Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 57 страниц)
Извади старомоден клипборд, към който бе закрепен един-единствен лист, и продължи:
– Ще излезем с петиция или да бъдем допуснати в онова помещение, или контактният екип да бъде разширен, или най-малкото да ни осигурят някакво присъствие там, за да можем да изкажем възгледите си!
Лейси погледна листа. Голяма част от съветниците вече се бяха подписали. Малко вероятно изглеждаше подобно начинание да навреди. Всъщност защо не? Тя тъкмо посягаше към писалката, предложена й от Ортега…
… когато едната й обица издаде тих звън. Телефонно обаждане. Спешно, разбира се – ясно беше наредила на секретарите и помощните ИИ да й препращат само най-важните съобщения. Тих кибернетичен глас прошепна името „Глория Хариган“. Личният адвокат на Хакер.
– Бихте ли ме извинили? – каза тя на Ортега. – Това обаждане е много важно.
Гласът й беше на път да се пречупи, докато се обръщаше и стискаше обицата.
– Да?
– Мадам Доналдсън-Сандър? Вие ли сте?
– Разбира се, че съм аз. – Сякаш някой друг би могъл да отговори на криптирания й канал. – Има ли новини от издирването?
– Да, мадам. Един от екипите е открил капсулата на Хакер, или по-точно останките й.
Заляха я едновременно гореща и студена вълна. Картината пред очите й започна да се размазва.
– Извинете. Много лошо се изразих. Капсулата е разбита, но няма следи от човешки… Тоест, един експерт огледа люка и заяви, че трябва да е бил отворен нарочно, при това отвътре! Така че имаме основания да смятаме, че Хакер е излязъл преди капсулата да бъде унищожена. Това, както и липсата на всякакви свежи човешки биоследи в района, предполага, че е напуснал капсулата, защитен от най-добрия костюм, който може да се намери на пазара.
Глория говореше толкова бързо, че на Лейси й беше трудно да схване значението на думите.
– В момента Марк е на място – продължи адвокатката. – Помоли ме да ви предам добрата новина и обещава, че ще ви се обади лично до един час.
Лейси кимна. Мъчеше се да приеме чутото като добра новина. Преглътна няколко пъти.
– И какво следва?
– Търсенето продължава, мадам. Моля, разберете, мястото е на доста голямо разстояние от очакваната точка на приводняване и това е причината за дългото забавяне. Освен това разчитахме да засечем радарни или сонарни отражения от капсулата. Вече е ясно защо не успявахме. Но все пак успяхме! Не може да се е отдалечил на повече от няколко десетки километра с плуване или носен от местните течения. Така че просто ще съсредоточим всички екипи в този участък. Всеки момент очакваме резултати.
Беше страшно трудно да разговаря, още повече да запази вежливите обноски, които бяха станали част от нея.
– Благодаря, Глория. Моля те, благодари на… на всички.
Безсмислено беше. Не можеше да намери повече думи. Стисна обицата, за да прекъсне разговора, след това я стисна отново, когато тя се опита забързано да съобщи за чакащите съобщения от важни хора като водача на коалицията на надеритите, директора на чилийската й обсерватория и…
„Не. Подреди нещата по приоритет. Първо подпиши петицията на Ортега, за да накараш този воден от честта, но досаден дребосък да се разкара… после се съсредоточи… съсредоточи се върху нещо важно, като доклада на шпионина в Алпите. Или се потопи изцяло в занимателните брътвежи на гения ти под наем. Профноо би се зарадвал на малко внимание.“
Едно нещо нямаше намерение да прави. Да очаква новини. И да се надява.
Пък и онова, което се спотайваше в дълбоко в съзнанието й, бе отвъд надеждата. Може би дори обидно отвъд надеждата. Не можеше да се отърси от силното чувство – може би резултат на пожелателно мислене или дори на истерично отричане на противното, – че Хакер е не само жив, но и в безопасност.
И че може би дори се забавлява.
„Не би ли било типично за него?“
Подозрението й донякъде се основаваше на опита.
„Задължително би се свързал с мен, ако е в беда. От друга страна, Хакер по принцип ме пренебрегва като майка, когато нещата са интересни и вървят добре. Изобщо не си прави труда да отговаря на обажданията, когато се забавлява страхотно.“
ЕНТРОПИЯ
Да предположим, че успеем да избегнем най-лошите беди. Онези, които унищожават света, предизвикват измиране, правят цивилизацията на пух и прах. Да си представим и че никакви черни дупки не гризат Земята. Че се разминем с големите войни, способни да ни върнат в каменната ера. Да си представим, че сме избегнали екокатастрофата и че икономическата система се запази жива и работеща.
Да си представим също, че не сме сами в това чудесно постижение. Че много други разумни форми на живот също са успели да се измъкнат от най-лошите капани и са преживели непохватното си детство. Е, все още има куп начини някой обещаващ разумен вид да се издигне, да погледне към небето с надежда, но въпреки това да не успее да достигне потенциала си. Какви капани може да ни очакват заради това, че сме толкова умни?
Да вземем една от най-ранните и най-велики човешки иновации – специализацията. Трудът ни е бил разделен още по времето, когато сме живеели в пещери и колиби. Най-добрите ловци са ловували, най-добрите събирачи са събирали, а най-добрите майстори са прекарвали дълги часове по бреговете на реката, за да изработват сложни кошници и каменни сечива. Когато земеделието и скотовъдството създали излишък, който можел да се съхранява, се появили пазарите, владетелите и жреците, които разпределяли излишната храна, за да издържат дърводелци и строители, писари и астрономи, които се грижели за календара. Разбира се, самите владетели и жреци вземали лъвския пай. Нима администрацията не е също специалност? И тъй, не след дълго едно малцинство започнало да управляват мнозинството. И това продължило през 99 процента от историята ни.
Накрая уменията и знанията се разпространили и довели до увеличаване на скъпоценния излишък. Това позволило повече хора да се научат да четат, да пишат и изобретяват… което създало още по-голямо богатство, още по-тясна специализация и така нататък, докато накрая на нивите и пасищата останали съвсем малко фермери, които също били предимно добре образовани специалисти.
На Запад през целия двайсети век се наблюдава една характерна тенденция – постоянна професионализация във всичко. Към края на хилядолетието почти всичко, което съпругата и съпругът някога правели за семейството, вече се предлагало като стока или услуга, осигурявани от пазара или от държавата. А в замяна? Пилотът трябвало просто да пилотира, а пожарникарят – да се бори с пожарите. Професорът просто преподавал, а зъболекарят само лекувал зъби. Изгодата станала още по-голяма. Продуктивността рязко се увеличила. Евтини стоки залели света. Граждани от средната класа можели да си позволят ягоди през зимата, докарани от другото полукълбо. Науката процъфтяла, а знанията се увеличавали по-бързо от вещите, които притежавали хората.
И именно тук нещата започват да изглеждат тревожно – за някои от нас.
Нека ви върна малко назад, в началото на дългия ми живот, преди експлозивното разрастване на кибернетиката, преди интернет и Мрежата, чак до 70-те години на миналия век, когато постъпих в Калифорнийския технологичен институт. Често се събирахме и до късно през нощта обсъждахме киселата логика на специализацията. Изглеждаше ясно, че след като сме обрали плодовете на труда на много поколения, се задава криза.
Науката продължаваше да прави открития с все по-бързо темпо. Един изследовател вече трябваше да е в течение с все по-голямо количество адаптации, за да може да открива нови неща. Изглеждаше, че самата необходимост да си в крак с тенденциите те принуждава да се съсредоточиш във все по-тясна област, да загърбиш гората, за да насочиш цялото си внимание върху отделни части от едно-единствено дърво. Накрая можеше да се стигне дотам новите поколения студенти да прекарват половината си живот в научаване на достатъчно неща, за да могат да започнат да пишат дипломните си работи. А дори и тогава как можеше да се каже дали някой не се занимава със същия проблем в другия край на света или в дъното на коридора?
Тази перспектива – да се налага да знаем все повече и повече за все по-малко и по-малко – изглеждаше плашеща. Неизбежна. Като че ли нямаше начин да се избегне…
… докато изведнъж, почти за една нощ, човечеството рязко зави в нова посока! Цивилизацията ни избегна тази криза с технологична крачка настрани, крачка, която изглеждаше толкова очевидна, така лесна и грациозна, че малцина я забелязаха и коментираха. В края на краищата епохата на интернет имаше толкова много вълнуващи аспекти. Старият страх от тясна свръхспециализация изведнъж се оказа отживелица, биолози започнаха да си сътрудничат с физици, настъпи бум в интердисциплинарните изследвания. Вместо да бъдат спъвани от специализирана терминология, експертите започнаха да общуват помежду си по-оживено от когато и да било!
Днес почти никой не говори за опасността, която ни плашеше толкова много навремето. Тя бе заменена от противоположната тревога, върху която ще се спрем следващия път.
Но нека първо разгледаме следното:
Вярно, засега може да сме избегнали капана на специализацията, но дали всички други там, между звездите, са успели да го направят? Сега нашето решение изглежда очевидно – да сърфираме върху цунамито! Да посрещнем потопа знание с жизнена и еклектична гъвкавост. С отказа си да се ограничаваме с официални класификации ние оставихме знанието да се движи и да приема нови форми, да допълва професионалните умения с вълни от пламенно аматьорство.
Но не приемайте това за даденост! Този подход може и да не съществува другаде. Не и ако се е появил поради някакво уникално качество на нашата маймунска природа. Или по чиста случайност.
Подходът не е бил позволен и в повечето човешки култури! Коя от военните, търговски или наследствени империи от миналото би позволила пускането на нещо толкова силно като интернет и би позволила той да се разпространява без ограничения и напълно свободно до всяка кула и колиба? Или да позволи толкова много сложни задачи да бъдат изпълнявани от хора без нужния лиценз?
Можем да си представим как безброй други видове – и нашият собствен крехък ренесанс – затъват в онзи безрадостен сценарий, върху който размишлявахме като студенти в мрачните нощи. Как попадат в безкрайния смазващ цикъл, в който някогашният ни приятел специализацията се превръща в най-големия враг на мъдростта.
Рогът на изобилието на Пандора
32.
Завръщане
На третия ден след аварийното приводняване в океана Хакер започна да печели храната си. Отчасти от отегчение – беше му дошло до гуша да го храни някакво племе странни делфини, сякаш е някакво безпомощно новородено.
Освен това, докато третият ден преминаваше в четвърти, пети и т.н., той започна да изпитва странно и засилващо се чувство, че за добро или лошо това е неговото племе. Поне засега.
Затова се включваше всеки път, когато групата събираше вечеря, като помагаше да държат рибарската мрежа, опитваше се да не трепва, когато викачите подкарваха рибата право към него – огромна маса сребристи и сини стрели, които бяха като едно същество, мятащо се в смъртоносната мрежа, в маската и ръцете му. Всеки път челюстта му пулсираше от интензивния шум на борбата и от ултразвуковото цвърчене на делфините, с което те едновременно зашеметяваха и милваха плячката си. Тази сложна многоканална песен сякаш съчетаваше искрено съчувствие към рибата и почти котешка радост от незавидната й участ.
„Сигурно е свързано до голяма степен с това дали си преследвач, или преследван. Нямах представа, че морето е толкова шумно и музикално. И че животът тук е така… безмилостен.“
Това не беше подводният свят на Дисни. Горските елени и зайци можеха да се радват на дълги периоди покой. А тук? Тук трябваше непрекъснато да се оглеждаш.
Или по-скоро да се ослушваш. Текстурата вибрации заобикаляше и удряше Хакер по начини, за които не бе и подозирал на сушата – звуците се блъскаха в него със сложни преплетени песни за опасност, възможност и далечна борба. Разбира се, имплантът в челюстта му бе една от причините за тази повишена чувствителност. Тъпанчетата му още бяха запушени от деня на изстрелването и имплантът осигуряваше алтернативен път за звука, който бе много по-близък до слуха на делфините.
„А също и онези глупави игри, които ни устройваше майка ни, когато бяхме хлапета. Третираше ни като опитни зайчета.“
Не че имаше реални основания да негодува. Лейси се запалваше по нещо ново и използваше момчетата като доброволни – понякога мърморещи – опитни образци. Когато научи, че човешките същества могат да бъдат научени на ехолокация, тя накара синовете си да се препъват със завързани очи, да цъкат с език ето така и да се вслушват в ехото, отразено от канапета и стени… и дори от разположените из стаята слуги. Оказа се, че е възможно да се ориентираш по този начин – естествено, с много блъскания и препъвания. По-късно Хакер дори използва този трик, за да впечатлява момичета по забавите.
„Но кой би могъл да си представи, че ще го използвам тук?“
Дори делфините изглеждаха изненадани. Някои от тях прекарваха доста време с Хакер и търпеливо го наставляваха, сякаш е бавноразвиващо се дете, което се опитва да се научи да ходи.
В замяна той им помагаше, като проверяваше всеки член на стадото от муцуната до опашката – чистеше рани и махаше паразити с ръкавиците си. Особено неприятни бяха носещите се във водата парчета найлон и пластмаса. Те нито потъваха, нито се разграждаха, а се трупаха в гънките на тялото и дори в корените на всеки зъб. Хакер започна да изпълнява тази задача ежедневно, като внимателно почистваше и хрилете на шлема си. Проклетите отпадъци обаче не свършваха. Понякога цели облаци пластмаса и найлон превръщаха кристалните води в непрогледна мътилка.
„Как може някой да живее в това нещо?“ – питаше се той, докато плуваше с другарите си над морското дъно, неизменно покрито с човешки отпадъци.
Въпреки това чувстваше, че започва да хваща цаката на живота тук. Предишният му страх, че ще се удави или ще бъде смачкан от силните течения, след време избледня, както и клаустрофобията от живота в костюма. Отново си напомни да инвестира в компанията производител. Разбира се, стига да успееше да се върне в онзи свят.
Нощем се чувстваше по-отпуснат, отколкото се бе чувствал от години, ако не и през целия си живот. Дремеше, а цвърчащите приказки на делфините се вмъкваха през челюстта в сънищата му. На петата или шестата сутрин имаше чувството, че е на път да разбере начина им на общуване. Усещането се засилваше с всеки ден.
„Навремето гледах някакъв специалист по делфини в едно научнопопулярно шоу. Разправяше, че тези създания са просто умни животни, които могат да имитират, и че са развили зачатъци на логика и може би някаква основна семантика. Горе-долу като шимпанзетата, но малко повече. Твърдеше, че най-новите сведения отхвърлят всички стари мечти и фантазии, че делфините наистина имат култура и език.
Ама че тъпак!“
Все повече се утвърждаваше старото му мнение, че на така наречените експерти често им липсва достатъчно здрав разум, за да видят онова, което е пред очите им.
Скоро изгуби броя на изминалите дни и нощи. Освен това постепенно престана да го тревожи въпросът къде са спасителите. Вече не се втурваше като луд към повърхността, когато теченията донасяха шума на двигатели. Случваше се често, но макар да му се случваше да зърне в далечината плавателен съд или самолет, никога не беше достатъчно близо, за да извика или да замаха с ръце, за да го открият.
Гневното мърморене за отмъщение и съдебни разправии беше изтрито от неуморния масаж на теченията и вълните. Потопен в безкрайното бърборене на делфините, Хакер започна да се занимава с ежедневните проблеми на Племето. Като онзи път, когато двама млади мъжкари се сбиха и започнаха да си нанасят удари с муцуни и опашки, а после включиха в действие и острите си зъби. Накрая половината възрастни се видяха принудени да се намесят и насила да разтърват кавгаджиите.
С помощта на комбинация от думи, знаци и растящия си речник от техния език Хакер започна да задава въпроси и научи, че една женска (чието сложно име си преведе като Синята дама) се е разгонила. Младежите нямаха шансове да им се усмихне късметът – доминиращите мъжкари се навъртаха близо до нея. Въпреки това възбудата им се нуждаеше от отдушник. За щастие никой не пострада сериозно.
Един старец – добродушният Жълт корем – срамежливо протегна гръдна перка на Хакер и той издълба с ножа си няколко подобни на червеи кръвопийци от нея. Делфинът зацвърча нещастно, но дори не трепна.
– Трябва да идеш на истински доктор – каза му Хакер, сякаш някой всеки ден даваше подобни съвети на делфините.
# Помощници си отиват – опита се да обясни Жълтия корем на своя език, макар че трябваше да го повтори три пъти, докато Хакер го разбере.
# Перки се нуждаят от ръце. Ръце на помощник.
Това подкрепяше теорията, която постепенно бе започнала да се оформя в главата на Хакер – че някой е направил нещо с тези създания. Някаква промяна, която ги е променила коренно. Порода, различаваща се от останалия им вид. Но какво е било това нещо? Загадката се задълбочаваше всеки път, когато ставаше свидетел на някакво поведение, което просто не можеше да е естествено.
В същото време отговорът на Жълтия корем съживи една искра в крайчеца на съзнанието му – частта, заделена за предпазливостта и подозрителността. Напоследък тя беше задрямала, но нищо не можеше да я изключи напълно от характера му.
„Възможно ли е доброто им отношение към мен да има двойна цел? Може би не е случайно, че не минаваме близо до кораби или суша. Или покрай някой от спасителните екипи, изпратени от Марк и Лейси.
Един човек може да им е от полза.
Може би изобщо нямат намерение да ме пуснат.“
Отново започна да мисли за оцеляването си. Въпреки че беше хранен от Племето – и поддържан от чудесния си костюм, – времето, през което човек можеше да издържи тук, беше ограничено. „Навсякъде започва да ме сърби. Човешкото тяло не е пригодено за постоянно излагане на сол и тя сигурно се натрупва по кожата ми. Лесно мога да се освобождавам от отпадъците… но какво ще стане, ако хрилете или дестилаторът на прясна вода се задръстят?“ Отново започна да забелязва признаци, че работата на устройствата се влошава.
Въпреки това положението все още не беше на живот и смърт.
„Като не се брои майка ми, брат ми, трите приятелки, четирите клуба и инвестиционната ми компания, която я кара на самотек без мен. И всичките спасители, които Лейси е изпратила да преровят Карибско море.“
Как бе възможно спасителите да не го открият досега? Да не би всички чипове, включително и тези в костюма, да бяха излезли от строя?
Хрумна му нещо – че онзи жалък глупак лорд Смитс може да е използвал нещо по-мощно от сигнален лазер при краткия и тъп опит да си играе на космически войни. Може би онзи надут продукт на кръвосмешение бе използвал насочен електромагнитен импулс, който е изпържил иилектрониката на Хакер. Това обясняваше защо капсулата така бързо бе излязла от строя в най-критичния момент.
В такъв случай това си беше чиста проба опит за убийство…
Но дори това не го изпълни с очаквания прилив на ярост. Гневът изглеждаше някак не на място тук. Може би заради неумолимите приливи и отливи под въздействието на луната, които бяха много по-осезаеми и силни от атмосферните ветрове. Или заради заразното настроение на спътниците му. Не че бяха абсолютно весели и винаги добродушни… Имаха си своите страхове и грижи… но въпреки това бяха скроени по съвсем различна мярка. Мярка, която сякаш бе не така егоцентрична. И която рядко виждаше смисъл в сляпата ярост.
# Морето дава…
# … макар че трябва да го оставяме…
# … да диша…
Така обясни Жълтия корем. Или поне Хакер успя да преведе по този начин една от звуковите му картини.
# И Морето накрая взема всичко.
Разбира се, беше несигурна работа да се опитва да разбере кратката звукова скулптура, възприета грубо от имплант, който не бе проектиран за тази цел. Обяснението на Жълтия корем като някакъв вид поетическо богословие като нищо можеше да е продукт на въображението на самия Хакер. И все пак изглеждаше изумително, защото той никога не си бе падал по богословието. Или пък по поезията.
„Каквото и да е, успях да го разбера без помощ. Без хитроумни механизми, наети експерти или ИИ помощници. – Изпита някакво мрачно задоволство от тази мисъл. – Дори и да съм полудял, поне съм успял да го направя съвсем сам!“
Животът продължаваше в постоянен ритъм – лов, хранене, общуване, изследване и грижи за Племето, следвани от нощи, окъпани в еднакво количество топла вода и звук. Когато през района преминаваше буря или дъжд, Хакер слушаше песента на делфините, която бе в съзвучие с плясъка на вълните и падащите дъждовни капки.
А после настъпи денят, в който цялото стадо изведнъж се развълнува и зацвърча нервно във всички посоки. Насред вихрушката от сиви форми и брътвеж на Хакер му бе нужно известно време, за да схване какво става. Делфините явно бяха стигнали до някакъв групов консенсус да се насочат към едно от обичайните си свърталища, нещо като любимо място. Място, за което като че ли мислеха като за дом.
От доста време Хакер се опитваше да поддържа темпото на групата, риташе с плавници и плуваше все по-добре. Чувстваше се заякнал и се гордееше с резултатите си… макар да знаеше, че делфините се отнасят към него с дружелюбна снизходителност, развеселени от тромавите му напъни. Сега обаче в поведението им се долавяше нетърпеливост. На няколко пъти възрастните се приближаваха до него и предлагаха гръбните си перки, като рисуваха звукови картини, за да го накарат да се хване за тях. Той обаче упорстваше.
„Е, в края на краищата им се налага да излизат на повърхността за въздух, а на мен не. Това пак е нещо.“
След като отказа три пъти и с все сили се мъчеше да поддържа ускоряващото се темпо, Хакер изведнъж усети тесен лъч на неодобрение, който заблъска челюстта му отстрани. Обърна се и беше блъснат в лицето от вълна остро порицание – нямаше как иначе да интерпретира резките звуци, – пратена от един раздразнителен делфин, който бе кръстил Дърлещия се.
По дяволите, по-скоро Адски дърлещия се! Караше му се по типичния за делфините начин, като създаваше около главата му назъбена форма, състояща се от начупени и неравни звукови вълни. Видимо това изобщо не проличаваше. В измамната, подвеждаща делфинска усмивка нямаше никаква промяна.
„Добре. Добре. Щом толкова искаш.“
Доминиращата женска – Сладураната – предложи на Хакер перката си и този път той прие. След малко се носеха напред с увеличаваща се скорост, като ритмично се спускаха в студения пласт вода, след което се устремяваха към повърхността. Всеки път издишаната струя блъскаше шлема му, докато тя се носеше във въздуха и поемаше дъх, преди гравитацията да надделее отново. Хакер неволно се свиваше, премигваше и надаваше дрезгав вик. Не беше ракета, но возенето си го биваше.
Опитваше се да се възползва от всеки скок, за да се огледа. След известно време зърна нещо – някаква размазана линия от бяло, кафеникаво и зелено напред. Трудно беше да я разгледа ясно покрай всички тези пръски и радостна възбуда. Не смееше да задържа мисълта си върху така желаната дума – земя.
Шеметното пътуване, изглежда, приключваше, защото делфините намалиха темпото. „Сега ще разбера какво означава «дом» за една група диви…“
От синия сумрак изникна нещо масивно, лежащо върху полегатия склон на някаква плитчина. Беше на не повече от десет метра под повърхността, в широка бразда в утаечните пластове. Беше ъгловато, явно дело на човешки ръце. Отначало Хакер реши, че е корпус на някой потънал кораб. А после рязко пое дъх, когато осъзна, че вижда нещо съвсем различно. Съоръжение, направено нарочно на тинестото морско дъно.
Приближаваха подводен дом, скрит в тесен каньон – един от хилядите, произвеждани масово през двайсетте години, по време на краткия подводен бум, когато някои бяха решили, че това ще е следващата златна мина в областта на недвижимите имоти. „Татко беше инвестирал в няколко подводни хотели и мини – спомни си Хакер. – Твърдеше, че покрай покачването на морското равнище човечеството трябва да се адаптира към новите условия и че ние трябва да сме част от тази промяна. И дори да правим пари от нея.“
Жалко, но нито едно от начинанията на баща му не му беше донесло печалба.
Забеляза още няколко неща. Формата на каньона, явно образувал се от движещите се пясъци и тиня, трупани през годините. Подобен терен се формираше само там, където океанското дъно приближаваше континентална суша. Всъщност имплантът му вече улавяше някакво ръмжене и повтарящи се ритми – сложни звуци, които можеше да познае всеки сърфист… звуците на разбиващи се в брега вълни.
„Бряг…“ Думата беше необичайна след всички тези дни – или седмици? – лениво плуване, ядене на сурова риба и слушане на звуците на океана. Изведнъж му се стори странно, че може да напусне този воден свят и да се върне горе, при въздуха, сушата, градовете, машините и деветте милиарда човешки същества, които на всяка крачка вдишваха влажния дъх на околните.
„Сигурно затова се потапяме така страстно в собствените си светове. В хилядите си хобита. В милионите начини да сме различни, всеки да бъде специалист в някакво свое странно изкуство… като летенето с ракети например.“
Психолозите одобряваха това поведение и казваха, че пламенното аматьорство е много по-здравословна реакция от най-вероятната алтернатива – войната. Бяха нарекли тази епоха Век на ентусиастите – време, в което правителствата и професионалистите едва смогваха да не изостават от частната експертиза, която се разпространяваше със скоростта на светлината из Мрежата. Ренесанс без кауза, на който му липсваше само едно – ясна цел.
Ренесанс, който приличаше на танц върху тънък лед – трябва да движиш краката си бързо от страх, че стоенето на едно място може да се окаже фатално. Перспективата да се върне в тази култура изненадващо го стресна и дори го накара тъжно да се замисли за нещо, което изобщо не би му минало през главата преди злополучния полет.
„Какъв е смисълът от толкова много трескава, налудничава активност, освен ако не те води към нещо, което наистина си заслужава?“
Преди няколко дни беше чул един от делфините да споделя подобна мисъл на техния прост, но изразителен език – доколкото можеше да си го преведе, естествено.
# Ако си добър в гмуркането – гони рибата!
# Ако имаш хубав глас – пей!
# Ако си страхотен в скоковете – захапи слънцето!
Хакер знаеше, че сега трябва да излезе на брега, да заеме нечий телефон и да се обади – на партньори и брокери, на майка си и брат си, на приятели и любовници.
Да им каже, че е жив.
Да се върне на работа.
Вместо това се завъртя във водата и заплува енергично надолу към подводния дом с новите си приятели.
„Може би ще науча какво са направили с тях.
И защо.“
ОБСЪЖДАНЕ
Защо не сме пренаселили планетата си?
Въпросът може да ви се стори странен, когато бунтовете на бегълци раздират препълнените градове, които всяка седмица развъждат нови и нови болести. Горите се изсичат в отчаяния стремеж да се освободят нови земеделски земи, докато сушата превръща някогашни ферми в пустини. Гладът дебне зад всеки годишен добив и човешките отпадъци днес са най-масивният продукт на световната икономика. Човек може да разбере защо някои гледат на деветте милиарда човеци като на проклятие, раздиращо и опустошаващо Земята.
Можеше обаче да е и много по-лошо. Преди поколение учените предвиждаха, че вече би трябвало да сме повече от четиринайсет или петнайсет милиарда и да продължаваме да летим стремглаво към границата, предречена от Малтус – границата, след която ще последва масово измиране. Това се случва с всеки вид, който се размножава дотолкова, че да запълни максимално капацитета на хабитата си.
Проблемът е, че едно измиране няма просто да сведе населението до поносими граници. Човешките същества не умират тихо. Обикновено сме склонни да завличаме със себе си и другите. Било защото стоварваме вината върху тях, било защото се нуждаем от компания. А като се имат предвид разнообразните средства за сеене на унищожение и разруха, едно подобно събитие би повлияло на всички. Нима нямаме късмет, че темпото на растеж на населението силно се е забавило? Като общият му брой дори се задържа? Може би достатъчно, за да се разминем на косъм с катастрофата? Разбира се, това означава, че известно време старците ще са повече от младите. Е, никой никога не е обещавал, че оцеляването ще е без последствия.
Но как се случи това? Защо се измъкнахме (макар и на косъм) от Капана на Малтус? Някои обясняват това с факта, че хората могат да отделят забавната страна на секса от възпроизводителната.
Животните изпитват необходимост да се съвкупяват и да разменят гени. Някои създават огромно потомство. Други се грижат всеотдайно само за няколко малки. Но животните, които приключат този цикъл и са достатъчно здрави, рутинно се връщат отново към големия подбудител – секса – и започват процеса отново. Силата му се корени в един прост факт. Онези, които чувстват позива му, имат повече потомци.
Разбира се, същото се е отнасяло и за нас, докато технологиите не са ни дали контрол върху раждаемостта.
И изведнъж става възможно сексуалното желание да бъде задоволено без създаване на поколение. Ефектът от това е изумителен. Навсякъде, където се радват на просперитет и права, повечето жени избират да ограничат ражданията и предпочитат да отгледат по възможно най-добрия начин малко деца, вместо да бълват непрекъснато нови потомци. Ние се превърнахме в немалтусиански вид, научил се да ограничава популацията си точно навреме.
Жалко, че това не може да продължи. Днес някои хора продължават да се размножават твърде много. И обикновено това не са богатите, онези с достатъчно храна или правещите много секс. Тези хора имат много деца, защото така са решили. И всеки път, когато нагонът провокира този избор, той се предава на следващото поколение. И след време подсиленото желание ще се проявява във все по-голяма част от населението.
Това е еволюция в действие. С течение на времето центърът на импулса ще се прехвърли от секса към генетично обусловената твърда решимост да имаме повече деца…
… и тогава отново ще станем малтусиански вид – като съществата прашинки от романа „Прашинка в Божието око“2020
Фантастичен роман на Лари Нивън и Джери Пурнел (The Mote in Gid’s Eye). – Б.пр.
[Закрыть], които просто не могат да спрат. Не могат да кажат „стига“. Съдба, която често сполетява много други видове в космоса.Преди това да се случи с нас, по-добре да приключим с порастването си.
Томас Анубис-Фейел, „Разбуленото Движение“