355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Дейвид Брин » Битие » Текст книги (страница 17)
Битие
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 19:12

Текст книги "Битие"


Автор книги: Дейвид Брин



сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 57 страниц)

28.
Умната тълпа

Вашингтон беше като дядка – надебелял и отпуснат, но с характер. По-голямата част от теглото му се намираше под Белтуей, в пустошта, която се бе оказала по посоката на вятъра през Ужасния ден.

По посоката на вятъра, но това не означаваше край за района.

Когато родителите на едно-две деца от горната класа избягаха от невидимите па̀ри, погълнали Феърфакс и Александрия, опразнените за момент призрачни градове бързо се напълниха с имигранти – последната вълна плодящи се, стремяща се към свобода и готова да понесе малко радиация в замяна на хубави къщи с по пет спални, които можеха да бъдат разделени на почти още толкова апартаменти. Просторните дневни заживяха втори живот като магазини. Работилници се наместиха в гаражите за четири коли, моравите се превърнаха в зеленчукови градини. От басейните се получиха отлични резервоари за отпадъци – докато правителството не се възстанови достатъчно, за да започне да взема мерки.

От първокласното си място на борда на „Духът на Хула Виста“ Тор виждаше признаците на възстановяването на предградието. Ето например плувните басейни. Повечето бъбрековидни циментови водоеми сега бяха пълни с блестяща прозрачна течност – предимно вода (както показваше спектралният анализ, извършен от очилата й), примамваща рояци деца, които се плискаха в лятната жега и бяха достатъчно тъмнокожи, за да понесат силното слънце.

„Дотук с твърдението, че мръсните бомби автоматично правят едно място негодно за плодящите се“ – помисли тя. Нека юпитата изоставят чудесните си къщи заради малко стронциева прах. Хората от Конго и Сулавеси с радост заемаха местата им.

Не беше ли това истинската Америка? Наречете го решимост (или инат), но след три възстановявания Статуята на свободата все така примамваше пришълци.

Последните имигранти, които изпълваха вакуума на Вашингтонската пустош, не бяха невежи. Можеха да четат предупредителните табели и здравните статистики, поставени на всяка улична лампа и ВР ниво. „И какво?“ В Джакарта жертвите на трафика и заблудените куршуми бяха повече. Пък и броят на мутациите бързо бе започнал да пада няколко години след Ужасния ден, така че сега нивата бяха не по-лоши от тези в Киев. А Вашингтон имаше повече центрове за обслужване на населението.

Освен това жителите на пустошта не мърмореха толкова заради по-дребни въпроси като зонирането. Това улесняваше придобиването на права и преоткриването на пътища към селищата, извадили лошия късмет да бъдат засипани с прах. Нововъведенията бързо превърнаха тези транспортни възли в процъфтяващи градчета. Доста ироничен начин за изход от терор/саботаж. Особено когато въздушните влакове започнаха да кръстосват Северна Америка.

От широкия прозорец на пътуващия на изток „Дух на Хула Виста“ се откриваше гледка към широката петнайсет километра разделителна ивица и Западния коридор. По него в обратната посока се мъкнеше дълга колона товарни цепелини, тромави като китове и сто пъти по-големи от морските бозайници. Натоварени тежко и вързани в колона, дирижаблите се носеха само на триста метра над земята, следвайки послушно мощните локомотиви влекачи. Теглещите въжета изглеждаха невъзможно тънки, за да влачат петдесет чудовища през целия континент. И макар небесните влакове да не бяха бързи и пригодени за обемисти товари, никой друг метод не можеше да се сравнява с тях при транспортирането на средни по размери стоки.

И на пътници. Онези, които бяха готови да жертват време за евтин лукс.

Тор насочи вниманието си по-наблизо и загледа как величествената сянка на „Дух“ се плъзга като елипса по ширналото се предградие, толкова дълга и тъмна, че цветята започваха да се затварят и птиците се лъжеха да се приберат да спят, мислейки си, че се свечерява. Небесният лайнер, който нямаше нужда от собствени двигатели, се плъзгаше почти безшумно над хълмове и долини. Не беше бърз като самолет, но пък пътуването бе по-живописно и много по-евтино, тъй като в цената му не влизаха такси за въглеродни и озонови замърсители. Тор увеличи образа и проследи теглещото въже на цепелина по Източния експресен път, дърпано неуморно от дванайсет хиляди конски сили, осигурени от магнитно-левитационния влекач „Умберто Нобиле“.

Какво така привличаше погледите към по-леките от въздуха апарати? О, повечето от тях имаха пикселизирани кожи, които можеха да показват всякакви зрелища. Докато минаваше край някое населено място, та било то и село насред нищото, конвоят товарни кораби можеше да излъчва крещящи реклами на всякакви стоки, от предлаганите в местния магазин за сувенири до продуктите на някоя бразилска мегакорпорация. А понякога, когато никой не плащаше рекламно място, дирижаблите преобразяваха туловищата си така, че да напомнят на облаци… или летящи прасета. В края на краищата прищевките бяха една от разменните монети на епохата. Всички го правеха на ВР нивата.

Само че при цепелините можеше да рисуваш чудати образи върху ивица истинско небе.

Тор поклати глава.

Не. Не беше това. Дори да оставаха абсолютно сиви, те не можеха да бъдат игнорирани. Тих, огромен, абсолютно спокоен, цепелинът сякаш символизираше онази красота, която човешките същества можеха да постигнат, но така и не познаваха през трескаво забързания си живот.


Гризеше нокътя си с активен елемент, мислеше си за Уесли, който я чакаше на площадката, и се опитваше да си представи лицето му, когато отгоре се разнесе глас:

– Ще желаете ли още нещо преди да пристигнем във Федералния окръг, мадам?

Тор погледна приличащия на прост ъгловат контейнер сервѝтор, който се движеше по собствена тънка релса по страничната стена на корпуса, оставяйки прохода свободен за пътниците.

– Не, благодаря – автоматично промърмори тя. Любезният тон беше характерен за поколението й. По-младите вече се бяха научили да се отнасят пренебрежително към механизираните роби, освен когато не искаха нещо особено. Тази тенденция й се струваше странна, тъй като ИИ ставаха все по-умни. – Можете ли да ми кажете кога ще пристигнем?

– Разбира се, мадам. Има забавяне поради засилените мерки за сигурност. Затова може да пресечем Белтуей със закъснение. Няма причини за безпокойство. И въпреки всичко ще пристигнем преди разписанието благодарение на попътния вятър над Апалачите.

– Хм. Засилени мерки за сигурност ли?

– Заради конференцията за Артефакта, мадам.

Тор се намръщи. Надяваше се, че Уесли няма да има проблем да я посрещне. Отношенията им бяха достатъчно напрегнати и без допълнителни дразнители. По принцип тя се пенеше и се възмущаваше, когато я сканираха и проверяваха агенти на гилдията на чиновниците – цивилните служители, чиято работа бе да проверяват всяка точка от списъци, инструкции и наредби.

– Заради конференцията за Артефакта ли? – Това беше озадачаващо. – Но това вече би трябвало да е взето предвид. Мерките за сигурност за това събиране не би трябвало да повлияят на разписанието ни.

– Няма причина за безпокойство – повтори сервѝторът. – Получихме съобщение току-що, преди две минути. Нареждане да намалим скоростта, нищо повече.

Тор погледна навън. Намаляването на скоростта си проличаваше в постепенната промяна на височината. Теглещото въже сега бе под малко по-стръмен ъгъл и цепелинът настигаше движещия се ниско над земята влекач.

Височина: 359 метра – светеше надпис в ъгъла на лявото стъкло на очилата й.

– Желаете ли да смените мястото си при подхода към столицата? – продължи сервѝторът. – Ще бъде обявено, когато имаме видимост към Алеята, макар че може да си запазите панорамен изглед предварително. Децата и пътуващите за първи път са с предимство, разбира се.

– Разбира се.

Някои туристи вече се нижеха към главния наблюдателен салон. Родители с пъстроцветни саронги и патагонски панталони водеха деца, които следваха последната младежка мода – фалшиви антени и люспи, имитиращи някои от извънземните от Обекта на Ливингстън, наричан незнайно защо и Хавански артефакт. Целта на свиканата конференция бе да определи дали става въпрос за истински Първи контакт, или за поредната измама, но попкултурата вече си беше казала мнението.

Артефактът беше як.

– Казвате, че предупреждението е дошло преди две минути? – Тор се зачуди. Все още нищо не се бе появило в прозорците по периферията на очилата й. Може пък да бе вдигнала прекалено високо праговете на бдителност. Затрака бързо със зъбните си импланти, за да ги свали.

Моментално по краищата на очилата запълзяха алени редове, предлагащи връзки, които се вееха и туптяха неприятно.

„Опа!“

– Не предупреждение, мадам. Не, не. Просто предварително, предпазно…

Вниманието на Тор обаче вече бе насочено другаде. С тракане на зъби и субвокални команди тя заповяда на очилата да преровят виртуалните нива по нишките на тема сигурност. Сензорите долавяха всяко трепване на зениците, предлагаха й различни факти и често предвиждаха избора й; непрекъснато проблясваха и се сменяха разноцветни указатели.

– Мога ли да взема нещата за рециклиране? – попита ъгловатият контейнер на стената и отворът му зейна като гладна уста. Сервѝторът изчака напразно няколко секунди, накрая забеляза, че вниманието й насочено другаде, и тихо продължи нататък.

– Няма причина за безпокойство – иронично промърмори Тор, докато пресяваше данните. Някой трябваше да забрани това клише от репертоара на всички ИИ устройства. Никой човек над трийсетте не можеше да чуе тази фраза, без да трепне. От всички лъжи, съпътстващи Ужасния ден, тази бе най-лошата.

Някои от предпочитаните софтуерни агенти на Тор вече докладваха от мрежата.

Копел – резюмиращата програма – се беше насочил към публичните, корпоративните и правителствените източници, излизащи с официални изявления. Повечето от тях повтаряха тревожното клише.

Социологическата програма Галъп пък пресяваше мненията. Хората явно не се връзваха на изявленията. По скалата до хиляда изразът „няма причини за безпокойство“ имаше рейтинг на доверие осемнайсет и продължаваше да спада. Стомахът на Тор се сви.

Бернщайн сновеше из форумите и събираше слухове и мълви. Както обикновено, те бяха твърде много, за да бъдат пресети от човек или от персонален ИИ. Само че този път основният поток задръстваше дори сложните филтри на Обществото на скептиците. „Медиякорп“ също не беше в по-добро положение – статутът на Тор като член на журналистическия екип й осигури само номер на опашката от изследователския отдел и обещание за отговор „след няколко минути“.

„Минути?“

Всичко започваше да намирисва на поток преднамерена дезинформация, отприщен точно навреме, за да заглуши истинските сведения. Гангстери, терористи и други такива бяха научили по трудния начин, че грижливо изработените планове могат да бъдат осуетени от някой мекушав последовател, измъчван от угризения за невинните косвени жертви. Много замисли се проваляха от някоя дребна риба, пуснала анонимен писък в последния момент. За да попречат на подобни неща, главните мозъци и водачи на кръгове вече рутинно пускаха порои фалшиви признания, докато операцията им беше в ход – задръстващ поток изкуствено генерирани съжаления, включващи целия спектър правдоподобни саботажи и предизвикани от човека катастрофи.

Тор се взираше в пороя предупреждения. Знаеше, че поне един от слуховете е истина. Но кой?

Защитата на Белтуей вече е пробита от заразени с пулмонела мачоисти самоубийци, които се насочват към Капитолия…

Коалиция на хуманистични култове реши да сложи край на всички глупости около така наречения „извънземен артефакт“ от дълбокия космос…

В опит да си върне традиционния авторитет американският президент се кани да национализира цивилната милиция в района на окръг Колумбия под претекст…

Изключително голям брой самолети играчки са били купени този месец в двата щата Каролина, което дава основания да се предполага, че се готви масирана атака като онази при инцидента в О’Хеър…

Открит е метод за превръщането на цепелините в летящи бомби…

Сред високопоставените лица, поканени във Вашингтон да видят Обекта на Ливингстън, има неколцина, които смятат да…

Понякога параноичната, чисто човешка невронна система може да реагира по-бързо от цифровите й подобия. Старомодната мозъчна кора на Тор се беше задействала цели пет секунди преди нейните ИИ Бернщайн и Колумбо да направят същата връзка.

Цепелини… летящи бомби…

Звучеше малко вероятно… най-вероятно спам за отвличане на вниманието.

„Да, но аз в момента съм в цепелин.“

Не беше просто осъзнаване. Думите образуваха съобщение. Със субвокални команди и тракане на зъби Тор го разпрати надлъж и нашир. Не само до групите на почитателите си, но и на няколкостотин мрежи за обща гражданска активност. Стегнатото й послание полетя през целия интернет, обръщайки се към всяка МОГА, която проявяваше интерес към слуха за цепелините.

„Предава Тор Повлов, разследващ репортер от «Медиякорп» (рейтинг на достоверност 752), от борда на пътнически цепелин «Духът на Хула Виста». Приближаваме отбранителната зона Белтуей във Вашингтон. Това може би ме поставя на подходящото място и време, за да разгледам един от слуховете.

Моля за масово съдействие. Пращайте информация!


Дезинформацията, това проклятие с корени в дълбоката древност, беше осъвременена с ултрамодерни начини на лъгане. Мачоисти и други кучи синове можеха да пръснат спящи ИИ из милиони виртуални места, ИИ, програмирани да се активират в предварително уречено време и да задръстят всяка мрежа с автоматично генерирани „правдоподобни слухове“, представляващи случайни комбинации от думи и тон, заети от последните новини и съставени така, че със сигурност да събудят параноични страхове от някого.

Направете десет милиона мутации на подобно нещо (което не е проблем във виртуалното пространство) и ще намерите начин да стигнете до всекиго.

Гражданите можеха да отвърнат на удара и да се борят с лъжите чрез светлина. Сложни програми сравняваха разказите на свидетели от много източници, преценяваха достоверността им и предлагаха на хората средства за подсилване на Консенсусната реалност, като в същото време премахваха плявата. Това обаче отнемаше време. А при спешни ситуации времето е най-дефицитното нещо.

Публичните призиви действаха по-бързо. Да привлечеш вниманието към себе си. Да кажеш: „Вижте, ето ме тук, истински, достоверен и отговорен. Не съм ИИ, така че ме вземете на сериозно.“

Разбира се, за подобно нещо се искаше смелост, особено след Ужасния ден. Пред лицето на опасността древният човешки инстинкт крещеше: „Скрий се! Не привличай внимание към себе си!“

Тор отдели не повече от две секунди на този естествен импулс, след което нададе рев на всички нива. Свали ограниченията и потвърди резервацията и физическото си присъствие на борда на цепелина, като добави биометрични стойности в реално време и картини от десетина камери.

– Тук съм – задъхано промърмори тя към всеки гражданин, чийто ИИ бе настроен на тази вълна. – Искам подкрепа и информация. Кажете ми какво да правя.

Обръщането към умната тълпа беше сложна работа. Възможно бе хората вече да са объркани от пороя слухове. Броят на отговорите можеше да не достигне критична маса и в този случай ще получиш единствено брътвежите на критици, зевзеци и празнодумци, които могат повече да навредят, отколкото да свършат някаква работа. Сбирщина – или блогщина – под необходимата численост водеше до колективно падане на КИ вместо до повишаването му с включването на всеки следващ доброволец. А най-важното бе, че трябваше да привлечеш основна група – семенна клетка – от включени в мрежата всезнайковци, конструктивни чешити и маниаци, въоръжени с най-новия софтуер, които да са достатъчно умни и схватливи, за да служат като предводници и да координират умната тълпа, без да я доминират. Да осигуряват фокус, без да стъпкват изобретателността на груповия ум.

– Разпознаваме ви, Тор Повлов – прозвуча тих глас в приемника във вътрешното й ухо. Пряката звукова индукция правеше подслушването по-трудно дори ако някой насочеше параболична антена право към нея.

– Можете ли да ни помогнете да проверим един от слуховете? Такъв, който може да се окаже сигнал за аларма?

Общият глас на тълпата звучеше силно и авторитетно. Личният интерфейс на Тор откри добър рейтинг на доверие. Индексът отляво показваше 230 члена и продължаваше да расте – по принцип беше достатъчен, за да заглуши индивидуално его.

– Първо вие ми кажете – отвърна тя субвокално. Сензорите в яката на ризата й улавяха и най-малкото движение в гърлото, езика и ларинкса. Нямаше нужда да издава какъвто и да било звук. – Някой надушил ли е нещо необичайно за „Духът на Хула Виста“? Лично аз не чувам и не виждам нищо странно. Но някой от вас може да е в по-добра позиция да преслуша докладите на компанията или работните параметри на кораба.

Последва пауза. Последвана от извинителен тон.

– На публично ниво няма нищо необичайно. Уебтрафикът на компанията се е увеличил шесткратно през последните десет минути… но същото важи и за всички останали, от правителствените агенции до мрежите на учените любители. Колкото до цепелина, в който се намирате, проявяваме естествен интерес поради курса му. По график трябва да пристигне във Вашингтон горе-долу по същото време, по което пристига поредната вълна високопоставени делегати на конференцията за Артефакта.

Тор кимна и интерфейсът й предаде кимването й на груповия ум.

– А работните параметри?

– Можем да опитаме да се доберем до тях, като поискаме заповед за свободен достъп до информацията. Това обаче ще отнеме няколко минути. Така че може да се наложи да допълним ЗСИ с малко хакване и подкупи. Обичайните неща. Ще опитаме да намерим и изгледи към цепелина от земята.

– Оставете това на нас.

– Междувременно можете да проверите някои неща на място.

– Бъдете нашите ръце и уши, Тор.

Тя вече бе станала.

– Кажете ми къде да ида…

– Тръгнете към кърмата, покрай тоалетната.

– … но нека имаме консенсус, нали? – добави тя, докато вървеше. – Аз получавам изключително право върху интервютата. В случай, че това се окаже повече от…

– Точно до стаичката за екипажа има люк – прекъсна я гласът. – Нагласете очилата си за пълен достъп.

– Готово – каза тя. Чувстваше се малко неловко заради искането си за интервютата. Но в края на краищата нали беше професионалист. От „Медиякорп“ скоро щяха да се включат и да прегледат записите. А те очакваха професионалното й отношение към детайлите.

– Добре. А сега дайте увеличена картина на контролното табло. Към нас се включи един механик на цепелини, който е работил върху този кораб миналата седмица.

– Вижте, може би е по-добре просто да извикам някой от екипажа. Да се позова на ЗСИ и да го отворя законно…

– Няма време. Вече подадохме искане за имунитет при действия на гражданин според обстоятелствата. По силата на кризисните правила СУД.

СУД… След Ужасния ден.

– О, ясно. И ще понеса физическото наказание, ако искането се отхвърли…

– Изборът е ваш, Тор. Ако искате да участвате, натиснете бутоните на таблото в следния ред.

Пред Тор се появи виртуална клавиатура, закриваща истинската.

– Няма причини за безпокойство – промърмори тя.

– Какво?

– Нищо.

Ръката й сама посегна да въведе кода, сякаш я управляваха дистанционно.

Не се случи нищо.

– Лошо. Явно са сменили кода след като нашият експерт е работил по цепелина.

Гласът вече не звучеше така хладнокръвно. Стана по-индивидуален. Индикатор й показа, че някакъв член от групата с висок рейтинг на достоверност излиза с ново настоятелно предложение.

– Личи си, че кодът не е променен на случаен принцип. Обзалагам се, че все още е някой от стандартните кодове на компанията. Ето, опитайте това.

Нивото на съгласие трепна едва-едва, което означаваше, че тълпата се доверява на компетентния си член. Тор последва примера им и въведе новия код.

– Някакъв резултат с получаването на заповед по ЗСИ? – попита междувременно. – Казахте, че ще отнеме само минути. Може би е по-добре да почакаме…

Колебанието й бе отхвърлено с просто щрак, люкът се плъзна настрани и се видя тясна, подобна на тръба стълба.

– Нагоре. – В гласа на тълпата нямаше и капка колебание. Петстотин и дванайсет съграждани искаха от нея да го направи. Петстотин и шестнайсет…

Тор преглътна. И се подчини.


Стълбата разкриваше истина, която бе скрита за повечето пътници, пътуващи в комфорта на добре обзаведената гондола. Физиката – и най-вече гравитацията – не се беше променила особено през столетието, отделящо първата ера на цепелините от настоящата. Дизайнерите все още трябваше да се борят за лекота навсякъде, където могат да я постигнат.

Тор се изкачи на товарната палуба по тънките скоби и вместо обичайните стени и прегради видя подобна на паяжина мрежа. Краката й оставяха следи в пенестия под, който изглеждаше повече въздух, отколкото твърдо вещество. Купчините багаж (претеглен внимателно в Нашвил) приличаха на чудовищни яйца, слепени с полутвърда пяна. Почти не се виждаше метал. Нямаше дори подпори от алуминий или титан.

– Към багажа ли да гледам? – попита тя, докато бъркаше в чантата си. – Имам омнискенер.

– Какъв модел? – поинтересува се гласът в ухото й, преди да се промени от внезапния консенсус и да продължи по-авторитетно. – Няма значение. Целият багаж е сканиран преди натоварването му. Едва ли може да има нещо качено тайно. Пък и някой от екипажа вероятно скоро ще направи проверка, тъй като нивото на заплаха се повишава. Изникна обаче нещо друго. Един слух сочи към възможна опасност по-нависоко. Залагаме на него.

– По-нависоко ли? – Тор се намръщи. – Там има само…

Гласът й замря, когато в очилата й се появи план на дирижабъла, на който бе отбелязана друга стълба на кърмата, този път от здрави влакна.

Към нея заблестяха жълти стрелки, за да насочат вниманието й.

– Най-сетне успяхме да получим частична информация от работните параметри на цепелина. И да, става нещо странно. Използват водата на борда, за да произведат повдигащ газ, при това с необичайно високо темпо.

– Това опасно ли е?

– Не би трябвало. Но може да успеем да научим повече, ако побързате.

Тор въздъхна и тръгна предпазливо по гъбестата повърхност. Все още не бе видяла човек от екипажа. Вероятно те също бяха заети да следят слуховете – други слухове, подбрани от фирмените процедури за определяне на приоритет. Пък и съвременните теглени с влекачи цепелини бяха почти напълно автоматизирани и не се нуждаеха от пилот, инженер или навигатор. Век по-рано екипажът на „Хинденбург“ се състоял от четирийсет офицери, стюарди и общи работници, чиято задача била да поддържат дирижабъла в работно състояние и да превозят същия брой пътници от Европа до САЩ.

Два пъти по-дългият „Дух“ побираше пет пъти повече хора, обслужвани само от дванайсет души персонал.

Долу пътниците сигурно се блъскаха за по-добър изглед към кратера Ленгли или може би към гробището Арлингтън, като в същото време се взираха напред към гордия стълб на възстановения монумент Вашингтон с връх от лунен камък. Или може би някои вече бяха надушили тревогата чрез собствените си мрежи? Дали семействата не започваха да се събират около аварийните изходи? Тор се запита дали да не направи същото.

Тази стълба беше различна. Тор имаше чувството, че е жива и реагира на краката й, като се свива… и я повдига нагоре с плавен, но внезапен тласък. Умна еластичност, осъзна тя. Идеално за професионалисти. Повечето хора обаче така и не можеха да свикнат с потръпващи стълби. Добрата новина бе, че с това темпо щяха да са й нужни само няколко реални крачки: трябваше просто да внимава да стъпва точно върху стъпалата.

Междувременно гласът в ухото й стана странно мелодичен. Последвалият рецитал явно беше от някой отделен член, когото останалите оценяваха по достойнство.

 
С мен ела в сияйни висини,
бреме и тревоги захвърли.
Като облак във небето синьо полети,
мисли-криле разпери.
 
 
Като кита бъди, чудовище огромно,
грамадно, безтегловно,
като кит понеси се в лазура небесен,
бозайник огромен, отдаден на песен.
 

Тор хареса подаръка. Почти й се искаше да го е заслужила, както се изкачваше в такт…

… само че „люкът“ вече бе точно отпред – по-точно отгоре – и почти беше долепила лице в него. Туптящ ирис от полиорганични мембрани, почти като изкуствената кожа на цепелина. Близостта и отделените миризми накараха Тор да се разколебае.

– Спокойно. – Гласът отново беше напълно делови. Вероятно механикът на цепелина бе взел нещата в свои ръце.

– Ще ви трябва парола. Докоснете издутината в средата, за да задействате вниманието му, и кажете „канела“.

– Канела?

Беше само въпрос, но преградата реагира – разшири се с тих мляскащ звук. Нишковата стълба продължи програмираното си движение и понесе Тор нагоре.

На старите цепелини прикачената долу гондола беше отделена основно за двигателите и екипажа, а пътниците заемаха двете просторни палуби в основата на гигантското туловище на дирижабъла. „Духът на Хула Виста“ имаше подобно разположение, само че при него гондолата беше предимно декоративна. След като се беше изкачила над всички секции, отредени за хора и багаж, Тор продължи по туптящата стълба в повдигащите клетки. Всяка бе огромна и напълно самостоятелна, пълна с газ, много по-лек от въздуха.

Стотици прозрачни балони, цилиндрични и високи като секвои, се издигаха плътно един до друг от мрежестия под чак до заобления купол на дирижабъла. Тор можеше да се движи сред тях само по четири тесни пътеки, водещи към левия или десния борд, към носа или към кърмата. Стрелката в очилата й предлагаше ляв борд и пулсираше настоятелно. В огромното си мнозинство членовете на умната тълпа никога не бяха попадали на подобно място. Най-силното съвременно изкушение – любопитството – създаваше подобни групи по-често от всяка друга страст.

Докато вървеше в подсказаната посока, Тор не се сдържа и докосна високите клетки. Полимерните им повърхности потръпваха като грамадните мехури, които правеше навремето на рождените си дни. Изглеждаха толкова леки, така деликатни…

– Половината клетки са пълни с хелий – обясни гласът, който вече бе толкова индивидуален, че явно принадлежеше на конкретен човек – вероятно механика или на някой любител на дирижаблите. – Виждате ли онези мембрани с леко зеленикав оттенък? Те изолират по-големите водородни клетки.

Тор примигна.

– Водород? Това не е ли опасно?

Очилата й моментално предложиха изображения на „Хинденбург“ или LZ 129, най-големия и злополучен древен цепелин, чиято огнена гибел в Лейкхърст, Ню Джърси, беше белязала внезапния край на Първата ера на цепелините през май 1937 г. (Фактите се изписваха в долната част на картината заедно с връзки за допълнителна информация.) След като лумнали (как все още си оставаше спорно), пламъците погълнали огромния въздушен кораб от носа до гондолата и украсената със свастика опашка за малко повече от минута. И до ден-днешен журналистите завиждаха на новинарския екип, който се оказал на място в този момент с примитивните си камери, за да запише върху ацетатна лента едни от най-зашеметяващите и запомнящи се кадри на технологична катастрофа.

В наши дни коя бунтовническа или терористична група не би дала мило и драго, за да може да се похвали с такова бляскаво, грабващо вниманието постижение?

Гласът сякаш прочете мислите й.

– Водородът е много по-лек и летлив от хелия. Освен това е евтин и наличен. Използването му прави този вид превоз икономически изгоден. Макар че, разбира се, трябва да се вземат специални мерки…

В края на тесния коридор Тор видя скелето, което придаваше твърдата форма на кораба и го превръщаше в истински дирижабъл, а не в безформен балон. Гредата от въглеродни влакна, сплетени в дантела от триъгълници, минаваше в дъга от носа към кърмата. Недалеч от Тор тя се пресичаше под прав ъгъл с друга греда, която образуваше пояса в най-широката част на кораба.

Очилата усетиха интереса на Тор и й изсипаха куп статистически данни и чертежи. С дължината си от 245 м „Хинденбург“ бе само с 10 процента по-къс от „Титаник“. „Духът на Хула Виста“ беше два пъти по-дълъг, но пък скелетът и конструкцията му тежаха два пъти по-малко.

– Разбира се, има предпазни мерки – продължи гласът. – Вземете например формата на газовите клетки. Те са вертикални колони. Всяка повреда във въглеродна клетка предизвиква импулс, който отваря горната част и изхвърля съдържанието на клетката нагоре, далеч от пътниците, товара и екипажа. Цялата технология е минала обстойни тестове. Освен това клетките с хелий играят ролята на буфер, който отделя богатия на кислород въздух от водородните клетки. При пътническите кораби като този количеството хелий е два пъти по-голямо от водорода.

– И ако се наложи, могат да попълват количеството водород по пътя, нали? Като разлагат вода от баласта?

– Или дори от въздуха, с помощта на слънчева енергия. Точно така, данните показват необичайно високо ниво на производство на водород за запълването на няколко клетки на цепелина. Именно затова ви помолихме да се качите тук. Явно има някакво изтичане. Според един от сценариите водородът би трябвало да се натрупва тук, между клетките.

Тор извади омнискенера (приставка за телефон) от чантата си и започна да проверява. Естествено, химически сензори имаше навсякъде и непрекъснато ставаха все по-евтини и точни, точно каквито ги искаха потребителите – ако не за друго, то поне за успокоение.

– Не откривам голяма концентрация – каза тя. Не беше сигурна дали трябва да изпита облекчение или разочарование, когато установи, че нивото на водорода е съвсем малко по-високо от онова долу.

– Това отговаря на данните от бордовите монитори. Почти никакво натрупване на водород в каютите и коридорите. Явно изтича навън…

– Но… – започна Тор, представяше си огнени езици, изригващи към небето над гигантския дирижабъл.

– … със скорост, която не представлява опасност от запалване. Водородът се разсейва много бързо, Тор, а дирижабълът се движи и денят е ветровит. Както и да е, водородът не е опасен и токсичен, освен ако не се държи в затворено пространство.

Тор продължи да проверява – и продължи да върви по гъбестата пътека. Концентрацията на водород така и не се повиши дотолкова, че да предизвика съмнение, да не говорим за тревога. Умната тълпа нарочно беше поискала от нея да се качи тук – за да провери дали никой хитър саботьор не е бърникал бордовите детектори. След като независимата проверка потвърждаваше данните на компанията, някои от тълпата вече започваха да губят интерес. Общият брой на членовете започна да пада.

– Изтичането трябва да е навън – все така авторитетно продължи гласът на груповия ум. – Обърнахме се към учени аматьори с молба за доброволци, които да насочат уреди за спектрален анализ към маршрута на дирижабъла. Те ще измерят точно количествата, така че ще получим представа за скоростта на изтичането. Математически обаче е невъзможно количеството да представлява опасност. Влажността в района непосредствено под „Духът“ може да се покачи с един-два процента, нищо повече.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю

  • wait_for_cache