Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 41 страниц)

А надеждата, която Ордън предлагаше на хората си, се състоеше в следното: ако той самият успееше да оцелее в битката, змийският кръг щеше да остане неразкъсан и всеки мъж в кръга по този начин щеше да може да продължи живота си в някаква степен на нормалност.

Но все пак залогът беше опасен. Ако някой друг в кръга се окажеше принуден да влезе в бой, като нищо можеше да притегли метаболизъм, необходим на Ордън в критичен момент, саботирайки по този начин шансовете на Ордън в боя. Още по-лошо, ако някой член на змийския кръг бъдеше убит, самият Ордън можеше да се окаже просто вектор към друг човек, можеше изведнъж да падне в боя, неспособен да се движи.

Не, ако изобщо някой трябваше да загине в тази битка, то най-добре беше това да е главата на змията – самият Ордън. Защото ако той загинеше, ако кръгът се прекъснеше, то бремето на метаболизма щеше да падне на човека, отдал своя дар на Ордън.

Този следващ мъж в редицата щеше да се окаже новата глава на змията. И той можеше да продължи да се сражава със силите на Радж Атън, сеейки гибел.

Ако и той бъдеше победен, змията щеше да си създаде нова глава и след това – нова. И членовете на кръга щяха да се сражават поред и да жертват живота си.

Но дори Ордън да спечелеше тази битка с Радж Атън, дори змийският кръг да останеше незасегнат, кралят все пак призоваваше хората си да направят ужасна жертва. Тъй като след време, и дано това да се окажеше някоя много далечна утрин, кръгът щеше да се скъса. Все някой мъж в кръга щеше да умре в някоя битка или да падне жертва на нелечима болест. Когато това станеше, всички останали в кръга щяха да изпаднат в дълбоката дрямка на онези, които са отдали своя метаболизъм, с изключение на един човек – на новата змийска глава, обречен на състаряване и смърт в рамките на няколко месеца.

Както и да се развиеше битката през този ден, всеки мъж в кръга щеше да е призован да пожертва някаква част от живота си.

Ордън изпита благодарност, когато капитанът се поклони, усмихна се и каза:

– Бих бил щастлив да служа с вас, ако ми позволите да вляза в този кръг.

– Благодаря ти – отвърна Ордън, – но се налага да пропуснеш тази възможност да похабиш живота си. Дългът те зове другаде.

Капитан Стрекър се обърна чевръсто кръгом и напусна голямата зала. Ордън излезе след него да събере бойците си за битката.

Командирите му вече бяха разпратили хора на стените. Катапултите вече бяха избутани от защитните ниши в кулите над портите и ги зареждаха, за да изпробват в тъмното обхвата им. Времето беше неподходящо за тези изпитания, но Ордън не знаеше дали ще имат възможност да ги изпитат на дневна светлина.

В този момент откъм западните хълмове прозвуча рог – откъм пътя към замъка Дрийс.

Ордън се усмихна мрачно. „Ето – помисли си, – графът най-после идва, с надеждата да вземе дял от съкровището.“

Беглецът

В Курам казваха, че един беглец с нож може да убие две хиляди души в една нощ. Боренсон действаше още по-бързо, но пък той беше подсилен войник, а и държеше по един нож във всяка ръка.

Не мислеше за това, което върши, не гледаше гърча на жертвите си, нито слушаше трополенето на крака и ръце и къркоренето на кръв. През по-голямата част от нощта бързаше да си свърши работата, изтръпнал от безумен ужас.

Три часа след като беше влязъл в цитаделата на Посветителите, най-сетне свърши делото си. Беше неизбежно някои Посветители да се събудят и да се опитат да се борят с него. Беше неизбежно, че някои жени, които убиваше, се оказваха красиви, и че някои от мъжете бяха млади и можеше да ги очаква пълноценен живот. Неизбежно беше, че колкото и да се мъчеше да блокира спомените за лицата им в ума си, имаше мигове, които знаеше, че никога няма да забрави: като онази стара сляпа жена, впила костеливите си пръсти в палтото му, молеща го да почака; като усмивката на стария му приятел по чашка по време на лов капитан Дероу, който му пожела последно сбогом с разбиращо намигване.

По средата на деянието си Боренсон осъзна, че това се беше искало от него, че Радж Атън беше оставил нарочно Посветителите без охрана, че беше знаел, че ще бъдат избити. Той не изпитваше състрадание към тези хора, за него те не означаваха нищо.

Нека приятел да премахне приятел, брат да вдигне нож срещу брата. Нека се разкъсат помежду си държавите на Севера. Точно това искаше Радж Атън и Боренсон съзнаваше, че още докато избива тези невинни, се е превърнал в инструмент в ръката на Вълчия господар.

Оставянето на Посветителите съвсем без охрана не беше наложително. Четирима или петима добри бойци можеха да им осигурят известна закрила. Възможно ли беше чудовището да изпитва такова удоволствие от това?

Боренсон чувстваше ума си разпран като зейнала рана, всеки миг му носеше болка. Но негов дълг беше да се подчини на своя владетел без колебание. Негов дълг беше да убие тези хора, и макар да се бунтуваше от кървавата касапница, усети, че неволно се чуди отново и отново. „Дали ги избих всички? Дали изпълних дълга си? Това ли е всичко, или Радж Атън е скрил някои от тях?“

Защото след като не можеше да се добере до векторите, които Радж Атън беше отвел със себе си, Боренсон трябваше да избие всеки Посветител, който подхранва Вълчия господар със сила.

Беше покрит с кръв от шлема до ботушите.

Излезе на Пазарната улица, хвърли ножовете на паважа и дълго постоя под дъжда, за да измие лицето му, да измие ръцете му. Почувства се добре от хладината му, но през последните няколко часа кръвта се беше съсирила на гъсти петна. Дъждовната вода нямаше да я измие.

Обзе го чувство на обреченост. Вече не искаше да бъде войник на Ордън, не искаше да служи на никой крал. Шлемът го стягаше, сякаш щеше да смаже главата му, толкова болеше. Той го захвърли на земята и кухото желязо издрънча и се затъркаля по камъните.

След това излезе от замъка Силвареста.

Никой не го спря. Бяха оставили само някакъв жалък страж.

Когато стигна до градските порти, младокът само погледна оплисканото му с кръв лице, отстъпи назад и изкрещя, вдигнал палец и показалец, все едно в защита от призрак.

Боренсон нададе вик, който отекна от стените, след което побягна в дъжда, през изгорелите поля към гората, където беше скрил коня си.

В тъмнината и дъжда половин дузина върколаци с дълги копия направиха грешката да се нахвърлят върху него. Излязоха от едно дере и се втурнаха към него като черни дяволи, насочили копията си напред.

Червените им очи почти сияеха в тъмното, а гъстата им козина им придаваше донякъде вълчи вид. Ръмжаха и подскачаха на късите си крака, като понякога се подпираха със свободния си преден крайник.

За миг Боренсон помисли дали да не се остави да го убият.

Но в ума му моментално се появи образът на Мирима: копринената ѝ рокля с цвета на облаци, гребените с перли в тъмната ѝ коса. Той си спомни мириса ѝ, звучния ѝ смях, когато я беше целунал пред малката им къща.

Сега имаше нужда от нея, а у върколаците видя само продължение на Радж Атън. Бяха негови пратеници. Беше ги довел тук, за да убиват, и макар хората на Боренсон да бяха прогонили върколаците и да ги бяха пръснали по хълмовете, за няколко месеца те щяха да се превърнат в напаст за тази земя.

За Радж Атън беше все едно. Върколаците щяха да изпълняват неговата воля, докато се стремят да се хранят с човешка плът. Щяха да вършат всички убийства, които искаше от тях, но най-напред щяха да взимат най-слабите – децата от люлките, жените, когато перат край реката.

Първият върколак се понесе срещу Боренсон и хвърли копието си отблизо, така че каменният му връх се пръсна в ризницата му.

Бърз като змия, Боренсон вдигна бойната си брадва и я развъртя.

Беше подсилен воин и опасен противник. Отсече ръката на един, завъртя се и удари друг право в гърдите.

Докато правеше всичко това, започна да се усмихва, преценявайки всяко свое движение в битката. Не му беше достатъчно да убие върколаците; искаше му се да го направи добре, да превърне битката в танц, в произведение на изкуството. Когато един върколак се втурна към него, Боренсон заби облечения си в желязна ръкавица юмрук в зъбите му, след което спипа езика му и го изтръгна.

Друг се опита да побегне. Боренсон прецени скоростта му, прицели се между поклащащите се щръкнали уши и запокити брадвата си с все сила. Не беше достатъчно да пръсне черепа на звяра – трябваше да го направи перфектно, да улучи целта си така, че костта да издаде онзи цепещ звук и главата да се пръсне като презряла диня.

Върколакът падна. Останаха още двама, които се втурнаха срещу него един до друг, насочили копия. Без даровете си на зрение Боренсон изобщо нямаше да може да избегне тези черни копия.

Когато върколаците замахнаха, Боренсон просто отплесна с две ръце върховете на копията настрани, след което сграбчи едното, изтръгна го, хвърли се напред, превъртя се и наниза и двамата през пъповете.

Двамата върколаци останаха слисани, приковани един към друг.

Боренсон отстъпи и ги огледа. Двата върколака знаеха, че ще умрат. От такава рана не можеха да се изцерят. Съществото отзад загуби свяст, рухна на земята и повлече приятеля си върху коленете си.

Боренсон се замисли за начина, по който се беше бил, за точните си движения. Деянието му беше толкова близо до поезия или до танц, колкото можеше да се постигне.

Започна да се смее гърлено, защото така трябваше да се води война – мъжете да се сражават за живота си. Един добър мъж, борещ се да защити своя дом и семейство.

Самата схватка сякаш му се стори повече балсам за грижите му, отколкото дъждът. Боренсон прибра брадвата си и се забърза към коня си през проливния дъжд.

„Няма да ги измия тези ръце – каза си той. – Няма да измия и това лице, докато не застана пред своя принц и пред своя крал, за да видят какво са направили.“

Така Боренсон взе коня си и препусна в мрака. На четири мили по пътя източно от града се натъкна на един мъртъв рицар на Ордън и взе пиката му.

Конят му не можеше да се сравни с чудесния ловец на Габорн. Но пътят беше чист, макар и поразкалян, и в нощ като тази, с дъжда, който да ги охлажда, можеше да препуска цяла вечност.

Боренсон продължи да препуска по хълмовете, докато дъждът не спря. Облаците се разпръснаха и звездите грейнаха ярки и чисти.

Канеше се да поеме към Лонгмът. Но когато пътят се раздвои на изток и юг, настроението на обреченост все още го владееше и той свърна на изток, към Банисфер.

Зората го завари да язди през зелени поля, по които не личаха белези от война, през лозята на двайсет мили северно от Банисфер, в които млади жени пълнеха кошове със зряло грозде.

Той спря в едно такова поле да хапне. От гроздовете капеше вода от снощния дъжд; бяха сочни като първия грозд, изяден от първия човек на света.

Реката тук беше широка сребърна лента, блеснала през зелените лозя и ливади. През нощта Боренсон беше мислил да остане покрит с кръв, но сега не искаше Мирима да го види така, не искаше дори да предположи какво е направил.

Затова слезе при реката и поплува гол, без да го притесняват свинарите, подкарали стадата си по пътя.

След като слънцето го изсуши, Боренсон облече бронята си, но окървавеното си палто хвърли във водата, за да отнесе тя надолу лика на зеления рицар върху синьо поле.

„Разбира се – помисли той, – войските на Радж Атън вече сигурно са стигнали до Лонгмът. Толкова съм изостанал зад тях, че е късно да се включа в битката.“ Всъщност не го интересуваше повече. Какъвто и да се окажеше изходът при Лонгмът, той смяташе да се отрече от своя владетел.

С избиването на невинни Посветители, мъже и жени, които не бяха извършили никакво престъпление, освен че обичаха един добър и почтен крал, Боренсон беше извършил повече, отколкото който и да било господар можеше да поиска. Затова сега щеше да се отрече от клетвите си към Ордън и да стане свободен рицар. По своя воля щеше да се сражава както намери за добре.

Отиде до една круша край някаква изоставена ферма и се покатери на нея, за да набере най-узрелите круши на върха – за себе си, а също и за Мирима и близките ѝ.

От върха на дървото видя нещо интересно: отвъд близкото възвишение се виждаха дълбоки езера със стръмни брегове, под горичка от върби; езера, сини като небето. Бяха нападали жълти върбови листа и леко се носеха по повърхността. Но имаше и рози, червени и бели.

„Някой магьосник живее там – вяло си помисли Боренсон. – Воден магьосник и хората са хвърлили във водата рози, за да измолят благословията му.“

Слезе от дървото, затича през възвишението към кротките води и приближи бавно и с упование. Нямаше рози, нито цветя да подслади аромата на чародейните води, но имаше круши.

И той пристъпи до края на езерото, където върбови коренища се сплитаха по чакълестия бряг, и седна на един голям черен корен. Сухите листа на дърветата над него се полюшваха от лекия ветрец, шумяха и Боренсон дълги минути зовеше тихо: „Вълшебнико воден, любимецо морски, вълшебнико воден, молбата ми чуй.“

Но езерните води си оставаха спокойни и той не видя в блесналото езеро нищо освен водомерки, които се пързаляха по плоската повърхност, и няколко кафяви тритона, които плуваха отдолу и го гледаха със златните си очи.

Отчаян, той започна да се чуди дали чародеят отдавна не е умрял, а хората да продължават да подслаждат езерата с надеждата, че някой ден може да дойде друг. Или дали това място не се обитава от дух и местните момичета да хвърлят рози, за да умилостивят някой удавник.

След дълго седене на върбовия корен и след като призивите му не доведоха до нищо, Боренсон притвори очи; вдъхваше мириса на уханната вода и мислеше за дома си, за Мистария, за кротките целебни води на езерата при Дера, където лудите можеха да отидат да се окъпят и да отмият от себе си безпокойните мисли и спомени.

Докато лежеше и мислеше, усети, че някакъв хладен корен се трие в глезена му, и помисли да отмести крака си, когато изведнъж коренът се уви около крака му и нежно го стисна.

Той погледна надолу. В самия край на водата, под малките вълни, видя едно десетгодишно момиче с бледосиня кожа, гладка като глеч, и с коса от сребро. То се взираше към него изпод водата, с широки и зелени като всички морета очи, а клепачите му не мигаха, бяха съвсем неподвижни. Само пурпурните нишки на вените по гърлото леко пулсираха от диханието.

Тя отдръпна ръката си от крака му, посегна под водата и се хвана за върбовите корени.

Ундина. Твърде млада, за да има голяма сила.

– Донесох ти круша, мила, ако я поискаш – промълви Боренсон.

Ундината не му отвърна, само се взря в него и през него с големите си бездушни очи.

„Нощес убивах момичета на твоите години“, прииска му се да каже, да го изплаче.

„Знам“, казаха очите ѝ.

„Никога няма да намеря покой“, каза безмълвно Боренсон.

„Аз мога да ти дам покой“, казаха очите на ундината.

Но Боренсон знаеше, че лъже, че щеше да го притегли долу под вълните, да му даде любов и докато го любеше, той щеше да е жив, на дъното на езерата. Но след време щеше да го забрави и той щеше да се удави. Щеше да му даде само няколко кратки дни наслада преди смъртта.

„Бих искал като теб да можех да се слея с водата и да позная покоя“ – помисли Боренсон. Спомни си за морето у дома, за белите гребени, спускащи се над огромните вълни, тъмнозелени като стара мед.

Очите на ундината се разшириха при спомена му за морето и на устните ѝ се оформи усмивка, сякаш му бе благодарна за този спомен.

После той взе една от златните круши, посегна към водата и ѝ я даде.

Тя протегна влажната си, крехка синя ръка с дълги нокти от сребро, но после го сграбчи за китката и се издърпа нагоре достатъчно, за да може да го целуне по устните.

Жестът бе неочакван, бърз като скочила да полети във въздуха риба, и Боренсон усети как устните ѝ се отриха в неговите само за миг.

Той постави крушата в шепата ѝ и си тръгна, и дълго след това не можеше добре да си спомни каква болка го беше отвела до това езеро с червените и бели рози, полюшващи се между златни листа.

Успя да намери коня си, след което подкара леко, като остави животното да пасе, докато върви. Скоро стигна малката морава пред Банисфер, където сред дивите невени се виждаше къщата на Мирима.

От готварското огнище се вдигаше синкав пушек и една от грозните сестри на Мирима – Инет, спомни си той името ѝ – стоеше на двора и хвърляше зърно на проскубаните черни пилета.

Когато спря, Инет вдигна очи към него и на обезобразеното ѝ лице се изписа усмивка. Но повехна бързо.

– Добре ли си?

– Не – отвърна Боренсон. – Къде е Мирима?

– През града мина вестоносец – каза Инет. – Събираха войска. Лорд Ордън е в Лонгмът. Тя… Мирима тръгна снощи. Много момчета от града отидоха да се бият.

Цялата сърдечна лекота, която бе изпитвал през последния час, се изцеди от него.

– В Лонгмът? – изрева Боренсон. – Защо?

– Иска да е с теб! – отговори му Инет.

– Но това… няма да е разходка или панаир! – изрева Боренсон.

– Тя знае – прошепна Инет. – Но вие сте сгодени. Ако ти го преживееш, тя иска да го преживее с теб. А ако не…

Умът му заработи трескаво. Шейсет мили. Близо шейсет мили до Лонгмът. Тя нямаше да може да стигне дотам за една нощ, дори и за две.

– Пеш ли тръгна?

Инет поклати глава.

– С едни момчета от града. Във фургон…

Твърде късно. Твърде късно.

Боренсон обърна коня и препусна да я догони.

В силни ръце

Габорн чу вика на Йоме. Беше толкова стряскащ, че той се побоя да не би да е простреляна. Яздеха вече от часове, спираха само да сменят конете и Йоме нито веднъж не се беше оплакала. Той се обърна да види какво става.

Видя първо, че крал Силвареста седи в седлото си и кима. Стискаше седлото с две ръце. И плачеше. От очите му се стичаха сълзи.

Йоме също се беше присвила.

– Габорн, спри. Трябва да спрем! – извика тя.

– Какво става? – попита Габорн.

– Гааах – каза крал Силвареста.

– Нашите Посветители умират – каза Йоме. – Той… не знам дали има сила да продължи.

Габорн усети как го обзема смазваща тъга.

– Боренсон. Трябваше да се сетя. – Чувстваше се съсипан. – Много съжалявам, Йоме.

Приближи се до краля и го хвана за брадичката.

– Можеш ли да яздиш? Можеш ли да се държиш на коня? Трябва да яздиш! Дръж се!

Габорн натисна силно ръцете на краля върху седлото.

– Дръж се! Ето така!

Крал Силвареста се вгледа в лицето на Габорн и стисна здраво.

– Ти имаш ли сила да яздиш? – попита Габорн Йоме.

Тя кимна навъсено.

Габорн поведе конете в лек тръс, без да се отдалечава от поверениците си. Крал Силвареста зяпаше нагоре към звездите и се заглеждаше в светлините на всяко селце, което подминеха.

Пет мили по-нататък на един завой кралят изхвърча от седлото и тежко падна в меката кал край пътя. И пак захлипа.

Габорн клекна до него и му прошепна тихо няколко думи, после му помогна да се качи на коня.

Змийският кръг

През цялата дълга нощ крал Ордън чакаше вест или знак от сина си. Тежко беше това чакане, най-тежкото нещо, което бе правил в живота си.

Мъжете на Ордън изнесоха всичките двеста хиляди стрели на постовете си по бойниците на замъка. На пасажа под западната кула запалиха огнен маяк – отчаян зов за помощ от всеки, който можеше да види отдалече огъня или дима. Близо до огъня хората му поставиха големи казани с масло, за да заври, и тежката му, задушлива миризма изпълни замъка.

Ордън заповяда на петима души да отидат на три мили на север, за да запалят подобен огън на върха Тор Ломан, така че всеки на двайсет левги околовръст да може да го види. Херцог Гроувърман не беше откликнал на молбите на Ордън. Може би гледката с бойните клади щеше да го засрами и да го накара да се включи.

Малко преди зазоряване от Гроувърман пристигнаха две хиляди рицари и обясниха забавянето си. Гроувърман чул за падането на Лонгмът и помислил да го върне, но най-напред изпратил съобщение на Силвареста. Явно пратениците му не могли да стигнат живи при краля. След един ден чакане той изпратил сто съгледвачи на подсилени коне до Силвареста и те научили, че замъкът е паднал.

Ордън се зачуди по кой ли път са тръгнали съгледвачите – стори му се странно, че неговите хора не ги бяха забелязали. Което означаваше, че рицарите са хванали пътеките през гората.

После съгледвачите се върнали с лошата вест за поражението на Силвареста и Гроувърман решил да изчака още за подкрепления от далечните замъци.

Рицарите, изпратени от Гроувърман бяха добри мъже, стабилни воини. Но въпреки всичките си усилия Ордън не се чувстваше подготвен. Подозираше, че битката ще му поднесе изпитания, за които не можеше да се подготви.

Графът на Дрийс не донесе облекчение на крал Ордън. Беше некомпетентен. Само час след като пристигна в замъка се опита да се наложи. Една от първите му грижи беше да заповяда да върнат катапултите в заслоните на кулите, като по този начин провали цялата свършена от тях работа по настройване на обхвата.

Ордън завари графа да безделничи в покоите на херцога – личният му слуга му разтриваше краката, докато той седеше лениво и отпиваше горещ чай.

– Защо сте заповядали катапултите да се приберат? – попита го Ордън.

Графът като че ли се мъчеше да реши дали да наложи властен тон, или да започне да се оправдава.

– Стратегема, скъпи приятелю, стратегема. Виждате ли, реших, че ако ги задържим скрити, докато боят се разгорещи, можем изведнъж да ги извадим и видът им ще обезкуражи силите на Радж Атън!

Крал Ордън не знаеше да се смее ли, или да плаче на тази глупост.

– Радж Атън е виждал много катапулти. Взел е сто замъка със сила. Хората му няма да се обезкуражат, като видят тези.

– Да, но…

– Всъщност Радж Атън е виждал тези катапулти, защото е бил тук само преди два дни. Той знае, че са тук.

– А, разбира се! Много вярна гледна точка! – каза графът и махна с ръка на масажиста си да напусне, след което тежко се надигна от стола.

– Трябва да върнем катапултите по местата им и хората отново да проверят настройката и обхвата им.

– Ами… добре – измърмори недоволно графът, сякаш имаше наум нещо съвсем друго.

– Освен това – продължи крал Ордън – вие сте заповядали на хората си да бранят портите на замъка, а моите да пазят стените. Има ли някакво сериозно основание за това?

– А, разбира се! – каза Дрийс. – Трябва да си давате сметка, че моите хора воюват за дом и родина. За тях е въпрос на чест да защитават портите.

– Ваше благородие – опита се да обясни търпеливо Ордън, – трябва да разберете, че в разгара на тази битка всички мъже ще се сражават за живота си. Моите хора се бият за своите домове и отечества също като вашите. И аз съм довел най-добрите си подсилени воини, мъже с по десет и двайсет дара всеки. Те ще се бият по-добре от обикновени войници от простолюдието.

Дрийс се заинати.

– А, вашите хора може да се бият с мечове и чукове, но нашите се бият със сърце, и с воля!

– Ваше благородие…

Дрийс вдигна ръка да го спре.

– Забравяте мястото си, Ордън – прекъсна го той с яд. – Тук е Хиърдън, не Мистария. Аз командвам тоя замък, докато някой по-голям лорд не заеме мястото ми.

– Разбира се – отвърна Ордън с лек поклон, макар че превиването на гръбнака едва ли някога му се беше струвало по-тежко. – Не бих искал да изглеждам нахален. Просто се надявах, че някои от по-добрите ми гвардейци биха могли да се сражават редом до вашите. Това би показало на Радж Атън… нашето единство.

– Ах, единство! – възкликна Дрийс, захапал стръвта. – Благородно понятие. Великолепен идеал. Да, да, ще се разпоредя веднага.

– Благодаря – каза крал Ордън с нов поклон, след което се обърна да напусне. Имаше чувството че току-що е схванал как точно го работят съветниците на Дрийс.

– А – каза Дрийс, – не си тръгвайте. Ако позволите да ви попитам… разбирам, че събирате хора за змийски кръг?

– Да – отвърна Ордън, опасявайки се от следващия въпрос.

– Аз ще се включа в него, разбира се. Аз ще бъда главата.

– И ще се изложите на такъв риск? – каза Ордън. – Храбър и благороден порив, но ние, разбира се, ще се нуждаем от вас да ръководите битката. – Не можа да се сдържи да не вложи и малко хленч в тона си, както сигурно постъпваха съветниците на Дрийс.

– Аа… Е, аз повече разчитам на обучението на хората в правилни принципи, а след това ги оставям сами да се ръководят – парира Дрийс. – Не се налага да ръководя битката.

– Тогава моля ви, милорд, поне помислете за сигурността на своите земи след битката. Хиърдън понесе достатъчно тежки щети. Ако убият и вас, това ще бъде ужасно бреме. Нека не ви караме да служите като змийска глава, а да ви поставим някъде по-близо до главата, на почетно място.

– О, не, аз настоявам…

– Убивали ли сте в живота си човек, милорд? – попита Ордън.

– Ами, да, как не. Обесих един крадец, няма и преди три години.

Графът, разбира се, не беше обесил човека, знаеше Ордън. Беше оставил на някой от капитаните си в гвардията да свърши работата.

– Тогава знаете колко е трудно – каза Ордън – да спиш нощем след това. Знаете какво е да гледате човека в очите, докато му отнемате живота. Вина. Вината е цената, която заплащаме за това, че предвождаме хората си.

– Първия си човек убих, когато бях на дванадесет години – добави Ордън. – Някакъв побъркан селяк, който посегна да ме напердаши с тоягата си. Оттогава съм убил в битки поне двайсет души… Жена ми… се отчужди от мен заради това… стана студена и престана да откликва на страстта ми. Сигурно мислите, че ще ви заобичат повече за това, но жените си въобразяват, че кръвта по ръцете ти те прави по-груб и жесток. Кръвта опетнява и душата ти, също така. Разбира се, аз не съм Радж Атън… Кой знае колко души е убил той лично. Две хиляди, десет?

– Да, вината… – разсъди графът. – Гадна работа ще да е.

Ордън усети как бавните колела на графския мозък заскърцаха. Изглежда, беше пробудил страховете му. Самия него изобщо не го притесняваше чувството за вина. Трябваше само да напомни на този глупак колко много хора са избити от ръцете на Радж Атън.

– Кръвта наистина петни душата.

Графът вече бе получил начин да се измъкне благоприятно от битката. Можеше да избяга в името на праведността, а не от страх.

– Много добре, силарите все пак са ваши – каза графът. – Може би все пак вие трябва да бъдете главата на змията.

– Благодаря, милорд – каза крал Ордън. – Ще се постарая да изпълня с чест този дълг.

– Но аз съм следващият в редицата.

– Всъщност – продължи Ордън – надявах се да запазя това място за друг човек, капитана на гвардията ми. Много силен боец.

– Аха! – кимна Дрийс. Сега, след като се позамисли, май изобщо не беше сигурен дали иска да участва в тази битка. – Е, може би така ще е най-добре.

– Но можем да запазим следващото място за вас, милорд – каза Ордън.

Знаеше, че не се налага да пази почетно място за този мухльо. След като Дрийс дадеше дара си на капитана, Ордън можеше да го постави където и да е в „змията“. Някъде около средата щеше да е съвсем добре.

– Добре – отвърна с небрежен тон Дрийс. След което даде ясно да се разбере, че не желае да го безпокоят до съмване, защото трябвало да се наспи добре – каза го все пак на слугите си, но пред Ордън.

Така крал Ордън се върна на бойниците и с безпокойство започна да наблюдава за някакви признаци, че идва помощ, или беда. Постави своите далекогледци, мъже с много дарове на зрение, на най-високия участък на гнездото на грааците, след това изпрати съгледвачи извън цитаделата да следят по хълмовете и пътищата и на изток, и на запад за признаци, че окупационната армия на Радж Атън се приближава.

Но тя не се появяваше.

Вместо това през цялата нощ прииждаха хора да предложат помощта си – още триста селяни от областта около замъка Дрийс, всички с дълги копия; нямаха броня, но си бяха навлекли дебели вълнени дрехи, които можеха да ги предпазят от някоя стрела. Полкът на Боренсон пристигна на галоп преди съмване – осемдесет воини, с много рани от битката предния ден.

Те съобщиха, че войските на Радж Атън така и не са се появили при засадата край Глигански брод. Казаха също, че нямат никаква вест за Габорн.

От запад пристигна отряд от двеста копиеносци на подсилени коне, от замъка Джоник. Бяха тръгнали на бой, след като бяха чули за падането на замък Силвареста, но чак когато го приближили, разбрали, че битката ще е при Лонгмът.

От изток се стекоха свободни рицари от своите малки владения – тук десетима, там – петдесет. Бяха предимно престарели мъже, които нямаха какво да губят, или младежи, все още толкова наивни, че да вярват, че войната ще им донесе слава. Всички те се включиха към хиляда и петстотинте рицари и стрелци, доведени от граф Дрийс, и към двете хиляди на Гроувърман.

После започнаха да прииждат синовете на фермери и търговци от селищата край горите. Хлапаци с навъсени лица, някои въоръжени само с брадви или коси. Младежи от градовете, облечени твърде изтънчено и понесли леки мечове с прекалено много злато по предпазителите на дръжките.

Ордън не се зарадва на появата на тези хора от простолюдието. Трудно можеше да разчита на тях като бранители. Но не посмя да им откаже правото да се бият. Тази земя беше тяхна за бран, а не негова.

Докато всеки отряд преминаваше между двата огъня, запалени на пътя пред портите на замъка, мъжете на стените крещяха триумфално и надуваха бойни рогове с възгласите: „Да живее сър Фрийман!“ или „Да живее храбрият Бароуз!“

Ордън познаваше гербовете им и можеше да назове имената на повечето рицари само като погледнеше щитовете им. Но един ездач, който пристигна малко преди съмване, едновременно го озадачи и окуражи.

Почти последен пред замъка се появи един грамаден тип, едър като мечка. Препускаше с все сила на черно магаре. Не носеше никакво снаряжение и никакви отличителни знаци, а само един кръгъл щит с грамаден шип в средата и плосък шлем с един извит волски рог отгоре. Нямаше ризница, а само дебело палто от свинска кожа, и единственото му оръжие, освен камата на колана му, беше грамадна брадва с желязна дръжка, дълга около шест стъпки. С него яздеха петдесетина души – мръсни и опърпани като него, с дълги копия и брадви. Разбойници.

Рицарите по стените на Лонгмът се поколебаха да извикат името на воина и четата му, въпреки че не можеше да не са го познали. Шостаг Брадваря. От двайсет години Шостаг и неговите разбойници бяха като трън в петата на всеки Владетел на руни около Планините на утешението.

Разправяха, че бил Вълчи господар от старата школа и че бил взел много дарове от псета. Докато Шостаг се приближаваше към портите на замъка, крал Ордън се загледа към тревистите хълмове зад него и видя бягащите сиви сенки на вълчи глутници, наплашени под звездната светлина, прескачащи живи плетове и каменни огради.

Шостаг спря на сто разкрача от портите с верните си спътници, сред руините на опожарения град. Макар и в почти пълния мрак, светлината от огньовете освети лицето му – мръсно и небръснато, навъсено и зло. Той се изхрачи в пепелта, вдигна глава към бойниците и погледна Ордън право в очите.