Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 41 страниц)

Но ако човек като Силвареста отдадеше своя ум на Радж Атън, щеше да му даде не само ума си, а също така всичкия ум, който е получил от живите си Посветители, плюс всичкия ум, който можеше да получи в бъдеще. Като вектор, Силвареста се превръщаше в жив проводник. Щеше да прехвърли на Радж Атън ума, който бе придобил, и можеше дори да се използва за преливане на ум от стотици други хора към Радж Атън.

– Можеш да ми го дадеш, стига да си мотивиран добре – увери го Радж Атън. – Помисли за хората си. Безпокоиш се за тях, нали? Нали имаш верни приятели, слуги сред Посветителите си? Твоята жертва може да ги спаси. Ако се наложи да те убия, няма да оставя Посветителите ти живи – мъже и жени, които повече не могат да отдават дарове, мъже и жени, които ще се стремят да ми отмъстят.

– Не мога! – каза Силвареста.

– Дори за да откупиш живота на сто свои васали, или на хиляда?

Беше отвратително. Йоме ненавиждаше бременната тишина, която последва. Радж Атън трябваше да получи дара доброволно. Някои владетели се стремяха да внушат нужната степен на копнеж чрез обич, други – предлагайки парична изгода. Радж Атън прилагаше изнуда.

– А твоята красива жена… моята братовчедка? – запита Радж Атън. – А нейният живот? Не би ли отдал дара, за да откупиш живота ѝ? Да откупиш разсъдъка ѝ? Зная, че не би искал да видиш как страда едно толкова мило същество.

– Не го прави! – каза майката на Йоме. – Той няма да ме прекърши!

– Би могъл да спасиш нейния живот. Тя не само ще си го запази, но ще остане на трона си, ще управлява от мое име като регент. Трона, който толкова много обича.

Крал Силвареста се обърна към своята кралица, с разтреперана челюст. Кимна ѝ колебливо.

– Не! – извика Венета Силвареста, обърна се и побягна. Йоме помисли, че ще се удари в стената, но твърде късно осъзна, че се е засилила не към стената, а към еркерните прозорци зад Дните.

Изведнъж, по-бързо, отколкото погледът можеше да улови, Радж Атън се озова до нея и я хвана за дясната китка. Венета се задърпа, но той я стискаше здраво.

Тя се обърна с гримаса към него.

– Моля те! – извика и стисна с другата си ръка китката на Радж Атън.

После неочаквано я изви и заби ноктите си в китката на Вълчия господар, докато не бликна кръв. С победоносен вик, тя се вгледа в очите на Радж Атън и извика на своя съпруг:

– Сега виждаш как може да бъде убит един Вълчи господар, любими!

Йоме изведнъж си спомни за прозрачния лак на ноктите ѝ и разбра – отчаянието на кралицата беше заблуда, хитрина, замислена, за да привлече Радж Атън, за да може да забие в плътта му намазаните си с отрова нокти.

Венета отстъпи, вдигнала високо окървавените си нокти, сякаш искаше Радж Атън да ги види, преди да рухне.

Радж Атън вдигна дясната си ръка и се взря в китката си. Кръвта по нея почерня и тя започна да се подува ужасно.

Той я задържа високо, предизвикателно и се втренчи в очите на Венета. След секунда тя пребледня от страх.

Йоме погледна ръката. Кървавите прорези на китката на Радж Атън бяха зараснали без белези само за секунди и почернялата ръка вече възвръщаше естествения си цвят.

Колко дара на жизненост притежаваше Вълчия господар? Йоме никога не беше виждала такава церителна сила, беше чувала за такова чудо само в легендите.

Радж Атън се усмихна с ужасяваща, хищна усмивка.

– Значи не мога да ти вярвам, Венета – изшепна той. – Сантиментален човек съм. Надявах се, че мога да пощадя едно семейство.

Зашлеви я с опакото на ръката си – с плесника на един Владетел на руни. Страната на Венета хлътна от удара, във въздуха пръсна кръв и вратът ѝ изпука. Ударът я отхвърли десетина крачки назад и тя се блъсна в прозореца.

Излетя с трясък през него, мъртвото ѝ тяло се замота в дългите червени завеси и за половин секунда сякаш замръзна неподвижно в нощния въздух преди да полети надолу от пет етажа височина.

Тялото ѝ се пръсна върху широката каменна настилка на двора.

Йоме бе вцепенена от ужас.

Баща ѝ извика. Радж Атън гледаше строшените прозорци от цветно стъкло; червените завеси тревожно се разлюляха от вкочаняващия полъх на вятъра.

– Моите съболезнования, Силвареста – каза Радж Атън. – Разбираш, че нямах друг избор. Разбира се, винаги се намират такива, които смятат, че е по-лесно да убиеш или да умреш, отколкото да живееш в служба. И са прави. Смъртта не изисква усилие.

Нож сякаш разкъса сърцето на Йоме. Баща ѝ само се срина на колене, потресен.

– Сега – продължи Радж Атън – ни предстои да сключим една сделка. Аз искам твоя ум. Още няколко дара няма да ме облагодетелстват кой знае колко. Но ти печелиш много. Дай ми своя ум и твоята дъщеря, Йоме, ще управлява вместо теб, като регент. Съгласен ли си?

– Тогава донеси силарите си – изхлипа бащата на Йоме. – Нека забравя този ден, скръбта си, нека стана като дете.

Щеше да отдаде дара си, за да опази дъщеря си жива.

Йоме бе ужасена. Не можеше да измисли, просто не можеше да измисли какво да прави. „Не забравяй коя си“, беше казала майка ѝ. Но какво означаваше това? „Аз съм принцеса, слуга на своя народ – помисли тя. – Трябва ли да се хвърля срещу Радж Атън и да последвам майка си през прозореца? Какво ще донесе това?“

Като регент, щеше да притежава някаква власт. И щеше да се бори срещу Радж Атън, макар и тайно, докато е жива. Можеше да даде на народа си някаква степен на щастие, на свобода.

Нали точно заради това баща ѝ продължаваше да живее, нали точно затова не предпочете да се бори до смърт, както направи майка ѝ.

Сърцето на Йоме биеше лудо. Тя не можеше да измисли нищо друго, никакъв план или път към надеждата, освен да си спомни лицето на Габорн от заранта. Обещанието на устните му: „Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.“

Но какво можеше да направи Габорн? Не можеше да се бори с Радж Атън, не можеше да се надява, че ще надвие Вълка на Юга.

И все пак Йоме трябваше да се надява.

Радж Атън кимна на един от стражите.

– Повикай облекчителите.

След няколко мига облекчителите на Радж Атън влязоха в залата – дребни мъже в халати от шафран, със свирепи лица. Единият носеше силар, положен върху сатенена възглавница.

Облекчителите на Радж Атън бяха опитни, бяха майстори в своя занаят. Единият подхвана заклинанието, а другият се наведе над крал Силвареста, за да го подготви.

– Гледай дъщеря, сира – заговори му той на картишкия диалект. – Това ти прави за нея. Прави за нея. Тя всичко. Тя това, което обича. Ти прави за нея.

Йоме стоеше пред него зашеметена, слушаше виковете на баща си, докато силарът го гореше. Попи потта от челото му, когато металът изведнъж се загърчи като нещо оживяло. Взря се в ясните му сиви очи, докато силарът извличаше дара му, изсмукваше от него разума, докато не разбра, че той вече не помни името ѝ, а само плаче с болката на безумец.

Тя самата изхлипа, когато той изкрещя последно от болка и се срина в краката ѝ.

Тогава облекчителите отидоха при Радж Атън, понесли нажежения до бяло силар, пръскащ след себе си нишка от светлина, а Радж Атън свали шлема си – дългата му черна коса се спусна до раменете му, после смъкна и люспестата си ризница и разтвори кожения елек да разкрие мускулестата си гръд. Цялата беше дамгосана с белези, толкова бе нашарена от силари, че Йоме успя да види само няколко малки петънца нежигосана плът.

Щом пое дара, Радж Атън се отпусна в трона, в очите му блесна доволство, той ги присви и изгледа Йоме.

Прииска ѝ се да скочи срещу него, да го заудря с юмруци, но не посмя да направи нищо, освен да остане до главата на баща си и да го гали по косата, мъчейки се да го утеши.

Кралят отвори очи, съзнанието му за миг се върна и той се взря в Йоме с отворена уста, сякаш се чудеше що за странно и красиво същество вижда. „Гаааа“, изрева той безсилно и безсмислено; после по червения килим под него се разля локва пикоч.

– Татко, татко – тихо зашепна Йоме и го зацелува, с надеждата, че някога поне ще си спомни, че го е обичала.

Щом свършиха със заклинанията си, облекчителите излязоха. Радж Атън посегна и взе меча си от трона на кралицата.

– Ела, заеми мястото си до мен – прикани я той. Тя отново видя неприкритата лъст в очите му и не разбра дали жадува за тялото ѝ, или за даровете ѝ.

По средата на пътя до трона осъзна, че е използвал Гласа, за да ѝ заповяда. Измамата я ядоса.

Седна на трона и се постара да не поглежда лицето на Радж Атън, невероятно красивото му лице.

– Разбираш защо трябваше да го направя, нали? – попита я той.

Йоме не отговори.

– Някой ден ще ми благодариш. – Радж Атън я погледна искрено. – Учила ли си се в Къщата на Разбирането, хрониките чела ли си?

Йоме кимна. Беше чела хрониките – поне избрани откъси.

– Чувала ли си за Дайлан Чука?

Беше го чувала.

– Воинът ли?

– Хрониките го наричат „Дарът всечовешки“. Преди хиляда шестстотин осемдесет и осем години той съкрушил нашествието на тот и техните магьосници, почти в единична битка. Притежавал толкова дарове на жизненост, че когато меч пронижел сърцето му, то се изцерявало отново, още докато острието излизало. Знаеш ли колко дарове изисква това?

Йоме поклати глава.

– Аз знам – каза Радж Атън и вдигна нагоре ризата си. – Опитай, ако искаш.

Кинжалът на Йоме беше привързан под полите ѝ. Тя се поколеба за миг. Стори ѝ се жестоко, но може би никога вече нямаше да има шанс да го прободе.

Тя го извади и се вгледа в очите му. Радж Атън я гледаше самоуверено. Йоме заби острието между ребрата му, зърна болката в очите му, чу изненаданото му изохкване. Завъртя ножа, но по жлеба му не потече кръв. Само една светлочервена коричка затвори мястото, където кинжалът бе срещнал плътта.

След като окървавеният нож се измъкна, раната се затвори.

– Виждаш ли? – попита Радж Атън. – Нито отровата на майка ти, нито твоят нож може да ме нарани. Сред Владетелите на руни досега не е имало някой равен на Дайлан. Досега. В моята страна казват, че след като получил достатъчно дарове, той престанал да има нужда от повече. Обичта на хората му го поддържала, тя се стичала към него. Когато Посветителите му умирали, силите им оставали несмалени.

Тя никога не беше чувала това. То отричаше цялото ѝ разбиране за тайнството на Владетелите на руни. Но се надяваше, че е възможно, че Радж Атън някой ден ще престане да изсмуква хора като баща ѝ.

– Мисля – тихо продължи Радж Атън, – че почти съм го достигнал. Мисля, че ще му стана равен и че ще мога да надвия халите, без да бъде изгубен животът на петдесет милиона човешки същества, както би станало при всеки друг план.

Йоме се вгледа в очите му. Искаше ѝ се да го мрази, да го мрази заради баща си, въргалящ се по килима в локвата на собствената си пикоч, заради майка си, която лежеше мъртва върху каменната настилка под цитаделата. Но гледаше лицето на Радж Атън и не можеше да го мрази. Струваше ѝ се… толкова искрен. И толкова красив.

Той посегна и погали ръката ѝ, а тя не посмя да я отдръпне. Зачуди се само защо ли ще се опитва да я съблазни. Зачуди се дали ще намери в себе си сила да се опълчи, ако го направи.

– Много си сладка. Ако не ми беше роднина, щях да те взема за жена. Но се боя, че приличието не го допуска. Е, Йоме, ти също трябва да направиш своето, за да ми помогнеш да победя халите. Трябва да ми дариш своето обаяние.

Сърцето на Йоме заблъска диво. Представи си веднага какво ще бъде – с груба като щавена кожа плът, със скубещи се от главата ѝ кичури сплъстена и суха коса, как ще изпъкват жилите по краката ѝ. Сухата смрад на дъха ѝ. Да изглеждаш, да бъдеш, да миришеш отблъскващо.

Но не в това беше целият ужас. Обаянието бе нещо повече от красотата, повече от физическата хубост. Разпознаваемо беше само отчасти телесно, но повече се изразяваше в цвета на нечия кожа, в лъскавината на нечия коса, в блясъка на нечии очи. Съзираше се в стойката на човека, в нагласата му, в решимостта му. Сърцевината му се намираше някъде вътре, в увереността на човека, в обичта му към себе си.

Така че, в зависимост от безскрупулността на облекчителя, всичко това можеше да бъде изцедено, като остави новия Посветител не само грозен, но и изпълнен с омраза към себе си.

Йоме поклати глава. Трябваше да се бори с него, трябваше да надвие Радж Атън по всякакъв възможен начин. Но не можеше да измисли нищо, никакъв ответен удар.

– Хайде, дете – заговори Радж Атън. – Какво ще направиш със своята красота, ако ти я оставя? Да примамиш някой принц в леглото си? Какво жалко желание. Би могла. Но после целият ти живот ще мине в съжаление. Видяла си с каква похот в очите те гледат мъжете. Видяла си как зяпват, как те желаят. Сигурен съм, че това ти е омръзнало.

След като го каза така, с този мек като коприна глас, Йоме се почувства окаяно. Стори ѝ се грешно и себично да иска да е красива.

– В пустинята, недалече от родното ми място – каза Радж Атън, – се издига един огромен паметник, статуя, триста стъпки висока, заровена наполовина в пясъка. Статуята е на някакъв крал, забравен отдавна, лицето му е обрулено и заличено от вятъра. Едно знаме в нозете му, изписано на древен език, гласи: „Всички се кланят на великия Озиварий, който властва над земята, и чието кралство никога не ще рухне!“

Той помълча и добави:

– Но всички писари на света не могат да кажат кой е този крал, нито преди колко време е царувал.

– Всички ние винаги сме били преходни същества – прошепна Радж Атън. – Временни същества. Но заедно, Йоме, можем да се превърнем в нещо повече.

Този копнеж в гласа му, този глад едва не изсмука разума ѝ и Йоме почти изпита желание да му отдаде красотата си. Но един по-мъдър глас в тила ѝ заупорства.

– Не, така ще умра. Ще бъда нищо.

– Няма да умреш – каза Радж Атън. – Ако аз се превърна в Дара всечовешки, красотата ти ще продължи да живее в мен. Една част от теб ще се съхрани завинаги, за да бъде обичана, за да буди възхита.

– Не – отвърна с ужас Йоме.

Радж Атън погледна към пода, където сред купа мръсотия лежеше крал Силвареста.

– Дори заради неговия живот?

Тогава Йоме осъзна. Осъзна, че баща ѝ щеше да ѝ каже никога да не прави тази сделка.

– Не – потръпна Йоме.

– Ужасно е да подложиш един идиот на изтезания. Цялата тази болка, която баща ти ще трябва да изтърпи, без да разбира защо, без да знае, че съществува такова нещо като смъртта, което може да му донесе покой, докато мъчителите му повтарят твоето име всеки път, когато го подлагат на железата, така че след време, при всяко споменаване на името ти, той да крещи от болка. Наистина би било ужасно.

Вложената в тази идея жестокост скова Йоме. Тя погледна Радж Атън с разбито сърце. Не можеше да каже „да“.

Вълчия господар кимна на един от хората си.

– Доведи момичето.

Телохранителят напусна залата и бързо се върна с Шемоаз. Шемоаз, която трябваше да е в цитаделата на Посветителите, за да утешава баща си. Шемоаз, която толкова беше изстрадала предната седмица, толкова бе изгубила от Радж Атън.

Как той бе разбрал какво изпитва Йоме към скъпата си приятелка? Дали самата тя не беше я издала с поглед?

Очите на Шемоаз се бяха разширили от страх. Тя заплака ужасена, като видя лежащия на пода крал. Изпищя, когато телохранителят на Радж Атън я поведе към счупения прозорец, готов да я хвърли през перваза.

Сърцето на Йоме заблъска в гърдите ѝ, докато гледаше ужасената си приятелка. Два живота. Радж Атън се канеше да убие двама – Шемоаз и нероденото ѝ дете.

„Шемоаз, прости ми“, искаше да ѝ каже Йоме. Защото знаеше, знаеше с цялата си душа, че поражението е грешно. Ако никой не беше отстъпвал, досега Радж Атън нямаше да е жив. Но знаеше също така, че ако му отдаде обаянието си, това ще му донесе малко, но ще спаси живота на близките ѝ.

– Не мога да дам на теб дарбата си – каза Йоме, неспособна да скрие омразата в гласа си. Не можеше да му я даде. Не лично на него.

– Щом не можеш на мен, тогава на някой вектор – предложи Радж Атън.

Нещо трепна в сърцето ѝ. Равновесието се появи. Щеше да даде красотата си – да я даде заради своя баща, заради Шемоаз. Стига да не я дадеше пряко на Радж Атън. Отвърна със скършен глас:

– Добре. Донеси тогава своя силар.

Малко по-късно силарите бяха внесени, с една окаяна жена, която бе отдала обаянието си. Йоме погледна вещицата в сивия халат, видя в какво ще се превърне и се помъчи да съзре що за красота е била стаена някога у тази жена.

После започнаха заклинанията. Йоме гледаше Шемоаз, все така застанала до ръба на счупения прозорец, и безмълвно пожела да се лиши от красотата си, пожела си да откупи с нея нещо скъпо и непреходно. Живота на една приятелка, и бебето, което носеше тя.

Шумолене в мрака и тънката фосфорна лента на пламъка, стъпките на приближаващия се облекчител, който поднесе върха на силара ниско под шията ѝ, почти срещу гърдите ѝ.

В този много кратък миг не се случи нищо, само някой прошепна:

– Заради твоята приятелка. Направи го заради приятелката си.

Йоме кимна, челото ѝ плувна в пот. Задържа в ума си образа на Шемоаз, на Шемоаз, държаща в ръцете си дете… как го кърми.

Изпита неописуема болка, когато силарът я докосна, отвори очи и видя ръцете си сухи, и как пращяха, поставени сякаш в адски огън. Вените по китките ѝ се издуха като коренища, а ноктите ѝ станаха чупливи като креда.

Пълните ѝ млади гърди хлътнаха и тя неволно ги сграбчи, почувствала невъзвратимата загуба. Вече съжали за сделката, но беше късно. Чувстваше се… сякаш бе застанала посред реката, а пясъкът под нея се отнасяше, завличаше я. Всичко, което беше нейно, цялата ѝ красота, изтичаше и се вливаше в силара.

Пищната ѝ коса се сгърчи като гнездо червеи.

Йоме закрещя от болка и ужас – и още се отля от нея. За миг сякаш видя самата себе си, и намрази онова, което видя. За пръв път в живота си разбра, че е нищо, че винаги е била едно нищо, само един знак. Изпита страх да извика, да не би да оскърби другите с окаяния си глас.

„Това е лъжа. Не съм толкова грозна – изкрещя тя към душата на Радж Атън. – Красотата ми можеш да имаш, но не и душата ми.“

И тогава се отдръпна от пропастта, и се почувства само… сама. Съвсем сама, и в неизречима болка.

Незнайно как, беше извършила рядък подвиг: не бе припаднала от жестокостта на силара. Макар да си представяше, че цялото ѝ тяло ще бъде погълнато от пламъците.

Задължения

Студената черна речна вода се завихряше около бедрата на Габорн като мъртвешка ръка, мъчеща се да го довлече надолу по течението. Роуан, превила се на две на брега в тъмното, точно пред него, стенеше от болка.

– Какво ти е? – прошепна Габорн.

– Кралицата… мъртва е – отвърна му шепнешком Роуан.

И той разбра. След толкова години изгубено чувство, след толкова години на вцепенение сега целият свят от усещания се бе изсипал върху Роуан – студът на водата и нощта, болката на отеклите ѝ стъпала, умората след тежкия ден и безброй други по-малки рани по тялото ѝ.

След като сетивата им се върнеха, тези, които отдаваха дара на допира, започваха да чувстват целия свят отново, като за първи път. Шокът от това можеше да е огромен, дори смъртоносен, тъй като сетивата се връщаха двайсет пъти по-силни от преди. Габорн се притесни за младата жена, разтревожи се, че може би няма да може да продължи. Водата беше режещо студена. Явно не можеше да се надява да я преведе през нея.

Още по-лошото беше, че след като кралицата бе мъртва, Габорн се боеше да не би Радж Атън да избие и другите членове на кралското семейство – крал Силвареста и Йоме.

Задължения. Твърде много задължения беше поел. Чувстваше се смазан. Беше поел отговорност за Роуан, а не смееше да я поведе, не смееше да се опита да я преведе през реката. Освен това беше обещал да се върне при Йоме и да я спаси.

Прииска му се да коленичи във водата, за да охлади раната в ребрата си. Лекият ветрец отгоре разлюля клоните на елшака и брезите. Тук, сред дълбоките сенки, Габорн успя да види водата надолу по течението, отразила оранжевата светлина от пожара горе.

Градината на Бинесман бе в пламъци. По отсрещния бряг на реката върколаците ръмжаха, подскачаха като сенки сред още по-големия мрак и се мъчеха да видят Габорн. Но тук, под дърветата, той беше добре прикрит, стига да не се движеше. Главанаците търсеха по плитчините по-надолу. Той допускаше, че сам би могъл да преплува и да ги подмине, да избяга от замъка Силвареста и да отнесе на баща си вестта за падането му. Беше бърз плувец. Въпреки че водата беше плитка, смяташе, че ще се справи. Но не можеше да се надява на успех с Роуан.

Габорн просто не можеше да остави замъка Силвареста.

„Заклех се на Йоме – помисли той. – Дадох клетва. Тя е под моя закрила, както като Владетел на руни, така и вече като част от клетвата ми към земята.“ Две клетви, които не беше никак лесно да наруши.

Само преди ден, на пазара в Банисфер, Мирима му беше казала, че не поема лесно задължения. Беше истина. Не смееше да ги поема.

– Какво е един Владетел на руни – учила го беше майка му като дете, – освен човек, който спазва една клетва? Твоите васали те даряват с дарби, а ти в замяна им даваш закрила. Те ти дават ум, ти ги водиш с мъдрост. Дават ти мускул, ти се сражаваш като хала. Отдават ти своята жизненост – ти се трудиш неуморно за тях. Живееш за тях. И ако ги обичаш както се полага – умираш за тях. Никой васал няма да се лиши от дарба за един Владетел на руни, който живее само за себе си.

Това бяха думите, на които кралица Ордън беше учила своя син. Самата тя беше силна жена, учила Габорн, че зад суровата външност на баща му живее човек, отдаден на твърди принципи. Вярно беше, че в предните години крал Ордън беше изкупувал дарове от бедняци, и макар някои да смятаха това поведение за неморално, за начин човек да се възползва от човешката нищета, крал Ордън го разбираше другояче. Беше твърдял: „Някои хора обичат парите повече от близките си. Защо човек да не превърне слабостта на такива хора в своя сила?“

Наистина, защо не? Аргументът беше добър, изричан от човек, който се стремеше единствено да донесе добруване на своето кралство. Все пак през последните три години баща му се беше отказал от тази практика, престанал беше да взима дарове от бедните. Беше казал на Габорн: „Не бях прав. Пак бих купил дарове, стига да мога разумно да преценя мотивите на другите.“ Но несретниците, които се стремяха да продадат дарбите си, често имаха много причини за това: дори най-големите окаяници между тях хранеха някаква благородна обич към семейство и близки и поради това можеха да си въобразят, че продавайки своя дар, извършват акт на саможертва. Но сред тях се срещаха и отчайващо бедни, хора, които не виждаха никакъв друг начин да се отърват от беднотията, освен като се продадат.

– Купете ми слуха – примолил се беше веднъж един селяк на бащата на Габорн след големите наводнения преди четири години. – За какво са ми ушите, щом слушам с тях само плача на гладните си деца?

Светът беше пълен с отчаяни същества, хора, които по една или друга причина бяха вдигнали ръце от живота. Бащата на Габорн не беше купил слуха на селянина. Вместо това му беше дал храна, колкото да изкара зимата, дървен материал и работници да си възстанови дома, и зърно за посев за идущата пролет.

Надежда. Дал му беше надежда. Габорн се зачуди какво ли щеше да си мисли Йоме за баща му, ако знаеше тази история. Може би щеше да мисли по-хубави неща за него. Дано само да доживееше, за да ги чуе.

Вдигна очи към върховете на дърветата. Черни резки върху още по-черния фон. Всеки поглед към града и стените на замъка само го изпълваше с още повече отчаяние.

Малко можеше да постигне, ако тръгнеше да се бие срещу Радж Атън. Наистина, можеше да се крие в града и, да речем, да убива от засада по някой войник. Но колко щеше да продължи това? Колко щеше да издържи, преди да го заловят?

Нямаше да е дълго.

„И все пак с какво ще помогна на тези, които разчитат на мен, ако избягам сега?“ – чудеше се Габорн. Трябваше да направи нещо повече. Трябваше да се опита да спаси Йоме и Бинесман… и всички останали.

Вярно, баща му трябваше да разбере, че замък Силвареста е паднал, и трябваше да научи как точно е завзет.

И копнежът по дома обзе Габорн. Колкото и да се беше възхищавал на силата на народа на Хиърдън, колкото и внушителни да бяха високите каменни сгради, колкото и прохладно и ветровито да беше тук, с градините за наслада по всеки ъгъл, мястото му беше чуждо.

Габорн не беше живял много в двореца през последните осем години – цялото си време бе прекарал на петдесетина мили от дома, в Къщата на Разбирането, с нейните строги схолари и сурови спални. Очаквал беше с нетърпение да се завърне у дома след това пътуване. Вече от години копнееше да спи в голямото си легло с постелята от пухкав памук, на което спеше като дете, да се буди от милувката на утринния вятър, повял откъм житните поля през дантелените му пердета.

Беше си представял как ще прекара зимата в ядене на вкусна храна, в изучаване на бойни тактики с баща си, в дуели с войниците от гвардията. Боренсон му бе обещал да го запознае с най-добрите кръчми в Мистария. А освен това и Йоме, чиято нежна доброта го бе съблазнила като никоя друга. Беше се надявал да я отведе със себе си у дома.

Толкова много удоволствия си беше представял.

Габорн искаше да се върне у дома. Глупаво желание – желание да се грижат за него, да живее без грижи, като дете.

Спомни си детството – как ловеше зайци в лешниковата градина със старата си рижа хрътка. Спомни си дните, когато баща му го водеше да ловят пъстърва в потока Чиста сълза – как плачещите върби се свеждаха над водата и дългите червеи висяха между клоните, закачени на копринените нишки, примамвайки пъстървата. В онези дни животът му се струваше безкрайно лято.

Но Габорн не можеше да се върне.

Отчайваше го мисълта дори че ще се отдалечи жив от замъка Силвареста.

Поне засега не можеше да измисли убедителна причина да си отиде оттук. Много скоро баща му щеше да чуе за падането на замъка. Селяците щяха да пръснат мълвата надлъж и шир. Крал Ордън беше на път. Най-много на три дни оттук. Още утре щеше да чуе за това.

Не, Габорн нямаше нужда да предупреждава баща си. Трябваше да отведе на безопасно място Роуан. Някое топло място, където да може да се изцери. Трябваше да помогне на Йоме. А имаше и едно още по-голямо задължение.

Беше положил клетва да не наранява земята. На пръв поглед клетвата изглеждаше лесна за спазване, защото той не искаше земята да търпи рани. Но сега се замисли за скритото послание на клетвата. В този момент огнетъкачите горяха градината на Бинесман. Не беше ли той клетвообвързан да се опълчи на огнетъкачите, да ги спре?

Вслуша се дълбоко в сърцето си, за да усети земната воля по този въпрос.

Огънят горе на хълма изведнъж лумна по-ярък, или навярно огнената светлина вече се отразяваше и от облаците дим над пожара. Сладникавата миризма бе задушаваща. Отвъд реката излая върколак. Габорн дочу и ръмженето на другите. Казваха, че върколаците се боят от водата. Габорн се надяваше да се боят достатъчно, за да не им хрумне да я преплуват и да започнат да го търсят.

По въпроса за градината не почувства нищо. Никакъв подтик, било да спре пожара или да се примири с него. Разбира се, ако Бинесман беше поискал да остане да я брани, щеше да го направи.

Габорн изгази тихо от реката и отиде при Роуан, която все още седеше свита под върбите.

Прегърна я през раменете да я стопли малко. Чудеше се какво да направи, къде да се скрие. Дощя му се да го скрие земята, дощя му се да има някоя голяма дупка, в която да изпълзи и да се зарови. И изпита… правота, че е пожелал това, почувства, че земята ще го скрие точно така.

– Роуан, знаеш ли някое място тук в града, където можем да се скрием? Някое мазе, яма?

– Да се скрием? Няма ли да плуваме?

– Водата е много плитка и много студена. – Габорн облиза устни. – Тъй че аз ще остана и ще се боря с Радж Атън, колкото мога. Той има тук войници и Посветители. Най-добре мога да му нанеса удар, ако остана.

Роуан се притисна до него, мъчейки се да се стопли. Зъбите ѝ тракаха. Той усети будещата тръпки мекота на гърдите ѝ, притиснати до гръдта му, милувката на развяната ѝ коса по бузата му. Момичето трепереше, сигурно повече от студ, отколкото от страх. Беше мокра, а нямаше жизнеността на Габорн, която да ѝ помогне да надвие студа.

– Оставаш, защото те е страх за мен – прошепна тя с тракащи зъби. – Но аз не мога да остана. Радж Атън ще ми поиска сметка…

Обичайно беше един нов крал да поиска сметка от всички свои поданици, за да разбере кой дължи пари на кралството. Разбира се, там щяха да са и облекчителите на Радж Атън, за да търсят възможни Посветители. Когато хората на Радж Атън разберяха, че Роуан се е посветила на мъртвата кралица, най-вероятно щяха да я подложат на изтезания.

– Може би – каза Габорн. – За това ще мислим по-късно. Но засега трябва да се скрием. Тъй че кажи ми някое такова място. Дупка. Място, където миризмата е силна.

– Мазетата за подправки? – прошепна Роуан. – Горе над кралските конюшни.

– Мазета? – повтори Габорн, усетил че точно това е мястото. Точно там щеше да го заведе земята.

– Лете Бинесман събира треви за продан, а на кралския празник купува други. Сега мазето е пълно със сандъци. Горе на хълма, над конюшните.

Габорн помисли. Нямаше да влизат много навътре в града, при това щяха да се върнат по дирите си и да объркат ловците.

– А пазачи? Подправките са скъпи.

Роуан поклати глава.

– Кухненското ратайче спи в една стая над мазетата. Но той… всички го знаят, че хърка и при гръмотевици.

Габорн взе вързопчето със силарите и го натика с усилие в джоба си. Мазетата, изглежда, бяха точно мястото, което му трябваше. Отдалечено и скрито, с толкова силни миризми, че щеше да скрие неговата.

– Да вървим – подкани я той, но не тръгна направо по склона, а взе Роуан на ръце, занесе я до реката, след което загази срещу течението сред плитчините, за да скрие миризмата си.

Течението се усили. Тук воденичната вада се отделяше от реката и пълнеше рова. Бреговете покрай вадата бяха направени високи, така че когато Габорн стигна до нея, можеше да гази в плитчините под добро прикритие, докато не се озова точно под тракащото, пляскащо и скърцащо колело. Вдясно от него имаше каменна стена, отделяща вадата от главното русло на реката и широкия вир. Вляво беше самата воденица и стръмната пътека до нея водеше до замъка.

Габорн спря. Не можеше да продължи по-нататък. Сега трябваше да изкачи брега на вадата, после да хване пътеката през дърветата и да се върне при стените на замъка.

Започна да изкачва брега. Тревата тук беше суха и залиняла – високи повехнали стъбла.

Зърна пред себе си, до воденицата, един торбалан – настръхнало дребно получовешко същество с лице като на плъх, стиснало заострена тояга. Пазеше над една дупка, прокопана в основите, с гръб към Габорн.