Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 57 страниц)
23.
Предупреждение
Когато приближи дома си от запад, с гръб към залязващото слънце, вече се свечеряваше.
Естествено, вече беше отлив и главната порта беше широко отворена. Пен Сян Бин се почувства глупаво. Сега обзелата го по-рано паника изглеждаше прекалена. „Можех да продам камъните, да си купя бира при рибарските сергии и вече да съм се прибрал и да вечерям, а и щях да дам малко пари на Мей Лин.“
Скоро видя познатите очертания – килнатата северна стена… метлоновите стълбове и подсилващите въжета от суперкорда… соларния дестилатор… и местата, където бе започнал да подготвя двете стаи на горния етаж за обитаване. Дори долови аромата на виетнамския сос нук мам, който Мей Лин добавяше към половината гозби. Всичко изглеждаше нормално. Въпреки това Бин обиколи порутеното имение, като проверяваше за необичайни знаци. Масло във водата. Стъпки в мокрия пясък. Не откри нищо.
„Пропилях си деня. Сглупих. Толкова изгубени камъни…
… макар че там, откъдето ги взех, има още.“
Вече беше започнал да крои план. Контрабандистът Куан Лу имаше доста връзки. Може би щеше да успее да го използва, като първоначално не разкрива много. Да го накара да уреди среща по такъв начин, че предателството да е трудно. И на срещата да присъстват няколко потенциални купувачи. Как го беше казал един древен мъдрец? „За да не бъдеш стъпкан от слон, накарай много слонове да се блъскат един друг.“
Добре де, може и да не го беше казал мъдрец. Макар че би трябвало. Разбира се, Бин не можеше да се сравнява с господарите на властта, парите и търговията. Значи му трябваше ситуация, в която те да нулират силата си! Да бъдат принудени да наддават за онова, което има той. При това открито, така че никой да не може да се възползва, като го накара да си мълчи.
„Първо трябва да намеря добро скривалище за камъка. След това да измисля подходяща история за Куан.“
Почти не чувстваше тялото си от умора. Беше отвъд глада и изтощението, докато вървеше от кея към стълбите, после по покрива и най-сетне до входа на навеса. Той плющеше с гостоприемен ритъм и изпускаше сладките аромати на дома, от които му се завиваше свят. Приведе се, за да влезе, и примигна на слабата светлина.
– Няма да повярваш как ми мина денят! Това пържени скариди ли са? Онези, които улових сутринта? Браво на теб…
Мей Лин бъркаше яденето в тигана. Когато се обърна, отначало Бин си помисли, че се усмихва. После осъзна… че това е гримаса. Тя не каза нищо, но страхът блестеше в очите й, които се стрелнаха наляво и го накараха рязко да се обърне…
На малката им маса имаше някакво създание. Някаква голяма птица с дълъг прав клюн. И тази птица оглеждаше Сян Бин, като въртеше глава ту на едната, ту на другата страна. Разпери късите си криле и запляска с тях.
„Няма летателни пера – вцепенено отбеляза Бин. – Да не би да е пингвин? Но какво търси пингвин тук, в горещия Шанхай?“ Тогава забеляза ноктите. „Пингвините нямат…“
Ноктите стискаха нещо, което още се гърчеше върху масата, разкъсано и раздрано. Приличаше на змия… Само че вместо кръв и вътрешности имаше ярки искри и електрически пукот.
„Машина. И двете са машини.“
Птицата заговори, без да отваря клюна си.
– Не се страхувай. Няма време за страх.
Бин преглътна. Усещаше устните си напукани и сухи.
– Какво… кой си ти?
– Аз съм средство, изпратено от онези, които биха могли да спасят живота ти. – Нещото-птица внезапно се наведе и закълва змията. Полетяха искри. Змията потъмня и се отпусна безжизнено. Доста ефективна демонстрация, макар Бин да нямаше нужда от нея.
– Моля, иди до прозореца – продължи крилатият механизъм и посочи с клюн. – И донеси камъка.
Е, поне говореше любезно. Бин се обърна и видя, че бялото яйцевидно нещо е на перваза, под отслабващата слънчева светлина, вместо да бъде увито в черен плат, както се бяха разбрали. Погледна остро жена си, но Мей Лин беше взела малкия Сяо Ен. Бебето хленчеше: искаше да суче.
С тиха въздишка Бин се приближи до камъка, чиято матова повърхност сякаш светеше, но не просто от отраженията. Усети как птицата нетърпеливо се навежда напред.
Сякаш усетила дланите му, белезникавата повърхност стана като мляко и започна да се завихря. Сега ясно личеше, че това нещо се различава от Хаванския артефакт, който Бин бе видял на витрината на магазина за иилектроника. Този камък беше по-малък, по-объл и съвсем не така гладък. Единият му край бе повреден от дупки, драскотини и мехури, които продължаваха на тънки ивици към издължената среда. Приликите обаче бяха несъмнени. Замайващото усещане за дълбочина се засилваше там, където ръцете му бяха най-близо до предмета. А после вътре бързо започна да се оформя някаква смътна фигура, отначало неразличима, сякаш от сгъстена мъгла.
„Демони – помисли Сян Бин. – Или по-точно демон.“ Появи се едно-единствено създание – двуного, донякъде приличащо на човек.
С неохота – искаше му се никога да не беше виждал този камък – Бин се насили да постави длани върху надрасканите краища и стисна зъби, когато по ръцете му пробяга слаба тръпка. Вдигна тежкия камък, обърна се и го махна от слънчевата светлина. От това блясъкът като че ли само се усили.
– Остави го тук, на масата, но бъди така добър да не го пускаш – все така любезно, но и настоятелно нареди птицата.
Бин се подчини, макар да искаше да хвърли камъка възможно по-далече. Фигурата, която се беше оформила вътре, не приличаше на онези, които бе видял. Бе по-човекоподобна от демоните по телевизията, които се взираха от камъка във Вашингтон, но въпреки това си оставаше демон. Като плашещото подобно на пингвин създание, чието крило докосна ръката му, когато то се наведе, за да разгледа по-добре.
– Легендите са истина! – промърмори птицата. Бин усети как гласът й резонира някъде от гърдите. – Казано е, че световните камъни са придирчиви. Могат да изберат само един човек, с когото да работят, а понякога изобщо не избират. Поне така се разказва. – Роботът изгледа Сян Бин с лъскавото си око. – Късметлия си в много повече отношения, отколкото си даваш сметка.
Сян Бин кимна, но без особена радост. Знаеше поне едно отношение.
„Значи съм необходим. Това нещо ще работи само с мен.
Това означава, че няма просто да го вземат и да ни оставят на мира.
Но означава също, че трябва да ме оставят жив. Засега.“
Демонът в камъка вече се бе избистрил напълно, макар че образът си остана нестабилен. Приближи се на два странно съчленени крака и протегна напред силните си мускулести ръце, сякаш искаше да докосне, дори да сграбчи ръцете на Бин. Устата – с четири устни, подредени като сплескан ромб – се размърда под цепките на носа и единствения, подобен на лента орган на мястото, където би трябвало да са очите. С всяко отваряне и затваряне на устата повърхността под дясната длан на Бин слабо трептеше.
– Камъкът е повреден – отбеляза пингвиноподобният автомат. – Навремето е имал звукови предаватели. Може би в някоя добре оборудвана лаборатория…
– Легенди ли? – рязко попита Бин.
Знаеше, че не бива да прекъсва, но не можеше да се стърпи. Страхът, умората и контактът с демони – всичко това го довеждаше до ръба на истеричен припадък. Както и да е, положението се беше променило. Щом беше специален и дори необходим, значи поне можеше да получи някой и друг отговор!
– Какви легенди? Искаш да кажеш, че тези камъни са се появявали и преди?
Птицата откъсна поглед от хуманоидното създание, което отваряше и затваряше уста в пантомима на реч, грубо съответстваща на вибрациите под дланта на Бин.
– Нищо не пречи да знаеш, Пен Сян Бин, тъй като ти носиш товара и задачата, дадена ти от Небето. – Машината се изправи в цял ръст и направи лек поклон. – Истина, която отива по-далеч от всяка друга.
Устата на Бин внезапно пресъхна.
– Каква истина?
– Камъните са паднали в зората на времето. И се твърди, че хората говорят с тях най-малко от девет хиляди години. И през цялото това дълго време камъните са говорели за деня на кулминацията. И този отдавна предречен ден може би най-сетне е настъпил.
Мей Лин се приближи зад Бин – доколкото можеше, защото кърмеше детето. Той не дръпна ръцете си от нещото на масата, но се зарадва, че тя го прегърна през кръста и пропъди донякъде студа, който чувстваше вътре в себе си.
– Значи… – Бин преглътна. – Значи ти не си извънземно?
– Аз? – Пингвинът го зяпна за момент, след което изкряска, което явно бе механичният еквивалент на смях. – Разбирам как би могъл да стигнеш до това погрешно заключение. Не, Пен Сян Бин. Аз съм човешко творение. Също като тази змия. – Ноктите стиснаха още по-здраво изкуствената змия. – Тя е изпратена от различна, доста по-безжалостна група хора. Съперниците ни също искат да научат повече за междузвездните пратеници.
Междувременно създанието в камъка като че ли се обезсърчи: може би разбираше, че никой не чува думите му. Трептенето се усили, после спря. След това демонът се пресегна напред, сякаш към Бин, и започна да рисува в нищото, до самата граница помежду им. Навсякъде, където минаваше покритата с люспи ръка, оставаше следа от мастилен мрак… и накрая Бин осъзна какво е това.
Калиграфия. Създанието рисуваше фигура – идеограма – в плавен, архаичен на вид стил. Символът беше сложен, състоеше се най-малко от двайсет части. „Де да бях по-образован“ – помисли си Бин, докато гледаше със страхопочитание завършената форма, която туптеше на повърхността на светещия камък-свят. Симетрично прекрасна и същевременно назъбена, заплашителна, тя някак приковаваше погледа му и накара сърцето му да заблъска в гърдите.
Сян Бин не познаваше знака. Но всеки с бегло познание на китайски можеше да разпознае радикала, основния символ, на който се основаваше той.
Опасност.
ПРОТИВОПОЛОЖНИ МЪДРОСТИ
Опасността вече е толкова голяма за всеки индивид, всяка класа, всеки народ, че храненето на илюзии е нежелателно. Времето не търпи да бъде спирано; и дума не може да става за благоразумно отстъпване или мъдър отказ. Само мечтателите вярват, че има изход. Оптимизмът е страхливост.
Освалл Шпенглер, „Човекът и техниката“, 1932
В добри времена песимизмът е лукс, а в лоши – сбъдващо се, фатално пророчество.
Джеймс Касио, „Отвори бъдещето“, 2005
24.
Светът гледа
– Защо трябва да нося това нещо? – измърмори Джералд и подръпна ръкава на изпраната и изгладена парадна униформа: имаше предвид онова, което беше отдолу – бучка на ръката му. Имплантирано телеметрично устройство на НАСА.
– О, я стига си хленчил – сгълча го генерал Хидеоши. В действителност генерал-майорът беше още по-дребна, отколкото изглеждаше на екрана, което имаше парадоксалния ефект да прави ранга й още по-внушителен. Звездите на раменете й блестяха под сценичните прожектори. – Носиш импланти, откакто си започнал обучението си.
– За определяне на здравословното състояние, записване на биологични показатели и за подаване на стимулиращи вещества по време на работа. И след мисиите ги изключвахме. А това чудо е огромно! И знам, че не ми проверява просто кръвното.
Акана сви рамене.
– Такава е цената на свободата, приятелю. Сам избра ролята на опитно зайче, като постави ръката си върху онова нещо. – И кимна към лъскавия белезникав Обект в покритото с филц гнездо, намиращ се на метър от Джералд върху заседателната маса. – Или това – посочи ръката му, – или дълбока карантина. Все още можеш да избираш, нали знаеш. Нищо не ти пречи да се върнеш в резервоара.
– Не, благодаря – изсумтя Джералд.
– Няма за какво – изкиска се Акана.
Джералд не спомена другите импланти, за които само подозираше – като някакво чуждо тяло, което се носеше в лявото му око и проверяваше светлината, без да блокира ретината му. Гледащо към света през собствена зеница. И по същество виждащо същото, което виждаше и той. Сякаш не беше достатъчно, че десетина други членове на екипа гледаха всеки път, когато общуваше с Пратеника от МЕО. Това бе само едно от многото имена на този предмет.
„Нарекоха го моето «яйце». Галактически геод на Джералд. Или Хавански артефакт. Или нещото, уловено от боклукчията-каубой Ливингстън с космическото му ласо. По-добре да се окаже нещо безобидно, защото оттук нататък името ми е свързано с всичко, което то прави. Добро или лошо.“
Зад дебелата завеса се чуваше бърборенето на журналистите и поканените гости, които заемаха местата си в залата – най-голямата аудитория на Изследователската лаборатория на ВМС, недалеч от Вашингтон. Удобна стара сграда, оцеляла в Ужасния ден – и освен това дипломатично не се набиваше на очи, като в същото време осигуряваше военни нива на сигурност.
На широката сцена от тази страна на завесата важните клечки също заемаха местата си на дългата маса. Първо бяха официалните лица от НАСА и Министерството на прогнозирането, следвани от представители на ЗС, АС и ИАЗБ. Накрая идваше ред на делегатите на гилдията и учените. Някои бяха помагали в предварителните анализи в Куба. Други просто искаха да стиснат ръката на Джералд… онази, която не беше докосвала Артефакта, разбира се. Трети непрекъснато поглеждаха към овоидния кристал, който тихо проблясваше под сценичното осветление.
Някой беше предложил предметът да бъде покрит с пурпурен плат, който да бъде дръпнат от президента за по-драматично. Един психолог, занимаващ се с психология на тълпата, възрази: „Нека е първото, което да види публиката при вдигането на завесата. И без това ще мислят само за него. Така че можем да превърнем това в драматично преимущество. Да седим и да чакаме, докато всички насочат очила и камери в една посока. Демонстрация на пълна прозрачност. И нека президентът да излезе на сцената едва след като врявата утихне.“
Това бе жест към времето, когато постът имаше реална и страховита власт. Разбира се, всичко приличаше на врели-некипели. Покривалото поне можеше да спаси временно Джералд от неустоимата примамливост на нещото. Онова, което реши въпроса, бе чистата практичност. Обектът трябваше да бъде изложен известно време на светлина, за да може да функционира.
Всички заеха отредените им места. Акана застана отляво на Джералд, за да не може Артефактът да скрива лицето й от тълпата. Собствената му позиция най-близко до сияещото нещо говореше за оформящия се консенсус. Джералд бе не само откривателят, но и в известен смисъл пазител. Онзи, към когото се обръщаха, когато овоидът трябваше да бъде взет в ръце. Онзи, който го носеше, когато трябваше да бъде преместен някъде. Онзи, който присъстваше всеки път, когато специалистите искаха да опитат някакъв нов метод за общуване със съществата вътре.
„Чест, предполагам – и кой знае? Може би дори историческа чест. От друга страна, не съм сигурен, че ми харесва начинът, по който ме привлича това нещо. Като пристрастяване към наркотик. Или сякаш по някакъв начин му принадлежа.
И ако всичко това тръгне на зле, на планетата няма да се намери място, където да се скрия.“
Засега предметът си кротуваше и по повърхността му на вълни преминаваха леки проблясъци, създавайки впечатление за нещо огромно, течно, може би безкрайно дълбоко. Силно увеличено изображение на овоида бе проектирано върху гигантски екран над и зад подиума. Образът бе толкова ярък, че Джералд виждаше сянката си върху масата.
– А какво ще стане, ако откаже да работи пред публика?
Акана го изгледа кръвнишки дори само заради това, че може да си помисли подобно нещо. Разбира се, имаше множество записи на дългите часове, през които специалистите общуваха с енигмата от пушек и отражения: някои от тях се съдържаха и в онзи терабайт изтекла информация. Много от картините показваха Джералд, опрял лявата си ръка върху лъскавата повърхност, докато нечия друга длан сякаш се издигаше от млечните дълбини вътре, за да я докосне.
Това се случваше отново и отново. Някаква извънземна на вид длан – с люспи, месеста, космата или с щипци – се появяваше в Артефакта, за да изпълни същия странен ритуал. Така беше всеки път след първия установен по време на огненото спускане от орбита контакт.
Да, контакт, но с какво? С кого?
През следващите няколко дни постепенно се разкриха още неща. Дланите водеха към ръце или пипала, които се губеха навътре, сякаш Артефактът беше дълбок не сантиметри, а десетки метри, ако не и повече. След това в края на някои от тези ръце се появиха тела, които се приближаваха, макар винаги да оставаха изкривени, сякаш гледани през дебело кълбо от млечнобяло стъкло.
И накрая се появиха глави… понякога лица… с очи или други сензорни органи, които се долепяха до вътрешната повърхност и като че ли се взираха навън, докато Джералд и колегите му се взираха в тях.
След достатъчно дълго зяпане умът започваше да върти номера. Можеше дори да си представиш, че ти си вътре, а извънземните фигури разглеждат твоя претъпкан малък затворнически свят отвън, през нещо като лещи.
„Може пък да правят точно това.“ Една теория наричаше Артефакта предавател. Средство за междузвездна комуникация, позволяващо моментална връзка през светлинните години с извънземни, живеещи на някой друг свят.
„Други пък смятат, че това е някаква измама.“
Някои от най-добрите експерти в областта на дисплеите – от Холивуд, Бомбай и Киншаса – пристигнаха специално да разгледат находката. И заявиха, че много от нещата и функциите могат да бъда възпроизведени с наличната технология. Но не всичко. Някои от нещата бяха направо изумителни. Особено начинът, по който триизмерни образи можеха да изникнат от която и да е посока – или от всички посоки едновременно – от дълбините на твърдо тяло. Или неизвестният начин, по които обектът усещаше намиращите се наблизо хора и неща. Или загадъчните и неконвенционални начини, по които черпеше енергия от разсеяната светлина. Въпреки това нито една от тези загадки не гарантираше, че не става дума за фалшификат. И преди бяха правени опити за подхвърляне на изфабрикувани извънземни артефакти от шегобийци с дълбоки джобове и богато въображение. Един екип на Интерпол бе назначен да прерови виртуалните светове и реалния свят в опит да състави профил на този тип шегобиец – с фантастична оригиналност и екстравагантни ресурси.
Да не забравяме и символите, които непрекъснато изплаваха от онзи вътрешен сумрак, за да се залепят за прозрачната обвивка като насекоми, които се гърчат и се опитват да се освободят. Бяха ли те доказателство за извънземния произход? След първоначалния поздрав се бяха оформили още думи, но въпреки това цялостното им значение си оставаше неясно. Двусмислено. Нещата не опираха само до странностите в синтаксиса и правописа. По-скоро самият брой символики изглеждаше стряскащ. Точно когато започваха да откриват смисъл в една лингвистична система, тя се сменяше с друга. Дотук бяха видели над петдесет, като обхватът им бе по-голям от този на всички човешки езици.
Именно тази сложност помогна за убеждаването на Съвещателното тяло, че едва ли става въпрос за фалшификат. Една-две странни писмености можеха да се изфабрикуват. Но защо им е на фалшификаторите да хвърлят толкова усилия и да създават десетки писмености, които сякаш се блъскаха и си съперничеха за внимание? Един шегобиец би искал да създаде впечатление за авторите и за увереност, а не за вътрешни свади.
Определено изглеждаше вероятно нещото да е истинско. Някакъв вид артефакт пратеник, представляващ цяла менажерия разумни раси, вихрушка от диалекти и рояк сияйни планети, изобразени с различни цветове и живи текстури, от изцяло водни светове до покрити с пустини кълба. Самото разнообразие изглеждаше в известен смисъл окуражаващо. Щом толкова много раси са успели да създадат някаква общност в космоса, значи човечеството няма от какво да се страхува, нали?
Джералд усети, че ръката му неволно посяга към овоида като по навик… или сякаш можеше сама да взема решения. И Артефактът не закъсня да реагира. Постепенно мътилката се превърна във вихрушки, които се събраха в най-близкия до него район. Онова чувство за дълбочина се върна. Сякаш отново гледаше навътре… надолу…
… и след малко се появиха миниатюрни сенки, подобни на фигури, гледани много отдалеч през трептяща мараня. Сенките постепенно започнаха да растат, ставаха все по-големи и по-големи, сякаш приближаваха през някаква многоцветна мъгла.
„Физическият контакт с ръката ми като че ли вече не е необходим – помисли си с интерес Джералд. – Достатъчно е само да съм наблизо.“
Този път имаше и друга разлика.
„Няколко са. Едновременно.“
Винаги досега бе имало чувство за бутане и съперничество. Само една ръка посрещаше неговата. Една извънземна писменост се задържаше за известно време, преди да бъде изтикана от друга.
А сега преброи четири… не, пет… фигури, които сякаш крачеха напред заедно, рамо до рамо, като с приближаването си придобиваха цвят и детайли. Две бяха смътни двукраки сенки, съпровождани от приличащо на кентавър същество, нещо като рак и… ами… нещо като кръстоска между риба и сепия, което се движеше на пипала редом с вървящите създания.
Явно там вътре реалността работеше по различни правила.
– Какво правиш, по дяволите? – изсъска Акана. – Разбрахме се да не предизвикваш реакция, докато президентът не каже!
– Нищо не правя – изсумтя Джералд.
Отчасти лъжеше. Ръката му не докосваше Артефакта. Но пък и не я отдръпна. И приближаващите фигури сякаш се движеха към него, привлечени от вниманието му.
Като стана въпрос за внимание, Джералд усещаше как важните клечки около него прекъсват разговорите си и се обръщат към големия екран. Някои замърмориха възбудено. Намиращите се най-близо се скупчиха зад Джералд, за да погледнат самия предмет. Той усети нечий горещ дъх и надуши миризма на къри.
– Ти… наистина трябва да… – започна Акана. Личеше си обаче, че и тя е като омагьосана. Случваше се нещо важно. Нещо много по-важно от нарушаването на протокола.
В този момент, докато извънземните фигури все още бяха на известно „разстояние“ в онази мъгла вътре, някой натисна копче и завесите се плъзнаха настрани и разкриха подиума и големия екран на хилядата души в аудиторията… и на няколкостотинте милиона по цялата планета.
Малко след това, докато залата се изпълваше с възбудени възгласи, през системата за оповестяване прозвучаха фанфари. Някаква част от съзнанието на Джералд предположи, че сигурно президентът излиза на сцената. Точно навреме, за да не му обърнат никакво внимание.
Петте фигури приближаваха, формите им започваха да изпълват частта на Артефакта, обърната към Джералд. Той разпозна кентавроида и един от двукраките от предишни кратки срещи. Първият имаше ястребово лице с две огромни очи от двете страни на свиреп на вид клюн. По всяка вероятност нощно създание, което явно нямаше нищо против и ярката светлина. Другият вървеше на крака като кокили и се клатеше странично на всяка крачка. Главата му представляваше плетеница от подобни на червеи пипала, без никакви обособени части или отвори.
Подобното на рак същество много напомняше на… вечерята на Джералд преди два дни, а водното създание бе като излязло от нечий кошмар. Поне такива бяха смътните му впечатления. Честно казано, Джералд не можеше да обърне внимание на нищо друго. За момент, въпреки целия си предишен опит с извънземния предмет, се почувства прикован и завладян като всички, които гледаха от домовете си по цял свят.
Внезапно осъзна, че има и още същества, които се появяват в далечината и бързат напред – десетина, че и повече, които сякаш се опитваха да настигнат първите.
Първите пет фигури спряха и се скупчиха в подобната на леща граница между овоида и света на Джералд. Той ги усети, че гледат навън, не само към него, но и към Акана и останалите в полезрението им. Вече не чуваше и не усещаше горещ дъх във врата си: всички бяха замрели.
И тогава от всеки извънземен се появи по една точка. Черна точка, която растеше, трептеше и приемаше форма. Символ, всеки напълно различен от другите. Един беше ъгловат. Друг имаше всякакви заврънкулки и преплитащи се елементи. Трети приличаше на груба драсканица… и така нататък. Знаците се подредиха в ред по заоблената повърхност на Артефакта.
„Това ли е? Поредната загадка? Е, поне този път няколко от тях работят заедно. Може би можем да започнем дългия процес…“
Символите отново започнаха да се преобразяват. Всеки се промени и Джералд интуитивно усети, че се превръщат в онези ъгловати букви от латинската азбука, които беше видял в деня на приземяването.
„Ако отново пише «поздрав», сигурно ще се разкрещя!“
За щастие не беше това. Не точно.
Този път вместо една дума имаше две.
Присъединете се.
