Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 35 (всего у книги 41 страниц)

Ударът на Земния крал

Бинесман яздеше към Габорн и Йоме под облака прах, вдиган от краката на стотици хиляди хора и добитък.

Габорн се втренчи в магьосника. За пръв път го виждаше на дневна светлина. Косата му бе побеляла, а широкият му халат от гористо зелен бе придобил оттенъци на пурпур и оранж, като менящите цветовете си листа.

Габорн яздеше толкова близо до Йоме, че понякога коленете им се допираха. Не посмя да извика за спиране заради приближаването на чародея и конят му продължи през червения пирен. Твърде много хора и животни се движеха в тази огромна колона. Но му се искаше да поговори с Бинесман, да чуе какво ще му каже.

Бинесман зяпна войската на Габорн, обърна коня си и попита изумено:

– Ти да не би да се каниш да нахраниш армията на Радж Атън с всичкия този добитък, или да я стъпчеш?

– Каквото поиска – отвърна Габорн.

Бинесман поклати удивено глава.

– Чух писъците на стреснати птици, усетих стона на земята под тежестта на толкова крака. Помислих, че си събрал армия. Помислих, че е добре, дето си направих труда да унищожа моста на Опасно ждрело и да лиша Радж Атън от надеждите му за подкрепления.

– Оценявам жеста ти – каза Габорн. – Какво можеш да ми кажеш? Забеляза ли подкрепленията на Радж Атън?

– Не – отвърна Бинесман. – И не мисля, че са близо.

– Може би късметът е с нас – каза Габорн.

– Може би.

На хоризонта, точно по линията на покритите с дървета зелени хълмове, мракът отново проблесна, този път по-свирепо отпреди – черна нишка, която разкъса небето от хоризонт до хоризонт.

След това във въздуха бавно се издигна огромен огнен стълб – експлозия, каквато Габорн не беше виждал в живота си. Ставаше нещо ужасно.

– Габорн – каза Бинесман. – Затвори си очите. Използвай Земния взор. Кажи ми какво става.

Габорн затвори очи. В първия миг не усети нищо и се зачуди дали Бинесман не е сбъркал с молбата си да използва Земния взор.

После, съвсем смътно, усети връзките, усети невидимите нишки на сила между себе си и хората си. Беше избрал баща си. Осъзна, че избира хора вече от няколко дни. Беше избрал Мирима в онази сутрин на пазара, и бе избрал Боренсон. Беше избрал Шемоаз, когато я видя да помага на баща си във фургона, и бе избрал нейния баща.

Сега усети всички, които бе избрал за свои – Боренсон, баща си, Мирима, Шемоаз и баща ѝ. Усети… опасност. Ужасна опасност. Уплаши се, че ако не излязат на бой сега, всички те ще умрат.

„Удряй – мълчаливо ги призова Габорн. – Удряй веднага, ако можеш!“

След двайсет секунди ревът на експлозията отекна през равнината и разтърси земята като далечен гръм.

Разтварянето

Шемоаз вечеряше в масларната, когато усети подтика да удари. Желанието дойде толкова бързо и толкова непреодолимо, че тя инстинктивно удари с длан по масата и смаза буцата сирене.

Мирима сдържа импулса си с разум. Грохотът на войната разтърсваше имението, където се криеше, а небето отвън бе станало черно. Тя не можеше да нападне войниците на Радж Атън, знаеше, че не може да ги надвие. Затова изтича на горния етаж, надявайки се да се скрие под някое господарско легло.

Преди шест години Иърмън Вотания Солет беше избрал да живее като Посветител на Салим ал Дауб, защото имаше две мечти: Първата беше да види отново дъщеря си. Втората беше да оцелее, докато гъвкавостта му се върне, за да се пробуди между Посветителите на Радж Атън, способен да се бие.

Но през годините тези надежди угаснаха. Облекчителите на Радж Атън бяха изцедили твърде много гъвкавост от него, бяха го оставили полумъртъв. Лишени от гъвкавост, ръцете и краката му станаха безполезни и той лежеше вкочанен като мъртвец.

Животът се превърна в мъчение. Мускулите на гърдите му се свиваха достатъчно леко, за да може да вдишва, но след това трябваше дълго и съзнателно да се отпуска, за да може да издиша. Понякога сърцето му се стягаше и не искаше да се отвори и той се бореше мълчаливо, уплашен от смъртта.

Неспособен да отпусне устните си, той говореше трудно, през стиснати зъби. Не можеше да дъвче. Ако погълнеше нещо друго освен редкия бульон, с който го хранеха слугите на Радж Атън, то засядаше в стомаха му като олово; мускулите на стомаха му не можеха да се свиват достатъчно, за да го смели.

Да изпразни мехура си или да облекчи червата си беше притеснителен процес, изискващ часове усилие.

Петте му дара на жизненост се бяха превърнали в бреме, защото го държаха жив дълго след като бе пожелал смъртта. Често бе пожелавал крал Силвареста да избие мъжете, които служеха на Иърмън като Посветители. Но кралят беше твърде мекушав, и така Иърмън креташе. До предната нощ. Сега, най-сетне, му се струваше, че смъртта е само на ръка разстояние.

Пръстите му се бяха стегнали в безсилни юмруци. Вече от години лежеше свит на топка. Въпреки че даровете на мускул го крепяха силен, някои мускули на краката и ръцете му бяха атрофирали. Така той лежеше окован в линеещата си плът и знаеше, че никога няма да получи възмездие – безпомощен инструмент в ръцете на Радж Атън.

Затова му се стори удивително, когато първата му мечта се сбъдна: Радж Атън реши да го вземе в Хиърдън и да хвърли линеещото му тяло пред крал Силвареста. Това действие беше замислено да посрами краля. Радж Атън често си доставяше това удоволствие – да засрами някого.

Стори му се чудо, когато видя своята дъщеря, Шемоаз. Беше станала красива, не беше вече онова луничаво дете от спомените му.

Това, че я видя, му стигаше. Иърмън чувстваше, че животът му е завършен. Оттук нататък щеше бавно да потъва в забравата.

Но все още му предстоеше едно дело. Докато линееше във фургона на Посветителите, той започна да се тресе и от задницата се качиха мъже и отвориха вратата. Иърмън бавно отвори очи. В тъмния фургон над унесените в сън Посветители прелитаха рояци мухи. Мъже и жени бяха натъпкани един до друг като осолена риба в буре, налягали върху гнилата слама.

Край отворената врата стояха навъсени облекчители в сиви халати. Слънчевите лъчи, проникнали вътре, го заслепиха, но Иърмън видя, че са поставили нечие тяло до стената. Нов Посветител. Още една жертва.

– Какво имаме тука? – попита пазачът им. – Метаболизъм ли?

Облекчителят кимна. Иърмън видя дамгите по тялото на мъжа – беше взел дузина дарове на метаболизъм и сега служеше за вектор.

Облекчителите на Радж Атън огледаха за място, където да поставят новодошлия. Един сляп Посветител, който спеше до Иърмън, се превъртя в съня си и се сви за по-топло до една куца развалина.

Така до Иърмън се отвори място и облекчителите заломотиха на езика си: „Мазза, халаб дао або“ – „Тук, отмести това спечено камилско говно.“

Единият дръпна настрана вкочанените крака на Иърмън, сякаш той беше спеченото говно. Поставиха Посветителя до него.

Иърмън се вгледа в лицето на евнуха Салим ал Дауб, само на педя от неговото. Дебелият мъж дишаше, ох, толкова бавно, точно като човек, отдал метаболизма си. Човекът, който държеше дара на самия Иърмън, лежеше до него безпомощен. Вектор на метаболизъм. Вектор, подозираше Иърмън, за самия Радж Атън.

Салим спеше дълбок сън, от който, закле се Иърмън, нямаше да се събуди никога.

Във фургона седеше един пазач – Непобедим – на столче в отсрещния ъгъл, с извита кама на коленете и с отегчено изражение. Иърмън не можеше да рискува да се задвижи бързо, не можеше да привлече внимание, но от друга страна, той от шест години вече не можеше да се движи бързо.

Дълго и мъчително се опитваше да разтвори стегнатата си дясна ръка. Откопчването на вкочанените пръсти беше трудно. Бе прекалено възбуден, твърде разгневен. Обзе го вълнение. Ако можеше да унищожи този човек, щеше да получи двойна награда – щеше да върне своите дарове и в същото време да лиши Радж Атън от метаболизъм.

А навън се вихреше битка. Мрак проряза небето и сенки и светлина нахлуха във фургона. По стените на замъка закрещяха хора.

Иърмън съжали, че ги няма вече даровете му на сила, съжали, че не може да удуши Салим със свръхестествена лекота. Но те си бяха отишли отдавна.

Много дълги минути продължи да разтваря проклетата си, безполезна ръка. Изведнъж, докато се мъчеше, Иърмън почувства едно огромно, изгарящо го желание. Удряй. Удряй сега, ако можеш!

И докато тази мисъл го изпълваше, ръката му изведнъж се откопчи и се отвори – бавно, като разтварящо се цвете.

По планинска пътека

Когато тръгна от Банисфер, Боренсон беше повече от обезумял. Беше само отчасти в съзнание. Представяше си хаоса, който щеше да предизвика сред войските на Радж Атън.

Докато яздеше на юг, не видя никакви признаци на битка. Твърде много хълмове и планини засланяха Лонгмът от очите му. Не можа да види потъмняващото небе, защото ниските облаци над планините бездруго скриваха всичко. Веднъж му се стори, че чува викове, но ги чу някак много далечни и реши, че тези викове са от някакъв сън наяве, остатък от фантазиите за разрухата, които се въртяха в ума му.

Южно от планинското село Кестрел смени посоката и пришпори коня си по една горска пътека, за да съкрати времето. Често беше ловувал по тези хълмове с краля. Намираше се малко на север от ловния приют на Гроувърман – голяма удобна хижа.

Не се боеше нито от духове, нито от горски зверове. Боеше се само, че ще стигне твърде късно Лонгмът.

Докато катереше планините, стана студено. Той прогизна от ледения дъжд, а планинската пътека стана хлъзгава. Скоро дъждът обърна на лапавица и сняг, така че той загуби повече време, хващайки тази пътека, отколкото ако беше останал на пътя.

Високо в хълмовете, на една поляна, обкръжена от трепетлики, забеляза следи от хала, пресякла горската пътека. Халата беше влачила нещо тежко тук преди няколко часа, малко преди разсъмване. По земята се виждаха червени кървави парцали и останки от костен мозък. Много пресни следи.

Отпечатъкът от стъпалото на халата беше близо три стъпки дълъг и две широк. Четири пръста. Женска. Голяма женска.

Боренсон огледа следата. Между купчина остри камъни се виждаха черни косми. Халата може би беше влачила глиган. Но космите бяха твърде тънки за глиган. Боренсон подуши. Мечка, явно. Голям мъжкар. Също толкова плътна миризма като на глиганите на Дънуд, но не толкова мръсна.

Отново подуши, опита се да долови миризмата на халата, но не помириса нищо. Халите бяха ненадминати в способността си да подражават миризмата на околната им среда.

Боренсон погледна нагоре по пътеката и съжали, че не може да проследи халата – макар и за малко.

Мирима можеше да е в опасност. Най-вероятно Радж Атън щеше да наложи за малко обсада, за да изкара деня в почивка, подготвяйки се за сражение. Окупационната му армия трябваше да пристигне скоро.

Боренсон се боеше, че изобщо няма да стигне до замъка преди обсадата, че няма да може да помогне на Мирима.

Освен това трябваше да обмисли и предизвикателството да тръгне на лов за халата. Женската щеше да е горе сред дърветата, недалече от планинския връх, и да се храни с убитата мечка. Теренът тук беше твърде объркан, за да се справи лесно човек: имаше много нападали клони, а храсталаците бяха израсли гъсти и високи след дългото лято.

Улавянето ѝ щеше да е трудна работа. Халите усещаха движението, чувстваха звука като треперене. Единственият начин да се приближиш до такова чудовище бе да се промъкваш бавно и крадешком, като стъпките ти се чуват на неравни интервали.

За миг Боренсон помисли да проследи халата.

Но някъде от много далече сякаш го призова някакъв глас, и той изпита непреодолим порив. Удряй. Удряй сега, ако можеш!

Кралят му имаше нужда от него. Мирима имаше нужда от него.

Той пришпори коня по планинските пътеки, а снегът започна да се трупа – първият за сезона. Дъхът на коня излизаше на тънки струйки пара.

Утре беше първият ден на Хостенфест, първият ден на лова, сети се Боренсон и започна да мисли за това, за да се успокои. Щеше да бъде добър лов, с падащия сняг. Глиганите щяха да тръгнат към долините, оставяйки следи покрай поляните. Щеше да се обзаложи с Дероу и Олт кой от двамата им господари пръв ще забие копието си в някое прасе.

Закопня за лая на кучетата, за дълбокия зов на роговете. За нощните пирове край огньовете.

„Но аз трябва да ударя сега“ – припомни си той и препусна още по-бързо. Искаше му се да удари, искаше му се да има някоя цел.

Отново се обезпокои дали бе избил всички Посветители в замък Силвареста. „Ударих както можах“, каза си. Беше избил всички, които бе видял, но някои можеше да са преместени от цитаделата в града, така че невидимите нишки на сила още да свързват Радж Атън с Посветителите там.

Една битка между Владетели на руни можеше да е доста сложна. Броят на даровете играеше важна роля в такава битка, също както умението и подготовката на воините.

Но също така важен беше и балансът от качества. Радж Атън притежаваше толкова много дарове, че избиването на неговите Посветители изглеждаше почти безплодно усилие. Но един силен Владетел на руни, лишен от ум или от гъвкавост, можеше да се превърне просто в дебелак, в едно нищо по време на боя. Вземи му метаболизма и дори Владетелят на руни да има десет хиляди дара на мускул, ще се движи толкова бавно в сравнение с някой добре балансиран войник, че все едно е окачалка за дрехи; ще се превърне във „воин с нещастни пропорции“.

Като бе избивал хората в замък Силвареста, Боренсон беше лишил Радж Атън от много дарове на гъвкавост. Владетелят на руни я беше трупал, беше я извлякъл от стотици хора в замъка. Което означаваше, че ще е свръхбалансиран на мускул. Това щеше да го направи тромав на мускули, недостатъчно пъргав. Може би при такова неравновесие крал Ордън щеше да има някакъв шанс срещу Вълчия господар.

Ето защо Боренсон се надяваше, че е свършил работата си. Не можеше да понесе мисълта, че некадърността му може да струва на Ордън тази битка. Не можеше да понесе… срама, който го мъчеше всеки път, когато помислеше, че крал Силвареста и Йоме са все още живи.

Пощадяването им беше струвало живота на десетки други. Пощадяването им вливаше сила у Радж Атън.

Малко количество сила, вярно. Но ако Боренсон и още няколко убийци успееха да ударят Посветителите на Радж Атън в подходящ момент, Вълчия господар можеше да стигне до някоя „нещастна пропорция“.

„Днес ще хвана Радж Атън“, каза си Боренсон и остави това убийствено настроение да се просмуче във всеки мускул и кост, да го загърне като наметало.

„Днес аз съм смърт. Днес ловя него и нищо друго.“

Във въображението си той започна да упражнява убиване, да подготвя всяка своя фибра, всяка своя реакция за хладнокръвно убийство. Представи си как ще стане, когато срещне съгледвачите на Радж Атън тук, на няколко мили северно от Лонгмът по пътя. Щеше да ги стъпче с коня си, щеше да ги набучи на копието си така, че топлата им кръв да го залее на вълни, без да остави свидетели. После щеше да открадне униформа и да препусне презглава към бойните линии, да префучи чак до Радж Атън все едно, че му носи послание. Посланието му щеше да е смърт.

Воините на Инкара твърдяха, че Войната е тъмна господарка, че онези мъже, които ѝ служат най-добре, печелят нейното благоволение. Твърдяха, че тя е Сила, също като Земя и Въздух, Огън и Вода.

Но в кралствата на Роуфхейвън казваха, че Войната е само един аспект на Огъня и че никой не би трябвало да ѝ служи.

Но проклетите инкарци трябваше да знаят по-добре. Те бяха майстори във войната.

Боренсон никога не беше се стремил към благоволението на Тъмната господарка, никога не се беше обръщал към нея, но сега на устните му се заоформя една молитва, древна молитва, която бе чувал от други, но която никога не беше посмявал да изрече.

 
В прегръдката си ме вземи, вземи ме, Тъмна господарке.
Увий ме в гробния саван и нека сладкият ти дъх
да легне на лицето ми. Да се разстели
мрак над мен, но изпълни ме с твойта сила.
Че аз зова те днес. Днес аз съм смърт.
 

И докато яздеше, Боренсон започна да се усмихва, а после започна да се смее с дълбок, гърлен смях, който сякаш извираше някъде извън него, от хълмовете или от дърветата.

Прекрасен ден

Ордън се свести от болка. Не можеше да прецени от колко време е бил в безсъзнание. Кръвта по устата му беше влажна и с вкус на бронз. „Всеки момент – помисли Менделас Ордън – Радж Атън ще ме изрита отново, ще започне да ме блъска до смърт.“

Но не се случи нищо. Ордън лежеше без сили на ръба на съзнанието и очакваше смъртоносния удар, който така и не идваше.

С многото си дарове на жизненост Ордън можеше да изтърпи големи поражения. Раните му, колкото и да бяха дълбоки и многобройни, нямаше да го убият. Няколко седмици лечение може би, но не и смърт.

Точно от това се боеше.

Отвори здравото си око. Слънцето високо над него светеше смътно през облаците; после почерня.

Поляната беше пуста.

Той преглътна и се помъчи да се съсредоточи. Беше чул дрънчене на ризница точно преди да изпадне в несвяст. Скованият му мозък осъзна, че това е било, защото Радж Атън си е тръгнал.

Ордън се огледа. Вятърът леко поклащаше боровете; тревата бе леко наклонена, като вкочанена морска вълна. Ято скорци висеше като пухчета от глухарче във въздуха няма и на пет разтега от него. Но Ордън живееше толкова бързо, че вятърът му се струваше почти замръзнал.

Радж Атън беше избягал.

„Оставил ме е – осъзна Ордън, – защото е заподозрял, че съм част от змия. Оставил ме е, за да може да нападне замъка.“ Дочу рев като от разбушувало се море. Гръмки звуци, все едно че прииждаха и се разбиваха вълни в скален бряг. В забързания му живот светът на звуците се бе променил неузнаваемо.

Разбра, че това трябва да са викове. Водеше се битка. Успя да се надигне и се загледа над полегатия склон на Тор Ломан към замъка Лонгмът.

Това, което видя, го ужаси.

Зад завеса от дъжд или от лапавица на хълмистия склон над Лонгмът бушуваше огромен огън. От този дошъл сякаш от друг свят огън огнетъкачи и саламандри бяха извлекли ужасни енергии и зелената вълна от пламъци, която пращаха, пищеше през низините към замъка. Главанаци крачеха тежко през полята, понесли големи стълби. Бойните мастифи с техните железни нашийници и страховити маски кипяха като тъмен прилив към портите.

Навсякъде из мрака Непобедимите на Радж Атън като тъмни хлебарки напираха към замъка, вдигнали високо щитовете си да отбиват стрелите, с извадени оръжия.

Силите на Радж Атън щурмуваха Лонгмът. Небето над замъка беше черно, въжета усукан огън се стичаха от небесата.

Крал Ордън гледаше от Тор Ломан. С неговите дарове на метаболизъм, му се стори, че небето остана черно безкрайно дълго; можеше да се различат само смътните въжета от пламък, гънещи се от небесата надолу – навити и кипнали като торнадо.

Нищо не можеше да помогне. Не можеше да се втурне в битка, едва можеше да пълзи.

Захлипа тихо. Радж Атън му беше отнел всичко – миналото, настоящето. Сега – и бъдещето му.

Менделас се обърна и с мъка се затътри нагоре по стъпалата на кулата на Очите на Тор Ломан.

За да спре непосилната болка от изпотрошените си крайници в ума си, се опита да си припомни добри времена. Пиршествата в двореца на Мистария посред зима, в Деня на милостинята.

В онези зимни утрини мъглите винаги загръщаха зелените блатисти низини и от върховете на голямата кула човек можеше да погледне надолу към блатата все едно, че е някой Небесен господар, заплавал в кораб от облак – толкова чиста бе тънката мъгла. На места се мяркаха по-малките кули на Дворовете на Прилива или зеленината на далечните борови гори на западните хълмове, или проблясващите води на Каролско море на юг, отразили слънцето.

В такива утрини той обичаше да застане в обсерваторията и да гледа дивите патици, тръгнали в зимната си миграция, да се вият долу под него в тъмните си клиновидни ята.

Настрои паметта си на един прекрасен ден, много отдавна, когато бе слязъл от кулата, изпълнен с възбуда от зората, и бе отишъл при жена си в спалнята ѝ.

Беше се канил да я заведе горе в обсерваторията, за да ѝ покаже изгрева. Седмици преди това ранният мраз бе попарил розите в градината ѝ и той се канеше да ѝ покаже как слънцето пълзи на хоризонта в най-нежния цвят на разцъфнала роза, роза, оцветила мъглата на мили околовръст.

Но когато влезе в спалнята ѝ, тя само се беше усмихнала на поканата му и предложи други забавления.

Любиха се върху тигровата кожа пред камината.

Когато свършиха, слънцето от часове се беше издигнало в небето. Беднотията на Мистария се беше струпала по улиците пред замъка да получи зимните подаяния.

Така кралят и кралицата трябваше да излязат този следобед и да прекарат остатъка от деня, като карат огромните фургони по улиците и раздават месо, ряпа, сушени плодове и сребърници на онези, които бяха в нужда.

Ордън и жена му се бяха трудили усилно през този ден, но все пак спираха често, за да си разменят усмивки или за да задържат малко по-дълго усещането от някое докосване.

Ордън от години не беше помислял за този ден, въпреки че всяка гледка, звук и мирис се бяха съхранили съвършено в паметта му. Със своите дванадесет дара на ум Ордън можеше да съживява в ума си такива мигове, когато поиска. Денят беше вълшебен. Беше денят, разбра той седмици по-късно, в който жена му бе заченала първото им дете, Габорн.

Ах, как копнееше все още за нея.

Докато се изкачваше към върха на Очите на Тор Ломан, светлината в небето отново се появи и той с ужас се взря в чудовищната огнена стена, която зверовете на Радж Атън бяха запратили към замъка. Небесата бяха оцветени със странни прахове – сиво и черно, сернисто жълто и нещо червено.

От толкова разстояние и със скоростта, с която той живееше, огромната кипнала зелена вълна от огън сякаш се търкаляше бавно през небето. Ордън продължи да пълзи нагоре по каменните стъпала.

Докато пълзеше, се зачуди защо Радж Атън беше дошъл тук. Явно не за да погледне към Лонгмът. Гледката оттук не предлагаше нищо.

Не, нещо друго беше разтревожило Вълчия господар.

Крал Ордън извърна очи на изток и видя праха, вдигащ се от равнините, сякаш бяха пламнали, и светлината, бляскаща от щитовете. Армия, тръгнала в поход от замък Гроувърман.

Въпреки внушителния облак от прах, армията не можеше да е голяма, Ордън го знаеше. На помощ му идваха около трийсет хиляди селяци, крачещи през прашната степ, нищо повече. Нямаше да могат да се опрат на Непобедимите на Радж Атън.

Но Ордън знаеше, че начело на тази армия язди неговият син.

Разбира се, Габорн нямаше да е толкова глупав, че да атакува Радж Атън. Не, това трябваше да е някоя хитрина. Ордън се усмихна. Срещу човек с ума на Радж Атън подвеждащата информация можеше да се окаже силно оръжие. Синът му се сражаваше по най-добрия начин.

Почти във всеки двубой победата идваше при онези, които отказваха да бъдат надвити. Принцът не се беше уплашил.

„Добра хитрина – разсъди Ордън. – Радж Атън е убеден, че Лонгмът е взет преди няколко дни.“ Сега вижда армия, която идва да го смаже. Крал Ордън можеше само да се надява, че хитрината ще подейства.

А в ума му се прокрадна страх. Габорн, разбира се, нямаше да нападне, нали? Нали?

Щеше да нападне, осъзна Ордън. Стига да вярваше, че по този начин ще може да спаси баща си. „Не му ли казах аз да нападне? – помисли Ордън. – Не му ли казах аз да се спусне по хълма с рицарите си?“

Сърцето му се изпълни със смъртен страх. Ставаше въпрос за момче, което бе рискувало, за да спаси вражески Посветители. Ставаше въпрос за момче, което бе станало Клетвообвързан лорд.

Ордън вече не се съмняваше. Дори да знаеше, че ще загине в този опит, Габорн със сигурност щеше да атакува!

В този момент огромната вълна се блъсна в замъка и отпрати към небето огнени стълбове. Ордън видя дори и оттук ужасните щети, които нанесе, видя летящите от стените човешки тела – като огнени птици, – видя великани и бойни псета, Непобедими и стрелци, нахлуващи през зейналите порти на замъка.

Но не усети вътрешния смут, бележещ смъртта на Посветител. Никой от Посветителите в неговия змийски кръг не бе загинал в тези пламъци. Замъкът, разбира се, щеше да падне.

Дълбоко в себе си той усети един непреодолим подтик. Удряй! Удряй сега, ако можеш!

Осъзна, че може би той самият държи в себе си ключа към това ужасният погром в една битка да послужи за по-висша цел. Мъжете в замъка бяха свързани в змийски кръг и ако замъкът бъдеше завзет, мъжете в кръга щяха всички да се принудят да излязат на бой, без никой да извлича метаболизъм от другите. Все някой от тях щеше да загине и змията да се оформи. Но кой щеше да стане главата ѝ?

Във всеки случай не и онзи идиот Дрийс, надяваше се Ордън.

Не. Трябваше да е Шостаг. Силен и почтен, макар и грубиян. Свиреп воин.

Ордън допълзя до ръба на обсерваторията и погледна надолу.

Очите на Тор Ломан бяха кацнали на ръба на пропаст, а в западния ѝ край нагоре от дъното ѝ се издигаха грамадни остри скали. „Там – помисли Ордън. – Ще се ударя там.“

И се хвърли от кулата. Време беше змийският кръг да се разкъса. „Нека Шостаг Брадваря спечели своите земи и титла. Нека Габорн живее, за да наследи рожденото си право.

И нека се върна в прегръдката на жената, която обичам.“

С толкова много дарове на метаболизъм, Ордън сякаш падаше много бавно, сякаш се рееше във въздуха като птица, полетяла към своята смърт.