Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 57 страниц)
42.
Цел
След душа и храната Хакер се почувства по-добре. Дори успя да подремне: спеше с мултифона в ръка, за да може вибриращата му аларма да го събуди след два часа. Когато стана, зрението му бе много по-остро и не чувстваше ръцете си като пълни с червейчета.
Това беше добре, тъй като последваха няколко часа работа в основната лаборатория на подводния център. Седнал на работната маса, Хакер преправяше кабела от шлема си, който бе включен към звуковия имплант в челюстта му (същата верига, която бе използвал по време на злополучния полет), за да може да установи връзка с архаичния мултифон.
„Татко би се гордял с мен. Майка ми също. Може да съм капризен и надменен, но не съм някакъв упадъчен двуличник и некадърник! Разбирам техниката, която използвам. И хората ми знаят, че съм наясно от коя страна се държи поялник!“
Погледна през отворената врата към басейна, където членовете на Племето играеха водна топка, изпълняваха наказателни удари, подвикваха си, когато мятаха топката към поредната цел, и отчитаха резултата с буйни остри цъкания. Поредното поведение, което човек трудно би забелязал сред дивите им братовчеди.
Хакер се замисли за „ъплифт“ промените, които беше видял. Дали се предаваха от едно поколение на друго? Можеше ли новият геном да се разпространи и сред обикновените делфини? И ако да, дали проектът вече не беше успял повече, отколкото си бяха мечтали създателите му? И дали не се беше сбъднал най-лошият кошмар на противниците му?
„Ами ако работата бъде продължена, за да се довърши започнатото тук? Дали това ще обогати живота ни с, да кажем, философски спорове с някой интелектуалец делфин? Дали ще можем да работим и играем с някое умно шимпанзе? Ако други видове започнат да говорят и да създават нови неща, дали ще ни възприемат като равни, като членове на тяхната цивилизация, или ще бъдем дискриминирана класа за тях?“
Спомни си уроците по литература за Х. Дж. Уелс, Пиер Бул и Кордуайнър Смит, които развиваха тази концепция, но винаги от позицията на робството. Във всички случаи, както и във всички филми клишета, авторът и режисьорът показваха как жестоките човешки господари си получават заслуженото. Прости поучителни истории, за които той винаги си мислеше, че се отнасят не толкова за високомерието, колкото за наказанието за това, че си се показал като лош родител.
Ами ако този „ъплифт“ се извършеше с най-добри намерения, без никакъв намек за потисничество или жестокост, воден единствено от любопитство, стремеж към разнообразие или дори състрадание? Дали пак нямаше да има ужасни грешки и непредвидени последствия? Някои критици сигурно бяха прави. Подобно начинание от страна на хората бе все едно някой осиротял и малтретиран тийнейджър да се опитва да се грижи за диво дете.
„Дали сме достатъчно добри? Достатъчно мъдри? Дали заслужаваме подобна власт?“
Само допреди месец изобщо не би си задавал подобни въпроси. Всъщност чувстваше се променен след преживяното в морето.
И същевременно си даваше сметка, че самото задаване на въпроса е част от отговора.
„Може би ще действа в двете посоки. Казват, че човек израства само когато помага на другите.“
Баща му би нарекъл това „романтични глупости“, но не и Лейси, сигурен беше в това. Изведнъж повече от всичко на света му се прииска да поговори с нея.
ГОТОВНОСТ.
Думата замига на малкия екран и Хакер изпита облекчение. Не само че някакъв подводен кабел все още свързваше това място със Световната мрежа, но и упоритите сигнали на мултифона бяха успели да възстановят връзката. Оставаше само да помоли да го свържат с майка му. Ако гласът му се беше променил твърде много, за да е в състояние да плати, тогава тя можеше да използва някой иисистент, който да се погрижи за тази подробност.
В последния момент обаче отново премисли приоритетите си.
„Добре, ще се обадя на Лейси. Сигурно ужасно се безпокои. Но няколко минути по-рано или по-късно няма да са от значение.
Първо трябва да се погрижа за други належащи въпроси.“
Канеше се да се обади на своя мениджър и на брокера си, преди да са го обявили за мъртъв и да започнат да разпродават империята му. Но се отказа. Дори това не беше правилният ред.
Погледна отново към басейна, където летяха пръски и подскачаха палави сиви тела. Племето. Приятелите, които го бяха спасили.
Изчака още секунда-две. После въведе личния си код за достъп до адвоката си с надеждата, че ще успее да се свърже въпреки неидентифицирания телефон.
След дълго звънене Глория Хариган отговори – но отговори рязко, сякаш беше заета с нещо важно.
– Кой сте вие, по дяволите? Обадете след малко! Целият свят е пред телевизорите.
Хакер примигна изненадано от нелогичната й реакция. Целият свят какво? Потупа челюстта си – може пък имплантът нещо да не беше наред. Съсредоточи се и заговори на глас. Макар да не можеше да чува гласа си, усещаше как ларинксът му трепти и устата му оформя думите.
– Глория…
– Освен това звъните на личен номер, запазен за спасителна мисия. Така че ако не е свързано с…
– Глория… – Говореше внимателно, сякаш се опитваше да си припомни забравено умение. – Можеш да прекратиш издирването… Аз съм – Хакер.
Дълга пауза. А след това писък, който го удари в мандибулата и отекна в черепа му.
– Хакер! Наистина ли си ти?
И се развика и се разхлипа, викаше колегите си да се съберат около нея.
– Това е много по-важно от някакви си шибани извънземни! – викна след миг.
Думите имаха странен ефект върху Хакер: почувства се притеснен, че е предизвикал такива емоции. Поредното ново усещане. „Не знаех, че някой ме харесва чак толкова“ – помисли си.
И в същото време се зачуди.
„Извънземни ли?“
Загледа разпенения край на играта. Делфините правеха пируети и цвърчаха, ликуваха или оспорваха резултата…
Глория най-сетне се успокои достатъчно, за да потвърди… да… вече били установили местоположението му… и помощта тръгвала. След около час… не, след четирийсет минути, поправи се тя, когато някаква туристическа миниподводница предложи да потегли от близкия курорт срещу разумна сума.
– Чудесно… – каза Хакер, макар че чувствата му бяха малко смесени. – А дотогава… след като съобщиш новината на майка ми… има нещо… което искам да направиш.
Даде й кодовете на проекта Ъплифт и я помоли да намери всичко за него, включително сегашното състояние на активите и технологиите му – и как да се свърже със специалистите, чиято работа е била прекъсната тук.
Тя го попита защо.
– Мисля… че имам ново… – почна Хакер и млъкна, преди да е казал думата хоби. Изведнъж си даде сметка, че вече изобщо не възприема нещата по този начин. Отнасяше се дори до страстта му към ракетите.
За първи път в него гореше истинска амбиция. Нещо, което като че ли си заслужаваше усилията.
В басейна неколцина членове на Племето увиваха скъпоценната си мрежа около тялото на най-едрия мъжки и се готвеха да излязат за храна. Хакер ги чу какво си бъбрят и се изкиска, когато разбра една от грубоватите им шеги. Добронамерена закачка за негова сметка.
„Е, чувството за хумор е добро начало. Цивилизацията ни има нужда от повече смях.“
– Мисля… – каза на адвокатката си, – мисля, че вече зная какво искам да правя с живота си.
ТОРАЛИЗАТОР
Ехо? Тук ли сте? Не сте много – нямате и половин милион. Добре де, четиристотин и трийсет хиляди участници трябва да са достатъчни. Вие сте онези, които предпочитате да действате вместо пасивно да зяпате предаванията от конференцията за Артефакта! Да, ние действаме, ние душим. Така че нека проследим някои миризми.
Значи така. Въпреки приказките за извънземни обичайните новини си продължават – все повече и повече напрежение заради вода, енергия, храна и фосфор, надигащи се морета… а също и още разправии между гилдии, граждани и тъй нататък. Да видим последните новини от любимия ми обобщител Уолтър:
* Сир-Изра-Пал заплаши да обяви студена война, ако Турция продължи да секвестира водите от разтопения сняг в Големия анатолийски резервоар. Съседите надолу по течението твърдят, че това е причина за влошаване на Близкоизточната суша, както и за повишаване на сеизмичната активност в Леванта.
* Носят се слухове, че няколко клики са се разбрали за съвместна нова атака срещу „упадъчните институции на и без това остарялото т.нар. Просвещение“. Повечето подобни истории са скалъпени от докачливи ииботове, пуснати преди години от отдавна мъртви нихилисти. Но след провалената атака срещу цепелина във Вашингтон службите за сигурност се отнасят много сериозно към тези слухове и направо спукват ИИ помощниците си от работа.
* Неотдавнашна серия слаби земетресения по целия свят бе съпроводена от странни съобщения за подземни или подводни детонации, достигнали до кресчендо през последните няколко часа. Макар че някои се опасяват от терористични атаки, ново сравнително изследване показва, че малко от тези явления се случват в близост до населени места. Повечето като че ли се наблюдават в открито море.
* И новина номер едно: през последните часове има много съобщения за внезапни светлини от абсолютно мъртви досега камъни. Най-прословутият случай е от вчера, в най-почитаното светилище на исляма. Подобни светлини са наблюдавани в китайски имперски накит в музея в Тайпе и в един камък от паваж в Хайдерабад. Научните инструменти, разположени да следят искренето в Арктическото плато, съобщават за поне двайсет слаби локализирани проблясъка дълбоко в ледената покривка, което означава, че може да има и стотици други извън обхвата на сензорите.
Благодаря, Уолтър. Е? Коя от тези истории ви кара да потръпвате от възбуда? Искаме нещо, което обикновените медии най-вероятно ще оплескат! Това е преимуществото да имаш половин милион хрътки.
Добре, очаквах го. Мнозина от вас са заинтригувани от камъните, започнали да светят из цял свят. Очевидното предположение – връзката им с Хаванския артефакт е нещо повече от случайност? Е, да, страхотна тема… но виждам, че няколкостотин екипи, агенции и граждански хайки вече са се заели с нея. Изглежда твърде очевидно, макар и зловещо.
Ами алтернативата, която предлагат някои от вас? Ами ако неотдавнашните микротрусове са свързани някак помежду си? Те са съвсем слаби, почти неразличими на обичайния сеизмичен фон. Засега до голяма степен се смятат за „нормални флуктуации“. Някой обаче да вижда нещо странно в данните?
Да, това е добър предварителен анализ, Аматучен Женева. Енергийният профил наистина се различава. Повечето допълнителни трусове като че ли се случват в тесен обхват на освобождаване на енергия. От порядъка на една шестнайсета по Рихтер. Твърде тесен, за да изглежда естествен.
И да, Проникновен научен колектив от Хмон, разбирам гледната ви точка – как повечето от тези явления имат звуковия профил на експлозии, а не на естествени движения по разломите! Някой би ли поровил в охранителните канали да провери дали кастата на закрилниците не мисли, че става въпрос за терористични атаки? И защо няма съобщения за щети? Ти ли ще се заемеш, Ан Добсън от Кейптаун?
Като се замисля, да започнем да сравняваме събитията с геологията, терена, политическата нестабилност, хидроциклите…
Хайде, народе и народни помагачи. Дайте ми данни! Изключете телевизорите и се заемете с онова, в което ви бива.
Заръчкайте вселената с любопитството си.
43.
Извинете, че попитах
Сред всички допълнителни усложнения на кой му трябваше надигнала се вълна от измами? От или за хора, „открили“ древни камъни вестители.
Някои от пуснатите видеоклипове и холограми бяха очевидни фалшификати, които лесно можеха да се забележат – най-обикновени парчета стъкло, грубо осветени отдолу или фалшифицирани с готовите програми за обработка на изображения. Други бяха дело на изобретателни, владеещи трикове шегаджии, които добавяха впечатляващи „извънземни“, изричащи загадъчни предупреждения от кристалните си домове… понякога достойни за ужасни майтапи, безкрайни евтини истории или каламбури. Други действаха направо и твърдяха, че са истински посланици от звездите, предлагащи дълбока (клише, естествено) мъдрост… и привличаха бури от критики от страна на умници, крещящи „лъжа!“, както и не по-малки тълпи вярващи.
Натрупваше се някаква празнична инерция, докато Мрежата се пълнеше с домашно скалъпени изображения на Артефакти. „И е напълно възможно някой от тях да е истински – помисли си Джералд. – Само че някой друг ще трябва да ги проверява.“
Комисията по контакта беше изцяло погълната от продълговатия заоблен цилиндър, който той бе свалил от орбита. Предметът сега лежеше пред него, подложен на диета от фотонна енергия. Намиращите се в него извънземни бяха помолили за прекъсване зад мъглите. Трябваше им време да се организират. И екипът на Акана Хидеоши с радост се съгласи. Хората също се нуждаеха от храна и почивка. Същото се отнасяше и за напрегнатите зрители, които наблюдаваха от галерията от другата страна на стъклената стена.
Джералд седна между Емили Тан и Хайхон Мин. Генадий, Бен, Патрис, Акана и другите от екипа също заемаха местата си. Важните клечки се настаняваха в меките киберкресла, подредени амфитеатрално зад карантинната преграда. Изглеждаха по-малко възбудени след като експериментът с дресирането беше подействал и извънземните се държаха по-добре. Хермес, общият холватар на съветниците, вече не крачеше гневно напред-назад и около широкото му чело нямаше венец от миниатюрни светкавици. Сега имитацията на божество просто барабанеше с пръсти по масата и се мръщеше нервно.
В уреченото време всички светлини в помещението угаснаха и виещите се облаци в Артефакта започнаха да се променят. Чомбе намали силата на лъча, за да могат всички да виждат… как мъглата започна да се разпръсква и да разкрива сияйни звезди.
Истинска бляскава галактика, представена триизмерно по начин, който досега не бе имитирал никой земен фалшификат. Джералд тъкмо се канеше да попита Рамеш дали гледката се записва…
… когато астрономът от Раджастан го изпревари – реагира с необичайно бързо съобщение по виртуалната мрежа.
Това не са истински звезди. Всички са с еднакъв спектър и яркост и са пръснати просто така, за украса. Това е метафора.
По дяволите! Тази част от дългия списък трябваше да бъде отложена, докато не бъдат изяснени по-неотложни въпроси.
Между десетки звезди се появиха тънки извити линии… които скоро станаха по-дебели и заприличаха на златни пътища, губещи се в далечината. Разделяха се и се разклоняваха и много от тях просто свършваха в нищото. Всички останали обаче накрая се свързваха постепенно в една-единствена магистрала, която продължаваше към гледната точка на Джералд… сега споделяна от няколко милиарда зрители от цялата Земя.
„Хората още се оплакват от наложеното от карантината ниско качество на картината.“ Всъщност само единици от най-параноичните (сред които не фигурираха дори Емили и холватарът й Тайгър) още си мислеха, че образите съдържат опасни кодове.
Джералд се наведе напред и се загледа в Артефакта вместо в гигантските увеличителни екрани. Започна да различава фигури – отначало далечни, вървящи по златните пътища. Тръгваха отдалеч и всички се движеха към него… към повърхността на Артефакта, намираща се директно пред очите му. И след малко всички видяха, че този път съществата изглеждат по-различно.
Кентавърът, прилепът-хеликоптер, подобното на енот създание, подобието на робот… сега те носеха одежди от някакви фини материи, които се развяваха от симулиран ветрец. Дори главоногото същество се беше омотало в тържествено облекло и се плъзгаше напред с останалите: а начинът му на придвижване си оставаше все така загадъчен.
„Най-сетне се започва – помисли Джералд. – Идва ред на официалната покана.“
Там, където преди имаше твърде малко място, принуждаващо извънземните да се блъскат пред заоблената граница между вътрешния свят на Артефакта и хората отвън, сега беше просторно. Всички посланици можеха да участват във величествената процесия и да се нареждат по такъв начин, че всички да могат да виждат навън – и да бъдат виждани.
– Като групов портрет са, когато решат да действат заедно – отбеляза антропологът Бен Фланъри. – Предишната им нервност показа, че търпят различията. А сега показват събуден кооперативен дух и споделена цел. Каква комбинация от черти може да бъде по-окуражаваща? Вече съм доста оптимистично настроен.
Генерал Хидеоши изшътка. Някои от централните фигури задвижиха своите ръце/пипала/израстъци в унисон…
… и се появиха букви, които се понесоха към заоблената преграда и се подредиха в думи, звучащи и от високоговорителите отгоре.
Помолихме Най-стария оцелял да говори от наше име.
От центъра на тълпата се появи същество, което Джералд вече беше виждал. Високо, двукрако, въздебело, с къси ръце със сплетени под шкембето пръсти. Кръгла глава кимаше върху врат с гънки тлъстини. Очите – широки и същевременно присвити, сякаш развеселени – бяха приблизително на „правилното място“ за същество, което доста приличаше на човек; същото се отнасяше и за устата с дебели устни, които дори сякаш бяха леко извити нагоре като в загадъчна усмивка. Нос нямаше – създанието явно дишаше през ритмично отварящите се и затварящи се отвори в края на стълбчета на темето му. Общото впечатление бе за мъдро, подобно на Буда същество. Всъщност макар Джералд да си даваше сметка, че отдава прекалено значение на първото си впечатление, извънземният изглеждаше доста… добродушен.
„Най-стария? Да не искат да кажат, че това е представител на първата раса от общността? Основателите, появили се на звездните пътища преди всички останали? Може би онези, които са установили контакт с всички други и са ги научили как да живеят в междузвезден мир?
Момент! Не казаха ли «Най-стария оцелял»? Не е задължително това да означава нещо зловещо… но все пак…“
Знаеше, че умът му изпреварва всякакви рационални основи за размишление. Опита се да имитира търпението, което му се струваше, че вижда в извънземните очи.
Вентилите на главата се раздвижиха и се появиха символи. Непознати и странни, те бързо се промениха в букви от латинската азбука, втурнаха се напред и се подредиха в думи, които преводачите превърнаха в звук. Гласът беше едновременно тих и силен, макар и малко задъхан.
Вие се показахте способни и достойни. Присъединете се към нас!
Джералд чу няколко облекчени въздишки, макар че това беше съобщението, което вече бяха чували. Все пак сега, предадено от избран чрез консенсус лидер, който представляваше цялата извънземна общност, то звучеше още по-убедително.
Погледна Акана и тя му кимна. Бяха се разбрали какво да каже.
– За нас е чест – каза Джералд. – Имаме много неща за обсъждане. За вашето велико и древно общество и за причините да сме радостни и предпазливи едновременно. Но нека първо ви посрещнем с добре дошли на планетата Земя. От името на човечеството, с добра воля и желание за приятелство.
Усети как възелът в стомаха му се отпуска. Беше успял да произнесе посланието си без никакво мънкане и покашляния. Прословутите Първи думи бяха изречени, макар да бяха може би малко по-витиевати от прочутите фрази на Цезар и Армстронг… и със сигурност не толкова красноречиви. Но все пак годни да се озоват на стената на Прочутите слова, изречени в историята.
Думите му проникнаха в Артефакта чрез устройство на заобления му край и бързо се появиха като рояк мънички символи, вариращи от ъгловати букви до сложни идеограми, които се разделиха на няколко десетки отделни потока, всеки насочен към различен извънземен, а не само към стоящия малко пред останалите говорител. Създанията реагираха по най-разнообразни начини – потръпване, кимания, мятане на пипала, – но цялостното впечатление изглеждаше недвусмислено. Всички бяха доволни.
Най-стария се обърна за кратка консултация с останалите, след което от темето му се появиха още букви, които затрептяха, трансформираха се и се лепнаха за прозрачната повърхност.
Вашето приятелство е най-голямото съкровище за нас. Ще се отплатим с най-добрия възможен дар.
– Нали ви казах! – промърмори Бен Фланъри. В отговор Емили Тан изсумтя, сякаш искаше да каже: „Чакай да видим.“
Но първо трябва да попитаме – имало ли е други?
Джералд примигна. „Други ли?“
Погледна Акана, но тя само озадачено сви рамене. Никой от екипа нямаше какво да каже.
И тогава над масата се зарея блестящ вирт и се спусна пред Джералд. Той се обърна и видя, че изпращачът е Хермес, холватарът на групата на съветниците – представители на много страни, гилдии и съсловия, намиращи се от другата страна на карантинното стъкло. Виртът предложи просто обяснение, което се изписа триизмерно в контакт-ИИ лещите на двете очи на Джералд.
„Други“ може да се отнася за предишни срещи с извънземни сонди.
А. Добро предположение. Някой в галерията в края на краищата се бе оказал полезен. Разбира се, това можеше да означава какво ли не, от НЛО до засечени от СЕТИ сигнали, дори Иисус. Но Джералд реши да приеме предположението и пое дълбоко дъх.
– Вашата кристална капсула, която предава на цивилизацията ни ясни послания от далечния космос, е първата по рода си, на която попадаме.
Потисна внезапния подтик да добави: „Доколкото ми е известно.“
Пред него се появи ново виртуално послание, този път изпратено от Генадий.
Помните ли, че разговаряхме за по-ранни артефакти, паднали на Земята, както е щяло да се случи и с този, ако не го бяхте уловили? Представете си много от тях, летящи в космоса хилядолетия наред… за да се разбият на парчета на земята или да потънат в океана. Възможно е обаче някои да са останали почти невредими…
Джералд изсумтя и щракна със зъб, за да отмести настрана виртуалната бележка на Генадий… но без да я премахва.
През тези няколко секунди добродушно изглеждащият извънземен получи и обмисли отговора на Джералд. Новината явно му хареса и очите му се присвиха още по-дружески.
Какъв късмет! В такъв случай ще получите ясна информация. Имайте предвид обаче, че други пратеници могат отчаяно да търсят вниманието ви. Някои от тях имат измамни, подвеждащи и дори опасни искания.
Джералд преглътна с мъка. Разговорът рязко бе тръгнал в нова посока. Изведнъж се разрази същинска буря от виртуални бележки, изпратени от почти всички членове на контактния екип, както и от анимирания „бог“ Хермес, който трескаво пишеше съобщение след съобщение, за да предаде идеите на онези зад стъклото.
Пришълците от Артефакта имат съперници! Може би дори врагове…
Край на приказките за мирна всеобща космическа федерация…
Възможно ли е „присъединете се“ да означава включване в техните кавги с неизвестни противници? При това положение предложението им е коварно…
Този тлъст посланик изглежда облекчен, дори изненадан, че не сме срещнали „други“.
С мигане Джералд подреждаше бележките по приоритет, като хвърляше на повечето само повърхностен поглед. Спря се обаче на съобщението на Генадий.
Всички онези слухове, които чухме напоследък – за разни камъни, внезапно започнали да светят. Възможно ли е те да са фрагменти и останки от по-стари сонди, „отчаяно търсещи вниманието ни“?
Акана погледна въпросително Джералд, без да каже нищо. Питаше дали да не обяви прекъсване предвид неочаквания поврат в разговора.
Той поклати глава. Нищо не пречеше да продължат с някои директни въпроси.
– Благодарим за предупреждението. Ще сме внимателни и предпазливи – каза на Най-стария оцелял. – Но все пак моля да обясните. Да не би да се тревожите за други сонди вестители, защото са били изпратени от… неприятелски сили?
Знаеше, че би могъл да се изрази и по-добре, но разговорът вече се беше отклонил много от всички подготвени от екипа сценарии.
Членовете на извънземната делегация като че ли се размърдаха малко нервно. Неколцина се опитаха да излязат напред, но бяха удържани от останалите. Хуманоидът отпред като че ли се намръщи.
Някои пратеници са проблематични заради гледните си точки или произхода си. И да, имахме разногласия с част от тях. Други може да са част от същото потекло, което виждате пред себе си. Да, те могат да са по-недостоверни поради времеви фактори.
– Стига бе! – измърмори Емили. – Тоя говори за контрол над версията на документа! Не иска да бъдем подвеждани от остарял вариант.
– Ами… – обади се Бен Фланъри. – Тези… тези пришълци… те пристигнаха току-що… носеха се недалеч от Земята, когато Джералд успя да улови капсулата им. Това не означава ли, че са по-късни от… от сондите, които биха могли да паднат на Земята по-рано? И съответно да са по-достоверни. А?
Джералд гледаше Артефакта. Думите на другите членове на екипа като че ли не бяха минали през предаващото устройство, така че вероятно нямаше проблем да водят гласова дискусия, особено сред бурята виртуални бележки. И все пак се поколеба, преди да каже, може би малко по-високо от необходимото.
– Изяснете. Има ли потенциална опасност при контакт с Другите, за които говорите? Има ли война между съперничещи си междузвездни раси и цивилизации?
Шишкавият хуманоид направи гримаса, която трудно можеше да се интерпретира. Може би по-късно корелационният анализ щеше да улесни тълкуването на лицевите изражения.
Война? Имате предвид унищожителна борба ли? Взаимно причиняване на органична смърт и физическо унищожаване? Един вид да съперничи или пряко да нанася вреда на друг в междузвездното пространство? Не. Няма война. Не може да има война между звездите. Подобно нещо никога не се е случвало. И никога няма да се случи.
Това уверение беше прието с нови облекчени въздишки. Естествено, новината трябваше да се приеме като важна, дори епохална.
Джералд обаче се намръщи. Добрите новини сякаш винаги вървяха в комплект с нещо друго, което се оказваше кофти. Измъчваше го подозрението, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.
Емили Тан изпрати тревожна бележка.
Така… значи няма въоръжен конфликт. Това е чудесно. Въпреки това изглежда, че е налице някакво напрегнато съперничество на някакво ниво. Явно извънземните изпращат доста често сонди… и тайно се надяват, че именно те ще са онези, които ще установят контакт с новаци като нас.
Акана пусна сбит отчет за сигурността. Разследващи екипи от ЗС, АС, ООН, САЩ, Велики Китай, Халифата и безброй консорциуми изучаваха всяко донякъде достоверно сведение за странни светещи камъни. Издигаха се куп хипотези, но общото съгласие бе, че тези предмети (е, поне онези от тях, които не бяха фалшификат) може също да са артефакти от космоса, вероятно счупени или повредени останки, пръснали се из Земята през годините.
Джералд отново се съсредоточи върху думите на Най-стария оцелял и си даде сметка, че „другите“ наистина бяха привлекли внимание.
Но защо точно сега? – оплака се д-р Чомбе. – Другите сонди никога не са привличали толкова голямо внимание през хилядолетията. Не и до този момент! Ама че невероятно съвпадение!
Джералд погледна Емили, после Акана. Ясно беше, че те знаят отговора на този въпрос… и това започна да личи по виртуалните бележки от съветниците.
„По някакъв начин всички «други» небесни камъни, повредени или изгубени от векове, са научили, че Артефактът е тук. И че се ползва с цялото внимание на човечеството.
И жадно искат да бъдат чути…
… също?
… или вместо него?“
Джералд за миг се изкуши да последва тази линия на мислене. Да се запита защо извънземните кристали проявяват така открито една груба човешка емоция…
… ревност…
Само че имаше по-важна работа. Да води разговора с Най-стария оцелял и да не се разсейва от второстепенни въпроси.
„Съсредоточи се върху важното.
Първо провери онова, което е жизненоважно. Можем да направим психоанализа на мотивите на извънземните и по-късно.“
Пришълците в камъка го гледаха. Светът също. Джералд отпи глътка чай от затоплящата чаша пред себе си, прочисти гърлото си и заговори ясно и отчетливо:
– В такъв случай… можем ли да приемем, че всички вие сте част от общност, в която цари мирно съвместно съществуване?
Усмивката на Буда стана по-широка.
Да. Имаме своите разногласия, разбира се. Но съвместното ни съществуване е вечно и винаги изпълнено с надежда. Ние непрестанно се стремим към изгода за всички ни. Вие също можете да се възползвате от това, като се присъедините към нас!
Вместо да се зарадва, Джералд продължи да дълбае:
– Но онези Други, за които споменахте – те да не би да са от различни видове и цивилизации, които ви смятат за съперници?
Усмивката на Най-стария леко помръкна.
Вече обясних, че между видовете, планетите и цивилизациите няма съперничество.
Джералд се намръщи, внезапно обхванат от скептицизъм.
– Какво? Няма никакво съперничество? Но нали току-що казахте, че някакви създатели на сонди били „проблематични“ и че имате разногласия. Моля, обяснете това противоречие.
Няма противоречие. Отделните индивиди могат да спорят, да се състезават или да съперничат в определен контекст. Но не и видовете и цивилизациите.
– Сигурно има предвид релативното ограничение – обади се Бен Фланъри. – Звездите са много далеч една от друга и развитите същества дори не си правят труда да пътуват между тях, освен с тези евтини и бързи кристални сонди. Което ще рече край на великите илюзии на хората от двайсети век. На фантазиите за суперобщества на Кардашов, които изучават и колонизират космоса с огромни кораби, Ноеви ковчези, самовъзпроизвеждащи се роботи или дори със свръхсветлинни двигатели. Край на мегаструктурите, които контролират съдбата на цели галактики! Всичко това са фантасмагории на нашите бащи по пътя им към някакъв митичен Сингуларен рай.
Джералд погледна към галерията на съветниците, където се бяха събрали стотици от най-интелигентните или влиятелни представители на човечеството, за да наблюдават историческия момент. Един човек в плюшената ВИП ложа като че ли реагираше доста разпалено на интерпретацията на Бен – мургав тип с извиваща се киберактивирана коса. Лещите на Джералд му подсказаха името – професор Ноозон. А, да, прочутият телевизионен учен и плямпало. Професорът викаше нещо и размахваше юмрук към Фланъри…
… който продължаваше да говори, без да обръща никакво внимание на пороя виртуални бележки, който се опитваше да го удави.
– Основният момент е, че току-що ни беше казано, че няма абсолютно никакъв пряк физически контакт между разумните видове, които просто са твърде отдалечени един от друг. Единственото, което могат да разменят помежду си, е информацията. Затова няма за какво да спорят или да се съревновават!
Звучеше логично. Джералд обаче намираше това твърдение за съмнително. Всъщност дори отчасти абсурдно.
„Дори хората, които са спокойни, разумни и осигурени, които нямат физически разногласия с другите, нито някакви конфликтни нужди, могат да спорят и ще спорят. Значи разменят единствено информация и идеи? Нормалните същества ще се хванат за гушите заради тези стоки!“
