Текст книги "Битие"

81.
Пътешественици

Трета смяна на Междупланетен крайцер „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Време, когато всички учени, изследователи и редовен персонал са в хамаците си, включени на подобрен сън, който презарежда тела и умове, докато малкият машинен персонал изпълнява задачите си. Сменя и проверява модули, рециклира материали, мести гориво, отпадъци и други течности – груби задачи, оставени за малките часове, тъй като могат да попречат на деликатните експерименти с неизменните си вибрации.

Всички бяха свикнали с подобни тихи звуци по време на третата смяна. Музиката на поддръжката.

За Джералд това беше време за изпълняване на „уникални функции“. Онези, за които се искаше…

Ами, „секретност“ напоследък бе твърде мръсна дума. „Дискретност“ подхождаше повече на операцията, която сега ръководеше от мостика, докато капитан Ким и повечето офицери дремеха долу.

„Разбира се, именно затова продължават да се обръщат към мен. Причината най-елитната конспирация на човечеството да ме праща тук. Защото съм потайно копеле с характерната за поколението ми лекота, с която мога да лъжа.“

Само трима други деляха мостика с Джералд и всички те бяха членове на този сплотен екип. Джени Пен – с провиснал суичър с пикселизиран пингвин, бродещ неуморно по гънките на дрехата, – следеше телескопа Голямото око и го приготвяше за специална задача, подобна на ролята му като оръжие.

Младата Ика се носеше наблизо. Ноктите на ръцете и краката й бяха покрити с активен лак, който проблясваше и следеше всяко трепване на мускулите в крайниците й, като го превръщаше в команди. Хайрам, ученият аутист, потопен в тотална виртуална качулка, скимтеше и стенеше на един от диалектите на расата си, които другите поколения погрешно приемаха за безсмислица. Потоците данни, които следеше, бяха твърде много за възможностите на Джералд и дори на повечето компютри.

Съвсем малък екип, способен да действа като много хора. Бяха упражнявали операцията в орбита около Земята, както и преди няколко смени, преди сражението със СФУК. Сега беше време за изстрелването на Оперативната сонда.

Джералд свали един ключ от верижката на врата си, наведе се под близката конзола и отключи скрита ключалка. В същото време прати проста кодирана пиктограма на корабното ядро. Последва тихо бучене.

През големия централен прозорец, с невъоръжени очи, реагиращи на естествените фотони, Джералд загледа как единият хълбок на „Ибн Батута“ се отвори по шева – отвор, за чието съществуване знаеха малцина. Двата панела се разтвориха като някой робот от филмите или като товарните врати на някакъв древен бомбардировач, завъртяха се и оголиха малкия си полезен товар. Четири метални тръби, всяка не по-дълга от висок мъж.

„Не биха могли да са по-големи, защото броячите щяха да ги засекат. Можем обаче да обясним внезапното изчезване на няколкостотин килограма. Като изхвърляне на боклук например. Отчетите вече са нагласени.“

Една по една тръбите се освободиха от панелите, които ги бяха крили по целия път от Земята, и по команда от левия крак на Ика и четирите повдигнаха единия си край и полетяха като малки ракети.

Не трябваше да изминават голямо разстояние. Само няколко десетки километра. Джералд ги гледаше как бързо се смаляват в посока на Голямото око.

„Добре, сега е мой ред.“

Чукна няколко зъба и изсумтя старомодни субвокални команди. Истинският свят избледня и перцептът му се изпълни с шейсет и четири малки кадъра, всеки от които емулираше човешко лице.

Командирите на експедицията.

– Добре, виждам, че всички сте будни – каза той. – Би трябвало да сте готови за разгръщане след по-малко от час. Някакви проблеми?

Повечето фигури само поклатиха глави или отвърнаха отрицателно с бързи кодове. Неколцина бяха по-словоохотливи.

– Никакви трудности, комодор Ливингстън.

– Готов, включен и тръпнещ в очакване, Джералд.

– Всичко е тип-топ, сахиб!

– Икимашо. Да тръгваме.

– Иии-ха, т’ва е жесток кораб, човече. Голямо здрасти, братлета! Късмет и всичко най.

Последните думи бяха от мургав образ с нещо като извиващи се змии вместо коса. Джералд си позволи да се усмихне вътрешно. Въпреки цялата външна помпозност на този капитан той му имаше доверие. Всъщност на всички. След дълъг подбор тези копирани личности бяха избрани заради определени качества. Като благонадеждност. И безкрайно любопитство.

– Добре – каза Джералд. – Ракетите носители ще ви освободят един по един, като променят курса между всеки две пускания. На уреченото място вдигате платната.

Изобщо не беше необходимо да го казва. Но реши, че е най-добре да спази ритуала и да се отнася с тези изкуствени същества като с хора. Истински или не, те си бяха храбри души.

– Късмет. И благодаря на всички ви, в името на идните поколения.

Този път всички шестдесет и четирима отвърнаха с думи.

– Бон шанс, тут ами!

– Всичко най и попътен вятър.

– Може и да не е вечност, друзя, но всичко е за предпочитане пред Сибир.

– Весело пътуване, другари!

И тъй нататък. Изредиха се шестдесет и четири благословии, всеки пожелаваше сбогом на другите и се изключваше. Щяха да минат години преди да се обадят отново.

Хайрам изстена и за момент се замята. Ика отвърна с коригиращо мърдане на пръстите на ръцете и краката си.

– Добре, добре! Настройвам векторите на носител четири. Всичко ще е наред. Всъщност пускаме първия пакет от носител номер две… сега!

Тънките ракети вече не се виждаха, ако се изключеха моментите, когато някоя от тях включваше за момент двигателите си, за да коригира курса. От тези кратки примигвания и подробните данни, изпълнили перцепта му, Джералд виждаше, че първата се насочва към една зона малко „над“ и отвъд телескопа Доналдсън-Чан. Друга се плъзна под ъгъл малко „под“ и зад гигантското съставно огледало. Номера три и четири се отклониха наляво и надясно и с леки ракетни тласъци се освободиха от капсулите си.

Джералд си представи модела с четирите струи, всяка състояща се от шестнайсет лъча, които се разпръскваха като семенцата на глухарче – с тази разлика, че всички шейсет и четири мънички пакета се движеха „пред“ огромния телескоп, с гръб към Слънцето и по посока на еклиптиката. Накъдето трябва да тръгнеш, ако искаш да напуснеш Слънчевата система.

Беше време да попита:

– Заредени ли сме?

Джени Пен имаше екзотичната хунанска красота на майка си и приветливата съчуанска усмивка на баща си. Джералд си спомни с известно умиление как Пен Сян Бин с подобно изражение се оправяше с лекота през онези напрегнати първи седмици на Великия дебат, когато съдбата на човечеството зависеше от двубоя между неговия „камък-свят“ и Хаванския артефакт на Джералд. Имаше отчайващи моменти, когато Куриерът на предпазливостта и симулираните същества в другия кристал като че ли се стряскаха и предпочитаха да ругаят и отричат, вместо да сътрудничат, като отговарят на въпросите на човечеството систематично. Никой от камъните не искаше да се покаже по-долу от другия.

При всички подобни кризи Бин просто свиваше рамене и кимаше, сякаш бе абсолютно уверен, че всичко ще се оправи. Сякаш най-големите учени, експерти и умници, с които трябваше да работи сега, се безпокояха излишно. „Какво? – сякаш питаше усмивката му, особено след като се беше събрал отново със семейството си. – Да не би да си мислите, че това е опасно или трудно?“

Всъщност Бин винаги се беше оказвал прав. Особено когато Джералд, Емили и Акана се върнаха от първата си експедиция с още непокътнати капсули. Принудени да се състезават за вниманието на хората, те започнаха да погаждат мръсни номера на другите и дори да казват истината. Или поне част от нея.

Сега Джени излъчваше същата увереност. Анимираният й пингвин, който отдавна се бе превърнал в семеен символ, сякаш подскачаше развълнувано по двуизмерните гънки на суичъра й.

– Заредени и готови, сър. Първата мишена ще навлезе в зоната след… деветдесет секунди.

„Толкова скоро?“

С възрастта времето сякаш бе започнало да се движи на тласъци. Може пък винаги да е било така и просто напоследък да му се свидеше повече. Джералд с известно смайване осъзна, че е минал почти час, откакто „Ибн Батута“ разкри скрития си товар. Заповяда на тялото си да се освободи от напрежението. Да вдиша. И да издиша.

„Предстои ни да направим първата крачка. Наистина ли тя е по пътя, който сме избрали сами? Уникално решение, както го нарича Бен Фланъри? Или това е просто заблуждение, не по-малко от онова, което е заразило народа на Куриера? Което в крайна сметка ще ни поведе по същия ужасен път като всяка друга Заразена раса?“

Хайрам изстена, но не нещастно.

– Първите платна се разтварят точно по график – преведе Ика, докато помръдваше, за да прави някакви настройки. – Джени, можеш да стреляш по зададения режим. Ще те спра, ако някоя от сондите се нуждае от повече време.

– Благодаря, Ика. Готови за изстрелващ импулс след пет, четири, три, две…

В реалния свят не се забеляза почти нищо освен слабия проблясък, когато фотонното платно получи първата си порция енергия. Десет хиляди квадратни метра филм с дебелина на атом поеха няколко гигавата сурова кохерентна светлина от Голямото око – не така концентрирана като режещия лъч преди няколко дни, но повече от достатъчна, за да засили платното и мъничкия му товар навън в продължение на пет минути здраво бутане – и да даде началото на пътешествието му.

„Ще правим това през повечето нощи, докато «Ибн Батута» не поеме към дома. Ще побутваме всички шейсет и четири сонди – десет минути тук, половин час там, колкото се може повече, без да събуждаме подозренията на учените. Без да съобщаваме на Земята. Без да позволяваме на космическите вируси да научават какво правим. Още не.“

Е, в края на краищата кой би заподозрял нещо? Колкото и впечатляващ да изглеждаше космическият телескоп, излъченият от него лазерен лъч беше твърде слаб, за да може да ускори нещо така, както е бил ускорен Хаванският артефакт. Тези платна бяха малки и груби според галактическите стандарти. Кристалните им товари бяха миниатюрни и свръхспециализирани, способни да поберат минимален екипаж от симулирани личности. Това бе най-доброто, което можеше да направи човечеството за този момент, като заимстваше от извънземните чертежи, строеше от нулата и внимателно прочистваше всички заложени капани. Хората още не бяха готови да изстрелват междузвездни експедиции.

„Но сме достатъчно добри за нещо много по-скромно. За достижима цел. Експеримент, който си заслужава.“

Лъчът секна. Микроскопичното проблясване на платното изчезна и сондата беше оставена да се носи напред, побутвана леко от обикновената слънчева светлина.

„С тази всичко е наред. Тръгна към специалната част «празно» пространство между Уран и Нептун. Район, който може да съдържа нещо, което да пожелаем. Наслука, мои виртуални приятели.“

А ако тези първи пратеници не откриеха съкровище?

„Има и други области по-далеч, пълни с възможности. Те може да предложат онова, от което се нуждае най-много човечеството – и всичко живо на Земята.“

– Готови за номер две – каза Джени, докато съставните огледала на Доналдсън-Чан леко се завъртаха, за да се прицелят в друго ефирно платно. – Готови за изстрелващ импулс след пет, четири…

Същото продължи през следващите няколко часа. След като четирийсетото изстрелване мина като по мед и масло, Джералд започна да се отпуска. „Може пък да проработи… и да не ни хванат.“

Не че последствията от разкриването щяха да са страшни. Щеше да се вдигне само малък скандал. Начинанието им дори не беше незаконно – Джералд и другите съзаклятници имаха пълна свобода на действие в търсене на изход от капана на фомитите. Въпреки това имаше причини – основателни причини – да нарушат съвременния морален кодекс срещу секретността.

„В края на краищата сме във война. Странна, но истинска война. С вселена, която сякаш е решена да смаже всяка надежда. Така че е добре да държим врага на тъмно колкото се може по-дълго.“

Ободряваща мисъл.

Джералд беше доволен. Най-много радост му доставяше да е заобиколен от компетентни хора. Тези трима младежи, Джени, Ика и Хайрам, представители на три от петте подвида на Човека, излъчваха толкова много компетентност, че го изпълваха с гордост.

„Всеки достоен баща иска децата му да са по-добри от него. Тези са мои хлапета, сякаш са се появили от собствените ми слабини. И са много по-добри, отколкото бях аз.

С това темпо – ако продължаваме да се усъвършенстваме – ориста и всичко «писано» могат да вървят по дяволите.“

САМОТНОТО НЕБЕ

Предизвикателство номер девет към потайниците

Да кажем, че следите нашата телевизия, радио и интернет и не отговаряте, защото се намесвате по начини, които смятате за благотворни. Ако е така, помислете само какво се случи с нашата цивилизация през последните няколко поколения.

Прекарахме първата половина на двайсети век отдадени на глуповати доктрини като комунизъм и фашизъм, национализъм, фундаментализъм, колективизъм, олигархия и солипсистичен индивидуализъм със същата страст, с която през други епохи хората са се вкопчвали в различните си религиозни култове. Това отчасти ваше дело ли е? Или юношеска фаза, която трябва просто да преживеем като треска? Така или иначе, тя едва не ни уби.

Втората половина на века също беше смутна, с изблици на гняв и поемане на огромни рискове. Въпреки това успяхме да избегнем Третата световна война. И постепенно идеологическите заклинания изгубиха донякъде силата си. Вместо тях повечето хора започнаха да възприемат прагматични подходи, позволяващи взаимни отстъпки между сложните общества.

Медиите се напълниха с послания, проповядващи разнообразие, ексцентричност и подозрение към авторитетите. И макар много сърца все още да бяха изпълнени с различни форми на омраза, самата омраза стана нещо противно.

Масмедиите се втурнаха да отразяват лоши събития и чрез безброй драми размахваха назидателно пръст към човешкия инат – като в същото време правеха милиарди от публика, която си плащаше, за да си получава дозата вина. Сред илюзията, че нещата отиват все по̀ на зле, бедността, насилието и потисничеството на глава от населението намаляваха стремглаво. И така ние продължаваме напред с мъчително бавно темпо, което изпълва с гняв всеки утопичен дух. Може би твърде бавно, за да се спасим! Но все пак това е някакъв прогрес.

Вие ли помогнахте за това? Ако да, благодарим. Схващаме защо бихте поискали да скриете ролята си. Гордите деца обичат да си мислят, че са постигнали нещо единствено със собствените си сили.

От друга страна, може би намирате последните събития за объркващи. Имате ли някаква доктрина или рецепта за фомити, която би трябвало да е подходяща за нас? Която е подействала за вашата раса и сега я налагате „за наше добро“? Дали правите това години наред? Или поколения? Няма ли да премислите?

Почти всичко, което постигнахме напоследък, е резултат от загърбването на рецепти и заклинания. От приемането на нашата сложност и многоликост. Вижте появяващите се възможности и играта с положителен резултат. После се включете в дискусиите (вижте Предизвикателство #5). Бъдете търпеливи и настоятелни, за да разберете по-добре объркващата ни същност.

И бъдете така добри да престанете да бърникате неща, които не разбирате.