Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 41 страниц)

Огненото кълбо профуча вляво от него – разширило се до размера на фургон и губещо силата си от разстоянието.

Притокът на топлина и светлина се блъсна в почернелия торф и го взриви. Във въздуха изригна черна пепел и огън.

Габорн запрепуска през черните стволове на дърветата, затанцува между тях, използвайки ги като щит зад гърба си. Макар и мъртви, осигуриха му някаква защита.

Войниците на Радж Атън се носеха след него и крещяха ругатни и проклятия на южняшките си езици. Лицата им бяха изопнати от ярост.

Само фактът, че сега нямаше нищо на себе си, нищо, което да го предпази освен кожата му, напомни на Габорн за билките на Бинесман в кесията, вързана на шията му.

Седефче.

Сграбчи кесията, скъса я от връвта на шията си и я метна във въздуха. Стритите на прах листа се разлетяха като облак.

Ефектът беше опустошителен.

Войниците започнаха да се давят от суха кашлица. Конете зацвилиха от болка, почнаха да залитат и да падат. Разкрещяха се мъже. По земята задрънча метал. Габорн се обърна назад.

Десетина рицари лежаха и кашляха върху овъгления склон на хълма. Всички останали бяха свърнали далече встрани от изпопадалите по необяснима причина техни другари. Повечето от тях бяха преценили за най-разумно да се оттеглят от настоятелните звуци на бойния рог, защото вече препускаха в тръс обратно към замъка Силвареста.

Габорн се изкачи на малкото възвишение и погледна пътя, който се виеше през тясна долина.

Сред почернелите дървета, недалече от билото, на гърба на неоседлана сива кобила седеше самотен воин. Държеше щита си в лявата си ръка – малък и кръгъл, не по-голям от блюдо.

Боренсон. Чакаше го. Едрият телохранител се усмихна на принца и белите му зъби блеснаха под рижата брада. Габорн не беше и помислял, че ще е толкова щастлив, щом види зеления рицар на дома Ордън на щита на някой воин.

Боренсон отново вдигна бойния рог към устните си, изсвири сигнала за атака и препусна към Габорн. Конят му прескочи трупа на един великан и се понесе надолу по хълма.

– Стрелци, изпъни! – извика Боренсон явно за заблуда… в долината нямаше нищо освен почернели дървета и камъни. Телохранителят му откачи от седлото бойната си брадва, размаха я над главата си и изтрополи покрай Габорн, за да прикрие изтеглянето на принца.

Само един от воините на Радж Атън се бе осмелил да прехвърли височината и сега се носеше надолу.

Грамаден мъж на черен жребец – бялата му дълга пика бе насочена напред, като лъч светлина. Макар и за половин секунда, докато дърпаше юздите на коня си, за да свие настрани, Габорн погледна назад.

Рицарят носеше черна ризница под златистото връхно палто с извезана на гърдите емблема – червените вълци на Радж Атън. Пиката му с цвят на слонова кост беше оцапана с кръв.

На високия му шлем бяха нарисувани бели криле, показващи, че не е обикновен войник, а капитан от гвардията на Радж Атън, Непобедим с не по-малко от петдесет дара.

Боренсон не можеше да се мери с него.

Въпреки това Боренсон пришпори коня си срещу воина и жребецът му замята буци пръст с всеки удар на копитата.

И тогава Габорн разбра: войниците на баща му се бяха оттеглили, нямаше да се върнат, за да го спасят. Боренсон трябваше да убие рицаря или да загине, забавяйки го, иначе Радж Атън щеше да научи истината.

Габорн измъкна късия меч от колана на кръста си.

Непобедимият се понесе по склона с насочена напред пика.

Боренсон вдигна високо бойната си брадва. Най-разумното щеше да е да премери замаха си и да парира пиката преди върхът ѝ да разкъса ризницата му.

Но тези воини бяха подсилени, а Габорн не знаеше какви видове сила или таланти можеха да притежават Непобедимите. Не беше подготвен за тяхната тактика.

Точно когато изглеждаше, че Боренсон ще бъде поразен, той извика:

– Чисти!

Конят му скочи и изрита.

Пиката на Непобедимия се заби в конската шия. Чак тогава Габорн видя, че е „прикована пика“ – здраво притегнато с болтове към металната ръкавица на рицаря оръжие. Болтовете помагаха при двубой с брониран противник, защото гарантираха, че рицарят няма да я изтърве, когато пиката удари метала.

За нещастие, човек не можеше да пусне пиката, без да махне тежките стоманени болтове, които я придържаха към ръкавицата. Сега, след като острието ѝ се заби в конската плът и кост, тежестта на коня беше такава, че ръката на рицаря се изви нагоре и назад, после изпука и костите на рамото се строшиха още докато пиката пращеше под грамадния натиск.

Непобедимият изрева от гняв, а безполезната му дясна ръка остана прикована към счупената пика.

С лявата си ръка той награби боздугана си, докато Боренсон се мяташе от коня си, замахвайки с острата си брадва с такава сила, че тя разкъса ризницата на Непобедимия, проби кожения елек отдолу и острието се заби под гърлото му.

Боренсон изхвърча след оръжието си и цялата тежест на щита му се стовари върху едрия рицар. Двамата се претърколиха на кълбо през гърба на рицарския кон и паднаха в пепелта.

Толкова свирепи удари щяха да убият на място някой обикновен човек, но обляният в кръв Непобедим на Радж Атън нададе боен вик и отхвърли Боренсон на няколко разкрача надолу по склона.

После скочи на крака и надигна боздугана си. Габорн се зачуди дали ще оправдае името си, защото наистина изглеждаше непобедим. Някои от тези рицари притежаваха над двайсет дара на жизненост и можеха да се съвземат почти след всеки удар.

Непобедимият се втурна напред, бърз като мълния. Боренсон лежеше по гръб. Изрита и железният връх на ботуша му удари глезена на рицаря. Костта изпука като скършена ос.

Непобедимият замахна с боздугана. Боренсон се опита да блокира удара с ръба на щита си. Щитът се огъна от сблъсъка и долният му край се заби в корема на Боренсон.

Боренсон изпъшка.

Габорн вече почти беше стигнал до мястото на битката; конят му сякаш летеше.

Той скочи от седлото и Непобедимия се извърна вихрено да го посрещне, размахал високо боздугана, готов да смаже Габорн с железните му шипове.

Пълният шлем на Непобедимият не осигуряваше периферно зрение, така че той не можеше да види Габорн, докато не се обърне. Докато се извръщаше, Габорн нацели меча си в очния процеп на шлема.

Острието се хлъзна навътре с болезнено тъп звук. Габорн се хвърли напред след оръжието и изтласка рицаря на земята.

Падна върху него и полежа така за миг, останал без дъх. После погледна Непобедимия, за да се увери, че е мъртъв.

Тънкото острие се беше врязало през очния процеп чак до дръжката, беше пробило черепа на Непобедимия и върхът му се беше показал от другата страна на шлема. Дори един Непобедим не можеше да оцелее след такава рана. Тоя специално се беше отпуснал като медуза.

Габорн се надигна потресен, едва сега осъзнал колко близо беше бил до смъртта.

Бързо се огледа за рани, после погледна към склона, уплашен, че още някой рицар може да се спусне отгоре.

Опита се да измъкне късия си меч от шлема на Непобедимия, но оръжието беше заяло здраво и не искаше да излезе.

Габорн се изправи, пое си дъх и погледна към Боренсон. Боренсон се превъртя по корем и повърна върху овъглената земя.

– Добра среща, приятелю – каза усмихнат Габорн. Имаше чувството, че се усмихва за пръв път от седмици, въпреки че беше оставил Боренсон само преди два дни.

Боренсон се изхрачи на земята, отърка устата си и се усмихна.

– Наистина мисля, че трябваше да си измъкнеш задника оттука още преди Радж Атън да се приближи по пътя.

– Радвам се, че те виждам, все пак – каза Габорн.

– Сериозно говоря – изръмжа Боренсон. – Няма да те остави да се измъкнеш толкова леко. Не разбираш ли, че той е бил целия този път само за да унищожи дома Ордън?

Сбогуване

В Кулата на Посветителите Шемоаз пъшкаше и се мъчеше да повдигне баща си от постелята му от слама и сушена лавандула, след което го извлече на зелената трева на двора, за да може да се качи на големия фургон за своето пътуване обратно на юг. Беше трудно да пренесе толкова едър човек.

Не, не тежестта правеше мъкненето му толкова трудно. Беше от начина, по който той се държеше за нея, стиснал жестоко раменете ѝ; силните му пръсти се впиваха в кожата ѝ, а краката му не можеха да се отпуснат достатъчно, за да върви.

Имаше чувството, че го е предала още преди години, когато му позволи да замине на юг и да се бие с Радж Атън. Беше се бояла, че никога повече няма да се върне, че ще го убият. Надявала се беше, че страхът е само детинска тревога. Но сега, след като бе преживял толкова години затворничество, Шемоаз си въобрази, че я спохожда някакво предчувствие, може би някаква хладна увереност, пратена ѝ от предците от гробовете.

Тъй че сега тя носеше не само баща си, но и тежестта на своя провал през всичките изминали години, тежест, която по някакъв начин се примесваше с чувството ѝ за гузност от това, че се е оказала бременна. Тя, Девата на честта на принцесата.

Западната Голяма зала в цитаделата на Посветителите беше огромна, на три етажа, и в нея спяха хиляда и петстотин мъже. Гладки орехови нарове покриваха подовете и във всяка стена имаше взидана камина, та през цялата зима помещението да е приятно затоплено.

Източната Голяма зала, от другата страна на двора, побираше една трета от този брой жени.

– Къде?… – попита баща ѝ, докато тя го мъкнеше покрай редиците нарове, по които спяха Посветители.

– На юг, към Лонгмът, мисля – каза Шемоаз. – Радж Атън заповяда да те изнеса.

– Юг – прошепна угрижено баща ѝ.

Шемоаз се помъчи да извлече баща си покрай един мъж, който беше подмокрил постелята си. Ако имаше време, щеше да спре да се погрижи за окаяника. Но фургонът щеше да тръгне всеки момент, а и не можеше да рискува да се отдели от баща си.

– Ти… идваш ли? – попита баща ѝ.

– Разбира се – каза Шемоаз.

Всъщност не можеше да обещае такова нещо. Можеше само да се остави на милостта на мъжете на Радж Атън, да се надява, че ще ѝ позволят да се грижи за баща си. Щяха да ѝ позволят, каза си. За Посветителите трябваха хора, които да ги гледат.

– Не! – изръмжа баща ѝ. Престана да се опитва да върви, краката му изведнъж се повлякоха и я накараха да залитне на една страна. Тя устоя на тежестта и се опита да го понесе въпреки волята му.

– Нека умра! – гневно прошепна той. – Дай… дай отрова. Да боли. Да умрем.

Отчаяната му молба я разтревожи. Самоубийството беше единственият начин да си отмъсти на Радж Атън и да му нанесе своя удар. Но Шемоаз не можеше да понесе мисълта, че ще убие когото и да било от тези мъже, макар да знаеше, че животът за тях е ужасен – да са приковани до края на дните си към някакъв мръсен под. Така че трябваше да се надява, че баща ѝ един ден ще се върне, цял и неомърсен.

Шемоаз прегърна баща си и го изкара през голямата дървена врата на светло. Свежият вятър носеше мирис на дъжд. Наоколо войници на Радж Атън тичаха насам-натам, претърсваха кралската съкровищница и оръжейната над кухните. Тя чу трясък от строшено стъкло откъм улицата, развикаха се търговци.

Шемоаз повлече баща си към огромния покрит фургон в двора. Страните и покривът на фургона бяха направени от дебели дъбови дъски, само с една тънка решетка, за светлина и свеж въздух. Един от войниците на Радж Атън награби баща ѝ за врата, надигна го и го хвърли във фургона като чувал със зърно.

– Аа, последният – каза войникът.

– Да – каза тя. Всички вектори на Радж бяха във фургона. Пазачът се обърна.

Шемоаз погледна през портата и се сепна. Йоме, крал Силвареста, двамата им Дни и принц Ордън яздеха на хубави коне надолу по Пазарната улица към градските порти.

Прииска ѝ се да тръгне с тях, или да им извика благословия, която да им помогне по пътя.

Изчака, докато пазачът извлече баща ѝ навътре. Хората във фургона се размърдаха.

Шемоаз се качи на стъпалата на фургона и погледна вътре. Върху сламата в полумрака лежаха четиринайсет Посветители. Вонята беше тежка, миришеше на стара пот и урина, просмукали се в дъските на пода и стените. Шемоаз се огледа за място, където би могла да приседне между съсипаните мъже – слепите, глухите, видиотените. В този момент пазачът нагласяваше баща ѝ да легне на сеното. Погледна я и извика:

– Не! Ти не качва! – И се надигна да я избута от вратата на фургона.

– Но… татко ми! Това е татко ми! – проплака Шемоаз.

– Не! Ти не идва! – повтори пазачът и я забута.

Шемоаз отстъпи и единият ѝ крак зашари назад да намери стъпалото. Пазачът я блъсна и тя падна тежко на земята.

– За войници! За само войници – каза пазачът и отсече с ръка.

– Почакай! – извика Шемоаз. – Татко ми е вътре!

Пазачът я изгледа безстрастно, сякаш обичта на една дъщеря към баща ѝ беше съвсем чуждо за него понятие.

После постави ръка върху дръжката на извитата кама в колана си. Шемоаз разбра, че няма да има увещания, нито милост.

С един вик и рязко изсвирване кочияшът на грамадния фургон подкара конете надолу от цитаделата на Посветителите. Пред и зад фургона затичаха стражи.

Шемоаз не можеше да тръгне след фургона към Лонгмът. Разбра, че никога повече няма да види баща си.

Труден избор

Докато Боренсон гледаше как Габорн изведнъж осъзнава, че Радж Атън е дошъл преди всичко, за да убие него и баща му, мрак обгърна ума му – облак на отчаяние.

Видя крал Силвареста и си каза: „Не аз съм смъртта. Не аз съм унищожителят.“

Винаги се беше старал да е добър войник. Въпреки че живееше благодарение на меча си, убиването никога не му беше носило радост. Сражаваше се, защото се стремеше да защити други – за да спаси живота на свои приятели, а не за да отнеме живота на враговете си. Дори другарите му не разбираха това. Въпреки че се усмихваше в битка, усмихваше се не от радост или от жажда за кръв. Правеше го, защото отдавна беше разбрал, че предвещаващата смърт усмивка всява ужас в сърцата на противниците му.

Беше получил задача от своя крал: да убие Посветителите на Радж Атън, макар тези Посветители да можеха да се окажат най-старите и скъпи приятели на господаря му, дори Посветител да се окажеше собственият син на краля.

От пръв поглед Боренсон разбра, че крал Силвареста е отдал дара си. Видиотеният крал вече не знаеше как се седи на седло. Надвесваше се напред с опулени от страх очи, стенеше несвързано, завързан за седлото.

До краля яздеше Йоме или кралицата – Боренсон не можеше да реши коя от двете – цялото ѝ обаяние бе изстъргано от нея, кожата ѝ бе груба като кора на стар дъб. Непознаваема.

„Не аз съм смъртта“ – каза си отново Боренсон, макар да знаеше, че трябва да донесе смърт на тези двамата. От тази мисъл му прилоша.

„Пирувал съм на трапезата на този крал“ – каза си Боренсон и си спомни миналите години, когато Ордън срещаше Хостенфест със Силвареста. Миризмата на печено свинско, на младо вино и ряпа винаги беше силна на тази трапеза – пресен хляб и мед, портокали от Мистария. Силвареста винаги беше щедър с виното, както и с шегите.

Ако Боренсон не смяташе краля за личност твърде високопоставена спрямо собствения му сан, щеше да е горд да го нарече свой приятел.

На остров Твинн, родното място на Боренсон, кодексът на честта беше ясен: да ограбиш или убиеш някой, който те е хранил, е подлост. Онези, които го правеха, не получаваха никаква милост, когато ги убиваха. Веднъж Боренсон беше видял как пребиха един с камъни почти до смърт само защото беше нагрубил своя домакин.

Боренсон беше яздил дотук с надеждата, че няма да му се наложи да изпълни заповедите на своя крал, с надеждата, че цитаделата на Посветителите ще е толкова добре охранявана, че изобщо няма да му се удаде шанс да влезе, с надеждата, че крал Силвареста ще е отказал да отдаде дара си на Радж Атън.

Йоме. Сега Боренсон позна принцесата, не по лицето, а по изящната ѝ стойка. Спомни си за една късна нощ преди седем години, когато беше седял в кралската цитадела до пламтящия огън; пиеше греяно вино, докато Ордън и Силвареста си разправяха смешни ловни истории отпреди години. В един момент малката Йоме, събудена от силните смехове под стаята ѝ, беше дошла да послуша.

За изненада на Боренсон, принцесата седна в неговия скут, където стъпалата ѝ щяха да са по-близо до огъня. Не беше потърсила кралския скут или този на някой от кралските телохранители. Беше избрала него и просто седна до огъня, и сънено се загледа в рижата му брада. Беше красива още като дете и той се почувства някак като закрилник, представи си как някой ден ще има точно толкова красива дъщеря като нея.

Сега Боренсон се усмихваше на Габорн, мъчеше се да прикрие гнева си, самоомерзението си, заради дълга, който трябваше да изпълни. „Не аз съм смъртта.“

Бойният кон на мъртвия враг беше избягал малко по-надолу и сега стоеше с изпънати уши и спокойно наблюдаваше сцената. Йоме се спусна при него, зашепна му тихо и хвана юздите. Конят понечи да я захапе, но Йоме го плесна по бронираната муцуна, за да разбере, че тя командва. После го поведе към Боренсон.

Вървеше сковано; жълтите ѝ очи бяха пълни със страх. Каза:

– Заповядайте, сир Боренсон.

Боренсон не взе веднага юздите. Когато се наведе към него, беше на един удар разстояние. Можеше да я удари с облечения си в металната ръкавица юмрук и да ѝ прекърши врата, без да вади оръжие. Но ето че тя стоеше пред него, предлагаше му услуга, отново като негов домакин. Той я гледаше, неспособен да замахне.

– Днес извършихте голяма услуга на моя народ – каза тя, – като извлякохте Радж Атън от Силвареста.

В душата на Боренсон се породи смътна надежда. Имаше някаква нищожна възможност тя да не служи за вектор на Радж Атън, а само да е отдала дара си и следователно да не представлява сериозна заплаха за Мистария. Това щеше да му даде някакво основание да я пощади.

Боренсон взе юздите на коня с разтуптяно сърце. Жребецът не се възпротиви, нито се дръпна от вида на вражеската броня. Само размаха сплетената си опашка да прогони мухите от задницата си.

– Благодаря ви, принцесо – отвърна с натежало сърце Боренсон. „Заповядано ми е да ви убия“, искаше му се дай каже. „Дано никога да не бях те виждал.“ Но трябваше да помисли и за плана на Габорн. Може би принцът имаше някакво основание да изведе краля и Йоме, някаква причина, за която Боренсон не можеше да се досети.

– Чух още рогове в горите – каза Йоме. – Къде са хората ви? Бих искала да им благодаря.

Боренсон извърна глава.

– Тръгнаха преди час. Тук сме сами. – Не беше време за приказки. Той прибра оръжията си от мъртвия кон, нагласи ги на вражеския и го възседна.

Препуснаха през овъглените дървета до пътя, после излязоха на него; копитата на конете им изтрополиха по един обгорял хълм, после по друг, докато най-сетне не стигнаха живи дървета, обещаващи им подслон.

Край един бълбукащ поток в края на леса Габорн им извика да спрат. Дори един подсилен кон, с жигосани на шията и гърдите му руни, трябваше да си поеме дъх и да се напои.

Освен това в зелената трева до потока лежеше някакъв войник от дома Ордън. Окървавеният му врат беше пронизан от черно копие на върколак. Тъжно напомняне, че макар малката им група скоро да навлезете в леса, все още нямаше да са в безопасност.

Вярно, Боренсон и мъжете му бяха гонили върколаци през цялата сутрин и ги бяха разпръснали. Но върколаците бяха ловки нощни ловци и обикновено се биеха на малки глутници. Тъй че някои от тези глутници щяха да са тук из горите, да се крият и да дебнат.

Габорн слезе от коня, оставиха животните да се напоят, а той отиде при убития войник и вдигна забралото му.

– Горкият Торин – каза Боренсон. – Беше добър войник, с талант при боравенето с боздугана.

Торин носеше обичайното облекло на воин от Мистария – черна плетена ризница върху елек от овча кожа. Тъмносиньото палто върху ризницата беше с емблемата на Мистария, зеления рицар – мъжко лице с дъбови листа в косата и брадата. Габорн огледа извезания зелен рицар върху палтото на Торин.

– Красиви цветове – прошепна принцът. – Най-красивите, които може да носи човек. – Започна да разсъблича Торин. – Това е вторият труп, който ограбвам днес – изпъшка Габорн, недоволен сякаш от предчувствието, че може да не се окаже последен.

– Е, милорд, с това само придавате достойнство на професията – каза Боренсон; не искаше да обсъжда своя проблем. Хвърли кос поглед към Йоме и улови страха в стойката ѝ.

Тя знаеше какво трябва да направи. Дори и тя го знаеше.

Но Габорн като че ли не се досещаше. Полудял ли беше? Или просто недозрял? Какво го беше накарало да си въобрази, че ще може да се измъкне от Радж Атън с една жена и един идиот като негови подопечни? Добрите коне са нищо, ако не можеш да ги яздиш – а Силвареста явно не можеше да язди.

– Къде е баща ми? – попита Габорн, докато разсъбличаше трупа.

– Не се ли сещаш? – отвърна Боренсон, неподготвен за въпроса. – Точно сега, бих казал, че е на петдесет мили от Лонгмът и се надява да стигне там преди мръкнало. Радж Атън има там четиридесет хиляди силара, заровени в градините с ряпа зад имението Бредсфор. Знаеш къде е това имение, нали?

Габорн поклати отрицателно глава.

– На пътя, три мили южно от замъка – каза Боренсон. – Сива сграда с две крила и оловен покрив. Прихванахме съобщение от херцогиня Ларън, което гласи, че Радж Атън очаква неговата армия да стигне до Лонгмът до ден-два. Баща ти се надява да ги изпревари за съкровището.

– И Радж Атън знае това? – попита Габорн, докато отвързваше ризницата. – Значи затова напуска замък Силвареста? Да си върне силарите?

Габорн явно сметна това за безсмислена дързост. Започна ядосано да развързва кожения елек на мъртвия. Боренсон се зачуди какво занимава ума на принца. Не разбираше ли, че Силвареста трябва да бъде убит? Какво си мислеше това момче?

– Баща ти се надява да убеди Вълчия господар, че Лонгмът е завзет преди няколко дни – обясни Боренсон – и че оттогава той взима дарове ден и нощ.

– Отчаян блъф – каза Габорн, докато оглеждаше елека за бълхи или въшки. Но дори Торин да го бяха мъчили бълхи приживе, те се бяха разбягали веднага щом тялото му бе изстинало.

Габорн навлече елека, сложи и ризницата и палтото – малко големи му бяха. До дясната ръка на Торин на земята лежеше малък щит – дървен и покрит с тънък слой месинг, а след това боядисан в тъмносиньо. Долният ръб на щита беше изострен, тъй че ако човек удареше с него, можеше да среже нечий врат като с нож. Обикновено човек, надарен с дара на метаболизма, носеше такъв малък щит. При бърз удар служеше като оръжие. Габорн го взе.

– А Радж Атън? – попита Боренсон. – Разбирам, че тръгва, но дали ще тръгне към Лонгмът?

– Точно както се е надявал баща ми. Ще тръгне след час – каза Габорн.

Боренсон кимна. Слънцето светеше в сините му очи. Усмихна се.

– Кажи ми – почти прошепна Боренсон, – къде ги водиш? – Кимна към Йоме и видиотения ѝ баща.

– В Лонгмът – отвърна Габорн. – Взех най-добрите коне в кралските конюшни. До довечера можем да стигнем до замъка.

„Сигурно, ако подопечните ти знаеха да яздят“ – понечи да отвърне Боренсон. Облиза устни и пак прошепна:

– Пътят е дълъг и труден. Може би ще е по-добре да оставим Силвареста тук, милорд. – Каза го като приятелски съвет, опитвайки се да прикрие напрежението в гласа си.

– След всички неприятности, през които минах, за да ги измъкна от Радж Атън? – попита Габорн.

– Не ми се прави на глупак – заговори Боренсон ядосано. Лицето му беше пламнало; той целият настръхна. – Силвареста е наш стар приятел, но сега служи на Вълчия господар. Колко дара на ум е прехвърлил Силвареста като вектор за Радж Атън? Колко дара на обаяние му е прехвърлила принцесата?

– Все едно – каза Габорн. – Приятели няма да убия.

Боренсон замълча за миг; мъчеше се да овладее надигащия се у него гняв. „Може ли дори един принц да си позволи подобна милост?“ – искаше му се да извика. Но не посмя да изрече подобно оскърбление. Вместо това се опита да го убеди.

– Те вече не са наши приятели. Те служат на Радж Атън.

– Може да служат като вектори, но избраха да останат живи, и като живи да служат на своя народ – отвърна Габорн.

– Като позволят на Радж Атън да унищожи Мистария? Не се заблуждавайте. Те служат на вашия враг, милорд. На вашия враг, и на врага на баща ви, и на Мистария – и на моите врагове! Да, тази служба е пасивна – но все едно те служат на тях, все едно че са воини.

О, Боренсон им завиждаше понякога – на Посветителите, които живееха като добитък от богатството на своя господар, хранени и повивани.

Разбира се, Габорн трябваше да си дава сметка, че Боренсон служи на своя владетел не по-малко всеотдайно, че се отдава напълно, ден и нощ. Боренсон се потеше, получаваше рани и страдаше. Беше взел дар на метаболизъм, така че остаряваше по две години срещу всяка една при един простосмъртен човек. Макар да беше само на двайсет години от деня на раждането си, малко по-голям от Габорн, косата му вече окапваше и сребристи косми вече шареха брадата му. За него животът се носеше бързо, все едно че седеше в лодка и бурното течение го влечеше, и той гледаше как брегът се отнася завинаги зад него, неспособен да улови нищо, неспособен нищо да задържи.

Между другото, хората се възхищаваха на Посветителите заради тяхната „саможертва“. Собственият баща на Боренсон беше отдал дар на метаболизъм на един от кралските войници преди Боренсон да се роди и така си лежеше в благословена дрямка през последните двайсет години. За Боренсон това приличаше на измама, с това, че баща му си оставаше млад, с това, че не преживяваше никакви изпитания, докато „одареният“ от него човек се състаряваше и чезнеше. Какво толкова беше „пожертвал“ баща му?

Не, тъкмо хора като Боренсон най-много страдаха за своите владетели, а не някакви си проклети Посветители, които ги е страх да изживеят собствения си живот.

– Трябва да ги убиете – подкани Боренсон.

– Не мога – отвърна Габорн.

– Тогава, кълна се във всички ужасни Сили, ще трябва да ме оставите да го направя аз! – изръмжа Боренсон и посегна да извади брадвата си от клупа. Йоме чу стърженето на дръжката в кожата, трепна и се втренчи в него.

– Стой – тиха каза Габорн. – Аз ти заповядвам. Те са под моя закрила. Под моя клетвена закрила.

Лъхна вятър и понесе пепел по земята.

– А на мен е заповядано да убия Посветителите на Радж Атън.

– Отменям тази заповед – твърдо каза Габорн.

– Не можете! – настоя Боренсон. – Това са заповеди на баща ви, вашите не могат да ги превишат! Баща ви ми даде заповед – толкова тежка, че никой не би ми завидял. Но аз трябва да я изпълня. Аз ще служа на крал Ордън дори вие да не искате!

Боренсон не искаше да спори. Обичаше Габорн като свой брат. Но не можеше да разбере как да опази верността си към дома Ордън, щом като принцът и кралят са в разногласие по този въпрос.

В далечината откъм замъка Силвареста прозвуча тънкият зов на бойните тръби на Юга – Радж Атън повеждаше войските си в поход. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите. Неговите хора уж трябваше да забавят армията, но в този момент те препускаха към Глиганския брод, където нямаше да са от полза.

Боренсон закачи брадвата на клупа, извади рога си и го наду: две дълги изсвирвания и две къси. Сигнал „На оръжие“. Войските на Радж Атън нямаше да бързат към Лонгмът, ако им се налагаше на всяка крачка да оглеждат за засада. Боренсон почти съжали, че неговите бойци не са все още тук, че няма хора, които да поведе в бой.

Габорн взе шлема от мъртвия Торин, сложи си го и каза:

– Слушай, Боренсон… ако имаме четиридесет хиляди силара, на баща ми няма да му се наложи да убива своите приятели. Той може просто да убие Радж Атън, а след това да върне Силвареста на трона, където му е мястото.

– Това „ако“ е плашещо – каза Габорн. – Можем ли да рискуваме! А ако Радж Атън убие баща ви? Пощадявайки Силвареста, вие може да осъдите баща си на смърт.

Лицето на Габорн пребледня. Момчето явно не беше мислило за тази опасност. Със сигурност съзнаваше величината на залога при тази битка. Но не, осъзна Боренсон, момчето беше прекалено невинно.

– Няма да позволя това да се случи – заяви Габорн.

Боренсон завъртя очи в досада и стисна зъби.

– Аз също – обади се Йоме от седлото си до потока. – По-скоро ще се самоубия, отколкото да видя, че някой ще пострада заради мен.

Боренсон се беше старал да говори тихо, за да не го чуе тя, но гласът му, разбира се, се бе повишил заради гнева. Той размисли. В този момент крал Ордън препускаше към Лонгмът с хиляда и петстотин воини. Беше изпратил вестители до други замъци с молба за помощ. Може би три или четири хиляди души щяха да се съберат при Лонгмът преди зазоряване.

Но Радж Атън щеше да предвожда внушителна армия, след като пристигнеха подкрепленията му от Юга.

Крал Ордън трябваше да прибере силарите, а след като ги вземеше, трябваше да се окопае в замъка Лонгмът. Никой друг замък в кралството нямаше да удържи по-добре на обсада.

Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки. По всяка вероятност Радж Атън притежаваше толкова много дарове от своите хора в Юга, че и да убиеше Боренсон Силвареста и Йоме, това едва ли щеше да донесе голямо преимущество за крал Ордън. Тъкмо в това беше убеден Габорн.

От друга страна, времената бяха несигурни. Ордън и други крале бяха изпращали на юг платени убийци. Възможно беше дори някои изменници във владенията на самия Радж Атън да видят в неговото отсъствие чудесна възможност да се устремят към властта. Човек не можеше да изключи възможността във всеки момент даровете, които Радж Атън бе придобил в Хиърдън, да се окажат от жизнено значение за него.

Не, Боренсон трябваше да убие тези два вектора. Той въздъхна. С натежало сърце издърпа отново брадвата и подкара коня си напред.

Габорн хвана коня за юздите.

– Не се приближавай до тях – изръмжа той с тон, какъвто Боренсон никога досега не беше чувал от принца.

– Длъжен съм – заяви със съжаление Боренсон. Не искаше да го прави, но беше отстоявал позицията си толкова убедително, че сега сам беше убеден в правотата ѝ.

– А аз съм длъжен да закрилям Йоме и баща ѝ – заяви Габорн. – Като Клетвообвързан владетел.

– Клетвообвързан? – ахна Боренсон. – Не! Ти си глупак! – Сега го разбра. Габорн се беше държал отчуждено през двете седмици, докато пътуваха за Хиърдън. За пръв път в живота си беше толкова мълчалив.

– Вярно е – каза Габорн. – Изрекох клетва пред Йоме.

– Кой е свидетел? – зададе Боренсон първия въпрос, който му хрумна.

– Йоме и нейната Дева на честта.

Боренсон се замисли дали вестта за тази клетва може да бъде скрита. Ако убиеше свидетелите, белята можеше да се поправи.

– И нейната Дни.

Боренсон отпусна брадвата и погледна навъсено крал Силвареста. Кой знаеше докъде се е пръснала тази новина? От девите на Йоме до кралския съветник, от него – из цял Хиърдън. Не можеше да скрие стореното от Габорн.