Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 30 (всего у книги 41 страниц)

Зеленият мъж

Крал Силвареста се събуди и тръгна през един свят на сънища. Дверите на ума му бяха затворени. Не помнеше много. Нито думи, нито имена – нито дори своето. Но много неща от този свят му се струваха смътно познати. Конете, дърветата.

Събуди се и видя в небето голяма светлина, с цвета на злато и на рози. Беше сигурен, че я е виждал преди.

Яздеха бавно по някакъв тесен път, със сива земна стена от лявата му страна и огромна пропаст от дясната. Той нямаше думи, с които да нарече нещата, нито имаше думи за ляво и дясно. Всяко нещо носеше със себе си усещане за откритие. Далече, далече долу можеше да види само някаква мъглива сивота. Далече долу се издигаха борове, залепени за скалните ръбове.

После стигнаха до един тесен мост, издялан от един-единствен камък, който се протягаше над бездната. Мостът се извиваше в дъга към небето, а Силвареста погледна надолу в бездната и се почувства все едно, че виси във въздуха.

Не помнеше да е бил тук преди, нито да се е чувствал така.

На моста имаше няколко десетки войници, стражи в тъмносини палта, носещи лика на зеления мъж на щитовете си – рицар, чието лице беше обрамчено от зелени листа. Младежът и жената, с които яздеше крал Силвареста, ги поздравиха с възторг. Войниците поговориха малко с младежа как смятат да пазят моста; после младежът се сбогува с тях и ги оставиха зад гърба си.

Крал Силвареста, младият мъж и младата жена прехвърлиха моста и продължиха нагоре през боровите гори към планинския връх. После конете затичаха под дърветата.

Над главата му прелитаха грамадни птици с небесен цвят, а вятърът беше свеж и прохладен. Стигнаха върха, спуснаха се надолу, излязоха от боровите гори и се озоваха в една земя, където плодните нивя бяха изпъстрили ниските хълмове като шарена черга.

Сред полята се издигаше някакъв замък – високо здание от сив камък. При появата на Силвареста на бойниците му засвириха рогове и се развя едно смътно познато му знаме – черно, със сребърен глиган.

По стените на замъка стояха стотици мъже – мъже с лъкове и шлемове с широки периферии, мъже с копия и чукове. Други пък носеха палта с лика на зеления мъж и държаха щитове, които светеха сребристи като вода.

Всички мъже завикаха възторжено и замахаха, щом го видяха, а крал Силвареста на свой ред също им замаха и завика възторжено, докато не спуснаха подвижния мост, за да влязат вътре.

Конете се заизкачваха по къса стръмна улица и копитата им зачаткаха по камъните. Хората викаха радостно и пляскаха с ръце, а после го загледаха слисано.

Някои взеха да го сочат с пръст, пребледнели от чувства, непознати за Силвареста – ужас, шок, отчаяние. И завикаха:

– Посветител! Той е Посветител!

Тогава конят му спря пред една сива сграда – малка цитадела. Крал Силвареста поседя малко, загледан в един червеникавокафяв гущер, голям колкото пръста му, излязъл да се сгрее на камъните до вратата. Не можеше да си спомни да е виждал някога такова нещо и се зачуди.

После, при цялата врява, гущерът се втурна по стената на сградата и чак до сивия покрив. Кралят разбра, че е живо същество, и започна да вика и да го сочи.

Младият мъж зад крал Силвареста беше слязъл от коня си и сега му помогна и той да слезе.

Заедно с младия мъж и грозната жена Силвареста мина под стрехите на сградата и се заизкачва по някакви стъпала. Беше много уморен. От вървенето по стъпалата го заболяха краката, изпъваха се толкова неудобно. Искаше да си почине, но младият мъж все го подбутваше напред и накрая влязоха в една стая, пълна с хубави миризми на сготвена храна; гореше и топъл огън.

Когато крал Силвареста приближи, две кучета затупаха с опашки по пода, така че отначало той не забеляза двайсетината мъже, които седяха около една маса и ядяха неща, които миришеха добре.

После погледна през масата и ахна. Там седеше един висок мъж, с тъмна коса, красив, с раздалечени светлосини очи и квадратна челюст.

Силвареста познаваше мъжа, познаваше го по-добре от всичко друго. Зелен мъж. В зелена туника, с бляскава пелерина от зелен брокат.

Топлина изпълни сърцето на крал Силвареста и го обля неизразима радост. Той си спомни името на мъжа.

– Ордън!

Младият мъж до крал Силвареста извика:

– Татко, ако искаш смъртта на този нещастен човек, имай поне доблестта да го убиеш лично!

Крал Ордън се надигна от масата и колебливо пристъпи напред. Очите му зашариха от Силвареста към младежа и обратно. Изглеждаха пълни с болка и с гняв. Ръката му посегна към дръжката на късия му меч. Засуети се с него сякаш не можеше да го извади, измъкна го наполовина.

После с гняв тикна оръжието обратно в ножницата и залитна напред, разпери ръце, прегърна Силвареста и се разплака.

– Приятелю мой, приятелю скъпи, какво направихме? – изхлипа крал Ордън. – Прости ми. Прости ми!

Силвареста остави крал Ордън да го прегръща – чудеше се какво не е наред.

Отменена заповед

Габорн никога не беше виждал баща си да плаче. Нито една сълза на скръб не се отрони от него, когато убиха майката на Габорн и невръстния му брат. Нито една сълза на радост не блесваше в окото на крал Ордън, когато вдигаше наздравица.

Сега бащата на Габорн прегръщаше крал Силвареста и плачеше от радост и облекчение.

Крал Менделас Дрейкън Ордън плачеше на силни, накъсани хлипове. Мъката на Ордън беше толкова смущаваща гледка, че двадесетината лордове и висши сановници, които закусваха в залата, побързаха да я напуснат, така че скоро вътре останаха само Йоме, крал Силвареста, трима Дни и Габорн.

За един много кратък миг Габорн огледа залата, видя своя Дни и се почувства неловко. Беше изкарал без Дни почти половин седмица и това му се беше сторило приятно.

Сега се почувства като вол, който чака да го впрегнат. Дребният мъж му кимна учтиво и Габорн разбра, че повече няма да го оставят сам нито за миг. Друга Дни в залата беше една достолепна жена на четиридесет и няколко години, с рижа, леко посребряла коса. Трябваше да е Дните на Емадайн От Ларън, докато херцогинята беше жива. Сега тя кимна за поздрав на Йоме, може би единственото официално представяне, на което беше способна жената с вид на матрона, но и това кратко представяне говореше твърде красноречиво: „Назначена съм към теб.“

Така че Дните гледаха и запомняха.

Габорн все пак изпита благодарност, че на Дните не се наложи да запишат как крал Ордън е убил най-добрия си приятел в час на най-голяма нужда. Вместо това, в някой далечен ден, когато баща му умреше и хрониките му бъдеха публикувани, щеше да се разправя как Ордън е прегръщал Силвареста и е хлипал като дете.

„Колко странно – помисли Габорн, – не заплака от облекчение, че вижда и мен.“

Силвареста се остави Ордън да го прегръща, докато повече не можеше да търпи силата на кралската му прегръдка, и тогава се опита да се освободи. Чак тогава крал Ордън опипа бицепсите на Силвареста и усети, че там липсва мускул.

– Той е изгубил даровете си? – попита бащата на Габорн.

Йоме кимна.

Габорн добави гневно:

– И двамата ги изгубиха. Боренсон е бил нощес в замък Силвареста. Ти го изпрати да ги убие, нали?

Гледаше баща си в очите. Когато Боренсон му каза, че има заповед да избие Посветителите на Радж Атън глупаво беше повярвал, че телохранителят му говори най-общо. Не беше си и представял, че един сам човек може да бъде изпратен, за да избие хората в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста.

Сега изражението на баща му го потвърди. Баща му сведе поглед, но бързо се съвзе и в очите му се четеше по-скоро скръб, отколкото вина. Габорн му остави време да обмисли последствията. Всички Посветители в цитаделата на Силвареста бяха загинали. Въпреки че Йоме и кралят бяха станали вектори за Радж Атън, те вече не му даваха почти нищо, само собствените си дарове.

– Е – попита бащата на Габорн, – всички ли свои Посветители остави Радж Атън след себе си, когато напусна замък Силвареста?

– Почти. Взе само векторите си… – отвърна Габорн. Баща му вдигна вежда. – Но аз успях да измъкна Йоме и крал Силвареста.

Крал Ордън кимна замислено. Сигурно си даваше сметка за вътрешната борба, през която беше преминал Габорн.

– Аз, хм… – Ордън се окашля. – Защо Боренсон е оставил тези двамата. Заповядах му друго.

– Аз отмених заповедта ти – каза Габорн.

Реакцията на баща му бе толкова бърза, че Габорн не можа да се предпази. Баща му замахна и го зашлеви толкова силно, че когато от устата му изхвърча слюнка и кръв, Габорн помисли, че е зъб.

– Как смееш! – каза крал Ордън. – Можеш да не се съгласяваш с мен, можеш да оспорваш решенията ми, дори да ми възразиш. Но как смееш да воюваш с мен!

Ярост лумна в очите на Ордън.

А после млъкна – съжаляваше за онова, което беше направил. Обърна се и отиде до една амбразура, опря длани на перваза и се загледа навън.

– Йоме и баща ѝ бяха под моя закрила, обвързана с клетва – бързо заговори Габорн. Съзнаваше, че току-що е нарушил обещанието си пред Боренсон. Беше казал на Боренсон, че няма да издаде на баща си, че са се срещнали. Но в този момент се чувстваше толкова предаден, че му беше все едно дали ще наруши едно обещание. – Щях да се бия с него за тях. Казах му, че ще отнеса въпроса пред теб. – Надяваше се, че последните му думи ще укротят гнева на баща му.

През един от прозорците Габорн чу възгласите на мъжете отвън. Прииждаха още бойци за предстоящата битка.

– Действията ти се родеят с предателство – замърмори крал Ордън, все още с гръб към него. – Те противоречат на всичко, на което съм те учил.

– Но следваха точно желанията на собственото ти сърце – каза Габорн. – С устата си ти си заповядал да бъдат убити приятелите ти, но в сърцето си не си могъл да го приемеш.

– Как можеш да мислиш, че разбираш сърцето ми? – глухо отвърна Ордън.

– Просто… го разбирам – каза Габорн.

Крал Ордън кимна замислено, после се обърна и продължително се вгледа в Габорн, разкъсван от противоречия. Пое си дълбоко дъх и се опита да каже небрежно:

– Е, тогава и аз отменям заповедта. Благодаря ти, Габорн, че ми върна моя приятел.

Габорн въздъхна облекчено.

Крал Силвареста беше отишъл до масата за закуска. Беше започнал да яде от чиниите – късаше с две ръце големи късове шунка. Бащата на Габорн прошепна:

– Но се боя, че все пак съм го изгубил.

– Докато не умре Радж Атън – каза Габорн. – Тогава ще си върнеш приятеля, а аз ще спечеля жена си.

Габорн не искаше да поднесе сега и тази новина, но почувства, че е важно, и пожела баща му да я чуе от него, вместо да го разбере по-късно от някой непознат. Беше готов да понесе поредния шамар.

– Татко, казах ти, че съм поел клетва да защитавам Йоме. Обвързан съм към нея, като Клетвообвързан владетел към друг.

Бащата на Габорн извърна поглед към камината. Беше стиснал челюсти. Изглеждаше стъписан от новината, но гласът му се пропука съвсем малко, когато каза:

– Аха… Разбирам. Било е само въпрос на време, предполагам.

– Не си ли разочарован? – попита Габорн.

– Разочарован – да – отвърна Ордън, – но не и изненадан. На устата ми е обаче да ти кажа, че си избрал най-неподходящия момент за такова изпитание на съвестта.

– И не си ядосан?

Баща му потисна смеха си.

– Ядосан ли? Едва ли. Отчаян, може би. Натъжен. Но как мога да бъда ядосан? Единственият ми приятел е Клетвообвързан владетел. – Постоя малко замислен и кимна: – Но все пак… чувствам, че съм те загубил.

– След като надвием Радж Атън, ще видиш, че не сме загубили нищо – каза Габорн.

– Толкова просто звучи в устата ти.

– С четиридесет хиляди силара, би трябвало.

– Аха, значи Боренсон ти е казал за тях? Е, силарите ги имаме, само дето ги няма четиридесетте хиляди Посветители, за да свършат работа.

– Искаш да кажеш, че още не си ги вкарал в употреба? – попита Габорн.

– Засега ги държа скрити, където ги е скрила херцогинята – каза Ордън. – Използвах само една шепа.

Габорн ахна и усети как го стегна в гърдите. Без Посветители имаше само един начин баща му да се надява, че ще победи Радж Атън.

– Змия? Ти си създал змия? Колко е голяма?

– Змийски кръг – с лекота отвърна баща му, опитвайки се да успокои Габорн. – Двайсет и двама души, повечето с поне два дара на метаболизъм. Повечето от същите хора, които видя преди малко да напускат залата.

Само преди миг крал Ордън беше казал, че има чувството, че е загубил сина си. Приличаше на прибързана реакция на съобщението на сина му. Сега Габорн разбра, че най-вероятно баща му е прав. Така или иначе, и двамата бяха изгубени един за друг. След време змийският кръг щеше да се прекъсне и едва тогава Габорн щеше да разбере каква голяма жертва е направил баща му в този ден.

В същото време съобщеното от баща му обясняваше защо той не се ядоса, когато Габорн му каза за своята клетва. Баща му се оттегляше, отдръпваше се от Габорн.

Крал Ордън облиза устни.

– Смятам да убия Радж Атън заради теб. Днес, лично. Брачен подарък нека да го наречем. Ще поднеса главата му като брачен дар за теб, Габорн. И моят приятел ще си върне ума.

– Как? Колко войска имаш? – попита Габорн.

– Около шест хиляди – отговори Ордън, отиде до прозореца, погледна навън и заговори умислено. – Тази сутрин от Гроувърман пристигнаха вестоносци. Той ни отказа помощ. Укрепва собствения си замък. Само няколко души пристигнаха от неговите владения, няколко свободни рицари, които не са пожелали да го подкрепят в страха му.

Кралят помълча, после продължи:

– Много лошо… много разчитахме на него. Гроувърман е чудесен човек, всъщност много разумен човек. Той прави това, което бих направил аз… щях да укрепя своята твърдина.

Габорн се усмихна.

– Твоята твърдина е в Мистария, на хиляда и двеста мили оттук. Ти не би обърнал гръб на приятел.

Крал Ордън го погледна накриво.

– Искам да вземеш Йоме и крал Силвареста, веднага, и да ги отведеш оттук. Иди в замъка Гроувърман. Той би трябвало да е добре защитен.

– Не мисля – поклати глава Габорн. – Уморих се да бягам.

– А ако ти заповядам да го направиш? – попита баща му. – По този въпрос не изпитвам раздвоение. Сърцето и умът ми са съгласни помежду си.

– Не – заяви по-твърдо Габорн.

Баща му винаги го беше пазил. Сега той разбираше, че баща му е готов да продължи с това, дори да струваше живота му. Но Габорн беше Владетел на руни и макар даровете му да бяха малко, включваха широк спектър. Със своите ум, гъвкавост и жизненост, можеше да се сражава в битка по-добре от всеки простосмъртен войник. Освен това се беше обучавал много и в тактика, и с меча.

Като кралски син, се беше научил да се защитава, макар да се съмняваше, че ще може да излезе срещу някой от Непобедимите на Радж Атън.

Йоме сграбчи Габорн за ръкава на туниката и му зашепна разгорещено:

– Направи каквото казва баща ти! Отведи ме при Гроувърман. Щом стигнем там, ще му заповядам да се бие!

С чувство на примирение Габорн осъзна, че тя е права. Замъкът на Гроувърман се намираше на малко повече от трийсет мили оттук. Ако подгонеше силно конете, можеше да е там до два часа.

– Направи каквото ти казва – подкани го Ордън. – Може да помогне. Гроувърман събира силите си. Може би има вече десет хиляди защитници на стените си.

Габорн разбираше, че ще трябва да го направи, трябваше да отведе Йоме при Гроувърман. Но тази задача щеше да му отнеме поне пет часа. Нямаше да може да се върне тук преди пладне. Дотогава войските на Радж Атън щяха да са стигнали Лонгмът и щяха да са наложили обсадата.

А ако пристигнеше стохилядното подкрепление на Радж Атън, Габорн нямаше да може да премахне Вълчия господар.

– Йоме – помоли Габорн, – може ли да поговорим за момент насаме с баща ми?

– Разбира се – кимна Йоме и напусна. Крал Силвареста все така лакомо ядеше. Дните на Габорн и на баща му също останаха.

Габорн се почувства… странно натоварен с присъствието им, смутен от него. Въпреки това щом Йоме излезе, той отиде до баща си, сложи ръце на раменете му и заплака.

– Е, сега – прошепна кралят. – Бива ли един принц да плаче?

– Изпращаш ме на безполезна мисия – каза Габорн. – Усещам го. Нещо е… ужасно сбъркано.

Не знаеше как да го изрази, но чувстваше, че трябва да обсъдят някои неща… какво щеше да се случи, ако единият от тях загине. Бяха говорили за тази възможност много пъти в предишните години, след като бе убита майката на Габорн, а и в други случаи след това. Но този път Габорн изпитваше чувство за неизбежност.

Това, което всъщност му се искаше, от което имаше нужда, беше да се сбогува.

– Как можем да знаем, че битката ни е безплодна? – попита баща му. – Мога да поразя Радж Атън, докато ти се върнеш. Ще поставя конни рицари в двора, готови да щурмуват от портата на замъка. Когато хората на Гроувърман приближат, ще ги накараш да се изсипят от северната страна на хълма. Там наклонът е лек. Би трябвало да даде голямо предимство на пиконосците. Тогава моите рицари ще излязат да се присъединят към теб и ще заклещим онова чудовище в менгеме… Но трябва да ми обещаеш едно нещо, Габорн. Ще ме оставиш да се сразя лично с Радж Атън. Аз ще бъда главата на змията. Аз единствен съм подготвен за тази битка.

– Радж Атън може да се окаже по-опасен, отколкото мислиш – каза Габорн. – Той се стреми да се превърне в Дар всечовешки. Притежава толкова много дарове на жизненост, че не можеш да го убиеш лесно. Ще трябва да удряш в главата, да му отсечеш главата.

– Това поне го съобразих – отвърна крал Ордън и се усмихна на сина си.

Габорн се вгледа в очите на баща си и усети, че му поолеква. Стените на замъка гъмжаха от мъже, а и замъкът беше малък, лесен за защита. С шест хиляди мъже на тези стени баща му трябваше да може да го удържи дори срещу Непобедимите на Радж Атън.

Баща му се беше втурнал презглава към смъртта. Щеше да се срази в добре преценен двубой. Зарът вече беше хвърлен. Като глава на змията, баща му трябваше да се срази с Радж Атън. В сърцето си Габорн знаеше, че баща му е най-подготвен за тази задача.

Но го болеше, болеше го ужасно от това, че знаеше какво може да се случи, и че щеше да го позволи дори без едно сбогуване.

– Къде е Бинесман? – попита Габорн. – Той може да ти помогне да се защитиш.

– Магьосникът на Силвареста? – учуди се Ордън. – Представа нямам.

– Той ми каза… че ще се срещнем тук. Снощи призова от земята един вайлд и се надява да вкара съществото в битката. Тръгна към Лонгмът. – Габорн беше уверен, че Бинесман все пак ще дойде.

Прегърна баща си и опря чело на гърдите му. „Бях помазан да стана крал на тази земя“ – помисли Габорн. Разправяше се, че Ерден Геборен бил толкова чувствителен към земните сили, че когато някой от избраните му приятели изпаднел в голяма опасност, той усещал страха му. Когато някой от тях загинел, той усещал загубата на този живот.

Точно сега Габорн усети мириса на опасност около баща си и когато проникна с ума си, усети живот, като примигващ светилник, който се бори да остане запален. Усещането беше непривично, никога не си го беше представял, и Габорн се зачуди дали просто не си го е въобразил.

Но през цялата изминала нощ не беше спирал да язди. През това време беше виждал околния свят по-ясно от всякога. Ясноочето продължаваше да действа дълго след като бе решил, че въздействието му ще намалее. Може би щеше да му действа винаги.

Това бе само една от промените, които ставаха с него. Ставаше нещо удивително. Той подозираше, че стига само да се опита, ще може да види вече много по-надалече и много по-надълбоко. Можеше да използва Земния взор. Прегърна силно баща си, затвори очи и със сърцето си се опита да надникне в сърцето на крал Ордън.

Дълго време не видя нищо и се зачуди дали наистина беше прогледнал в сърцето на Радж Атън.

После, сякаш от някаква неизмерима далечина, върху Габорн връхлетя странна смесица от гледки, миризми и звуци. Най-напред видя морето, сините океански вълни, търкалящи се горди и силни под ярки небеса, препускащите към брега бели гребени. Майката и сестрите на Габорн, и дори самият той яздеха тези вълни, мятаха се като тюлени във водата, и крал Силвареста също яздеше по вълните. Но майката на Габорн беше по-голяма от останалите, все едно че беше някой царски морж, а другите – най-обикновени тюлени. Габорн вкуси тиквена питка, цялата покрита със слънчогледово семе и после полята с ябълково вино. Някъде отдалече чу ловни рогове. Докато слушаше, усети движението на кон, тичащ под него, после гърдите му сякаш се издуха от възторг, щом погледна над покривите на замъка в Мистария и чу човешкото множество да вика: „Ордън, Ордън, Ордън.“

В гърдите на Габорн се надигна велико и мощно усещане, усещане за обич и топлота, сякаш всички нежни чувства, които беше изпитал някога, сега се сляха и изригнаха в едно.

Днес Габорн можеше да вижда по-ясно от всякога. Можеше да вижда в сърцето на баща си и нещата, които обичаше баща му: морето, семейството си, тиквения хляб и ябълковото вино, лова – и това да прави хората щастливи.

При това прозрение Габорн изведнъж се отдръпна, почувствал се гузен. „Защо го правя?“ – зачуди се той. Вглеждането в бащината му душа беше някак смущаващо, натрапчиво и недискретно.

Габорн съвсем ясно си спомни своя дълг, спомни си сказанията за онова, което е правел Ерден Геборен, когато избирал своите воини. Страхуваше се за баща си, искаше му се да направи всичко, което можеше, за да го опази в този най-тъмен час.

„Днес ти ще се биеш – прошепна в себе си Габорн. – Но аз ще се бия до теб.“