Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 41 страниц)

Погледна Габорн в очите. И двамата разбираха, че става нещо много необичайно. Габорн беше дошъл няколко часа преди уговорения.

– В града са влезли убийци – прошепна Габорн. – От Мъятин. Поне десетима яздят към замъка Силвареста, но по пътя си насам не видях нито един.

– Ще го проуча това – каза Боренсон. – Като нищо някой може да готви капан за баща ти. Свитата му ще мине утре през града.

– Няма ли да е по-безопасно да съм с теб? – попита Габорн.

Боренсон помисли и кимна. Доведе коня си иззад къщата точно когато Дни най-сетне излезе от гъстата мъгла и спря мулето до тях.

– Ще се върнем скоро – каза Габорн на Мирима, после пришпори жребеца си през ливадите зад малката им къщичка. Притесни се, че ще я остави сама с великаните, бродещи наоколо. Но все пак двамата с Боренсон ги чакаше сериозна опасност.

Откъм север повя хладен вятър и разнесе мъглата. Двамата поеха натам през зелените треви. Реката се виеше на запад и двамата скоро се озоваха при брега на Дуиндъл и продължиха по тесния черен път покрай купи сено.

Покрай реката неестествената мъгла се сгъсти и се извиси като огромен облак. Притъмня. Стана толкова тъмно, че лястовиците над водите изчезнаха, а наместо тях се появиха няколко прилепа, подгонили насекоми в сивотата. От храсталаците като зелени искри полетяха рояци светулки. Тревата покрай реката беше гъста и тучна, но ниско окосена.

В цялата околност селяните събираха сено. Купите се издигаха покрай реката като грамадни морски скали и всеки път, щом Габорн зърнеше някоя, се чудеше дали ще е някой крачещ към него гигант, или някой от тях не се крие зад сеното.

Сега вече и той надушваше гигантите. Мазната им, немита козина миришеше горчиво, потискаща беше и вонята на пот и на мръсотия. Плесен и лишеи вирееха по дълголетната им плът.

Допреди сто и петдесет години никой в целия Роуфхейвън нито бе чувал, нито виждал гиганти главанаци. След това една зима откъм северните ледове бе дошло едно племе от четиристотин огромни същества, всички покрити с белези от боеве и наплашени. Мнозина от тях бяха с рани.

Главанаците не можеха да говорят добре човешка реч и така и не можаха добре да обяснят що за страховити същества са ги прогонили през ледовете. Но с помощта на няколко жеста и изричани по непривичен начин команди все пак се бяха научили донякъде да работят редом с хората – да търкалят и къртят канари в кариерите или да секат за горяните дървета. Богатите владетели на Индопал скоро започнаха да наемат гиганти главанаци, така че след време повечето от тях се изнесоха на юг.

Но главанаците бяха изключителни в едно занятие – войната.

Габорн и Боренсон стигнаха при една малка ферма на билото на един хълм. Прозорците бяха тъмни. От комина не излизаше дим. На прага лежеше убитият селянин, с изпъната напред ръка. Главата му лежеше в прахта малко пред него все едно че се беше протегнал да я задържи, когато се е изтъркаляла. Във въздуха витаеше тежката, леко кисела миризма на кръв.

Боренсон изруга и продължи напред. Мъглата пред тях стана още по-гъста. И по-тежка.

В зелената трева видяха човешки следи. Тревата под тях беше почерняла и мъртва. Габорн никога не беше виждал такова нещо.

– Огнетъкачи – каза Боренсон. – Силни са… толкова, че се превръщат в огън. Петима са.

Огнетъкачи, разбира се, имаше в Мистария – чародеи, способни да затоплят една стая или да накарат суров пън да лумне в буйни пламъци, но не чак толкова силни, че земята, по която стъпват, да почернее. Чак толкова – не.

Такива същества имаше само в легендите – толкова могъщи магьосници, че можели да изтръгват тайни от човешките души и да извикват страховити твари от долния свят.

Сърцето на Габорн заблъска в гърдите и той погледна Боренсон. На лицето на телохранителя се бе изписала тревога. Толкова силни огнетъкачи никога не беше имало в северните кралства, нито пък толкова много гиганти главанаци. Възможно беше да са дошли единствено от юга. Габорн отново подуши въздуха. Тази мъгла… тази странна мъгла, тънко прикрит дим? Вдигнат от огнетъкачите? Колко ли голяма войска криеше тази мъгла?

„Значи нашите шпиони са сгрешили – даде си сметка Габорн. – Нахлуването на Радж Атън няма да чака до пролетта.“

Стъпките на огнетъкачите водеха на север, покрай брега на река Дуиндъл. Войските на Радж Атън сигурно се придвижваха през горите, за да скрият броя си. Но дълбоко в леса нямаше да влязат, защото това беше Дънуд. Див, вековен и могъщ лес. Малцина посмяваха да навлязат в недрата му. Дори самият Радж Атън едва ли щеше да го стори.

Ако Габорн поемеше по пътя на север, щеше да стигне до Силвареста за половин ден.

Но, разбира се, точно затова убийците наблюдаваха пътя – за да спрат всеки, който се опита да предупреди крал Силвареста. Габорн прецени, че заради породата на коня му, добър и як ловен жребец, може би ще е по-безопасно за него да поеме през горите. Знаеше кои са възможните опасности. Беше навлизал и преди в Дънуд, на лов за огромните черни глигани.

Гигантските глигани в тази гори често достигаха ръста на жребеца му, а с времето се бяха научили да нападат ездачи. Но в тези гори имаше и още по-опасни неща, така поне разправяха – древни, тъмни руини, още пазени с магия, и духовете на загиналите витаеха в тях. Самият Габорн веднъж беше видял такъв дух.

Хората на Радж Атън сигурно яздеха бойни коне – тежки животни, отглеждани за битки в пустинята, но не и за бърза езда сред гори.

Но колкото и бързо да яздеше през гората, щеше да му трябва цял ден, за да стигне до крал Силвареста. Такова пътуване щеше да е тежко.

Впрочем, баща му не беше чак толкова далече на юг. Крал Ордън идваше на север заради есенния лов, какъвто навик имаше, и този път водеше две хиляди войници. След седмица Габорн трябваше официално да предложи годеж на Йоме Силвареста и крал Ордън бе довел за сина си впечатляваща свита.

Ето че сега тази свита щеше да се използва за битка.

Габорн вдигна ръка и бързо подаде боен знак с пръсти. „Оттегляне. Предупреждаваш крал Ордън.“

Боренсон го погледна обезпокоен и отвърна със знак: „Ти къде отиваш?“

„Да предупредя Силвареста.“

„Не! Опасно!“, подаде знак Боренсон. „Да отида аз!“

Габорн поклати глава. Посочи на юг.

Боренсон го изгледа на кръв и отвърна със знак: „На север ще замина аз. Твърде опасно е за теб!“

Но Габорн не можеше да позволи това. Беше решил да поеме най-опасния път към властта, да се опита да бъде от онези владетели, които спечелват сърцата на хората си. А как по-добре щеше да спечели сърцата на хората на Хиърдън, освен ако не им се притече на помощ точно сега?

„Аз трябва да отида“, твърдо заяви със знак Габорн.

Боренсон отново понечи да възрази. Сабята в десницата на Габорн изплющя и съвсем леко перна Боренсон по бузата. Порязването беше плитко, така че войникът можеше да го вземе и за обръсване.

Габорн овладя гнева си и съжали почти моментално за невъздържаното си действие. Все пак Боренсон се вразуми и отказа да спори със своя принц в толкова опасно положение. Споровете бяха отрова. Накараш ли някого да повярва, че е обречен да се провали, той обикновено се проваля. Габорн нямаше да се вслушва в никакви възражения.

Габорн отново посочи със сабята си на юг и изгледа многозначително своя Дни и Боренсон. А с другата си ръка даде знак: „Погрижи се за Мирима.“ Ако воините на Радж Атън избиваха селяните само за да не бъдат разкрити силите им, Мирима щеше да е в опасност.

Изтече сякаш много време, докато Боренсон премисли. Габорн не беше обикновен младеж от простолюдието. Със своите дарове на ум и мускул той се държеше повече като мъж, отколкото като дете и през последните няколко години Боренсон бе привикнал да се отнася с него като с равен, а не като с повереник.

Но по-важното в случая може би беше, че сигурно и самият Боренсон изпитваше силно раздвоение. И крал Ордън, както и крал Силвареста, трябваше да бъдат предупредени час по-скоро. А той не можеше да язди в две посоки едновременно.

„По пътя има убийци“, припомни му Габорн. „В горите е по-безопасно. Аз ще съм в безопасност.“

За изненада на Габорн, Дни пръв обърна мулето си и пое в обратна посока. Габорн рядко се оказваше освободен от натрапчиво зоркото присъствие на историка. Но мулето на Дни не можеше да издържи на скоростта на усиления жребец. Ако се опиташе да го последва, историкът нямаше да постигне нищо, освен да го убият.

Боренсон посегна зад седлото си, извади късия си лък и колчана, дръпна коня назад, подаде оръжията на Габорн и прошепна:

– Сияйните дано те насочат и опазят.

Лък щеше да му трябва. Габорн кимна с благодарност.

Когато и двамата се скриха в мъглата, Габорн облиза устни – устата му беше пресъхнала от страх. Готовността е бащата на куража, припомни си той. Учение от Стаята на сърцето. Но изведнъж всичко, което беше научил в Къщата на Разбирането, му се стори… нелепо.

Приготви се за бой. Най-напред слезе от коня, свали елегантната шапка с перото и я хвърли на земята. Нямаше да е добре да продължи с тази фасада на богат млад търговец. Сега трябваше да заприлича по-скоро на нищожен селяк, лишен от благодатта на даровете.

Бръкна в дисагите си, извади едно оцапано сиво наметало и го загърна около раменете си. После изпъна лъка. Нямаше бойна брадва, с която да сече броня – разполагаше единствено със сабята си за дуел, както и с камата, привързана под коляното.

Протегна ръце и разкърши рамене, за да ги отпусне. Измъкна сабята от ножницата. Толкова беше свикнал с баланса ѝ, че все едно беше станала част от тялото му. После грижливо я прибра отново.

Коня си не можеше да прикрие. Стойката на животното беше твърде горда – като оживяла каменна или желязна статуя. Очите му блестяха, изпълнени с дух и разум.

Габорн му прошепна в ухото:

– Трябва да бързаме, приятелю. Но да се движим тихо.

Конят кимна. Габорн не можеше да е сигурен колко го е разбрал. Разговор с него не можеше да води. Но със своите дарове на ум, извлечен от други коне в стадото му, животното разбираше и изпълняваше няколко прости словесни команди – нещо, което едва ли можеше да се каже за някои хора.

Отначало Габорн не посмя да го яхне, затова го поведе. Знаеше, че ще има външни конни отреди, както в тила, така и пред войската на Радж Атън. Не искаше да се окаже изпъкващ сред мъглата силует, по който да се упражнява някой лъкометец.

Затича със скорост, която можеше да поддържа дни наред. Сред неестествената мъгла полята наоколо изглеждаха странно притихнали.

Полски мишки притичваха изплашени от приближаването му. Врабци се вдигаха на рояци. Някъде в леса се чу мучене на крава, чакаща да я издоят.

Продължи да тича така дълго. Чуваше се само сухото шумолене на огъващата се под нозете му трева и приглушеният тропот на конските копита.

Докато тичаше бързо и с лекота на север през окосените поля, Габорн можа да си направи самопреценка. Не беше особено силен като за Владетел на руни. Така и не бе пожелал да стане. Не можеше да понесе вината, че се е родил, за да бъде силен и могъщ за сметка на човешко страдание.

Но скоро след раждането му баща му беше започнал да изкупува дарове за него: два дара на ум, два на мускул, три на жизненост и три на обаяние. Имаше очи като за двама, уши за трима. Пет дара на глас и два на обаяние.

Не беше могъщ. Беше слабак в сравнение с „Непобедимите“ на Радж Атън. Дар на метаболизъм не притежаваше. Броня нямаше. Нямаше нищо, което да го предпази.

Можеше да разчита единствено на хитрина, на кураж, както и на бързината на жребеца си.

Подмина още две ферми, и двете с избити обитатели. При първата спря в градината, остави коня да изяде няколко ябълки и напълни джобовете си за себе си.

Малко след втората ферма полята свършиха и той навлезе в гора от ясен, дъб и клен. Границата към Дънуд. Листата на дърветата бяха посърнали, обичайно за късното лято.

Пое по края на полето и тук вече надуши мирис на кожа, на запотени от тежка езда коне, на смазана броня. Все още не беше видял никого.

Натъкна се на просека за колите на дървосекачите. Спря да притегне ремъците на седлото, защото го чакаше тежка езда – и изведнъж чу пращене на кършещи се клони.

Няма и на четиридесет стъпки от него стоеше главанак. Огромното същество с пожълтяла козина и широко отворени сребристи очи се взираше в него през мъглата и навярно не можеше да реши дали Габорн е приятел, или враг. Слънцето проряза леса със златен откос и огря лицето на великана.

Издигаше се на дванадесет стъпки височина, широк осем стъпки в раменете. Дебелата му козина беше покрита с плетена ризница; за оръжие носеше грамаден дъбов кривак, обкован с железни халки. Муцуната му беше много по-дълга от тази на коня, устата – пълна с остри зъби. Гигантските главанаци нямаха никаква прилика с човешките същества.

Великанът помръдна едното си малко кръгло ухо да отпъди жилещата го оса, отмести едно от дърветата и се втренчи.

Габорн бързо прецени, че не бива да извършва никакви резки движения. Ако го направеше, великанът щеше да реши, че е враг. Фактът, че все още не го беше нападнал, подсказа нещо на Габорн: конните съгледвачи явно бяха облечени като него, в тъмни дрехи, и яздеха усилени коне.

Великанът искаше само да помирише Габорн, да разбере враг ли е, или приятел. Габорн нямаше да му замирише на къри, на зехтин и памук, както със сигурност миришеха войниците на Радж Атън.

Така или иначе, след някой и друг миг гигантското същество щеше да го нападне.

Габорн реши пръв да нанесе удар, но сабята му нямаше да прониже толкова дебела ризница. Не можеше да влезе в близък бой с великана. Не можеше и да го остави да нададе предупредителен вик. Стрела също нямаше да убие бързо великана.

Най-добрият шанс беше да остави гиганта да се приближи и да се наведе достатъчно ниско, за да го подуши, така че да може да извади сабята и да пререже гърлото му. Бързо и тихо.

– Приятел – тихо и успокояващо прошепна Габорн и щом великанът пристъпи към него, пусна юздите на коня и лъка. Гигантът предпазливо се подпря на кривака се, наведе се и подуши от цели десет стъпки. Далече. Много далече.

Съществото приближи още една стъпка и подуши отново. Гигантските главанаци нямаха остро обоняние. Очите му отстояха може би на около две стъпки. Подуши отново и широките му ноздри се набръчкаха.

Дъхът му миришеше на гнило месо и Габорн видя по козината му съсирена кръв. Чудовището наскоро се беше хранило с леш.

То пристъпи още половин стъпка. Габорн също направи крачка напред и зашепна успокоително, за да го увери, че е приятелски войник.

Ръстът на звяра беше смазващ. „Нищо не съм пред него. Нищичко! Може да ме вдигне като парцалена кукла.“ Имаше грамадни лапи, всяка с дължина почти колкото тялото на Габорн. Никакво значение нямаше, че Габорн е Владетел на руни. Тези огромни лапи можеха да му скършат костите, острите нокти – да се впият в месата му.

Сребристите очи се приведоха още по-ниско, големи като чинии. „Не в гърлото – осъзна Габорн. Много далече беше за замах. – Не сечи гърлото. Окото.“ Грамадните сребристи очи не бяха защитени с дебела козина.

Съществото беше старо, лицето под козината бе нашарено с дълбоки белези. Един от най-старите значи, от дошлите през северните ледове. Вековно същество. Габорн съжали, че не знае нито дума от езика им, за да се опита да го подкупи.

Главанакът гигант коленичи, приведе се напред, подуши и очите му се разшириха от изумление.

Габорн измъкна сабята, замахна и заби острието дълбоко. Щом влезе в очната кухина, оръжието в ръката му се изви и прониза чак до мозъка. Габорн изтръгна сабята, посече и отстъпи встрани. Не бе подготвен за бликналия от раната фонтан гореща кръв.

Гигантът залитна назад и затисна окото си с лапи. Долната му челюст се отпусна. Той бавно се изправи, залитна наляво и надигна муцуната си към небето.

Пое последния си дъх, а после изрева и ревът му като гръм прониза гората.

И от три посоки – от север, от юг и от запад – гигантите отвърнаха с вой.

В кулата на Посветителите

Градът под замък Силвареста беше притихнал. През деня бяха надошли необичайно много търговци от Юга – кервани и кервани, каращи ценни подправки и бои, слонова кост и тъкани от Индопал.

Ярки копринени павилиони и палатки красяха зелените морави пред замъка и от фенерите, запалени в тях, те блестяха като многоцветни скъпоценни камъни – нефрит, смарагд, топаз и сапфир.

Откъм притъмнелите, мрачни каменни стени на замъка гледката бе красива, но и обезпокоителна.

Стражите по стените до един знаеха, че през деня „търговците на подправки“ бяха купени твърде лесно и набързо, бяха приели без никакви спорове предложената от краля нагла цена. Но южняците едва ли се радваха на откупа. Бяха кипнали. Всички се бояха, че индопалците могат да се разбунтуват.

Но с керваните от товарни мулета и коне беше дошло нещо ново и достойно за удивление, нещо невиждано от векове, откакто от Индопал идеха търговци.

Слонове. Четиринадесет бели слона, един от които жигосан с руни на сила. Слоновете бяха покрити с цветни наметала, изработени от коприна, главите им бяха украсени с нанизи от мъниста, злато и перли, а на гърбовете си носеха копринени шатри.

Собственикът им, някакъв едноок мъж с посивяла брада, каза, че ги бил довел заради екзотичната гледка. Но в замък Силвареста се знаеше, че в Индопал често използват облечени в броня усилени слонове като тарани за разбиване на крепостни порти.

А и търговците разполагаха с прекалено много „охранници“, наети да бранят керваните. „О, да“, плесваха с ръце под брадичките си търговците и се кланяха. „Разбойниците по хълмовете тая години са освирепели. Също като халите из планините!“

Наистина, колкото до халите, тази година изглеждаше паметна. Глутниците им вилнееха по планинските граници южно от Флийдс и на запад, в Оруин. Войници на Силвареста миналата пролет бяха открили следи от тях дори в самия Дънуд – за пръв път от трийсет години.

Така че жителите на Хиърдън бяха склонни да пренебрегнат ордите охранници с керваните и малцина, освен крал Силвареста и неговите войници, се притесняваха от наличието на слоновете.

Някъде след залез-слънце повя прохладен вятър и откъм реката започна да се стеле мъгла. Мъгла, която скоро загърна целия град и допълзя чак до парапетите на Външната стена.

Луна нямаше. Само звезди. Ярки и вечни диадеми, блеснали в полята на нощта.

Не беше никаква изненада, че убийците успяха да се прехвърлят през Външната стена, без никой да ги забележи. Навярно бяха дошли в града през деня, предрешени като търговци, а сетне се бяха укрили в някой гълъбарник или конюшня. А може би при катеренето си се бяха възползвали от танца на струите на тази мъгла, шарещи между бойниците като пипала.

Нито беше изненадващо, когато един самотен караул в кралската цитадела забеляза загърнати в сянка фигури, които като черни паяци се катереха по Кралската стена по Складовата улица.

Кралят беше разположил повече от обичайния брой очи да наблюдават точно в тази посока. Такива „очи“ всъщност наблюдаваха от всяка амбразура, по всяка кула.

Не, никаква изненада не беше, че убийците се опитаха да проникнат точно тази нощ. Но дори стражите се удивиха колко бързо успяха да прехвърлят стените, колко тихо и колко опасно.

Само мъже с дарове на метаболизъм можеха да се придвижват така бързо, толкова ловко, че ако примигаш, почти ще повярваш, че ти се е привидяло. Да вземеш такива дарове беше равно на самоубийство: дарът на метаболизъм позволяваше на човек да се движи два пъти по-бързо от нормалното, но също така го състаряваше два пъти по-бързо.

При все това, докато наблюдаваше катеренето, кралският далекогледец сър Милман заподозря, че някои от тези убийци се движат три пъти по-бързо от нормален човек. Толкова одарени хора щяха да грохнат за десетина години и да са мъртви до петнадесет.

И само мъже с нечовешка сила можеха да се катерят по тези стени, шарейки с пръстите на краката и на ръцете, за да се прихванат за някоя издатина, шупла или цепнатина по камъните. Сър Милман не можеше да си представи дори колко дарове на мускул притежава всеки един от тези убийци.

Милман наблюдаваше от Кралската кула. Със своите дарове на зрение от седем души беше съвсем подходящ за този пост. Забърза, спря на прага на кралските покои и тихо извика:

– Милорд, гостите пристигнаха.

Крал Силвареста седеше в любимия стол за четене на баща си, с гръб към стената, и проучваше книгата на емир Оуат от Тулистан – мъчеше се да разгадае кои от бойните тактики на Радж Атън ще са толкова оригинални, че да е готов да убива, за да ги опази в тайна.

Силвареста угаси фенера, отиде до еркера и се взря навън през един от малкото чисти квадрати на потъмнялото стъкло на прозореца. Прозорецът беше толкова стар, че стъклото бе станало вълнисто и криво, протекло бе като буци топящо се масло.

Убийците тъкмо бяха достигнали до последната защитна стена в замъка Силвареста, стената на кулата на Посветителите, приютяваща онези хора, които даряваха даровете си на дома Силвареста, за да послужат на кралската фамилия, както и на войниците.

И така, платените убийци на Радж Атън бяха дошли, за да унищожат Посветителите на Силвареста, да избият онези, чийто ум, сила и жизненост подхранваха кралските сили.

Зло. Зло и коварно. Посветителите не можеха да се защитят. Родените с бляскав ум младежи, отдали дара си на ума, вече не можеха да различават дясната си ръка от лявата. Онези, които бяха отдали физическата си сила, сега лежаха немощни като бебета, неспособни да се смъкнат дори от леглата си. Мерзко дело беше да убиеш Посветители.

Но колкото и тъжно да беше, това често се оказваше най-лесният начин да съкрушиш един Владетел на руни. Като убиеш онези, които непрестанно подхранват силата и подкрепата за един Владетел на руни, ти го лишаваш от мощта му, превръщаш го в обикновен човек.

В хода на щурма на Силвареста едва му беше останало време да подготви защитниците си. Малко след свечеряване на стената бяха вдигнали котли с врящо масло. Въпреки че по парапета обикаляха обичайните трима стражи, още десетина души се бяха присвили ниско зад бойниците.

Все пак защитниците трябваше да бъдат предупредени. В кулите в готовност стояха стрелци; войниците, прикрити в града, трябваше да бъдат известени, за да пресекат отстъплението на убийците.

През потъмнялото стъкло на прозореца Силвареста видя как убийците стигнаха до средата на каменната стена на цитаделата, открехна прозореца и изсвири дълго и пронизително.

Войниците наскачаха като един и заизливаха маслото по стената на цитаделата, а като изпразниха котлите, ги хвърлиха. Маслото не постигна желаното. След залез-слънце се беше охладило и макар че опърлените и обгорени нападатели нададоха отчаяни викове и неколцина от тях полетяха надолу, съборени от падащите котли, поне двайсетина продължиха да се катерят нагоре пъргаво като гущери.

Стражите на върха на цитаделата на Посветителите извадиха мечове и пики. От кралската цитадела, на стотина разкрача разстояние, лъкометците пуснаха дъжд от стрели. Още няколко убийци полетяха стремглаво надолу, но рицарите на Радж Атън бяха плашещо ловки и изпълнени с ужасяваща решимост.

Крал Силвареста си беше представял, че щом срещнат съпротива, убийците ще побегнат. Но те запълзяха нагоре още по-бързо и стигнаха до парапета, където беше изпъната за преграда остра като бръснач тел. Мечовете на бойците на Силвареста засвяткаха и още десетина убийци полетяха надолу.

Все пак седмина от щурмуващите убийци овладяха върха на кулата, където влязоха в ход невероятните им умения на бойци. Движеха се толкова пъргаво, че мъжете на Силвареста не можеха да се бранят. При все това още четирима убийци бяха посечени – срещу дузина изклани защитници.

Тримата оцелели убийци се спуснаха по стъпалата в цитаделата на Посветителите… и в този момент от стражевото помещение под портикула се изсипаха пиконосците на краля.

Без да обръщат внимание на стражите, нападателите скочиха към желязната врата, затваряща входа към залата на Посветителите. Въпреки че вратата беше залостена с тежки железни пръти, двама от убийците я сграбчиха, дръпнаха и я изтръгнаха, като изкъртиха от зида няколко тежки по двеста фунта камъни.

Третият се обърна срещу пиконосците, готов да се брани.

Но точно тези пиконосци не бяха обикновени войници.

Пред тях излязоха и тръгнаха напред, рамо до рамо, капитан Дероу и капитан Олт. Капитан Олт замахна към главата на убиеца – бързо като мълния.

Убиецът отбягна удара, присви се, късият му меч блесна като змия и острието му се впи в облечената в ръкавица ръка на Олт. Приличаше на някакво мрачно чудовище в черен халат, човек със смайваща бързина. Заподскача толкова бързо, че никой простосмъртен нямаше да може да му нанесе удар. Извади втори нож и ръцете му се завихриха в смъртоносния „танц на оръжията“.

В този миг единият от другите двама се втурна през вратата.

Капитан Дероу замахна с пиката си все едно че беше бойна брадва, улучи втория убиец в главата и му пръсна черепа.

Третият – онзи, който ги задържаше – се присви. Олт предвиди хода му и замахна. Пиката се заби в гърдите му, след това го надигна нагоре и го отхвърли встрани.

Олт пусна пиката, извади дългата си кама и скочи в цитаделата.

Щом се озова вътре, видя, че последният убиец вече е посякъл двамата стражи при вратата. След това се беше втурнал в залата и беше заклал петима или шестима от Посветителите, които както винаги лежаха в леглата си. В момента убиецът коленичеше над поредната си жертва с ятагана в ръка.

Олт замахна, хвърли късия си меч и улучи убиеца в гърба. Ако беше простосмъртен воин, щеше тутакси да рухне. Ако беше надарен с твърде много жизненост, щеше да се обърне и да се разбеснее.

Но от това, което направи убиецът, чак костите на Олт се смразиха.

Той се обърна бавно – беше облечен в черен като нощ кафтан, в черни памучни панталони, черен воал скриваше лицето му. На едното му ухо проблесна златна халка.

И изгледа много замислено Олт, с очи, изпълнени с убийствена решимост. Сърцето на Олт заблъска, умът му не можеше да проумее с колко жизненост трябва да е дарен човек, за да не обърне внимание на забития в гърба му меч.

Десетина войници нахлуха през поломената врата и изпълниха цитаделата на Посветителите. Олт се наведе и взе бойния чук от ръцете на мъртвия страж.

Убиецът се взря в очите на Олт, после вдигна ръце и каза грубо и гърлено:

– Варварино. Както тази вълна от мъже ще залее мен, тъй Непобедимите на моя господар ще пометат вас!

Непобедимите на Радж Атън бяха елитни части – мъже с много жизненост, всеки от които притежаваше поне един дар на метаболизъм. Убиецът направи движение все едно, че ще нападне. Но Олт разбра, че е само уловка. След като беше успял да проникне в цитаделата на Посветителите, щеше да продължи изпълнението на дълга си – да избие колкото може повече Посветители.

Олт скочи и замахна с чука точно докато убиецът се обръщаше към леглата на спящите. Бойният чук го удари по врата.

– Не бъди толкова сигурен – каза Олт.

В цитаделата крал Силвареста усети смъртта на своите Посветители, защото започна да губи магическата си връзка с тях. От усещането му прилоша… все едно студена змия се гърчеше през вътрешностите му. Хора, които го бяха дарили с ум, умираха и Силвареста бе поразен от внезапната пустота, когато безброй кътчета на паметта му се затвориха завинаги.

Никога нямаше да разбере какво точно е загубил – спомени за приятели от детството или обед с близки хора на някоя горска поляна, спомени за важни удари с меча, упражнявани непрестанно с баща му, или целувка на жена.

Усети само, че е ощетен. Врати към безброй кътчета на паметта се затръшнаха завинаги. Паднаха кепенците на прозорци. И в ума му настъпи миг на пълен мрак, остро усещане за непреодолима загуба.

Втурна се надолу по стълбите да защити сам своите Посветители, ако трябва, но залитна и се запрепъва объркан в мрака.

След малко стигна в двора на Посветителите и преброи щетите. Десетима стражи загинали, петима ранени. И петима Посветители изгубени.

Докато оглеждаше труповете на мъятинските убийци, Силвареста прецени, че всеки от тях е притежавал изключителна мощ. Водачът им, този, когото беше убил Олт, имаше над седемдесет руни, жигосани в плътта. С толкова много дарове сигурно трябваше да е капитан сред Непобедимите. Мнозина от останалите притежаваха по двайсет руни или повече, което ги приравняваше на капитан Дероу.

Петима от Посветителите на Силвареста бяха мъртви. Двама благородници, които бяха дарили на Силвареста умовете си, двама, които бяха дарили зрението си на краля, и един, който беше дарил зрение на далекогледеца на краля. Силвареста си помисли, че слепците сигурно са седели край огнището, разправяли са си стари истории и гласовете им са привлекли безумците.

След като преброи телата, Силвареста реши, че все пак е имал късмет. Можеше да е и по-лошо. Ако убийците бяха проникнали по-дълбоко в цитаделата на Посветителите, резултатът щеше да е опустошителен.

Въпреки всичко крал Силвареста не можеше да не се замисли какво е изгубил. Имаше дарове на ум от петима мъже. Сега беше изгубил четиридесет процента от цялата си памет, равни на години учение. Сигурно щяха да му потрябват дни, докато си припомни онова, което знаеше само допреди пет минути…

Помисли си учуден за мъртвите. Дали тази атака не беше предвестие за предстоящата догодина война?

Дали Радж Атън беше изпратил убийци, които да нападнат всички крале на Севера, за да ги омаломощи? Или всичко това беше само част от някакъв още по-дързък замисъл?

Четенето на книгата на емира притесняваше Силвареста. Радж Атън рядко си правеше труд да се занимава с отвличащи ходове. Не, той предпочиташе да си набележи няколко замъка, да ги удари с цялата си мощ, след това да укрепи позициите си и да продължи напред.

На Силвареста му се стори странно, че Радж Атън е избрал да удари точно Хиърдън. Не беше от най-близките, съседни на владенията му. Нито беше от най-зле защитените в северните кралства.

Но в този момент си спомни за онази игра на шах, преди толкова години. Как Радж Атън се бореше да установи контрол и над най-далечния ъгъл на игралната дъска. Макар Хиърдън да се намираше в самия край на границите с Радж Атън, последствията от неговата загуба щяха да са опустошителни: Радж Атън щеше да завладее една северна страна, да принуди Флийдс и Мистария да се бранят по граници както на юг, така и на север. Хиърдън не беше бедна земя. Ковачите на Силвареста бяха едни от най-добрите производители на оръжия и броня в целия Роуфхейвън, а самата земя беше богата на добитък за храна, овце за вълна, на дървен материал за укрепления и бойни машини, както и на васали, които да отдават дарове.