Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 41 (всего у книги 57 страниц)
61.
Шамандура
Издигане.
Иисистентът в дясното му око изписа символа и обясни новия курс на механичния морски дракон, който бе погълнал Бин и камъка-свят.
И наистина, роботът се беше насочил нагоре и се тресеше от ударите на дългата си опашка. Бин гледаше през малкия прозорец как покрай тях мина угаснал вулкан, чийто ерозирал връх беше увенчан с коралов риф, проблясващ от прибоя и яркото слънце. Това ли беше тайната база на групата, изпратила машината за него?
Тоест за камъка-свят? В най-добрият случай Бин щеше да е помощник, гид, с надежда за награда. Не за смърт.
Но това не беше отдалечена база. Вместо да влезе в лагуната през канала, който Бин успя да зърне между плитчините, машината се завъртя и се отдалечи, като следваше склона на планината към едни плитчини на известно разстояние от основния атол.
Започнаха да забавят ход.
При едно вълнообразно движение на дракона Бин зърна нещо напред… метална верига, започваща от котва на планинския склон и държаща нещо клатушкащо се на повърхността. Генератор за електричество от вълните? Нима роботът спираше само за да зареди батериите си?
Мисълта, че това може да е само кратка спирка в много по-дълго пътуване, сякаш изпълни тялото на Бин с болежки, а ума му с новопоявил се ужас от затворени помещения. Мъничкото пространство сега изглеждаше още по-малко, с още по-спарен въздух. Той се размърда, неволно притискайки длани и стъпала в тапицираните стени, дишаше тежко.
Пен Сян Бин.
Съсредоточи се.
Това е метеорологична и комуникационна шамандура.
Думите, които се зареяха дръзко за момент в долната дясна част на полезрението му, бяха укорителни и успокояващи едновременно. Бин дори намери у себе си достатъчно здрав разум да не субвокализира облекчението си. Несъмнено това беше място на среща. Драконът щеше да използва шамандурата, за да извика друг съд. Вероятно хидроплан. Бин вече беше пътувал по такъв начин. Е, горе-долу такъв.
„Но въпреки че пингвинът на Нгуен положи всички усилия да прикрие следите ни, докато ме водеше към потъналия Пулупау, китайските специални сили все пак ни откриха. Откриха камъка-свят. Дали са имали шпионин на По-нови Нюпорт? Или някой от сателитите им е засякъл някаква светлина с особен цвят, отразена от камъка, докато е бил под лъчите на слънцето?“
Може би никога нямаше да разбере. Може би никога нямаше да разбере и каква е съдбата на д-р Нгуен. И на Мей Лин и детето им.
„Пък и някой друг проследи ударния отряд на китайците и се възползва от хаоса, за да вземе надмощие и да спечели наградата. Кой?
Новите ми господари ще си направят ли изобщо труда да ми кажат, когато се озова изцяло в ръцете им?“
Видя през малкия прозорец приближаващата се светлина на деня. Главата на изкуствения дракон се подаде на повърхността сред пяна и шум. Внезапно на Бин му се наложи да закрие очите си от ослепителното слънце и отразяващите се от вълните лъчи. Дори с помощта на иипетното трябваше да мига близо минута, преди да успее да различи какво се клати над водата наблизо – сиви и зелени цилиндри с куп устройства и антени отгоре.
С предпазливи движения драконът се приближи, уви тялото си около шамандурата и я сграбчи здраво. След това Бин видя как пастта му са разтваря и от нея се появява пипало.
Ще почука с него, за да осъществи връзка с фракцията си.
Реещите се символи изглеждаха ъгловати, изрисувани с настойчиви щрихи.
Трябва да действаш бързо, моля.
Няма да е лесно.
Мигни два пъти, ако си склонен да го направиш.
Изкушаваше се да се спре, най-малкото да настоява за отговори… като „Склонен на какво? За кого? С каква цел?“
Но в крайна сметка не му пукаше за нищо от това. Имаше само едно основание, според което да избира сред страните, които се бореха за камъка-свят – и за собственото му мизерно тяло.
Д-р Нгуен беше любезен, както и онзи, който бе програмирал иисистента му. Той бе казал моля. От друга страна, изкуственият дракон бе застрашителен, високомерен и груб. Това имаше значение. И той мигна. Два пъти.
Добре.
Сега трябва да се приближиш плътно до прозореца.
Погледни шамандурата.
Изобщо не мигай с дясното си око.
Бин се поколеба само за момент, преди да се подчини. Любопитството го принуждаваше да го направи.
Отначало видя само цилиндрите с надписи върху тях – повечето на английски, надхвърлящи оскъдните му познания по този език. Успя да различи различни отвори, лещи и устройства. Някои от тях сигурно вземаха проби от въздуха и водата и бяха част от планетарна мрежа, която измерваше показанията на водата. В другия край на платформата зърна пипалото на дракона-робот, което се опитваше да се включи в някакъв порт за данни.
„Добре… и какво се опитваме да…“
Едва не подскочи и не се дръпна от изненада, когато сцената се понесе към него и приближи една част от най-близкия цилиндър. Разбира се, в увеличаването на картината нямаше нищо ново. Но никога досега подобно нещо не се бе случвало в собственото му око!
Остана неподвижен, доколкото можеше. Явно иипетното имаше начин да манипулира органичната му леща… и да използва мускулите около нея, за да я насочва. Потисна усещането, че някой е овладял тялото му и го е оставил безпомощен.
„Кога животът ми наистина си е бил само мой?“
Увеличаване и проследяване… Погледът на Бин бързо се спря върху едно от блестящите стъкла, през които шамандурата сигурно се взираше ден и нощ към небето, било то бурно или ясно, изчакваше търпеливо, събираше данни за огромния и все така разрастващ се Голям модел на света. Изведнъж блестящата леща изпълни дясната половина от полезрението му… и Бин затвори лявото си око, за да може сцената да се превърне във всичко. В неговата вселена. Един-единствен диск от защитен оптичен кристал…
… който изведнъж проблесна в синкавозелено! С още по-голям потрес Бин осъзна, че цветът беше дошъл от собственото му око – и се бе разпространил навън, като прехвърли разстоянието и се свърза…
„Не знаех, че имплантът е способен на това.
Съмнявам се, че дори д-р Нгуен го е знаел.“
Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се дръпне назад или да примигне.
Почти сме вътре.
Но не съвсем.
Изглежда, че…
Реещите се символи останаха извън конуса на зрението му, но въпреки това можеха да се разчетат. Пулсираха настойчиво.
… трябва да притиснеш окото си в прозореца.
Бин се дръпна. От самата мисъл да го направи му призляваше.
Пен Сян Бин, трябва да го направиш.
Моля те, направи го или всичко е изгубено.
Тих стон се помъчи да се изтръгне от гърлото му и Бин едва успя да го сподави, наред с внезапното повдигане. Стисна зъби. Единственото, за което можеше да мисли, бе как да преодолее основния органичен рефлекс, предаван още от времето, когато далечните му прадеди са излезли от морето. Смазващото желание да избяга от болката, от нараняването, от страха…
… срещу команда от много по-късно появили се части от мозъка. Да продължи напред.
И той задържа клепача си с два пръста, изсумтя тихо и решително приближи главата си към стъклото.
Беше лошо.
Добре.
Не толкова силно.
Задръж.
Задръж.
Задръж.
Задържа, докато зеленикавите проблясъци прехвърчаха между органичната му леща и стъклената на шамандурата… и отраженията отскачаха в дясното му око като вихър от рикоширащи точки. В един момент обърканата му ретина сякаш гледаше самата себе си – куп кръвни телца и сензорни клетки. Напълно се замая от безкрайното – бездънно – отражение на Пен Сян Бин, което изглеждаше много по-голо и разкриващо душата му от всяко отражение в огледало.
А междувременно друга част от него безстрастно се питаше: „Откъде знам какво е «ретина»? Нима вече и собствената ми памет не е моя?“
По-лошо. Стана много по-лошо, когато морският дракон като че ли долови, че става нещо. Трептенето му се усили и в подобната на черво клоака отекна глухо ръмжене. Бин отвърна, като стисна зъби и се притисна още по-силно към прозореца.
Цялата представа за време изчезна, разтворена в болка. Малкият прозорец сякаш беше обхванат от огън. С помощта на стъпалата, краката и гърба си трябваше да води война със самия себе си, а инстинктивната част от него изглеждаше много по-разумна от онова, което вършеше с волята си! Сякаш се опитваше да нахрани някакво чудовище със собственото си око.
И тогава…
Черните символи отново се зареяха пред него. Бяха обаче така размазани, че не можеше да ги разчете. Скупчиха се около увеята2828
Пигментна средна съдова обвивка на окото, част от очната ябълка. – Б.пр.
[Закрыть] му, бутаха се, за да привлекат вниманието му, пречеха му да се съсредоточи. Бин изхлипа:
– Знам! Аз… опитвам се да задържа!
А после символите се сляха в един, който изпълни цялото му агонизиращо око.
СПРИ.
Нужни му бяха още няколко секунди, докато проумее смисъла на прочетеното. После със стон, който изпълни малкото помещение, Бин остави тежестта на тялото му да го издърпа назад и рухна в седалката. Трепереше.
Мина около минута. Бин избърса сълзите от лявото си око. Дясното му се струваше твърде възпалено, за да се опита дори да го отвори. Вместо да е сляпо, то изглеждаше пълно с точици, искри и някакви хаотични фигури. От онези, които никога не могат да се фокусират, но като че ли загатват за невъобразими ужаси.
Бавно няколко от смътните фигури започнаха да придобиват по-ясни очертания.
– Оставете ме на мира! – замоли се той. Нямаше обаче начин да избяга от съобщенията, които се оформяха в собственото му око. Не и без да го извади. О, мисълта за това беше наистина изкушаваща.
Докато проклинаше технологиите, пред него се оформиха ясни символи. По краищата им имаше яркост, каквато преди липсваше. Долавяха се и други разлики – например в калиграфията. И още нещо – присъствие на личност.
Пен Сян Бин, аз представлявам общност, умна тълпа с членове по целия свят.
Ние поехме контрол над иимпланта ти.
Значи… която и група да беше програмирала първоначално устройството – може би хора от кръга на д-р Нгуен или конкуренция, успяла да вмъкне нещо по-сложно в окото на Бин, – която и фракция да бе осигурила софтуера, принудил го да опре око в стъклото… сега тя беше сменена! Някаква друга група се беше намесила и бе използвала кратката връзка, за да овладее чипа.
Всичко това беше зашеметяващо сложно. Всъщност Бин се изненада на самия себе си, че все още не е изгубил напълно ориентация.
Да, Пен Сян Бин, името ми е Тор Повлов.
Позволи ми от името на Баската химера, Жената-птица303 и останалите от нашата общност да кажа колко се радвам да се запозная с теб. Нужни бяха много усилия да те открием!
Едно от имената звучеше смътно познато на Бин. Може би го беше чувал между другото. Нещо за измъчен беглец, също като него.
Боя се, че трябва да настояваме. Моля, стани и действай. Има много…
– Знам! Много малко време! – Беше на крачка да избухне в истеричен смях. Толкова много фракции. Толкова много групи искаха от него да бърза, винаги да бърза.
Механичен стон. Морският дракон се разтресе грубо около него.
Овладяхме мозъка на машината, за да остави устата си отворена. Но това може да се окаже временно.
Нямаше нужда от подканване. Затворил дясното си око, Бин прибра камъка-свят в чантата и запълзя, докато гигантският робот се гърчеше в конвулсии. Като буташе камъка-свят пред себе си, Бин се промъкваше напред през конвулсиите, сякаш се бореше срещу гърло, което се опитваше да го глътне обратно… само за да го изхвърли в обратната посока, сякаш повръщаше нещо отвратително.
Измъкна се в устата. Главата на дракона се надигаше и спускаше, правеше вълни, вдигаше порои от пръски и пяна. Челюстите продължаваха да се мърдат, сякаш отчаяно се опитваха да се затворят. И можеше всеки момент да успеят.
Бин се надигна, хвана се за един блестящ зъб, надигна тялото си и чантата към очакващата го ярка светлина…
… и спря точно преди да скочи.
Не се страхувай, Бин…
– Млъкни! – викна той и запрати чантата с всичка сила…
… право към вътрешната повърхност на лявото око на дракона. То хлътна с хрущене. Бин извика и направи същото с другото око. Тези неща нямаше да насочват изгарящи лазери срещу него, след като излезе навън. Не се безпокоеше за камъка-свят, който бе оцелял както в космоса, така и след сблъсъка с планинския ледник.
Умно!
Сега…
Нямаше нужда от подканване. Не и от някаква „умна тълпа“ аматьори, седящи в комфортните си къщи и офиси по света и оборудвани с целия хардуер, софтуер и мийтуер, който можеше да се купи. Помощта им беше добре дошла, стига да си мълчат. Докато машината-дракон се мяташе и челюстите продължаваха да заплашват да се затворят всеки момент, Бин се надигна, залази като маймуна, изправи се и се олюля при долния ред метални зъби…
… и скочи към шамандурата, сякаш беше спасителен пояс, полетя през празното пространство…
… и пльосна в морето до цилиндрите. Тежката чанта в ръката му го повлече надолу. Другата му ръка задраска към шамандурата, пръстите се мъчеха да намерят някаква опора…
… и не успяха. Бин потъна покрай носещите се по повърхността цилиндри, повлечен от тежката чанта надолу към дълбините.
Не се уплаши. И дори не помисли да пусне камъка-свят, та даже това да можеше да спаси живота му. Всъщност изведнъж се почувства чудесно. Отново в стихията си. Вършеше си работата. Практикуваше занаята си. Събираше и рециклираше отпадъците от миналото. Изцеждаше някаква стойност от солената, осеяна с боклуци каша, в която „разумната раса“ бе превърнала невинното море.
Успя да улови веригата, която държеше шамандурата към склона на угасналия вулкан. След това обгърна металните брънки и с крака. Механичният дракон се мяташе наблизо с осакатен ум и тяло, но все още страшно опасен.
Бин си помисли, че може би има достатъчно въздух в дробовете, за да успее да стигне до повърхността.
Ако се окажеше прав, щеше да се покатери на шамандурата и може би щеше да успее да избегне разярения робот и дори да го надживее. Може би.
А след това? Може би помощта, изпратена от новите му приятели от „умната тълпа“ – или от Народния флот на Китай, – щеше да пристигне преди тайните собственици на дракона. Преди слънцето да го е изпекло. Или жаждата и акулите да му видят сметката.
А после?
Докато се катереше тромаво, но упорито по веригата, си спомни думите на Пол Менелауа, казани в По-нови Нюпорт, когато Куриерът на предпазливостта, съществото в камъка-свят, обяви прочутия Хавански артефакт за инструмент на междузвездни лъжци.
„Трябва да ги съберем!“
Точно така. Нека те се оправят пред всички. Пред очите на целия свят. И този път Пен Сян Бин щеше да участва в разговора!
Развеселен от безразсъдството си, от самата дързост някакъв като него да се зарече подобно нещо, Бин продължи да се изкачва и да мъкне древното предупреждение към светлината на деня.
„Да, точно така. Да ги съберем.“
Седма част
Море от беди
След векове питане в самота човечеството реализира една своя древна мечта. С пристигането на Първия артефакт дойде и доказателството за цивилизации, много по-древни от нашата. Само че вместо да донесе ликуване, това откритие за малко ни вкара в спиралата на смъртта. Как успяхме да избегнем капана? И дали сме се измъкнали от него, дори и сега?
Дали причината е във Великия дебат между Първия артефакт и Камъка-свят на Пен? В разобличаването на манипулациите, на полуистините и лъжите?
Или в дръзките герои на „Марко Поло“, излетели тайно да прекосят космическата пустиня и да преодолеят свирепи лазери, космически мини и човешки предатели, за да съберат още кристали? Достатъчно коварни космически измамници, които да бъдат подложени на дисекция и тестове, за да получим най-сетне отговори?
Или причината е в изненадващото откритие точно когато „Марко Поло“ обърна към дома? Когато Генадий Горосумов засече странни останки, които нямаха очевидна връзка с кристалните верижни писма? Когато осъзнахме, че във всичко това има повече нива, отколкото сме си давали сметка!
Ще има и други експедиции. И то много.
Възможно ли е това да е отклонило човечеството от депресията и катастрофата? Нещо така просто като любопитството?
Тор Повлов
62.
Потайници
Очакващата е възбудена. Сигнализира настойчиво.
– Търсачо, слушай! – Електронният й глас съска по старите кабели. – Малките живи са наблизо! В момента изследват този пояс орбитален боклук, ровят из камъни и руини. Слушай как оглеждат всяко ново откритие. Скоро ще ни намерят! Чуваш ли, Търсачо? Време е!
Създателите на Очакващата бяха нетърпеливи. Чудя се как е успяла да издържи междузвездния студ. Моите създатели бяха по-мъдри.
– Търсачо! Слушаш ли ме?
Не искам да разговарям с никого, така че издигам странична личност, малко повече от вихър побутнати електрони, която да се занимава с нея вместо мен. А ако Очакващата открие измамата? Е, може би ще схване намека и ще се разкара.
Или пък ще стане още по-настоятелна. Трудно ми е да го предскажа, без да събудя повече заспали вериги, отколкото ми се иска.
– Няма нужда да се бърза – казва й частичният ми аз. – Земните създания няма да стигнат това убежище през следващите няколко техни години. Пък и всичко е написано много отдавна.
Електронният вихър е много добър. Дори успява да докара акцента ми.
– Как можеш да си толкова безчувствен! – сгълчава ме Очакващата. Раздразнението й отеква по кабелите, покриващи миниатюрния ни леден свят. – Ние, оцелелите, те направихме наш водач, Търсачо, защото изглеждаше, че разбираш какво се случва в галактиката като цяло. А сега чакането ни може да е към края си. Биологичните същества оцеляха през първата фаза на кризата на контакта. Скоро ще са тук!
– Земните жители или ще ни открият, или не – отвръща сянката на моя аз. – Какво може да очаква с желание или страх една група древни машини от такава жизнена млада раса? Раса, стигнала дотук?
Вече зная, че човеците идват. Останалите ми сензори отдавна пият от бъбривите им мрежи. Вкусвам слънчевия вятър и се наслаждавам на йоните, които носи, и на острия привкус на примитивни космически двигатели. На плесенясалата миризма на деутерий. На песента на събуждането. Животът излиза от водната си утроба. За кратко време, докато вълната се пречупва, ще си имаме компания.
– Посрещача и Пратеника искат да предупредим хората за опасността, в която се намират – настоява Очакващата. – Можем да им помогнем!
Спорът ни е събудил някои от останалите. Нови филизи опипват с пръсти от свръхохладено електричество.
– Да помогнем… сега ли? – пита подгласът ми. – Възстановителните ни модули излязоха от строя след Последната битка. Открихме, че хората са еволюирали, едва когато откриха радиото. И беше станало твърде късно! Първите им излъчвания вече се разпространяват в смъртоносната галактика. Ако в района бродят разрушители…
– Търсачо, знаеш, че има и по-големи опасности. По-нови и по-смъртоносни.
– Да, но защо да безпокоим бедните създания? Нека се порадват на своя момент на ярко слънце и приключения.
О, НАИСТИНА СЪМ добър! Мъничкият изкуствен глас спори така добре, както го правех самият аз преди цяла вечност, възпирах необмислените действия на нетърпеливите си другари.
Посрещача се вмъква в мрежата. Усещам хладното му изразително електронно течение. Само че този път той е съгласен с мен!
– Земните създания нямат нужда да им се казва. Сами успяват да проумеят как стоят нещата.
Не че това ме интересува. Разкарвам субперсоната си и протягам в мрежата филиз от Самия себе си.
– Какво те кара да твърдиш това?
Посрещача посочва приемниците ни, събрани от древни останки.
– Ние засичаме бърборенето им, докато изследват този астероиден пояс. Един от тях, изглежда, е на път да разбере какво се е случило тук в далечното минало.
Самодоволният му тон се дължи на човешките теледрами. Но пък и създателите му са били ентусиасти, за които най-огромното удоволствие е било да кажат „здрасти“.
– Покажи ми – нареждам аз. Може би дългото ми очакване е приключило.
63.
Местопрестъпление
Астероидът бавно се завъртя, видяха се древни руини и Тор зяпна.
– Господи!
За двете години в Астероидния пояс беше помогнала за разкриването на пластове от загадка, заложена преди милиони столетия. Напоследък това означаваше откриване на странни извънземни руини. Никога обаче не беше попадала на подобно унищожение.
Тежката сянка, намираща се само на няколко километра от разузнавателния кораб „Уорън Кимбъл“, закриваше Млечния път. Древните сблъсъци бяха оставили вдлъбнатини и кратери по двукилометровата грамада. От едната страна изглеждаше като типично безименно парче скала и замръзнали газове. Това обаче се промени, когато слънцето изведнъж озари другата половина и показа назъбените усукани останки от катастрофа, случила се още когато динозаврите са бродели по Земята.
– Гавин! – извика тя през рамо. – Ела да видиш!
Партньорът й изплува през люка отгоре и се преобърна във въздуха. Краката му докоснаха магнитния под с тихо щракане.
– Какво има? Още убити бебета ли? Или сочещи към убийците улики?
Тор посочи и партньорът й също зяпна. По лъскавите му черти играеха отблясъци от прожектора, който осветяваше сцената пред тях.
– Да – каза Гавин. – Отново мъртви бебета, убити от някакъв триклет враг преди безброй години. „Изследователски и спасителни дейности Повлов“ може да направи добри пари от всеки труп.
Тор се намръщи. Бизнеспроучването беше малка част от причината да са тук, макар да помагаше да платят сметките.
– Не бъди отвратителен. Това са незавършени междузвездни сонди, унищожени преди векове, преди да бъдат изстреляни. Нямаме представа дали са били разумни машини като теб или просто инструменти като този кораб. Именно ти би трябвало най-малко да придаваш човешки облик на извънземни артефакти.
Гримасата на Гавин беше андроидски елемент на саркастично свиване на рамене.
– Ако използвам „отвратителна“ образност, чия е вината?
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че органичните хора сте имали избор, когато сте си дали сметка, че „изкуственият“ интелект ще ви надмине. Можели сте да строшите машините, да зарежете прогреса…
Тор се сдържа да му напомни, че са били на една крачка от осъществяването на тази възможност.
– … или пък да програмирате дълбоко в нас „фундаменталните Закони на роботиката“ – пренебрежително изсумтя Гавин. – И щяхте да си имате роби, много по-умни от господарите си. Но не, какво решихте вие, органичните?
Тор знаеше, че няма смисъл да спори с Гавин, когато е в подобно настроение. Затова се съсредоточи върху минаването на по-ниска орбита.
– Какво беше решението ви на проблема с умните машини? Да ни отгледате като собствени деца. Да ни наречете хора. Граждани. Дори дадохте на някои от нас човекоподобни тела!
Предишният партньор на Тор, приятен стар робот и добър шахматист, я беше предупредил, преди да се транспенсионира. Не наемай подрастващ андроид клас ААА, току-що излязъл от колежа. Трудни са точно толкова, колкото и човешките юноши. А най-лошото беше, че Гавин бе прав. Не всички споделяха мнението, че отглеждането на ААА като хора ще реши една от Големите клопки или дори ще скрие неизбежното. Защото въпреки генетичните и кибернетичните подобрения биологичните хора изглеждаха все така обречени да останат на заден план.
„И колко видове са преживели тази криза?“
Гавин поклати глава с драматична тъга, точно като някой прекалено умен тийнейджър, който си заслужава да бъде удушен с голи ръце.
– Можеш ли наистина да възразяваш, когато аз, построен от хора човекоподобен андроид, използвам човешки аналогии? Правим само това, на което сме били научени, господарке.
Поклонът му бе откровено саркастичен. Особено като се има предвид, че беше единственият на борда, който можеше да се свие в кръста. Всички органични части на Тор бяха скрити в цилиндрична кутия с дължина малко над един и ширина половин метър. С механичните си ръце и щипци тя приличаше на робот повече от партньора си.
Нямаше отговор на подигравателния коментар на Гавин. Наистина не беше трудно да се запита дали човечеството е взело правилното решение.
„Но нима същото не се отнася и за всичките ни други решения през последните две и половина десетилетия? Нима непрекъснато не избираме пътищата, които изглеждат най-неотъпкани? Защото най-добрият ни шанс трябва да дойде от правенето на нещо, което никой друг не е опитвал?“
Долу по дължината на изтерзания астероид имаше скеле, заемащо цели хектари и превърнато в изкривени руини. Под катурнати кули се виждаха разбити редици полузаровени недовършени звездни кораби, унищожени може би преди сто милиона години.
Тор беше сигурна, че нейните силициеви и германиевите очи на Гавин са първите, които виждат всичко това, откакто някаква ужасна сила се е стоварила върху астероида. Древните убийци отдавна си бяха отишли. Никой досега не бе открил машина, у която да има поне следа от активност. Въпреки това Тор предпочиташе да не рискува и държеше оръжейната конзола будна. Сложното полуразумно устройство потърси, но не откри енергийни източници и не засече никакво движение сред съсипаните недовършени механизми долу. Само студена скала и метал.
Приказките на Гавин за „убити бебета“ вгорчаваше всяко удоволствие и я караше да гледа на руините долу като на доходоносни отпадъци. Не помагаше особено и на другото й призвание, което я бе довело тук като първия журналист в Астероидния пояс. На това място човек имаше двойно и тройно повече работа. Което в случая на Тор означаваше описване на невероятното откритие на човечеството и обясняване на онези у дома какво се е случило тук в далечното минало.
Последното й съобщение трябваше да почака.
– Имаме работа – каза тя на партньора си.
Гавин опря полупрозрачните си длани една в друга, сякаш се молеше.
– Да, мамо. Твоята воля е моя програма. – Отиде до една конзола и започна да пуска безпилотните апарати.
Тор се съсредоточи върху насочването на нисшите умове в контролния панел на „Уорън“ – онези по-малки полуразумни специализирани процесори, занимаващи се с ракети, радари и сурови данни, които все още говореха хладно и безстрастно… както подобава на една машина.
САМОТНОТО НЕБЕ
Преди двайсет и шест години дойдохме в Астероидния пояс, за да открием и приберем космически фомити. Малки кристали, носещи древни зарази за ума. Вече страдащи от ужасни трески, ние се опитвахме да съберем различни проби за сравнение, да направим дисекция на болестта. Да я направим неутрална или безобидна. Или да изберем версия, с която бихме могли да живеем.
Само че докато управляваха космическия еквивалент на примитивни канута през опасните плитчини, нашите храбри изследователи открили нещо друго освен камъните-вируси. Нещо по-старо. Множество древни неща, които, макар мъртви и безмълвни, свидетелстваха за една по-ранна и изпълнена с повече насилие епоха в междузвездните пътешествия.
Представете си как са се почувствали онези на борда на „Марко Поло“… и после на „Хон Бао“, „Темуджин“ и „Зайцев“… които първи се натъкнали на огромно гробище за убити автоматични междузвездни кораби. Нямало е как да не се запитат…
Какво се е случило тук? Защо има толкова много различни видове машини? Що за конфликт ги е унищожил и как нито една не е оцеляла?
Дали всички тези посетители от далечното минало са били роботи?
И, което е най-объркващото, защо след десетки милиони години те са престанали да идват? Какво се е случило в галактиката, че е сложило такъв внезапен край на ерата на сложни космически сонди…
… за да положи основите на нова епоха, в която само малки компактни кристали пресичат бездните между звездите?
Тор Повлов
