Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 41 страниц)

От дупката се измъкна втори торбалан, понесъл малка сгъната дрипа. Бяха крали брашно от воденицата, сигурно не повече от няколко шепи. Все пак опасна работа за торбаланци. Много от тях загиваха и за по-малко.

Преди да застане на открито и да изплаши съществата, Габорн погледна надолу по течението за следи от преследвачи.

Покрай водата, под дърветата, се движеха шест сенки. Мъже с мечове и лъкове. Единият беше с плетена ризница. Значи съгледвачите на Радж Атън отново бяха намерили дирите му.

Габорн се прилепи плътно до стръмния насип, скрит във високата трева, и загледа войниците. Бяха намерили мъртвия си другар и бяха проследили миризмата му покрай реката.

Гледаха надолу по течението. Разбира се, очакваха да е тръгнал надолу и да преплува покрай великаните, за да се добере до сравнително безопасния Дънуд. Това изглеждаше единственото смислено нещо, което можеше да направи. След като беше избягал от замъка, не можеха да допуснат, че ще му хрумне отново да се промъкне вътре.

Ако почнеха да го търсят в леса на Дънуд, щяха да намерят миризмата му в изобилие – нали тази сутрин беше яздил през гората.

Но онзи в плетената ризница се взираше примижал към воденицата. Габорн им се падаше срещу вятъра. Не мислеше, че мъжът ще го надуши. Може би просто беше предпазлив.

А може би беше видял торбалана над Габорн, зърнал беше движението му. Съществото беше тъмнокафяво и стоеше пред един сив камък. Габорн зачака съществото да се раздвижи, за да го види съгледвачът долу по-ясно.

През годините, които бе изкарал в Къщата на Разбирането, не си беше правил труда да учи в Стаята на езиците. Освен роуфхейвънски можеше да говори само завален индопалски. Когато се сдобиеше с още няколко дара на ума, за да може да схваща по-бързо такива неща, смяташе да се захване и с езици.

Но понякога в зимните нощи често беше отсядал в някоя кръчма на чаша ейл с не особено прилични приятели. Един от тях, дребен уличен крадец, беше обучил два торбалана да събират монети, които им разменяше срещу храна. Торбаланците можеха да намерят монети къде ли не – изтървани на улицата, откраднати от някой дюкян или взети от очите на мъртъвците в гробниците.

Този приятел му беше казал няколко торбалански думи – много груб език, съставен от пронизителни подсвирквания и ръмжене. Габорн притежаваше достатъчно дарове на Гласа, за да може да ги възпроизведе.

Сега подсвирна.

– Храна. Храна. Аз давам.

Торбаланът горе над него се обърна сепнато.

– Какво? Какво? – изръмжа пазачът торбалан. – Чувам те.

„Чувам те“ често означаваше покана към говорещия да повтори. Обикновено торбаланците намираха съществата от своя вид по призивните им подсвирквания.

– Храна. Аз давам – с приятелски тон изсвири Габорн. Това беше общо взето целият торбалански речник, който владееше.

Откъм горите над воденицата се чуха десетина изсвирвания: „Чувам те. Чувам те“, последвани от фрази, които Габорн не разбираше. Тези торбаланци можеше и да говорят друг диалект, защото много от врясъците и изръмжаванията им бяха непознати. Стори му се, че чу думата „Ела!“, повторена няколко пъти.

После изведнъж половин дузина торбаланци затичаха по каменната настилка около воденицата, излезли от дърветата. Горе се бяха крили повече торбаланци, отколкото Габорн беше предполагал.

Вдигнаха малките си муцуни във въздуха, приближиха към Габорн предпазливо и заръмжаха:

– Какво? Храна?

Габорн се озърна към реката, зачуден каква ли ще е реакцията на съгледвача. Мъжът в плетената ризница вече можеше да ги види ясно – десетина твари, мотаещи се около воденицата. Разумът диктуваше, че ако Габорн е наблизо, торбаланците щяха да са се пръснали.

След миг колебание съгледвачът в ризницата махна с широкия си меч към двата бряга и извика нещо на хората си. Какво точно им заповяда, Габорн не можа да чуе заради грохота на воденичното колело зад гърба му. Но шестимата ловци бързо се запътиха назад по хълма и завиха на юг. Щяха да претърсват из горите, по течението.

Когато Габорн се увери, че са се махнали и че ничии любопитни очи не се взират към него, понесе Роуан по хълма.

Предложения

Шемоаз Солет беше замаяна. Гледката как най-добрата ѝ приятелка, Йоме, губи обаянието си я ужаси до дъното на душата ѝ.

Когато Радж Атън приключи с принцесата, се обърна и се вгледа в очите на Шемоаз. Ноздрите му бяха настръхнали, докато я преценяваше.

– Ти си едно красиво младо същество – прошепна той. – Служи ми.

Шемоаз не можа да скрие отвращението, което изпита от тези думи. Йоме още лежеше на пода, почти в безсъзнание. Бащата на Шемоаз все още лежеше във фургона долу, в цитаделата на Посветителите.

Не каза нищо. Радж Атън се усмихна вяло.

Не можеше да вземе дар от жена, която го мразеше толкова силно, а Гласът му не можеше да я склони. Но можеше да вземе други неща. Погледът му бавно се спусна към бедрата ѝ, сякаш тя стоеше гола пред него.

– Тази засега я оставете в цитаделата на Посветителите. Да се грижи за краля и принцесата.

Тръпки на ужас полазиха по тялото ѝ, но Шемоаз си позволи да се надява, че поне докато е в цитаделата, Радж Атън ще забрави за нея.

Един от телохранителите я хвана за лакътя, задърпа я по тесните стъпала извън Голямата зала, после я преведе по улицата до цитаделата на Посветителите, тикна я през портикула и каза няколко думи на индопалски на току-що застаналите на смяна стражи. Стражите се захилиха и закимаха разбиращо.

Шемоаз изтича при баща си – бяха го довлекли в Залата на Посветителите и сега лежеше на един чист нар.

Гледката беше болезнена, защото тази рана беше стара и беше гноясвала прекалено дълго.

Бащата на Шемоаз, Иърмън Вотания Солет, беше свободен рицар, положил клетва да съкруши Вълчия господар Радж Атън. Клетва, която бе положил не на шега преди седем години, когато се отрече от службата си на Силвареста, за да препусне през зелените пролетни поля към далечното кралство на Ейвън.

Клетва, която му беше струвала всичко. Шемоаз помнеше колко висок беше, седнал на седлото, и колко горда с него беше тя. Беше велик воин и в очите на деветгодишното момиче изглеждаше непобедим.

Сега облеклото му вонеше на изгнила слама и вкиснала пот. Мускулите му се бяха стегнали безполезно, брадичката се беше забила в гърдите. Тя взе парцал и вода и започна да го почиства. Той заплака от болка, докато чистеше глезена му. Тя го огледа и видя, че цялото му тяло е покрито с ужасни белези. Кожата около глезените му беше зачервена и с оскубани косми.

През тези шест години Радж Атън беше държал баща ѝ окован във вериги. Подобно отношение към Посветители беше нещо нечувано. След толкова години подложен на това изтезание беше цяло чудо, че още е жив. Тук, в Севера, Посветителите ги почистваха, подсушаваха, преобличаха, зачитаха ги и се грижеха за тях с обич. Мълвата твърдеше, че Радж Атън започнал да взима роби, за да подхранва потребността си за Посветители.

Докато Шемоаз чакаше готвачите да донесат бульона от кухнята, само държеше главата на баща си и не спираше да го целува. Той я гледаше с празни очи, неспособен да мигне.

Откъм кралската цитадела се чу вик. Някой отдаваше дарбата си. За да отвлече ума си от това, тя започна да шепне:

– О, татко, колко се радвам, че си тук. Толкова дълго чаках това.

Очите му се присвиха в тъжна усмивка и той въздъхна тежко.

Не знаеше как да му каже, че носи дете в утробата си. Искаше ѝ се да го направи щастлив, да повярва, че всичко в живота ѝ върви добре. Но не искаше да му признае как е унизила честта на принцесата. Надяваше се, че баща ѝ никога няма да разбере истината, че големите илюзии може да му дадат малко покой.

– Татко, аз вече съм омъжена – зашепна тя. – За сержант Дрейс, от дворцовата гвардия. Той беше едва момче, когато ти тръгна. Помниш ли го?

Баща ѝ изви глава настрани – почти в конвулсия.

– Той е добър човек, много мил. Кралят му дари земи тук, близо до града. – Шемоаз си помисли дали не прекалява. Сержантите рядко получаваха земи. – Живеем там с майка му и сестрите му. Ще си имаме дете. Сега то расте в мен.

Истината не можеше да каже, не можеше да каже как бащата е загинал от ръцете на Радж Атън, да му каже как е отишла да призове духа му на мястото, където беше правила любов с него толкова нощи, носейки позор на семейството си и на своята принцеса. Не смееше да му каже как духът на Дрейс бе дошъл при нея същата вечер, една студена сянка, която сега обитаваше в нея.

И все пак същата нощ, когато за първи път усети пърхането на бебето в себе си, това ѝ се беше сторило чудо.

Шемоаз взе ръката на баща си, стегнала се неизменно в юмрук, и полека оправи пръстите му, разтвори ги, след толкова години стиснати безполезно. Баща ѝ стисна ръката ѝ в знак на обич и благодарност, но я стисна твърде силно. С даровете на сила хватката му беше като менгеме.

Отначало Шемоаз се постара да не ѝ обърне внимание. Но стискането ставаше все по-силно и тя прошепна:

– Татко, не толкова силно…

Ръката му се стегна от страх и той понечи да я пусне. Но отдалите дара на гъвкавостта не можеха да се отпускат, не можеха лесно да изпъват мускулите си. Той стегна ръката ѝ още по-болезнено, толкова, че Шемоаз прехапа устна.

– Моля те – проплака тя; чудеше се дали баща ѝ не е разбрал някак, че го е излъгала, дали не се опитва да я накаже.

Иърмън Солет направи извинителна гримаса и се помъчи с всички сили да отпусне, да изпъне мускулите си, да я освободи. В първия миг успя само да я стисне по-здраво; после Шемоаз усети, че хватката му отслабва.

Готвачите все още не бяха донесли редкия бульон за онези, които бяха отдали даровете си на метаболизъм и гъвкавост. Бащата на Шемоаз нямаше да може да хапне нищо по-твърдо. Гладките мускули на стомаха му нямаше да работят както трябва.

– Татко! – изплака Шемоаз. – Толкова дълго чаках! Толкова дълго исках да се върнеш… Иска ми се да можеш да говориш, иска ми се да можеш да разкажеш какво се е случило.

Иърмън Вотания Солет беше пленен при Ейвън, при зимния крайморски дворец на Радж Атън. Беше се изкатерил по бялата кула, където вятърът развяваше прозирни завеси с цвета на лавандула, и се озова в стая, пълна с жасмин и благовонни свещи, където по възглавници спяха много тъмнокоси жени, голи и само с тънки воали, покриващи плътта им. Харемът на Радж Атън.

Върху маса от сандалово дърво лежеше месингова тръба с осем излизащи от нея криви като пипала на октопод разклонения с устия. Топчетата тъмнозелен опиум в купата на тръбата бяха изгорели на пепел. В първия миг той си позволи да постои на място, възхитен от лежащите красавици.

В златни мангали около ложетата тлееше жарава, изпълваща стаята с приятна топлина. Сладкият аромат на мускус от жените щеше да придава на тази стая аромата на рай, ако не беше горчивият мирис на опиума.

От съседната стая се чу несдържан, писклив женски смях, звуци от весела любовна игра. Изведнъж го обзе надеждата, че може би ще хване Радж Атън, докато Владетелят на руни е гол и вниманието му е отвлечено.

Но докато тихо изваждаше от ножницата дългия си меч, една от жените се пробуди, видя го, скрит зад прозирните пердета и изпищя.

Писъкът събуди някакъв евнух, който изскочи от една ниша и удари Иърмън с кривака си.

Евнухът се казваше Салим ал Дауб, едър мъж, със закръглено като на жена тяло, женствен глас, обичаен за евнусите, и мекокафяви очи на сърна.

За награда, че е пленил убиец, Радж Атън удостои Салим с щедър подарък. Предложи на Салим дара на гъвкавостта от самия Иърмън.

Иърмън си помисли, че по-скоро ще умре, отколкото да отдаде дар на един телохранител на Радж Атън, но таеше две надежди. Първата му голяма надежда беше, че някой ден ще се върне в Хиърдън и отново ще види дъщеря си.

Сега се взираше в нея, виждаше колко красива е пораснала, също като майка си, и не можеше да направи нищо, освен да поплаче, разбрал, че най-голямата му надежда се е сбъднала.

Шемоаз гледаше как очите на баща ѝ се изпълват със сълзи. Той вдиша болезнено, мъчейки се от миг на миг да остане жив, неспособен да се отпусне достатъчно, за да се изпълнят дробовете му. И тя се зачуди как е успял да оцелее така шест дълги години.

– Добре ли си? – попита тя. – Какво мога да направя за теб?

Дълго време той се мъчеше да изговори думите си:

– Убий… ни.

Трета книга
Ден двадесет и първи в Месеца на жътвата,
Ден на измама

Прагматичният крал Ордън

На тридесет мили южно от замък Силвареста, над лесовете на Дънуд, на четиристотин стъпки височина се извисяваше една скала, наричана Тор Холик. От нея се виждаше надалече.

Някога, много отдавна, тук се беше издигала крепост, но едва няколко камъка бяха останали един върху друг. Повечето ги бяха отнесли за градеж на стените на селските домове.

Крал Менделас Дрейкън Ордън седеше неудобно на една счупена, покрита с лишеи каменна колона и се взираше далече над ниските хълмове и върховете на дърветата, развълнувани от нощния вятър. Мантията му от зелен брокат пърхаше под напора на лекия ветрец. Чаша силно подсладен чай топлеше ръцете му. В небето над него кръжеше двойка гнездящи тук грааци с широко разперени кожени криле; тихо зовяха в мрака и подобните им на прилеп силуети изглеждаха огромни под светлината на звездите.

Крал Ордън не им обръщаше внимание, насочил беше и поглед, и мисъл другаде. На един далечен хълм гореше пожар. Замъкът Силвареста в пламъци?

Самата мисъл за това бе твърде мъчителна. Беше нещо повече от болка на сърцето, беше болка и на ума, и на душата. От толкова години се беше научил да обича с цялата си душа това владение и неговия крал. Може би го обичаше прекалено силно. Сега пътуваше към голяма опасност.

Според съгледвачите на Ордън Радж Атън беше стигнал дотам по обяд. Вълчия господар можеше да е приложил бърз щурм и след това да е опожарил замъка.

Ордън гледаше огненото зарево и се боеше от най-лошото.

Две хиляди бойци лагеруваха в горите под мястото, където седеше. Хората му се бяха изтощили след дългодневната езда с невероятна скорост. Боренсон беше стигнал в бесен галоп при краля, след като бе оставил Габорн. Бягството се бе оказало трудно – беше оставил по пътя си четирима мъртви убийци.

Крал Ордън усети как сърцето му заби силно при мисълта за сина му – там, в горящия замък. Искаше му се да изпрати шпионин и да разбере къде е Габорн, как е. Искаше му се да щурмува замъка и да спаси сина си. Безплодни мисли. Щеше да стане и да закрачи неспокойно, стига скалистият пост да предлагаше повече място.

Не, нищо не можеше да направи, освен да се ядоса на Габорн. Такова и твърдоглаво, и самонадеяно момче. И толкова безнадеждно глупаво. Дали наистина беше повярвало, че Радж Атън се стреми да превземе само замъка? Радж Атън със сигурност знаеше, че Ордън идва всяка година в замък Силвареста за лова. А ключът към унищожението на Севера беше в унищожаването на дома Ордън.

Не, тази малка уловка беше нещо повече от капан. Лов на вълк, с гоначи в храстите и ловци с копия някъде отзад. Умно от страна на Радж Атън, че бе почнал с „храстите“, и бе направил замък Силвареста примамка. Ордън вече беше разпратил съгледвачи на юг и на изток, с надеждата да разбере що за копиеносци са преградили отстъплението му към дома. Със сигурност всички пътища бяха завардени. Ако Радж Атън си изиграеше играта добре, можеше да унищожи и дома Ордън, и да вземе Хиърдън. Крал Ордън не очакваше да получи вест от съгледвачите си в следващите един-два дни.

Глупаво дръзко от страна на Габорн да отиде в замък Силвареста. Глупаво, но и сърцато.

Все пак крал Ордън беше стар приятел на Силвареста и знаеше, че ако местата им бяха разменени, ако той се бе оказал първият, чул, че Джас Ларън Силвареста е изпаднал в нужда, щеше да препусне с все сила, за да се сражава редом до стария си другар.

Сега Ордън трябваше да се задоволи само с далечната гледка на горящия замък, в очакване на донесенията на предните съгледвачи. Разполагаше с шестима добри съгледвачи, на шест добри, подсилени коня. Въпреки че войниците и конете им трябваше да почиват, Менделас тази нощ нямаше да спи, а навярно и още много нощи занапред. Със своите четиридесет дара на жизненост той никога не се нуждаеше от сън, освен ако не го пожелаеше сам.

Разбира се, Радж Атън също нямаше да спи тази нощ.

На скалата над него седеше Дните на Ордън, както този и на сина му. Крал Ордън ги погледна учудено. Защо Дните на Габорн не бе отишъл с него? Ако Габорн беше в замък Силвареста, то Дните трябваше да го последва. Щеше да знае дали Дните на някой друг е забелязал Габорн. А може би местоположението на Габорн нямаше значение? Може би синът му беше пленен – или убит?

Докато през следващия час продължаваше да гледа унило, оставил ума си зареян в полудрямка, той премисли собствената си отбрана у дома. Крал Ордън имаше понякога… впечатления… за опасност, чувстваше присъствието на хали по южната си граница. Когато беше дете, баща му му беше казал, че тези „впечатления“ са наследство от по-стари крале, негово наследено по рождение право. Сега помисли и за това, но не усети нищо.

Замисли се за укрепленията по границите си. Бяха ли те добре подсигурени?

Скоро пристигна вестоносец. Силвареста наистина беше паднал – завзет по залез-слънце, без бой.

По-лошо, отколкото се опасяваше Ордън. При тази вест кралят извади лакираната дъбова кутия за писма, затъкната под колана му. Посланието беше до крал Силвареста, подпечатано с печата на херцога на Лонгмът.

Съгледвачите на крал Ордън бяха прихванали призори вестоносеца на Лонгмът, доколкото „прихванали“ беше подходящата дума. По-точно, бяха го намерили мъртъв в крайпътните храсти, убит от стрела на авангарда убийци на Атън. Съгледвачите на Ордън нямало и да намерят кутията, ако не била вонята на трупа.

Околностите гъмжаха от наемни убийци, разположени по двама покрай пътя.

При нормални обстоятелства Ордън щеше да уважи дискретността между изпращача и получателя, щеше лично да предаде кутийката за писма на Силвареста. Но Силвареста беше паднал, а Ордън се опасяваше, че Лонгмът го известява за лоши събития. Може би той също беше под обсада. След замък Силвареста това беше най-голямото укрепление в цял Хиърдън. Въпреки че кралството беше осеяно с още деветнайсет други, те пазеха по-малки градове и села.

Ето защо крал Ордън счупи восъчния печат на кутията, извади тънкия жълт пергаментов свитък, разви го и зачете под звездната светлина. Плавният почерк очевидно беше изписан от женска ръка, но беше писано припряно, със зачерквани думи:

До Негово Най-праведно Владичество Краля, Джас Ларън Силвареста: С цялата почит и добри пожелания, от Нейно Най-предано Поданство херцогиня Емадайн От Ларън

Прескъпи чичо… Вие сте предаден. Незнайно за мен, моят съпруг Ви е продал, позволявайки на силите на Радж Атън да преминат през Дънуд. Явно моят съпруг се е надявал да управлява като регент вместо Вас в случай, че Хиърдън падне.

Но самият Радж Атън беше тук преди две нощи, с мощна армия. Моят съпруг заповяда да спуснат подвижния мост и спря нашите войници.

През нощта Радж Атън дойде и взе дарове от мнозина. Възнагради измяната на съпруга ми със своя измяна, като го обеси за червата от железните решетки на прозореца на собствената му спалня.

Радж Атън е достатъчно умен, за да не се довери на един предател.

Колкото до мен, той ме озлочести, като ме използва така, както един съпруг би използвал съпругата си. После ме принуди да му даря дара си на обаяние и остави свой регент, няколко учени и малка войска да усмирява града в негово отсъствие.

Два дни регентът му се мъчеше да пресуши земята ни, взимайки стотици дарове. Малко го интересува дали даващите даровете ще живеят, или ще умрат. Толкова много Посветители са струпани в двора на замъка, че никой не е в състояние да се погрижи за тях. Мен самата използва за вектор, като взима обаяние от стотици жени, докато синовете ми, Врен и Дрю, макар да са все още почти деца, сега преливат жизненост и гъвкавост към Вълчия господар.

Едва преди час слугите ни и няколко мъже от гвардията успяха да се вдигнат на бунт, отхвърляйки нашите мъчители. Борбата беше кървава.

Но всичко това не беше напразно. Пленили сме четиридесет хиляди силара!

Крал Ордън спря. Стана и закрачи. Чувстваше се като в несвяст.

Четирийсет хиляди силара! Нечувано! Във всичките Северни кралства толкова дарове не бяха отдавани от двадесет години. Ордън погледна към Дните, седнали на скалата над него. Тези мъже знаеха за скритите силари. В името на Силите, защо и Ордън не можеше да знае поне една стотна от онова, което трябваше да знаят Дните.

Радж Атън беше глупак да държи такова огромно богатство на едно място. Нали някой можеше да открадне силарите.

„В името на Силите, ще ги взема аз!“ – помисли Ордън.

Освен ако това не беше капан! Радж Атън наистина ли беше повярвал, че може да задържи Лонгмът?

Ако някой влезеше в чужд замък, вземеше основните дарби от цялото обкръжение на владетеля, от всички негови най-добри войници, то той щеше да съкруши враговете си само за една нощ, да открадне силата им и да ги остави зяпнали и съкрушени.

Херцогинята беше казала, че тези, които са вдигнали бунт, са домашните слуги – с няколко войници. Значи войниците ѝ бяха мъртви – или изцедени от дарованията си. Може би не беше капан.

Радж Атън беше разчитал, че хората му ще опазят съкровището му в Лонгмът – хубав замък, с възхитителна отбранителна система. Какво по-добро място да държиш толкова много силари? А оттам щеше да ги пренесе в замъка Силвареста, за да изцеди враговете си. Всъщност може би носеше други.

Крал Ордън продължи да чете:

Вярвам, че тези силари ще са от голяма полза за Вас в хода на войната. Междувременно от юг приближава окупационна армия. Според донесенията ще е тук до четири дни.

Изпратила съм вестоносци до Гроувърман и Дрийс с молба за помощ. Вярвам, че ще можем с тяхна помощ да удържим обсада.

Вълчия господар не ми остави дворцова охрана, нито войници. Отдалите дарове са прелети към Радж Атън чрез синовете ми.

Радж Атън е на път към Вас в замък Силвареста. Не вярвам, че може да стигне до Вас до нощта преди Хостенфест.

Опасно е. Той притежава толкова много дарове на обаяние, че блести като слънцето. Вече от десетилетия Лонгмът е родното място на много суетни жени, всяка от които се надява да е по-красива от съседката си. Цялата тяхна красота е прелята през мен.

Аз няма да поддържам враговете Ви.

До два дни всички, които са отдали дарованията си в Лонгмът, ще умрат от моята ръка. Изпитвам скръб, че се налага да убия собствените си синове, но само така мога да съживя достатъчно бойци, за да браня града.

Силарите съм скрила. Заровени са под нивата с ряпа в имението Бредсфор.

Подозирам, че повече няма да ме видите жива. Назначавам капитан Седрик Темпест, от дворцовата гвардия, да командва временно Лонгмът.

Моят съпруг все още виси от прозореца, изсъхналите му черва служат за въже, стегнало врата му. Няма да сваля този злодей. Ако бях разбрала предварително за измяната му, нямаше да се отнеса толкова милостиво към него.

Сега отивам, за да наточа нож. Ако се проваля, Вие знаете какво да направите.

Ваша Покорна Племенница,

Херцогиня Емадайн От Ларън

Менделас Ордън приключи с четенето на писмото с разтуптяно сърце, после го остави встрани. „Знаете какво да направите.“ Древният зов на онези, които са принудени да служат като вектори: „Убий ме, ако не мога да се убия сам.“

Крал Ордън често беше срещал херцогинята. Винаги му се беше струвала плаха като мишле дребничка дама, твърде боязлива за велики дела.

Само една силна жена можеше да убие себе си и децата си. При все това крал Ордън знаеше, че понякога за човек се оказва невъзможно да избере друг път. И така, Радж Атън си беше прелял войнство чрез владетелското семейство, беше ги принудил да му отдадат основни дарования, така че войниците да не могат да се сражават отново – освен ако херцогското семейство не бъде изклано.

Херцогинята трябваше да изпълни дълга си – да заколи собствените си деца, за да спаси кралството. Ужасна замяна. Крал Ордън можеше само да се надява, че неговият син няма да попадне в лапите на Радж Атън. Помисли си, че ще намери сили да убие сина си, ако се наложи.

Но деянието го ужасяваше.

Крал Ордън обърна писмото и прочете датата. Месец на жътвата, 19. Написано почти преди два дни, на повече от сто мили оттук.

Херцогинята не беше очаквала Радж Атън да стигне до замък Силвареста до утрешния ден. Ето защо се канеше да се самоубие призори, преди да е пристигнала окупационната армия.

Жалко, че не се беше убила още тази сутрин. Саможертвата ѝ щеше донякъде да помогне на лорд Силвареста.

Ордън надраска набързо писма до херцог Гроувърман и до графа на Дрийс – лордовете с най-близки до Лонгмът замъци – с молба незабавно да изпратят помощ и в същото време да потърсят помощ от съседите си. Въпреки че херцогинята вече бе поискала помощ от тези владетели, той се боеше, че вестоносците ѝ са претърпели същата съдба като онзи, когото бяха намерили край пътя. За да е сигурен, че Дрийс и Гроувърман ще отидат, им заяви открито, че Радж Атън е оставил в Лонгмът несметно съкровище.

– Боренсон? – извика крал Ордън, след като привърши.

Капитанът седеше на скалите над него, само на няколко стъпки под сплетените клони на гнездото на грааците.

– Какво има, милорд? – попита той, докато се смъкваше към Менделас.

– Имам работа за теб. Опасна работа.

– Добре! – бодро отвърна Боренсон и се спусна до краля. Беше с цяла глава по-висок от него, рижата му коса се вееше под шлема по раменете. Не беше много редно васали да са толкова едри. Загледа краля с очакване.

– Аз повеждам петстотин души на юг, още сега. Други хиляда тръгват призори. Искам веднага да вземеш със себе си петстотин души. Съгледвачите ми казват, че в горите при замък Силвареста има няколко хиляди върколаци. Ако яздите здраво, можете да ги срещнете призори извън замъка и да оставиш хората си да се поупражняват в стрелба.

– Силите си ги дръж в горите – продължи кралят. – Вълчия господар няма да посмее да прати подкрепления, ако не може да предположи броя ви. Ако ви нападне, оттегляте се към Лонгмът. По обед хората ти бездруго ще се оттеглят за Лонгмът. Сега останалото. Изглежда, че херцогинята на Лонгмът си има много грижи. Радж Атън е завзел замъка ѝ, откраднал е дарове от стотици нейни хора. Призори тя се кани да се самоубие, заедно с всички, които са станали Посветители на Радж Атън. И изглежда е пленила голямо съкровище. Тъй че аз трябва да отида и да го прибера. Искам вие да държите Вълчия господар по-далече от тила ми.

Крал Ордън помисли за следващия си ход. Познаваше добре тези гори, много пъти беше ловувал в Дънуд през последните двадесет години. Трябваше да използва знанията си.

– Ще разруша моста при Хейуорт, от него бездруго няма полза. А ти ще отпратиш хората си към Глиганския брод – до тясната клисура под него. Там ще чакат в засада. Когато войската на Радж Атън влезе в нея, хората ти ще нападнат – бутат им канари отгоре, стрелят, подпалват източния край на клисурата. Но меч да не вадят, освен ако не се наложи. След това бойците ти се спускат към Лонгмът. Разбра ли? Единствената ти цел е да пускат кръв на Вълчия господар, да му причиняват щети, да го дразнят по края на отбраната му, да го бавят по пътя.

Боренсон се усмихваше все по-широко, вече се беше ухилил почти като луд. На практика задачата беше самоубийствена. Този човек за смъртта ли жадуваше, или просто го възбуждаше гибелното предизвикателство?

– За съжаление, ти може би няма да си с бойците си.

– Няма ли? – Усмивката на Боренсон посърна.

– Не. За теб съм намислил нещо по-безразсъдно. Утре по обед, докато бойците ти се оттеглят към мястото за засада, искам ти – лично – само ти – да препуснеш до замък Силвареста и да предадеш послание на Радж Атън.

Боренсон пак започна да се хили, но това не беше същото налудничаво и безразсъдно хилене като преди малко. По челото му избиха капки пот.

– Бъди груб, изиграй Радж Атън по най-добрия начин. Кажи му, че съм завзел Лонгмът. Злорадствай. Като доказателство му кажи, че съм избил Посветителите му там призори…

Боренсон преглътна.

– Накарай го да повярва, че съм взел четиридесет хиляди силара и че съм ги вкарал в употреба. Кажи му, че ще му върна… пет хиляди от тях. Кажи му, че той знае цената.

– А тя е? – запита Боренсон.

– Не я споменавай – отговори Ордън. – Ако той държи сина ми, ще предложи сина ми. Ако не държи сина ми, ще помисли, че говориш за семейството на крал Силвареста и ще ти предложи краля. Какъвто и заложник да ти предложи, провери състоянието на заложника преди да си тръгнеш. Разбери дали Радж Атън е принудил Габорн – или крал Силвареста – да му даде дар. Подозирам, че той ще използва кралската фамилия като вектори за големи дарове. Така за петнайсет часа би могъл с лекота да събере стотици дарове. Ако се окаже така, знаеш какво да направиш.

– Извинете? – попита Боренсон.

– Добре ме чу. Знаеш какво да направиш.

Боренсон се изсмя, но смехът му беше по-скоро като хрип и усмивката вече я нямаше на лицето му, нямаше го и радостния блясък в очите му. Лицето му беше станало вкочанено и безстрастно, а в гласа му се долавяше неверие.

– Искате да убия крал Силвареста или сина ви?

Над главите им един от грааците изпищя и се понесе ниско. Имаше време в живота на Ордън, когато беше достатъчно малък, за да язди на някое от тези огромни влечуги. Когато тежеше само петдесет фунта, на шест години, баща му беше позволявал да предприема дълги пътешествия на гърбовете на опитомени грааци заедно с други небесни ездачи над планините до далечното кралство Дзерлас в Инкара. Само момчета с дарове на сила, ум и жизненост можеха да се отправят на такива пътешествия.

Но когато синът на крал Ордън, Габорн, на свой ред стана небесен ездач, Менделас изобщо не го пусна да замине на далечно пътешествие. Винаги беше полагал големи усилия да опази сина си. Защото много го обичаше. Беше се надявал, че момъкът ще има време да отрасте, да добие малко зрялост – рядък лукс за Владетелите на руни, които често се принуждаваха да взимат дарове на метаболизъм и да остаряват много преди да им е дошло времето. Имаше неща, на които крал Ордън все още трябваше да учи сина си – изкуствата на дипломацията, на стратегията и интригата, които не можеше да бъдат научени в Къщата на Разбирането.

Нещо повече, бащата на самия Ордън беше пленен, когато той бе още момче и го бяха принудили да даде дарове на един Вълчи господар в Южните пустини. Приятелите на баща му го бяха отървали от тази съдба – с меча.

Боренсон едва ли някога щеше да може да разбере колко го наранява тази заповед. Крал Ордън бе решил хората му никога да не разберат, че голямото сърце на Габорн може би му беше донесло смъртната присъда.