Текст книги "Битие"

Автор книги: Дейвид Брин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 35 (всего у книги 57 страниц)

Тълпата последва д-р Нолан, но Хамиш изостана. Беше се вкиснал. Това трябваше да е неговата сутрин с Тарсус. Уговорката му за лична среща с осмокраката врачка беше отхвърлена, за да могат да зададат на октопода поредния глупав и безполезен въпрос за Хаванския артефакт.

„А само преди няколко седмици нямаше и да си помислят да се отнесат по такъв начин с прочутия Хамиш Брукман.“

В края на краищата какво значение имаше дали онази шумна тълпа учени, умни глави и политици във Вирджиния се колебаят относно доклада си? Щом светът е тръгнал надолу по спиралата към хаос, лудост или отчаяние, как някое публично изявление можеше да промени нещата?

Всъщност Хамиш си беше уредил срещата с Тарсус още преди няколко месеца, когато никой не знаеше за пълните с виртуални извънземни кристали. По времето, когато най-голямата му грижа бе издирването на Баската химера, невръстния син на Агурне Арриксака Бидарте. Търсене, което сега изглеждаше второстепенно, дори маловажно.

Днес беше възнамерявал да зададе на Тарсус съвсем различен въпрос. Нещо много по-актуално, дори лично.

А ако това ядосаше Тенскватава?

„И какво от това. Нека си търси неандерталчето без моя помощ!“

Чувствата му бяха още накърнени заради онова събиране на елита в Швейцария, когато лидерът на Движението за отказване не го допусна до основното събитие – показването на най-голямото съкровище на Рупърт Глаукъс-Уортингтън, кристалния череп от космоса. Хамиш щеше да пропусне всичко, ако не беше намесата на някаква загадъчна трета страна. От онази вечер чувстваше как лоялността му намалява. Не ставаше въпрос за вярата му в Движението – тя си оставаше все така твърда. А за склонността му да остави всички решения да се вземат от един лидер.

Лидер, който сега укрепваше съюза си с трилионерите.

„Е? – възразяваше онази негова част, която играеше ролята на адвокат на дявола. – Има ли някаква друга група, която може да осъществи целите на Движението? Отказването е невъзможно при демокрация. Трилионерите поне имат опит в управляването на големи начинания и вземане на решения зад кулисите. Историята показва, че единствено олигархията може да потисне главоломното развитие на технологиите. А конференцията в Швейцария показа, че елитът гледа сериозно на новите си отговорности.

Пък и какъв друг избор имаме?“

Човечеството можеше да оцелее единствено чрез отхвърлянето на пътя на извънземните. Чрез връщането към корените. Към обществения модел, управлявал всяка цивилизация освен тази.

И все пак…

… и все пак неговата роля и положението му в тези събития с всеки ден ставаха все по-маловажни. Дори когато се обръщаше към него за съвет, Пророкът сякаш го правеше грубо и дори проформа. И Хамиш започваше да осъзнава нещо горчиво, но вярно.

Не искаше да се превръща в поредния учен лакей на новата олигархия.

Опипа малкия запечатан контейнер в джоба на сакото си. В него имаше една-единствена контакт-ИИ леща. Ако си я сложеше, можеше отново да се свърже със загадъчните непознати, които го бяха упътили през залите на огромното имение на Рупърт Глаукъс-Уортингтън и през тайните проходи, за да стане свидетел на действията на Новите господари. Да види с очите си как Рупърт и другите като него реагират на неочакваното. И този момент го беше променил.

В израженията им на тъпа изненада не беше видял образа на мъдри лидери. Те не бяха владетелите философи на Платон, а зашеметени и невежи вкопчили се в предубеждения хора, толкова способни да извършат огромни грешки, колкото и всеки друг.

„Тоест не са по-квалифицирани от мен да определят пътя на човечеството, нали?“

Но преди да проследи тази идея по-нататък, Ригълс, иисистентът в ухото му, заговори:

– Хамиш, отнася се до Роджър Бетсби. Нали каза да те държа в течение, ако стане нещо.

Хамиш примигна.

„Бетсби? О, да бе.“ Аферата Стронг. Въпросът беше изглеждал наистина належащ – да спаси кариерата на един абсолютен кретен от Сената, който между впрочем я беше съсипал сам. Сега това му се стори толкова… ПА – преди Артефакта. Вярно, Стронг още можеше да е полезен при формулирането на правилната политика за новата ера. Но първото, което мина през ума на Хамиш, бе, че с нетърпение очаква да се изправи още веднъж срещу пъргавия ум на доктора.

„Бетсби? Какво е станало?“ Усмихна се като човек, който се наслаждава на следващия хитър ход на достоен противник на шах.

Бръкна в джоба си, извади виртуалните очила, сложи си ги и нареди на Ригълс:

– Покажи ми.

И макар да очакваше нещо неочаквано, онова, което се появи пред очите му, го парализира.

ПОСМЪРТНАТА ИЗПОВЕД НА ЕДИН ЗАТВОРНИК

Ако гледате това, значи съм мъртъв, изчезнал или съзнанието ми е дотолкова променено, че вече не мога да въвеждам ежедневно сложния стоп-код на това мое последно обръщение към света.

Казвам се Роджър Бетсби. Аз съм… или бях… лекар в една от големите бежански общности в окръг Възраждане на Детройт. Мигнете тук и моят хомункулус ще ви покаже кой бях и какво защитавах. Обзалагам се обаче, че за вас е по-интересно да чуете посмъртното ми изявление.

Започвам с изповед. На дванайсети октомври миналата година, представяйки се за сервитьор в клуб „Първите американци“, сипах определено вещество в напитката на сенатор Крандъл Стронг. ТЕЗИ връзки са видеозаписи, показващи как го правя. Има също клипове, разпространени от десетки новинари, на последвалата реч на сенатора, която той започна по обичайния начин с тих и мек глас, но скоро се разгорещи, докато изброяваше дългия си списък оплаквания и недоволства.

С растяща възбуда Стронг заклеймяваше сегашния американски Конгрес заради отхвърлянето на пълното финансиране на Втория закон за репарациите. Отвращаваше се от сегашната администрация заради това, че е дала повече правомощия върху околната среда на ОНЕПА. Ругаеше канадците за ограничаването на имиграцията в Новите земи и съдилищата за възпирането на обезщетенията, спечелени от Жертвите на топенето в процеса им срещу Кликата на отричащите.

Както обикновено, не след дълго той мина от обикновените обществени, юридически или политически врагове към онези, които отдавна провъзгласяваше за истински злодеи – всички кандидат-„боготворци“, използващи технологиите и науката, за да съперничат на силата на Всемогъщия.

Милиони гледаха речта му, която – както обикновено – вървеше към многословна и яростна тирада. Само че този път тя мина отвъд тирадата и стана неуправляема! Вместо да запази приповдигнато, но контролирано ниво на праведен гняв до гръмовния край, речта му стана взривоопасна, расистка и порнографска дори за стандартите на Крандъл Стронг.

Можете да видите прехода, горе-долу на осмата минута (ето тук), когато сенаторът започва да изглежда объркан, да облизва устни и да ги стиска здраво. От този момент започва да жестикулира по-драматично от обичайното и да удря с юмрук по катедрата. Забележете как гласът му става все по-гръмък, възраженията му все по-цветисти, а обвиненията му все по-тежки. Но обърнете внимание, че всичко това върви с изражение на объркване, безпокойство и нещо друго… растящо усещане за трескава нужда.

Обичайната му предизвикателна реч винаги започва със злободневни политически оплаквания, след което той продължава към заклеймяване на модерните времена и технологичния „прогрес“, за да кулминира в призиви всички тези проблеми да бъдат решени от по-добри и по-мъдри управници. Само че този път гладката последователност и преминаването от нормален разумен тон към страстно възмущение изглежда необичайно.

Виждате ли? Личи си, че знае, че нещо не е наред. Реакцията му обаче не е да приключи по-рано и да потърси помощ. А да продължи. Да вдигне залога. Да качи мизата и да я контрира. Става все по-разпален… после холеричен… и накрая направо апоплектичен!

Сигурно вече сте се досетили, че нямам високо мнение за този политик. Смятам го за злонамерен демагог от най-долна порода. Освен това не харесвам гледните му точки по широк кръг проблеми. С пробутването на моето променящо съзнанието вещество обаче аз не целя дискредитирането на Движението за отказване. Мисля, че становищата им са погрешни, но те имат законното право да изказват гледната си точка и да я защитават обосновано пред всички нас. Кой знае? Може отчасти дори да са прави за съдбата на човечеството.

Не, през онзи ден аз проведох медицински експеримент. Ако сенатор Стронг не страдаше от поддаващо се на диагноза умствено заболяване, опиатът, който му дадох – и който е напълно законно вещество, – нямаше да има абсолютно никакъв ефект. Сенаторът щеше да изнесе обичайната си драматична и нелогично полемична реч без никакви необичайни обрати.

Защо тогава веществото го доведе до необуздана ярост и го накара да изрече какви ли не епитети и серия ужасни расистки брътвежи?

Да върнем записа на мястото, когато на лицето на сенатор Стронг се появява онова озадачено изражение. Виждате ли? Прилагам и анализ на цвета на кожата му. А сега добавям и графика на гласа му. Сравнете добавките с тези други кадри, взети от подобни речи в почти същия момент, когато той започва първото си голямо полемично кресчендо. Първото му драматично удряне по катедрата.

В тези други речи данните от анализа показват, че той получава прилив на силно удоволствие от момента. И да, това е характерно за драматичните екстроверти. Обърнете внимание обаче на речта му от дванайсети октомври. Приливът, внезапната вълна на радост, отсъства. Оттук и обърканото му изражение. Ясно е, че е разчитал на обичайната доза удоволствие от пламенното разобличаване на враговете си.

И след като дозата не идва, каква е реакцията му? Просто да продължи речта си, да изпълни задачата си с професионализъм и да постигне целта си? Или да се оттегли, понеже нещо не е наред, и да прецени отново ситуацията?

Не. Той не направи нито едното, нито другото.

Вижте как вместо това започва да удря по-силно. Втурва се напред, скърца със зъби между изреченията, ръмжи, дори изкрещява същите думи, които в други случаи изговаря с много по-премерен гняв.

Можете ли вече да видите ефекта на опиата, който му дадох? Той не е причинил бурната му страст или загубата на контрол, нито има някакви други известни ефекти върху съзнанието или преценките му.

Веществото просто потиска химично-хормоналното удоволствие, което сенаторът обикновено получава от праведното си възмущение! Само това и нищо повече.

А сега мигнете тук и потърсете „анхедониум“. Това е разработен наскоро заместител на налтрексона, който отдавна се използва за потискане на въздействието на хероина и други водещи до пристрастяване вещества. Анхедониумът съдържа акумбенол, който блокира рецепторите на допамин само в нуклеус акумбенс и в две други внимателно подбрани области. Лекарството се използва все повече в клиниките за наркомани като моята в Детройт. Простият му ефект е да прекъсне подсилващия цикъл на повечето пристрастявания.

Почти всеки навик може да се нарече „пристрастяване“, ако повтарянето му се подсилва от човешкия мозък чрез ритмично отделяне на предизвикващи удоволствието съединения. Сам по себе си този процес не е вреден. Тъкмо обратното, той е дълбоко човешки и изключително важен за нас! Удоволствието, основаващо се на подсилване чрез повтаряне, е отчасти отговорно за нашата силна връзка с децата ни, със съпрузите и съпругите, с тенденцията да обръщаме внимание на музиката, красотата или на блестящото упражняване на овладяно умение. То допринася за радостта, която някои получават от молитвите. Това са някои от добрите и благотворни неща, към които се пристрастяваме с радост.

Напоследък експертите започнаха да гледат на наркоманията като на заблуждаване на този нормален човешки процес. Хероин, екстази и лунна прах – всички те предлагат преки пътища към механизмите на мозъка, които имат съвсем истинска еволюционна функция. Само че тяхната груба, подобна на удар с чук атака върху процеса удоволствие-подсилване рядко помага за подобряване на живота… и дори по-често го съсипва.

Сега знаем, че има и други начини за заблуждаване на тази система. При някои хора хедоничното удовлетворение може да се постигне просто чрез проникване в определени рамки на съзнанието. Например цикличната доза при хазартните игри може да е истинско пристрастяване и отказването от хазарта изисква толкова усилия, колкото и отказването от кокаина. Търсачите на силни усещания, запалените геймъри и „магьосниците“ от Уолстрийт показват подобни модели на поведение. Хванат ли се веднъж на хорото, те просто не могат да се пуснат от него. По-мека версия се наблюдава при спортните запалянковци…

… а има и такива, които могат да се нарекат пристрастени към негодуванието. Хора, които редовно се друсат с увереността в собствените си морални принципи и лицемерна праведност. Познавате този тип – всички го познаваме. (Всеки нормален човек е ставал свидетел на това, за което говоря, когато играе някаква роля пред огледалото!)

Всъщност мнозина ще обвинят мен в лицемерна праведност заради онова, което направих на сенатор Стронг! Да, направете го. Изучете живота ми и вижте дали добрите ми дела и ясната ми позиция отговарят на модела на пристрастяване. Възможно е.

Но в случая не става дума за мен.

Преди години, когато медицинската общност обяви, че праведното възмущение може да бъде пристрастяване, сериозно като всяка наркомания, очаквах обществото да си вземе бележка. Мислех си, че милионите скромни и разумни хора ще престанат да слушат онези разпалени гневни наркомани, онези есери, които постоянно бълват омраза, религиозни и параноични мании от катедрите отляво и отдясно. Вярвах, че след като механизмът вече е разбран, това ще обезсили гневливите, които отказват да разговарят разумно, и вместо на тях хората ще обърнат повече внимание на онези, които искат да действат разумно. На онези, които слушат съседите си и могат да предложат разумни решения за различните ни проблеми.

На онези, които предпочитат положителните игри.

Нима този вече доказан научен факт няма да подрони позицията на безумците, които съсипват аргументите и разговорите в обществения живот, като представят противниците си като абсолютно въплъщение на злото, срещу което се изправят те с фарисейската си доброта? Нима доказването, че яростта им е следствие на наркотично вещество, което отделят в собствените си мозъци, няма да сложи край на кариерите им?

За мое разочарование повечето медии до голяма степен игнорираха това откритие. Но пък в края на краищата те се хранят от дихотомията „ние срещу тях“ и поляризацията на становищата. Медиите не виждаха никаква изгода в преминаването от конфликти към разумни дебати. Та те са толкова скучни!

И така осъзнах, че за да могат хората да разберат значението на това научно откритие, трябва да се случи събитие, което медиите да не могат да игнорират.

Трябва да има пример. И затова осигурих такъв.

Защо сенатор Стронг полудя при изнасянето на онази реч? И защо остана в това състояние няколко дни? Не му беше дадена никаква променяща съзнанието отрова. Той погълна лекарство, което просто блокира обратната връзка у пристрастените. И когато не получи обичайното удоволствие от праведния си гняв, той вдигна нивото на омразата си в търсене на тръпката.

И когато това не стана, той вдигна нивото отново и отново, точно както правят наркоманите. Дори за миг не си помисли: „Може би е по-добре да спра“, а продължи да се носи все по-бързо и по-бързо към ръба, досущ като наркоманите, без да обръща внимание на последиците, само и само да намери удовлетворението си. Да почеше обичайния сърбеж, който вече не бе в състояние да контролира.

Това е. Това беше моят замисъл и експеримент.

Това, че проработи, е безспорно.

Не може да се отрече също, че наруших закона, както и моралните принципи на професията си. Дадох законно лекарство за надлежно диагностицирано заболяване… но го направих по неморален и незаконен начин, без да се консултирам с пациента си и без да го предупредя за възможните резултати. И заради тази своя постъпка би трябвало да вляза в затвора. Разбира се, готов съм да приема наказанието си с радост, според традицията на Ганди и другите велики мъченици.

Само че всичко вече е свършено. Сенатор Стронг не може да избяга от обвинението за ужасното си представяне, като повтаря, че е бил дрогиран. Мненията, които той изрази, са си изцяло негови и никой не го е принуждавал да ги изразява. Поведението му беше поведение на наркоман – термин, който обществото с право презира.

Най-важното е, че сега милиони ще се замислят за всичко това. Ще гледат с различни очи всички уверени в собствената си правота наркомани около себе си – дори онези, чиито мнения споделят! Ще видят как такива хора използват неуморната си страст и пристрастяване, за да застанат начело на повече групи в целия политически и обществен спектър, как превръщат споровете в джихад, а преговорите – в жестока война между добро и зло… или на зло срещу добро.

Вие и вашите съседи никога няма да гледате по същия начин на трескавата страст на екстатичния гняв. Сега ще виждате и ще разпознавате симптомите на заболяване – почти същите, които се виждат у пушещите крек или опиум.

И може би ще се почувствате достатъчно силни, за да накарате негодуващите кресливи политици да се засрамят. Може дори да решите да обедините сили с другите умерени, разумни и здравомислещи хора, за да си върнете ценния дар на нашите прадеди. Силата на спокойното съвместно разсъждаване. Ако това се случи, ще приема наказанието си спокойно. Като мъченик за разумната зрялост.

Освен ако този стремеж към драматично мъченичество не е моят собствен начин да си получа дозата! Признавам, че това е възможно. Всеки честен човек би трябвало да го признае.

Но пък ако гледате този запис, то аз най-вероятно съм мъртъв. Така че ще съм още по-маловажен от когато и да било.

Както и да е, изобщо не правя всичко това заради себе си. Нито дори заради сенатор Стронг.

А заради нас.

51.
Вдъхновение

Хамиш свали очилата – образът бе станал някак размазан. Може би бяха дефектни. Избърса очите си с ръка.

„Какво се е случило с Бетсби? Дали сенаторът не е уредил да го убият? Но пък нали обеща, че ще се сдържа, докато не му съобщя резултатите!“

Отново си сложи очилата. В периферното му зрение запърхаха образи в отговор на погледа му, разширяването на зениците, почукването със зъби и субвокалните команди. Дотолкова беше изгубил практика, че неволните движения на окото и отделните изсумтявания предизвикваха вълнения и прекъсваха връзката подобно на хвърлени в езерце камъчета.

Малкият му иисистент Ригълс се намеси и разкара всички слухове и приказки, подбра, преся и обобщи фактите.

Д-р Роджър Бетсби паднал от балкон на второ ниво в закрития стадион Детройт-Понтиак, блъснат (неволно, ако се вярва на предварителните доклади) от изпаднал в конвулсии пациент. Човек, който се лекувал от пристрастяване. Ама че ирония.

Разбира се, някои очевидни „злополуки“ не бяха такива. Затова полицията обещаваше да разследва всяка вероятност за умишлено деяние, особено след като посмъртното признание на Бетсби беше започнало да печели популярност, съпровождано от цял порой конспиративни теории. Хамиш мислено си отбеляза да изпрати един от най-добрите си нещатни агенти да помогне на властите. Чувстваше се лично задължен да стигне до дъното на всичко това.

„По дяволите. Той беше един от малкото умове, заслужаващи уважение.

Ако го е направил Стронг, вместо да ме остави да се справя с Бетсби, сделката ни отпада. Много сделки отпадат.“

Затвори очи.

В ума му нахлу поток неканени фантазии, свързани с последните няколко дни – сякаш подсъзнанието му се опитваше да намери начин да заобиколи мрачната главоблъсканица, предложена от извънземните от Артефакта. Както винаги, идеите се появяваха като драматични сюжети за книга, филм или интерактивна игра. Досега всички те му се бяха стрували… ами, несъстоятелни, дори долнопробни. Груби заемки от по-ранни параноични произведения. Разочарованието от самия себе си го беше вкиснало напълно.

Само че сега откри, че мислите му се въртят около част от посмъртната изповед на човека, наричан от някои Светеца на Среброкупола. Хамиш винаги се беше гордял със способността си да запомня добрия диалог.

Не може да се отрече, че наруших закона… Дадох законно лекарство за надлежно диагностицирано заболяване… по неморален и незаконен начин, без да се консултирам с пациента си. И заради това ще вляза в затвора… ще приема наказанието си с радост, според традицията на Ганди и другите велики мъченици.

О, това си го биваше. Наистина паметни думи. В известен смисъл Хамиш завидя на Роджър Бетсби, чийто истински експеримент не беше медицински, а обществен. Може би смъртта му щеше наистина да обърне вниманието на непостоянната публика към урока, който искаше да даде докторът. Урок по зрелост срещу лицемерно праведната ярост.

Може би. За кратко.

Но не резултатът тревожеше Хамиш. Изведнъж се почувства като ударен от гръм. Изпълнен с възхита от иновативната техника на Бетсби да изложи гледната си точка пред останалите.

„Изповедта винаги се възприема като много по-достоверна от отрицанието.“

Усети как вътре в него се отваря пропаст, изпълнена със страх. Постъпката, върху която размишляваше, можеше да промени всичко. Имаше ужасни опасности, може би толкова големи, колкото и онези, срещу които се беше изправил Роджър Бетсби. Но потенциалните награди също бяха огромни. Плюс самия шанс за промяна на света – нещо, което неговите творби, въпреки всичките им предупреждения за грозящите човечеството катастрофи, така и не бяха успели да постигнат.

„Мога ли наистина да направя това? Не трябва ли първо да проуча идеята? Да разгледам всички детайли, всички за и против?

Или така само ще рискувам да изпусна момента, импулса на гения?“

Всъщност разполагаше със съвсем малко време. Световните икономики се тресяха, хиляди хора се самоубиваха, десетки хиляди се бунтуваха, милиони си стояха вкъщи и не ходеха на работа и милиарди мърмореха гневно на очилата и телииекраните си, обзети от страх от посланието на извънземните. И докато обичайните политически институции се клатеха нестабилно, някои групировки на планетарните дилъри на власт се канеха да направят големия си ход. Ход, за който Хамиш беше работил всеотдайно години наред…

… а сега със сигурност знаеше, че не иска „решението“, предлагано от Тенскватава и олигарсите.

– Господин Брукман?

Беше дребната директорка на лабораторията д-р Нолан, почти два пъти по-ниска от Хамиш. Не я беше усетил да идва.

– Господин Брукман, искам да ви поднеса извиненията ни, че отменихме запазеното ви време с Тарсус. Надявам се, разбирате, че новините от последния момент имат приоритет.

„Новини от последния момент? Е, може би. Но въпросът, който зададохте на октопода предсказател, беше скучен и тъп.“ Все пак Хамиш се усмихна приветливо.

– Вижте – продължи тя. – Какво ще кажете да ви предложа среща с Патмос, нашия папагал прогностик? Той познава почти толкова точно, колкото Тарсус. Ще ви направим и значителна отстъпка.

Хамиш кимна и каза:

– Добре.

Докато вървеше след отговорничката за животните прорицатели, Хамиш обмисли въпроса, който му се искаше да зададе – съвсем различен от онзи, с който го бе изпратил Тенскватава.

„Ако призная престъплението си, това ще ми помогне ли да повлияя на света и да постигна резултатите, които желая?“

Можеше да опрости въпроса още, разбира се, да го доведе до да-не, или-или за пернатия гадател, който щеше да избере, като отвори едната от двете кутийки, за да получи лакомството си. Честно казано, Хамиш не беше сигурен, че вярва в тези така наречени прорицатели. Повечето уважавани учени се отнасяха с насмешка към цялата тази идея и обясняваха „честотата на познаването“ със стъкмистика. Но щом и без това вече бе тук…

„Ами ако отговорът е да? Стиска ли ми да осъществя плана си?

Дори да намеря кураж, ще ми е нужна помощ. Но от кого? Ще ми трябват хора с технически умения, които могат да действат тайно… и бързо…“

Подсъзнанието му вече го беше изпреварило. Хамиш осъзна това, когато се усети, че лявата му ръка разсеяно опипва малката кутийка в джоба, в която се намираше контакт-ИИ лещата.

„Те ми помогнаха веднъж… моите тайнствени благодетели… да видя през баналността на аристократичния клуб.

Казаха, че е достатъчно само да се свържа отново с тях, ако искам да продължа.

Но смея ли наистина да работя с хора, които дори не познавам?

Мога ли да им се доверя?

Ще се съгласят ли с онова, което съм си наумил?

Има ли изобщо някой, който би се съгласил?“

Последва д-р Нолан в зала, чиито стени бяха покрити с висящи растения, създаващи усещане за джунгла, и чу крясък.

– Здрасти, Джил! Здрасти, Джил! Здра-а-а-асти, дълъг. Дълъг! Здрасти, дълъг!

Сивият папагал пристъпи настрани на пречката и се залюля енергично, готов да се захване за работа и да повиши скромните си, но все пак над средните показатели на Световния пазар на предсказателите. Разбира се, самата птица изобщо не знаеше за това, нито пък й пукаше дали успешните й прогнози се смятат за пророчество, съвпадение или статистическа измама. Може би (според някои) разковничето във всичко това бе именно в непукизма.

Хамиш се забави няколко минути, за да избистри сдвоените си да-не въпроси, да ги запише на две листчета и да ги пъхне под прозрачните табелки, покриващи отворите на едно дървено шкафче. После отстъпи назад, все така стиснал малката кутийка в джоба си.

„Наистина ли съм толкова доверчив? Така суеверен?

Разбира се, че съм. Иначе никога нямаше да напиша толкова много истории за цената на високомерието и амбициозната гордост.

Само че сега наистина ли ще опитам да променя съдбата на човечеството чрез собствените си дела? Не чрез истории на екрана или на страниците на книга, а в реалния живот?

Нима само по себе си това не е също арогантност?“

След секунди получи отговора. Патмос отвори едната вратичка, изкряска радостно и почна да кълве ореха си.

Хамиш го погледа, после се обърна да си върви.

Първата му работа? Да намери тихо местенце, за да си сложи контакт-ИИ лещата и да се свърже с хората зад нея, да потърси помощта им в изпълняването на един отчаян, импровизиран план. План за спасяването на света от демонични извънземни нашественици.

„Ако това проработи, ще дължа вдъхновението си на теб, Роджър.

Почивай в мир.“

ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН ШЕГАДЖИЯ

Здравейте. Казвам се Хамиш Брукман и с това изявление признавам, че съм извършил престъпление.

Първо обаче ще спомена, че съм на 246-то място по популярност на планетата. За онези от вас, които все още не знаят кой съм, ето моята биография. Мнозина казват, че съм доста добър като автор на истории, съставител на сценарии, режисьор на филми и тъй нататък. Всъщност именно поради тези свои умения преди няколко години бях поканен да се включа в конспирация. В замисъл, в който навремето вярвах…

… и който сега смятам за чудовищен и погрешен.

Позволете в своя защита да кажа, че отначало заговорът не изглеждаше лош. Хората зад него изглеждаха искрени и твърдяха, че ще спасим света! Свят, разкъсван от политически, военни и етнически вражди, заплашващи с Армагедон по десетки начини. Свят със съсипана природа, изтощен и обезсилен от десет милиарда лакоми потребители. Свят, в който почтените традиции на миналото са превърнати в парцали и в който всеки ден чуваме новини за безочливи технологични „чудеса“, които могат да сложат край на всичко.

Дали заприличалите на леминги хора все още е възможно да се отклонят от тяхната гибел?

Концепцията, до която стигнахме, бе проста и се представя в научнофантастични драми още от времето на един класически епизод от великата поредица „До краен предел“ от 80-те години на миналия век.

Как да бъдат накарани хората и държавите да сложат край на кавгите и да се обединят в името на обща кауза? Ами естествено – като бъдат изправени срещу общ враг.

Достоверна външна заплаха би могла да провокира добрата воля и взаимопомощ, които хората винаги показват към съплеменниците си, когато се озовават срещу опасни противници. През цялата ни история различни лидери са използвали този метод, за да обединят подчинените си.

Но как може да се постигне това? Много идеи, които изглеждат елегантни в един филм например, се оказват невъзможни за осъществяване, особено от малка и тайна клика. Когато се свърза с мен, групата вече беше обмисляла дълго и сериозно този проблем. Те знаеха, че е по-добре да не се правят прекалено бомбастични опити като фалшифициране на „извънземен космически кораб“ или дори останки от катастрофирал такъв. Учените и умните глави бързо щяха да открият издайническите следи на земния произход във всяка сплав и част, до разпределението на изотопите.

Ами самите нашественици? Дори велики държави като Китай, Америка и Бразилия не са достатъчно напреднали, за да могат да изфабрикуват извънземно същество до ниво органи, метаболизъм и геном.

Но Групата имаше преимущество в една област. Има симулационни технологии, скътани от доста време – шантава холографска техника тук, метод за запазване на информация в кристали там, някой и друг номер на ИИ, заделени от умели работници и изобретатели в Холивуд, в системата на отбраната и в гейминдустрията. Взети поотделно, те не представляват кой знае какво. Но заедно! Е, представете си колко всеотдайни трябва да са били тези предвидливи идеалисти, за да запазят най-големите си открития в тайна, вместо да ги използват и да станат още по-богати! Взети заедно, тези техники според нас можеха да са достатъчни и комбинирането им би могло да изглежда впечатляващ резултат на високоразвита цивилизация, далеч изпреварила нашата.

И точно тук беше моята роля. Кой по-добре би могъл да опише историята? Сценария? Героите? Тяхното поведение и мотивите им? Нещата, които казват… за да заблудят света със симулирани извънземни?

Разбира се, вече всички знаете, че имам предвид Хаванския артефакт и неговите „извънземни пратеници“.

И да, с настоящето твърдя, свидетелствам и признавам – всичко това беше страхотно, но си остава номер!

Изчакайте за момент. Нека завърша. Разбирате ли, останаха спорове за това как да представим нашата симулация. Може би да скрием предавател на борда на някоя голяма сонда, изпратена от ЕСА, НАСА или „Сайноспейшъл“ – може би „Мафео Поло“ или „Вояджър 12“, запътили се към Уран или Нептун. Хитрата идея бе малкото ни паразитно устройство да се отдели от основния апарат, докато той прелита покрай Юпитер, за да използва гравитацията му за маневриране. Ако се извърши правилно точно в този момент, двата апарата ще продължат по съвсем различни пътища. (Тук можете да видите илюстрация на концепцията.)

Няколко години по-късно тайният предавател щеше да се завърти към Земята, да излъчи СЕТИ сигнал към планетата ни уж от някой далечен свят и да отправи заплаха, която да обедини човечеството! Планът бе хитроумен… но неприложим, както ми казаха. Космическите агенции и експертите им по астронавтика нямаше да останат излъгани дълго време. Щяха да проследят назад орбитите и да се сетят какво се е случило. Пък и поставянето на паразитен товар в научна междупланетна сонда е горе-долу толкова вероятно, колкото да убедите жена си да наеме три шведски „детегледачки“. Просто не може да се получи.

Затова моите другари по конспирация се спряха на варианта с Артефакта. Не беше нужно да го пращаме на пътешествие в дълбокия космос. Вместо това можехме да използваме всички онези скрити техники и да създадем прост блок от реактивен кристал, който може да се захранва само от слънчевата светлина. Да му бъдат качени подходящите програми за симулация… и просто да бъде изпратен в орбита около Земята! Така той можеше да бъде забелязан и уловен от някой космически боклукчия… в идеалния случай от някой отегчен изчерпан астронавт, който лесно може да бъде подлъган. Да пуснем един-два намека, да го уредим да работи в необходимия район… и готово!

На пръв поглед измамата ни проработи по-добре, отколкото предполагахме. И признавам, че се чувствах адски горд от резултата. Особено от моите извънземни! Те бяха едно от най-добрите ми произведения в цялата ми кариера.

О, разбира се, някои хора още от самото начало викнаха: „Измама!“ Ние обаче очаквахме това. Стига повечето хора да вярваха, че това са истински извънземни и че Първият контакт най-сетне е реалност, вниманието на целия свят щеше да бъде насочено към едно и също нещо по едно и също време…

И тогава нещата се объркаха. Започнах да виждам как замисълът излиза от релси. Нашите синтетични извънземни, симулирани в Артефакта, започнаха да се отклоняват от моя сценарий! Нещо повече, вместо да обедини света, този „Първи контакт“ имаше обратен ефект – раздели обществото и всичко тръгна да се разпада!

После се стигна до Основното послание. Историята с правенето на милиони копия беше достатъчно лоша. Но твърдението, че никой не оцелява?

Тогава осъзнах… че съм измамен. С цялата си наивност бях предложил услугите си и репутацията си на една конспирация. Конспирация, която беше общувала с мен чрез кодирани виртуални нива, никога лично. Онова, което ми изглеждаше като разсъдлива предпазна мярка, сега се оказа начин да ми попречат да открия другарите си по престъпление. Съратниците, които поради някаква причина бяха решили да променят посланието по начин, който никога не съм възнамерявал. От надежда към отчаяние.

Защо? Съвсем искрено ви казвам, че не зная! Когато писах сценария си, обмислях възможността зад външния идеализъм на Групата да се крият някакви други мотиви. Може би се показвах като пълен наивник и всичко това щеше да се окаже просто някаква реклама за нова интерактивна игра. О, наистина се оказах наивник, и то какъв. Но скритият замисъл беше по-дълбок и много по-злонамерен, отколкото бих могъл да си представя.

Времето ми изтича, така че ще оставя подробностите за по-нататък. Засега е достатъчно да се каже, че съм готов и дори изпълнен с желание да се реванширам за ролята си в това престъпление. Няма съмнение, че наруших закона… и опитах да създам фалшификат, с който да накарам света да се отърси от модерното си заболяване. Лекарство, което би могло да проработи, ако беше приготвено правилно.

Сега изглежда вероятно, че заради своята роля в целия номер – заради греха ми на горделивост с мисълта, че мога да „спася света“ – почти със сигурност ще прекарам остатъка от живота си в затвора, ако не и по-лошо. Но се чувствам пречистен, че признавам истината… и се изправям срещу заговор, който сега разпознавам като погрешен, дори подъл.

Към властите – уверявам ви, че ще сътруднича, ще кажа всичко и ще приема наказанието си с радост, според традициите на Ганди, Кинг, Солженицин и другите борци за истина.

Колкото до всички вас, моля да приемете искреното ми съжаление, че допринесох за това разстройване на живота ви. Живот, към който можем да се върнем, след като вече ние – човечеството – сме отново сами във вселената.

Назад к карточке книги "Битие"