Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 54 (всего у книги 57 страниц)
95.
Отражения
Пукнатини плъзнаха по огромната кафява повърхност на товарния контейнер и той започна да се отваря.
– Елате! – извика Лейси. – Да се качим, за да разгледаме по-добре.
Слезе от стъклената равнина и започна да се уголемява и да върви нагоре, превърна се в гигант, като продължаваше да крачи нагоре и ставаше прозрачна. Другите я последваха. Хамиш, подпомаган от Най-стария оцелял, едва ги догонваше, като се мъчеше да овладее шантавия трик да си представя промени в позиция и мащаб, като се движи нагоре срещу увеличаващото се тегло и съпротивление.
Погледна назад и видя равнината, на която се бяха срещнали, и всички инструменти и устройства, построени от мисълта им. Сега изглеждаха като играчки и вече започваха да се разпадат.
– Съсредоточете се напред, приятелю Хамиш – настоя Най-стария оцелял. – Мислете нагоре и навън. Мислете мащабно.
Другите ги бяха изпреварили и глезените им бяха гигантски. Хамиш упорито продължи да драпа нагоре. Открай време беше бърз в овладяването на нови неща и скоро му хвана цаката и започна да се уголемява. Първо стигна до размерите на Емили, после на извънземната видра, след това на Сингх и на Жената-птица, чиято премяна започваше да се променя – великолепните й пера се стопяваха и разкриваха много по-човешка външност отдолу. Професор Ноозон обаче още беше отпред. И още беше огромен. Бореше се упорито с насрещния вятър и запазваше преднината си.
Мъглата се разкъса и зад огромната преграда-таван се появиха ярки звезди.
„Най-стария оцелял е прав. Когато си с други, номерът е по-лесен.“
Но групата не се беше качила тук заради звездите.
Спряха там, където заоблената стена на цилиндъра достигаше крайната си точка и откъдето имаха най-добър изглед към контейнера.
Вместо просто да се отворят, кафявите страни на кутията се разнищваха – освобождаваха метър след метър нишки. Пет от тях бяха свързани с пет почти кубични блока, които се измъкнаха от контейнера и се понесоха след кристалния кораб, теглени от нишките.
– Ето там! – посочи Емили. – Виждам го. Слънцето!
И наистина, след като от стените на кутията се развиха стотици метри върви, зад кораба се появи огромна звезда, най-грамадната (видимо) от всички. Много по-голяма, по-ярка и по-близка, отколкото би трябвало да е на този етап от мисията им. А някъде в сиянието й бе скрита мъничка синьо-зелена искрица. Родният свят.
Пред очите им петте блока се разделиха на по два… после отново… всяко парче беше свързано с още нишки, които ставаха все по-тънки, и скоро зад кристалния кораб се носеха пет дълги вериги – тънки нишки с малки бучки по тях. Благодарение на някакво увеличение или рефракция Хамиш виждаше, че нишките вече се точат на много километри зад тях.
– Каквото и да е това, не ми прилича на оръжие – отбеляза професор Ноозон, който все още беше в костюмирания си преподавателски вариант и говореше почти без акцент, както по времето, когато бе редовен доцент в Калифорнийския технологичен институт. – Не ми прилича и на начин за ускоряване на контакт с някоя примитивна раса.
– Обърнете внимание как една от нишките се изпъна директно зад нас… докато останалите се разпериха нагоре, надолу, наляво и надясно – каза Лейси. – Сигурно използват електростатичен заряд… А вижте сега! Забелязвате ли как и петте се разделиха на няколко подвериги? Общо… сто нишки! Всяка свършва с двойка по-дебели бучки, една след друга. Мисля, че това е антена, някакъв детектор, предназначен да покрива колкото се може по-голямо пространство зад нас.
Хамиш все още свикваше със странното усещане в близост до реалната вселена, където заоблените граници на кристала можеха да се усетят. Сондата вече не бе просторна и грамадна – сега впечатлението бе за тясно, ограничено място. Тялото му, когато се доближаваше до преградата, беше сякаш извито. Раздуто и заоблено. Ограничено.
– Лейси, имате склонност навсякъде да виждате телескопи – видимо развеселено отбеляза Йовиндра Сингх. – Със същия успех може да е…
Сикхският биофизик млъкна насред изречението и всички зяпнаха, защото бучките по множеството нишки започнаха да се отварят подобно на широки цветя с множество листенца, насочили вдлъбнатите си лица настрани от Слънцето.
– Е, добре – предаде се Сингх. – Наистина прилича на някакъв детектор. Но той е насочен напред! А нали ни интересува най-много какво става зад нас, на Земята? Дали е оцеляла цивилизацията ни? Дали Големият лазер все още е в употреба?
– Това устройство изобщо не е било замисляно да го използваме, за да гледаме към отправната си точка – отбеляза М’м пор’лок. – Целта му може да е да гледа напред при финалното ни приближаване към новата система. Да ни помогне да определим идеалния курс до планетата.
Куриерът на предпазливостта не споделяше мнението му.
– При приближаването на целта сондата винаги се обръща, за да влезе в системата с кърмата напред и да използва платното като спирачка. Следователно огледалата би трябвало да са насочени обратно…
– Не забравяте ли нещо всички? – прекъсна го Хамиш. – Никое от тези огледала не може да види нищичко пред кораба. Защото нещо му пречи!
Той посочи към носа на кристалния съд и Жената-птица изкряска, този път на английски:
– Платното! Платното. Светлинното платно!
Платното покриваше цяла третина от небето, отразяваше и пречупваше звездната светлина и закриваше гледката.
– Но… тогава… щом платното пречи… – замислено каза Лейси, взряна в заоблените очертания на гигантската отразяваща повърхност. – Към какво биха могли да гледат всички тези по-малки огледала…
Изведнъж очите й се разшириха и тя извика радостно:
– Всичко това… всички ние сме част от ЕДИН голям телескоп!
96.
Фокус
Групата се помъкна „надолу“ към първото фрактално ниво, на което бе възможно да създадат инструменти с умовете си, като в същото време имат ясен изглед навън. С общо съсредоточаване успяха да създадат някакви уреди за уголемяване на картината, с които да погледнат зад кристалната капсула към близо двестате огледала, завързани за петте разклоняващи се въжета. Много от широките километър прозирни цветчета все още се отваряха.
„Как всичко това е успяло да се побере в еднометрова кутия?“ Цветчетата напомняха на Хамиш за прозрачните медузи, чиито пълчища бяха завладели океаните на Земята.
Куриерът на предпазливостта представи чертеж и каза:
– Разбира се, мащабите са объркани.
– Значи голямото платно играе ролята на гигантско огледало на телескоп – замислено каза Йовиндра. – Събира и отразява светлината от двеста по-малки огледала, разположени около максималния възможен обем… по-малки огледала, които фокусират светлината върху кристалния ни кораб… който след това може да анализира образите…
– … а можем да черпим и енергия от светлината – добави видимо развълнуваният Куриер.
– Значи можем да използваме телескопа, за да погледнем към Земята? – попита изнервената Емили.
– С подобен инструмент и от толкова малко разстояние бихме могли да засечем и най-малката следа от цивилизация – каза Хамиш. – Или нейната гибел.
– Май не ми се иска да научавам – каза Емили и сведе поглед.
– Какво мислите, Лейси? – попита Хамиш. – Може ли това чудо да погледне към Земята и да…
Стресна се, огледа се и най-сетне забеляза Лейси, Профноо и Жената-птица. И тримата сега бяха високи горе-долу до глезена му и стояха на миниатюрна платформа доста под тази, на която се намираше той, сред сложни машини и компютърни дисплеи. Торнадо от числа се виеше около Жената-птица, която отново беше с пера и кряскаше, танцуваше и кълвеше вихрушката. Задача по обработка на данни, достойна за гениалните й способности.
Хамиш приклекна и се вгледа в миниатюрната Лейси. Изражението й изглеждаше повече объркано, отколкото радостно. Спореше за нещо с професор Ноозон, опряла юмруци на кръста си, като от време на време отмяташе буйната си кафява коса с един-единствен сив кичур. Поради някаква причина перспективата я правеше да изглежда не просто „готина“, а съблазнително сексапилна и събуждаше поредния пламък на любопитство в една по-примитивна част от Хамиш.
Очилата дадоха отговор на въпрос, който не бе задал съзнателно.
Л. Доналдсън: Пресъздаване с точност 95% на реалното й тяло на възраст 42 години.
Хамиш примигна.
„По дяволите, ама че мадама е била!
А аз защо трябва да се товаря с реалистични мъжки вятърничави визуални реакции? Мислех си, че тук ще сме над всичко това.“
Тръсна глава, за да се съсредоточи, наведе се още и повтори въпроса си по-високо, като прекъсна напрегнатата работа на Лейси с аутистката и ямайския учен.
– Нещата не са толкова прости – отвърна тя с тънко гласче, вдигнала глава, за да може да го види. – Не забравяйте, че основната работа на голямото платно е да отразява фотони с цел ускорение, също като платноходите от миналото. Огледалото на един телескоп се нуждае от различна заобленост.
– Но формата му може да се нагласи за различни цели. – Куриерът също коленичи до Хамиш при границата. – И по-късно, когато изпратят друг лазерен импулс, може да се преконфигурира за ускоряване.
„Кога? И възнамеряват ли да го правят?“ Хамиш обаче предпочете да запази въпроса за себе си.
– Възможно е – отбеляза Най-стария оцелял, без да се навежда или да кляка. – Но каква полза от подобно устройство? Та то гледа назад, към системата, от която идваме! Как е възможно новините от родния свят да повлияят на шанса за успех на мисията? Особено на мисия, която ще се провали без нови лазерни импулси?
Явно не беше особено впечатлен от целия този скъп хардуер, каквото и да бе предназначението му.
– Зная, че платното може да се конфигурира като основно огледало, Куриер. Всъщност то вече започва да го прави. – Гласът на Лейси беше съвсем тънък поради разликата в мащабите. – Това, което ме смущава, е дизайнът на нещата зад нас! Един оптически телескоп се нуждае само от едно вторично огледало отзад, а не от стотици!
Професор Ноозон, сега облечен в странен за него официален бял вечерен костюм, вдигна глава от някакъв инструмент.
– Ето ’начи нещо псолютно шантаво… само половината от цветчетата, дето се отварят зад нас, са вдлъбнати огледала. Другата половина са плоски дискове. Непрозрачни. Изобщо не светят.
– Плоски дискове? Но защо? – Лейси проточи шия, сякаш беше от истинска плът. – Единственото предназначение, за което мога да се сетя, е да блокират Слънцето. За какво им е да го правят? – Махна с ръка към схемата и възкликна: – Какво значи всичко това, по дяволите? И как би трябвало да ни помогне да разпространим Лекарството?
Хамиш нямаше с какво да допринесе към разговора. А ако имаше нещо, което мразеше в тази вселена, то бе да няма какво да каже.
Затова… изпита определено удоволствие, когато забеляза нещо, което може да коментира. Далеч долу, в наситените с магия мъгли на вътрешността на сондата, се случваше нещо.
– Чакайте малко – каза той, докато се взираше покрай Лейси в дълбините. – Мисля, че всеки момент ще си имаме посетител.
Всички погледнаха хуманоидната фигура, която се изкачваше от вътрешността – отначало микроскопична, но растяща бързо. В първия момент Хамиш си помисли, че е поредната копирана личност, някой от АКЛ пътниците. Фигурата обаче изглеждаше по-проста, почти двуизмерна. Продължаваше да се издига, без изобщо да се преструва, че „върви“.
Усети, че Лейси и Профноо се връщат на по-високото ниво; Жената-птица предпочете да си остане долу и да танцува сред числата.
Приближаващата анимационна фигура нямаше текстура или фалшива реалност. „Посланик“ – осъзна Хамиш, когато тя се приближи… а после Емили Тан извика:
– Джералд!
Фигурата рязко спря и се зарея до изравнената им с мисъл платформа. Беше опростена версия на прочутия космически пътешественик, а не пълноценно виртуално същество. Запис с малко добавен ИИ.
Хамиш не можа – просто не можа – да се сдържи. Думите сами излязоха от устата му и той се закле никога да не се извинява за тях.
– Доктор Ливингстън, предполагам?
Откривателят на първия артефакт фомит се зарея край групата и леко му кимна.
– Боя се, че степента е само почетна. Здрасти, Емили. Здрасти, Лейси. Здравейте всички. Доста време ви трябваше да задействате спусъка. Десет процента забавяне от средните показатели. Шест милиона от другите капсули вече са включени.
Лейси бе сложила ръка върху гърдите си.
– Значи цивилизацията не ни е забравила? И не се е самоунищожила?
Фигурата тъжно поклати глава.
– Милиони сонди – и виртобитателите на всички стигнаха до едно и също мрачно заключение – най-лошото. Ама че сте черногледци! Ако го направим пак, определено трябва да включим повече оптимисти. Или поне да ви спестим част от напрежението!
– В отговор на въпроса ви – продължи той, – не, все още мърдаме на Земята и из Селищата и продължаваме да откриваме моделите за провал тъкмо навреме. Понякога печелим малко преднина и увереност. В други моменти едва успяваме да избегнем паниката. Правим ремонт на планетата. Разкарваме тирани и демагози. Справяме се с амбициозни боготворци и фанатични носталгици. Постепенно се учим как да се възползваме от многообразието си.
Ииватарът на Джералд Ливингстън разпери ръце.
– Колкото до това дали сме зарязали вас и мисията ви? Как бихме могли да обърнем гръб на подобна инвестиция? Предстоят ви големи задачи!
Най-стария оцелял пристъпи напред и се обърна към изображението вестител.
– Тогава защо лазерът не стреля? Да не би да се е повредил? Движим се само с една стотна от планираната и необходима начална скорост! Кога ще приключите с ремонта и ще построите още лазери? Ако това забавяне се проточи, срещата ни с целта трябва да бъде преизчислена.
Пратеникът вдигна пръст.
– Първо, лазерът си работи чудесно. Когато включите оптиката си, погледнете назад. Ще видите, че все още действа сам, с бавен, но постоянен график и провежда специални експерименти. Не толкова мащабни като вашата мисия, която изискваше десет милиона сонди. Колкото до оплакванията ви за скоростта, вашата сонда се намира точно по планирания курс. Няма да са необходими никакви допълнителни корекции или ускорения с лазера.
– Това е абсурд! – викна Най-стария оцелял. – С тази скорост никоя сонда няма да напусне Слънчевата система!
Отговорът, който получи, изобщо не го задоволи. В гласа на астронавта се долавяше сардонична нотка.
– Боя се, че предположението ви е погрешно, почитаеми. Винаги сте имали тази склонност… приятелю.
Хамиш виждаше, че извънземният кипи от гняв. Следващите му думи излязоха през люлеещите се дихателни стъбла като задъхано сумтене.
– И… какво… е това… погрешно… впечатление?
– Че кристалният ви кораб има за цел да посети друга звездна система, какво друго. И че сте били натоварени с мисията на междузвездни пратеници… Или междузвездни паразити.
Симулираното изображение на Джералд Ливингстън замълча, както сигурно правеше на борда на милиони други кристални сонди в същия момент при съобщаването на тази новина. Макар и изпаднал в шок, Хамиш оцени по достойнство драматичния ефект.
– Всъщност вие няма да напуснете Слънчевата система, защото такъв беше замисълът от самото начало.
Емили Тан пристъпи към стария си другар и любовник.
– В такъв случай целта ни…?
Изпълнената с обич усмивка на симулирания астронавт го направи да изглежда реален почти като нея.
– Вие вече я постигнахте, мила.
97.
Образи
– Петстотин и петдесет астрономически единици от Слънцето. Намираме се отвъд Нептун и Плутон, както и отвъд хелиопаузата, където слънчевият вятър затихва и официално започва междузвездното пространство – обясни Лейси. – Но все пак си оставаме само на шестнайсет светлинни часа от Земята. Най-близките звезди са на няколко светлинни години разстояние. Със сегашната ни скорост едва ще докоснем вътрешния край на огромния облак на Оорт, където се раждат безброй комети, преди да се понесем обратно надолу по наклона на орбитата ни.
– Кога ще стане това? – попита Емили.
Жената-птица изкряска в отговор и Хамиш изненадано си даде сметка, че вече може да я разбира и без помощта на очилата.
години триста и дванайсет
и като ястреби се спускаме
към светлината
– Дори когато се спуснем обратно – продължи Лейси, – това ще бъде кратко, подобно на комета преминаване, последвано от още векове в студената зона тук. И така до безкрайност.
Хамиш не знаеше как да реагира.
На едно ниво се чувстваше предаден. Манипулиран! Ужасно използван от властимащите на Земята, чиито грандиозни приказки за изстрелването на десет милиона пратеници на спасението, носещи Лекарството на други светове, се бе оказала една голяма…
… измама.
Думата блъсна подсъзнанието му с такава сила, че той направо я видя да проблясва за момент в пространството. Въпреки все още кипящото негодувание част от него се чувстваше обхваната от мрачното възхищение към иронията на ситуацията.
„Хамиш, кажи си честно. Нима ти, големият измамник, можеш да се оплакваш?“
„Разбира се, че мога!“ – разгорещено отвърна той сам на себе си. И неволно забеляза, че вътрешният му конфликт е толкова жив и така сложен, че го кара да се чувства съвсем истински, от плът и кръв, за първи път откакто се бе събудил като виртуално същество в този свят. Гневът и иронията сякаш подсилваха усещането…
„… че съм жив!“
Както и да е, не беше единственият, който кипеше от гняв. Малко по-нататък на стъклената равнина Най-стария оцелял крачеше нервно и тропаше разгневено с крака. Никой досега не беше виждал някоя негова версия да се държи по подобен начин.
„Защото винаги изглеждаше спокоен и абсолютно уверен – помисли Хамиш. – Но двамата с него сме вбесени поради различни причини.
Тази версия на Хамиш Брукман е все още егоцентрична. Аз исках да съм пътешественик сред звездите. Исках лично, в тази виртуална форма и на борда на този кораб, да видя други светове и странни същества. И съм ядосан, защото съм лично разочарован.
Най-стария оцелял обаче е еволюирал, разумен вирус. На него изобщо не му пука за това конкретно негово копие, нито дали точно тази сонда някога ще установи контакт. Вбесен е, че никое от десетте му милиона копия няма да има възможност да зарази някоя далечна раса. И че човечеството няма да създаде още милиони или милиарди негови копия. Не и сега. А може би и никога.“
Странно, но видът на разярения извънземен помогна на Хамиш да овладее собствения си гняв. Той погледна Емили Тан, която имаше най-много причини да се чувства предадена. Прочутата научна героиня на столетието, чиято страхотна идея бе довела до чудото на съживяването на изчезнали извънземни разумни видове и добавянето им в огромната смесица на Земята, като по този начин някои от обитателите на кристалите бяха станали съюзници на човечеството. Метод, който изглеждаше средство против Чумата. Техника, която според безброй земни жители си струваше да бъде пръсната сред звездите. Пратка надежда, наречена Лекарството.
„Нашият флот от десет милиона сонди беше представен като авангард на много други. Дар от Земята. Невероятна по мащабите си ваксинация, която да сложи край на галактическа катастрофа, продължаваща над сто милиона години! Само че…“
Само че какво бе станало после?
Вестителят в образа на Джералд Ливингстън беше обяснил какво смятат най-ярките умове на човечеството, макар засега да пазеха заключението си в тайна. Горчива дедукция, до която Хамиш беше стигнал и сам преди часове.
Че лекарството е отлична стъпка, палиативна мярка, дори краткосрочен цяр… но в никакъв случай не и цялостно решение на проблема.
Може би само един процент от технически развитите разумни раси щяха да му обърнат внимание или да го приложат правилно. С времето болестта щеше да намери начин да измами дори тях. Самият мисионерски плам, обхванал Земята, страстното желание за щедро разпространяване на Лекарството доказваше, че заразата все още действа! По-изтънчено, но с все същата цел – човечеството да изпадне в неудържим пристъп и да започне да бълва вируси към звездите.
Не. Най-добрите умове на Земята – човеци, ИИ, делфини и други – бяха стигнали до следното заключение: „Все още не сме готови. Ако започнем сега, дори носейки така нареченото Лекарство, ние ще бъдем част от проблема.
Също като Турбулентност, която се е докарала до пълно изтощение, изстрелвайки «предупреждения» със скрити в тях капани.
Не, има само един курс на действие, който е разумен в момента.
Да учим още.
Трябва да разберем какво се случва в космоса!“
И Хамиш се възхити на Емили Тан, създателката на Лекарството. Ето я тук, заедно с всички. Спокойно преодолява разочарованието, спори, обсъжда, помага за планирането на следващата стъпка.
Стъпка в тяхната мисия. Истинската им мисия. Мисия, с която Лейси Доналдсън-Сандър би трябвало да се гордее. Хамиш погледна Лейси. Тя вече почти трепереше от желание да продължат. Тя, жената, чиято мечта се сбъдваше.
„Ние сме телескоп.“
Това казваше всичко.
„Аз съм част от телескоп. – Хамиш се замисли върху странната смесица от унижение и високомерна гордост. – Това е предназначението ми. Причината за съществуването ми. Част съм от най-големия телескоп, замислян от човечеството.
Може би най-големият, създаван във Вселената.“
Усети как псевдопулсът му се успокоява и яростта преминава просто в негодувание и огледа групата. Най-малко трийсет виртуални същества, човеци и извънземни, се бяха скупчили около огромната книга, оставена им от иивестителя Джералд, преди той да се оттегли обратно в дълбините, като им отдаде весело чест.
„Ще изучаваме галактиката от родната си система.
Ще използваме Слънцето като гравитационна леща.“
Хамиш не схващаше напълно концепцията, но винаги можеше да се обърне към Лейси за разяснения. „В края на краищата започнах като учен, преди да се превърна в досаден критик. В бард на въображаеми фатални сценарии.“
Но това оставяше един изгарящ въпрос.
„Защо аз?
Защо който и да било от нас? Защо просто не изпратиха десет милиона робота, които да събират данни векове наред, програмирани да го правят добре и да им харесва?“
Нещо в технологията на кристалната сонда с вирусни личности явно я правеше идеална за събиране и обработка на огромни количества данни. Хамиш се огледа към останалите АКЛ и си помисли, че някои от тях са подбрани по очевидни причини. Жената-птица сигурно можеше да се справи с изчисленията просто така, между другото.
И Лейси. Целият й живот беше водил към този момент. Същото се отнасяше за Емили, Сингх, Куриера, М’м пор’лок и другите учени. Те вече схващаха предназначението си и горяха от нетърпение да започнат.
Другата крайност бяха онези, които Хамиш намираше за безполезни, дошли само за да се повозят – олигарсите и другите използвачи, копирани на тази сонда само защото си бяха платили. Можеха да си играят на магьосници векове наред там долу, без изобщо да им пука, че пътуването им е в съвсем различна посока.
„Добре. Но защо Най-стария оцелял е на борда?“
Хамиш погледна извънземния, който продължаваше да крачи и да мърмори ядосано – и разбра.
„Ще научим много, като наблюдаваме реакциите му, когато получаваме нови данни за някоя далечна система. Дори да се опитва да мами, ще разполагаме с десет милиона негови версии за сравнение. Ще ръчкаме и разнищваме реакциите му, ще се доберем до дълбините на програмирането му, може дори да разработим детектор на лъжата за извънземни!“
Усмихна се при мисълта за една от собствените си роли.
„Никой не е по-добър от мен в «ръчкането». Аз ще съм главният му мъчител!
И все пак…“
Това ли бе всичко?
Това ли бе единственият начин, по който можеше да е полезен?
„Може би очакват от мен да се присъединя към плейбоите там долу.“
Разбунтува се срещу тази мисъл. Погледна Лейси.
„Няма начин. Аз съм един от създателите на «ключа»!“
Един от четиримата, които изрекоха думата едновременно, за да отворят кутията и да започнат превръщането на кораба в телескоп. Това означаваше, че е важен, дори незаменим! Но как?
Сигурно заради някакъв негов талант. Заради умение, което носеше в себе си. Заради нещо, в което беше невероятно добър.
И, разбира се, това нещо бе очевидно.
