Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 42 (всего у книги 57 страниц)
64.
Наслоявания
„А навремето си мислех, че никога няма да стигна дотук.“
Джералд Ливингстън се взираше навън от наблюдателния мехур на изследователския кораб „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Тук беше лесно да се изгубиш сред звездите. Гледката му напомняше за времето преди много години, когато работеше като космически боклукчия в компанията само на една малка маймунка капуцин, размахваше механичното си ласо и чистеше боклуците в орбита около Земята. По онова време родният му свят заемаше половината небе, а слънцето приличаше на огромен пламък.
Тук старото Слънце бе много по-малко. И ако се вгледаш по-внимателно, можеше да зърнеш мъничкия червеникав диск на Марс. А в обратната посока…
„Трябва ми оптика, за да различа близките скали. Ако разчиташ единствено на очите си, никога няма да познаеш, че си близо до Астероидния пояс.
Въпреки това имах привилегията да видя повече от който и да е от предците ми или повечето живи хора.“
Разбираше примамливостта на офертата, която още бе в сила. Предложението човечеството да инвестира в заводи за производство на кристали и в огромни оръдия, които да ги запратят като снаряди в космоса. Снаряди с „екипаж“ от копирани извънземни, плюс копирани човешки същества. С годините ставите му ставаха все по-трудно подвижни, артритът му постепенно се влошаваше и Джералд нямаше как да не мисли за това.
„Да се събудиш в такъв свят – мъничък отвън, но огромен отвътре, пълен с чудеса, очакващи да бъдат открити, с цяла вечност пред теб. Да общуваш със същества от десетки планети и култури, да чуеш песните им, да опиташ развлеченията им, да споделяш мечтите им. И накрая…“
Един ценен резултат от мисията на „Марко Поло“ и последвалите полети на „Темуджин“ и „Хон Бао“ бе широкото разнообразие артефакти, между които можеше да се избира. При някои създателите им бяха осигурили повече капацитет за културна и научна информация, осигуряващ по-подробни сведения за културите и расите в космоса. Цивилизации, които вече почти със сигурност не съществуваха.
„Ако наистина решим да строим заводи за междузвездни сонди, дано да използваме за модел някоя от тези. По-малобройни, но по-качествени. Но това не е пътят на вируса. А може би на човека.“
Ролята на Джералд в тези въпроси обаче беше избледняла след онези опасни дни, когато той и Акана Хидеоши откраднаха Хаванския артефакт под носа на олигарсите. Временна кражба, която бе простена, защото доведе до първия Велик дебат – решаващия спор между хаванските извънземни и Куриера на предпазливостта. Диспутът, който даде жизненоважен урок на човечеството.
„Имахме някакъв избор. И все още имаме известно време.“
Като стана дума за Куриера, той не трябваше ли вече да е тук?
Други също се понесоха в наблюдателния купол с приближаването на часа на Първата светлина. Учени и членове от екипажа на „Ибн Батута“ се бяха събрали на групички и си шепнеха, надничаха и сочеха към северозападния октант, където щеше да се случи всичко. Никой не приближаваше Джералд.
„Нима тъжното ми настроение толкова ми личи? И кога се превърнах в «историческа фигура», на която хората се боят да досаждат?“
Не, не се бояха. По-скоро стояха настрана от уважение и учтивост. Особено новопристигналите, дошли да използват приключения вече обект; мнозина изглеждаха малко смаяни…
… макар че забеляза, че това не се отнася за блестящия млад астроном Пен Сяобаи – или Джени за приятелите й, която погледна към него и го дари с кратка ослепителна усмивка.
„Хм, ако не бях дърт особняк с трошливи кокали… – Джералд трябваше да си признае, че се наслаждава на безобидния, малко снизходителен начин, по който Джени флиртува с него. – Само внимавай. Куриерът се държи доста закрилнически към дъщерята на най-стария си жив човешки приятел.“
И като стана дума за вълка… Ето го най-сетне и него. Любимият на всички извънземен се плъзна в залата покрай един от рафтовете покрай стената. Куриерът на предпазливостта изчака количката му да спре и я пусна. Новото му роботизирано тяло се понесе към Джералд, задвижвано от тихи тласъци сгъстен азот.
„Странно как избра възможно най-простия дизайн. Само средство за придвижване, за да може да обикаля кораба. Без манипулатори и входно-изходни жакове. Сигурно след хиляди години в кристала е свикнал да общува със света само по един начин, чрез думи и образи.“
Това копие на Куриера на предпазливостта беше впечатано в куб със страна почти метър – един от първите експерименти на човечеството в използването на извънземната технология за симулации. Вече имаше опити за копиране и на човешки умове, макар че все още се водеха разгорещени спорове какво да се прави с техниката.
Естествено, Куриерът имаше и други копия. И при всяко следващо извънземният пратеник променяше симулираната си външност, превръщайки своята състояща се от четири части уста, която мнозина намираха за смущаваща, в нещо по-човекоподобно. Подобната на лента зрителна ивица също вече напомняше на нещо като земни очи. Гласът му вече бе адаптиран напълно. Куриерът говореше като местен, независимо дали използваше китайски, английски или друг език.
– Ето ме, Джералд. Съжалявам, че станах причина за забавяне на нещата. Вече можем да започнем.
„Милият той. Винаги всичко е заради теб, нали?“
Навремето Джералд сигурно щеше да погледне към телефона на китката си, за да види колко е часът, или щеше да извика часовник в контакт-ИИ лещите си. Сега просто знаеше с нужната точност колко време остава до Първата светлина.
– Не си причинил никакво забавяне. Имаме още минута – каза той на версията на извънземното същество, което бе пресякло толкова много парсеци, за да дойде на Земята с огън и късмет, та да предаде древното предупреждение. – Ела, запазил съм ти местенце.
САМОТНОТО НЕБЕ
Как е възможно вселената да изглежда едновременно претъпкана и пуста? Да започнем, като се върнем към онези учени и теоретици от края на двайсети и началото на двайсет и първи век.
Специалистите вече започват да се съмняват в старата мечта за междузвездна империя. Ако органични същества като нас някога успеят да пътуват между звездите, това ще бъде трудно, удивително и изтощително начинание. Някой и друг упорит вид може и да колонизира няколко десетки светове с биологичните си наследници. Може би дори малък участък от Млечния път. Но едва ли достатъчно, за да направи пробив в Парадокса на Ферми2929
Парадокс на Ферми – противоречието между голямата вероятност за съществуване на развити извънземни цивилизации и липсата на доказателства за това, че те наистина съществуват. – Б.пр.
[Закрыть].По-голямата част от органиката трябва да си остане у дома.
Ами машините? Проектирани да „живеят“ в космоса, без да са им необходими запаси от въздух, храна и вода, разполагащи с безкрайно много време, роботите биха могли да издържат на скуката и опасностите на междузвездния полет. Изстреляни към някоя съседна система и забравени, докато пресичат Великата вакуумна пустиня.
Дори да се движат с много по-ниска скорост от светлинната, нима една зряла, дълговечна култура не може да си позволи да чака хилядолетия вълнуващи сведения за други светове? Нашата вселена като че ли има търпението на учител.
Но дори за сондите галактиката е ужасно голяма. Едно е да пратиш няколко сложни машини, способни да ремонтират самите себе си, да извършват научни наблюдения на няколко близки системи и да предават информацията у дома… и съвсем друго да изстреляш сонди към всяко интересно място! Подобно нещо би могло да обрече цивилизацията на бедност.
Какво е нужно? Някакъв начин да се изкара повече от инвестицията. Много повече.
Тор Повлов
65.
Потайници
Посрещача е прав. Един от човеците като че ли е на път.
Ние, осакатените оцелели, се включваме към странно натруфените компютри на мъничкия земен кораб. Подслушването им не е така тривиално като подслушването на оживеното бъбрене, излъчвано от Земята. Но най-сетне успяваме и можем да прочетем дневника. Мислите на един умен малък създател.
Мислите й са ясни за биологично същество. Макар да й липсват много парчета от пъзела, тя изглежда задължена, дори принудена да разбере накъде водят следите.
ДУМИ.
Толкова отживели и органични, за разлика от жестовете в седем измерения, използвани от повечето по-големи умове.
Имаше обаче време, много отдавна, когато прекарвах векове наред в писане на поезия в стила на древния Създател. Някъде дълбоко в архивите още трябва да има файлове с онези тихи размишления.
Четенето на старателните разсъждения на Тор Повлов събужда спомен, който не се е появявал от цяла мегагодина.
САМОТНОТО НЕБЕ
Легендарният учен Джон фон Нойман пръв описал как да се изследва вселената. Вместо да се разоряваш с изстрелване на огромно количество сонди към всяка звезда, изпрати само няколко много добри автоматизирани кораба към близките системи!
След като приключат с проучванията си и изпратят резултатите, тези кораби ще използват местните ресурси за добив на суровини, след което ще изработят копия на себе си. След това ще построят комплекси за зареждане и изстрелване и ще предприемат следващата стъпка – ще пратят дъщерните си сонди към още по-отдалечени звездни системи.
При пристигането си всяка дъщерна сонда ще направи още копия на себе си и ще изпрати тях. И така нататък. Изследването може да продължи все по-бързо и все по-надалеч, отколкото ако се провежда от живи същества. И след първата вълна на родната планета няма да се правят допълнителни разходи. Информацията ще пристига век след век, докато новите поколения сонди продължават през галактиката.
Толкова логично. Някои изчислили, че с този метод може да се изследва всяка звезда в Млечния път само за три милиона години след изстрелването на първата сонда – а това е миг в сравнение с възрастта на галактиката.
А, има обаче една пречка! Както би попитал Ферми – в този случай къде са сондите?
Когато човечеството открило радиото, а после и космическите полети, нито една машина от друга звезда не оповестила за себе си. Никакви съобщения не ни посрещнали с добре дошли в цивилизованото небе. Отначало изглеждало, че има само едно обяснение…
Тор Повлов
66.
Цена за приемственост
– Ъ-ъ-ъ, Тор, будна ли си? – изпращя радиото в мандибулата й и тя вдигна очи от доклада си, погледна през наблюдателницата и видя вързания Гавин да се носи далеч от кораба, до една дълбока яма, където се намираше скритата от слънцето разрушена корабостроителница. Заобиколен от роботи събирачи, Гавин изглеждаше почти като човек, ръководещ по-простите, непритежаващи граждански права машини.
Тор тракна със зъби.
– Да, намирам се в контролната зала и изпълнявам домакински задачи. Намери ли нещо интересно?
– Би могло да се каже. – Партньорът й отново говореше сардонично. – По-добре остави „Уорън“ на автопилот и домъкни хубавото си биологично дупе тук долу, за да хвърлиш едно око.
Тор потисна острия отговор и си напомни да запази търпение. Дори при органичните човеци юношеството не продължава вечно. Е, не винаги.
– Дупето ми е затворено в гел и титан, който е по-як от твоя лъскав гъз – отвърна тя. – Както и да е, идвам.
Полуразумният автопилот на кораба прие командата, а Тор побърза да се пъхне в скафандъра си – набор добавки, които лесно се закачаха за животоподдържащата й капсула – и тръгна към люка, все още раздразнена от насмешливото поведение на Гавин.
„Всичко си има цена – помисли си. – Включително инвестицията в бъдещето. Типът личност на Гавин е нов и трябва да се правят отстъпки. В дългосрочен план нашата култура ще стане тяхна. В известен смисъл ние ще продължим напред и ще се развиваме много след като ДНК стане отживелица.“
И въпреки това, когато Гавин се обади отново и саркастично се поинтересува какви телесни функции са я забавили. Тор се запита:
„Какво стана с изпълнените с обич машини?“
Не можеше да сподави носталгията си към дните, когато роботите дрънчаха, а компютрите изпълняваха заповеди.
САМОТНОТО НЕБЕ
Нека пресъздадем логиката на онези философи от миналия век в един въображаем разговор, сякаш двама от великите са тук при нас и спорят.
Джон фон Нойман: Независимо дали някой ден ще стане възможно живи хора да пътуват между звездите, или не, коя любопитна раса би могла да издържи на изкушението поне да изпрати свои механични представители? Заместители, програмирани да изследват и да казват „здрасти“?
Първите примитивни сонди, напуснали нашата система – „Вояджър“ и „Пайъниър“, – демонстрираха това желание, отнасяйки със себе си прости послания, които да бъдат дешифрирани от други същества много след като създателите им са се превърнали в прах.
Бяха направени и предварителни проучвания за по-сложни мисии, най-напред през седемдесетте години на двайсети век от Британското междупланетно дружество. През първото десетилетие на двайсет и първи век НАСА финансира програмата „Столетен звезден кораб“. Сред разглежданите въпроси са как да се създадат машини, способни да изминат огромни разстояния и после да използват местни ресурси на някоя далечна система, за да създадат и изстрелят още сонди към още повече цели.
Ако изпратим дори веднъж вълна подобни представители, от този момент нататък посланиците ни няма да познават граници. Техните потомци ще отнесат поздрава ни до най-далечните кътчета на космоса.
Нещо повече, всяка цивилизация, която е достатъчно подобна на нашата, със сигурност би направила същото.
Представям си как Фон Нойман казва това с оптимистичната увереност на добре обоснованата логика само за да чуе киселия отговор.
Енрико Ферми: Може би. Отговори ми обаче на това – ако самовъзпроизвеждащите се сонди са толкова ефективни изследователи, защо досега не сме чули „здрасти“ от подобни великолепни машини?
Не би ли трябвало вече да ги има? Прапрапрадъщери на първите устройства, изпратени от извънземни цивилизации, изпреварили нашата с милиони години? Здрави и построени да чакат търпеливо цели епохи, те със сигурност биха ни забелязали – и отговорили с готовност, – когато за първи път използвахме радиото!
Да предположим, че някой спотайващ се пратеник случайно се повреди. Не би ли трябвало през четирите милиарда години, откакто съществува Земята, да са се насъбрали още много други? Но въпреки това ние не чуваме поздрави за присъединяването ни към общността на пътуващите в космоса раси.
Има само едно логично заключение. Никой преди нас не се е развил достатъчно, за да изпраща подобни неща! Нима не сме принудени да заключим, че сме първият любопитен, общителен, технологично развит вид в Млечния път? И може би единственият завинаги?
Логиката на тази Хипотеза за уникалност изглеждала толкова убедителна, че все повече и повече учени се отказвали от идеята за контакт с извънземни. Особено като се има предвид, че след десетилетия прослушване на космоса радиотелескопите ни засичали единствено звезден шум.
Разбира се, нещата в крайна сметка се промениха и направиха на пух и прах всички тези предварителни концепции. Започвайки с Първия артефакт, ние най-накрая се срещнахме с междузвездни пратеници – кристални яйца, натъпкани със софтуерни същества, които най-накрая ни осигуриха отговор.
Потискащ, но прост отговор.
Подобно на някакво живеещо милиарди години растение, всеки населен свят ражда цвят – цивилизация, която създава семена, за да ги разпръсне във вселената, преди цветът да умре. Семената могат да се нарекат „самовъзпроизвеждащи се космически сонди, използващи местни ресурси, за да изработят още копия на себе си“… макар и съвсем не по начина, по който си го е представял Джон фон Нойман.
В тези кристални космически вируси логиката на Фон Нойман е изкривена от природата. Ние живеем във вселена, която е пълна с „послания“ и мъртвешка тишина едновременно.
Или така изглеждаше.
Но после, при една отчаяна мисия до астероидите, ние открихме доказателства, че истината е… сложна.
Тор Повлов
67.
Древна сияйност
Първата светлина.
Докато се носеха в гравитационната вихрушка – марсианската втора точка на Лагранж, – осемдесетте и седем цветчета се разтвориха около общия си център, като всяко от тях огъваше с електричество двайсет километра кераметал в съвършена полусфера, отразяваща звездната светлина в един-единствен фокус.
Спектакълът бе още по-грандиозен за зрителите, които гледаха от бавно въртящото се гравитационно колело на „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Огромният телескоп и всички звезди сякаш се въртяха в някакъв бавен валс.
– Толкова е прекрасно, като някакво фантастично космическо цвете – промълви Джени Пен. – Иска ми се родителите ми и мадам Доналдсън да можеха да го видят.
– Може би Лейси ще го види. След време – отвърна Куриерът на предпазливостта с успокоителен тон, долитащ от резонансната повърхност на кристалния му дом. Извънземният приличаше на отрязана глава, рееща се в полупрозрачен куб, понесен от робот. – Синовете й я замразиха, след като почина. Предвид сегашната скорост на технологичния ви прогрес вероятно след трийсетина години ще бъде съживена и…
– Няма да е същото – твърдо отвърна Джени. Въпреки дългата й семейна връзка с Куриера двамата винаги бяха на различни позиции по този въпрос. Тя беше на страната на Натуралистичната партия по въпросите на живота и смъртта. – Лейси страшно би искала да види разгръщането на телескопа със собствените си очи.
Джералд видя как симулираната уста на Куриера започна да се отваря, сякаш за да възрази, че органичните сензори нямат никакви преимущества пред механичните. Но явно това беше стар спор между приятели. Пък и в ума на древния космически пътешественик се въртяха други неща.
– Още не разбирам защо трябва да чакаме толкова много месеци преди да насочим погледа на тази великолепна машина към родния ми свят.
Джералд си имаше свои тревоги. Беше се свързал с отговарящите за търсенето и отбраната ИИ, които сканираха вътрешния край на пояса според заповедите му и бдяха за евентуални заплахи. Все пак отговори на Куриера:
– Знаеш защо обсерваторията беше построена на марсианската втора точка на Лагранж. Така можем да се възползваме от строителната площадка на Фобос и в същото време да стоим настрана от по-големите гравитационни кладенци. Това означава също, че телескопът ще бъде насочен предимно навън, не към Слънцето. Твоят роден свят е в посоката на Козирог, а сега съзвездието е твърде близко до Слънцето, за да може да се наблюдава безопасно. Ще е по-достъпен след половин земна година или една пета от орбитата на Марс. Бъди малко по-търпелив.
Последното беше насмешка, разбира се. И Куриерът лапна въдицата.
– Търпелив. Търпелив? – Зрителната му ивица сякаш проблесна. – След всички хилядолетия, които прекарах в смразяващия космос, след огненото приземяване и престоя в леда, след общуване с непредвидими примитиви, след като бях почитан, краден, отново почитан, после заровен и удавен, разпитван и удавен отново…
Извънземният пратеник внезапно млъкна и се люшна назад. Джералд вече познаваше Куриера достатъчно добре, за да е наясно с някои от настроенията му. В това число и с печалното осъзнаване.
– Ах, Джералд, приятелю, разбирам, че ме дразниш. Добре. Ще престана да настоявам да побързате. След хиляди години очакване хората да развият технологиите си, после още десетки години, докато решите да построите този инструмент, предполагам, че мога да бъда търпелив още няколко месеца.
Джени поклати глава.
– Или много повече. Много добре го разбираш. Дори този мощен телескоп може да се окаже недостатъчен, за да потвърди, че видът ти продължава да съществува на планета Турбулентност. – Тя използва китайското име, избрано от баща й преди десетилетия. – Би трябвало да успеем да получим спектрални данни за състава на атмосферата и достатъчно ясен образ, за да видим дали все още има океани. Наличието на метан и кислород ще докаже съществуването на живот. Ако засечем много хелий, това може да означава наличие на множество термоядрени реактори… или продължителна ядрена война.
– Уверявам те, че това никога не се е случвало.
– Можеш да гарантираш, че не се е случвало през последните трийсет хиляди години? Както и да е, признавам, че ако засечем бързо разпадащи се странични продукти от индустрия в атмосферата, това може да означава съществуване на технологична цивилизация. От друга страна, подобни следи може да липсват, защото твоите хора са преминали към по-добри безотпадъчни източници.
– Този апарат може ли да сканира и за радиосигнали?
– Може и ще сканира. Засега с устройствата си на Земята не сме чули от родината ти нищо освен фонов шум. Но пък е възможно да използват високоефективна техника за съобщения, при която почти няма изтичане на сигнали. Земята е била най-шумна по време на Студената война от седемдесетте години на двайсети век, когато военните радари са тръбели денонощно наред с безбройните цивилни телевизионни станции. След това планетата ни е станала по-тиха и по-малко прахосническа. А твоята може да се е развила още повече след изстрелването ти в космоса.
– Но нашето прекрасно ново цвете… – продължи тя и кимна към огромния телескоп, простиращ се на четирийсет километра и проблясващ от отраженията на далечното слънце, – може да ни позволи да подслушваме много по-добре. Разбира се, ако някой все още използва радио или лазери на или близо до родната ти планета.
– Значи можеш да разбереш нетърпението ми – отбеляза Куриерът.
– Разбира се, че мога. – Джени се усмихна. – Но ние избързваме. Преди Турбулентност да попадне в полезрението ни, ще обърнем Голямото око на Доналдсън-Чан към системи, от които твърдят, че са дошли други артефактни извънземни.
– Родините на глупците и лъжците – промърмори Куриерът, както беше мърморил по време на първия Велик дебат между артефактите, още преди раждането на Джени. Вежливостта го накара да продължи, макар и неохотно. – Разбира се, надявам се всички те да са преживели чумата и да ги откриете живи и в добро здраве.
Ясно беше, че Куриерът не очаква това да се е случило. Другите затворени в кристалите същества също не го очакваха. Думите бяха като молитва, повтаряна от всички извънземни.
Джералд слушаше разговора с половин ухо. Основната му грижа нямаше нищо общо с планети на светлинни години оттук. Наблизо имаше други опасности. Обърна се към отбранителния ИИ на кораба.
„Някакви признаци за активност по вътрешната страна на пояса?“
След като беше научил модния начин на съобщения с мисъл, вече не му се налагаше да изпраща субвокални гласови команди към ларинкса си, като почти ги изговаряше с мускули. Отговорът дойде като тих звуков сигнал и бързи символи в горната лява четвъртина на полезрението му.
Не засичаме никакви неизвестни активни обекти.
Изображението се появи навсякъде около Джералд и го потопи в леко извита арка от малки смътни светлинки, показващи астероиди с размери до няколкостотин километра. Започвайки от позицията на „Ибн Батута“, на около милион километра навън от Марс, гъстотата на радарните отражения се повишаваше непрекъснато, за да достигне пика си на половината разстояние до орбитата на Юпитер. Джералд можеше да види и да усети носещите се отломки – въглеродни, каменни и метални, – останали от формирането на Слънчевата система. Ако се съсредоточеше върху една, тази част от Пояса щеше да бъде увеличена, за да покаже всички известни на човешката наука детайли за мястото. Затова внимаваше да не се заглежда.
Джени и Куриерът гледаха как гигантските цветчета на телескопа се отварят окончателно и бързо преминават в работно състояние, извършвайки с иитоматична скорост тестове за калибриране. Умът на Джералд обаче беше насочен повече към изобразените данни.
„Техниките за визуализация стават все по-добри. Сякаш мога просто да се пресегна и да разбутам всички тези астероиди…“
В отговор на неизказаната команда корабният ИИ промени симулацията и накара всички естествени скали да изчезнат; останаха само петънца (много по-малко, но въпреки това многобройни), които се движеха предимно във вътрешния кръг на пояса. Джералд ги разпозна без външна помощ. Всяка точка бе междузвезден кристал – засечен, но засега без да е прибран.
Наистина ли бяха минали само двайсет и пет години, откакто тези малки цилиндри, блокчета и сфери бяха смятани за съкровище, оправдаващо всички рискове по откриването им? И всяка цена за придобиването им? Воденето на експедиция за събиране на повече „междузвездни верижни писма“ беше връхната точка от кариерата на Джералд като астронавт. Образците, които беше успял да донесе с Акана, Емили и Генадий, се оказаха ключови компоненти в един вид ваксина – тоникът, който помогна на човечеството да се излекува от лош случай на световна паника от контакта.
Е, помогна отчасти. Последователите на Движението за отказване, романтици и фанатици от всякакъв вид, все още мърдаха наред с КС лигата, която гръмко настояваше да бъдат изградени съоръжения, които да ни копират сега.
Събирането на кристални мисионерски сонди все още беше с приоритет, особено за Бен Фланъри и другите специалисти по извънземни, които усъвършенстваха моделите си на галактическия квартал, простиращ се на хиляда светлинни години около Земята – установяваха кои видове са живели някога край отделните звезди и кога всеки от тях е минал през собствената си треска, изграждайки безумни заводи и кихайки още космически вируси. Изграждането на този модел беше важна работа; имаше и други причини да се събират още образци, но отчаяната нужда вече не беше така належаща.
Джералд нареди светещите точки да угаснат и останаха…
Земните кораби са отбелязани с жълто.
„Толкова много?“ – зачуди се Джералд. От кодираните сигнали се виждаше, че над двайсет са с човешки екипажи. По-малките жълти точки обозначаваха автоматични изследователски апарати, които сновяха из Пояса, търсейки следи и останки, които ставаха все повече с навлизането в скалистия лабиринт. Изпотрошени парчета от допотопни машини, загатващи за някаква минала катастрофа – следи от древни местопрестъпления.
Или от война.
„Ами стрелците? Някакви следи от активни СФУК?“
Ако са останали такива – отвърна отбранителният ИИ, – те са предпазливи и внимателно се крият. Не реагират на новия телескоп. Вероятността за атака вече е от порядъка на четири процента. И продължава да намалява.
Джералд въздъхна, едновременно от облекчение и… ами… с малко разочарование. Първо, защото Генадий бе спечелил облога. Онези лазери и лъчите от заредени частици, смятани преди за толкова опасни, че полетът на „Марко Поло“ беше наречен самоубийствена мисия, вече бяха почти изчезнали и се наблюдаваха само няколко десетки пъти през последните двайсет години, като много рядко атакуваха земни съдове.
Дали се бяха унищожили взаимно? Горосумов смяташе, че са останки от съвсем друга ера и че нямат нищо общо с древната Война на машините.
Тогава защо беше разочарованието?
„Ако някой от стрелците ни нападне сега или дори заговори, ние сме готови. Разполагаме с методи, планове… и може да се сдобием с още някой за разпитване. Някой различен от проклетите извънземни от артефактите.“
Корабният ИИ разбираше, че това са нормални мисли, а не насочени към него въпроси или команди. Затова запази мълчание. И когато вниманието на Джералд се насочи в друга посока, симулираните астероиди, кораби и артефакти бързо избледняха от полезрението му.
Той хвърли поглед към Джени и Куриера, които продължаваха добронамерения си спор. Колкото да харесваше и двамата, Джералд нямаше желание да се забърква в семейна кавга, която винаги се превръщаше в поредната реклама.
„Куриерът е дошъл от звездите да ни предупреди за «лъжци». За извънземни космически сонди, разработили начини да накарат разумните раси да се копират и да бълват още вируси в космоса. И наистина, предупреждението му ни помогна.
Но какво иска той сега от нас? Освен изграждането на още по-големи телескопи, за да разберем участта на родния му свят? Че как, иска да произвеждаме още кристални сонди! Не милиарди, но определено милиони. И да ги изстреляме… за да разпространим предупреждението му!“
Джералд се обърна да си тръгне. Разгръщането на гигантския телескоп беше приключило, не ги атакуваха никакви загадъчни лазери, така че можеше да обърне внимание на някои други неща. Иронията обаче го последва, докато вървеше по въртящото се центробежно колело.
„Може би трябва да направим именно това. Да помогнем на вселената. Да копираме Куриера и сондата му милиони пъти. И във всяка да добавяме човешки пътници. Да се присъединим към него в мисията да ваксинираме и спасим други раси от болестта.“
Джералд знаеше, че самият той лесно би могъл да стане кандидат за човек, копиран в кристал и запратен в космоса. Дали това щеше да се брои за него, получил мечтаната от всеки астронавт задача да участва в експедиция към звездите? Мисия за помощ, изпълнена със състрадание и приключения. Беше изкушаващо, и още как.
„Но кога лекарството започва да прилича на болестта? – запита се той. – Дали някои от другите кристални фомити не са започнали преди поколения кариерата си като предупреждения? И дали след като още десетина раси са добавили своите представители неизбежната логика на личния интерес постепенно не е променила посланието им?“
Понякога еволюцията наистина е голяма гаднярка.
САМОТНОТО НЕБЕ
Историята си остава неясна в много отношения, но вече можем да се досетим какво е станало тук много преди да има и намек за появата на човешкия вид.
Някога в миналото в Слънчевата система пристигнала първата междузвездна сонда тип „Фон Нойман“. Голяма и сложна машина, изработена според подробен план, тя дошла тук да изследва и може би да докладва на родния си свят през светлинните години пустота. Този най-ранен пратеник не открил разумен живот на никоя от планетите. Може да е дошъл още преди животът на Земята да е изпълзял на сушата.
Затова машината продължила с втората си задача. Проучила обещаващ астероид, добила полезните му изкопаеми и изградила завод, за да се възпроизведе. Накрая, според програмата, машината изпратила своите копия към други звездни системи.
След приключването на основните задачи оригиналът останал да наблюдава и да очаква деня, когато в това кътче на космоса ще се случи нещо интересно.
Минали цели епохи. И една по една в системата започнали да пристигат нови сонди, изпратени от други цивилизации. Всяка изпълнявала задачата си, без да пречи на другите – имало предостатъчно място и астероиди за всички. След като изстреляли копията си, новодошлите се обединили в растяща общност от механични посланици в тази затънтена система и зачакали тя да роди нещо интересно. Нещо, на което да кажат здрасти.
Замислете се за тази трогателна картина: самотни машини, пратеници на създатели, които вероятно отдавна са изчезнали – или са се развили до такава степен, че да не им пука за мисията, с която навремето са натоварили верните си сонди. След прилежното си възпроизвеждане всеки пратеник се отдал на дългото си наблюдение, изчаквайки бавното въртене на спиралния ръкав…
Открихме някои от тези ранни сонди, останки от по-простите времена на галактиката. Или по-точно, открихме унищожените им останки.
Може би един ден тези наивни пратеници от първо поколение са доловили пристигането на нов гост. Дали са го поздравили, жадно очаквайки някакви клюки? Подобно на мислителите от двайсети век, може би са си помислили, че сондите трябва да следват една и съща логика и да са любопитни, общителни и добронамерени.
Но първата Епоха на невинността била отминала. Галактиката се била променила. Била станала гадна.
Откритите руини, които в момента тласкат нашата нова индустриална революция, са останки от невъобразима война, продължила неимоверно много време и водена от същества, за които биологичният живот бил почти забравен куриоз.
И може би тази война продължава и днес.
Тор Повлов
