени заровени под тревния чим камъни, сухи клони и коренища. Само че сякаш бяха подредени във форма на човек. Джюрийм го забеляза, когато Бинесман се приближи до един камък с форма на глава. Около каменния „череп“ бяха подредени пожълтели глигански бивни, като грамадни зъби. В камъка имаше и тъмни дупки, като за очи.

Когато се вгледа още по-внимателно, Джюрийм забеляза и другите камъни, оформящи костите на ръцете; волски рога стърчаха разперени от тях като нокти.

Но ако тези камъни и парчета от изсъхнали клони оформяха скелета на човек, то този човек беше доста странен. Сплетени коренища лежаха между камъните и клоните и образуваха странни плетива, като жили, преминаващи по огромния скелет.

Бинесман надигна тоягата си. Дъбовете по околните хълмове сякаш изведнъж просъскаха. Вятърът размърда високите им клони, така че сякаш листата надигнаха глас. Но тук, сред поляната, въздухът бе съвсем неподвижен.

Ужас изпълни Джюрийм, защото усети как от камъка под земята се надига земна сила, като при някоя неизречена покана, и как изпълва малката поляна.

Бинесман отново размаха тоягата си високо, на бавни кръгове, и запя монотонно:

 
Надвисна бран, отиде си мирът
оттук, от тучната поляна.
Земята диша. Ражда се Живот
според завета стародавен.
 

Спря да размахва тоягата и се взря навъсен в купчината камъни и дървета. Дишаше тежко, сякаш изговарянето на тези няколко думи му беше струвало скъпо.

Тактът на песента-заклинание се бе изгубил, когато Бинесман прикова очи в земята. Той прошепна на пръстта:

– На Земята служих и ще служа навеки. Живота си отдавам. Дай живот на моето творение. Дай част от живота, който изгубих.

В този миг се случи странно и ужасяващо превъплъщение. Светлина с цвета на смарагд засия ярко в гърдите на Бинесман, превърна се в ослепително ярко кълбо, което изригна и помете земята пред него като метеорит.

В този миг, в този безкраен миг, Бинесман изкрещя от болка и стисна тоягата. Всички светулки по нея полетяха нагоре и забръмчаха около него така, че Йоме успя да го види съвсем ясно.

Косата на чародея, която доскоро бе ореховокафява с посребрели кичури, изведнъж стана сребриста под звездната светлина. Той се подпря на тоягата като прегърбен старец. Зеленото му наметало се окъпа в червено, в златистокестенявите оттенъци на есенни листа, сякаш магьосникът бе някакъв променящ цвета си хамелеон по стените на Южния палат на Радж Атън.

Джюрийм ахна, разбрал какво е станало: старият чародей беше дал години от живота си на купчината клони и кости.

Земята се надигна, благодарна за дара му, и издаде стенещ звук като от раздвижили се греди.

Дори да имаше думи в този звук, Джюрийм не ги разбра. Но Бинесман се вслуша, сякаш земята му говореше. И лицето му помръкна гробовно.

Бавно се напъна да вдигне тоягата, премалял почти до смърт, след което започна да я върти отново в кръгове; сега искрите се разхвърчаха от нея в ярък облак.

Бинесман запя:

 
Тъмна кръвта ти тече.
Блести сплитът на костите ти.
Бие сърцето ти в камъка.
Ден грее в очите ти и пълни ума ти
с мисли за зъби, щом хапят,
и нокти, които дерат.
 

На земята камъните, рогата и коренищата се разтърсиха и започнаха да потръпват. Мъртвите клони, оформящи едната ръка, се заогъваха. Бинесман хвърли тоягата си на земята и извика:

– Вдигни се сега от пръстта, поборнико мой. Облечи се в плът! Изричам вярното ти име: Грозен избавител, Светъл разрушител!

Последва дълбок тътен и земната пръст се втурна да се подчини на повелята му, и потече към камъните и дърветата, потече като вода или като ниска утринна мъгла. Листа и зелена трева, клони и камъчета се завихриха в дива смесица.

Допреди миг имаше само купчина странно разпиляна по земята смет, а в следващия се оформиха кости и жили. Запулсираха и се изпънаха мускули, бели дробове се издуха в едно мощно вдишване. Листа, клони и трева се вплетоха в плът, прошарвайки оформящото се тяло със странна патина от зелено и кафяво, червено и жълто.

Всичко това стана толкова бързо, че Джюрийм не можа да различи добре как почвата изригна нагоре, за да придаде на съществото форма и живот.

„Грозен избавител, Светъл разрушител“ вдигна невероятно дългата си ръка, докато плътта се оформяше. Отначало приличаше само на същество от пръст, но кожата светкавично се втвърди и заблестя в смарагдово сияние по шията и по гърба, с убито жълтите оттенъци на мъртви есенни листа.

Воин, и то какъв! Джюрийм ахна. Туфи зелена трева и чистата белота на речни камъчета разцъфтяха по лицето и гърлото на воина.

Воинът се изправи тромаво на колене, изви глава нагоре и звездната светлина удари очите му. Очите бяха плоски и мъртви като камъни по речно дъно, докато сияйната светлина на звездите не ги улови и не се отрази в тях; тогава те засияха все по-ярко и по-ярко. Бушуващ, пламенен разум изпълни тези очи… и мир, чувство на покой, което накара Джюрийм да закопнее да е някъде другаде, да е нещо друго.

Джюрийм знаеше какво означава това… същество. Мнозина магьосници се стремяха да овладеят земните сили. Най-съвършените между тях бяха чародеите на Аррдюн, великите създатели и творци на магически артефакти сред расата на арр. Сравнени с тях, човешките Земни пазители често биваха смятани за слаби, тъй като малцина Земни пазители се месеха в човешките дела, а на тези, които го правеха, им трябваха столетия, докато съзреят.

Но се говореше, че един съзрял Земен пазител е сред най-страховитите същества, на които може да се натъкне човек.

А знакът, че един Земен пазител е съзрял, беше когато призове към живот своя вайлд – същество, родено от кръвта и костите на земята, жив талисман, сражаващ се за своя господар. Елдеар беше сътворил гигантски кон, който да язди в битка срещу тот. Елдеар беше казал, че неговият вайлд може да бъде „унищожен, но никога победен“.

Джюрийм не разбираше всички тези уклончиви и смътни позовавания и цитати за Земните пазители и техните вайлд. Знанието за тях беше заглъхнало с хилядолетията.

Но сега, докато вайлдът се оформяше, отвсякъде започна да се надига ужасен вятър, който запищя високо в клоните на дърветата и зашиба със свирепи камшици косата на Джюрийм. Връхлиташе бързо и стремглаво, истинска буря.

После на воина започна да му расте коса – дълга зелена коса като водорасли, която се спусна на гъсти, къдрави кичури по гърба и раменете и покри гърдите му.

Щом воинът се оформи напълно, Джюрийм се втрещи от изненада, защото различи по тялото му кръглите гърди и очерталите се изящно женски извивки.

Жена. Оформяше се жена, висока и красива жена с изящни извивки на тялото, с дълга коса и гладки ръце и крака.

Джюрийм ахна. Вайлдът нададе вик, който разтърси земята, вятърът удари още по-напористо и я вдигна във въздуха… така че тя се превърна в зелена нишка, издигаща се високо-високо над дърветата, на юг. После изчезна.

Поляната притихна. Вятърът секна.

Джюрийм стоеше като вкаменен, онемял. Не знаеше дали точно това беше целял Бинесман. Дали неговият вайлд бе отлетял да изпълни някоя поръчка? Или вятърът я беше отнесъл?

А наистина ли беше имало изобщо зелена жена?

Сърцето на Джюрийм биеше бясно, той стоеше останал без дъх, замаян от благоговение. Объркан.

Озърна се наляво и после надясно, за да види реакцията на войниците. Всичко се беше случило толкова бързо…

Конят на принц Ордън цвилеше в ужас, изправяше се на задните си крака и нервно риташе във въздуха. На коня сигурно му се беше сторило, че жената просто се е въплътила в нозете му.

– Мир – промълви Бинесман на животното. То се укроти, а Бинесман се втренчи нагоре, където създанието му бе изчезнало в небесата.

Чародеят изглеждаше… унил.

Имаше нещо нередно тук. Бинесман не беше очаквал, че неговият вайлд ще избяга така.

Сега Бинесман беше изцеден. Изтощен. Състарен и прегърбен в пурпурния си халат. Ако беше мислил вайлдът да се сражава за него, то планът му, изглежда, ужасно се беше объркал. Бинесман отпусна глава и я поклати отчаяно.

– Какво направи ти, стар и глупав магьоснико? – изсъска Радж Атън. – Къде е вайлдът? Обеща ми оръжие.

Бинесман поклати глава.

– Толкова ли си непохватен? – попита сърдито Радж Атън.

Бинесман го погледна предпазливо.

– Никак не е лесно да извлечеш един вайлд от земята. Съществото си има свой разум и познава враговете на Земята по-добре от мен. Може би спешни дела са го призовали на друго място.

Бинесман вдигна ръка към коня на Радж Атън. Трите останали коня реагираха, като пристъпиха едновременно към него, а Джюрийм трябваше да поупорства, за да задържи своя да не тръгне напред.

– Какво правиш? – попита Радж Атън.

– Вече става късно – отговори Бинесман. – Време е очите на враговете на Земята да отпочинат. И да сънуват в мир.

Джюрийм се бореше да удържи коня си и гледаше с почуда как почти моментално Радж Атън и войниците му потънаха в сън. Повечето от тях нападаха по Земята и захъркаха силно, но самият Радж Атън заспа на мястото си, прав.

Старият магьосник огледа спящите воини и прошепна:

– Пази се, Радж Атън. Пази се от Лонгмът.

После вдигна очи и улови погледа на Джюрийм.

– Ти още си буден? Какво чудо! Само ти между всички тях не си враг на Земята.

Джюрийм запелтечи объркано, втрещен от това, че вижда своя господар така покорен, слисан от това, че вижда стария чародей и спътниците му все още живи.

– Аз… служа на моя господар, но не желая никакво зло на Земята.

– Можеш да служиш и на него, и на Земята – каза Бинесман, докато се качваше на коня на Радж Атън. – Сега вече познавам сърцето му. Той е готов да унищожи Земята.

– Аз съм кралски човек – отвърна Джюрийм, след като не можа да измисли какво друго да каже. Баща му беше роб, както и бащата на баща му. Той знаеше как да служи на един крал, и как да служи добре.

– Земният крал иде – каза Бинесман. – Щом искаш да служиш на крал, служи на него.

С едно кимване даде знак на принц Ордън и Йоме да се качат на седлата. Крал Силвареста все още беше на коня си.

Бинесман продължително изгледа Джюрийм. После магьосникът и тримата му подопечни поеха в нощта обратно по пътя, по който бяха дошли.

Дълго време Джюрийм остана на седлото, загледан в спящия Радж Атън.

Нощта му се струваше по-тъмна от всякога, макар че звездите грееха достатъчно силно. „Идва един крал“, беше предупредила пиромантката преди смъртта си. „Един крал, който може да те унищожи.“

От времето на Ерден Геборен, преди две хиляди години, на земята не беше се въздигал Земен крал. Сега беше дошъл крал Ордън. При Лонгмът крал Ордън се подготвяше да посрещне щурма на Радж Атън.

Джюрийм се взря в рухналия обалин. Създанието се беше сринало в руини. Замисли се над тази поличба. Сърцето му заби. Усети топлината на нощния въздух, вкуси на небцето си минералния привкус на земната миризма. За малко щеше да обърне коня и да догони чародея. Но тропотът на копитата беше заглъхнал в нощта.

Джюрийм се втренчи в своя господар.

От много години беше служил всеотдайно на Великия, следвал бе всяка негова прищявка. Старал се беше да бъде добър слуга. А сега се вгледа в собственото си сърце и се зачуди защо.

Имаше време, някъде преди десет години, когато Радж Атън често говореше за единението на силите, за обединението на кралствата на Юга под едно знаме, за да бъдат отблъснати атаките на халите. Странно как с годините тази мечта се бе променила, беше се изопачила.

„Великата светлина“, беше го наричал Джюрийм, сякаш Радж Атън беше някой Ярък или Сияен от долния свят.

Джюрийм обърна коня си.

„Аз съм най-слабият човек тук – каза си той. – Но Ордън може би ще приеме службата ми.

Ще бъда жигосан като изменник. Ако си тръгна сега, Радж Атън ще помисли, че аз съм шпионинът, уведомил Ордън къде да намери силарите.

Така да бъде. Ако бъда жигосан като изменник, такъв и ще бъда.“

Знаеше много тайни, които можеше да разкрие. И ако изоставеше службата си при Радж Атън, това означаваше, че Вълчия господар все още има шпионин сред приближените си.

„Той ще предположи, че съм тръгнал на юг, към Лонгмът – помисли Джюрийм. – И след време аз наистина ще тръгна на юг, за да потърся Ордън. Но тази нощ ще тръгна на север, за да намеря някой плевник или заслон, където да преспя.“

Беше капнал от умора и нямаше сила за дълга езда.

Подкара в нощта.