Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 57 страниц)
Но приливът, който го приближаваше към сушата, беше и причина шлюзовете да са затворени. „Ще трябва да спра при стената и да чакам. Или може би да се покатеря през нея. Да се промъкна в града, докато морето не се отдръпне.“ Бин имаше малко пари. Недостатъчно за купуване на още метлон, но щяха да му стигнат за една заслужена бира.
В парчето полистирен имаше забита тръба с голяма като рибешко око леща, през която можеше да гледа под себе си, докато гребе – малко преимущество, което пазеше в тайна. Без значение колко често пътуваш по този път, вечно движещите се води винаги разкриваха нови неща. Повечето къщи в тази зона бяха разрушени с булдозери след евакуацията и отломките им бяха разчистени; едва по-късно настаняването в останките било прието като по-евтина алтернатива. Нека някой беден глупак да се трепе като роб години наред, подбуждан от слабата надежда да стане собственик.
Тук не беше останало почти нищо, ако не се брояха бетонните основи и дебелите тръби. Въпреки това Бин продължаваше да се взира през тръбата, като нарочно се отклони, за да мине през мястото, където се бе издигала най-голямата постройка покрай брега. Някакъв технобарон беше разположил тук крайбрежния си палат, преди да бъде съборен при някоя чистка, прибран, съден тайно и нарязан на резервни части – бързо, за да не може да издаде тайни за още по-могъщите от него. Така поне се говореше. Подобни неща се случваха често преди двайсет години, при това по целия свят.
Разбира се, правителствените агенти бяха оглозгали мястото по-добре и от кокал в съчуански ресторант, преди да пуснат булдозерите и вехтошарите. Бин обаче винаги се настройваше на романтична вълна, когато минаваше на два метра над останките, и си представяше двореца по времето, когато стените и прозорците му са се извисявали, окъпани в светлини. Когато облечени в ливреи слуги са разнасяли подноси с деликатеси и са задоволявали гостите по начини, които… ами… Бин не можеше да си представи, макар понякога да му харесваше да се опитва.
Разбира се, пясъкът и разбитият бетон все още криеха остатъци. Стари тръби и проводници. Кутии с боя и разтворители все още изпускаха съдържанието си от руините и образуваха по повърхността разноцветни петна. От своя дом Сян Бин и Мей Лин често бяха гледали как под лъчите на залязващото слънце по водата блестят всички цветове на дъгата. Но това беше навремето, когато всичко това им изглеждаше вълнуващо, романтично и ново.
„Като стана дума за ново…“
Бин спря да гребе, наведе се и се взря надолу през импровизирания си перископ. Нещо проблясваше. Нещо различно.
„Имало е хлътване – осъзна той. – Под основите.“
На това разстояние от прибоя морето бе относително спокойно, така че Бин закрепи греблото и си сложи маската. Хвана въжето на сала, пое няколко пъти въздух и скочи в топлата вода почти без да вдига пръски. Гмурна се надълбоко, за да огледа по-добре.
Наистина приличаше на нова дупка под единия ъгъл на къщата. Но със сигурност някой я беше забелязал преди него. А и онези от правителството бяха преобърнали всичко. Какви бяха шансовете да…
Привърза въжето за едно парче бетон и се приближи достатъчно, за да надникне в кухината, като внимаваше да не вдига тинята от дъното. Измъкна фенера от колана си и насочи острия му лъч вътре, към неотдавна срутилата се подземна част на стената. През краткия интервал преди дробовете му да започнат да се свиват в конвулсии, успя да различи съвсем малко подробности. Но въпреки това, докато изплуваше, беше сигурен в едно.
В кухината имаше разни неща.
Много неща.
А за Сян Бин почти всичко долу си заслужаваше труда, та дори това да означаваше, че трябва да се промъква през тесен отвор в рушащото се мазе под замърсеното море.
УНЕС
Уау, не е ли странно, че… учените предсказваха, че до създаването на истински, подобен на човешкия изкуствен интелект остават „само едно-две десетилетия…“ в продължение на осемдесет години?
Някои твърдяха, че ИИ ще се зароди от наличието на огромно количество информация. Това наличие се появи няколко месеца след като интернет стана общодостъпен. Но ИИ така и не се появи.
Други очакваха мрежа, която най-сетне ще има толкова много връзки, колкото са в човешкия мозък – събитие, което видяхме да навлиза в тийнейджърска възраст, когато някои от кримивирусите като червея Рагнарок или ботмрежата Торнадо заразиха и отвлякоха достатъчно домове и телефони, за да образуват най-големия разпределен компютър на света, далеч надхвърлящ възможностите на най-големите „суперкомпютри“ и дори броя на синапсите в собствените ни черепи!
Но въпреки това ИИ продължаваше да чака някъде.
Колко други пътища бяха опитани? Като софтуерното моделиране на човешкия мозък? Или хардуерното? Развиването му в най-големия еволюционен експеримент, провеждан някога? Или опита да се насочва еволюцията, да се променят компютри и програми по начина, по който променяме овце и кучета, като позволяваме да се размножават само онези, които имат характеристики, които ни харесват – като онези, които проявяват човешки черти на теста на Тюринг? Или онези, които изпълват улиците, домовете и виртуалните реалности на Токио, подбрани да излъчват невероятна привлекателност?
Други с нещо като мистична вяра, подкрепена от математиката и физиката, решиха, че няколкостотин квантови процесора, настроени по подходящия начин, могат да се свържат със себеподобните си в безброй паралелни светове и просто така ще се появи някакво великолепно подобие на Бог.
Единственото, което не очакваше никой, бе това да се получи случайно при един гимназиален експеримент.
Така де, не е ли странно, че недотам блестящият трик на шестнайсетгодишната Маргарита Десилва надскочи постиженията на всички големи лаборатории, като качи в киберпространството съвършено копие на малкия ум, самоличността и инстинктите на любимия й плъх Порфирио?
И уау, не е ли странно, че Порфирио започна да се размножава, като използваше ресурси и се разрастваше в модели и спирали, които и до днес си остават така дълбоко по себе си характерни за един плъх?
Не зли, поглъщащи всичко или дори хищни – слава богу, не. Но упорити.
И уау, няма ли сега по целия свят залози на обща стойност един милиард бразилски реала за това дали Маргарита няма да се окаже банкрутирала от всички повдигнати срещу нея дела за изгубени данни и компютърни цикли, схрускани от Порфирио? Или тя ще е най-богатият човек на Земята, защото толкова много от новите ИИ се основават на нейните модели? Или може би защото единствено тя сякаш успява да запази някакво влияние върху Порфирио и да примамва неговото животинско, чудесно внимание към виртнива и ъгълчета на Уърлдспейс, където не може да навреди много? Засега.
И ЗАЩО стигнахме дотук? Да умилостивяваме един виртуален Бог Плъх (виждаш ли, Порфирио, този път не забравих да напиша титлата ти с главна буква), за да бъде той търпелив и да ни остави на мира? Тоест, докато хората напълно не успеят там, където Виктор Франкенщайн се е провалил?
Да дублираме Резултата Десилва и да намерим половинка на създанието си.
11.
Новблес оближ
– Сигурни ли сте, че искате да продължавате да правите това, мадам Доналдсън-Сандър? – попита холографската фигура с тон, който идеално наподобяваше човешка загриженост. – Другите членове на общността бяха по-внимателни към личния си интерес и похарчиха милиони за много по-добри наблюдателни системи от вашите.
Лейси едва не размисли – не защото изкуственият й съветник говореше умно, а просто от нетърпеливост. Свидеше й се времето, което й отнемаше това – да спори с компютърна програма вместо да гледа през двойния прозорец, докато руините на инките на върха минаваха отдолу, за да се сменят с обгърната в мъгла джунгла, после с лунния пейзаж на изоставените открити рудници в Амазония, запълнени с токсични отпадъци с техните уникални ярки цветове.
Гледката беше страхотна. Но вместо да съзерцава руините на древни и неотдавнашни сривове на общества, тя трябваше да си губи времето в дебати с изкуствено същество.
Все пак това държеше ума й настрана от другите тревоги.
– Плащам членския си влог в клуба на свръхбогатите. Имам пълното право на достъп до тази информация. Към кого трябва да се обърна, за да се добера до нея?
– Правото няма нищо общо с въпросите на чистата власт, мадам. Вашите равни са похарчили повече пари и усилия за придобиване на усъвършенствани криптоии. Както бяхте неведнъж предупредена, някой с техническо хоби може да има достъп до шпионски програми, които са по-добри от мен. Несъмнено някои членове на общността ще засекат запитванията ви. С две думи – не мога да гарантирам, че ви защитавам достатъчно добре, мадам.
Лейси изгледа кръвнишки симулирания слуга. Макар че образът носеше фамилната ливрея и всяка гънка на униформата му изглеждаше като истинска, като цяло чертите му бяха прекалено красиви, за да са реални. А и можеше да гледа направо през проекцията към творбата на Пикасо от кубичния му период, която висеше на отсрещната стена на частния й самолет. Иронията на това припокриване едва не я накара да се усмихне въпреки безсилието и притесненията. Полупрозрачността бе недостатък, характерен за всяко създание, направено изцяло от светлина.
Поне когато се борил с ангела, еврейският патриарх Яков е можел да се надява на решителен резултат. Но при иингелите нямаше нищо, за което да се хванеш. Можеше единствено да продължаваш да настояваш. И се случваше да те оставят да правиш каквото искаш.
– Не ми пука дали някой друг трилионер ме подслушва! – запротестира тя. – Не застрашавам никакви жизнени интереси на кастата!
– Да, така е. – Красивият сияен образ симулира загрижено поклащане на глава. – Трябва ли обаче да ви напомням, че вече търсите помощта на останалите за издирването на сина ви? Не е ли това причината за прибързаното заминаване?
Лейси прехапа устна. Злополуката на Хакер в космоса я бе изтръгнала от високопланинската обсерватория преди първият слънчев лъч да докосне експерименталния телескоп, носещ нейното име. Ама че влудяващ начин да намери най-неподходящия момент! Типично за него! Разбира се, момчето най-вероятно беше добре. По принцип построяваше играчките си добре – усет, наследен от баща му, своеобразна свръхотговорна безотговорност.
Но все пак що за майка щеше да е, ако не зареже всичко и не се втурне към Карибите? Или да не се обърне за помощ и да призове всяка яхта и частен самолет в района да се включат в издирването? Въпреки сгрешената траектория и неизвестната точка на кацане последните накъсани телеметрични данни на Хакер показваха, че топлинният щит е непокътнат и че парашутите са се отворили успешно. Значи най-вероятно сега се носеше из топлите води в малката си капсула, дъвчеше храна от извънредните запаси и ругаеше бавните спасителни операции. И трудността да се намери добра помощ в наши дни.
Лейси пропъди смразяващите кръвта мисли за алтернативата – за онова, което не можеше да назове. И мрачно се вкопчи в спора с изкуственото същество, което – на теория – бе нейна собственост.
– Не ти ли намирисва това, че сателитите на НАСА и Полусферна сигурност получиха нови задачи точно когато можехме да използваме помощта им?
– Намирисва… в смисъл на съмнително ли? Тоест да има някаква хипотетична причина да не искат да ни помогнат? Не мога да проникна в най-строго криптираните правителствени съобщения, мадам. Но моделът кодиран трафик, изглежда, отговаря на искрена загриженост. Явно се е случило нещо неочаквано, някакво събитие, което е привлякло вниманието на най-високо ниво. Няма нищо, което да подсказва за военна, информационна или здравна криза. Тоналността, изглежда, е на трескаво потайно… любопитство.
Иисистентът поклати симулираната си глава.
– Не виждам какво общо може да има това с вашето положение, освен като неприятно съвпадение.
Лейси се изсмя без никаква деликатност.
– Неприятно съвпадение? Не само една от онези проклети спортни ракети се е повредила! Онова надуто леке, издънката на Леонора Смитс, също е изчезнало.
Иисистентът просто стоеше – или сякаш стоеше – и търпеливо я чакаше да заговори по същество.
– Така че може да не става въпрос за инцидент! Искам да разбера дали общността подозира за саботаж. Може би атака на еконенормалниците. Или на Синовете на Смит.
– Основателно подозрение. И, както ви казах, мадам, мога да пусна запитване по нормалните канали до директората на Първото съсловие във Вадуц…
– Добре. Но опитай и по другия начин. Настоявам.
Този път така отсече думите, че холограмата просто се поклони в знак на подчинение.
– А, да видим също дали няма да можем да се възползваме от Седмото съсловие. Големите транспортни фирми имат цепелини, товарни кораби и морски ферми из цяло Карибско море. Могат да бъдат отклонени и включени в издирването.
– Това може да се окаже сложно, мадам. Според правилата на Голямата сделка отделните човешки същества, които са над определен праг на лично богатство, не могат да се намесват в работите на Корпоративното съсловие или да упражняват неоправдано влияние върху ръководството на компании с ограничена отговорност.
– Че кой се намесва? Просто ги моля за услуга, за която би помолил всеки акционер, ако се озове в същата ситуация. Откога да си богат означава, че си гражданин втора ръка!
Лейси стисна зъби, за да не се разкрещи. О, имаше време, не много отдавна, когато купищата пари говореха достатъчно убедително, директно и недвусмислено на всеки борд и не се налагаше да търсиш обиколни пътища. Тя пое дъх и заговори твърдо:
– Знаеш как да го направиш. Прегледай акционерните дружества и отделите им за връзки с обществеността. Подмажи се на Гилдията на търговските мореплаватели. Използвай изтънчените си ИИ номера, свържи се с умниците от юридическия ми отдел и намери начини да накараш корпоративните ресурси да се задействат и да ми помогнат в издирването на момчето ми. И действай веднага.
– Ще бъде изпълнено, мадам – отвърна иивитарът. Образът заотстъпва назад, без да се обръща, като се кланяше и ставаше все по-малък, сякаш се губеше в далечината, докато не изчезна в картината на Пикасо. Поредният от безкрайните оптични трикове, които ИИ продължаваха, за да занимават човешкото внимание. И никой не знаеше защо го правят.
„Ние обаче свикваме. Защото ни забавлява. И защото сякаш ги прави щастливи.
И защото адски добре знаят колко се страхуваме от тях.“
Появи се друг слуга, облечен в същата униформа – синьо и зелено с жълти кантове, само че този път бе жива млада жена, бегълка от Камерун, която Лейси издържаше, откакто се помнеше. Абсолютно вярна (както се потвърждаваше и от позитронно-емисионната томография) на господарката си.
Лейси прие димящата чаша чай и измърмори някаква любезна благодарност. За да не мисли за Хакер, насочи вниманието си в обратната посока, към гигантското съоръжение, построено от парите й в Андите, където астрономите, подобно на членове на някакъв малък монашески орден, приготвяха необичайните си инструменти за приближаващата нощ.
„Типично за времето си може би. Нито една голяма медия не изпрати реален репортер на откриването, а само две камери, които трябваше сами да разопаковаме и активираме, за да могат проклетиите да летят насам-натам и да ни се пречкат, задавайки абсолютно безсъдържателни въпроси.“
Отзивите от новинарските емисии и мрежата не бяха обнадеждаващи. Като се изключат смахнатите на тема наука и феновете на СЕТИ, в тях сякаш имаше повече уморен цинизъм, отколкото възбуда.
„Какъв е смисълът? – с колективна прозявка питаше дестилираният масов глас. – Вече знаем, че там има живот и че обикаля около някои от близките звезди. Планети с гнусна пяна из разни локви. Планети, където бактериите могат криво-ляво да оцеляват сред движещи се дюни. И какво от това? Какво означава това за нас? Щом не можем да стигнем дори до Марс и да посетим тамошните пясъчни гадини?“
Не беше нейна работа да отговаря на подобни подигравки. За целта си имаше професионални рекламни лица и говорители, които оправдаваха по-нататъшното търсене, като носеха вода откъде ли не. За да поддържат надеждата, че някой ден ще зърнем син свят, някаква друга Земя, и това ще вкара малко свежа радост в човечеството. Дотук обаче борбата беше тежка и мъчителна.
Дори сред останалите „строители на катедрали“ от аристокрацията личният проект на Лейси не се ползваше с уважение. Хелена Дюпон-Вонесен и другите водещи трилионери смятаха Далекотърсача за прахосничество при положение че толкова много проблеми на съвремието отчаяно се нуждаеха от внимание. Новите болести, плъзнали по потопените крайбрежия, изискваха създаването на нови институти, които да ги изучават. Врящи градове, където някой разкошен културен център можеше да държи населението ако не щастливо, то поне спокойно. Монументи за умилостивяване на тълпата и осигуряване на безопасност за фамилиите на трилионерите… макар и да не ги правеха популярни. През двайсети век правителствата бяха построили безчет големи университети, библиотеки и изследователски центрове, музеи и стадиони, обсерватории, монументи – и интернет. Сега, затънали в дългове, те бяха оставили тези начинания на мегабогатите, както е било някога в миналото. Традиция, древна като Медичите. Като Адриан и Домициан. Като пирамидите.
Новблес оближ. Ключова част от Голямата сделка, целяща да елиминира класова война, която според компютърните модели щеше да направи 1789 г. да изглежда като невинно забавление. Макар че никой не очакваше Голямата сделка да издържи дълго. Говорещата чрез папагала Хелена като че ли намекваше, че времето изтича. Лейси не беше изненадана.
„Но един съюз с Пророка… с Тенскватава и неговото Движение…
Трябва ли да се стига дотам?“
Не че Лейси изпитваше някаква особена лоялност към Голямата сделка. Или към демокрацията и всичко останало. Ясно беше, че западното Просвещение клони към края си. Някой трябваше да ръководи новата ера, така че защо да не са онези, които са били създавани и отглеждани за управление? По този начин са били нещата при 99 процента от човешките култури в миналото. (Как могат 99 процента да грешат?) А с инерцията на своето движение Тенскватава можеше да изиграе решаваща роля и да даде на общността на богатите повода, от който се нуждаеха.
„Пък и какъв е смисълът да имаш купища пари, ако не можеш да си купиш онова, което ти трябва, когато ти трябва?“
Онова, което тормозеше Лейси, не бе необходимостта от ограничаването и контролирането на демокрацията. Тормозеше я целта на Пророка. Цената, която щеше да поиска за връщането на аристократите на власт. Другото нещо, което също трябваше да се случи с падането на Просвещението.
Стабилност. Решително забавяне на главоломните промени. Отказване.
И Лейси знаеше, че точно тук може да се натъкне на неприятности. Защото сградите и монументите, които тя обичаше да гради и които носеха името й, имаха за цел да разтърсват нещата! Инструменти, средства и институции, които ускоряваха промените.
„И какво? Аз съм съпругата на Джейсън. И майката на Хакер.“
Тази мисъл донесе известно горчиво удовлетворение. И макар сърцето й още да се свиваше от тревога, Лейси почувства по-силна връзка с безпътното си момче, което може би в този момент се носеше като петно пепел в топлото море.
„Никога не съм гледала на нещата от тази гледна точка. Но и аз по свой начин съм също толкова всеотдайна, колкото е той и колкото беше баща му. И аз съм също така жадна за скорост.“
ЕНТРОПИЯ
Друг потенциален път към гибелта е нарочната или случайната злоупотреба с науката.
Да вземем нанотехнологията. Навремето, през 60-те години на 20 век, Ричард Файнман предсказваше, че могат да се постигнат големи неща с помощта на миниатюрното. Мечтатели като Дрекслър, Питърсън и Беър предричаха машини с размерите на молекули, които изграждат съвършени кристали, свръхздрави материали или изключително сложни платки – буквално всичко, което си поискаме – атом по атом.
Днес най-новите компютри, пленати и дизайнерски дроги зависят от подобни инструменти. Също като модерните канализации и системи за рециклиране. Скоро умни наноботи ще пътуват в кръвоносната ни система, ще премахват натрупаната през живота ни шлака и дори ще връщат часовника на годините назад. Някои си представят наномашини, които почистват замърсени водоизточници, възстановяват равновесието в стерилните океански области и изсмукват въглерод от въздуха.
Ами ако тези миниатюрни машини се измъкнат от програмирането си и започнат да се възпроизвеждат извън заводите? Могат ли да се развият и да се адаптират така, че да се възползват от природата? Зловещи фантастични произведения ни предупреждават за репликатори, които изяждат биосферата и побеждават собствените си създатели.
Или тази технология може да бъде покварена, за да се използва за най-древното занимание на човека. Представете си надпревара във въоръжаването между подозрителни държави или глобални синдикати, които се страхуват, че другите разработват тайно нанооръжия. Когато опасността идва в такива малки размери, можем ли да сме сигурни, че ще я забележим?
Рогът на изобилието на Пандора
