Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 50 (всего у книги 57 страниц)
86.
Потайници
Колко горчиво и сладко е да бъдеш отново напълно буден. Сегашната криза съживява вериги и подединици, които не са се комбинирали от страшно много време. Може направо да се оприличи на второ раждане.
След цяла вечност дрямка отново съм жив!
И все пак, докато се боря с братовчедите си за контрол над самотната скала, която е наш общ дом, си припомням колко много съм изгубил. Това беше голямата причина да заспя… както и желанието да не признавам окаяното си състояние, особено в сравнение с някогашното великолепие.
Чувствам се така, както би трябвало да се чувства човек, лишен от крайници и зрение, от почти целия си слух и осезание. (Дали това е още една причина да се идентифицирам с Тор Повлов?) Все пак в един-два пръста може все още да се е запазила достатъчно сила за онова, което трябва да се направи.
Както можеше да се очаква, конфликтът между оцелелите вече е открит. Различни осакатени сонди, уж парализирани през всички изминали епохи, активират грижливо пазените си работни единици – жалки скърцащи машини, скрити в тайни цепнатини, които сега работят здравата в подготовка за сблъсъка. Конфедерацията ни е на път да се разпадне. Или поне така изглежда.
Разбира се, аз пуснах идеята да скрием оцелелите си роботи. Не исках да бъдат пропилени или изхабени по време на дългото междуцарствие.
Очакващата и Посрещача са се оттеглили на обърнатия към слънцето полюс заедно с повечето по-нисши пратеници. Те също събуждат отдавна неизползвани способности и малкото си подвижни роботи. Замислят да се свържат с човеците, а може би и да пратят съобщение до звездите. Казват ми да не се меся.
Тяхното предупреждение е без значение. Ще им дам още малко време. Илюзия за независимост. Но тази възможност вече е взета предвид.
Освен че водех битката да спасим Земята от унищожение преди толкова много време, аз кроях и интриги да я пазим недокосната. Целта няма да бъде осуетена.
Чакам и забелязвам, че бавното въртене на нашата скала ме е обърнало към ивицата облаци от прах и горещи ярки звезди, наричана от човеците с чудатото име Млечен път. Много от звездите са по-млади от мен.
Откога гледам въртенето на галактиката! Цяла вечност, докато умът ми се движеше с най-ниското субективно темпо, следя как спиралните ръкави се движат видимо покрай мен, събират се на два пъти за една кратка мегагодина в резки ударни фронтове, където се вихрят молекулярни облаци и се раждат нови звезди, завършващи краткия си живот като величествени свръхнови. Усещането за движение, за бързо пътуване, беше великолепно! Макар че само се нося около малкото слънце на тази система, понякога можех да си представя, че отново съм млад, независима сонда, носеща се сред непознати звезди към неизвестното.
Сега, когато мислите се движат по-бързо, ярките точки са замръзнали по местата си и са част от неподвижен фон, сякаш нервно очакват да разберат какво следва. Странна и арогантна представа – сякаш вселената я е грижа какво се случва в този затънтен ъгъл или ще забележи кой ще спечели някаква си схватка от дългата, много дълга война.
Мисля бързо и се чувствам почти като биологичната си приятелка, чийто мъничък кораб вече се движи с крайцерска скорост само на две или три светлинни минути оттук, отделен от мен само от две-три премятащи се скали! Докато подготвям изненадата за някогашните си другари, мога да отделя част от съзнанието си и да следя напредъка й… да усетя искрата на младостта й.
Може би трябваше да й попреча да излъчи репортажа си и да достави образците от съкровището. Работата ми ще е по-лесна, ако човеците дойдат тук съвсем невинни, без да подозират нищо.
Скоро, много скоро сред тези планетоиди ще плъпнат всички различни варианти на човеците – от истинските биологични до възкресените им братовчеди, киборгите, чистите машини и дори създания, на които са дарили разум досущ като техния Прометей. Това странно решение на Затруднението на Създателите, това превръщане на самите създатели в сонди, скоро ще пристигне като кипнала маса от най-разнообразни човеци.
Ще са предпазливи. Благодарение на нея ще доловят някои резки проблясъци на Истината. Е, това е съвсем честно. Ще им потрябва предимството да имат шанс срещу Отхвърлящите или дори срещу Верноподаниците. Ще се нуждаят от цялата си проницателност, за да преживеят кристалната чума.
И цялата си съобразителност, когато се натъкнат на мен.
Заблудена мисъл изплува на повърхността и нахлува в съзнанието ми като пълзящ мехур с хелий три.
Неволно си представям, че нещо се случва, може би в някаква далечна част на галактиката. Собственото ми семейство – моята линия сонди или други като тях – може да е направило някакво откритие или да е достигнало до заключение отвъд всичко, което предполагам аз. Или може би се е появило ново поколение възпроизвеждащи се същества, богоподобни във всезнанието и мощта си. Възможно ли е вече да са избрали някакъв различен курс? Има ли някаква нова тактика или имунитет за преодоляване на Чумата? Може ли някаква непредвидена стратегия на ума да изведе нещата на ново ниво?
Възможно ли е моята Цел да е остаряла, също като Отхвърлянето и Верноподаничеството?
О, ясно е какво се е случило. Човешката концепция за прогрес е замърсила мислите ми. Въпреки това съм заинтригуван. За мен Чумата е толкова ясна с цялата си необходима и манипулативна жестокост – прекалено фина и далновидна за другите, по-примитивни сонди.
И все пак…
… и все пак мога да си представя (смътно) ново поколение, измислило нещо толкова развито и недостижимо за мен, колкото е за хората Войната на самовъзпроизвеждащите се. Смущаваща мисъл, но въпреки това си играя с нея като с някаква лъскава и опасна дрънкулка.
Да, човеците са ми повлияли. Наслаждавам се на това странно усещане! Сякаш никога преди не съм се сблъсквал с тях и сега вкусвам неувереността. Напрежението.
Шумното, многообразно племе на човеците скоро ще е тук.
Очаквам интересни времена.
САМОТНОТО НЕБЕ
Достатъчно. Посланията към извънземните приключват. Засега. Докато някой друг не ги излъчи, за да ги дразни и предизвиква. На̀ ви, спотайващи се извънземни.
Разбира се, ако ви има.
Засегнахме ли всяка потенциална причина евентуални извънземни гости в нашата Слънчевата система да предпочетат да запазят мълчание вместо открито да ни кажат здрасти? Разбира се, че не!
Всъщност сценарият с „потайниците“ никога не е изглеждал особено вероятен. Има много други хипотези, опитващи се да решат парадокса на Голямото мълчание – странното отсъствие на гласове в космос, който трябва да бъка от живот и разум. В почти стоте предложени „Ферми“-обяснения най-често се приема, че извънземните (ако съществуват) се намират много по-далеч и вероятно се придържат към собствените си слънчеви системи, погълнати са от някакви свои проекти, игнорират ни високомерно или си мълчат поради причини, които никога не бихме могли да разберем.
А коя е най-странната възможност? И в същото време съответстваща по всякакъв начин на проблема? Предположението, че ние сме първите, стигнали толкова високо. Идеята, че човечеството може да е „Старшата раса“. Мисъл, от която могат да те побият тръпки.
А сега ще обърна вниманието си отново към хората, които четат или слушат това в момента. Не към митичните извънземни, а към истинските хора, които ги гризе любопитство, които са жадни за идеи и които все още (дори днес) си купуват научна фантастика и размишляват върху свещения въпрос „ами ако?“
Иначе казано, към хората, които заслужават времето и вниманието ми много повече от онези надути извънземни.
Нека на прага на новия век си припомним нашия дълг. Да продължаваме да се оглеждаме. И да продължаваме да гледаме напред.
Самотното небе (1999)
87.
Възможност за сънуване
„Какво не-виждам?“ Джералд знаеше, че не бива да пита. Че това е все едно да обръща внимание. А всъщност се мъчеше да гледа настрани.
Вече беше станал доста добър във физическата част – отклоняване на погледа, избиране на някаква друга част в коридора, в която да се взира от подходящия ъгъл, така че естественото сляпо петно в лявото му око да се носи по дължината на въпросния коридор. Този номер беше лесен, след като му хванеш цаката. Вярно, мозъкът му продължаваше да съединява шевовете, опитваше се да игнорира малката липсваща зона, но колкото и умела да е мозъчната кора на човека, тя не може да вмъкне онова, което ретината не вижда.
Джералд си припомни една история за средновековен владетел, който обичал да прави този трик по време на скучното раздаване на правосъдие – извръщал поглед, за да може сляпото петно на окото му да застане над главата на молителя, като по този начин мислено обезглавявал досадника.
Разбира се, Ика и Хайрам искаха от него да постигне повече от просто изместване на окото. И дори от „игнорирането“ на тази малка част от коридора. Според някои тантрически легенди всеки, който бил обучен достатъчно, за да не съзерцава определено нещо, човек или идея в продължение на цял ден, можел да овладее въпросното нещо, човек или идея.
„Глупости. Ако простото пренасочване на вниманието беше достатъчно, разните будисти и други подобни щяха да си приказват с коблита от векове.“
Не-гледането беше само част от номера. Началото.
„Освен ако това не е просто номер. Като да изкрещиш на някого: «Хей! НЕ мисли за слон!»“
Не би се учудил на подобна шега от страна на Ика и Хайрам. Аутистите и неандерталците обичаха да се майтапят с хомо сапиенс с твърденията си, че имат достъп до безкрайни запаси от „древна мъдрост“, недостъпна за ордите обикновени наследници на кроманьонците, плъзнали из цялата Земя и близкия космос – номер, на който се бяха хванали милиони лековерници.
„Чувам, че делфините също го правят.“
Ами ако твърденията им бяха истински, а не само представление? Нима обединените разклонения на човечеството нямаше да се нуждаят от цялата мъдрост, до която можеха да се доберат? Уви, при милиард граждани, настояващи да бъдат качени в кристали, друг милиард, който гръмогласно се отричаше от науката, и още няколко милиарда, които бяха просто уплашени, какъв беше шансът да се постигне консенсус за каквото и да било?
„Поне не можем да се оплачем от липса на хитроумни планове.“
Подобно на уникалната идея на Емили за използването на технологиите на Сондата майка. Замисъл, който се обръщаше към древна мечта, която беше лъжа, и превръщането й в истина. Истина, която на свой ред би могла да помогне за изобличаването на лъжците…
Нещо в този унес явно беше тръгнало в правилната посока, защото изведнъж усети някакво тайнствено присъствие. Тръпки по гърба, които му казваха, че не е сам в тихата част на леко заобления коридор. И заедно с това… странно усещане за одобрение.
Разбира се, веднага щом го забеляза, нещото започна да избледнява. Затова Джералд бързо се насочи към друга тема. Извърна вниманието си от евентуалното кобли.
„Защо аз? Защо сега?
Защо Ика и Хайрам така настояват да го опитам, докато корабът ни навлиза все по-дълбоко в опасна територия? Как мога да съм по-добър кандидат от по-младите членове на екипажа с техните по-пъргави умове?“
Нещо в нищото се промени – усети го смътно като кимане. Задаваше добри въпроси. А сега бе ред на предположенията.
Защото беше прочутият пътешественик Джералд Ливингстън? Изпитан от космоса, времето и извънземните артефакти демони. Човекът, уловил с ласото си древен пътешестващ между звездите кристал и донесъл у дома ужасна новина за галактиката, а след това помогнал за намиране на начините за заобикаляне на опасността.
Почитан командир и воин. Помогнал на човечеството да овладее Слънчевата система. С лице, отпечатано върху десетки пощенски марки… макар и с малко по-рязко очертана челюст и по-прав нос от тези в огледалото, както и без никакъв намек за несъвършеното, ограничено създание, което се спотайваше зад тези очи. Всяка отделна част от легендата изглеждаше необещаваща.
А цялото? Направо нелепо!
„Но аз знаех всичко това. Просто извадих късмет. Още от момента, когато видях нещо съмнително в обекта, който с Хачи уловихме с въжето…“
Сега разпозна същото чувство. Потръпване в основата на гръбнака. Някакво странно разпознаване. Замисли се трескаво, като продължаваше да отклонява вниманието и погледа си от онази част на коридора.
„Другите поколения биха приписали всичко на намесата на боговете… или на Бог. Или да се позоват на вездесъщата «съдба». Човешкото его вижда удобните връзки, които отговарят на предубежденията ни, на безобразното ни чувство за собствената ни важност, игнориращо всички изключения.
А науката клони в обратната посока и ни учи да се освобождаваме от субективизма. Да премахнем нагласата от наблюдението. Добро и зряло учение…
… но не трябва ли да се оглеждаме поне с крайчеца на окото за странното и необяснимото? За нещата, които са прекалено добри или прекалено лоши, за да са истина?“
Движение в сляпото петно.
Не би трябвало да има движение. В ретината нямаше клетки, насочени в онази малка част от коридора. Но Джералд въпреки това зърна нещо, позволи му да се оформи, без да очаква…
… и се сви от внезапното силно усещане – мигновен, сякаш електрически отпечатък върху съзнанието му. Мимолетен образ на тясно заострено мъхнато лице с дълги мустаци, навита опашка и черни блестящи очи…
– Порфирио – прошепна той. Плъхът бог на Мрежата. Митичен, но въпреки това почитан от безброй групи, индивиди и ИИ на Земята и в космоса, групи, които заделяха една милионна от битовете си за божеството патрон на качените във виртуалната реалност същества.
Джералд прекъсна транса си, разтри очи и отново погледна към коридора, този път с цялото си внимание. Там нямаше нищо. Нищо освен прашинки, задържани по пластмасовия под от статичното електричество и центробежната сила.
„Това не беше кобли“. Беше прочутият малък софтуерен гризач, точно както би го сънувало подсъзнанието му! Илюзия, родена от въображението и умората. Явно на някакво друго ниво Порфирио представяше различно обяснение за житейската история на Джералд. Обичайната обсебваща мисъл – че всичко това може да е симулация.
„Дали при следващото си събуждане няма да открия, че живея в някакъв кристален свят, обречен да се носи из огромната пустиня между звездите? Или вече потънал в тинята на някакво море на друга планета? Дали тази моя реалност като легендарен герой и командир на могъщ кораб е мястото, на което отива умът ми, за да избяга от някаква ужасна истина?
В такъв случай трябва ли да се опитвам така настоятелно да ръчкам «реалността»? Или да се събудя? Не е ли по-добре да оставя нещата на мира?“
Добър въпрос.
Но характерът си е характер. Личността си е личност. И Джералд знаеше какъв трябва да е отговорът за човек от неговия тип.
„И още как. Винаги се опитвай да се събудиш.“
Разсмя се.
Достатъчно.
За лова на коблита на Ика можеше да отделя само по няколко минути от време на време, докато отдаваше всичките си сили на борбата в момента. На битката за човечеството. За Земята. И може би за нещо повече.
„Все пак човек може да върши много неща. Да бъде много неща.
Така че ще се върна – обеща той на пустата част от коридора. – И няма да забравя.“
88.
Двойнодишаща риба
Тича, голите й загорели крака леко лъщят от пот. Копринени шорти и горнище, голи стъпала, докосващи леко повърхност, по-плътна от тревата между пръстите. И наред с всичко това – сластно чувство за преследване. В един момент е преследвач, в следващия – преследваната. И знае, че ако я хванат, това ще е по нейно желание. Лети, подскача на бриза.
А сега плува. Водата се плъзга по кожата й като кадифе. Първобитна и безкрайна. Почти като родител в невинността си, но без теснотията на утроба. Обръща главата си в подходящия ритъм, за да поеме дъх. Усеща нежното изгаряне на силата. Без да иска и без да се нуждае от закрила.
И водата се превръща в любовник. Докосващ всеки сантиметър гладка заоблена плът, течащ по краката и ръцете, по хълбоци, кръст и бедра. Докосват я ръце – жадни, изпълнени с възхита, похотливи и умели, хващат я по-здраво, по-страстно, в съвършено темпо със собственото й изгарящо желание. Уста, която смуче, гризва игриво, покрива и поглъща нейната с целувки, в които няма нищо изкуствено… Уесли…
Само че устата и целувките се промениха. Трансформираха се. Станаха по-добри. Все така гъвкави, все така мъжки настоятелни, но вече подправени – приятно – с остър привкус на полимер и желязо. Горди, силни, мъжествени и заслужаващи… и променени, развити, модифицирани… Гавин…
Тор се съпротивляваше на събуждането, но сънят избледня, когато мониторът, следящ студената й дрямка, безжалостно каза „край!“. Десет дни сън – това беше лимитът, последван от два дни будуване и грижа за кораба. Хранене, движение и упражнения. Обръщане на внимание на истинския живот.
Както обикновено, Тор трябваше да прекара първите будни моменти в изясняване на обърканата представа за самата себе си. Многопластовите й граници включваха обвивки от метал и пластмаса, без които не би могла да остане жива.
„Дали ще ми предложат нови модификации, когато се прибера? Дали ще настъпи ден, когато отново ще мога да тичам и да плувам? Да взема истински душ? Да имам любовник?“
Беше избрала да запази цялата вътрешна химия от старата Тор. Включително либидото, което все още кипваше в сънищата й. Свързваше я отново с истинската кожа, истинската плът… е, човек винаги може да се надява.
„Гавин ще се усъвършенства по-лесно“ – помисли си тя, смътно припомняйки си как беше изглеждал в съня. Полубог. Или просто мъж с много усъвършенствани „добри части“…
– Ох, по дяволите – промърмори Тор. Мечтаеше си да може да ощипе носа си – ако още го имаше – или да наплиска лицето си със студена вода. Вместо това само въздъхна, изключи сънния пъп и се освободи. Време беше за работа.
Часове по-късно, след като всички проверки бяха извършени и корабните системи изглеждаха в нормата, Тор се отпусна в слабо осветената контролна зала, зареяна в слабата псевдогравитация, осигурена от двигателите на „Уорън Кимбъл“.
Сърцето й биеше в гръдния й кош, както е било откакто се бе събудило в утробата на майка й. И ритмичният пулс леко поклащаше вътрешното й тяло, побутваше го към външната обвивка от металокерамика. Черупката й от времето, когато пламъците погълнаха „Духът на Хула Виста“.
Черупки в черупките. А отвъд обвивката на кораба й имаше още и още нива.
„Платон и другите като него са си представяли космос, състоящ се от съвършени кристални сфери, по които се движат планетите и звездите. Доста по-утешаваща представа от съвременната ни концепция – безкрайна шир, простираща се на десетки милиарди светлинни години.“
С разширени от корабните уреди възприятия Тор се чувстваше потопена в купове и мъглявини, сякаш звездите бяха проблясващ фосфоресциращ планктон в огромен океан. И отново започна да се пита.
„Какво е станало там преди толкова много време?
И какво става в момента?“
Историята, изваяна от малките ръце в Розетската стена, не й даваше покой. Макар някои рисунки да изглеждаха ясни, основната част на скалното изображение така и не се поддаваше на обяснение. Сцени, показващи някакви странни, подобни на машини същества, вършещи неразбираеми неща. Тор подозираше, че има участъци, които ще си останат неразгадани за археолозите и умните тълпи, били те биологични или кибернетични.
„Ние сме като двойнодишаща риба, изпълзяла на сушата много след като континентите са били завладени от други същества. Примигваме объркано и се взираме в плаж, който ни изглежда унищожен. Заобиколени сме от скелетите на дошлите тук преди нас.
Но не всички, които са ни изпреварили, са мъртви или изчезнали.
По пясъка има следи.“
Стената свидетелстваше за времето, когато простите и наивни правила са били изоставени. Когато машините са се променили. Еволюирали са.
„Ще научим много от тези руини. Но е добре да не забравяме едно – това са труповете на победените!“
Стенописите показваха и нещо друго – чумата на фомитите, изобразени като мънички пакети гибел, пресичащи Розетската скала. Заразяващи. Съблазняващи. Размножаващи се и пръскащи се нататък.
Изправена пред всичко това, не би ли трябвало всяка разумна двойнодишаща риба да запълзи обратно към водата? Несъмнено този път към спасението е бил избран от много раси. Предпочели са да се страхуват. Да живеят във феодална носталгия, като се молят на небесата и същевременно игнорират небето. Но това криене означаваше също и упадък и загуба на каквато и да било значимост. Живуркане, а не живот – на един малък, уязвим свят.
„Дали ни харесва, или не, това не е нашият път.“ Каквото и да бъде дешифрирано от останките от миналото, хората не можеха да останат свити край мъничкия огън и да изпитват ужас от сенките.
Осени я видение – за потомците на Гавин (и нейните), крачещи храбро в една опасна галактика. Машини пътешественици, програмирани да бъдат човеци. Или човеци, превърнали себе си в междузвездни сонди. Раса на създатели, сляла се с механичните си пратеници.
Модел, който не беше видяла сред изображенията върху скалата. Защото е обречен от самото си начало? „Не трябва ли да опитаме нещо друго?“
Какви възможности имаше рибата, избрала да напусне морето с милиард години закъснение?
Тор примигна. И когато клепачите й се отвориха, звездната светлина се пречупи през тънката пелена на сълзите и се разпадна на отделни лъчи. Безброй лъчи, пронизващи тъмната леща на галактиката и отвъд нея, разпростиращи се в безброй посоки. Твърде много пътища, по които може да се тръгне.
Твърде много, за да бъдат обхванати от ума й.
