Текст книги "Битие"

58.
Отчаяние

– Вече не се сражават само с лазери – каза Генадий. – Много от нападателите като че ли стрелят с някакви оръжия, използващи кинетична енергия.

– Имаш предвид снаряди? – попита Акана. – Те няма ли да са по-бавни? По-трудни за прицелване покрай всички онези астероиди, премятащи се на различни орбити? Пък и целта може да успее да се измъкне.

– Как може буца кристал да се измъкне? – обади се Емили Тан.

– Явно – отвърна Хайхон Мин – там има неща с повече… физически възможности… отколкото тези на пасивни кристали.

От известно време това беше очевидно. Въпреки всичко изглеждаше важно някой да каже на глас онова, което си мислеха всички. „Намираме се в нова територия“ – осъзна Джералд.

– Именно! Значи… – Акана примигна. – О, разбирам. Ако изстреляш снаряд с висока скорост и му е нужно време да пресече орбитата на целта, това дава възможност на теб да се скриеш или да се махнеш преди някой да е забелязал и да е отвърнал на удара. А с лазер не можеш да го направиш.

– Зависи от това дали някой използва радар… – започна да умува Генадий, но накрая поклати глава и се отказа.

– Но защо изобщо се бият? – попита д-р Чомбе. – Каква е причината за всичко това?

– Имаш предвид освен желанието да изкарат акъла на няколко милиарда земни жители ли? – ехидно попита Емили.

„Или слагат край на всички онези тъпи твърдения за фалшификат“ – с горчиво задоволство си помисли Джералд. Една от жертвите беше репутацията на Хамиш Брукман и поддръжниците му. Е, sic transit gloria2727
  Тъй отминава славата (лат.). – Б.пр.


[Закрыть].

Хавайският антрополог Бен Фланъри посочи прибрания от Джералд (сякаш преди векове) обект от космоса, който сега бе покрит с дебел черен плат. Записващите техници бяха отпратени и светлината бе изключена. Членовете на комисията бяха осъзнали нещо – все още бе нужно от време на време да се дава урок на Артефакта.

– Вече знаехме, че има фракции. Машини, които са свързани с нашия Артефакт и са част от същото междузвездно потомство, може да са се разтревожили, че други типове са започнали да привличат вниманието към себе си. После дойдоха новините от Земята за подготвяни експедиции, които да донесат други варианти за сравнение. Това е била последната капка. Братовчедите на нашия Артефакт се намесват и прибягват до сила, за да премахнат конкуренцията.

– И това е довело до ответен удар. Примирието, продължило вероятно епохи, изведнъж свършва.

– За да се постигне какво? – попита Емили.

– За да се спечели най-ценната стока в Слънчевата система – вниманието на човечеството.

Джералд изпита съчувствие към Бен – миролюбив човек, принуден против волята му да анализира война. Конфликт, който явно продължава от милиони години, без нито един жив участник. Но въпреки това изпълнен с насилие.

Акана се беше умълчала, очилата й бяха станали непрозрачни. Зъбите й тракаха като луди и Джералд си помисли, че различава сред субвокалните й изсумтявания нещо като „Да, сър“, повторено няколко пъти.

„Опа“ – помисли си той.

– Знаете ли, има и алтернативна теория – рече Генадий, без да забелязва, че вниманието на Акана е насочено другаде. – Вече решихме, че тези кристални артефакти много приличат на вируси. Е, в такъв случай да разгледаме биологичната аналогия. Може пък машините, стрелящи в космическите вируси, да са един вид имунна…

Очилата на Акана изведнъж станаха прозрачни и тя се понадигна. Макар че бе дребна, стойката й бе властна, на човек, който току-що е бил повишен в звание в системата на Въздушнокосмическите сили на Съединените щати. Позата й въдвори мълчание по-добре от всяка изречена заповед.

– Обадиха ми се от Белия дом. Всички планове за други мисии за събиране на артефакти се отлагат. Беше ми съобщено, че подобни нареждания са били дадени и във Велики Китай.

Замълча, докато Хайхон Мин се консултираше с правителството си. След няколко секунди той кимна.

– Точно така. Има обаче и още. Ще бъдете ли така добри да ми дадете минутка? – Сега бе негов ред да изчезне зад очилата си, които станаха абсолютно непрозрачни.

Джералд и останалите се спогледаха. В миналото са били необходими седмици и дори месеци, за да може един посланик да се консултира с правителството си. А сега двете минути сякаш се разтеглиха във вечност. Хайхон Мин сумтеше с видима изненада… после протестиращо… и накрая явно се подчини.

Най-сетне вдигна решително очилата си, огледа събралите се около масата и продължи:

– Изглежда, вече разполагаме с достатъчно причини за пълно обединяване на ресурси и информация.

– Ъ-ъ-ъ, мислех си, че вече го правим – отбеляза Генадий.

Джералд обаче поклати глава.

– Мисля, че почитаемият ни колега от Възроденото средно царство има предвид нещо конкретно. Нещо, което е бил принуден досега да скрива.

Хайхон Мин се съгласи с кратко отсечено кимане. Признанието явно му причиняваше известна болка.

– Моите искрени извинения за това. Но сега мога да разкрия, че отдавна подозирахме за съществуването на най-малко един или повече артефакти пратеници тук, на Земята.

– Искате да кажете различни от онези разбити останки, които хората изкопават през последните седмици ли?

– Искам да кажа, че някои елементи в нашето почтено общество отдавна вярват в говорещи камъни, паднали от небето. Някои истории се смятат за по-достоверни от други. Например навремето е имало един екземпляр, пазен в Летния дворец на императора, докато не бил откраднат от европейски войници по време на Втората опиумна война. Твърди се, че предметът предизвиквал много живи сънища. Друг, изваяно яйце от особено блед нефрит с уж „магически качества“, бил откраднат от Националния музей от Чан Кайши, когато избягал в Тайван. Нито един от тези камъни не е бил виждан отново.

– А те проявявали ли са някои от свойствата, които видяхме тук? – Чомбе махна към покрития с плат Артефакт. – Ясни и категорични образи? Анимирани същества, отговарящи на въпроси?

– Не и в модерни времена или пред надеждни източници – призна китайският представител. – Възможно е обаче да са били повредени от суеверно бърникане или художествени… усъвършенствания. Нашите мандарини и майстори често са проявявали страст да режат и доукрасяват естествено красиви неща – тъжно отбеляза той. – Възможно е също кристалите да са били повредени през вековете войни и грабежи. Древните сведения най-малкото показват, че те биха били добри обекти за изследване. И може би в момента се изучават от тайни групи.

Това беше неприятно. Някакъв таен сбор на мощен елит, печелещ предимство, като сравнява своя таен източник с пороя публична информация от Хаванския артефакт.

– Има и още по-стари легенди или смътни намеци, че магически камъни са били погребвани в гробници на владетели. И също така…

Бен Фланъри въздъхна. Не искаше да го разсейват.

– Това ли е всичко, което искахте да ни кажете? Че някои музейни експонати може някога да са проблеснали за малко, преди да бъдат обработени и направени безполезни? От думите ви останах с впечатление, че вече разполагате с нещо по-съществено.

Хайхон Мин поклати глава.

– За малко щяхме да разполагаме. Особено обещаващ екземпляр, който непрекъснато се измъква от ръцете ни. И то не само веднъж, а често, в рамките на едно поколение.

– Едно поколение? – озадачено повтори Акана. – Но…

– От толкова време подозираме, че нещо забележително, някакъв непокътнат пратеник, може да се намира в частни ръце. Издирванията ни на няколко пъти ни отведоха почти до него.

„И ако се бяхте сдобили с работещ кристал преди аз да намеря такъв в орбита – запита се Джералд, – щяхте ли да съобщите за него на света, както направихме ние?“

Хайхон продължи:

– Последното разминаване с кристала, колкото и смущаващо е да го призная, стана само преди малко повече от ден. Трийсет часа, ако трябва да съм точен. Оттогава търсим здравата. И като че ли по петите му са и други сили.

– Но… – Акана се наведе напред и опря лакти на гладката повърхност на масата. – Откъде знаете, че това не е поредният камък фетиш, кристален череп или нещо друго, изработено от човек…

– Знаем – твърдо заяви представителят на Велики Китай. – И сега съм оторизиран да ви покажа какво точно знаем.

Със сумтене и движения на ръцете Хайхон Мин извика над масата картина. Нещо като свитък или тънък документ, една-единствена страница, която се разпъна и заблестя в пикселизирани дъги, сякаш осветена от падаща под ъгъл светлина. Джералд присви очи. Ииуерът му компенсира и интерпретира.

Паметен лист. По-старо устройство за съхраняване на данни с обем десет петабайта.

Тънкият обект се зарея в синтетично 3-D над тях, след това се изглади, като се въртеше и блестеше във всеки цвят на дъгата.

– Записът попадна в ръцете ни само преди три часа. В момента пътува към Пекин, но предварително свалените данни съдържат информация, която е толкова стряскаща, че ми е наредено да я споделя с вас.

В ъгъла на паметния лист се появи малко петънце чернота. Разгъна се веднъж… два… няколко пъти… и продължи да се разраства. След това в петното се появиха блестящите точки на звезди, които се въртяха и разпръскваха и бързо се подредиха в изкуствен триизмерен космос с непознати съзвездия… обгръщащи от всички страни някакъв синьо-кафеникав свят. Свят, който със сигурност не беше Земята. Нито някой от десетките, показани от Хаванския артефакт, поне доколкото можеше да прецени Джералд.

– Както казах, не открихме самия междузвезден пътник – обясни Хайхон Мин. – Кристалът може би вече е скрит на тайно място от някоя държава, клика или банда. Един наш достоен гражданин обаче ни осигури този запис, съдържащ десетки часове изходни данни от Небесното яйце.

– Небесно яйце ли?

– Оригиналният артефакт е национално богатство на Китай. Той е наш и можем да го наричаме както си изберем. И бъдете сигурни, че ще го намерим! А междувременно, ето една част от съкровището му. Не забравяйте, че и аз виждам това за първи път.

Хайхон Мин направи знак и последва разказ, изграден изцяло от образи.

Започна с това как жителите на синьо-кафеникавия свят изстрелват мъничка проблясваща сонда и използват огромни машини, за да изпратят ярки лъчи, засилващи тънкото й платно през огромната космическа пустош. Генадий и Рамеш замърмориха за техническите разлики между показания тук метод и описания от Хаванския артефакт. Никой друг не проговори. Малкият пратеник летеше в мрака… и след това бе осветен от бързо приближаващо слънце.

Джералд затаи дъх, когато внезапно появилият се Юпитер улови и отклони малкия пратеник… който след това се понесе на слалом между другите планети, като непрекъснато забавяше ход, докато най-сетне не се появи познатото кълбо, което хвана космическия пътешественик в последна огнена прегръдка…

… последвана от зашеметяващо, омекотено от снега приземяване. После откриването му от хора в кожени дрехи… А историята тепърва започваше.

Нямаше почивки за храна и дори за тоалетна, нито някой проговори. Не и докато не се появи една-единствена дума, която заблестя над масата, точно до покритата издутина на Хаванския артефакт. Бе древна китайска идеограма, рееща се и мъждукаща в калиграфски стил, който изглеждаше докачлив. Дори гневен.

Ииуерът на Джералд нямаше проблем с превода. И изведнъж той разбра защо Хайхон Мин и началниците му изведнъж бяха решили да споделят всичко, което знаят.

ЛЪЖЦИ.

ТЕСТ ЗА ЛОЯЛНОСТ

Трябва да го оставиш на момчетата и момичетата от контактната комисия. Те измислят умни трикове да накарат Артефакта да сътрудничи. Първо с онази дресировка, към която прибягнаха миналия месец. А сега чрез отказ да записват безкрайните чертежи и технически наръчници, бълвани от сондата.

Кой би си помислил да опита това? Да каже не на безплатен подарък? Да откаже нещо, което човешките същества желаят страстно – всички онези върхови технологии, за да постигнат най-важното.

Все пак има логика. Какъв е основният приоритет на сондата? Да ни накара да произвеждаме още сонди. Без значение дали тази крайна цел е добра, лоша или неутрална. Артефактът трябва да жадува да ни научи на тези технологии. Жажда, от която можем да се възползваме. Хидеоши и хората й са схватливи. Няма да почешат сърбежа на Артефакта без някакво заплащане от негова страна. А искането им?

Още разговори с пътниците. С един, двама или трима на сесия.

Това стана по-наложително, когато засякохме лазери и оръдия в Астероидния пояс! Комисията настоя за обяснение – и Най-стария оцелял първоначално изрази изненада, после безразличие, а накрая приписа всичко на „лоши машини от по-ранни епохи“.

И добави, че „вие хората можете да се защитите, като свалите мощни средства. Нека ви покажем как да изпращате мощни лъчи, които могат да изчистят слънчевата ви система!“.

Хм. Изкушаващо. Убедително. Кой отказва предложение за големи пушки?

А Джералд Ливингстън хвърли Черната кърпа и потопи извънземните в мрак – докато накрая не приеха условията. Един час срещу един час. Те ни учат на нови технологии известно време, след което ние получаваме различна гледна точка – доколкото е такава.

Така се връщаме на интервюто с Пикиращия рибоубиец, най-младия член, горд, че неговата раса е създала Артефакта, който държим в ръцете си, и на пръв поглед безразличен към факта, че не засичаме никакви следи от индустрия или радиосигнали от родния му свят. „Всяка органика умира“ – отвърна той, свивайки шантавите си криле.

А Сепийка… тя сама си избра името от петдесет хиляди, предложени от хлапета от целия свят. Проява на чувство за хумор от размахващо пипала псевдоглавоного! Основният й принос към човешката култура – нова и убедителна дефиниция на „ирония“ – накара интелектуалците да се запитат защо не си помислихме за това! И ни трябваше извънземен, за да го разберем. Ха.

Въпреки това Сепийка не се отклонява от партийната линия на Най-стария. Той признава, че Артефактът може наистина да е като вирус, както казват критиците, но добронамерен и сътрапезник. И даде стотици примери от нашата медицинска литература. Доста убедителни доводи.

Други са по-трудни за разбиране. Например подобното на гъсеница същество, което по време на всяко интервю се взира от кристала към всеки човек наблизо и после бълва серия пренебрежителни символи, които се превеждат като „Леле, ама че въображение имам!“

Типичен пример на болестта на Ноукс, спечелила на създанието консесусното име Бени.

– Какво очаквахте? – отбеляза М’м пор’лок, който прилича на гигантска червеникава видра, след като помогна да отведат Бени. – Цяла вечност се носим в космоса, като или спим, или се забавляваме в огромни виртуални нива дълбоко в кристалния ни съд. Можете да се изгубите насън. Или да пропуснете шанса да вкусите обективната реалност при кратката среща с жива раса.

И вие ли сте като мен? Оставате ли от думите на М’м пор’лок с впечатление за нещо неизказано?

И в по-общ план – това от полза ли е?

Разбира се, разговорите донякъде удовлетворяват любопитството ни – мъничко. Зърваме странни изкуства и вкусваме културните черти, които можем да схванем. Това дава на нашите психолози и други експерти шанс да определят модели на поведение, да съпоставят извънземните и тъй нататък. Но сериозно, какво очакват те – може би да измислят детектор на лъжата за извънземни? Някакъв начин да проверим историите, които ни разказват? Или да отделим добрите предложения на Артефакта от рекламите? От онези части, които представляват интерес единствено за вируса?

Подозрението си остава. Разнообразието на деветдесетте раси, което виждаме – дали то не е измислено по някакъв начин? Роля, овладяна след появата пред най-различни публики в продължение на десет милиона години? Куклено представление, служещо на една дългосрочна цел…

… убеждаването?