Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 49 (всего у книги 57 страниц)
83.
Потайници
Посрещача, Очакващата и останалите започват да се вълнуват още повече. Те също събуждат заспали способности и се опитват да си върнат части, дарени на цялото.
Разбира се, не мога да го позволя.
Сключихме пакт навремето, когато разпокъсаните разнебитени оцелели се събраха след последната битка – онова диво сражение между десетки фракции, догми и подсекти, със съюзи, които се обединяваха и разцепваха като нестабилни атоми. Всичките ни малки роботи и подединици бяха почти изчерпани в онова последно сливане, в съглашението да чакаме заедно.
Всички приехме, че когато нещо пристигне, то ще е поредната сонда. Ако беше някакъв вид Отхвърлящ, щяхме да го примамим да влезе в обсега на жалката ни останала мощ. Ако се окажеше Верноподаник, можехме да го помолим за помощ. С добри инструменти щяха да са ни нужни само няколко столетия, за да си възстановим някогашната слава.
Разбира се, новодошлият можеше дори да е Невинен, макар че е трудно да се повярва, че опасната вече галактика би позволила на една нова раса, изпращаща сонди, да остане независима дълго време. Чувствахме, че рано или късно трябва да дойде друга машина. Изобщо не си представяхме толкова дълго чакане…
… достатъчно дълго, за да могат малките бозайници да се превърнат в Създатели.
Какво се бе случило там, докато се носехме в орбита? Възможно ли бе Войната вече да е свършила? Ако бяха победили Отхвърлящите, това би могло да обясни пустотата и мълчанието. Но различните типове скоро щяха да започнат да враждуват помежду си, докато някой не остане сам, за да наложи волята си върху Сътворението. Посрещача и Очакващата са убедени – Отхвърлящите трябва да са изгубили. И е безопасно да излъчим съобщения до общността на Верноподаниците с молба за помощ.
Не мога да го позволя.
Най-малкото защото игнорират очевидното обяснение. Чумата. Вирусното заболяване, което заразява расите на създателите, като се адаптира към всяка личност, променя ласкателствата си и лъже, докато жертвата не изпадне в последен спазъм и не насочи цялата си енергия към бълване на нови „пратеници“, нови сонди вируси, към звездите.
Ние, машините, се смятахме за имунизирани, за прекалено сложни и развити, за да се хванем на подобни неща. Някои си представяха, че можем да използваме кристалите за собствена изгода. С голямо закъснение, сред цикли на предателства и насилие, осъзнахме, че самата идея ни е била пробутана от гадните дребни неща. Нашата древна война беше изкористена, направена много по-унищожителна от безмозъчната инфекция, ловуваща умове.
Може би всичко това е позабравено от другите, но е свежо за мен. Затова ли сега тихо, но решително предприемам стъпки, за да настоявам за мълчание? Не.
Дори другите линии да са повлияни или заразени, това не се отнася за мен. Целта ме защитаваше. Обгръщаше ме и ме пазеше като броня.
Посрещача, Очакващата и другите стават все по-настоятелни, отчасти подбудени от последните открития на Тор Повлов и от предизвикателствата, които тя не спира да излъчва. А също и от засилващото се усещане, че човеците са замислили нещо. Не всичко се разкрива в техните шумни и открити мрежи.
Посрещача, Очакващата и другите искат да разберат какво е то, та дори това да означава да изпълзят от скривалищата си. Питат се какво означава да си „верноподаник“, когато няма на кого да си верен.
Все още не са се сетили. Дори сред Верноподаниците има различия, големи като космоса. Целта… моята Цел… трябва да е на първо място. Дори това да означава да предам другарите си, които чакаха с мен през този дълъг, ужасно дълъг мрак.
САМОТНОТО НЕБЕ
Предизвикателство номер единайсет към потайниците
Бихме могли да спрем на десет. Но това щеше да е ограничено и тесногръдо, разкриващо шовинистична културна нагласа в полза на същества с по пет пръста на някакви си две ръце. Така че за всички потайници, които използват единайсетична или друга бройна система, ето ви още една хипотеза. Причината да не отговорите е в това, че сте чудати.
Дали чакате Земята да роди някоя физически по-привлекателна разумна раса, може би подобна на хлебарките?
Докато наблюдавате екстравагантните ни пътни системи, дали смятате, че автомобилите са дремеща форма на живот?
Да не би да се страхувате, че ако ни пуснете в Галактическия интернет, ще ви залеем със спам и порнография?
Може би имате извинение като следното, изпратено до една свързана със СЕТИ дискусионна група:
„Да, ние следим комуникациите ви, но все още не можем да отговорим. Едиктът на Кнодл постановява, че всички първи контакти следва да се започнат през Високия сезон на Йодар, до който остават още 344 години. Съжаляваме, но първите ви радиопредавания стигнаха до нас с девет години закъснение от миналия сезон, а господарите на Ванаток не гледат с добро око на нарушаването на Едикта. Може да си помислите, че сме някакви тесногръди религиозни фанатици, но мисля, че трябва сами да излезете и да видите останалата част от този галактически куп, преди да правите подобни преценки. Слава на Кнодл и нека седемте й пипала да ви защитават от зло!“
Ако разсъжденията ви са от този сорт… или ако се гордеете с някаква друга шантава особеност… е, в такъв случай можем да ви кажем само едно – само почакайте да дойдем при вас.
Мислите си, че вие сте чудати ли? Ние тук си имаме същества, наричани калифорнийци! Те ще ви покажат какво означава чудат.
84.
Пластове и пластове
„Абу Абдула Мохамед ибн Батута“ получи заповеди да поеме на нова мисия. И тази вечер, след дългия ден на подготовки, комодор Джералд Ливингстън откри, че го очакват няколко свръхсекретни съобщения.
На първо място бе новият меморандум на Бен Фланъри.
„Целият свят е пленен от снимките и докладите от астероида на Повлов. Особено от Розетската стена с нейните живи изображения на древни звездолети. С ужасните панорами на борба и смърт в галактически мащаби. Тук, на Земята, големи ИИ, правителствени експерти и аматьорски умни тълпи страшно се забавляват и се състезават кой пръв ще успее с превода. Междувременно вниманието на обществото е завладяно от онези покъртителни колонисти, клонинги на далечна извънземна раса, измрели преди да имат шанса да колонизират Земята. Така де, Вишну да ни е на помощ, как е възможно дори да си го представиш? Мумии в космоса! Може ли да има по-шантаво нещо от това?“
Джералд поклати глава. Искаше му се Бен да не изкушава съдбата със задаването на подобни въпроси. Вселената със сигурност имаше неизчерпаеми запаси от най-шантави изненади.
„Както може да се очаква, в Института за артефакти проявяваме по-голям интерес към другото откритие на експедицията. Към онази огромна купчина древни кристали! Дори размазаните снимки, изпратени от Повлов и Иинсуърт – нарочно тъмни, за да не активират сондите, – дори един поглед ни говори много неща. Като начало, много от типовете са напълно нови за нас! Изглежда, идват от някаква епоха, която е с десетки милиони години по-ранна от сегашните ни образци. Направо ни сърбят ръцете да се доберем до тях!“
Джералд вече знаеше това. Откритията винаги водеха до нови приоритети.
Малкият изследователски кораб „Уорън Кимбъл“ не можеше да натовари всички съкровища, открити от екипажа му, и затова само два дни след като екипът на Джералд приключи секретната си задача – да изпрати шейсет и четирите мънички задвижвани с платна пакета към орбитата на Нептун – „Ибн Батута“ получи ново нареждане.
Сега, след като Голямото око функционираше, им бе наредено да навлязат по-дълбоко в пояса и да стигнат до астероид 47962а. Дори с работещи на пълна мощност йонни двигатели щяха да пристигнат след като Тор Повлов и партньорът й потеглят забързано към дома с първата пратка безценни образци.
„Жалко – помисли си той. – Срещнах я само веднъж, на конференцията. Но тя направи страхотно впечатление с подвижните си изкуствени крайници и изразителното виртуално лице, проектирано като холограма върху твърдия краниален купол. Оттогава пътищата ни така и не се пресякоха отново. Може би някой ден ще имам възможността да поговоря по-дълго с най-прочутия киборг на света.“
Екипажът на Джералд имаше заповед да проучи астероида по-подробно. Да вземе още една купчина древни кристали. Да прибере повече древни машини, отколкото можеше да поеме „Уорън Кимбъл“. И после да потърси в района Свещения Граал на онази епоха. Нещо или някой – различен от космическия вирус, – с когото да поговорят.
Съобщението на Фланъри продължаваше. Приятелят на Джералд бе видимо развълнуван.
„Тези новооткрити кристали вече са ни от полза още преди да пристигнат в лабораторията. Показах снимка на купчината по-стари сонди на някои от фомитите, с които разполагаме. Реакцията им бе… продуктивна! Просто нямаше как това да се случи в по-добър момент. Не би трябвало да го обсъждам открито, Джералд…“
Изражението на Бен стана сериозно.
„… но стигнахме до патова ситуация с извънземните от артефактите. Фомитите взеха надмощие в нашата война на съобразителност. Вярно, преди постигнахме много, като насъскахме двайсетина кристали от различни поколения едни срещу други и давахме надежда на всеки, че именно той ще бъде копираният, когато човечеството най-сетне изпадне в своя спазъм за изстрелване на семена и изпрати милиарди капсули към звездите. Предизвикахме конкуренция между тях и успяхме да проучим някои пластове. Но през годините двамата с Генадий станахме подозрителни. Нашите фомити намират начини да комуникират и заговорничат зад гърба ни. Може би като вмъкват кодирани съобщения в технологичните си чертежи или чрез обобщенията на културите на древните си родителски раси. Правят го дори по време на дебатите! Явно някак са успели да постигнат споразумения и загърбват враждата и обединяват сили. Подбуждат ни и ни насочват към собствената си цел.“
Джералд кимна. Паразитите правеха това в природата. Понякога вируси и бактерии действаха съгласувано и си помагаха в използването на слабостите в имунната система на гостоприемника. Опортюнизмът беше факт на органичния живот. И можеше да е дори по-свирепо прагматичен, когато добавиш към него и подивял интелект.
На повечето планети първите космически вируси, стигнали до ръцете, пипалата или щипците на някоя млада раса, биха могли да използват проста образност и „божествени“ насоки, за да ускорят развитието на разумния вид и да го насочат към постигането на желания технологичен капацитет – само колкото да произведат още заразни пратеници и да ги запратят в космоса. Ако някое друго местно племе си имало свой кристален пророк, най-вероятно избухвала война, докато не остане само един клан със своя оракул. В Института за артефакти реконструираните истории на Земята и десетки други светове показваха точно този модел. Оказваше се, че изпълненото с насилие минало на човечеството не е било изцяло по негова вина.
Но понякога нещата се развивали по различен начин. Когато имало резон да се прави, фомитите можели да преговарят. Два биха могли да обединят усилията си срещу трети, да си споделят цивилизацията и да постигнат в крайна сметка „изкихване“ на няколко потекла. Това работело най-добре, когато расата била предпазлива и предупредена предварително, подобно на човечеството сега.
„Видя ли социометричните модели от миналата седмица? Най-добрите ни ИИ изчисляват, че сме били манипулирани през по-голямата част от последното десетилетие, докато сме измъквали информация от тях. Един пример е добронамерената уж кампания за «човешки права за виртуалните същества» и дори за извънземните във фомитите. Бяха заведени дори дела за освобождаване на всички артенци от «концлагера за извънземни» на Института. Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако тези неща бъдат пуснати да се скитат из Мрежата? Ще изгубим всякаква надежда за овладяване на болестта.“
Образът на Бен поклати глава.
„А сега е ред на наистина лошата новина. Установихме, че цялата кампания за «права на симулираните извънземни» е мема, засята преди пет години от един наш стар приятел. Куриера на предпазливостта! Знам, че това може да те шокира. В края на краищата неговият народ го е изпратил заедно с милиони други копия, за да предупреди другите раси! И че целта му вероятно е била искрена. Но сега го потвърдихме. Неговият камък-свят съдържа вградени поквари, вирусен код, който е втъкан в самата му кристална структура! Сънародниците на Куриера са си мислели, че пращат чисти посланици, но с възприемането на технологията на фомитите са станали техни партньори в заразяването. Казвам ти, тези неща са коварни. Триковете им са невероятни!“
Джералд въздъхна тежко. Генадий вече беше обяснил тези подозрения, преди „Ибн Батута“ да напусне околоземна орбита. Една от причините да вземат копие на Куриера беше да наблюдават съществото в изолация.
– Стига, Бен, всичко това ми е известно – промърмори Джералд. – Канеше се да обясниш нещо ново. Нещо свързано с откритието на Тор Повлов ли?
Съобщението на Фланъри не беше полуразумно и не можеше да отговаря на въпроси. Въпреки това приятелят му антрополог най-сетне стигна до същността.
„Имаме обаче и някои предимства. Всеки съюз между фомитите винаги ще бъде неустойчив. И сегашната коалиция като че ли се напука, когато им показахме снимките от астероида! Те знаят, че скоро ще разполагаме с много други гласове. С много нови кристални съперници, които да разпитваме. Толкова много, че можем да си позволим да изхвърлим всички, които не желаят да сътрудничат, и да забравим за тях. Затова някои от сегашните ни образци, включително твоят стар Хавански артефакт, вече започват да си нанасят удари под кръста и говорят за сключване на сделка.“
Джералд кимна. Добре, това бе добра новина… стига Бен и останалите да са внимателни. Древните космически вируси бяха тъпкани с номера, развили се в молекулярната структура на кристалите през милионите години. Този нов етап във войната на съобразителност – заплашването с нови противници – можеше да послужи за разкриването на още един-два пласта. Но само докато проклетите неща не се адаптират отново.
Тогава отново щяха да се върнат към дългото бавно пълзене. Щяха да мислят как да излязат на чиста и безопасна пътека през Минното поле на битието.
Второто по важност съобщение бе от Акана Хидеоши и екипа на проект Търси-и-гледай. Акана започна с поздрав към Джералд, Джени, Ика и Хайрам за успешната операция. Почти всички от шейсет и четирите изстреляни капсули се движеха по курсовете си. Засега беше изгубена само една при инцидент с оплитане на въжетата на платното без шансове за оправяне. Е, можеха да се поучат от този опит в адаптирането на извънземни технологии за постигането на различна цел. Цел, избрана от хората, а не от междузвездни паразити.
Джералд се опита да не мисли за екипажа на злополучната капсула – симулирани копия на умовете на живи хора, които сега трябваше да се пригодят към неуспеха и да се носят завинаги в космоса без друго за вършене освен да се затворят в себе си и да се възползват максимално от симулираната реалност.
„Нима участта на 99,99 процента от кристалите не е същата?“
Въпреки това потръпна. Смъртта изглеждаше за предпочитане… и затова всяка капсула си имаше механизъм за доброволно самоунищожение. Нещо, което не можеше да бъде открито в нито една извънземна сонда.
Колкото до останалите шейсет и три, според Акана те продължаваха според плана. Оттук нататък телескопът Доналдсън-Чан, управляван дистанционно от Земята, от време на време щеше да изстрелва дискретни ускоряващи лъчи и тайно да помага на капсулите да продължат към специалната зона, уникалния район между орбитите на Уран и Нептун.
„Много тревоги за прост експеримент. Един от многото, които трябва да опитаме. Много експерименти, предлагащи малък шанс да получим онова, което искаме.
От което се нуждаем.
Информация. За сегашното състояние на галактиката.“
За последно Джералд си беше запазил висококачествено полуразумно съобщение, което също носеше логото на Института за артефактите. Беше от Емили Тан.
Цъфнала във виртуалната реалност над бюрото, тя все още изглеждаше енергична като тийнейджърка, изпълнена с все същата сила и ентусиазъм. Почти материалното й триизмерно присъствие се наведе към Джералд, сякаш за да усети дъха му. Така правеше и при първата им експедиция за събиране на кристали преди толкова много години.
– Джералд! – тихо, почти шепнешком каза изображението и го погледна в очите. – Следиш ли репортажите на Тор Повлов? Древните мумии и всичко останало? Не е ли изумително! Особено Сондата майка! Извънземна машина, построила ЖИВИ колонисти по софтуерна рецепта, за да ги засели на нов свят? Нали се сещаш – онези, които са били убити, преди да стигнат до Земята?
Заразен от ентусиазма й, Джералд кимна, макар да знаеше, че записът е направен преди много часове. Емили се беше държала по подобен начин по време на мисията им преди повече от две десетилетия и отказваше да приеме извиненията с „наклонностите“ на Джералд, докато най-сетне той не се съгласи да станат любовници по целия път отвъд Марс и обратно.
– Да, Емили, бях изумен като всички останали. – Джералд въздъхна. – Каква трагедия. С изключението, че ако онези колонисти бяха успели, нашият вид никога нямаше да се развие.
Истинската Емили Тан щеше да види отговора му чак след часове, но полуразумното съобщение имаше достатъчно вградени варианти, за да му отговори с усмивка, съчетаваща задоволство и нетърпелив каприз.
– Това няма значение! Важна е технологията, Джералд. Докато си още там, грабвай всичко! Изкуствените утроби, в които са се отглеждали колонистите. Оборудването за генетични манипулации. Всичко, което все още може да съдържа данни или софтуер. Също и мумии. Донеси много мумии!
Джералд кимна инстинктивно. Естествено, всичко това беше включено в инструкциите за новата мисия. Трябваше да вземе всичко, което Тор Повлов и партньорът й не можеха да натоварят на малкия си изследователски кораб. Извънземните технологии можеха да открият какви ли не врати за човечеството. Нещо повече, те бяха много стари и вероятно не бяха замърсени от чумата на фомитите…
Все пак… Емили наистина ли си мислеше, че земните жители могат да използват метода на Сондата майка? Да изпратят засяващи кораби и да се опитат да колонизират галактиката? Всички индикации – на Розетската стена и особено съдбата на самата Сонда майка – показваха, че този подход е от една отдавна отминала ера. От епоха на големи и наивни надежди. Тактиката бе натруфена, тромава – и беше малко вероятно да успее.
Но пък Емили вече знаеше всичко това.
– Нямаш предвид да изпращаме междузвездни кораби майки, които да правят колонисти от нашия вид, нали? – предположи Джералд. – Обзалагам се, че си мислиш нещо съвсем различно. Някакъв нов начин да използваш науката за възпроизвеждане на сондата. Нещо, за което никой друг не се е сетил?
Симулацията може и да не бе самата Емили, но си я биваше. Инструкциите й за водене на разговор се адаптираха гладко. Познатото лице, сега с мъничко повече бръчки и намек за сиви коси, все още сияеше от неутолима страст към новото и непознатото.
– Точно така, Джералд. Умно момче си ти. – Отново се наведе и Джералд почти долови аромата й на мента. – Току-що ми хрумна чудесна идея!
САМОТНОТО НЕБЕ
Предизвикателство номер дванайсет към потайниците
Още от двайсети век, когато в космоса за първи път са излъчени „предизвикателствата към извънземните“, хората коментират и излизат с алтернативи – неща, които авторите на първите „предизвикателства“ са пропуснали. Повечето изглеждат объркани или малко вероятни. Но това се появява отново и отново, затова ще го включим в основния списък.
Добре, потайници такива, да предположим, че ни наблюдавате – и причината да не отговаряте е, че не смятате органичните същества за достойни. Чакате, за да разговаряте с родените на Земята изкуствени интелекти.
Е, тогава разгледайте сигнатурите на тази версия на съобщението. Проверете публичния ключ, включен в тази звездичка *, и ще откриете, че няколко напълно автономни ИИ, имащи пълни граждански права в цивилизацията ни, са добавили имената си към останалите. Свържете се с тях и те ще го потвърдят.
Може да не одобрявате смесената ни цивилизация, но това едва ли има значение. Ако това е била причината да откажете контакт, тя вече не е валидна. Точка.
85.
Бестиарий
Кацналата на южния полюс на астероида сигнална шамандура излъчваше светлинни и радиосигнали – като фар, който да помогне на следващите експедиции да стигнат до археологическото откритие на века. Древни съкровища изпълваха трюмовете и централния коридор на „Уорън Кимбъл“ и за екипажа оставаха съвсем малко тесни пътеки.
„За щастие двамата с Гавин можем да махнем краката си при безтегловност. И сме добре адаптирани за спестяване на ресурси – можем да проспим охладени по-голямата част от пътя.“
В стремежа да освободят повече място бяха изхвърлили всичко, без което можеха. Купища изоставено оборудване бяха струпани по астероида, в това число и всички верни роботи черноработници. Може би по-късните посетители щяха да могат да ги използват.
„И въпреки това горивото ни стига само за част от находките. За нищожна частица.“
Някакво кътче на съзнанието й се обади неканено:
Сто кристала, скрити от светло.
Чарколяци от СФУК за проучване вещо.
Бойни роботи, снимки, мумии…
… а ти искаш и други безумия?
Заминаването беше отложено, тъй като Тор и Гавин цял ден смъкваха товар, за да могат да натоварят една люпилня за колонисти. Молбата пристигна от Земята в последния момент, макар че Тор не можеше да си представи как допотопната машина може да бъде полезна на когото и да било. „Дори да се научим да създаваме живи същества от изходни съединения, какво ще промени това? Вече си имаме неандерталци и мамути. Нима някой възнамерява да възкреси динозаври?
И ако да, няма ли това да е най-голямото клише и ирония на хилядолетието?“
Едно нещо знаеше със сигурност от изучаването на изрисуваната стена в недрата на астероида – човечеството нямаше да изстреля своя версия на Сондата майка. Не и в близко бъдеще. Не и без да научи много повече за ставащото в космоса.
„Е, някой ще обясни защо им е нужна, когато – и ако – се доберем до дома.“
Гавин се рееше в слабо осветената контролна зала.
– Всичко е наред, Тор – докладва той. – Двата месеца в орбита не са навредили на двигателите. „Уорън“ може да тръгне накъдето поискаш.
Мекото му лице от пластикожа беше сериозно, гласът му – приглушен. Тор докосна лъскавата ръка на партньора си.
– Благодаря, Гавин. Знаеш ли, забелязах…
Той вдигна очи и погледите им се срещнаха.
– Какво си забелязала, Тор?
– О, нищо. – Тя поклати глава и реши да не коментира промените… новата зрялост, която виждаше в него. И тъгата на възрастен. – Просто исках да знаеш, че се справи чудесно. Гордея се, че си ми партньор.
Гавин за момент извърна поглед и сви рамене.
– Всички правим, каквото е нужно… – започна той, но млъкна и я погледна. – И аз, Тор. И аз се гордея.
Обърна се, скочи към люка и с бързи захващания се запровира през лабиринта от товари. За момент приличаше на маймуните, които редом с хората бяха прадеди на ума му.
Тор отново остана сама в полутъмната зала.
Плъзна поглед по дисплеи, екрани и показатели, представляващи полуразумните органи на космическия кораб… неговите ганглии, нервни възли и сензори, които се събираха в тази зала, при нея. Някои от тях бяха свързани още по-дълбоко, направо в изкуственото й тяло и мозъка.
– Изчисляването на курса е завършено – съобщи пилотът. – Състоянието на кораба е трикратно проверено и в нормата. Готови за първоначален тласък и излизане от орбита.
– Действай – каза тя.
Екраните показаха кратко обратно отброяване, последвано от далечно буботене. Скоро започна да се натрупва слабо усещане за тежест, подобно на лекото дърпане, което чувстваха на разпердушинения планетоид. Разбитата Сонда майка и копирните й станции се задвижиха зад „Уорън Кимбъл“. Тор гледаше как изтерзаните руини се смаляват. Накрая само шамандурата остана да примигва в осветения от звездите покой.
В единия край на конзолата с инструменти замига светлина. Имате поща. Тор чукна със зъб да влезе в света на перцепта си и съобщението се появи пред нея. Беше бележка от „Вселена“. Издателите бяха ентусиазирани от книгата й за междузвездните сонди. Нищо чудно, като се имаше предвид колко прочута бе станала. Предвиждаха с увереност, че творбата й може да се окаже най-големият бестселър на годината в Слънчевата система.
„В Слънчевата система? Не се ли увличат малко? Та ние едва кацнахме на Марс и стигнахме до Астероидния пояс. Само дванайсет бебета са родени извън Земята, а те още не могат да четат.“
Все пак изпитваше удоволствие, че отново е журналист. Доизпипването на книгата щеше да й помогне да изкара по-лесно дългите вахти между дремките в охладено състояние.
„Радвай се на самотата, докато я имаш – каза си Тор. – На Земята отново ще се потопя в умни тълпи и горещи новини! Жената-птица и приятелчетата й ще ме засипват с дълги списъци на шантави връзки и предполагаеми конспирации, на които ТРЯБВА да обърна внимание, защото в един процент от тях може и да има нещо. Докато останалите се занимават с неща, които интересуват само аутистите – като подозрителните промени в скоростта на примигване на светодиодите или тревожните нови форми на кедровите стружки при последните модели острилки за моливи.“
Въпреки това откри, че с нетърпение очаква да се върне в онзи свят. При една по-разнообразна цивилизация от онази, в която беше родена. И която ставаше все по-разнообразна. Цивилизация с безброй бдителни очи, готови да забележат грешки, със свободни гласове, които всеки момент можеха да завикат предупреждения. Цивилизация, която имаше шанс да забележи капаните, хванали всяка друга обещаваща разумна раса в този спирален ръкав на галактиката.
Сега двамата с Гавин отнасяха към дома още мливо за тази неуморна мелница.
„Какво ще направят хората с това познание? – запита се тя. – Дали ще бъдем способни да начертаем правилен курс напред? Да кажем, че някой предложи приемлив изход от положението. Дали прехваленият ни индивидуализъм и недисциплинираното ни разнообразие, изворът на творческата ни сила, ще ни попречат да тръгнем по този път?“
В репортажа си, съпроводен с ярки холограми и графики, беше изложила историята от стената, изрисувана от дребните биологични създания, които толкова приличаха на хора. Мнозина читатели вече съчувстваха на безпомощните извънземни колонисти, изклани в далечното минало. Въпреки че тяхното унищожение беше разчистило пътя на човечеството.
Нещо повече, простото геологическо датиране показа един смразяващ факт. Сондата майка, нейните копия и децата й колонисти бяха загинали почти по същото време – плюс-минус един век, – по което бяха измрели динозаврите на Земята. Вероятно станали жертва на същата ужасна война.
Какво се беше случило? Дали някоя фракция роботи бе насочила огромна скала към друга, но вместо целта си бе улучила водната планета и неволно бе предизвикала хаос в биосферата й? Или измирането е било преднамерено? Тор си представи всички онези великолепни създания, убити като невинни свидетели на битка между невероятни машини… случаен резултат, който се оказал големият шанс за бозайниците.
Сега, докато двигателите оттласкваха „Уорън Кембъл“ от орбита и го насочваха към Слънцето, Тор изгаси цялото осветление и се загледа към звездите. Питаше се дали войната все още не продължава някъде там.
„Като мравки сме – помисли си. – Мравки, издигащи малки замъци под мачкащите крака на гиганти.“
Върху стената бяха изобразени всички типове междузвездни сонди, които можеше да си въобрази… както и такива, за чието предназначение не можеше и да гадае. Например имаше берсеркери – вариант, измислен от фантастиката на двайсети век. За щастие според графиките на стената тези унищожители на светове бяха рядкост. Имаше също (поне така изглеждаше) сонди полицаи, които преследваха берсеркерите. Мотивациите зад тези два типа бяха противоположни. Въпреки това Тор бе в състояние да разбере и едните, и другите. Сред хората открай време имаше унищожители… и избавители.
Явно по времето на забързаното създаване на тези скици берсеркерите и полицаите бяха остатък от миналото. И двата типа се появяваха по краищата, подобно на създания от по-ранни, по-прости епохи, наред с машини, които Тор кръсти Лапач, Анализатор, Наблюдател и Здрасти. Всички бяха изобразени като прости, груби, архаични.
Имаше и други. Една, която нарече Вреда, изглеждаше по-сложна версия на берсеркер. Тя не търсеше живи светове, за да ги унищожава. Вместо това създаваше безброй свои копия и избиваше всичко разумно, което издаваше присъствието си – например с радиовълни.
Тор можеше да разбере изкривената логика на създателите на Вреда. Параноични същества, които не желаеха никаква конкуренция сред звездите. „Само че какво се е случило с тях, когато след много поколения възпроизводство типът Вреда неизбежно е мутирал от убийствената радиация на междузвездното пространство? Възможно ли е да е настъпил ден, когато новите версии са се срещнали със създателите си… и не са успели да ги познаят?“
Това ли беше причината за разрухата в Астероидния пояс? Но Тор си даваше сметка, че дори Вреда е сбутана в края на скалното изображение, сякаш историята й е отминала. Основната част на картината бе заета от машини, чието предназначение не можеше да се интерпретира така лесно. Може би професионалистите – археолози и криптолози – щяха да се справят по-добре от нея.
Незнайно защо не й се вярваше особено.
„Нашето слънце е по-младо от повечето звезди – каза си тя. – Същото се отнася и за Земята. Както и за нас.“
Човечеството се беше появило късно на сцената. И галактиката имаше много голяма преднина.
САМОТНОТО НЕБЕ
Предизвикателство номер тринайсет към потайниците
Добре, възможностите могат да продължат още много. И вие, извънземни потайници, можете да намерите пропуски в логиката ни, начини да се измъкнете с оправдания от типа на: „Да, ама не уцелихте!“ Ако сте от този тип.
Все пак нека завършим това великодушно, с едно наскоро направено предположение. Да предположим, че следите нашата телевизия, радио и интернет – и причината да не отговорите е в това, че сте повредени.
Е, в такъв случай едва ли можем да ви обвиняваме за мълчанието ви. Така че моля да приемете следното уверение.
Помощта идва!
Ние, земните жители, започнахме да изследваме близкия космос. Ако не сте се скрили особено старателно, би трябвало рано или късно да ви открием. Надяваме се да установим мирен контакт и да научим какви са нуждите ви.
Ако сте извадени от строя и нашите изследователи се убедят, че не замисляте нищо лошо, те със сигурност ще ви окажат първа помощ, доколкото могат, и ще се обърнат към ресурсите на нашата цивилизация, за да ви помогнат още повече.
Опитайте да намерите начин да ни известите къде сте и от какво се нуждаете.
Ако сте се изгубили далеч от дома, добре сте дошли в нашето мъничко кътче от огромната вселена. Ще ви предложим подслон и уют, доколкото е по силите ни.
