Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 41 страниц)

Крал Ордън потупа съчувствено едрия воин по рамото. Боренсон трепереше. Трудно щеше да му е от заклет защитник на Габорн да се превърне в неговия убиец.

– Чу ме. Когато Радж Атън получи посланието ти, ще се втурне към Лонгмът, за да ме срещне в битка. До призори ще има стотици Посветители в замъка Силвареста – Посветители, които няма да може толкова бързо да превози на юг. Посветители, които няма да може да охранява добре. Искам от теб, след като Радж Атън тръгне, да влезеш в цитаделата на Посветителите на Силвареста и да избиеш всички останали там.

Усмивката на воина посърна съвсем.

– Разбираш, че това трябва да се направи. Моят живот, твоят живот, животът на всички в Мистария – на всички, които познаваш и обичаш – може да зависи от това. Не можем да проявим слабост. Не можем да проявим милост.

Крал Ордън извади малък флакон от слонова кост. В него се държаха уловени мъгли от полята на Мистария. Водните магьосници на Ордън го бяха уверили, че флаконът съдържа достатъчно мъгла, за да прикрие цяла армия, ако се наложи. На армията на Боренсон можеше да потрябва такава мъгла. Той връчи флакона на Боренсон и помисли дали не трябва да му даде и златния си щит. В него бе вложено мощно предпазно заклинание. Ордън го беше взел за дар на Силвареста по случай годежа. Но прецени, че щитът може би ще потрябва повече на него.

Ордън се зачуди. Не искаше да убива Силвареста. Но ако Силвареста се беше преклонил пред Радж Атън, това ставаше негов дълг. Кралете на Роуфхейвън трябваше да разберат, че никой не може да отдава дарове на Вълчия господар. Никому не беше позволено да направи това и да остане жив. Нито дори на най-добрия приятел на Ордън.

– Ще направим каквото трябва, дори с нашите приятели или близки – каза крал Ордън, колкото на Боренсон, толкова и на себе си – ако те служат на врага. Това е наш дълг. Това е война.

Чародей в окови

Малко преди разсъмване дрънченето на многобройни вериги предизвести идването на Бинесман в кралската зала за аудиенции; после стражите довлякоха билкаря пред Радж Атън. Йоме гледаше.

Потръпваше скрита в един тъмен ъгъл, уплашена да не би Бинесман да я забележи някак, и като я забележи – да изпита омраза към самото ѝ съществувание. През последните няколко часа имаше достатъчно време да огледа руната на сила, дамгосана върху гръдта ѝ. Беше нещо сложно и ужасно, нещо, което се мъчеше да извлече от нея много повече от красотата ѝ. Мъчеше се да изсмуче гордостта ѝ, надеждата ѝ. Въпреки че се бореше с влиянието на руната, въпреки че отричаше тази благодат на Радж Атън, все пак се чувстваше нещо по-долно от човешко същество. Като заврян в ъгъла парцал, смачкан и гледащ.

Според легендата някога, много отдавна, облекчителят Федрош сътворил руна на волята, символ, който изцежда от своите жертви силата на съпротивата. Ако Радж Атън имаше такъв магически символ, вграден в руната, дамгосала Йоме, тя нямаше да може да го превъзмогне.

Сега се чувстваше благодарна, че Федрош бе унищожил тази руна на сила, както и тайната на направата ѝ, преди да избяга в Инкара.

Доведоха Бинесман в залата; железата по него дрънчаха. Беше окован със здрави окови от врата до краката, от едната ръка – до другата. Двама стражи просто го довлякоха по дървения под и го хвърлиха в нозете на Радж Атън.

Зад билкаря пристъпваха четирима от огнетъкачите на Вълчия господар, и четиримата – обезкосмени, и четиримата – тъмнокожи. Трима младолики мъже и една жена, всички с онази странна, танцуваща светлина в очите, каквато имат само огнетъкачите. Мъжете си бяха наметнали халати от жълта коприна, а жената беше с пурпурна мантия.

Когато жената в челото се приближи, Йоме усети топлината ѝ – сух зной, сякаш плътта ѝ беше затоплен камък, поставян в леглото в студена нощ.

Йоме почувства силите ѝ и другояче… с нея идваше огнена похот, смесена с любопитна интелектуална възбуда. Това сладострастие нямаше нищо общо с чувствеността, която Йоме бе изпитвала в присъствието на Бинесман с неговите земни магии – желание да носиш дете в утробата си и да усетиш как устничките му смучат гръдта ти. Не, огнетъкачката носеше в себе си всепоглъщаща потребност да насилва, да взима, една ненасочена към нищо определено, но неизменна ярост, всичко това – под контрола на остър интелект.

Горкият Бинесман приличаше на мръсен окаяник. Покрит беше от главата до петите с мазна пепел; но небесносините му очи не показваха никакъв страх.

„Би трябвало да се страхуваш“ – помисли Йоме. Би трябвало. Никой не би могъл да понесе Радж Атън – светлината в лицето му, силата на гласа му. През изминалите няколко часа беше видяла неща, които не би могла да си представи: двеста души от гвардията на баща ѝ бяха отдали дарове. За повечето не беше нужно много убеждаване. Само един поглед към лицето на Радж Атън, една окуражителна дума – и се предаваха.

Някои все пак помислиха за съпротива. Капитан Дероу, от дворцовата гвардия, пожела да се въздържи от полагане на клетва към Радж Атън, като заяви, че е обвързан с клетва да служи на дома Силвареста. Поради това помоли да му се разреши да служи като страж в цитаделата на Посветителите и изтъкна, че други велики домове могат да пратят убийци, за да ликвидират Силвареста. Радж Атън се съгласи, но само при условие, че Дероу му даде по-малък дар, дара на слуха.

Към друг, който не помоли за благодеяние, се отнесоха по-сурово. Капитан Олт отказа изцяло на Радж Атън, прокле го и пожела смъртта му.

Радж Атън понесе клетвите му с търпелива усмивка, но след това жената в пурпурната мантия бе хванала нежно ръката на капитана. Очите ѝ грейнаха от смях, когато капитанът лумна, обгърнат в пламъци от главата до петите, и закрещя и се загърчи, докато огънят изгаряше плътта му и топеше бронята. Залата отекна от писъците му. В залата още миришеше на овъглена плът и косми, макар отдавна да бяха извлекли почернелия труп на Олт на стълбите при входа на кралската цитадела.

Затова сега хората на замък Силвареста идваха с покорство пред своя нов господар и му отдаваха почит. Радж Атън им говореше с кротост, лицето му светеше като слънцето, гласът му звучеше невъзмутим като морето.

През цялата тази дълга нощ войниците на Радж Атън водеха в цитаделата най-богатите местни търговци, за да се искат от тях и злато, и дарове. Хората му даваха каквото поиска, готови бяха да му дадат всичко, което имаха.

Така Радж Атън научи името на младежа, който беше убил негови великани, негови съгледвачи и няколко кучета, докато бързаше да предупреди крал Силвареста за предстоящото нашествие. Следотърсачите продължаваха да преравят Дънуд в търсене на младия принц Ордън.

Крал Силвареста седеше на пода в нозете на Радж Атън. Вратът му беше завързан за крака на трона и крал Силвареста с наивността на котенце продължаваше да дърпа въжето и да се опитва да го скъса със зъби. Идеята да се отвърже просто не му хрумваше. Йоме гледаше баща си в нозете на узурпатора и дори за нея Радж Атън изглеждаше величав. Обаянието му дотолкова ѝ въздействаше, че ѝ се струваше някак уместно баща ѝ да е там. Други крале държаха като любимци в нозете си кучета или големи котки. Но Радж Атън бе нещо повече от обикновен владетел. Той заслужаваше да има крале в нозете си.

До Радж Атън стояха личният му телохранител, двама съветници и петият огнетъкач, жена, чието присъствие караше Йоме да трепери, защото чувстваше неописуемата ѝ мощ. Носеше нощносин халат, привързан хлабаво върху голото ѝ тяло. Сега стоеше пред един сребърен мангал, като огромно блюдо върху пиедестал, върху който беше поставила клони и чворове от огнено дърво. Зелената роза на пламъка се издигаше на три-четири стъпки.

Веднъж същата нощ жената беше вдигнала поглед от мангала, с блеснали от неописуема радост очи, и каза на Радж Атън:

– Добра вест, о, сияйни, твоите убийци са посекли крал Гарет Аруули Интернукски. Неговата светлина вече не сияе на земята.

Като чу това, Йоме изпита благоговеен трепет. Значи Радж Атън не нападаше само един крал на Севера. Зачуди се за дълбочината на замисъла му. „Може би всички ние сме глупци в сравнение с него – помисли тя, – невежи като баща ми, вързан в нозете на Радж Атън.“

Сега Радж Атън се взря в Бинесман под светлината, мятана от мангала на пиромантката, и почеса замислено брадата си.

– Кой си ти? – запита Радж Атън магьосника.

Бинесман вдигна очи.

– Казвам се Бинесман.

– А, Бинесман. Познавам добре работата ти. Чел съм наръчника ти. – Радж Атън му се усмихна, цял търпение, и се обърна към пиромантката. – Водите го в окови? Не бих искал да е така. Изглежда безвреден.

Огнетъкачката до Вълчия господар се вгледа в Бинесман като в транс, със замъглени очи, зареяли се през него, сякаш се мъчеше да овладее желанието си да го убие.

– Съвсем безвреден, ваше величество – отвърна със силен глас Бинесман. Макар все още да се беше превил на четири крака, гледаше Вълчия господар небрежно.

– Можеш да се изправиш – каза Радж Атън.

Бинесман кимна и се надигна с мъка, въпреки че веригите го държаха приведен, така че не можеше да изправи врата си. Сега Йоме успя да види по-ясно, че има пранги на краката, че ръцете му са в белезници и че една къса, тежка желязна верига свързва прангите, белезниците и халката на врата. Въпреки че Бинесман не можеше да се изправи, приведената стойка не го притесни. Беше се привеждал над растенията толкова години, че гърбът му се беше превил.

– Внимавайте с него, милорд – прошепна пиромантката до Радж Атън. – Има голяма мощ.

– Едва ли – сряза я Бинесман. – Вие унищожихте градината ми, труда на майстори градинари от над петстотин години. Всички билки и подправки, които събирах в нея, вече ги няма. Ти си известен като практичен човек, Радж Атън. Би трябвало да знаеш, че тези неща са твърде ценни!

Радж Атън се усмихна някак свойски.

– Съжалявам, че моите чародеи са унищожили градината ти. Но теб не сме унищожили, нали? Можеш да засадиш друга градина, имам чудесни градини край моите дворци и резиденции в Юга. Дървета от най-далечните краища на света, богата почва, обилна вода.

Бинесман поклати глава.

– Никога. Никога няма да имам градина като тази, която изпепелихте. Тя беше сърцето ми. Разбирате. – Пръстите му стиснаха халата от яд.

Радж Атън се наведе напред.

– Съжалявам. Но се налагаше да подкастрим крилете ти, Земни пазителю. – Изрече титлата почтително, с повече уважение, отколкото бе проявил към всеки друг тази нощ. – И все пак, майстор Бинесман, аз наистина не искам да ти навредя. Малцина са изтъкнатите Земни пазители в света, а аз съм пробвал действието на билките, които всеки от вас отглежда, проучвал съм мехлемите и ароматните свещи, които предлагате. Ти си майстор в своя занаят, в това съм убеден. Заслужаваш повече почит, с отколкото си удостоен. Би трябвало сега ти да служиш като учител край камината в Стаята на земните сили в Къщата на Разбирането – не онзи мошеник Хеуел.

Йоме се възхити. Дори в далечен Индопал Радж Атън знаеше за работата на Бинесман. Вълчия господар изглеждаше почти всезнаещ в очите ѝ.

Бинесман го изгледа изпод гъстите си вежди. Набръчканите му черти внушаваха мъдрост и след толкова години неизменна добродушна усмивка му придаваха мекота. Но зад очите му нямаше доброта. Йоме го беше виждала как смачква буболечки в градината си със същия пресметлив поглед.

– Хорските почести не ме интересуват.

– Какво тогава те интересува? – попита Радж Атън и след като Бинесман не отговори, тихо изрече следващия си въпрос: – Ще служиш ли на мен?

Тонът му, модулациите на гласа му бяха така умело съчетани, че всеки друг щеше да се просне в нозете му.

– Не служа на никой крал – отговори Бинесман.

– Служеше на Силвареста – кротко му припомни Радж Атън, – точно както той сега служи на мен!

– Силвареста беше мой приятел, не и господар.

– Ти служеше на неговия народ. Макар като приятел, но му служеше.

– Служа на земята и на всички хора по нея.

– Тогава ще отдадеш ли службата си на мен?

Бинесман го изгледа укорително, все едно че Радж Атън беше дете, допуснало грешка, след като е могло малко да помисли.

– Като човек ли искате да ви служа или като чародей?

– Като чародей.

– В такъв случай уви, лорд Радж, но не мога да се закълна, че ще ви служа, защото това би смалило силите ми.

– Как така? – запита Радж Атън.

– Заклел съм се да служа на Земята и на никой друг – отвърна Бинесман. – Служа на дърветата в часа на тяхната нужда, а също на лисицата и на заека. Служа на хората с не по-малка или по-голяма преданост, отколкото служа на други същества. Но ако наруша клетвата си да служа на Земята, ако предпочета да служа на вас, силите ми ще се загубят. Вие имате много хора, които ще ви служат, или които ще служат на себе си във ваш интерес, Радж Атън. Задоволете се с тях.

Йоме се замисли над думите на Бинесман. Знаеше, че сега той лъже. Все пак служеше на хората повече, отколкото на животните. Веднъж ѝ беше казал, че това е неговата слабост, тази особена преданост към човечеството. В неговите очи тя го правеше недостоен. Йоме се побоя, че Радж Атън ще отличи лъжата и ще накаже Бинесман.

Радж Атън изгледа Бинесман от високия трон. Лицето му беше спокойно и на Йоме ѝ се стори, че е пълно с доброта.

Бинесман продължи:

– Разбирате ли, като Владетел на руни, вие трябва да се грижите за своите Посветители, иначе след време те ще умрат от глад или ще се поболеят. Умрат ли, вие губите силите, които извличате от тях. Същите принципи са валидни и за мен… или за вашите огнетъкачи. Те подхранват огъня, защото съзнават, че в замяна ще получат сила от него.

– Милорд – каза огнетъкачката до Радж Атън, – позволете ми да го убия. Пламъците сочат, че той е опасен. Той помогна на принц Ордън да избяга от градината му. Подкрепя вашите врагове. Светлината у него е срещу вас.

Радж Атън докосна ръката на огнетъкачката, за да я накара да млъкне и попита:

– Така ли е? Наистина ли си помогнал на принца да избяга?

„Не му отговаряй“, искаше да извика Йоме. „Не отговаряй.“

Но Бинесман само сви рамене.

– Той имаше рана. Изцерих я, както ако беше зайче или врана. После му показах пътя към Дънуд, за да може да се укрие.

– Защо? – попита Радж Атън.

– Защото вашите войници искаха смъртта му – отговори билкарят. – Аз служа на живота. На вашия живот, на живота на враговете ви. Служа на живота точно така, както вие служите на смъртта.

– Аз не служа на смъртта. Аз служа на човечеството – спокойно заяви Радж Атън. Очите му почти не се присвиха, но лицето му изведнъж стана някак по-кораво и безстрастно.

– Огънят поглъща – каза Бинесман. – Разбира се, щом се обкръжавате с толкова много огнетъкачи, невъзможно е да не усещате тяхното привличане, желанието им да поглъщат. То ви е завладяло.

Радж Атън се облегна небрежно на трона.

– Огънят също така носи просветление – каза той. – Той ни топли в студената нощ. В подходящи ръце той може да се окаже инструмент за добро, дори да изцерява. Ярките и Сияйните са същества на пламъка. Животът идва от огъня, както и от земята.

– Да, той може да бъде инструмент за добро. Но не и сега. Не и в идващия век. Същества с повече светлина определено няма да се подчинят на волята ви – каза Бинесман. – Мисля, че за вас ще е по-добре да се отървете от тези… сили. – Махна небрежно с ръка към огнетъкачите. – Други чародеи биха ви служили по-добре.

– Значи ще ми служиш? – попита Радж Атън. – Ще снабдяваш ли войските ми с билките и мехлемите си? – Усмихна се и тази усмивка сякаш огря цялата зала. „Разбира се, че Бинесман ще му помага“ – помисли Йоме.

– Билки за болните и ранените ли? – попита Бинесман. – Това мога да го правя с чиста съвест. Но на вас не служа.

Радж Атън кимна, явно разочарован. Предаността на Бинесман щеше да е голяма придобивка за него.

– Милорд – изсъска огнетъкачката, като местеше поглед от мангала към Радж Атън. – Той лъже. Наистина служи на някакъв крал! В пламъците виждам мъж, безлик мъж с корона! Един крал идва, крал, който може да ви унищожи!

Радж Атън огледа изпитателно билкаря, наведе се към него и зелените пламъци на мангала облизаха лицето му.

– Моята пиромантка вижда в пламъците – каза узурпаторът. – Кажи ми, Бинесман, Земята дарила ли те е с такива видения? Има ли на света крал, който може да ме унищожи?

Бинесман се изправи още и скръсти ръце. Юмруците му бяха стиснати.

– Не съм приятел с Господарите на Времето, за да знам бъдещето. В лъскави камъчета не се взирам. Но вие си създадохте много врагове.

– Но има ли крал, на който служиш ти?

Бинесман помълча, потънал в мисли, със свъсени вежди. Йоме почти повярва, че старият билкар няма да отговори, но точно тогава той замърмори:

– Дърво и камък, дърво и камък, това са само плът и кост. Метал и кръв, дърво и камък, тях имам аз, тях имам аз.

– Какво? – попита Радж Атън, въпреки че не беше възможно да не е чул стареца.

– Не служа на никой човек. Но, ваша милост, наистина иде един крал, крал, когото Земята одобрява. Преди четиринадесет дни той стъпи в Хиърдън. Знам го, защото чух камъните да шепнат в нощта, докато спах сред полята. Един глас ме призова, ясен като песента на чучулига: „Иде новият Крал на Земята. Той е тук.“

– Убийте го! – започнаха да крещят всички огнетъкачи при това разкритие. – Той служи на вашия враг.

Радж Атън се постара да укроти крясъците им като вдигна ръка, и попита:

– Кой е този Земен крал?

Очите му горяха. Огнетъкачите продължаваха да викат, да искат смъртта на Бинесман и Йоме се побоя, че Радж Атън ще се съгласи. Светлината в очите им се усили, а жената при мангала вдигна юмрука си и той лумна в пламъци. За миг желанието на Радж Атън сякаш нямаше да има значение. Огнетъкачите щяха да убият Бинесман.

В отчаяно усилие да спаси билкаря Йоме извика:

– Това е Ордън. Крал Ордън прекоси границата преди две седмици!

В този миг веригите, в които беше окован Бинесман, се смъкнаха – и от ръцете, и от краката му, а чародеят отвори юмруците си и хвърли нещо във въздуха…

Венчелистчета от жълт цвят, съсухрени корени и сухи листа, които запърхаха на зелената светлина.

Огнетъкачите изкрещяха от ужас и залитнаха, сякаш изтласкани от тежестта на цветята.

Мангалът примига и загасна. Всъщност всички светилници в залата угаснаха наведнъж, така че единствената светлина се оказа предутринното зарево, засияло през еркерните прозорци.

Йоме гледаше втрещено. Всички огнетъкачи лежаха на пода зашеметени като ударени от мълния, гледаха, но без да виждат, и скимтяха от болка.

Залата се беше изпълнила с чист и силен аромат, сякаш вятър бе донесъл уханието на далечна ливада. Бинесман стоеше насред залата, високо изправен, и гледаше с гняв Радж Атън изпод гъстите си вежди. Белезниците и прангите се въргаляха в краката му, все още здраво заключени. Сякаш краката и ръцете му просто бяха изтекли през тях.

Въпреки че огнетъкачите лежаха замаяни и сгърчени от болка, Йоме не беше почувствала нищо. Само едно цвете я бе погалило по лицето и после падна на пода – нищо повече.

Радж Атън се взираше втренчено в билкаря, малко притеснен, стиснал облегалките на трона.

– Какво направи? – тихо и много спокойно попита той.

– Не мога да допусна твоите огнетъкачи да ме убият – отвърна Бинесман. – Отнех им силите за миг, нищо повече. Сега ще ме извините, ваша милост. Много работа ме чака. Искахте билки за войските си, нали? – Бинесман се обърна да излезе.

– Вярно ли е, че подкрепяш крал Ордън? Ще се биеш ли на негова страна?

Бинесман изгледа Вълчия господар през рамо и поклати възмутено глава.

– Не желая да се бия с вас – промълви той тихо. – Никога не съм отнемал човешки живот. Заспал си ти за силите земни, Радж Атън. Великото дърво на живота се вие над теб и листата му ти шепнат, но ти не чуваш шумоленето им. Ти просто спиш сред корените му и сънуваш завоевания. Насочи мислите си към съхранението. Твоят народ има нужда от теб. Храня голяма надежда за теб, Радж Атън. Бих те нарекъл свой приятел.

Радж Атън изгледа за миг мълчаливо стария чародей, после попита:

– Какво би ми струвало, за да станем приятели с теб?

Бинесман отговори:

– Дай клетва на Земята, че няма да я нараняваш. Закълни се, че ще се стремиш да съхраниш семето човешко в тъмното време, което иде.

– И какво значат тези клетви? – попита Радж Атън.

– Отърви се от огнетъкачите, които искат да погълнат земята. Цени живота – целия живот, и растителен, и животински. Яж от растения, без да ги унищожаваш, лови само животните, от които се нуждаеш. Не похабявай същества, нито животински, нито човешки. Изведи войските си от тази война, която предизвика. По южните ти граници има хали. Борбата ти трябва да е с тях.

Дълго Радж Атън само гледаше Бинесман. От преддверието притича един слуга със запален фенер, така че лицето на Вълчия господар се освети. Изглеждаше замислено.

Йоме долови копнежа в очите на Радж Атън и почти повярва, че той ще положи исканата клетва.

Но докато слугата с фенера се приближаваше, на Йоме ѝ се стори, че решимостта на Радж Атън потръпна като езиците на пламъка.

– Кълна се да защитя човечеството от халите – за негово собствено добро – каза Радж Атън. – Аз… правя само това, което знам, че трябва да…

– Нищо подобно не правиш! – извика Бинесман. – Чуй се! Взел си толкова много дарове на Глас, че когато говориш, убеждаваш сам себе си в безумните си доводи. Ти си заблуден!

Сърцето на Йоме заби лудо, защото изведнъж осъзна, че Бинесман е прав. Радж Атън бе заблуден от собствения си безумен Глас. Никога не ѝ беше хрумвало, че такова нещо може да се случи.

Бинесман продължи:

– И все пак… все още има време да промениш решението си! Малко е, но има! Откажи се от тези безумни представи. Не смей да ограбваш тези хора и да се наричаш добър!

Обърна се и излезе от залата – прегърбен от годините старец от глава до пети. Но излезе без страх, все едно, помисли Йоме, той беше водил разпита, все едно че той беше довлякъл Радж Атън в окови в тази зала.

И изчезна.

Йоме гледаше смаяна. Никой друг през тази нощ не беше дръзнал просто така да си излезе. Побоя се, че узурпаторът ще заповяда да го хвърлят в тъмницата или да го довлекат обратно и да го принуди да му служи.

Но Вълчия господар остана замислен и загледан към тъмния коридор.

Няколко мига по-късно, докато огнетъкачите започнаха да се съвземат, един страж дотича в залата и съобщи, че току-що са забелязали билкаря извън градските порти, да крачи през полята към Дънуд.

– Нашите стрелци можеха да го застрелят – каза стражът, – но не знаехме каква ще е вашата воля. Върколаците са на стан по полята, но никой не го задържа. Да изпратя ли съгледвачи да го върнат?

Радж Атън се намръщи. Времето изглеждаше твърде кратко, за да може човек да излезе през тези коридори и да напусне замъка. Не по-малко странно беше, че никой от високо обучените му войници не бе спрял стареца.

– Той стигна ли до гората? – попита Радж Атън.

– Да, милорд.

– Какво е намислил? – учуди се на глас Радж Атън. Изправи се бързо, свил вежди в размисъл. После добави: – Изпратете отряд ловци да го намерят… ако могат.

Но Йоме знаеше, че е късно. Бинесман се беше добрал до леса, до Дънуд. Древния лес, средоточието на земните сили. Дори най-отличните ловци на Радж Атън не можеха да проследят един Земен пазител през Дънуд.