Текст книги "Битие"

33.
Кент флош

Докато Хамиш Брукман се обличаше за вечеря в луксозната стая за гости, една подробност от обзавеждането привлече вниманието му – модернизирано, но все пак едновремешно нощно гърне.

Не гардеробът от Втората империя, скринът Сфорцезе или килимът от епохата Радж от Белуджистан. (Трябваше да направи справка в Мрежата, за да го разпознае, и Ригълс зашепна описанието в ухото му.) Хамиш имаше набито око за детайлите – това си беше необходимост, щом се движеше в подобни кръгове. Свръхбогатите напоследък бяха станали доста мнителни. Очакваха да знаеш подобни неща, за да разбираш по-добре мястото си.

Хамиш беше богат човек – имаше пет деветки в персентила си, което бе достатъчно, за да може да е представител на Първото съсловие, ако вече не беше легенда в изкуството. Въпреки това не можеше да си позволи нито едно от нещата в тази стая. Нито едно.

„При това изобщо не съм най-важният гост, дошъл на това събиране в Алпите. Мога само да предполагам какви цифри дават на Тенскватава и иисистентите му. Или на аристократите от Шанхай, Янгон, Москва и Мумбай.“

Разбира се, Хамиш имаше друга причина да оглежда жадно всичко около себе си. В крайчеца на съзнанието му винаги се обаждаше някакво гласче и питаше: „Мога ли да използвам това в някой роман?“

Разказването на истории беше престанало да е онова, което е било в продължение на три столетия. Тайният някога занаят на автора се бе превърнал в хибриден мултимедиен продукт с препратки, за чието създаване беше нужен цял екип, но въпреки това Хамиш по нагласа си беше единак и си представяше повествованието на абзаци, с препинателните знаци и всичко останало.

„Тази масичка за чай от периода Хеян заслужава три изречения, разкриващи някаква черта от характера на притежателя й.“

Или…

„Мога да напиша няколко страници за това легло с балдахин от бохемския ренесанс, със застрашително или може би страстно, или библейски виещите се змии сред лозите. Мога дори да го включа в сюжета като някакъв реликварий за души… или високотехнологично устройство за удължаване на живота… или като маскиран скенер, който чете мислите на гостите, докато спят.“

Всички тези сценарии бяха за „Ужасни непредвидени грешки на науката“, естествено. Потенциалът в историите за наказанията, които сполетяват човечеството заради небрежното му отношение към технологиите, винаги надвишаваше всичко, което беше в състояние да напише.

Но точно това нещо, което се спотайваше под ресните на кувертюрата, беше особено интересно. Украсеното в английски стил от 18 век гърне бе или отлична репродукция (малко вероятно за имение като това), или оригинал – работа на късния Уилдън или на ранния Джосая Уеджуд. И в същото време явно бе предназначено за употреба – модерният херметично затварящ се капак го показваше ясно, както и меката зелена светлина, за да не го ритнеш в тъмното. Хамиш не се съмняваше, че ако отвори гърнето, ще открие вътре и друга светлина, целяща по-точно прицелване.

„Явно не искат гостите да им опикават килима“ – помисли Хамиш. Функционално съчетание на старо и ново. И освен това гърнето определено не беше предназначено за сядане. Значи не бе предназначено за жени или за голяма нужда. Само за мъже. И само за стария Номер едно. Всеки модерен човек би разбрал тясното му приложение – за събиране на съвременния еквивалент на злато.

„Но защо? Защо човек просто да не отиде до тоалетната?“

Бяха му нужни само петнайсет крачки, за да стигне до украсената врата на пищната баня с подово отопление и душ със седем дюзи, където кърпи от нанофибри очакваха шанса си да масажират порите му, да изсмучат влагата и да втрият в кожата му скъп лосион. Всичко беше разкошно и модерно с изключение на…

„Мътните да ме вземат! Няма фос-писоар!“

Тоалетната-биде имаше всички водни и въздушни приспособления, както и най-новия модел затоплящ вибратор от „Киншаса Лукс“. Ясно беше обаче, че съдържанието на порцелановата чиния се изхвърля с вода направо в каналите, също като в лошото старо време. Нямаше отделен колектор или ПУ. Нямаше начин мъж да изпълни модерния си дълг, който никога не се изискваше от жените. Единственото задължение, което много малко жени – дори настроените най-егалитарно и екологично – биха се съгласили да изпълнят.

В собствения си дом Хамиш внимаваше да ограничава пилеенето на фосфор, като просто пикаеше от балкона на спалнята върху розите… или в саксията до кабинета си. Това бе най-простата система за рециклиране, възприета от мъжете навсякъде по света, стига наблизо да има земя и растения. И ако навремето на подобно нещо се гледаше като на нетактичност, днес то бе израз на земен патриотизъм.

Честно казано, това му харесваше, а и вече я нямаше Каролин, която да върти очи и да мърмори за „така наречената криза, която трябва да бъде победена от малките мъжлета“.

Тази мисъл го накара да се усмихне… и после да се намръщи, понеже си спомни как към края го наричаше лицемер, защото в „Състояние на паника“ разказваше на милионите си зрители и читатели, че недостигът на фосфор е измислица – заговор, съчинен от торни барони и радикални екоманиаци.

„Тогава защо си сложил ПУсоари навсякъде в къщата? – заяде се тя един ден. – Трябва да си последователен. Защити становището си в съда! Плащай глобите! Пускай водата!“

Стандартният отговор на Хамиш, че това е просто художествена измислица, като че ли вече не действаше. Не и към края.

Честно казано, този роман (преиздаден и по-късно филмиран под заглавието „Фосдефицит?“) беше един от малкото, за които съжаляваше. Отричането на очевидното му беше коствало известно понижаване на рейтинга на доверие. Но пък Каролин така и не беше разбрала едно: „Нямам нужда от разни ученоглавци, които да ми казват какво да пиша. Дори когато са прави.“

Върна се в настоящето и се замисли за династията Глаукъс-Уортингтън. Въпреки целия лукс на банята фамилията безочливо не обръщаше внимание на глобалния недостиг на торове. „Дали подкупват властите в Цюрих да си затварят очите, когато имението изпраща целия си фосфор до пречиствателната станция заедно с тоалетната хартия и лайната?“ В края на краищата там усвояването изобщо не беше толкова ефективно. А швейцарците обичаха ефективността.

„Това, че си плутократ, не означава автоматично, че не ти пука за планетата. Дори ГУ да не обръщат внимание на тази необходимост, някои от посетителите им сигурно са по-съвестни или богати надерити, които ще поискат да…

… о…“

Добре, мистерията донякъде намери решението си. Нощното гърне бе любезен жест към гостите, които предпочитат да постъпват планеткоректно. Но решението беше толкова крещящо непрактично! Някакъв слуга трябваше да идва по два или повече пъти на ден, за да събира приносите и да чисти гърнето…

За втори път през последните няколко минути Хамиш изпита онзи „аха!“ момент, заради който живееше.

„Схванах. Казвате ми, че можете да си позволите добре платени елегантни и възпитани слуги, които да обикалят целия този огромен замък, за да изпразват и да лъскат порцеланови пикалници, някои от които струват цяло състояние. Добре, разбрах. Достатъчно сте богати, за да не ви пука колко деветки имате в персентила си.

Достатъчно богати – намръщено си спомни той, – за да не давате и пет пари за славата… или автографите.“

Рупърт Глаукъс-Уортингтън го беше демонстрирал, като се бе усмихнал едва-едва, когато Хамиш се опита да му връчи подписано копие на „Новата пирамида“. Патриархът докосна книгата с върха на пръста си и позволи на иконома да я отнесе, след което попита със снизходителност, която изглеждаше по-скоро ленива, отколкото преднамерено обидна:

– Е, господин Брукман, значи с това си изкарвате хляба?

По този въпрос между живеещите източно и западно от Атлантика отдавна зееше огромна културна пропаст. Американците по принцип го задаваха направо, често без да осъзнават, че може да е обиден.

„За нас той означава «Каква е онази интересна задача или умение, върху което си избрал да съсредоточиш ежедневието си?» Ние го възприемаме като въпрос на избор, а не на каста. А европейците си го превеждат като «В каква социална класа си роден?» или «Колко пари правиш?»“ От тази всъщност елементарна разлика се бяха родили цели поколения неразбирателства.

Но тогава защо Глаукъс-Уортингтън, който бе толкова европеец, колкото и самите Алпи, беше задал този въпрос?

Хамиш си спомни болката, която беше изпитал при пристигането си в грамадното имение заедно с десетина други гости, докарани с частен стратоплан за утрешните преговори. Слизането от лимузината пред посрещачите не бе нещо ново за него. Беше подготвен за обичайната размяна на празни приказки с домакина преди икономите да отведат всеки гост в личните му покои, за да се освежи.

Хамиш обаче беше свикнал и да е един от най-прочутите хора навсякъде и никога не му беше задаван точно този въпрос.

„Възможно ли е наистина да не е чувал за мен? Когато в отговор споменах някои филмови заглавия, те сякаш не му говореха нищо. Просто се усмихна и каза: «Колко интересно», след което продължи към следващия.

Разбира се, свръхбогатите си имат елитни забавления. Интереси и дейности, които можем само да си представяме. Приоритети, надхвърлящи обикновените…“

Хамиш примигна от внезапното осъзнаване.

„Това е прекалено. Никой не може да е откъснат чак до такава степен. Пък и днес е достатъчно да си пъхнеш иислушалка в ухото и да чуеш автоматизирано резюме за всеки, с когото се срещаш. Един добросъвестен домакин би го направил, за да изрази уважението си към всеки гост.

Не. Това пренебрежително отношение беше нарочно. Рупърт иска да изглежда над всичко.

Но преигра.

Да, преигра.“

Хамиш знаеше какво би казал любимият му литературен герой, детективът Гийом Дьограс.

„Надушвам страх.“

Не му се отвори възможност да сподели наблюденията си с Пророка преди вечеря – разполагаше само с няколко секунди, за да предаде сбито резюме за срещата си с Роджър Бетсби, направилия самопризнания отровител на сенатор Стронг. Тъмните очи на Тенскватава проблясваха, докато слушаше краткия разказ на Хамиш за дръзкия, жлъчен и абсолютно нагъл доктор, който – макар и мистериозно – изглеждаше готов с такава охота да съсипе себе си заедно с презрения политик.

– Значи нямаш представа каква дрога е използвал Бетсби, за да промени така драстично поведението на Стронг? Да го изкара пълен глупак пред публика?

– Знам само, че е някакво законно вещество, лекарство. Все пак извършеното от него си остава престъпление. Бетсби си го признава. Но също така намеква, че съдът може да прояви снизходителност и че публичното оповестяване на веществото ще причини на сенатора още по-големи неприятности от вече съществуващите. Заплашва, че ако няма възмездие, ще разкаже всичко. Трябва да призная… това е най-шантавото изнудване, което съм виждал.

Тенскватава се разсмя.

– Май ти се струва достоен противник, приятелю. Точно от онзи вид предизвикателства, които те забавляват и те правят щастлив.

Сменил обичайните си дочени панталони с модерно вечерно облекло, мъжът, когото често наричаха Пророка, сякаш омаловажаваше ролята си на „вестител на съдбата“. Мистицизмът нямаше място на този планински връх, където двете основни теми щяха да са прагматизмът и ласкателството. Само за първата щеше да се говори открито. Но постигането на основната цел – пълното включване на важна част от световната аристокрация в Движението – изискваше двоен подход, който да апелира както към личния интерес, така и към егото.

Сериозна задача! След писоарната епифания Хамиш погледна с други очи на деликатността на положението. Тези олигарси нямаше да се доверят на популистки агитатори, дори целите им да бяха едни и същи. Щяха да настояват за уверения, за контрол…

… и все пак нямаше съмнение, че Тенскватава беше най-умният човек, когото Хамиш бе срещал. Така че защо беше необходимо да се тревожи?

– Защо не видиш дали не можем да привлечем някак доктор Бетсби? – Тенскватава беше толкова висок, че очите му почти се изравняваха с очите на Хамиш. – Нашият доктор сигурно има някакво желание или нужда, която да измести сегашните му планове. Пари? Помощ за кауза? Може би един престой в затвора за някакво по-незначително провинение ще се окаже достатъчен стимул да прояви здрав разум. Въпреки това – добави Пророкът, – ако се запъне, виж дали не можем да спасим по някакъв начин сенатора.

– На всяка цена ли, сър?

Пророкът повдигна вежда, после поклати глава.

– Не. Стронг не е чак толкова важен. Вече не. Особено сега, когато светът е полудял покрай онзи проклет извънземен артефакт. Както и да е, Хамиш, не забравяй, че не се опитваме да станем тирани. Мръсните номера и тактиките тип Щази2121
  Държавна сигурност в бившата ГДР. – Б.пр.


[Закрыть] трябва да бъдат сведени до минимум. Движението има за цел единствено да обуздае науката и технологиите, вместо да ги остави да ръководят съдбата на човечеството. Използваме популизъм и методи за мобилизиране на тълпата, за да успокоим и укротим масите и по този начин да спасим света, така че в бъдеще да се появи една по-добра демокрация.

– Хм-м. – Хамиш се огледа замислено. – Новите ни съюзници може да не се съгласят с последната точка.

Всъщност самият той не беше сигурен, че е съгласен. Платон е презирал демокрацията, а нима не бе най-мъдрият философ от всички?

– Знам. – Тенскватава стисна за миг ръката на Хамиш над лакътя, предавайки му усещане за мощ – игриво сдържана, но винаги готова за действие, подобно на някаква физична сила. – Аристократите си мислят, че могат да ни използват… и имат на своя страна историята и човешката природа. Може и да успеят! Може да се окажем в положението на толкова много популистки движения от миналото – изиграни и използвани за възхода на олигархията. От друга страна, ние също разполагаме с някои изненади.

Пророкът се усмихна. Внушаваше увереност, която сияеше като слънцето.

– Като Истината например.

ЕНТРОПИЯ

Миналия път се спряхме върху още един начин една цивилизация да не успее да постигне мечтите си – не поради бедствие, война или екологичен срив, а заради нещо обикновено, дори банално.

Свръхспециализацията. Неспособността да се продължи катеренето по почти вертикалната планина на натрупаното знание. Разгледана логично, тази възможност изглежда неизбежна. Колкото по-голям е обемът информация, толкова по-трудна е задачата да се открие нещо ново! Съсредоточаването върху някой по-тесен въпрос върши работа само донякъде, тъй като дори да живеете достатъчно дълго, за да овладеете конкретната си област, няма откъде да знаете каква част от труда ви е била повторена напразно по света или в съседния кабинет от хора, използващи малко по-различен речник, но разглеждащи същия проблем. Най-големият трик за прогрес на човечеството – субсидирането на все повече и повече тесни специалисти – сякаш е обречен да се превърне в капан.

И този начин на провал може да прекатури безброй цивилизации в галактиката.

Но не и нас. Не и на Земята от двайсет и първи век. Тази опасност бе преодоляна, поне засега, от зашеметяващите постижения в областта на мисловната гъвкавост на човека. Чрез интернет връзките и услугите за търсене и съпоставяне, които пресяват огромния океан от познания по-бързо от мисълта. Чрез програмите за издирване, предоставящи ни цялата информация, свързана с онова, което ни интересува в момента. Чрез средствата за анализ, които разглеждат всеки две концепции за общи неща. И най-вече чрез новата ни способност да прелитаме, подобно на боговете от митологията, през целия е-свързан свят, да се срещаме с други хора, да пренебрегваме границите на гилдиите и да споделяме идеи.

Печатната преса е умножила онова, което е можел да научи средностатистическият човек, а лещите – онова, което можем да видим; и всеки следващ век разширявал този обхват, докато не се появи Многозадачното поколение, способно да се плъзга навсякъде, да се докосва до почти всеки факт, концепция или произведение на изкуството, да разменя кимания, връзки, мнения и отношения с всеки друг жив човек… и с някои неща, които не са живи.

А, но точно тук се крие разковничето. „Да се докосва.“

Много е изписано за проблемите, съпътстващи „постоянното разделено внимание“. Загуба на фокус. Податливост към опростени/вирусни идеи. Тенденция за носене по течението или слаба концентрация. И това са само най-леките симптоми. Крайните форми са десетки новопоявили се умствени заболявания като синдрома на Ноакс и болестта на Ленингър, много от които се приписват на огромната свобода, която си спечелихме – да плъзгаме умовете си къде ли не.

Вслушайте се в намусените типове, клеймящи недостатъците на нашия Век на аматьорите. Те призовават за възстановяване на експертизата, за връщане към акредитираното знание, за възстановяване на реда и съзнателното съсредоточаване върху нашите професии, области и полета на изява. Дали това е призив на гилдиите, мислещи за собствените си интереси? Или предписване на нов, крайно необходим курс на промяна, целящ предотвратяване на надвисваща катастрофа?

Дали новите ИИ системи ще ни помогнат да се справим с тази чума на плиткоумието… или само ще влошат положението?

Едно е ясно. В тази наша галактика не е лесно да си умен. Ние продължаваме да се разминаваме на косъм с безбройните капани по пътя ни към… онова, в което се надяваме да се превърнем.

Ако съберете всичко това, наистина ли ще се изненадате, че като че ли сме сами?

Рогът на изобилието на Пандора