Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 39 (всего у книги 41 страниц)

Сега Габорн изрече онова, което го беше измъчвало целия следобед.

– Поисках го с цялото си сърце. Поисках баща си. Опитах се да го защитя и се опитах да му служа – също както поисках Силвареста, и бащата на Шемоаз, и Роуан. Провалих всички. Всички те са мъртви – семето на човечеството, което избрах да спася. Кажи ми, Бинесман, какво още трябва да направя?

Чародеят го изгледа откровено, после заговори официално:

– Нима не разбирате, милорд? Не е достатъчно просто да ги поискате. Трябва да им служите с целия си ум, с цялата си воля.

Габорн се зачуди дълбоко в сърцето си и в отговор изпита ужасно чувство на отчаяние, чувството, че целият свят се разтърсва, че се размърдва под краката му и че той няма за какво да се хване. Разбира се, че бе обичал баща си и Силвареста, беше се борил да опази и двамата крале живи.

– Моя е вината, че Радж Атън още живее – каза Габорн. – Твърде тънка паяжина изпредох за толкова голяма муха. – Усмихна се на сравнението.

Но все пак трябваше да направи нещо повече, нещо, което все още не можеше да долови или да назове. Беше нов в силите си. Не познаваше собствената си мярка, отговорностите си.

И тогава Бинесман каза нещо, думи, които щяха да повлияят на Габорн завинаги. И след като Бинесман изрече тайната, Габорн усети, че умът му помръква:

– Милорд, нима не сте разбрали? Избирането на един човек за земята не е достатъчно. Силите на Земята отслабват, докато тези на Огъня растат. Всеки човек, когото се мъчите да спасите, Огънят само ще се стреми да унищожи по-пълно. А над всичко ще се стреми да унищожи вас.

Габорн зяпна и сърцето му се смрази от това просветление, защото със сигурност го беше чувствал през цялото време – това тайно, натрапчиво подозрение. Новите сили, които бе усетил да се пробуждат в него, носеха неимоверна цена. С избора си да обича някого, с решението си да го спаси, той го бележеше, превръщаше го в жертва.

– Как тогава? Как изобщо мога да направя нещо? – попита Габорн. – Каква е изгодата, ако човек бъде избран?

– След време ще се научите да използвате силите си – каза Бинесман. – Мислите, че изгодата е нищожна, и може би е така. Но дали изгодата за един човек е нищожна, ако тя означава разликата между живот и смърт?

Габорн осъзна, че някои неща беше извършил правилно. Беше спасил Йоме, когато ги гонеше Радж Атън. Беше успял да спаси Боренсон при Лонгмът. Беше успял да привлече тук Мирима по причини, които той самият все още не разбираше, и изведнъж се почувства уверен до мозъка на костите си, че ако не беше пратил Боренсон да предупреди Мирима за нашествениците в горите, цялото семейство щеше да бъде избито.

Без помощта на неговите новопокълнали сили сега щяха да са мъртви много повече хора.

„Да, нещо съм направил. Но трябва да направя много, много повече.“

– Сега с какво ще продължите, милорд? – попита Бинесман, сякаш отгатнал мислите му.

– Ти какво би ме посъветвал?

– Вие сте кралят; аз съм само един слуга и не съм ви съветник – каза Бинесман. – Земята ще ви служи по начин, по който никога не е служила на мен. Представа нямам какво трябва да правите.

Габорн помисли.

– Тук в градината има скрити силари – въздъхна той. – Ще ги изровя. Радж Атън вярва, че вече ги имам, че вече съм ги използвал. Докато се върне, ще трябва да съм го направил. Той може да стане Дара всечовешки, но аз ще бъда дарът на всичките му кошмари.

– Ти знаеш много за древната мъдрост – продължи Габорн. – Може ли да го постигне? Може ли да стане Дарът всечовешки?

– Не – отвърна Бинесман. – Той се стреми към мощ, за да си осигури вечно съществуване. Не зная много за изкуствата на Владетелите на руни, но знам това: ако се стреми да се превърне в Дара всечовешки, може би трябва да отиде при извора, да научи как е станало.

– Какво искаш да кажеш? – попита Габорн.

– Ние Земните пазители живеем дълго. Животът, отдаден в служба, обикновено е дълъг, а животът, отдаден на служба на Земята, може да е най-дълъг от всички. Когато бях млад, преди четиристотин години, веднъж в Юга срещнах един човек. Запознах се с него в един стар хан край пристана Денвърс. Приличаше само на млад Владетел на руни, на някой пътуващ благородник. Но преди сто и осемдесет години той дойде и посети замък Силвареста за лятото. Поне вярвам, че беше той. Същата година на север си имахме неприятности с хали и с разбойници. Той сложи край и на двете. После отново замина на юг.

– Дайлан Чука? Казваш ми, че Дайлан Чука все още е жив? Дарът всечовешки? След хиляда и шестстотин години?

– Казвам, че може би е жив – отвърна Бинесман и замислено поклати глава. – Може и да греша. Никога не съм разправял това на никого. Може би не беше разумно да го казвам и сега.

– Защо?

– Той не изглеждаше щастлив човек. Ако си има тайни, би трябвало да ги запази за себе си.

– А щастието всичко ли е? – попита Габорн.

– Да, в края на краищата мисля, че да – отвърна Бинесман. – То трябва да бъде целта на съществуването, да живееш живот в мир и радост.

Габорн помисли.

– Греша ли, като мисля да се бия с Радж Атън, използвайки неговата тактика? Като изобщо воювам с него?

– Да се воюва с него е опасно – рече Бинесман. – Не само за вас, опасно е за целия свят. Бих се радвал, ако той се присъедини към вашата кауза, бих се радвал. Но той ще се опълчи срещу вас и не е моя работа да казвам дали да воювате с него. Вашата задача ще е да съберете семената на човечеството. Вие трябва да решите кое да спасите, кое да оставите настрана.

– И вие вече започнахте тази задача. – Старецът махна към къщата на имението, където Боренсон и Мирима приготвяха вечерята в трапезарията.

Габорн потръпна при мисълта, че от него се очаква да подбере най-ценните хора, да спаси едни и да изостави други. Това щеше да се превърне в делото на душата му, на всяка негова будна мисъл. Но дори тогава нямаше гаранция, че ще успее.

– А Йоме?

– Добра жена, според мен – каза Бинесман. – Много е близка със силите, може да почувства и най-неуловимото влияние по-добре от вас… или от мен. Ще бъде ценна придобивка.

– Аз я обичам – каза Габорн.

– Тогава какво правите тук? – попита Бинесман.

– Оставям ѝ време да остане насаме, да потъгува. Боя се, че ако тя ме приеме, хората ѝ ще се разбунтуват. Те не ме искат.

– Аз на ваше място не бих се безпокоил за хората, а само за нея. Мислите ли, че тя иска да я оставите сама? Мислите ли, че не ви обича?

– Обича ме – каза Габорн.

– Тогава идете при нея. Ако тя скърби, скърбете с нея. Споделянето на болката заздравява раните ни по-бързо.

– Аз… мисля, че не бива. Не сега. Не толкова скоро… по-късно.

– Говорих с нея няма и преди час – каза Бинесман. – Тя попита за вас. Иска да ви види по някакъв много спешен въпрос… още тази вечер.

Габорн се вгледа зачуден в лицето на чародея. Струваше му се пълна лудост да отиде при нея още сега, след като знаеше какво изпитват поданиците ѝ към него. Но ако Йоме наистина бе помолила да отиде, може би имаше сериозно основание. Може би трябваше да обсъдят договора между двете кралства. Щяха да ѝ трябват пари, за да възстанови замъка. Домът Силвареста може би имаше нужда от заеми, от войски…

Щеше да ѝ даде всичко, което му поискаше, разбира се.

– Е, добре – каза Габорн. – Ще я видя.

– По залез-слънце – каза Бинесман. – Не я оставяйте сама след залез-слънце.

Думите на Бинесман окуражиха Габорн. Каква полза да си имаш за съветник един чародей, ако не се вслушваш в неговата мъдрост?

Мир

Габорн напусна имението по залез-слънце. Преди това стопли вода в кухнята, окъпа се и натри косата си с лавандула; после изтърка доспехите си с меките листа на агнешко ухо, за да се представи добре.

Късно следобед повечето облаци се отвяха и въздухът стана по-топъл, като един най-обикновен следобед в късно лято. Във въздуха се носеше ухание на трева и дъбове.

Боренсон и Мирима останаха в имението.

Бинесман и Дните на Габорн поеха с него към Лонгмът. Там, в привечерния здрач, все още работеха хиляди хора – спасяваха запасите в замъка, почистваха мъртвите. От по-далечния север бяха пристигнали още воини – осем хиляди рицари и конници от замъка Дери, предвождани от херцог Мардън, неочаквано откликнал на призива на Гроувърман.

Габорн стигна лагера и бе придружен до Йоме от стража, която изглеждаше съвсем дружелюбна.

Обичаят в Хиърдън диктуваше мъртвите да бъдат погребвани преди залез-слънце в деня на смъртта им, но толкова много лордове и рицари прииждаха от хълмовете около Лонгмът и разпъваха шатри, че крал Силвареста не можеше да бъде погребан. Крал Ордън също не беше погребан, а дали това бе направено от почит, за да бъдат погребани двамата крале заедно, или защото хората не искаха да заровят в земята си един чужд крал, това Габорн не знаеше.

Но твърде много хора искаха да видят тленните им останки и да изразят последна почит.

Габорн завари Йоме все още да оплаква баща си. Телата бяха почистени и положени върху фини одеяла на каменната настилка. Граф Дрийс беше положен в нозете им, почетно място.

Когато Габорн видя мъртвите, раните в сърцето му отново се отвориха. Той отиде до Йоме, седна до нея и хвана ръката ѝ. Пръстите ѝ го стиснаха здраво, сякаш самият ѝ живот зависеше от този допир.

Седеше свела глава. Габорн не знаеше дали е потънала в себе си и се бори с мъката си, или държи лицето си надолу просто за да го скрие, защото сега не беше по-хубава от която и да е друга девойка.

Седяха така почти час, докато войниците на Силвареста минаваха да му отдадат последната си почит. Не малко горди воини мятаха към Габорн неодобрително намръщени погледи, като виждаха колко фамилиарно докосва ръката на Йоме.

Габорн се боеше, че в това отношение Радж Атън бе спечелил малка победа, беше успял да забие клин между две държави, които отдавна бяха приятелски.

Зачуди се дали изобщо би могъл да излекува тази рана.

По ниските хълмове наоколо, на цяла миля околовръст започнаха да припламват лагерни огньове. Един войник дойде с две големи факли и се канеше да постави едната при главите, а другата – при краката на двамата крале, но Бинесман го изпъди.

– Те загинаха, биейки се с огнетъкачи – сгълча го той. – Неуместно е да слагате пламъци толкова близо до тях. Тази нощ има достатъчно звезди, за да се вижда.

Небето наистина бе оживяло със звезди, също както огньовете на становете осветяваха долината.

Габорн си помисли, че отношението на Бинесман към огъня е странно. Може би се боеше от него точно толкова, колкото обичаше земята. Дори сега, в прохладната вечер, той крачеше бос, за да не загуби контакт с извора на своята сила.

Но почти веднага след като факлите бяха отнесени Йоме се напрегна, сякаш всеки мускул по тялото ѝ се сгърчи в спазъм.

Тя мигом скочи, вдигна ръце високо над очите си, загледа се в околните хълмове и извика:

– Идат! Идат! Пазете се!

Габорн се зачуди дали Йоме не е прекалено изтощена от преживяното през последните няколко дни, зачуди се дали не сънува с отворени очи. Защото се взираше странно към края на дърветата по западните хълмове, а очите ѝ блестяха от удивление.

Самият той не виждаше нищо. Но ето че Йоме започна да вика и сграбчи ръката му, сякаш ставаше нещо ужасно и удивително.

Тогава чародеят Бинесман също скочи, дръпна се от телата на двамата крале и завика:

– Стой! Стой! Никой да не е мръднал, че загинахте!

Из целия лагер, на стотици крачки наоколо, хората вдигнаха очи към огъня до тяхната обезумяла принцеса, към викащия магьосник, свъсили вежди в тревога.

А Бинесман хвана Йоме за рамото, придърпа я към себе си и прошепна с доволство:

– Наистина, идат.

И тогава, смътно, много отдалече, Габорн дочу нещо: шума на вятър, тръгнал през дърветата, понесъл се към тях от гората северозападно от замъка. Странен бе този звук, странен и зловещ, надигаше се и спадаше като вълчи вой или като песента на нощния вятър, заиграл в комините на бащиния му зимен дворец. Но имаше и свирепост, и неизбежност в тази песен на вятъра.

Габорн се загледа на запад и сякаш го докосна вледеняващ полъх. Но вятърът беше невидим, движеше се, без да разлюлява клоните или да свежда тревата по пътя си.

Не е вятър, реши Габорн, а звуци от много нежни стъпала, размърдали листа и трева. А от горите, смесени с тази странна песен на вятъра, до ушите му стигнаха смътните звуци на ловни рогове и лаят на кучета, и мъжки викове.

По далечните хълмове, под дърветата заиграха бледи светлини и се появиха хиляди и хиляди ездачи. Сивите светлини светеха смътно. Цветовете на ливреите на конниците бяха размазани… сякаш Габорн гледаше през опушено стъкло.

Все пак успя да отличи подробности от тяхното облекло и гербове: древни владетели на Хиърдън яздеха конете си, с тях бяха дамите им, с тях бяха кучетата им, слугите и щитоносците, всички облечени като за велик лов, понесли копия за глигани. И не само благородници яздеха с тях, защото Габорн видя и прости хора, и деца в тази свита, безумци и глупци, схолари и изкуфели старци, и мечтатели, девици и дами, и дрипави селяци, пажове и ковачи, тъкачи и коняри, и магьосници – цял народ, тръгнал като на веселба.

Странният вой сред горите се оказа призрачен смях, защото всички те се смееха весело, като на празненство.

Духовете на Дънуд спряха конете си малко под дърветата на западните хълмове и останаха така, взрени с очакване към Габорн и Йоме.

Габорн разпозна някои от тях: капитан Дероу и капитан Олт, Роуан и други мъже и жени от замък Силвареста, повечето от които останаха безименни за него.

А в челото им яздеше един велик крал, когото Габорн позна веднага по герба, защото на своя златен щит той носеше древния знак на зеления рицар.

Ерден Геборен.

Десетки и десетки други лордове и знатни дами, и селяци яздеха с него или го следваха – огромна орда, покрила хълмове и долини.

Призрачният крал вдигна ловния си рог и го наду.

Дълбокият му зов отекна над хълмовете и накара всички, които все още говореха в стана на смъртните, да замлъкнат. После кралят изсвири още два къси скръбни сигнала.

Беше същият зов, който крал Силвареста бе изсвирил предната година в началото на своя лов – покана към всички участници да яхнат конете си.

Лъхна студен вятър, мраз, който проникна чак до костите на Габорн, толкова силен и страшен беше. Страхът така го стисна за гърлото, че не посмя да примигне или да помръдне. Чувстваше, че дори само едно мускулче да трепне по тялото му, това ще го убие. Затова остана скован и замръзнал, докато не си спомни бащините си думи: „Никой принц на Мистария не трябва да се бои от духовете на Дънуд.“

Погледна с крайчеца на окото си и видя как духът на крал Силвареста се надигна от тялото, положено на траурната платформа. Силвареста се приведе в кръста, изправи гръб и с копнеж се загледа през полята към хората от великия лов.

После се пресегна и разтърси крал Ордън за раменете, сякаш го вдигаше от дълбока дрямка, за да се събуди и той.

Кралете станаха заедно и като че ли се провикнаха над долината. Макар устните им да не помръднаха, изрекоха някакви думи, които Габорн чу добре, нищо че над низините проехтя странен стон.

Отвъд долината последва бързият отговор. Две дами подкараха пред далечното множество и излязоха на петдесетина крачки пред горите, всяка повела по един оседлан кон.

Габорн ги позна. Едната жена беше кралица Венета Силвареста, а другата – собствената му майка.

Усмихваха се лъчезарно и като че ли си говореха, без да ги е грижа за нищо на света. Величествени. Щастливи.

Крал Силвареста и крал Ордън се хванаха за ръце и тръгнаха безгрижно през полето като на младини. Силвареста, изглежда, разправяше някаква дълга шега, а Ордън се смееше от сърце и клатеше глава. Вятърът превръщаше гласовете им в странно птиче чуруликане и думите се изплъзнаха на Габорн.

А се движеха тези призраци с измамна бързина, като сърни, подскачащи през тревата. Само след няколко стъпки стигнаха до жените си и ги целунаха за поздрав, след което яхнаха жребците си.

Наоколо по полята се надигнаха още рицари, за да се включат в лова. Мъже от падналия замък. Бащата на Шемоаз се появи от подножието на един вековен дъб и забърза през полетата към голямото множество.

Когато рицарите и кралете се включиха във великия лов, всички духове зад тях обърнаха конете си и поеха назад към недрата на Дънуд. Разнесе се далечен лай на кучета, смътен смях и ловни викове, излизащи от устата на различните лордове, а над всичко това звучеше рогът на Ерден Геборен.

От гърба на коня си бащата на Габорн се загледа над долината, сякаш видял за първи път живите рицари, вдигнали стан сред полята. За един кратък миг устата му зяпна от отчаяние, все едно че си спомни нещата от тленния си живот, или сякаш току-що си бе припомнил някой тревожен сън. После очите му се проясниха и той се усмихна широко. Светът на смъртните повече не го засягаше.

Обърна коня си, препусна навътре в леса и изчезна.

„Отиде си завинаги – разбра Габорн. – Докато не се присъединя и аз един ден към него.“

В този миг той усети, че плаче, но не от болка или от радост, а от удивление. Предната година, когато двамата с баща му бяха на бивак по време на лова в Дънуд, баща му беше казал, че кралете на Мистария и Хиърдън не трябва да се боят от духовете на Дънуд. Сега Габорн разбра защо.

Ние сме духовете на Дънуд, разбра той.

Но докато голямата орда обръщаше и започваше да изчезва в леса, един конник остана. Ерден Геборен дълго се взира в Габорн с пронизващите си очи, след което пришпори коня си напред.

„Той ме вижда. Вижда ме!“ – осъзна Габорн и сърцето му заблъска в гърдите от ужас, защото всеки знаеше, че да привлечеш погледа на един дух носи сигурна смърт.

Великият крал се движеше като в сън; прекоси низините като за един миг, така че само след секунда самият Ерден Геборен седеше в седлото си над главата на Габорн и се взираше надолу.

Габорн се вгледа в лицето на призрака. Носеше щита си и беше облякъл доспехи от зелена кожа. Шлемът му беше кръгъл, древна изработка.

Той се взря дълбоко в очите на Габорн, като стар познат.

Габорн си беше представял, че Ерден Геборен ще е млад, като в старите песни, че ще бъде с благородна осанка на млад, храбър воин. Но се оказа състарен мъж, отдавна преживял разцвета на силите си.

Ерден Геборен посочи земята в краката на Габорн и Габорн погледна надолу да види какво му сочи.

Щом направи това, сухите дъбови листа в тревата зашумяха и се размърдаха от лекия полъх, завъртяха се нагоре като при вихрушка, полетяха високо и изведнъж сплетоха дръжките си, а после се снишиха и кацнаха върху умитата му и сресана коса.

Мъже и жени зяпнаха в няма възхита.

Ерден Геборен бе короновал Габорн с короната от листа. Това бе древният символ на Мистария, знакът на Земния крал. А тази нощ бе навечерието на Хостенфест.

Но сред цялата тази сбрала се наоколо тълпа само един човек посмя да извика и гласът му заехтя над полята:

– Слава, слава на новия Крал на Земята!

Габорн вдигна глава да погледне в очите на призрачния Ерден Геборен и изведнъж разбра нещо. Можеше да властва над тези духове. Можеше да ги командва винаги. И той изрече с гневен и властен тон:

– Щом ме правите свой крал, заповядвам ви тогава вие и вашите легиони да направите каквото можете, за да защитите тези лесове. Радж Атън отне тук живота на много хора. Погрижете се да не отнеме повече.

Ерден Геборен кимна тържествено, а после обърна белия си кон и пое през полята. Жребецът запрескача като вихър сивите зидове и живи плетове и скоро навлезе в леса на Дънуд.

За няколко мига звуците на ловните рогове изкънтяха високо, а после заглъхнаха отново и духовете се скриха.

Всички се взираха в Габорн в пълно мълчание. Мнозина изглеждаха обзети от тревога, сякаш не бяха сигурни какво се е случило или пък не искаха да го повярват. Други просто бяха зяпнали от удивление. Казваха, че древните крале властвали над Дънуд, че лесът им служел. Габорн вече беше разбрал, че призраците на леса са служили на неговите предци… и сега той имаше смелостта да ги командва.

Почти не смееше да диша. Знаеше, че каквото и да изрече в този ден, то ще се запомни от всички.

Йоме го погледна и сълзите блеснаха в очите ѝ. Той вече държеше ръката ѝ, но сега пръстите ѝ го стиснаха силно. И тя вдигна високо ръката си.

Сред бедните хора и в двете кралства бракосъчетанието ставаше по подобен начин: мъжът и жената, които искат да сключат брачен съюз, заставаха пред свидетели, хванати за ръце, а някой приятел ги връзваше с бяла лента през кръста. Тогава новобрачните вдигаха стиснатите си ръце като един, за да видят всички.

Затова всеки разбра смисъла на жеста ѝ. „Аз съм бедна жена, която иска да сключи брак.“

Габорн вдигна ръката ѝ още по-високо и извика към всички в нощния стан:

– Видяхте сами как Силвареста и Ордън сега яздят заедно, както приживе, съюзени като верни приятели. Щом виждаме, че и смъртта не може да ги раздели, то нека и нашите народи да не бъдат разделени!

Всички в лагера останаха смълчани, все още никой не смееше да помръдне.

Херцог Мардън стоеше на стотина крачки долу на склона под тях. В краката му гореше огън и огряваше лицето му. Златният му бокал току-що беше напълнен. Беше едър мъж, по-годен за водач от всеки друг в Хиърдън. Лорд, когото хората обичаха и на когото разчитаха.

Сега като че ли стотици очи се обърнаха към херцога, в очакване на одобряващия му знак.

Мардън не беше глупак. Може би съзнаваше, че Хиърдън се нуждае от този съюз. Бе имал време да прецени богатството и мощта на Мистария. Сигурно разбираше и необходимостта той самият да се съюзи със Земния крал.

Но каквито и пресметливи мисли да минаваха през ума на херцога, той не го показа. Защото почти моментално вдигна златния си бокал за поздрав към Габорн, усмихна се широко и извика:

– Е, милейди, какво ще кажем?

Йоме стисна с все сила ръката на Габорн и я вдигна още по-нависоко. После се обърна към него, вдигна глава да го погледне и звездна светлина блесна в очите ѝ.

– От страна на Силвареста, аз приемам… с радост.

Херцог Мардън вдигна високо бокала си и извика:

– Комай нашият крал Силвареста все пак ще отпразнува тая година Хостенфест с лов! Нека се възрадваме за него… и за неговата дъщеря. Имаме двоен повод за празненство!

После бързо пресуши бокала си и го хвърли далече в нощта, в стана на своите войски – награда за някой беден войник.

Този жест накара не един и двама най-сетне да надигнат радостни възгласи и спечели за Мардън обичта на Габорн завинаги.