Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 41 страниц)

Когато Бинесман приключи, Габорн отпра парче плат от ризата си и уви металните пръчки на вързоп.

Вдигна очи и забеляза, че Бинесман го гледа одобрително, примижал във вечерния здрач. Изглеждаше потънал в мисли. Бичите му челюсти бяха стиснати. Не беше висок човек, но беше широк в раменете, набит.

– Благодаря, че си ги спасил – каза Габорн.

Бинесман не отвърна на думите му. Само гледаше втренчено, сякаш искаше да проникне зад очите му – или да запомни всяка негова черта.

– Е – каза след дълга пауза Бинесман, – кой си ти?

Габорн се изсмя нервно.

– Не знаеш ли?

– Синът на крал Ордън – измърмори Бинесман. – Но кой още си ти? На какво си се посветил? Един човек се определя по задълженията му.

Студени тръпки полазиха Габорн от начина, по който Земния пазител изрече думата „задължения“. Беше убеден, че Бинесман говори за клетвата, която бе дал на принцеса Силвареста. А може би говореше за обещанието, дадено от Габорн на кухненското слугинче, обещанието да я спаси, или дори за мълчаливата му клетва към Шемоаз и нейния баща. И кой знае защо, почувства, че тези негови задължения могат да оскърбят билкаря. Погледна към слугинчето, което стоеше наблизо със скръстени ръце, сякаш се боеше да не би да докосне нещо.

– Аз съм Владетел на руни. Клетвообвързан лорд.

– Хмм… – измърмори Бинесман. – Съвсем добре. Служиш на нещо по-голямо от самия теб. А защо си тук? Защо си в замъка Силвареста точно сега, а не след седмица, когато се канеше да пристигне баща ти?

Габорн отговори с лекота.

– Той ме изпрати напред. Искаше сам да видя това кралство, да обикна земята му, народа му, както е станало с него.

Бинесман кимна замислено и поглади брадата си.

– И харесва ли ти? Харесва ли ти тази земя?

Габорн поиска да отвърне, че не само я харесва, а се възхищава от нея, че кралството му се е сторило красиво, силно и почти без недостатък, но Бинесман го беше попитал с някакъв особен тон, тон съдържащ толкова почит в думата „земя“, че младежът усети, че не говорят за едно и също. А може и да говореха. Тази градина не беше ли също така част от Хиърдън? Всички тези екзотични дървета, събрани от най-далечните краища на света, не бяха ли и те част от Хиърдън?

– Намирам я за възхитителна.

Бинесман изпръхтя и огледа храстите и дърветата.

– Това няма да оцелее до утре. Огнетъкачите, нали разбираш. Тяхната магия опустошава, моята – съхранява. Те служат на огъня и господарят им няма да позволи да си върнат човешката форма, ако не подхранват огъня. А каква по-добра храна от тази градина?

– А ти? Ще те убият ли? – попита Габорн.

– Това… не е в тяхната власт – каза Бинесман. – Стигнали сме до обрата на сезоните. Скоро халатът ми ще стане червен.

Габорн се зачуди дали думите му трябва да се разбират буквално. Халатът на стареца беше тъмнозелен, с цвета на листата в разгара на лятото. Можеше ли сам да си сменя цвета?

– Би могъл да дойдеш с мен – предложи Габорн. – Мога да ти помогна да избягаш.

Бинесман поклати глава.

– Не ми трябва да бягам. Имам някакви умения като лечител. Радж Атън ще поиска да му служа.

– И ти ще му служиш?

– Поел съм други задължения – прошепна Бинесман. Думата „задължения“ изрече със същото натъртване, както когато спомена за „земята“. – Но ти, Габорн Вал Ордън, ти трябва да бягаш.

В този момент Габорн дочу далечния лай и ръмженето на озверели бойни псета.

Очите на Бинесман проблеснаха.

– От тях не се бой. Кучетата не могат да преминат моята преграда. Тези, които се опитат ще умрат.

В гласа на Бинесман се долавяше някаква тъга. Болеше го от това, че ще убие мастифите. Той излезе от потока, с отпуснати като на много угрижен човек рамене. За изненада на Габорн, чародеят навлезе в почти пълния мрак, откъсна няколко листа от една лоза, надвесена над водата, и каза на Габорн:

– Навий си десния ръкав. Надушвам беряща рана.

После постави листата върху раната и ги задържа с дланта си. Листата веднага започнаха да засъхват от топлината ѝ да изсмукват болката. Габорн спусна внимателно ръкава, за да задържи лапата на мястото ѝ.

С много безгрижен тон Бинесман ги попита:

– Е, как се чувствате? Уморени? Тревожни? Гладни ли сте?

После закрачи през ливадата и докато вървеше, спираше в сенките да откъсне тук листо, там – някой цвят. Габорн се чудеше как може да ги намира всички в тъмното, но чародеят явно знаеше къде точно расте всяка билка. Той разтърка едното стъпало на Габорн с бабина душица, а другото – с нещо още по-ароматно. Спря се да откъсне три цвята пореч, чиито сини цветчета леко сияеха в тъмното, хвана ги нежно между пръстите си и после дръпна така, че черните им стръкове останаха с петлистни цветчета. Каза на Габорн да изяде сладките цветове. Той го направи и изведнъж почувства как го обзе спокойствие, а с него – и някакво съвършено безстрашие, каквото нямаше и да помисли, че е възможно да изпитва пред лицето на толкова гибелни опасности.

Билкарят даде няколко цвята пореч и на слугинчето, даде ѝ и малко розмарин, да ѝ помогне да преодолее умората.

После Бинесман се изкачи на един тревист склон, посегна към земята и откърши стръка на нисък разцъфтял храст. „Яснооче“, прошепна той и вдигна стръка. От него капеше гъста ароматна мъзга и с нея Бинесман начерта една линия над веждите на Габорн и друга надолу по бузата му.

Изведнъж нощните сенки престанаха да изглеждат толкова дълбоки и Габорн се удиви. Той си имаше дарове на зрение и можеше да вижда доста добре в тъмното, но такова нещо никога не беше си представял… сякаш само за миг билкарят му беше добавил още половин дузина дарове. Все пак Габорн прецени, че всъщност не вижда повече светлина. По-скоро сякаш като погледнеше към нещо, което иначе щеше да може да различи след няколко минути взиране и примижаване в тъмното, сега не изпитваше напрегнатост и в същото време моментално различаваше контурите и цветовете.

Погледна встрани към дърветата и видя там нечий тъмен силует – мъж, който се криеше. Висок мъж, в пълно снаряжение. И силен. Ако не беше ясноочето, нямаше изобщо да го види. Зачуди се какво ли прави мъжът там, но в същото време… знаеше, че фигурата си е съвсем на място.

Бинесман приключи с билката по лицето на слугинчето и ѝ каза тихо:

– Този стрък го пази в джоба си. Може да потрябва да го скършиш преди съмване и да добавиш прясна мъзга.

Габорн разбра, че билкарят не им бърбори за дреболии, когато ги попита как се чувстват, и че може би никога не бърбори за дреболии. Подготвяше Габорн и момичето да избягат в тъмното. Разтърканите по кожата му листа щяха да променят миризмата му и да отвлекат преследвачите му. Други билки щяха да увеличат способностите му.

Всичко това продължи не повече от три минути, след което билкарят започна да им задава по-задълбочени въпроси. На момичето каза:

– Сега колко си уморена? Поречът да не ти усили пулса? Можех черепниче да ти дам, но не исках да те претоваря.

А понякога заговаряше бързо, даваше заповеди на Габорн.

– Това маково семе го пази в джоба си. Ако си ранен, дъвчи от него. Ще притъпи болката.

После ги отведе до края на гората, където три тъмни дървета с извити клони се издигаха като грамадни зверове с криви пръсти и мъхести крайници, оформяйки тъмна кухина, която затваряше малка поляна. Тук Габорн се почувства притиснат, задушен. Нещо в тези дървета му създаваше чувството, че е наблюдаван, преценяват го, но че скоро ще бъде освободен. Тук като че ли беше обгърнат от земята отвсякъде – в почвата под краката му, в дърветата, които го обкръжаваха и почти го покриваха. Надушваше го в почвата, в мокротата на листата и в живите дървета.

Сред многото дребни храсти, скупчени на малката пръстена могилка близо до средата на поляната, Бинесман спря.

– Тук имаме седефче – каза той. – Бере се призори, има известни медицински и кулинарни качества, но ако го береш през деня, в най-големия пек, е ужасно дразнещо. Габорн, ако ловците те приближат срещу вятъра, хвърли това в очите им или в огън – пушекът от такъв огън е много опасен.

Габорн не посмя да го пипне. Само от стъпването в храстите дробовете му се стегнаха, а очите му се насълзиха. Но Бинесман отиде до един нисък храст с повехнали жълти цветове и скъса няколко листа, без да му стане нищо.

Кухненското слугинче също не посмя да приближи. Макар да не можеше да усети нищо, беше станала предпазлива.

Билкарят погледна Габорн и прошепна:

– Няма защо да се боиш от това.

„На друг ги разправяй“ – помисли си Габорн.

Бинесман се наведе и гребна с ръка.

– Вземи.

Вдигна шепата си, напълнена с богата, тлъста почва и я сипа в дланта на Габорн.

– Искам да поемеш задължение – каза Бинесман по онзи особен начин, внушаващ на Габорн, че това е много важно, че много неща ще зависят от неговия отговор. Всяка дума изрече с тежест, като на церемония, почти заклинателно.

До този момент Габорн се беше чувствал зашеметен и ужасѐн от всичко, което се беше случило. Когато задържа пръстта в шепата си, му се стори, че земята под краката му едва ли не се разтваря да го погълне. Пръстта му се стори невероятно тежка.

„Чародеят е прав – помисли Габорн. – Тази земя не е обикновена.“

– Повтаряй след мен: Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам на земята, че никога няма да нараня земята, че посвещавам себе си на опазването на семето човешко в тъмното време, което иде.

Бинесман се взря в очите на Габорн, без да мига, и зачака Габорн да изрече клетвата.

Нещо вътре в Габорн потръпна. Усети пръстта в шепата си, усети… гъдел в дъното на съзнанието си, присъствие някакво… властно присъствие.

Същото онова могъщо присъствие, което беше изпитал предния ден в Банисфер, когато почувства импулса да прикани своя телохранител Боренсон да се ожени за красивата Мирима.

Само че сега това присъствие се появи неимоверно силно. Като усещане за раздвижващи се скали, за дишащи дървета. Странна сила запулсира под нозете му, все едно че земята затръпна в очакване. Да, усещаше го – земята под босите му стъпала се надигаше.

И Габорн разбра, че от много дни е пътувал насам само за да се озове тук. Не беше ли казал баща му да дойде тук, за да се научи да обича земята? Дали някаква Сила не беше вдъхновила баща му да каже точно тези думи?

А и в хана в Банисфер, когато пи от онова вино, „луда ягода“, най-доброто вино, което беше вкусвал, виното с инициала „Б“ на восъчния печат, беше почувствал тази сила. Сега Габорн знаеше, знаеше и без да пита, че Бинесман е приготвил онази бутилка вино. Как иначе можеше да има такъв удивителен ефект? Виното беше ускорило ума му. И го беше довело тук.

Габорн се страхуваше да поеме клетвата на чародея, да стане слуга на земята. Какво щеше да изисква това? Дали трябваше да стане Земен пазител като Бинесман? Той вече бе положил други клетви, клетви, които смяташе за святи. И както беше казала Мирима, той не поемаше клетви току-така.

И същевременно някак се страхуваше и да не поеме тази клетва. Ловците на Радж Атън със сигурност го търсеха. Трябваше му помощ, за да се спаси. Трябваше му помощта на Бинесман.

– Заклевам се – каза Габорн на Бинесман.

Бинесман се изсмя.

– Не на мен, глупак такъв. Не се кълни на мен, закълни се на земята, на това, дето е в ръката ти и под краката ти. Кажи цялата клетва.

Габорн отвори уста. Съзнаваше болезнено колко държи на думите си билкарят, болезнено съзнаваше, че тази клетва е много по-важна, отколкото може да си представи. Зачуди се дали ще може да спази клетвите си както към земята, така и към Йоме.

– Аз… – заговори Габорн и земята под краката му потрепери. Навсякъде около него – през поля, гори и градина – земята се затаи. Никакъв полъх на вятър, никаква птича песен или зов на горски звяр. Тъмните дървета около него сякаш станаха още по-големи и скриха цялата светлина.

„Тъмно. Тъмно. Аз съм под земята“ – помисли Габорн.

Огледа се с безпокойство, защото досега само си беше мислил, че вечерта е тиха. Сега се беше възцарило абсолютно безмълвие и Габорн усети, че странното и властно присъствие се втурва към него.

Бинесман рязко се отдръпна от храста седефче, закова се на място стъписан и започна да се озърта налудничаво. Земята близо до краката му се загърчи, тревата се раздвои, като разкъсващо се огромно було.

А от храстите в края на гората се появи човек, тъмен силует, излизащ от сенките. Преди няколко мига Габорн беше зърнал този силует, видял беше сянката му веднага щом билкарят го намаза със сока на ясноочето, но не беше и предположил каква е истинската външност на съществото.

Защото това не беше смъртен човек. По-скоро беше създание от пръст, оформено от тлъста черна почва. Слепени бучици пръст и камъчета оформяха чертите му.

Габорн го позна. Към него крачеше Радж Атън. Или по-точно, същество от пръст с формата на Радж Атън излизаше от дърветата и идваше към него, в пълно снаряжение, властно навъсено, чак до високия шлем с разперените криле на бухал, черни като оникс.

Габорн замръзна от ужас. Не можеше да проумее какво означава това. Погледна към Бинесман; чародеят беше отстъпил назад и гледаше слисан.

Съществото изгледа Габорн отвисоко, с насмешливо презрение. В мрачината на леса случаен наблюдател щеше да го вземе за човешко същество, само че лишено от цветове. Всяка мигла, всеки нокът на пръстите, всяка черта и всяка нишка в тъканта на дрехите му изглеждаха изваяни до съвършенство.

Тогава земята проговори.

Съществото от пръст не мърдаше устните си. Но думите му сякаш заприиждаха от всички посоки. Гласът му бе въздишка на вятъра през ливада или съсък през планински зъбери. Гласът му бе шумолене на речни камъни или трополене, когато се отронят надолу по склон.

Габорн не можеше да разбере и думичка. Бинесман до него се заслуша напрегнато и запревежда:

– Казва ти, Габорн: „Би ли изрекъл клетва на мен, о, сине човешки?“

Странните звуци продължиха, а Бинесман помисли малко, преди да добави:

– Ти твърдиш, че обичаш земята. Но би ли посветил клетвите си на мен, дори ако нося лицето на враг?

Габорн погледна Бинесман за отговор и чародеят кимна; приканяше го да говори направо на Земята.

Габорн никога не беше виждал нещо подобно на това същество. Нито беше чувал. Земята бе дошла при него, избрала форма, каквато Габорн можеше да види и възприеме. Някои хора твърдяха, че като гледат в огъня, виждат зад него лика на Силата, а на Габорн често му се беше струвало, че огънят е най-досегаемият за сетивата от елементите, а въздухът – най-малко. Но никога не беше чувал земята да изразява себе си по този начин.

– Аз наистина обичам земята – каза най-сетне Габорн.

Странната смесица от далечни шумове се надигна отново.

– Как можеш да обичаш нещо, което не можеш да възприемеш? – преведе Бинесман.

– Обичам онова, което възприемам, и предполагам, че един ден ще мога да възприема и останалото – постара се да отговори искрено Габорн.

Земята се изсмя с насмешка. Грохот на скали. Бинесман каза:

– Ще ме възприемеш някой ден, когато тялото ти се смеси с моето. Боиш ли се от този ден?

Смърт. Земята искаше да знае дали се бои от смъртта.

– Да. – Габорн не посмя да излъже.

– Тогава не можеш да ме обикнеш напълно – прошепна Земята. – Ще подкрепиш ли каузата ми, въпреки това?

Радж Атън. Съществото толкова приличаше на Радж Атън. Габорн осъзна какво иска от него Земята. Нещо повече от това да прегърне живота. Нещо повече от това да служи някому. Да прегърне смъртта, развалата и целостта, каквото беше Земята.

По тъмното лице на Земята се изписаха странни, нечовешки чувства. Габорн се вгледа в тези очи и в ума му изплуваха образи: пасище далече на юг от Банисфер, където от зелената трева се показваха бели камъни, като зъби; живописните пурпурни висини на Алкаир, гледани от далечния му южен дом. Но имаше и много още – просторни кухини, дълбоки пещери и каньони, места, които никога не беше виждал. Почви с пъстри цветове и тъмна, безформена скална твърд, толкова надълбоко в земята, че никой не би могъл да я обхване цялата, никой не би могъл да си я представи дори. Скъпоценни камъни, кал и листа, гниещи в горските подножия наред с човешки кости. Миризми на сяра и пепел, на трева и на кръв. Реки, ревящи и бучащи в най-тъмните кътове на света, и безкрайни морета, проснали се по земния лик като чисти сълзи.

„Не можеш да ме познаеш – казваше Земята. – Не можеш да ме възприемеш. Ти виждаш само повърхността. Макар да ме искаш за свой съюзник, аз трябва също да бъда и твой враг.“

Габорн болезнено премисли всяка дума на клетвата, зачуден дали ще може да я спази.

– Защо искаш да поема тази клетва? – попита той. – Какво значи това, никога да не нараня земята? Какво значи да съхраня семето човешко?

Този път Бинесман не се поколеба, когато преведе отговора на Земята, дошъл не толкова като тътен, колкото като въздишка на вятър.

– Няма да ми пречиш – каза Земята и се облегна небрежно на ствола на едно от притъмнелите дървета, което сякаш се огъна да я обхване като шепа. – Ще се стремиш да научиш волята ми, да отличиш как най-добре да служиш на земята.

– Като какъв? – попита Габорн в желанието си по-точно да разбере какво иска Земята от него.

Шумотевица. Бинесман се намръщи умислено, търсейки подходящите думи…

– Както ти не можеш да ме възприемеш – каза Земята, – така и аз не мога теб. Но това поне знам: ти обичаш хората си, желаеш добруването им. Искаш да ги спасиш. Беше време, когато Огънят обичаше Земята и слънцето бе по-близо до мен. Няма го онова време. Така че, в този сезон на мрака, трябва да призова други, които да отстояват каузата ми. Моля те да спасиш останка от човечеството.

Сърцето на Габорн затуптя.

– Да ги спася от какво?

От дърветата се надигна съсък.

– Огън. Цялата природа е в неравновесие. Онова, което наричате „Първата сила“, отдавна се е отдръпнало, но сега то ще се пробуди и ще помете света, носейки смърт. В природата на Огъня е да се стреми непрестанно да поглъща и да расте. Ще унищожи много неща.

Габорн беше учил достатъчно по чародейство, за да знае, че макар всички Сили да се съчетават, за да създават живот, съюзът между Силите не е лесен и различните Сили благоприятстват различни видове живот. Въздухът обичаше птици, докато Водата обичаше риби, а Земята обичаше растения и всички създания, които пъплят по повърхността ѝ. Огънят май обичаше само влечуги и същества от долния свят. Земята и Водата бяха сили на стабилността. Въздухът и Огънят бяха нестабилни. Земята сама по себе си беше закрилник и се съчетаваше с Водата, за да закриля природата.

Габорн осъзна моментално. „Аз съм Владетел на руни, принц на Мистария – народ силен във водните магии, – който обича земята. Затова Земята се стреми да ме направи свой съюзник.“

– Искаш да ти служа – каза Габорн, – а само един глупак би отказал да премисли предложението ти. Искаш от мен да спася някого и това ще направя с радост. Но какво ми предлагаш в замяна?

Изтътнаха канари и наблизо блъвна пара – Земята се изсмя. Но Бинесман не се усмихна, когато преведе:

– Искам от теб само едно: да спасиш семе от човечеството. Ако успееш, самото деяние ще бъде твоята награда. Ще спасиш онези, които смяташ, че си струва да живеят.

– Ако успея? – попита Габорн.

Самотен вятър, съскащ в дърветата.

– Някога имаше тот по земята. Някога имаше мътни… В края на това тъмно време човечеството също може да се превърне само в спомен.

Габорн усети как сърцето му почти се смрази. Беше си представял, че Земята ще поиска от него да спаси народа на Хиърдън от Радж Атън. Но предстоеше нещо по-опасно от война между две държави… нещо много по опустошително.

– Какво ще стане? – попита Габорн.

Вятърът засъска, щом Земята заговори тихо. Бинесман се намръщи, после каза:

– Габорн, не мога да ти предам какво казва Земята. Много е сложно за превеждане. Самата Земя не знае пълния отговор. Само Господарите на Времето виждат бъдещето, но дори за Земята отговорът е неясен. Земята предусеща повсеместна разруха. Небесата ще почернеят от пушеци и всичко ще гори. Слънцето по пладне ще свети смътно и червено като кръв. Моретата ще се задавят с пепел… аз… твърде много е за мен, за да го разплета, твърде много, за да отговоря.

Магьосникът замълча и Габорн видя, че лицето му е станало пепеляво, сякаш опитът да осмисли думите на Земята бе непосилно бреме дори за него. Или навярно нещата, които бе разбрал, го бяха ужасили толкова, че не можеше да говори.

Габорн не разбра как ще трябва да спази клетвата, но каквото и да изискваше тя, трябваше да я положи. Падна на колене и се закле:

– Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам, че никога няма да нараня земята, че ще посветя себе си на съхранението на семе от човечеството в тъмното време, което иде.

Цялото му тяло се разтрепери. Мъжът от пръст се наведе над него и шлемът му почти докосна Габорн по челото. Вятър изшепна в ушите на Габорн и земята изтътна злокобно. Бинесман изграчи думите:

– Ще държа да опазиш думата си, макар че един ден ще ме прокълнеш.

Земята вдигна два пръста от засъхнала кал, показалеца и средния пръст на лявата си ръка, към челото на Габорн, и изписа руна.

Когато свърши, удари с двата пръста устните на Габорн.

Той отвори уста. Земята пъхна пръстите си вътре. Габорн захапа и вкуси чистата пръст на езика си.

В този момент фино изваяните косми по главата на съществото се разпаднаха, мускулите на тялото се размиха и на земята се изсипа купчина пръст.

Всепоглъщащото присъствие на земята изчезна мигновено. През дърветата все още се процеждаше светлина. Габорн вдиша дълбоко.

Бинесман се раздвижи. Лицето му беше пребледняло и той с благоговение се взря в купчината. Пресегна се, почтително мушна пръста си и вкуси.

Гребна с шепа, пръсна по лявото рамо на Габорн, после на дясното, след това посипа главата му и заговори напевно:

– Земята те цери, земята те крие, земята те прави свой! – Сложи ръце на раменете на Габорн. – Габорн Вал Ордън, провъзгласявам те за истински Земероден. Както ти служиш на Земята, така тя ти служи в отплата.

Габорн все още надушваше седефчето на поляната, но сега от силния мирис само носът го засърбя. Отиде до храста, погали един залинял жълт цвят и отскубна няколко листа от клоните.

После се обърна и видя, че Бинесман го гледа с нещо близо до възхита.

Когато Габорн си откъсна още десетина листа, Бинесман избоботи:

– Е, стига де, цяло село ли се каниш да задушиш с тях? Хайде, че нямаме време.

Чародеят разтърка листата от седефче между шепите си и когато разтвори длан, те бяха станали на прах. Бинесман свали от врата си една кесия, сипа в нея разтритите листа и я надяна на шията на Габорн.

Габорн искаше да зададе поне сто въпроса. Но когато бе влязъл в тази градина, беше изпитал чувство за сигурност чувство, че е защитен. Сега осъзна, че времето изтича, и изпита припряност. Сега нямаше време за въпроси.

Кухненското слугинче беше стояло през цялото време в края на поляната и ги бе гледало с ужас. Сега Бинесман поведе двамата надолу по склона към южната стена на градината. Габорн стискаше вързопа със силарите в едната ръка и дръжката на сабята с другата.

Чувстваше се много странно. Някак изтръпнал. Искаше му се да отдъхне, да има време да премисли нещата и да ги подреди в ума си.

Когато стигнаха другия край на ливадата, под сянката на екзотичните дървета, Габорн чу отзад вик и се обърна.

Нощта почти беше настъпила. Вече се мяркаха светлини от наблюдателните кули на цитаделата на Посветителите, долу откъм Войнишката цитадела, както и от кралските покои. В небето бяха светнали няколко самотни звезди. Това го изненада, защото ясноочето така беше усилило взора му, че не му приличаше на нощ.

Но на високото, по пътеката зад тях, много по-ярък от всяка друга светлина, насам крачеше страховит мъж с проблясващи по раменете му зеленикави пламъци – ближеха гладката кожа на обезкосмения му череп като змийски езици.

Огнетъкачът все още беше зад портата, същата порта, през която бяха влезли и те. Стражите се бяха отдръпнали при появата на магьосника и сега той изпъна ръка. Лъч слънчева светлина сякаш лумна жадно от дланта му и желязната порта се стопи и се огъна. Огнетъкачът мина през рухналата врата и влезе в градината.

Зад него вървяха съгледвачи на Радж Атън. Мъже в черни халати, които душеха за миризмата на Габорн.

– Бързо! – прошепна Бинесман.

Ако това бяха обикновени хора, Габорн нямаше да се уплаши. Но сега той усети че това, в което се е замесил, не е просто битка между простосмъртни. Беше Огънят и го търсеше.

Тримата затичаха през гората, по блатистата земя край потока. Малко по-надолу, след неколкостотин разкрача, потокът щеше да се влее в река Вий, а там Габорн се надяваше, че ще намери начин да се измъкне. Девойчето и чародеят едва издържаха на неговата скорост. Прескочиха някакви ниски храсти и след няколко мига стигнаха до малка къща с белосана ограда и сламен покрив.

– Аз трябва да ида да си спася семената – изсъска Бинесман. – Роуан, ти знаеш пътя до воденицата. Заведи Габорн. Дано Земята е с двама ви!

– Хайде – подкани го девойчето, Роуан. – Насам.

Хвана го за ръкава и го задърпа по някакъв застлан с тухли път. Габорн забърза след нея, облян от нова вълна припряност. Ясно чуваше виковете зад тях. Все още държеше ботушите си в едната ръка, с всяка стъпка болезнено си даваше сметка, че трябва да спре и да ги обуе, но Роуан тичаше неуморно по камънаците, без да усеща нищо.

Тичаше и в същото време се чувстваше… изумен, изпълнен с почуда, неспособен да схване всичко, което се беше случило преди малко. Искаше да спре, да си даде време да го премисли. Но знаеше, че в този момент е твърде опасно да го направи.

В края на градината Габорн подвикна на Роуан:

– Спри, спри. Обуй си обувките преди да си потрошила всички кости на краката си!

Роуан спря и се обу, а Габорн си надяна ботушите; след това продължиха още по-бързо.

Тя изхвърча през градинската порта и се понесе по улицата към кралските конюшни – грамадна нова постройка от дърво. Дръпна една от вратите и я отвори.

Спящото в сеното зад вратата конярче извика уплашено, но Габорн и Роуан профучаха покрай него по дългия коридор между яслите. Тук, овързани с кожени ремъци през коремите и окачени на куки на тавана, висяха десетки коне-Посветители на краля – коне, лишени от ум и мускул, от жизненост или метаболизъм, за да бъдат още по-силни усилените коне на кралската войска. Роуан затича покрай дългите редици ясли към задната врата. Тук един поток, същият поток, който течеше и през градината на чародея, минаваше през разкалян стобор, в който тъпчеха и уплашено цвилеха коне. Потокът преминаваше под голяма каменна стена, Външната стена на градската отбрана.

Габорн не можеше да изкатери високата близо петдесет стъпки стена. Но Роуан се пъхна под зида, където камъните се бяха разкъртили през вековете. Проходът беше тесен, не можеше да пропусне мъж в броня, но слабичкото момиче и Габорн се промушиха, като шляпаха в ледената вода.

Излязоха. Потокът течеше надолу по стръмна зелена морава. По двата му бряга растяха високи върби.

Габорн погледна нагоре. Точно над тях на стената стоеше на пост лъкометец. Той погледна надолу, видя ги да се измъкват и преднамерено извърна поглед встрани.

Теренът близо до стените беше открит, за да могат лъкометците по стените да стрелят отгоре. Оттук Габорн изобщо нямаше да може да се измъкне незабелязан.

Малко под върбите склонът стана по-стръмен. Отвеждаше до гора от бреза и елша, толкова тъмна, че Габорн едва виждаше. Но гората беше малка, просто триъгълник от дървета, едва ли по-дълъг от двеста разкрача и сто на ширина.

Габорн видя реката през дърветата, широка и тъмна. Дочу тихия ѝ плисък.

Спря и хвана Роуан за лакътя. Беше забелязал движения на отсрещния бряг: върколаци и главанаци гиганти разпъваха биваците си в тъмното. Върколаците бяха като черни сенки сред житните поля, присвити на четирите си крайника. Габорн знаеше, че върколаците, които предпочитат да скачат върху плячката си от дървета на звездна светлина, могат да виждат добре през нощта, но не знаеше колко точно добре.

Въпреки че върколаците бяха нападали откъм морето преди хиляда години, Владетелите на руни бяха свели четта им до една десета, стигнали бяха дори дотам, че да отплават до тъмните им земи отвъд Каролско море, за да ги изтрият от лицето на света. Задълго бяха заглъхнали бойните им викове. Не бяха кой знае колко страшни воини, но в тъмното бяха ловки бойци. В днешно време върколаците бяха почти легенда. Но според мълвата върколаци обитаваха планините Хест отвъд Инкара и понякога крадели деца, за да ги ядат. Инкарците, изглежда, така и не бяха могли да изчистят и последната от тези твари от дъждовните си лесове. Габорн не знаеше колко да вярва на тези приказки. Може би сега и върколаците го виждаха.

Но вляво гората се сгъстяваше и там Габорн видя малък изкуствен ръкав, направен от камъни. Воденицата. Грамадното ѝ колело вдигаше голям шум – скърцаше и пляскаше във водата.

– Дай аз да водя – прошепна той.

Запълзя бавно по корем под върбите, за да не привлече вниманието на върколаците на отсрещния бряг, докато не стигна заслона на гората.

Вече бяха извън градската стена, на стръмния бряг с река Вий откъм изток и крепостния ров откъм юг. Габорн се надяваше, че Радж Атън не е поставил войници на пост тук.

Поведе бавно Роуан навътре в гората, като внимаваше да не скърши някой клон.

Зад тях, откъм замъка се чуваха далечни отчаяни викове и крясъци. Сигурно беше избухнала битка.

Други викове по-отблизо се смесиха с шума – викове на ловци, – говореха на тайфански:

– Тръгни натам! Виж там!

Следотърсачите на Радж Атън търсеха от другата страна на крепостната стена.

Габорн и Роуан запълзяха надолу по стръмния склон покрай дърветата. Накрая стигнаха почти до реката.

На хълма зад тях забушува пожар. Гореше градината на Бинесман. Пламъците хвърляха огнено зарево.

На другия бряг на реката Габорн забеляза гиганти – древни същества с космати гриви. Заревото се отразяваше в сребристите им очи. Между тях подскачаха голи върколаци – засланяха очите си да ги предпазят от светлината на пламъците.

Реката беше спокойна. Макар есента да настъпваше, през последните няколко седмици беше валяло малко дъжд. Габорн се опасяваше, че колкото и надалече да преплува под водата, върколаците ще го видят. Но пък отзад сякаш целият град бе лумнал в пламъци, защото тварите изглеждаха донякъде заслепени.

Чу как един клон изпращя. Обърна се рязко и извади сабята си. Горе на склона стоеше един от ловците на Радж Атън, обкръжен от огнената светлина на горящата градина на чародея.

Мъжът не се втурна към Габорн и Роуан, само стоеше тихо, сигурен, че нощта го скрива. Роуан също погледна там, но явно не можеше да го види.