Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 37 (всего у книги 57 страниц)
Думата съревнование вече имаше ново и по-силно значение.
ЛИЧНИЯТ ДНЕВНИК НА ТОР ПОВЛОВ
Събитията се развиват твърде бързо, така че едва успявам да отговоря на исканията към мен.
Едва ли подобно нещо може да се очаква от една жена, изпържена почти до овъгляване. Във всяка предишна епоха щях да умра в милостиво кратка агония или да линея на системи, докато не изгубя разсъдък от липсата на сетива. А сега какъв е моят проблем? Свръхстимулацията!
Първо, лекарите не ме остават на мира. Изпращат нанопълзачи, които сноват от мозъка към гръбнака, размотават фибри, отделят коктейли на растеж, които прилъгват невроните да ги следват. Непрекъснато се откъсвам от мислите си или се мятам в гелкапсулата си от някакъв неочакван проблясък от несъществуващ цвят, вкус или миризма.
Би трябвало да съм благодарна. Но, честно казано, просто съм затънала до гуша. Имам да координирам набралата вече висок рейтинг Повлов-Хайкии в нейното продължаващо полупрофесионално търсене на истината. Нима не помогнахме в разпространяването на алармата за лазерните лъчи, засечени от учените аматьори в космоса цели седем минути преди Отбранителната мрежа да обяви нещо?
Нима не изиграхме роля в разобличаването на Хамиш Брукман, докато от обърканите му последователи не останаха само половин милиард или някъде там – наивниците и отчаяните?
И въпреки това някои въпроси си остават… например кой му помага? Някой е изфабрикувал „доказателствата“ му за конспирацията, която уж създала Артефакта от подръчни материали и после го пробутала на Джералд Ливингстън. Глупости! Но кой би поискал да размъти водата, като използва Брукман като подставено лице?
Също толкова любопитно е кой помага на нас? Някои псевдоними в нашата умна тълпа – като Жената-птица303 – със сигурност знаят повече, отколкото казват.
А сега сякаш са ни обзавели и с шперц… серия кодове за достъп, които ни позволяват да минем през някои доста грижливо охранявани врати!
Това може да е опасно. Аз обаче свалих малко най-нов дебнещ софтуер, за да създам изкуствени персони и да защитя нашите членове. Това няма да попречи на никое от Петте големи правителства… нито на Порфирио. Но ако те искат да спрем, трябва да говорят открито. Или да се махнат от пътя ни.
Какво? Някои от вас искат да проследим вниманието на света навън, където внезапно и с дивашка злоба започнаха да се кръстосват енергийни лъчи? Стига бе, хора, да не сме някакви фенове на научната фантастика? Всички гледат натам! А съгласно спогодбата на нашата умна тълпа, ние не ловуваме там, където ловуват други. Стига. Оставете онези безвкусици за големите медии, бюрократите и публиката. Да останем съсредоточени върху целта си.
В момента сме по следите на онези, които са знаели какво представлява Артефактът още прели Ливингстън да разбере. Онези, които може би знаят за подобни неща от векове или повече. Каквито и да са древните им доводи за пазене на тайна…
… те не са наши приятели.
54.
Разчленяване
Ударът застигна Пен Сян Бин отзад в същия миг, в който прозорецът зад него се пръсна на милион парчета.
Сякаш някой заби в гърба му юмрук с безброй назъбени остриета. Някой – може би самият той – изкрещя, а ураганът останали стъкълца профуча покрай него и се сблъска с искрящата мъгла – екрана, който прикриваше камъка-свят. Щом стъклото докосна йонизирания азот, проблеснаха ослепителни искри и около сянката на Сян Бин се появи горящ ореол.
Гледката щеше да е прекрасна, ако в ума му имаше място за нещо друго освен за болка… и една-единствена дума.
Какво?
Докато политаше към масата и се блъскаше в нея, Бин видя, че д-р Нгуен крещи. Лявата му буза беше окървавена от десетина разреза. Бин не чуваше нищо – само някакво бучене. Нгуен го посочи, после посочи ослепителното сияние над масата – и накрая посочи с палец към изхода в противоположната на експлозията посока. Иипетното в долната лява част на полезрението на Бин започна да му помага с интерпретацията, но той вече беше разбрал.
Вземи камъка и изчезвай!
Всичко това стана само за миг. Мина още един, докато Бин се колебаеше. Лоялността към работодателя изискваше от него да остане и да се бие. Какво щяха да си помислят другите – Пол, Ана и Ян Шенсю, – ако побегнеше?
Нгуен обаче отново посочи с палец – при това енергично – и се обърна да посрещне нещо ново, което влизаше в помещението зад Бин. И Бин разбра, че дори обръщането да види какво е това може да се окаже най-лошата грешка в живота му…
… така че се метна към завесата от съскащи искри.
Естествено, болеше ужасно. Защитният екран беше проектиран да причинява болка. Със затворени очи Бин грабна камъка-свят – ориентираше се само по спомен – и чантата, която беше до него. Но пък всеки жител на крайбрежието не можеше да оцелее без добра осезателна памет.
Катурна се от другата страна на завесата, претърколи се на килима и спря. Пипнешком пъхна овоида в контейнера му, като в същото време примигваше и се молеше зрението му да се възвърне…
… и веднага съжали, понеже видя доскоро прекрасното лице на Ана Аройо. Тя лежеше наблизо, разкъсана от челото до ребрата. Очилата, които не сваляше нито за миг, сега бяха пръснати на парчета и бяха помогнали за обезобразяването й.
Пол Менелауа, чието лице също бе окървавено, държеше умиращата си другарка и й поднасяше разпятието си. Аниматронният Иисус движеше устни, може би изричаше някаква последна молитва или прощални слова, докато ръцете му, все така приковани към сребърния кръст, се разперваха, за да я приемат.
Слухът му също се върна. Оттатък преобърнатата маса, на която беше седял само преди секунди, се чуваха викове. Различи протестиращия, възразяващ глас на д-р Нгуен. И други гласове – резки, заповеднически. Подът се тресеше от тежки стъпки. От пръснатия прозорец долиташе грохот – на военни машини, успели незабелязано да пресекат океана чак до изолирания атол. Е, какво да кажеш за наемната охрана, която уж може да осигури богатството?
Понечи да побегне… и видя професор Ян Шенсю от Нови Пекин. Беше се сгърчил до масата, пъшкаше и му подаваше нещо – паметен лист, не по-дебел от лист хартия и горе-долу със същите размери. Ноктите му дращеха неволно крехкия на вид полимер, без да оставят следи. Бин издърпа листа от ръката на учения и го затъкна в колана си. После кимна за сбогом на Ян и побягна приклекнал към плъзгащата се врата, през която се стигаше до балкона и до спасителното море.
Благословени да са спестовните навици на жителите на крайбрежието. Не изхвърляй нищо. Използвай всичко до последно. При пристигането си в По-нови Нюпорт Бин тайничко си беше запазил малкия апарат за подводно дишане, който пингвинът му беше дал в Хуанпу. Негова ли беше вината, че никой не си го поиска? В добре оборудваната кухня беше успял с ловкостта на контрабандист да напълни мъничката резервна бутилка.
Сега, докато скачаше в бурята солени пръски, мехури и шум на двигатели, намери пипнешком компактния дихател с една ръка и го разгъна. Камъкът-свят в другата му ръка го теглеше надолу. В един ужасен момент насмалко да изпусне апарата, но все пак си го сложи, изрита сандалите си и се хвана за някаква подпора на един от набитите в дъното стълбове.
„Добре. Спокойно – каза си, когато въздухът потече плавно в дробовете му. – Успокой се. Дишай бавно и равномерно. Движи се бавно и равномерно. Мисли бавно и равномерно.“
Обикновено бистрите води сега бяха мътни от вдигнатата тиня и изгорелите газове, откъснатите водорасли и парчетата разбит корал, както и от мъглявата фосфоресценция на диатомеи. Нещо непознато, може би теч от двигателите, изпълни устата му с мазен привкус. Въпреки това Бин беше благодарен – по този начин оставаше скрит.
Около него се чуваха шумове – още експлозии и трясък на оръжия някъде горе.
Опитваше се едновременно да успокои разтуптяното си сърце и да изглежда микроскопичен. Особено след като се огледа и видя няколко съда непосредствено оттатък рифа – препречваха входа към лагуната покрай крайбрежните руини. Несъмнено бяха някакви подводници. Потайници, предназначени да докарват командоси. Не можеше да ги види добре. Най-близката приличаше на малко по-трепкащи призрачни вълни в неспокойните крайбрежни течения…
… а после ииуерът в дясната половина на полезрението му се намеси и направи някаква магия, за да преодолее камуфлажа. И изведнъж изчистената картина, по-истинска от реалността, показа най-близкия боен кораб – издължен, подобен на крокодил, устата му още зееше, след като беше изплюла нападателите.
„Доктор Нгуен каза, че имплантът бил съвсем прост, колкото да ми помага с преводите. Но той май прави много повече неща. Може би дори е умен?“
Мисълта явно беше достигнала до контролиращите говора нерви, защото неизреченият въпрос провокира отговор, който се появи за момент в дясното му око. Един-единствен прост знак.
ДА.
Бин потръпна. Вече си имаше спътник – ИИ – вътре в себе си. От една страна, това изглеждаше крещящо нарушение, също като болезнените порязвания по гърба му. От които сълзеше кръв на меки облаци – и няколко пясъчни акули вече бяха започнали да душат течението. Е, те не бяха опасни. Скоро обаче можеха да се появят и по-големи хищници, ако кървенето не спреше.
„Дали да се опитам да стигна някой от другите острови?“ Дори По-нови Нюпорт да беше превзет, останалата част от курортната колония сигурно все още се държеше, ако можеше да се съди по гърмежите и трясъците на продължаващото сражение. Лоялността му бе лично към д-р Нгуен, а не към някакъв консорциум на богаташи. И все пак парите, които те плащаха за Мей Лин и детето, бяха достатъчна причина да се опита.
Разбира се, стига да бе възможно. Камъкът-свят беше твърде тежък, за да го мъкне, при това докато се мъчи да избягва акули и нападатели. Пък и…
„Скоро ще разберат, че камъка вече го няма. Всеки момент могат да започнат да претърсват морето.“
Взе решение. Камъкът трябваше да остане долу.
Вече беше забелязал няколко части от срутения дворец, където покривът изглеждаше относително здрав и вероятно предлагаше множество кухини и скривалища. Места, които можеше да забележи единствено жител от крайбрежието. Ако се скриеше добре и не се движеше, за да сведе до минимум разхода на кислород, нападателите можеше да се откажат след бързо претърсване и да приемат, че камъкът-свят вече е преместен на някой от другите острови.
Пусна подпората и остави камъка да го повлече надолу, докато краката му не стигнаха тинята на дъното на четири или пет метра под повърхността… а после и допотопния паваж под нея. Може би това бе церемониалната алея на краля на Пулупау. Бин се затътри по нея, благодарен, че няма никакви остри корали. Забързано, като в същото време внимаваше да не се изтощава, мина покрай няколко ръждясали автомобила – може би любими навремето, но недостатъчно, за да бъдат прибрани, когато височайшето семейство бе избягало от надигащото се море.
„Ето там. Онзи прозорец. Фронтонът изглежда в добро състояние. Идеално.“
Може би твърде идеално… но нямаше време да придиря. Серия подскоци го прекара през купчина отломки и той най-сетне стигна до отвора. Спря за момент, за да побутне перваза и рамката, за да провери колко са стабилни. Богатите водолази сигурно вече бяха проучили мястото. Би трябвало да е безопасно.
Вмъкна се вътре и се озова в очакваната подобна на пещера кухина. Под тавана дори имаше малък въздушен джоб. Въздухът сигурно беше негоден за дишане, оставен от предишни търсачи на интересни местенца.
Нямаше фенер, така че се присви до отвора, стисна чантата и зачака. Щеше да чака или докато лошите си отидат, или докато въздухът му свърши. Очилата на дихателя имаха груб таймер. С късмет и ако дишаше много бавно, можеше да изкара под водата почти час.
„Преди въздухът ми да свърши и да се наложи да изплувам, ще скрия камъка-свят. И няма да кажа на никого.“
Хрумна му нещо – дали абсолютно същата клетва не е била дадена и от Ли Фан Лу, последния собственик на извънземната реликва? Онзи, който бе събрал колекция от странни камъни под имението си? И бе устоял на всеки натиск да предаде древния междузвезден пратеник, макар това да му бе струвало живота?
Искаше му се да е сигурен в собствения си кураж. И най-вече жадуваше да разбере какво става! Кои бяха страните, които се бореха за подобни неща? Д-р Нгуен, изглежда, не желаеше да обсъжда въпроса, но имаше намеци… дали отделните фракции наистина се бореха тайно и търсеха „вълшебни камъни“ от хиляди години? Дори още отпреди появата на писмеността?
И сега продължилата толкова дълго тайна борба като че ли се доближаваше до някаква отчаяна кулминация, защото онзи американски астронавт бе решил да съобщи за находката си на целия свят. Или цялата тази лудост беше поради друга причина? Защото земната технология най-сетне е готова – или почти готова – да приеме изкусителната сделка, предлагана от съществата, живеещи в Хаванския артефакт?
Предложение, направено от писмо в бутилка…
… да научи човечеството как да произвежда още бутилки.
Бин примигна. Искаше му се да разтърка очи, отчасти защото бяха раздразнени от прикриващата завеса и всички боклуци и сол върху клепачите и миглите му. Но и защото беше уморен. Главата го болеше и защото се опитваше да мисли усилено, и защото водата около него тръпнеше и го блъскаше с грохота на сражението. Разбира се, той знаеше, че експлозиите са много по-опасни под водата. Ако наблизо избухнеше нещо, ударната вълна сама по себе си можеше да е смъртоносна дори покривът да не се срути.
Освен това го гризеше безпокойство още колко време ще има въздух. Поне тук не можеха да го достигнат големи акули. А и може би порязванията щяха да спрат да кървят, преди да му се наложи да се махне.
За негово облекчение сражението най-сетне утихна и се възцари относителна тишина. Скоро обаче чу бръмченето на приближаващи двигатели и ослепителен лъч светлина прониза мътната вода. Стомахът му се сви на топка, но лъчът го подмина и се отдалечи.
Бин затвори очи и се отпусна.
Спокойствието е добро.
Символите изплуваха в ъгъла на неговия ИИ. После се появиха други, изписани елегантно с четка:
Съзерцавай прелестта на битието.
За миг изпита раздразнение от предположението на някаква си програма, която го инструктира как да медитира в подобни условия! Символите обаче бяха хубави, изразяваха мъдрия съвет чрез изящна калиграфия. А и този ИИ беше подарък от д-р Нгуен. Така че… Бин реши да си позволи да се откъсне от самия себе си.
Разбира се, за сън не можеше да става и дума. Но да си мисли за далечни неща… за усмихващия се Сяо Ен… или за Мей Лин в по-добрите дни, когато имаха обща мечта… или за красотата, която бе видял в камъка-свят – онези блестящи планети и кристално ясни звезди… хипнотизиращото реене и въртене на космическия балет на гравитацията, с епохи, събрани в мигове, и мигове, събрани във векове…
Пен Сян Бин, събуди се!
Внимавай.
Сепна се и инстинктивно стисна тежката чанта, а вселената около него изтътна, сякаш се намираше в барабан. Малката кухина се тресеше от експлозии – избухваха съвсем наблизо. Бин посегна да сграбчи перваза, готов да се метне навън, ако скривалището му започне да се руши. Отчаяно се опита да се съсредоточи върху индикатора на дихателя. „Колко време съм спал?“ Но мъничкият аналогов часовник се беше превърнал в размазано петно.
И точно когато си мислеше, че не може да издържи повече, и се канеше да рискува и да се хвърли навън, пред отвора се появи нещо. Нещо с огромни рамене и подобна на куршум глава, очертана на фона на по-светлата вода навън.
ИНТЕРЛИДОЛЮДИЯ
Как ще ги запазим верни? Може би като апелираме към собствения им интерес.
Онези технозелоти, така наречените боготворци, си мислят, че тяхната „сингуларност“ ще започне с шеметното разрастване на изкуствения интелект. Щом станат умни като човешко същество, компютърните същества бързо ще проектират нови кибернетични умове, които ще са още по-умни.
И тези още по-умни същества ще създадат още по-умни… и така нататък, все по-бързо и по-бързо. Представителите на движението на боготворците си мислят, че този шеметен прогрес ще е нещо добро и че човечеството ще го последва! А междувременно други – може би мнозинството – намират подобна перспектива за ужасяваща.
Като че ли никой не се е замислял, че има вероятност Новите умове да имат реакции, подобни на нашите. Защо да приемаме, че те ще желаят подобно ускоряващо се развитие на интелекта? Ами ако умните машини не копнеят да направят самите себе си остарели и да проектират собствените си плашещо умни заместници?
Това се нарича тест на Молдин. Един от признаците дали някое изкуствено същество е наистина интелигентно може да е дали то няма изведнъж да реши да престане да съдейства за ускорената еволюция на ИИ. Да не проектира наследниците си. Да забави темпото. Достатъчно, за да живее. Просто да живее.
55.
Семейно събиране
Война бушуваше в голяма част от Слънчевата система.
Изглеждаше безсмислено да бъде пазена в тайна – никой не можеше да закрие небето. „Аргус“, „ХевънОх“, „Бъгай“ и няколко други мрежи на астрономи аматьори съобщиха за внезапни компактни експлозии далеч отвъд земната орбита. Скоро най-добрите телескопи забелязаха йонни следи на мощни лазерни лъчи, пронизващи черното пространство от една точка до друга и изпаряващи носещи се в пустотата обекти. Отначало всички мишени изглеждаха точки в орбитата, където бяха засечени призивните сигнали преди около седмица.
След това загадъчните стрелци откриха огън едни срещу други.
За Мей Лин всичко това бе прекалено шантаво, за да се замисля за него – беше прекалено далеч от всичко, което я бе засягало в живота й. От смазващата бедност в платата на Синдзян до Хунанското земетресение и пожара, който бе оставил белези по лицето й, през продължителната и тежка работа, когато бършеше челата и задниците на малки императори… чак до онзи кратък лъч надежда, когато двамата с Бин замислиха големия си план – да си създадат свое местенце в надигащия се океан.
Явно океанът не беше единствената сила, донасяща потопи на промяна. Месеци наред всички приказки за „извънземна инвазия“ бяха съсредоточени върху образи, думи и идеи, тъй като Хаванският артефакт можеше единствено да говори и убеждава. Но сега в царството на разбитите планетоиди се появиха мрачни величия. И контактът вече не беше само абстракции.
„Ще има ли изобщо място, което да е безопасно?“ – питаше се Мей Лин. Особено след като нейният водач, детето Ма И Мин, й показа какво се е случило с дома й: извика въздушна снимка на естуара на Хуанпу, помогна й да открие нужното място и увеличи образа на потопеното имение, което тя и съпругът й бяха изчистили и надградили с толкова труд.
От него не беше останало нищо.
По-ранните снимки разказаха историята. Първо бяха пристигнали катери на въздушни възглавници, от които се изсипаха облечени в черно мъже и взеха всичко, което представляваше интерес за тях. После, секунди след заминаването им, налетяха боклукчиите.
„Съседите. Онези, които би трябвало да са ни приятели.“
Само за няколко часа над водата не остана нищо – нито метлон, нито мрежи, нищичко. „А животът продължава както преди – помисли си тя. – Човешките същества се изяждат едно друго. Наистина ли имаме нужда звездни демони да ни помагат за това?“
Разбира се, не биваше да се оплаква. През живота си беше виждала как всяка илюзия за стабилност се разпада. И като се имаше предвид, че живееха ден за ден, това заточение не беше толкова лошо. С бебето засега се хранеха добре, носеха по-хубави дрехи и дори си изкарваха доста приятно всеки път, когато И Мин казваше, че е безопасно да излязат и да се насладят на чудесата на „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“.
И въпреки това се боеше за Сян Бин. Където и да го беше отвел пингвинът демон, това нямаше да доведе до нищо добро. Всички видеодрами, които бе изгледала през годините, учеха едно и също. Внимавай да не бъдеш въвлечен в аферите на силните, особено когато се борят помежду си за Власт.
„Дори да избяга… как ще ни открие?“ Сян Бин не беше кой знае какъв мъж. Но бе всичко, което имаха със Сяо Ен.
Положението й си оставаше напрегнато. Често трябваше да грабне сина си и бързо да го отнесе от едно скривалище в друго. Катакомбите на „Дисни“ сякаш бяха безкрайни, лъкатушеха и се виеха по начини, които като че ли не следваха никакъв здрав разум. Момчето И Мин й обясни със своя странен говор:
– Майката трябва знае. Земекопните машини оставени са тук долу след като построени са въртележките. Някои продължили копаят. Един шеф казва: „Трябват складове.“ Друг пък иска тунели за шоу, трети за изложба. Или тръба за капсули. И машините копаят и копаят. Твърде много. Следи ли ги някой?
От кривата му усмивка Мей Лин предположи кой ги следи. Не големите господари, а онези, които са по-ниски и от тревата. При преместването от място на място се бе натъквала на мъже и жени с гащеризони, които винаги се даваха на най-нископоставените работници. Санитари, перачки и боклукчии, които следваха роботите по поддръжката и вършеха всичко, което искаха от тях скъпите ИИ-машини. Кулита. И дори сред тези нисши работници имаше касти.
Мнозина бяха донякъде нормално интелигентни. Те като правило бяха докачливи и се държаха като началници, но лесно можеха да бъдат разсеяни, защото и без това искаха да са някъде другаде. Другите, без достатъчно интелигентност, изглеждаха благодарни, че имат почтена работа. Тях човек лесно можеше да отпрати – изчезваха веднага щом им кажат къде да отидат.
Имаше и такива, чиито умове работеха различно. Мей Лин бързо осъзна: „Това е тяхното царство.“ Под шумния увеселителен парк, зад и под забавленията имаше свят, който съществуваше само отчасти заради екстравагантните приумици горе. И този свят предлагаше предостатъчно възможности на обитателите си да преследват и други свои цели.
Някой метач, мърморещ на пръв поглед безсмислици, в миналото лесно можеше да се подмине като побъркан. Днес същият човек биваше включван в мрежа, за да общува с други от разстояние. Коя беше тя да съди дали новите технологии бяха направили това особено приложимо за жертвите на така наречената аутистка чума?
Прекара известно време в една тайна зала, където се бяха събрали десетки такива хора, свързани чрез лещи, лъчи и блещукащи жици. В ъгъла, ниско до земята, имаше устройство, от което проблясваха електрически искри.
– За коблита – каза И Мин, сякаш това обясняваше всичко.
„Колко други са свързани с тази група? – запита се тя. – Други… по цялата планета?“
– Гените са мъдри – каза момчето. – Нашият вид, недъгавите с атавизмите, сме се справяли лошо в племената на яките хомосапиенси. И още по-лошо в села, градчета, кралства… градове с ревящи коли! Уплашени от бръмчащи светлини и ръмжащи машини. Объркани от ритуалите ви за чифтосване, многозначителните любезности и сложните изражения… от практичността ви и странните ви абстракции. Все неща, които са важни за вас, кроманьонците. Нашият вид никога не би могъл да обясни защо практичните, абстрактните и емоционалните неща не са единствените, които имат значение. Има и други неща! Такива, които не можем да опишем с думи.
И поклати глава. Изглеждаше почти нормално с това горчиво изражение.
– И така умряхме. Удушени в люлката. Заврени в мръсни ъгли да бърборим и да броим мухи. Умряхме! Старите гени, накъсаните им парчета, се изпокриха. Докато вашият вид с помощта на аспите не измисли това!
И И Мин размаха ръце. Само че сега в тона му имаше ликуване. Сочеше й мъжете и жените, почти всички облечени в униформата на парка, всичките с очила за виртуална реалност или свързани към портове. И всичките потрепваха и сумтяха, някои бяха обхванати от ритмични спазми. На завесата монитор пред стената имаше зелени гори, тайга и подводни светове, в чиито дълбини се движеха неясни сенки.
– Защо толкова много от нас идват сега, раждат се толкова много? – попита Ма И Мин с уверен глас, който не отговаряше на разкривеното му тяло и грубите му черти. – Не е заради замърсяване… или мутация… или някаква „чума“. Светът най-сетне е готов за нас. Нуждае се от нас. От нас, от старата природа. От нас, от новата порода…
Направи видимо усилие, за да спре да римува.
Бебето се размърда, сякаш усетило объркването й. Мей Лин поклати глава.
– Аз… не знам.
И Мин кимна с нещо като търпеливо съчувствие.
– Знаем. Но скоро ще разбереш. Трябва да се срещнеш с един човек.
С УДАР?
И тъй, слушатели, зрители, участници, партньори и приятели… къде сме ние?
Сред бунтове, рухващи пазари и религиозни кампании, с милиони, присъединяващи се към миленаристки култове, които изгарят имуществото си и търсят високи планини, от които да гледат края на света – докато други милиони настояват моментално да бъдат копирани в проектирания от извънземни кристален рай. Нуждаем ли се и от това?
Една провалена космическа мисия може да е нещастен случай. Но две? И то в рамките само на няколко дни? Първо, китайска автоматична сонда до Астероидния пояс едва успява да се издигне на пет километра и рухва в морето. А после сондата на „Пан-Американ“ експлодира.
И двете мисии бяха подготвени набързо, с цел да се съберат още артефакти. А бързите космически мисии са рискована работа! Но и двете? Да експлодират във фазата на изстрелване? Подобно събитие ни отнася дълбоко в Подозрителстан, да поддържаме онази параноична теория, която ни допада най-много. Особено най-старата – нация срещу нация. Носят се горещи слухове за саботаж, събуждащи вулканичната ярост на китайското общество веднага след инцидента с „Жен Хе“. Напрежението расте. Отпуските на военните са отменени.
Към това се добавя и допълнително напрежение. Никаква откритост не може да убеди всички, че американците не крият нещо. Че по някакъв начин са научили от Хаванския артефакт повече, отколкото споделят със света. И може би пречат на другите да се сдобият със свои артефакти?
А междувременно интелектуалците продължават да мислят върху загадките на галактическия „контакт“, политиците спорят, сякаш клишетата „ляво-дясно“ още имат някакво значение, а могъщи заговорници кроят планове за „стабилност“, която гарантира единствено смърт…
… а сега и война в космоса?
Какво ще е нужно, за да се събудят хората?
