Текст книги "Битие"

3.
Небесна светлина

Микротайфун – краткотраен хоризонтален дъжд – долетя с рев от вихрушката Каталина преди зазоряване. Часове по-късно паважът блестеше, а пешеходците прекрачваха довяния боклук – предимно водорасли и по някоя риба, имала лошия късмет да бъде всмукана от въздушната фуния. Нищо необичайно. Нямаше ги лодките и сърфистите, очаквани от вещателите на мрачни времена, когато започна феноменът.

„Хората ще кажат какво ли не, за да си вдигнат рейтинга. Песимистите продължават да наблягат върху климатичните промени, без да споменават нищо добро.“ Тор подсмръкна, наслаждавайки се на свежия, почти електрически ветрец, лишен от зловонието на Стария град.

Другите също го усетиха. Очилата й за виртуална реалност, настроени да следят откритите биосигнали, регистрираха приповдигнатото настроение на минувачите. Ухилени улични търговци пристъпваха от сергиите си към нея, рекламираха стоките си на десетина езика на бегълци – руски, фарси, полски. Когато виждаха, че не ги разбира (слушалката на автоматичния преводач висеше на кабела си), превключваха на езика на жестовете. Един възпълен продавач използва театрални жестове като някакъв фокусник, вадещ невидими букети от въображаеми цветя, само и само за да привлече погледа й към голото петно, което бе неговата виртуална витрина.

Тор обаче не беше излязла на пазар. Погледът й бързо се плъзна през няколко допълнителни нива, търсейки корелации и новини на нивото на улицата. Някогашното забавление се беше превърнало в професия и индексът й на достоверност се изстреля над всички жадни аматьори, които драпаха да бъдат забелязани. „Не, вече съм над тези неща.“ Сега я очакваха небостъргачи и предварително уговорени интервюта. Политици. Известни личности. Еноватори. Светила. Всякакви звезди, без евтини сензации и захаросани сурогати.

„И всичко това само защото надуших няколко следи и пуснах бомбата. Раздухах местен скандал, който се превърна в глобален. Докато от «Медиякорп» не се обадиха и не ми казаха, че съм готова за централните новини!“

Задаваха се още куп горещи истории – например признаците за нова вулканична активност в Уайоминг. Или потъването на Южна Каролина. (Корумпираните изпълнители на дигите ли бяха виновни?) Или налудничавият брътвеж на сенатор Крандъл Стронг по време на вчерашното му предизборно посещение.

„Защо медийните величия не пуснат страхотния си репортер по подобни следи, вместо да ме пращат на продължителна обиколка? Възможно ли е още да не са сигурни в мен?“

„Не. Не задълбавай в това.“ Тор знаеше, че увереността е едно от нещата, които публиката цени повече от достоверността. „Приеми, че си достойна. Приеми го за даденост.“

Въпреки това, след като куфарите й бяха натоварени за първия етап от прекосяването на континента, Тор жадуваше да мине за един последен път по пешеходните пътеки и мостовете-паяци. Да сканира Сандего – Голямото С – за нещо, което си заслужава новината. Да има готова история в джоба си, преди да започне пътува нето до Възстановения Вашингтон и обратно. Развлечение, с което да избегне дъвкането на активните компоненти от маникюра си, докато корабът извести с изсвирване, че заминава – гърлен стон, който приканваше пътниците да се качат на борда на тромаво грациозния „Алберто Сантос-Дюмон“.

Търговците бързо разбраха, че Тор е настроила очилата си така, че да филтрира рекламите. Въпреки това й се усмихваха и сипеха комплименти на панславянски, тагалог или развален английски.

Тор не се сдържа и направи бърза проверка на самата себе си: измърмори тихо „давитакавид“. Субвокалните сензори в яката й преведоха съкращението („да се виждаме такива, каквито ни виждат другите“) и вътрешната повърхност на очилата й светна с картини на самата нея от различни ъгли. Образите запълниха периферното й зрение, без да блокират напълно видимостта й. Трябваше да се движи уверено и безопасно.

Един образ – от миниатюрна камера, закрепена от някой на улична лампа – гледаше към дългокраката брюнетка с дълга тъмна коса, чиито върхове непрекъснато меняха цвета си – активните нишкови детектори и ииуер, които Тор можеше да разгърне, ако случайно изникнеше нещо достойно за отразяване.

Друг давитакавид изглед я показваше от нивото на земята – усмихваше се, докато минаваше покрай будка за гелокотета („Добри ловци на мишки, добри за игра, добри за ядене, одобрени от «Хуманно общество», с дванайсет вкуса“). Картината явно идваше от очилата на продавача, който я гледаше. Започна с овалното лице на Тор, задържа се за момент върху усмивката, след това се плъзна надолу, проследявайки всяка извивка на тялото й, докато тя се отдалечаваше.

„Е, приятно е да те забележат, особено ако е доброжелателно.“ Дали щеше да избере да бъде новинарка, ако това не включваше възхищение? Дори днес, когато външният вид на човек бе въпрос на бюджет и вкус, беше приятно да виждаш как другите обръщат глави след теб.

Както и да е, Тор не лишаваше никого от нищо, като се махаше. След като Ужасният ден се стовари върху Сандего и десетина други града, последва вълна от имигранти. Изгнаници, които нямаха нищо против радиоактивността да е малко над нормата – особено ако това се компенсира от слънцето, морето и вълнуващите климатични условия, благодарение на които от време на време от небето валеше риба. Да не забравяме и квартирите на сносни цени. Всичко това биеше гледката на превръщащите се в ледници снегове край Хелзинки и Варшава или пясъчните дюни, покриващи пресушени те нефтени кладенци в Близкия изток.

„Стига толкова нарцисизъм.“ С едно мигване тя изтри давитакавид картините и установи връзка с други очи. Първо беше сателитен изглед към района с огромния „Алберто Сантос-Дюмон“, поклащащ се на близкия порт за цепелини. Бойните кораби от военноморската база на недалечния Шелтър Айланд изглеждаха размазани, според протоколите за сигурност. Не че не можеше да ги разгледаш от 3 470 513 други гледни точки, които бяха извън контрола на Вътсиг.

Една от тези камери – забита високо над дъвката – спечели кратък автоматичен търг и за пет милицента й продаде панорамна снимка, обхващаща всичко от залива до пазара. Беше забележителна само защото иидописникът й бе програмиран да я информира, когато цените на снимките достигнат нова долна граница. Благодарение на обективите, които се множаха и рояха като насекоми, всеки ставаше едва ли не вездесъщ.

Всичките тези камери промениха новинарския бизнес, тъй като лъжата бе станала почти невъзможна. „Следващото поколение ще приема това за даденост“ – помисли си Тор. Но тя беше на двайсет и осем и си спомняше времето, когато хората опитваха какви ли не трикове, за да изфабрикуват картини, и измисляха необичайни измами, за да подправят събития и алибита; шашмите бяха станали непрактични благодарение на модерното решение – повече свидетели. Или така поне твърдеше последната всеизвестна истина.

Тор нямаше доверие на всеизвестните истини. „Оптимистите продължават да пророкуват, че по-голямото количество информация ще ни направи по-мъдри. По-склонни да приемем грешките си пред лицето на фактите. Но засега изобилието на информация успява единствено да натрупа възмущение и ярост. Както го показа сенатор Стронг вчера.“

Сети се за друга баналност.

 
Ти заснемаш,
аз заснемам,
ние заснемаме —
и славата вземаме.
 

Имигрантите раздвижваха нещата – музикалната сцена на Голямото С беше абсолютно раки и процъфтяваха какви ли не шантави изкуства, вдъхновявани от слабото сияние в района на стария център нощем – стига да настроиш очилата си така, че да виждаш бета-лъчението. Дори утрото на кея беше оживено: трима моряци се пазаряха с димна художничка, чиито деликатни портрети не можеха да бъдат репродуцирани от нанофакс или изпратени по омейла. Препираха се за цената и гледаха как художничката пафка гел-наргиле, добавяйки нови облачета бързо втвърдяваща се мъгла. Във въздуха се оформяше неясна карикатура на младоликите моряци, а зяпачите наоколо въздишаха.

Гледката накара Тор да се замисли за Уесли, макар че неговите въздушни статуи бяха свързани предимно с прибой, вълни и приливи. Непреклонни сили, които неумолимо променяха света. И ето че в горната лява част на полезрението й се появи образ, извикан от мислите й и записан от очилата й само преди няколко часа – мокра рошава руса коса, докато двамата хукнаха да се спасяват от хоризонталната буря. Смееха се, но напрегнато, с буйната стихия помежду им. Дилемата на връзката от разстояние си оставаше нерешена – и най-вероятно никога нямаше да намери решение.

Последвалото любене беше по-интензивно – и напрегнато – от всеки друг път, пропито с ярост от съзнанието, че е последно… докато единият от тях не отстъпи, което бе малко вероятно.

Тор се отърси от тези мисли. Това не й беше присъщо – да се разсейва вместо да дебне за новини. Да съзерцава, а не да прави шаблони, за да забавлява почитателите си. Да размишлява вместо да издирва истории в района си – десетте милиона пресечки на Камино Ънриъл.

Всеки кубичен сантиметър над тези тротоари беше зает от позиционирана информация, съобщения и анимации, които съществуваха единствено на високите нива на киберпространството. Ако гледаше света през някой виртуален филтър, човек можеше да види града преобразен и пълен с приказни замъци с ухилени водоливници по стрехите. Или че всички имат карикатурни мустаци. На някое кодирано ниво всички дрехи изчезваха като с магия, за да бъдат заменени от симулирана плът, която даряваше неподозиращите пешеходци с преувеличени „подобрения“, дело на някое малко похотливо леке. На друго пък имаше етикети, които изписваха пикантни слухове за всеки, който мине покрай теб – богат източник на информация, стига да разполагаш с достатъчно добър ИИ, който да я пресее и да отдели зърното от плявата.

Но пък кой имаше време за детински забавления? Ерзац реализмът на Тор бе практичен, съсредоточен върху основното – втория пласт текстури върху света, който вече бе станал толкова важен, колкото е бил ароматът на храната и водата за далечните ни прадеди. Модерните еквиваленти на изпращяващата в гората клонка. Издайническият знак за дебнещ хищник или спотайваща се жертва.

Тор спря при някакво магазинче, където продаваха отгледани в резервоари кокили, които можеха да правят различни стъпки и дори да подтичват. Някакъв пришълец (личеше си, защото носеше оловно бельо в Сандего) се пазареше за отстъпка.

– За магазина на сестра ми в Делхи – каза туристът, без да си дава сметка, че металните гащета променят излъчването на пиксел-влакната на комбинезона му и го превръщат в шкембеста сатира на Супермен. Все едно носеше бельото си върху горните дрехи.

Като мърдаше пръсти и потракваше със зъби, продавачът бързо прегледа бизнеса и кредитното състояние на сестра му и накрая протегна ръка.

– Ще изпратя стоката след десет дни.

Двамата си стиснаха ръце. Очилата им записваха. Също като в селата от едно време, репутацията имаше по-голямо значение от всеки договор. С тази разлика, че това „село“ обхващаше цялото земно кълбо.

„Понякога е прекалено голямо. Например когато двама амбициозни искат хем да са заедно, хем да постигнат амбициите си в двата края на континента.“

Малко след любенето Уесли предложи решение – да си разменят дистанционно контролирани сексботове и така да са заедно чрез заместници въпреки хилядите километри. Тор нарече предложението му пошла шега и му каза повече да не се мярка пред очите й… и той се съгласи с готовност, от която я жегна.

„Да се обадя ли? Да му кажа, че идвам?“ Вдигна ръка, за да набере кода му…

… и точно тогава димните статуи трепнаха от басовото изсвирване, приканващо към въздушното пристанище Линдберг-Рутан. „Последно повикване – осъзна тя. – Вече е късно.“ Въздъхна и понечи да тръгне натам.

Реакцията й не остана незабелязана. Един продавач наблизо почука очилата си, усмихна се и кимна.

– Бон воаяж, мис Тор – каза й със силен йеменски акцент. Явно я беше сканирал, бе открил, че е в списъка пътници на „Сантос-Дюмон“, и беше забелязал скромната й местна слава. Друг продавач се ухили и пъхна в ръцете й букет, докато тя минаваше покрай него.

Е-сигнали като миниатюрни светулки пърхаха непосредствено пред Тор и тя изведнъж се озова в коридор от мимолетни благопожелания, протегнати ръце с малки импулсивно предложени подаръци, в ушите й звучаха поздрави на десетки езици. Понесена от вълната чувства към града, който оставяше след себе си, тя тръгна към терминала, където могъщият цепелин опъваше въжетата, сякаш изгаряше от нетърпение да се понесе в небето.

Въпреки схватливостта на всичките й сурогатни пазители Тор така и не разбра, че през цялото време е била следена. Пък и нямаше причина да го осъзнава. Защото плътно зад нея вървеше призрак, който я следваше през познатите улички на глобалното село.

Но извън селото… отвъд гората от питомни пластове… тихо шумолеше джунгла, която си оставаше завинаги невидима за очите й.

ЕНТРОПИЯ

Някога, преди около век, на една обедна почивка по време на проекта „Манхатън“ физикът Енрико Ферми и колегите му се заприказвали за вероятността за съществуването на живот в космоса. Някои от по-младите учени твърдели, че сред трилионите звезди задължително трябва да има светове, обитавани от разумни същества, които съществуват много по-отдавна от нас. Колко интересно ще е бъдещето, когато ще можем да разговаряме с други цивилизации!

Ферми слушал мълчаливо и накрая казал: „Така ли? Не би ли трябвало вече да сме получили съобщенията им? Да сме видели великите им постижения? Или да сме попаднали на следи от техни посещения в миналото? Невероятните извънземни… къде са те?“

Въпросът му бил наречен Великото мълчание. Дилемата СЕТИ или парадокс на Ферми. И докато ентусиастите продължават да се взират и вслушват в небето, зловещото мълчание на галактиката става все по-тревожно.

Днес астрономите използват мощните си телескопи, за да преценят колко звезди си имат спътници с течна вода и колко често подобни условия водят до появата на живот. Други пък убедително изчисляват на каква част от тези живи светове се появяват разумни същества. И колко от тях могат да пътешестват или да излъчват съобщения. Повечето стигат до заключени ето, че не би трябвало да сме сами. Но въпреки всичко мълчанието властва навсякъде в космоса.

Накрая всички започнаха да осъзнават, че това не са просто теоретични занимания. Че нещо трябва да потиска резултата. Че някакъв „филтър“ може да отсява разумните раси и да ги прави достатъчно малко на брой, за да обясни привидната ни изолация. Или самота.

Предложени са стотици разумни „обяснения на Великото мълчание“. Според едни нашата тучна планета е уникална (и наистина, досега не е открито нищо подобно на Земята, макар че животът със сигурност съществува някъде в космоса). Или че повечето светове с екосистеми са били сполетени от по-убийствени катастрофи от Земята – по-убийствени от онази, унищожила динозаврите.

Възможно ли е човешкият разум да е една щастлива случайност? Според еволюциониста Ернст Майр „нищо не показва по-добре малката вероятност за поява на висш разум от петдесетте милиарда земни видове, които така и не са го развили“. Или пък Земята може да има някаква уникална черта, рядко срещана другаде, която да е помогнала на хората да преминат от обикновения разум към невероятните технологични постижения.

Мрачно ли ви звучи? А това са оптимистичните обяснения! Те предполагат, че „големият филтър“ – онова, което намалява броя – вече е зад нас. А не ни очаква.

А ако се окаже, че планетите с живот на тях са нещо обичайно и разумът е често срещано явление? В такъв случай филтърът е пред нас. Може би той е някаква грешка, допускана от всички разумни раси. Или от няколко. Минно поле с многобройни възможности за провал. Всеки път, когато се изправяме пред някаква тревожна стъпка по пътя, като се започне от избягването на ядрена война до превръщането ни в умели стопани на планетата, от генното инженерство до изкуствения интелект и т.н., ние трябва да се запитаме: „Това ли е? Големият гаф? Капанът, скрит зад въпроса на Ферми?“

Това е контекстът на нашия разказ. Призракът на нашия банкет, спотайващ се между размишлението и предвидливостта, докато разглеждаме дългия списък заплахи за собственото ни съществуване.

Онези, които можем да видим.

Рогът на изобилието на Пандора