Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 57 страниц)
Дейвид Брин
Битие
На Джо Карол – Въжаря,
който тъче истински космически ласа…
и
на Шелдън Браун – Док,
който обучава пътешественици във времето…
и на Ралф Вичинанца,
който помогна на толкова много мечти и мечтатели
Първа част
Прашки и стрели
Онези, които не вземат поука от грешките на бъдещето, са обречени да ги направят.
Джоузеф Милър
ВИД
какво има значение? аз ли? или ии? + въпросът се върти
+/– докато тялото ми се върти !/+ в синхрон с чуруликаща птичка
„нормалните хора“ не мислят по такъв начин –/–/–
нито астите –/– нито дори повечето аутисти
стига с това въртене! –/– така –/– а сега обратно към холоекрана –>
дъждът дрънка по прозореца —
птицата изчезна –/+ скри се от падащата вода ++
както аз се крия от разпадащата се цивилизация
какво има значение ?/? прогресът? новите умове??
след мозъчната кора, след библиотеките, след уеб, мрежата, ии-решетката
– какво следва ?/!
ще донеса ли надежда/гибел на глупавото човечество +/?
на свирепите груби умове +/?
или на аутистите-хибриди като мен +/?
1.
Амфорум
Вселената имаше две огромни половини.
Полусфера от блещукащи звезди заобикаляше Джералд отдясно.
Синьо-кафявата Земя заемаше другата страна. Домът, след като приключи с тази работа. След като оправи бакиите, оставени от едно друго поколение.
Подобно на зародиш в утроба, Джералд се носеше в кристална черупка, кацнала на върха на дълга стрела, на известно разстояние от космическата станция „Издръжливост“. Изолиран от туптящия й пулс, този мехур беше повече космос, отколкото станция.
Тук можеше да се съсредоточи върху сигналите от сателита на стотици километри разстояние. Дълга тясна ивица виеща се нишка далеч горе.
Бола. Неговото ласо. Неговият инструмент в тази задача.
Болата е моята ръка.
Щипката е шепата ми.
Магнитът е лостът.
Планетата – опорна точка.
През повечето дни това кратко четиристишие помагаше на Джералд да се съсредоточи върху работата – работа на възхваляван боклукчия. „Още има хора, които ми завиждат. Милиони. Там долу, в онази мъгла от море, облаци и брегове.“
Някои сигурно гледаха нагоре – точно сега, когато нощта се носеше по-бързо от пясък през пренаселената Суматра. Здрачът беше най-доброто време да се зърне голямата стара станция. Мисълта, че някои хора все още гледат нагоре, го караше да се чувства свързан с човечеството всеки път, когато „Издръжливост“ прекосяваше терминатора, независимо дали по зазоряване, или по залез.
„Съсредоточи се, Джералд. Върху работата.“
Протегна дясната си ръка и се опита да нагласи напрежението в гърчещия се на две хиляди километра над него кабел, сякаш той бе някакво мудно продължение на тялото му.
И кабелът отговори. Сигнали запулсираха по невросензитивния костюм на Джералд… но изглеждаха сбъркани.
„Моя грешка“ – осъзна той. Командите, които бе изпратил на деликатния сателит, бяха твърде бързи, твърде нетърпеливи. Малкият Хачи изкряска протестиращо. Определено не беше щастлив.
– Добре. – Джералд се намръщи на мъничкото животинче, също облечено в невросензитивен костюм. – Не си събирай опашката на кълбо. Ще го оправя.
Понякога у една маймуна може да се намери повече здрав разум, отколкото у човек.
„Особено ако човекът е така раздърпан“ – помисли си Джералд. Случаен поглед към собственото му отражение разкри колко е омърлян еластичният му екип от разлетите напитки и машинни поддържащи течности. Покритите с прошарена четина бузи бяха изпити. Измъчени очи под рунтави вежди.
„Ако се прибера в Хюстън в този вид, семейството няма да ми позволи дори да припаря до къщата. Макар че с натрупаните пари…
Стига, съсредоточи се!“
Смръщи се и чукна два пъти лявата си ръка над китката, после три пъти дясната. Костюмът му реагира с поредна доза Бавен сок през вена в бедрото му. Спокойствие, което би трябвало да проясни мисленето му, се плъзна по тялото му…
… и времето като че ли забави ход.
Сега ответните сигнали от далечната бола имаха време да наваксат. Джералд се чувстваше част от трийсеткилометровата нишка, която се гърчеше тежко и тромаво на по-висока орбита. Пулсиращите електрически токове, които туптяха там горе, се превеждаха в слаб сърбеж тук долу, като започваха от китката му, продължаваха по ръката и рамото, спускаха се по гърба към палеца на левия му крак, където сякаш се забиваха за опора. Когато Джералд натискаше, далечният кабел-сателит реагираше, като прилагаше сила върху магнитното поле на планетата.
Телеоперация. В епохата на все по-сложен изкуствен интелект някои задачи все още се нуждаеха от присъствието на пилот човек. Та дори той да се носи в мехур далеч под арената на реалните действия.
„Да увеличим мъничко тока. Да забавим скоростта на въртене.“ Сърбежът в палеца му прати няколкостотин ампера електричество, които бяха изплюти от единия край на гърчещото се въже и увеличиха магнитното теглене. Огромният кабел се завъртя мъничко по-бавно на фона на звездите.
Хачи изсумтя кисело от собствената си мрежа поддържащи нишки. Така беше по-добре, макар че капуцинът още се нуждаеше от убеждаване.
– Дай ми малко свобода на действие – измърмори Джералд. – Знам какво правя.
Динамичният модел на компютъра обаче споделяше мнението на Хачи. Той все още предвиждаше труден захват, когато върхът на кабела осъществеше кратката си среща с… парчето космически боклук, попаднало в полезрението на Джералд.
Нова команда с почукване на зъби и нощта го обгърна още по-плътно, симулирайки какво би видял, ако беше там горе, на стотици километри по-високо, при бързо носещия се връх на кабела, където звездите блестяха по-силно. От онази височина дискът на Земята изглеждаше много по-малък и запълваше едва четвърт от небето.
Сега всичко, което чуваше, усещаше и виждаше, идваше от роботизирания кабел. От ласото му. От закачената за някое далечно съзвездие лиана, на която да се люлее.
„Маймуни сме били… и си оставаме маймуни.“
Въжето стана тялото на Джералд. Електрическият сърбеж по гръбнака му, подобен на студен полъх, носещ суграшица, бе радиационният вятър на Ван Ален, уловен в магнитните пояси, които пращяха латерално на средновисоки орбити от деветстотин километра чак до трийсет хиляди или някъде там.
„Бермудският триъгълник на космоса.“ Никой простосмъртен не би могъл да оцелее за повече от час в този свят. Астронавтите от „Аполо“ натрупали половината от положената им доза радиация за няколкото минути спринт през пояса към относителното спокойствие и безопасност на Луната. Само от едно преминаване през тези средни височини скъпите комуникационни спътници претърпявали по-сериозни поражения, отколкото за цяло десетилетие, прекарано на по-висока геосинхронна орбита.
От онзи кратък период на дръзките лунни мисии (и още по-кратката епоха Жен Хе) нито един астронавт не бе дръзвал да излезе отвъд радиационния пояс. Вместо това предпочитаха да се гушат на безопасно място малко над атмосферата, докато роботите изследваха Слънчевата система. Именно това превръщаше Джералд в Странника! Със своята бола и с щипците вместо ръка той се пресягаше навън. Вярно, само мъничко, но в стихията. Никой друг не стигаше толкова високо.
И събираше боклуци като някакъв древен траулер.
– Добре… – промърмори той. – Къде си?…
Радарът беше засякъл целта с най-голямата точност, на която бяха способни машините сред пращящия облак заредени частици. Позицията и траекторията непрекъснато играеха и избягваха хватката му едва ли не с ловкостта на живо същество. Имаше и нещо по-лошо – Джералд се кълнеше (макар никой да не му вярваше), че орбитите в онази шантава зона се изместват с няколко хилядни от процента, което обаче правеше десетки метри. Това превръщаше улавянето с бола повече в артистична импровизация, отколкото в следване на законите на физиката. Компютрите все още имаха много да учат, преди да поемат тази работа от двамата примати.
Хачи изцвърча възбудено.
– Да, виждам го. – Джералд присви очи и оптиката в края на кабела автоматично увеличи проблясъка малко по-нататък. Целта – вероятно някакъв остатък от космически боклук, оставен от някое по-ранно прахосническо поколение. Може би част от експлодирала втора степен на руска ракета. Или свързващ пръстен от някоя от мисиите „Аполо“. Или пък някоя от онези капсули, пълни с човешка пепел, изстрелвани по време на краткотрайната мода на космическите погребения. А можеше и да са останки от някой глупав военен експеримент. От Космическо командване твърдяха, че са картографирали целия боклук с размери до няколко десетки сантиметра.
Джералд знаеше как стоят реално нещата.
Каквото и да беше това, бе дошло времето да бъде премахнато, преди да се сблъска с друг отпадък и да причини каскада вторични сблъсъци – неуправляем процес, който вече беше станал причина за смяна на метеорологични и изследователски спътници или за скъпото им укрепване с допълнителни брони.
Събирането на боклук трудно може да се нарече романтика. Но пък и Джералд не беше от романтичните души. Изобщо не се вписваше в героичния образ на астронавт с квадратна челюст: бе просто едно разочарование на средна възраст и в редките случаи, когато си правеше труда да се погледне в огледалото, виждаше лице с бръчки около очите от постоянното примижаване срещу ярката светлина на орбита, където изгревът те блъска като стена на всеки деветдесет минути.
Поне го биваше с въображението – че наистина съществува далеч горе. Че истинското му тяло се върти някъде там, на хиляди километри оттук.
Илюзията бе съвършена. Джералд беше болата. Трийсет километра гъвкаво проводящо влакно, което бавно се въртеше на всеки трийсет минути, пет пъти за една издължена елипсовидна орбита. В двата края на кабела имаше компактно групирани сензори („очите ми“), катодни излъчватели („мускулите“) и щипци („ръцете ми“), които точно сега, в този момент, усещаше по-силно от човешката си плът. По-истински от тялото, с което се беше родил и което сега се носеше в пашкула далеч долу до тежката очукана космическа станция. Онова далечно човешко тяло му се струваше почти въображаемо.
Подобно на ловец и вярното му куче, човек и маймуна се смълчаха при поредното приближаване, сякаш и най-малкият звук можеше да подплаши проблясващата в мерника им плячка.
„Блести странно“ – помисли Джералд, когато телеметрията показа бързото скъсяване на разстоянието. Оставаха само няколко километра, докато сложният танц на двете орбити и въртенето на самия кабел съвпаднат като защитник, скачащ да улови запратена топка. Подобно на акробат, хващащ партньора си насред въздуха. След което…
… естественото въртене на болата щеше да поеме нещата, да сграбчи боклука, да погълне инерцията му и да й даде нови стойности и посока. Половин завъртане по-късно, когато върхът е най-близко до Земята, щипците щяха да се разтворят и да запратят боклука назад, на запад и надолу, за да изгори в атмосферата.
Това беше лесната част. Тогава Джералд щеше да пие кафе в защитения салон на космическата станция. Само че сега…
„Не е втора степен на ракета – помисли той, докато изучаваше блестящото петно. – Не е товарен контейнер, резервоар за гориво или замръзнала урина, изхвърлена от някоя пилотирана мисия.“ Вече знаеше как различните видове обичаен боклук, от архаични ракети носители и сателити до изгубени ръкавици и инструменти, отразяват слънчевата светлина и с характерната си игра на сенки. Но това нещо…
Дори цветовете бяха странни. Имаше прекалено много синьо. Прекалено много видове синьо. И яркостта на светлината си оставаше толкова равномерна! Сякаш нещото нямаше плоски повърхности. Хачи отново се обади, но този път тихо и разтревожено. Как можеш да хванеш здраво нещо, без да знаеш къде са му ръбовете?
Когато относителната скорост стана почти нула, Джералд на прави корекции: запрати електрони от катодните излъчватели в двата края на кабела и създаде пръстен срещу магнитното поле на планетата – трик за маневриране без използване на ракети и гориво. Идеално за бавна работа, изискваща търпение и ниски разходи.
Сега беше ред на Хачи да оправдае хляба си. Малката маймунка, чиито инстинкти бяха доведени до съвършенство от милионите поколения люлеене по клоните в джунглата, се протегна като макарон и плавно пое последните корекции, докато Джералд се съсредоточи върху самото хващане. Нямаше място за втори опит.
„Бавно и търпеливо… с изключение на последното рязко движение… когато ти се иска да можеше да работиш с нещо по-бързо от магнетизма. Когато ти се иска…“
Ето го, точно отпред. Нещото.
Носещата се към мястото на срещата камера улови нещо лъскаво, смътно овално по форма, проблясващо в бледи синкави тонове, които пулсираха нетърпеливо.
Ръката на Джералд беше щипката, превърнала се в ръкавица на защитник с разперени пръсти, протягащи се към внезапно изникналия предмет.
„Да не си трепнал“ – сгълча той древния си инстинкт, докато се приготвяше да улови нещото, което се носеше към него.
„Спокойно. Не боли.“
Само че този път – по странен и озадачаващ начин – го заболя.
НЕИЗБРОИМИТЕ ПЪТИЩА НА ЕНТРОПИЯТА
Мрази ли ни вселената? Колко капани е заложила пред нас, за да разкъса тщеславните ни нервни клетки отново в лишена от мисъл прах? Трябва ли да ги броим?
Хората винаги са се чувствали като обсадени. От дебнещи в мрака чудовища. От деспотични управници, войнствени съседи или капризни богове. Но въпреки всичко нима не са обвинявали предимно себе си? На лошите времена се е гледало като на наказание заради лошо поведение. Заради неразумни схващания.
Днес нашите средства за самоунищожение изглеждат безбройни. (Макар че „Рогът на изобилието на Пандора“ ще се опита да изброи всички!) Ние, модерните хора, се надсмива ме на суеверията на предците ни. Знаем, че те никога не биха могли да съсипят света. Ние обаче можем! Зевс или Молох не могат да се сравняват с разрушителната мощ на разменените ядрени удари, на разпръскването на бацили убийци, на някое екологично извращение или на убийствено недоглеждане в управлението на сложната ни иикономика.
О, да. Могъщи сме. Но дали сме много по-различни от предшествениците си?
Няма ли вината за нашето бедствие (когато настъпи) да бъде хвърлена върху някой арогантен пропуск? На грешка в преценката? На нечия твърдоглавост? Culpa nostra11
Ние сме си виновни (лат.). – Б.пр.
[Закрыть]. Няма ли да зазвучи същият стар плач, отекващ сред руините на мечтите ни?Не сме го заслужили! Сияещите кули и златните поля. Препълнените кули и стомаси. Дългият живот и разглезените деца. Щастието. Дали по Божията воля, или от собствената ни ръка, ние винаги сме очаквали всичко да стане на това.
На прах.
Рогът на изобилието на Пандора
2.
Възторжен почитател
В същото време далеч долу камерите се взираха през забранената пустиня и наблюдаваха спорната територия в един толкова ожесточен конфликт, че противниците не знаеха как да го нарекат.
Едната страна го наричаше „справедлива война“, в която загиваха безброй невинни.
Враговете им твърдяха, че изобщо нямало жертви.
И затова подозрителните камери следяха бдително за неканени гости. Замаскирани по върховете на хълмове, под магистрални канали или като безобидни камъни, те непрекъснато се оглеждаха за омразния враг. И вече няколко месеца пазителите успешно отблъскваха вторженията22
Нахлуване (рус.). – Бел. Dave
[Закрыть]. Защитаваха пясъчната пустош.
А след това технологията отново обърна преимуществата.
Какъв бе първият ход на врага? Да премахне бдителните пазители.
Инфилтраторите се появиха по зазоряване, сякаш от изгряващо то слънце – няколкостотин малки машини, които се плъзгаха ниско на въздушни възглавници. Всяка от тях, дегизирана като местно колибри, последва грижливо зададения курс към целта си и кацна зад камера или сензор, в сляпата им зона. След това разпери криле и те се превърнаха в холоекрани, които показаха без нито едно подозрително трепване съвършено копие на същата пустинна сцена пред обективите на пазителите. Други машини шпиони надушиха замаскираните сеизмични сензори и ги прегърнаха нежно, за да заглушат приближаващите микротрусове.
Роботизираната атака обхвана сто квадратни километра. След осем минути пустинята остана неохранявана и без наблюдение.
Големи машини се стекоха зад хоризонта към множеството пътища и се устремиха към същия открит район – седемнайсет хибридноелектрически влекача, маскирани като търговски товарни транспортьори с хологови знаци по страните. Когато пътищата им се пресякоха, от машините наскачаха екипажи в сиво-кафяви комбинезони и се втурнаха да свалят покривалата на товарите. Зареваха генератори и въздухът се изпълни с екзотична смрад – резервоарите изпуснаха летливи вещества, които да изпълнят съдове под налягане. Оживяха конзоли. Предпазни прегради се свалиха и разкриха дълги заострени цилиндри върху наклонени рампи.
Бавно и тежко гигантските пури вдигнаха носове към небето, а в другия им край се появиха перки. Започна добре координираното обратно броене и виковете станаха по-напрегнати. Скоро добре оборудваният и предпазлив враг щеше да се усети. Щеше да разбере… и да реагира.
Всички ракети бяха готови, с прихванати цели. Липсваше единствено полезният товар.
От един микробус с климатик слязоха десетина души с плътно прилепващи костюми от блестяща материя и с крещящо оцветени шлемове. Всички носеха малки раници, в които бръмчаха охлаждащи вентилатори. Походката на някои бе пружинираща от възбудата. Един дори леко подскачаше на всяка четвърта крачка.
Очакваше ги униформена жена с табелка с името си и кисела физиономия. Държеше таблет.
– Име и скенер – каза жената на първата фигура в херметичен костюм. – После потвърдете намерението си.
Украсеният със златисти спирали визьор на шлема се вдигна и се видя загорялото от слънцето лице на трийсетгодишен мъж, чиито очи бяха с цвета на студено море – докато сканиращият лъч на устройството не докосна зеницата. Тя припламна за миг в червено.
– Хакер Сандър – каза високият мъж с напрегнат и същевременно сдържан глас. – Потвърждавам, че правя това по своя собствена воля, съгласно приложените документи.
Ясният му отговор като че ли задоволи ииклипборда, който избибипка утвърдително. Инспекторката кимна.
– Благодаря, господин Сандър. Приятно пътуване. Следващият?
Следващият кандидат-пилот, блондин, носеше шлема си под мишница. Върху шлема бе изрисувана отворена в писък уста с пламъци около нея.
– Ама че безобразие – озъби се младият блондин и почти избута Хакер, докато се изправяше пред чиновничката. – Имате ли пред става кои сме ние? Кой съм аз?
– Да, лорд Смитс. Имам. Но не ми пука. – Тя вдигна скенера. – Това има значение. То може да ви предпази от превръщането ви в йонизирани частици от Специалните части на САЩ, докато минавате през контролираното въздушно пространство.
– Заплашвате ли ме? Дребни… правителствени… нищожества. По-добре да не бяхте опитвали да…
– Правителство и гилдия – прекъсна го Хакер Сандър, като потисна гнева си, че блондинът го беше блъснал. – Хайде, Смити. Графикът ни е натоварен.
Баронът се завъртя към него и ядът му пропука плавния му аристократичен акцент.
– Предупредих те да не ми казваш Смити, Сандър, жалък позьор трето поколение. Трябваше да търпя старшинството ти по време на курсовете. Но само чакай да се върнем. Ще те спукам!
– Защо да чакаме? – Без да откъсва очи от неговите, Хакер посегна да откачи въздушния си шланг. Един бърз удар щеше да свали този скапаняк със синя кръв и да накара останалите да кротуват. Имаше основателни причини да бърза. Сега насам се стичаха други, много по-могъщи от някакво си правителство сили, желаещи да попречат на онова, което бе замислено тук.
Пък и никой не можеше да нарече един Сандър „позьор“.
Останалите ракетни жокеи се намесиха (може би за добро) преди да вкара в ход юмруците си, сграбчиха двамата и ги разделиха. Избутан в края на опашката. Смитс кипеше от яд и хвърляше убийствени погледи към Хакер. Но когато редът му дойде отново, вече се беше овладял и мина през проверката студено и сурово като ледник.
– Разрешителното ви е в ред – заключи проверителката и се обърна към Хакер, който бе най-опитният. – Отказът ви от претенции към Лигата за ракетно надпреварване са приети. Правителството няма да застане на пътя ви.
Хакер сви рамене, сякаш думите бяха едновременно очаквани и без значение. Спусна визьора си, даде знак на другите и те се втурнаха към стълбите, закрепени от персонала към всяка ракета, изкатериха се тромаво, напъхаха се в тесните кресла и закопчаха коланите си. Дори новаците бяха упражнявали тези движения.
Люковете се затвориха със съскане. Приглушени викове обявиха последните приготовления. След това се чу далечно скандиране – познатото, но винаги вълнуващо обратно броене в отмерен каданс. Ритъм на повече от сто години.
„Наистина ли е минало толкова време, откакто Робърт Годард е дошъл в същата тази пустиня? – помисли Хакер. – Да експериментира с първите управляеми ракети? Дали би се изненадал от онова, което правим ние с изобретението му? Първо го превърнахме в оръжие… после в гигантски изследователски кораби… и накрая в играчки за свръхбогатите.“
О, имаше алтернативи – космическият туризъм например. Един японски орбитален хотел и друг, който се строеше в момента. Хакер притежаваше акции от него. Имаше дори суборбитални групови екскурзии, които бяха достъпни и за не чак толкова богатите. Срещу сума, с която човек би си осигурил двайсетина висши образования в скъпи колежи.
Хакер не изпитваше срам или съжаление. „Ако не бяхме ние, от онази мечта нямаше да остане почти нищо.“
Броенето наближаваше нула за първата ракета.
Неговата.
– Ииииии-ха! – изкрещя Хакер Сандър…
… и резкият тласък го залепи за облегалката. Сякаш гигантска ръка се опря в гърдите му и натисна, изтласка половината съдържание на белите му дробове в стон на сладка агония. Подобно на всеки друг път, внезапният шок донесе физическа изненада и първичен ужас, последван от прилив на неописуем възторг, който нямаше равен на себе си на тази Земя.
По дяволите… та той вече дори не беше част от Земята! Поне за мъничко.
Ракетата разсичаше въздуха, устремена към небето. Пламъците и йонизираните от триенето частици облизваха прозрачния конус на носа само на сантиметри от лицето му. Понесъл се към небесата с мах 10, Сандър се чувстваше прикован, безпомощно неподвижен…
… и абсолютно всесилен.
„Аз съм един проклет бог!“
При мах 15 успя някак да поеме достатъчно въздух, за да извика отново – този път приветствен вик към чернотата, ширнала се пред прозрачния нос на ракетата и изпъстрена с милиони сияещи звезди.
Долу на земята разчистването беше по-трескаво и от приготовленията. След изстрелването на ракетите мъже и жени спринтираха по нажежения пясък към колите, за да заминат преди пристигането на врага. Наблюдателните постове вече бяха засекли летящи машини, носещи се с пълна скорост към тях.
Представителката на правителството обаче не бързаше, а се движеше бавно, като отбелязваше пораженията по растителността, почвите и мъничките животинки – всички бяха локализирани и описани, нямаше засегнати застрашени видове. Вече беше повикана службата за възстановяване. Естествено, замърсяването на атмосферата бе по-лесно да се изчисли. И по-трудно да се премахне.
Тя знаеше, че тези хора имат предостатъчно пари за харчене. А и в днешни дни изсмукването на натрупаните излишни богатства беше толкова важно, колкото и всеки друг процес на рециклиране. Иибордът й разпечата сметка, която тя подаде на последния член на екипа, който натискаше газта и искаше час по-скоро да се разкара оттук.
– Ох, леле! – изстена той, докато гледаше крайната сума. – Клубът ни едва ще излезе на нула от това изстрелване!
– В такъв случай си подберете някое по-евтино хоби – отвърна тя и отстъпи, когато шофьорът настъпи газта на камиона и се отдалечи с рев в прашен облак, като по пътя към магистралата случайно смаза още един тумбест кактус. Бдителният й ииборд забеляза това и направи промяна в сметката.
Тя седна на капака на джипа си и зачака другия „клуб“, чиито членове бяха не по-малко сърцати от ракетчиците. И не по-малко умели и отдадени, макар двете групи да не можеха да се понасят. Сензорите показваха, че приближават бързо от запад. Радикални екозащитници. Представителката на властите знаеше какво да очаква от тях. Щяха да се ядосат, че противниците им са изчезнали и че два акра пустиня са си отишли, след което щяха да се нахвърлят върху нея с обвинения в „безпристрастност“ в ситуация, в която – съвсем естествено – човек можеше единствено да избира между едната и другата страна.
„Какво пък – помисли си тя. – В днешно време, за да работиш за правителството, трябва да имаш дебела кожа. Никой не те бръсне за слива.“
Горе в небето инверсионните следи започваха да се разкъсват от стратосферните ветрове. Гледката винаги караше сърцето й да се свие. И докато интелектуално симпатиите й клоняха към екоактивистите, а не към разглезените ракетни жокеи…
… част от нея все още потръпваше от възбуда всеки път, когато ставаше свидетел на изстрелване. Така вълнуващо… почти като оргия.
– Давайте! – прошепна тя с мъничко тайна завист към далечните искрици, които вече достигаха върха на краткото си извисяване, преди да започнат дългото стремглаво спускане към Мексиканския залив.
УНЕС
Уау, не е ли странно, че…
… вещателите все така гръмогласно обявяват края на света? Нима от Рагнарок до Армагедон е имало време без Йеремиевци, Йоновци и Йоановци, проповядващи неизбежния последен ден? Дългият им списък те кара да кажеш: Уау…
… не е ли странно, че всяка година от първия век на нашата ера вярващите са очаквали Второто пришествие? Или че двайсет хиляди староверци в Русия се самозапалили, за да се спасят от Антихриста? Или че най-популярната книга от 90-те години на 18 век оригинално свързва всеки стих от „Откровение“ с Наполеон и други исторически фигури – постижение в търсенето на съвпадения, което все още няма равно на себе си? Или пък това, че и двете страни на Гражданската война в САЩ са гледали на противника си като на Звяра? По-късно мистиците приписали тази роля на Съветския съюз, а после най-безгрижно лепнали същото прозвище на войнстващия ислям, на издигащата се империя Хан… а сега на изкуствената реалност и така нареченото Десето съсловие.
Може ли някой да се съмнява в гъвкавостта на човешкото въображение?
И не всичко опира само до религия. Комети и подреждане на планети карали хората да търсят убежище в пещери и по хълмове през 1186, 1524, 1736, 1794, 1919, 1960, 1982, 2011, 2012, 2014, 2020 и т.н. Междувременно разни обсебени драскачи търсят откровения в библейски кодове и пермутации на 666, 1260 или 1000. А хипохондрици продължават да се виждат в неясното Роршахово33
Херман Роршах – швейцарски психиатър и психоаналитик, известен с разработването на проективен тест с мастилени петна. – Б.пр.
[Закрыть] огледало на Нострадамус.Уау, не е ли странно, че… компютрите не спряха да работят през 2000 г. и че самолетите не изпопадаха от небето? Помни те ли лудостта покрай 2012 г. и календара на маите? Или когато кометата Куп-Рови убеди милиони да си купят противогази и да се заровят във времеви капсули? Или когато онези събрани от кол и въже „истински вярващи“ построиха своя Трети храм в Йерусалим, принесоха в жертва няколко кози и тръгнаха голи към Мегидо? Или когато новите египетски реконструктори предвидиха завършването на пълния 1460-годишен софически цикъл след раждането на Мохамед? Или месечните паники от 2027 до 2036 г., в зависимост от това как сте изчислили двехилядния Великден?
… или другите фалшиви тревоги, от зеленото богоявление на Гея през Йелоустоунския страх до Ужасния ден? Ще изчерпаме ли някога богатия си запас от последни дни?
И уау, не е ли странно, че… хората, които не знаят нищичко за физика Исак Нютон, цитират неговите библейски предсказания, че краят на света може да настъпи през 2060 г. (въпреки че самият Нютон не е вярвал на това)?
И УНЕС… не е ли странно, че човечеството е преживяло всичко това, макар мнозина да са потривали ръце с надеждата, че ще настъпи краят?
Или че някои продължават да се обзалагат? Да увещават вярващите в края на света да подкрепят следващите прогнози с увереност, храброст и просто с пари? О, но онези-без-вяра никога не приемат. Отказват да се обзалагат и стискат парите си като с клещи.
