Текст книги "Битие"

36.
Фалшиви диаманти

Прозвуча гонг, който призова всички гости в банкетната зала с размерите на самолетен хангар. Личен облечен в ливрея прислужник настани Хамиш на средновековния цистерциански стол с висока облегалка, след което се навърташе наблизо през цялото угощение, пълнеше кристалните бокали с позлатен ръб и сервираше ястия в чинии от остъклена лунна почва. (Рупърт Глаукъс-Уортингтън бе поръчал прочутия си сервиз, когато колекцията лунни скали на НАСА беше продадена на търг за погасяване на дългове.) Всичко беше изумително в крайността си, но Хамиш се чудеше най-вече на прислужниците.

„Как го правят, за бога?“

Не беше цената. Когато имаш седем-осем деветки по скалата на богатството, можеш да си позволиш всякаква лична помощ, която си искаш, за абсолютно всяка задача. Онова, което не можеше да се купи само с пари, бе конфиденциалността. Колкото повече хора участват в някой разговор, толкова по-вероятно е изтичането на информация, от слухове до записи във всички спектри. Въпреки ясните основни правила за това събиране (наред с Фарадеевата защита, която да държи настрана Световната мрежа), всеки в помещението би могъл да носи някакво новоизлюпено шпиониращо устройство. Някоя малка начинаеща компания, аматьорска група или дори жалко остаряло правителство можеше да си осигури временно надмощие.

Хамиш се замисли как най-високопоставените фамилии – Глаукъс-Уортингтънови, Бин Джалил, Боголомови, Дюпон-Вонесенови, Ву Чан и тъй нататък – са допуснали толкова много хора да участват на това събиране. Въпреки че благоприличието изискваше разговорът по време на вечерята да е лек и основните теми бяха оставени за утре, някой със сигурност щеше да прекали с питиетата и да се раздрънка.

По време на супата той бъбреше с някаква социална психоложка от Дарамсала, но през цялото време не спираше да се чуди. „Може би лоялността на прислужниците е внушена чрез хипноза. Незаконно на повечето места. Но пък Швейцария и Лихтенщайн никога не са влизали в Европейския съюз. Или пък може да им се плаща с фючърсни опции, които се осребряват след десетилетия и само ако са спазени определени критерии.“

В един от методите имаше малко повече класа. Намери някое затънтено село, тънещо в мизерия, болести и безнадеждност. Налей достатъчно пари, за да го промениш – училища, болница, работни места и стипендии за по-интелигентните младежи. Създай си местен благодарствен култ. В крайна сметка получаваш надежден източник на лоялни и привързани към теб слуги. Както и добра реклама.

„Може пък да го правят по старомодния начин. С изнудване. Предадеш ли ни, ще кажем на ченгетата какво си направил.“ Хамиш хвърли поглед към личния си сервитьор и реши, че мъжът изглежда доста як под копринената униформа и безупречното внимание. Изпи виното си и докато онзи му наливаше отново, забеляза на ръката му нещо като едва забележими следи от стара татуировка, загатваща вероятно за тежко минало.

„С очила можех да направя пълен анализ. Но пък е по-забавно да събираш парчетата едно по едно, по стария начин.“

В действителност Хамиш си прекарваше чудесно и си водеше наум бележки, които по-късно да бъдат проучени и разширени от екипа му. Читателите и зрителите обичаха това! Разбира се, богатият му злодей трябваше да е от някой друг богаташки кръг. Може би техномилиардер надерит, богат побъркан учен или член на някой либерален заговор… със сигурност не и благородник! Особено като се има предвид, че този елит на елитите бе на път да се съюзи с Тенскватава.

Междувременно социоложката от лявата му страна дрънкаше нещо за доклада, който смяташе да представи утре – „За неоконфуцианската прагматична етика и Новата пирамида“. Хамиш се чувстваше толкова добре, че се сдържа да я попита откъде е откраднала втората част от заглавието.

– Разбирате ли, господин Брукман, със залеза на Просвещението залязва и социалната му структура с форма на диамант, доминирана от голяма и жизнена средна класа. Моделът насърчавал жизнеността и находчивостта, но също така и вятърничавост. Кичът и непостоянството, залели вашата Америка, която завинаги ще си остане в пубертета.

Хамиш отвърна с вежлива усмивка, която тя погрешно интерпретира като задълбочен интерес и размърда деликатно боядисаните си пръсти.

– Подобно обществено устройство е нестабилно. Прекалено е зависимо от високото ниво на образованието, добрите обноски, увереността и споделеното чувство за целенасоченост. Буржоата лесно могат да бъдат подбудени да се дърлят по тривиални теми, също както в древна Атина и във Флоренция. Само ги накарай да реагират прекалено силно на една раздухана заплаха, без да обръщат внимание на другите.

Социоложката явно полагаше усилия да задържи вниманието му, усмихваше се и накланяше леко глава, за да възстанови контакта всеки път, когато Хамиш вдигаше очи от чинията – вече рибно ястие, задушена жълтоперка, изключително скъпа, с лек намек за истински шафран. Той любезно я дари с продължителен поглед и си помисли, че изглежда доста по-привлекателна, отколкото бе първото му впечатление. Отпи отново от виното си и остави сервитьора да напълни чашата му, докато тя продължаваше:

– Както казва Платон, стабилното управление изисква широка основа, която се стеснява до малка, но изключително квалифицирана класа, родена и възпитана за управление. Това е моделът, възприет от деветдесет и девет процента от постземеделските цивилизации. Дори по времето на така наречения съветски комунизъм властта бързо се е съсредоточила у няколкостотин фамилии от кастата на номенклатурчиците – класическо феодално общество, въпреки цялата им външна егалитаристка риторика.

„Наистина ли си въобразява, че това не ми е известно?“ – запита се Хамиш. Докато кимаше лениво и не сваляше поглед от нея, той надаваше ухо към другите разговори. Зад него някакъв бразилски торен магнат предъвкваше догадки за извънземния Артефакт, които бяха станали досадни още преди часове. Междувременно от другата страна на масата някакъв умник от мозъчния тръст на Тенскватава обсъждаше вероятностно претеглената отговорност – идеята, че учените и изобретателите трябва да купуват застраховки или облигации, с които да покриват възможните неуспехи, което ще ги накара да спрат и да се замислят, преди да се втурнат да провеждат рисковани експерименти. Версия на Предохранителния принцип, изискваща товарът на доказателството да легне на раменете на онези, които предизвикват промяната. Интересна алтернатива на предложението за „научни журита“, която позволяваше създаващите риска да носят товара на регулирането на прогреса вместо да го контролират чрез бюрокрация.

Хитро, но безполезно, след като водещите фамилии на Първото съсловие се присъединяваха към Движението. Утрешните олигарси нямаше да използват пазарни методи. Бюрокрацията е по-лесна за контролиране.

– Така че всичко сочи към връщането към пирамидалната обществена структура. Но какъв тип ще бъде тази пирамида? – попита социоложката, която си мислеше, че е приковала цялото му внимание.

„Тя определено флиртува с мен“ – реши Хамиш.

– Ами, да, това е добър въпрос – отвърна той и си даде сметка, че езикът му малко е надебелял. „Виното е твърде добро. Отдай му дължимото, като отпиваш, а не лочиш.“

– Именно! – Социоложката закима енергично и златната й (всъщност позлатена) огърлица задрънча. Зъбатата й усмивка изглеждаше невъзможно бяла и тя полагаше огромни усилия, но Хамиш започваше да ги намира за… привлекателни, докато тя продължаваше.

– Дали издигащата се сега аристокрация иска да повтори грешките, накарали обикновените хора да се разбунтуват през хиляда седемстотин осемдесет и девета във Франция и през хиляда деветстотин и седемнайсета в Русия? Какъв е смисълът да заграбиш всички пари и цялата власт, щом това ще те докара до дръвника?

Хамиш нямаше отговор на това.

– Луи Шестнайсети и цар Николай са били потомци на инбридинг, умствено изостанали глупаци – каза той. – Освен това не са разполагали с инструментите на бъдещето. Разпространението на микрокамерите по цял свят. Или непогрешимите детектори на лъжа.

„Или – добави вътрешният му глас – пристигането на истински изкуствен интелект. Но да не споменаваме това трето нещо, което осигурява абсолютен контрол.“

– Е, тук сте прав – призна тя. – Макар че днес камерите и машините на истината често са толкова досадни за Първото съсловие, колкото са и полезни. Защото гледат нагоре толкова често, колкото и надолу.

– Да, но е достатъчно само прекъсване на реципрочността – отвърна той. – Чрез контролиране на информацията, насочването й само в една посока. Слагане на ръка върху базите данни. Фабрикуване на създаващи паника ситуации, така че обществото да подкрепя добронамерените „предпазни мерки“. Приемане на много закони за защита на личния живот, след това отваряне на някои вратички с подкуп, така че елитът пак да вижда всичко и законите да защитават само него.

– Разбира се, в програмата има и още много други неща – продължи Хамиш, вече набрал инерция. – От кастите на умниците ще видят какво се случва и ще надигнат глас. Така че трябва да пропагандираш много популистка нетърпимост към учени и други професионалисти, да ги наречеш „самодоволен елит“. И накрая… когато чиновниците и учените изгубят общественото доверие, просто отрязваш другите съсловия от информационния поток, поемаш пълен контрол върху камерите и правителствените агенции, и готово! Тирания, която ще издържи хилядолетия!

Жената го зяпна.

– Е, лично аз не бих го нарекла точно така…

– Важното е, че когато онези на върха могат да виждат абсолютно всичко, какви шансове има някой нов Ленин или Робеспиер?

Докато отпиваше ухилен от виното си, Хамиш усети възбуда от внезапното си и страстно излияние. Все едно разказваше идея за филм на някой продуцент и само за секунди рисуваше страхотен нечестив замисъл, който ще изглежда невероятно на екран. От онези, които преплитаха човешката природа, историята и онова, което… ами… всъщност вече се осъществяваше в модерния свят.

Социоложката запърха с мигли.

– Не съм сигурна, че Платон би използвал думата „тирания“.

„Опа. – Хамиш изведнъж усети, че някои от гостите са се обърнали да гледат изблика му. – По дяволите. Така се увлякох в историята, че в крайна сметка изкарах аристократите злодеи! Следващата ми стъпка би трябвало да е да обясня как трима шантави герои успяват да съборят всичко това… за по-малко от деветдесет минути екранно време.“

Наведе се над чинията си, докато мислеше трескаво. Как да се измъкне от положението?

– Не, разбира се, че не – промърмори след известно дъвкане и преглъщане. – Всъщност подобна съвършена сигурност е по-вероятно да отслаби грубостта на бъдещите владетели. Няма да има нужда от жестокия железен ботуш, описван от Джордж Оруел. Кому е притрябвал? Съвършените владетели, които знаят всичко и са в безопасност, рядко ще трябва да прибягват до брутални похвати. По-скоро биха се опитали да установят един платоничен рай.

– Но моля – подкани я той, – да се върнем на вашето мнение за това как пирамидалният обществен строй може да бъде подобрен с конфуциански методи.

Тя кимна енергично, обхваната от желание да се възползва от дадената й възможност.

– Както казвах, господин Брукман…

С най-обезоръжаващата си усмивка той се пресегна и докосна ръката й.

– Наричайте ме Хамиш.

– Добре… Хамиш. – Фината й кожа смени тона си и тя се усмихна стеснително и очарователно, след което забързано продължи: – През двайсети век лидерите на Сингапур и Япония, а после и на Велики Китай, обмисляли различни от западния начини за управляване на сложно модерно общество. Те смятали източното просвещение за твърде безочливо и непредвидимо и умно разработили методи за включване на технологията и науката наред с ограничени аспекти на капитализъм и демокрация в обществен строй, който в същото време си оставал традиционен и по същество пирамидален, без хаоса, търканията и непредсказуемостта на Америка и Европа. Голяма част от идеите им дошла от историята им, в която има много по-дълги периоди на стабилно и почтено управление, отколкото на Запад.

„Да бе – помисли си той, докато тя продължаваше да говори. – Но дали това ще има някакво значение, когато на сцената се появят умните машини? Те ще имат своите приоритети. И първият от тях ще бъде за добре подредено човечество. За предсказуемо човечество. Няма да се опитват да ни унищожат или поробят, макар да съм използвал това клише неведнъж в книги и филми. Не, ще искат да бъдем спокойни и управлявани от хора, но по начини, които лесно могат да се моделират и насочват.“

На Хамиш му бяха нужни години да стигне до това заключение, след като десетилетия наред се бе възмущавал и противопоставял на идеята за изкуствени умове. Едва наскоро бе приел неизбежното. Особено след като осъзна, че всяка логика, приложима за другите елити, ще бъде в сила и за новите ИИ господари. „Те ще прибират от нас десятък от ресурсите, за да поддържат стремежите и целите си. Като се изключи това, ще искат да сме техни доволни васали. Щастливи васали. Може би дори ще си въобразяваме, че все още командваме парада.“

Илюзии като тази, описвана от съблазнителната социоложка, която продължаваше да говори (докато салатата за оправяне на вкуса бе консумирана и отсервирана, за да се смени с основното ястие от отгледано във ферма възхитително крехко и рядко истинско говеждо) за това как източноазиатската версия на аристократизма била много по-добра от всеки друг феодален строй.

Социоложката като че ли изобщо не подозираше, че Хамиш вътрешно се разкъсва – една част от него слушаше, друга размишляваше, а трета жадно се питаше как ли изглежда тялото й под коприненото сари.

– Дори едно време конфуцианците са смесвали дълбокия консерватизъм и вярата в йерархията с концепцията за меритокрация2222
  Управление, при което във властта се участва според заслугите и способностите, а не според произхода (от лат. mereo – заслужавам, спечелвам и гр. κρατια – власт). – Б.пр.


[Закрыть]. Най-будните деца на селяните, занаятчиите и търговците понякога можели да опитат да се издигнат на по-високи нива в пирамидата, като използват талантите си за увеличаване на престижа на господаря си. – Тя хлъцна и отпи бърза глътка вино.

Хамиш намираше за забавно как моделът й се преплита с неговия собствен, макар и с една разлика – той знаеше какви студени кибернетични същества неизбежно ще стоят на самия връх на обществения строй, по-високо дори от Първото съсловие. Въпреки това като цяло жената беше на прав път… и бе по-интересна от всеки друг в тази част на масата. Освен това несъмнено беше поразена, най-вероятно от статута му на знаменитост.

Както и да е, когато дойде време за десерта – торта във формата на Земята, която домакинът ликуващо разряза със сабя, разкривайки редуващи се пластове блат, желе и шоколад, които, подобно на самата планета, завършваха във възхитително разтопено ядро, – той реши да приеме неизбежното.

Дори по-късно, докато залитаха заедно и се кискаха на път към стаята й, Хамиш остана донякъде отчужден – същото онова отчуждение, което бе държало Каролин на хладна дистанция през всички онези години, докато накрая тя си тръгна. Така и не можеше да престане да си представя как изкуствените умове се опитват да се формулират като идеални конфуциански мандарини. Толкова безметежно уверени, че могат да толерират и награждават най-добрите под тях. „Дали новите свръхгосподари ще позволят на неколцина човеци да се издигнат по «заслуги» до тях, на самия връх? Може би като киборги, пригодени да работят на тяхното ниво?“

Това представляваше всичко, срещу което бе проповядвал десетилетия наред. Но ако трябваше да е честен, възгледите му постепенно се променяха. Защото имаше и силно изкушение да се желае подобна участ. Лудата мечта на боготворците, чиято привлекателност не можеше да се отрече.

„Ако преходът мине добре, Новата пирамида ще бъде умна, благосклонна и спокойна. Хората ще си имат своите избори и други играчки. Над тях аристократите ще поддържат стабилността. А на върха? ИИ ще се наместят грациозно в нишата си, без да предизвикат никакво вълнение.

И след няколко века спокойствие може би ще сме готови да извадим отново онзи проклет Хавански артефакт от някой студен тъмен килер и да си поговорим за звездите.“

ЕНТРОПИЯ

Оптимистите често посочват, че всичко ще се оправи – като факта, че е била избегната някаква голяма война (въпреки няколкото охлузвания и одрасквания) и че днес повечето хора познават много повече мир от своите предшественици. Дори при тази икономика стотици милиони всеки ден се стремят да се измъкнат от бедността, да видят децата си по-здрави и по-добре образовани. С изключение на горещата зона на токсоплазмата, насилието между хората отново намалява в общ план.

Да, има слухове и тревожни модели, предсказващи огромен пожар – между класите, а не между държави. Но кой би спечелил, ако подобно нещо се случи?

Ами ако оптимистите са прави? Да предположим, че в това поколение ставаме – като общо ниво – по-умни и по-разумни, при това с прилични темпове. Това общо ниво оставя около милиард човешки същества от близо десет милиарда, които тънат в ярост, догматично тесногръдие или постоянно повтаряне на дискредитирани грешки. Познавате такива хора. Разпознавате ли тези черти в някои от съседите ви? Или може би в лицето, което виждате в огледалото?

Не забравяйте, че един злосторник може да съсипе нещо, изградено от много ръце. Може да са необходими хиляда професионалисти, които да противодействат на някой вирус, пуснат от един-единствен създател на софтуерен или биологичен вирус. Не че социопатите са по-умни – като цяло това не е така. Те обаче са елементът на изненада, добавена към горчивината на общество с много уязвими за атаки места.

Да предположим, че делът на добротата и уменията продължи да се увеличава, че всяка година се появяват много повече достойни и творчески мислещи хора, отколкото социопати. Ще бъде ли достатъчно това? Може би.

Но ако си представим, че някой намери прост начин да създава черни дупки или антиматерия с подръчни материали? Дори 99,999% от хората да се въздържат, безумците, които са само една хилядна от процента, могат да ни убият. Има и други сценарии – възможни начини един побъркан да надделее над всички ни, без значение каква част от нас са добри и разумни.

Ако делът се увеличава, но групите не се сближават, няма надежда.

Рогът на изобилието на Пандора