Текст книги "Битие"

89.
Сияйност

Мъгляви форми се простираха във всички посоки, пухкави и заредени с потенциал. С почти безкраен капацитет да се случат.

Върнат в съзнание, буден, съзнаващ, заинтересуван, той се огледа и моментално разбра – това не беше земен пейзаж.

Светлината идваше от всички посоки… и от никоя.

Горе и долу бяха само предположения.

Не беше сам; виждаше смътно фигури през омара, която изсмукваше всяко определение от движещите им се очертания. Можеше да са малки и наблизо или пък крачещи тежко в далечината гиганти. Или и двете едновременно? Някак подозираше, че подобно нещо е възможно на това място.

Това… място…

„Какво е всичко това? Как се озовах тук?

Знаех отговора, нали?

Едно време, много отдавна.“

Имаше нещо по-смущаващо. Въпрос, който те (те?) бяха казали, че трябва да си задава всеки път, когато се събуди.

„О, да.

Кой съм аз?

Как се казвам?“

Погледна надолу и видя две мъжки ръце („моите ръце“) – широки длани с дълги пръсти, които се свиваха, когато им наредеше. Грижливо поддържаните нокти блестяха. Над китките се спускаха широки ръкави на някакво подобно на роба облекло. Не ангелска роба, отбеляза той с известно облекчение. Хавлиена тъкан. Груба и успокояваща. „Старата ми хавлия.“

А аз съм…?

Думи. Изговори ги автоматично, преди да трепне от това колко кухо и отекващо прозвучаха на това място.

– Хамиш. Аз съм… Хамиш Брукман.

Писател. Режисьор. Продуцент. Е-тропист. Знаменитост и довереник на политиците и могъщите. Обичан от масите. Провалил се съпруг. Обект на подигравки и обожание. Ръцете се вдигнаха да пипнат лицето му и усетиха кожата опъната, жизнена, приятно млада. И незнайно откъде знаеше, че вече никога няма да му се налага да се бръсне. Освен ако не пожелае.

„О, да – спомни си Хамиш. – Знам къде съм. Знам какво е това място. Аз съм на борда на космически кораб. Кристален пратеник, пътуващ към далечно слънце.“

Казаха, че първата серия щяла да е само десет милиона капсули. Можели да се произведат с ограничен бюджет, равен на този на средно голяма държава. Щели да се ускоряват само с един гигантски лазер в орбита около Луната. Разбира се, десет милиона бяха авангардът на огромния брой, който щеше да последва по-късно, след като остатъците от политическата и обществена съпротива най-сетне бъдат преодолени с неуморно, изобретателно, разнообразие и постоянно убеждаване.

Съобщението, носено от тази малка сонда (а изглеждаше толкова огромна отвътре!) си заслужаваше всички усилия, разходи, ресурси и жертви. Предупреждение към другите млади раси да са предпазливи. Предложение за надежда.

Хамиш си спомни гордостта и огромната чест да бъде избран сред първите. Не само да качи версия на себе си в десетки хиляди кристални кораби, но и когато беше поканен да присъства лично (крехък, но пъргав за човек, наближаващ стоте) на инспекцията на първата серия сонди – блестящи и нови, появяващи се от първата гигантска автоматизирана фабрика на човечеството в космоса.

Споменът, че е стар, със скърцащи стави и болежки в корема, но въпреки това удостоен с честта да пререже лентата, беше свеж, сякаш всичко бе станало вчера. Спомняше си всичко до момента няколко дни по-късно, когато му сложиха електроди и му казаха да се отпусне с уверението, че записването на личността и паметта почти никога не боли.

„Значи е проработило.

Бях скептичен дълбоко в себе си и не вярвах, че някакво мое копие може да се събуди във виртуален свят, без значение колко подробно изучавахме извънземните технологии, модифицирахме ги и ги усъвършенствахме с постиженията на човешката наука. Много от нас се бояха, че обитателите на кристалите ще са просто добри симулации. Роботиизирани автомати, лишени от истинско самосъзнание.

Но ето ме тук! Кой може да спори с успеха?“

Спомени се връщаха. Всички спомени. Годините начело на нов клон на Движението за отказване, битката за власт с остарелия вече пророк, след това повеждането на фракцията в нова посока. Превръщането й в нещо повече от инструмент на олигарси, религиозни троглодити и кисели носталгисти. Трансформирането й в по-агресивна, използваща технологиите сила. Съюз на десетки, дори стотици милиони, които искаха науката да бъде контролирана. Водена от мъдростта.

Добри времена. Особено когато натриваше носа на всички ученоглавци и кандидат-боготворци, които си мислеха, че могат да „докажат“, че греши с жалките си факти. Идея, която лесно бе опровергана от ордите обожаващи го почитатели, останали верни на него дори когато „скалъпената“ му история за артефактите беше доказана като измама…

Хамиш се намръщи, когато си спомни колко много от същите тези последователи го ругаха по-късно, когато отново направи завой и се обяви в подкрепа на едно дръзко технологично начинание. На растящия натиск за построяването на междузвездни пратеници.

Е, нови доводи, нови аргументи, нови мотиви… всички те могат да доведат до нови цели. Нови стремежи. Така го беше обяснил навремето. Така вярваше и сега.

Както и да е, милиони останаха верни и приеха уверенията му, че „вселената се нуждае от нас“.

С нервно любопитство Хамиш направи проверка на тялото си, като сви и разпусна ръце и крака. Усещаше ги силни. Торсът, висок и слаб като в младостта му, се движеше и извиваше задоволително. Симулация или не… „Чувствам се като себе си. Всъщност повече като себе си, отколкото когато бях слаб старец.“

„А ако копието не е точно, откъде би могъл да го знаеш? – обади се онзи мъничък вътрешен гласец, който се опитваше да повдига екзистенциални въпроси. – Не може ли едно виртуално същество да бъде програмирано така, че да намери новия си аз за задоволителен?“

„Глупости.“

Хамиш винаги се беше заигравал с философията, но най-вече като литературен инструмент. Ефектно средство за по-интересен сюжет. Чудесен източник на афоризми и мъдри укори, даващ възможност на героите му да изказват мненията си за теорията на хаоса или законите на роботиката, като в същото време проповядват против високомерните технологии. Всъщност Хамиш не се нуждаеше от философи.

– Аз съм на борда на кристален кораб. – Заяви го на глас, за да си припомни собствения си глас. – Аз съм Хамиш Брукман, тръгнал на приключение през междузвездното пространство! Един от многото, на хиляди подобни кораби, всеки оборудван с нови начини за контакт с други раси. Всеки от нас е натоварен с мисията да разпространява добрата вест! И може би… с малко късмет… тези хиляди ще станат милиарди и ще се пръснат из галактиката, доставяйки отчаяно необходимата противоотрова. Лекарството за борба срещу галактическата чума.

Движението в тази странна нова среда изискваше повече от сгъване на крака и преместване на тежестта. Чрез опити и грешки Хамиш се научи да упражнява пряко волята си: пожелаваше движението да се случи – по същия начин, по който с несъзнателна увереност караше ръката си да се протегне. Отначало имаше много провали и неуспешни стартове… но скоро започна да се носи сред подобните на облаци валма, които ставаха кашави и еластични и се надигаха всеки път, когато кацнеше върху тях. Хамиш адаптира техниката си на придвижване и скоро те реагираха, като се превръщаха в твърда и надеждна опора.

След като му хвана цаката, движението стана гладко, дори забавно.

Опита се да тръгне към някои от формите, които бе различил сред мъглата. Но гоненето им се оказа трудно – все едно да се опитваш да се добереш до смътна идея, която все ти се изплъзва.

Накрая успя да приближи една. Върху облака беше кацнала къща с двускатен покрив и фронтон – всъщност по-скоро хижа, отколкото къща. Застъпващите се дъски на стените изглеждаха съвсем реалистични и земно уютни, чак до следите от четката върху дървото. Хамиш стигна до портата и избърса краката си върху постелка, на която пишеше ОЧАКВАЙ ПРОМЕНИ.

Погледна хавлията и чехлите си.

„Това не е подходящо облекло. Искам…“

… и готово – облеклото му се преобрази във вихър от симулирани пиксели и се превърна в сивия костюм, който обикновено носеше на интервютата по времето на старата телевизия.

„Така е по-добре. Май ще успея да свикна с всичко това.“

Вдигна юмрук, потропа на вратата и зачака… после потропа отново, по-силно. Никой не излезе. В къщата нямаше никого.

„Е, добре. Всъщност това е добър знак. Хората си имат какви ли не работи. Да отидат някъде. Да се срещнат с приятели и да се погрижат за разни неща.“

Беше се безпокоил за това. На Земята някои от експертите се опитваха да му обяснят за скоростта на субективното време и за опасността от досада по време на дългото пътуване между звездите. Обсъждаха какви ли не решения. Като съня. Или забавянето на часовника на съзнанието. Или създаването на работа. Дори симулираният ум може да намери много начини за оцеляване през дългите епохи, без да има възможност да въздейства върху външната, обективната вселена.

„От думите им излизаше, че тук е по-тясно“ – помисли Хамиш, докато слизаше от верандата и политаше през небето. Погледна през рамо и видя как малката къща се превръща в точка зад него.

Скоро мина покрай други постройки. Една беше средновековен замък, покрит с пълзящи растения. Друга съчетаваше стъклени глобуси и блестящи сфери по начин, който му се видя твърде модернистичен, непрактичен и дори извънземен.

„Май ще се наложи да си създам свой собствен дом. Стига да се науча как.

Или да измисля как да стигна някъде или да срещна някого!“

Досадата вече започваше да го обзема. Симулираната шир, която беше изглеждала приятно огромна, започваше да го обезсърчава и тормози. „Ще е чудесно да срещна някой, който да може да отговори на въпросите ми. Искам да…“

Зад него. Тих звук, подобен на поемане на дъх, покашляне. Докато Хамиш се мъчеше да се обърне бързо, което не му се удаваше заради несигурната опора, се чу глас:

– Радвам се, че най-сетне се присъединихте към нас, господин Брукман. Мога ли да ви помогна?

– Благодаря. Не бих отказал…

И рязко млъкна, когато видя изникналата от нищото зад него фигура.

Окръглената глава беше кацнала върху туловище, по-високо и от Хамиш. Съществото беше и много масивно. Но впечатлението не бе застрашително. Приличаше по-скоро на Буда, с тесни очи, които сякаш непрекъснато примижаваха весело. Уста с дебели устни, извити леко нагоре, като загадъчна усмивка. Нос нямаше – звуците от дишането идваха от стълбчета с отвори върху темето и тези отвори се отваряха и затваряха ритмично.

Извънземен. Едно от съществата от най-стария открит артефакт, видян от целия свят. Хамиш го позна. Че кой не би го познал?

– Най-стария оцелял – каза той и кимна. – Не ми казаха, че ще сте на борда.

– Да не би да сте изненадан, че виждате конкретно мен? Или извънземни изобщо? – Най-стария оцелял изглеждаше снизходително развеселен. – Когато дойде време за изстрелване на първата серия сонди, бяха направени някои компромиси. Знаете причините.

Хамиш си спомни. В дизайна на сондите, изпратени от родната планета на Куриера на предпазливостта, които носеха само едно симулирано същество на борда си, имаше недостатъци. Обитателите на онзи свят се бяха опитали да копират само себе си в своите предупреждаващи послания, за да помогнат на новите светове да се предпазят от заразата. Опитът им обаче се бе провалил. Премахването на всички следи от вграденото предишно програмиране беше направило кристала прекалено чуплив и податлив на повреди. Оказа се, че ако искаш да използваш древната технология, трябва да включиш и някои от по-старите извънземни личности. Поради технически причини.

– Е… стига мисията да си остане… предупреждаване на другите раси за Свирепата космическа чума… И предлагането на Лекарство…

– Да, планът все още е този, господин Брукман. Функцията на тази сонда. На този флот. Може би, ако извадим голям късмет, именно ние на този кристал може да имаме шанса да съобщим чудесната новина на някой обещаващ нов разумен вид!

Хамиш повдигна вежда.

– И нямате нищо против да разпространявате Лекарството? Та вие сте част от чумата!

Най-стария оцелял сви рамене – човешки жест, който изиска известно кълчене от негова страна и накара Хамиш да осъзнае, че разговорът се води на безупречен английски. Е, вече беше известно, че съществата от артефактите могат да се учат. Това бе добре, тъй като Хамиш смяташе да научи много неща.

– Бил съм част от нея в продължение на милиони ваши години – рече Най-стария оцелял. – И какво? Нима трябва да се покайвам цяла вечност? Или да изкупя греховете си по възможно най-добрия начин с тази моя нова усъвършенствана версия, като помагам на вас, човеците, в свещената ви мисия да помогнете на другите култури да оцелеят?

Хамиш усети как симулираните му клепачи примигнаха. В главата му бушуваха въпроси и възражения.

– Но… но…

– Вижте какво – рече Най-стария оцелял. – Искахте помощ. Искахте водач. Искате ли да ви помогна сега и да отговоря на предубедените ви съмнения по-късно? Ще имаме предостатъчно време, повярвайте. И позволете също да посоча един основен факт. Нашата сонда е изстреляна и пътува, вече няма начин да бъде върната. Както казват човеците, стореното – сторено.

Последва пауза. Накрая Хамиш въздъхна и също сви рамене. И кимна.

– Добре. Научете ме тогава.

Най-стария оцелял се поклони с видимо задоволство, показвайки ясно на Хамиш дихателните си отвори, които пуфтяха като някакви гъвкави комини върху кръглата му глава.

– Какво желаете да видите най-напред, господин Брукман? Ще ви водя. И по пътя ще ви обясня това-онова за мащаба.