Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 57 страниц)
15.
Артефакт
– Има изтичане.
Не точно любимата фраза на астронавтите. Не и в космоса, където безценният въздух може да изтече за секунди. Или по време на навлизането в атмосферата, когато същите газове се превръщат от приятел в огнен враг – изгарящ, изпепеляващ и ревящ от другата страна на крехкия ти топлинен щит, търсещ начин да се добере до теб.
Но не, Джералд знаеше, че Акана Хидеоши има предвид друго изтичане. От онзи вид, който бюрократите вземат още по̀ на сериозно. Лицето на генерал-майора мигаше и се кривеше на плоския екран въпреки сериозните корекции на картината, а пращящите й думи едва се чуваха сред оглушителния рев, докато мъничката капсула връщаше Джералд към дома. Раздразнението й обаче се долавяше напълно отчетливо.
– Някой се е раздрънкал за малката ни находка. Слуховете са плъзнали из всичките десет съсловия. През последния час ми се обадиха петима сенатори, четирима трибуни, десетина новинарски агенции и бог знае колко високопоставени амазонки…
Лицето й на екрана се разми и почти изчезна, когато капсулата се разтресе и обърна заострения си нос за корекция на курса.
– Стеснихме вероятните източници до някое дрънкало… в Маршал, възможен шпионин в… централния компютър на НАСА-Хавана… и онзи турист богаташ, когото дундуркате там горе. Е на това му се вика благодар…
Образът на Акана се разпадна напълно и изчезна в шума, когато капсулата открадна ииресурси от комуникационната система и ги прехвърли към навигацията. Навремето нямаше да има абсолютно никакъв контакт през тази фаза от спускането, когато йонизираните пламъци те заобикалят като ореола на обхванат от праведен гняв светец. Или като нимб на падащ ангел.
Или като звезден пратеник, носещ нещо сияещо и мъчително интересно. Носител на добри вести може би. Или на лоши.
В нарушение на няколко правила той беше извадил Артефакта от контейнера му и го държеше в скута си като дете. От момента, когато люкът се затвори и изолира капсулата му от станцията, и по време на цялата поредица кратки включвания на двигателя, които насочваха спускаемия апарат към дома, той непрекъснато въртеше лъскавия цилиндър в облечените си в ръкавици ръце, оглеждаше го отвсякъде, насочваше към него всичките подсилени сетива, които бяха достъпни на костюма му. Всеки проблясък и всяко мъждукане се записваха – макар че какво ли означаваше всичко това…
Както и да е, изучаването на предмета бе по-добро от алтернативата да слуша скимтенето и воя на свръхнагорещената плазма, която започна да дращи кожата на капсулата. Никога не бе обичал тази част от работата си – да довери живота си на „спускаемия апарат“, раздут от двуметров куб до сегашните си размери и тежащ малко повече от него самия. Астронавтите навремето са се радвали на по-комфортни условия. Но пък и са били смятани за герои.
Изведнъж образът и гласът на генерала се появиха отново.
– … извикаха в Белия дом! И какво мога да им кажа? Че сме записали сто и двайсет неизвестни досега азбуки и системи от символи? И сме зърнали няколко десетки интересни неясни сфери, които биха могли да са други светове? Онези смътни фигури, които се издигат към повърхността и после потъват отново, подобно на загадъчните отговори на някаква игра?
– Ами да, можеш да започнеш с всичко това – отвърна той, макар да знаеше, че думите му няма да стигнат целта си. Единствено намиращ се на земята лазер можеше да пробие йонизираната обвивка. Засега комуникацията беше еднопосочна.
Същото се отнасяше и за Артефакта. Дни наред двамата със Салех го бяха облъчвали с дълги серии „СЕТИ послания“, съставяни от ентусиасти в продължение на шест десетилетия и вариращи от съвсем прости математически импулсни кодове до анимирани презентации хитроумно замислени да представят законите. Законите на физиката и химията. Законите на природата и на човечеството. Обезсърчени от неясния отговор (бъркотия двусмислени символи), бяха продължили с основни обучаващи програми. Като онези, предназначени за деца, които изучават втори език…
… и тогава най-неочаквано дойде заповед Джералд да слезе долу. Да отнесе предмета у дома, за да бъде изучаван в подходящи условия.
Чудесно, направо страхотно. С изключение на допълнителната заповед да се пази пълно мълчание.
– Точно по тази тема са приети международни протоколи – бе възразил Ганеш. – Трябва да има открито споделяне на всички открития, които биха могли да имат нещо общо с живот и разум извън Земята. Такъв е договорът.
На което юристът от НАСА отвърна, че не са длъжни да оповестяват евентуална измама.
А в края на краищата можеше да се окаже именно измама. Членовете на екипа на генерал Хидеоши дори се обзалагаха. Най-големият залог? Че перуанският индустриалец Карлос Вентана, платилият да живее на станцията като гост, може да е внесъл тайно предмета в личния си багаж и по някакъв начин да го е изстрелял в космоса, за да бъде „открит“ от Джералд. Вентана определено имаше достъп до най-добрите дрънкулки на света и беше известен пакостник.
Не. Артефактът не можеше да е бил изстрелян от Вентана. Проблясваше на мониторите за боклук от месеци, орбитата му беше с повече от хиляда километра по-висока и можеше да се достигне единствено от улавящото въже. Фалшификат? Може би. Само че би трябвало да е изведен тайно и незнайно как на тази орбита от някой друг, разполагащ с огромни ресурси. И най-вероятно преди години.
– Направихме симулация с помощта на един от големите ИИ в Плекско – продължи Акана, когато шумът утихна. – Засега обектът показва две особености, които не могат да бъдат възпроизведени с известните ни технологии – липса на конкретен енергиен източник… и онзи многопластов оптичен ефект. Илюзията за безкрайна дълбочина от всяка гледна точка. Ако не беше това…
Гласът й заглъхна за пореден път, когато капсулата на Джералд мина през особено гадната фаза, известна като МДН – максимално динамично натоварване. На дисплея отляво управляващият ИИ нехайно преизчисли ниската, но значителна вероятност от катастрофа. Много, много по-добре беше да си намери нещо, с което да се разсее. С тракащи зъби Джералд даде субвокална команда:
„Музика! Тема, базирана на нещо от Елфман. Свободна импровизация, темпото да отговаря на околните звукови ритми.“
Внезапно гръмнаха духови и ударни инструменти, между които се вплетоха диви извивки на цигулки, заимствани от популярната през 2025 г. тема на композитора от „На Марс искат жени“, но иипреправена в кресчендо, за да отговаря на вибрирането на капсулата. Подобно нещо можеше да се направи само с неколцина човешки композитори. Както и да е, ако ти се налага да живееш известно време в бумтящ барабан…
Музиката му помогна малко и му позволи да отклони вниманието си от горещата плазма на сантиметри от главата му и да го насочи отново към Артефакта. Серия вихрушки сякаш се спускаха в млечните му дълбини, като се припокриваха и разделяха безкрайно в квазифракталната бездна.
Възможно ли бе предметът наистина да е пратеник от някаква извънземна цивилизация? Джералд винаги си беше представял първия контакт по начина, по който го показваха по филмите и виртуалките – странно изглеждащи космически кораби и загадъчни същества, слизащи по рампата… или с не толкова зрелищни, но все пак вълнуващи сигнали на екрана на някой радиотелескоп.
– Всъщност – бе казала Салех – този начин винаги е изглеждал много по-вероятен за повечето от нас.
Когато Джералд и Ганеш я помолиха да обясни, малайзийката остави тялото си да се рее хоризонтално и заговори:
– Преди четирийсетина години физиците Роуз и Райт от Ню Джърси изчислили, че за една високоразвита цивилизация ще е по-евтино да изпраща послания във формата на материални носители, в които е записано огромно количество информация, отколкото да излъчва радиосъобщения към далечни планети.
– Но как е възможно? – възрази Ганеш. – Радиовълните нямат маса. Движат се със скоростта на светлината. А едно материално тяло се нуждае от огромно количество енергия, за да достигне само една десета от тази скорост. И ще му е нужно много повече време, за да достигне целта си.
– Това е от значение само ако времето е проблем. Например ако искаш двупосочен разговор – отвърна Салех. – Но да предположим, че разстоянието изключва подобна възможност. Или просто искате да изпратите много информация в едната посока, като подарък. Тогава посланията в бутилка имат много големи преимущества.
– Какви?
– Например изразходваното общо количество енергия. Докато пътуват през пространството, лъчите се разширяват и сигналите отслабват и стават недоловими, освен ако лъчът не е много мощен и кохерентен. Райт и Роуз изчислили, че за излъчването и на съвсем кратък радиосигнал, който да е достатъчно мощен, за да бъде уловен на разстояние десет хиляди светлинни години, ще е нужна трилион пъти повече енергия, отколкото за изстрелването на същите данни, кодирани в малък снаряд.
– Ако се приеме, че не ти пука кога ще достигне целта си.
– О, материалното послание е по-добро дори по отношение на времето! Вярно, пристига по-късно. Но ако е насочено правилно, за да бъде уловено в съответната звездна система, то може да остане на орбита в продължение на векове и дори хилядолетия, много след като радиосъобщението е минало и заминало. Представете си как подобен пратеник тихо си обикаля и чака деня, в който някой ще мине да види какво има да му каже. Поздрави от далечна раса.
– Имаш предвид сценария със спотайващия се наблюдател – отбеляза Джералд. – Обсъжда се вече близо век. Машини, които чакат някъде на Земята да се развият форми на живот, способни да…
– Не бих нарекла посланика на Райт-Роуз точно „машина“. И „спотайващ се“ има активно, дори донякъде злонамерено значение. В случая става въпрос за съобщение от типа „хей, здрасти!“, записано на мъничко парче материя. Каква неприятност би могло да причини едно толкова пасивно и безобидно нещо?
Чак сега Джералд започна да обмисля обяснението на Салех за предмета в скута му. Инструментите на костюма му не дадоха повече отговори от онези, които бе успял да получи на станцията – спорадични изблици на мистериозни символи. Краткотрайни изображения на загадъчни сфери, намеци за забулени фигури, които понякога приближаваха на групи по две или три само за да избледнеят отново и да се разтворят в мъглата.
И все пак този път имаше известна разлика. Топлина, когато цилиндърът лежеше в скута му, а не на студената лабораторна маса. Още по-интересното бе, че образите сякаш се скупчваха под онази част, която докосваше с ръка. Капсулата се мяташе и тресеше – вече навлизаше в по-плътните слоеве на атмосферата. Той стисна здраво Артефакта…
… и видя нещо като цветни вълни под ръката си. Пулсираха настойчиво, сякаш дърпаха пръстите му и се опитваха да се освободят.
„От какво да се освободят? От хватката ми?
Или да смъкнат ръкавицата?“
Колко дълго се беше взирал, погълнат от шарките, забравил за страх и време? Секунди? Или минути? Една, най-много две… достатъчно, за да мине през най-лошата част от спускането. Страховитото премятане поутихна и Джералд най-сетне отпусна стиснатите си зъби. Флуоресцентните пламъци покрай тесния прозорец отслабнаха…
Водещият парашут се отвори с пукот, последван от рязък тласък, от който ремъците се впиха в тялото му…
… и там, където доскоро имаше обсипана със звезди чернота, а после свирепи пламъци, сега се виждаше синьо небе. И дисплеят за състоянието на системите светеше в оптимистично зелено.
Вниманието му обаче не беше привлечено от тези цветове. Джералд продължаваше да се взира в проблясващото нещо, което бе уловил и измъкнал от дълбините на космоса.
Или той самият беше уловен?
„Реагира на топлина и докосване – отбеляза си Джералд. – Но не по начините, които опитахме в лабораторията. Единственото, което не направихме…“
Притиснал Артефакта между коленете си, той освободи закопчалката на лявата си ръкавица и потръпна от поредното нарушаване на правилата. Онова, което се канеше да направи, не беше кашер. Прекият контакт можеше да доведе до замърсяване. Това винаги бе основна грижа с прибраните от космоса неща.
Освен ако.
Всеки момент щеше да се отвори основният парашут. След това – ако имаше късмет – щеше да се появи самолетът, който да го поеме във въздуха и да го откара към близкия космически център „Марти“ на НАСА в Хавана. А оттам нататък кой знае дали щеше да има друга подобна възможност?
„Това е непрофесионално“ – сгълча го някакъв вътрешен глас, докато Джералд съзерцаваше голата си лява ръка.
„Така е. Но пък не съм се чувствал «професионално» от години.“
Голите пръсти спряха над полупрозрачната повърхност и по нея пробягаха вълни, сякаш предметът се подготвяше за контакта. Каквото и да имаше вътре… то по някакъв начин знаеше. Усещаше близостта на жива плът.
„Ами ако наистина е извънземно? И опасно?“
Неволно си представи издължения овоид, стиснат между бедрата му, като нещо от научната фантастика. Кукувиче яйце. Троянски кон. „Замърсяването“ можеше да действа в двете посоки. Дали нямаше да допусне ужасна грешка, като докосне нещото?
„И ако техниците в Хавана мислят по същия начин, може никога да не се стигне до този опит. Ще го изучават десетилетия наред зад стъклена преграда, без дори да се осмелят на този прост тест.“
Нов рязък тласък разтресе капсулата – основният парашут се освободи от гнездото си, бързо се разтвори и се наклони автоматично, и пое управляването на спускането. Малката капсула започна да се люлее в жив ритъм – още една опасност по-малко по пътя до твърдата земя. Лудите извивки на „На Марс искат жени“ се смениха с по-тържествени, спокойни и поучителни пасажи от композицията „Батман“.
ИИ имаше ли да каже нещо? Нещо за отговорността?
„Добре тогава. Да направим компромис.“
– Акана Хидеоши – каза той и чукна със зъб за ПРЕДАЙ.
След миг тя се появи, този път без смущения, изпълни с холографските си детайли една четвърт от тясното пространство.
– Съжалявам, Джералд. Имаше тревога. Някакво богато леке разбило суборбиталния си фалос наблизо. Наложи се да отклоняваме исканията на адвоката му, на майка му и на цялата аристоменажерия, да зарежем всичко и да тръгнем да търсим някакъв си тип трилионер. – Сви презрително рамене и добави: – Е, виждаме те. Оспреят ще те прибере след…
Акана примигна – най-сетне видя, че Джералд посяга към Артефакта в скута си.
– Спри! Какво… Джералд, недей! Не прави нещо, за което ще…
Той й се усмихна тъжно.
– Генерале, умолявам за пълна карантина. По-добре ми пригответе легло в лабораторията за проби. И извикайте психиатрите.
– Джералд, сложи си ръкавицата! Това е заповед!
Полихромните шарки се завихриха към показалеца му, сякаш жадуваха да го докоснат.
„Или се готвят да се защитят“, неочаквано си помисли той.
„Е, защо да не проверим?“ Обхванат от внезапно желание, Джералд прескочи предпазливото докосване и решително опря цялата си длан върху прохладната заоблена повърхност. И…
„И какво?“
Нямаше внезапно разтърсване, токов удар или някаква друга подобна реакция като в евтините филми. А просто нови светлинни вълнички, не по-зрелищни от онези, получени при хвърляне на камъчета в нефтено петно. И дори те започнаха да се свиват и събират, образувайки граница, очертание с грубите форми на ръката му.
Контурът в никакъв случай не бе съвършен. Всъщност, докато двамата с Акана гледаха, Джералд си даде сметка, че съответствието е дефектно. Някои от пръстите бяха твърде къси. Други два пък се изтеглиха, сякаш бяха от тесто, със сантиметри по-дълги от неговите.
Кокалчетата бяха по-издути. И тогава той осъзна…
„Шест са.
Шест пръста.“
И…
„Ръката е… по-тънка от моята.
Китката също.“
Изтънена китка, преминаваща в тънка подлакътница, която се появи, когато мъглата се разпръсна още и разкри по-големи дълбини. Вместо обемистия жълт костюм, другата ръка като че ли бе в широк бял ръкав.
От повърхността, където се докосваха двете длани, неговата собствена ръка продължаваше нагоре към рамото, докато странното й съответствие се спускаше в ограничения обем на цилиндъра.
„Ограничен?“
Мъглата се разпръсна още и гледната му точка се промени. Изведнъж Джералд вече не гледаше надолу към нещо в скута си. Вместо това сякаш се взираше през леща към друг свят, който по размери не отстъпваше на този – странна, малко зловеща перспектива. Дланта му си оставаше опряна в нарисуваната, другата подлакътница стигаше до лакът със странна става… продължаваше до странно гъвкаво рамо… част от тяло, облечено в проблясваща материя…
… и после – докато затаяваше дъха си – се появи глава, издължена и клиновидна като на кон, само че с очи, насочени напред, над заоблена уста. Имаше дори някакво подобие на усмивка.
Внезапно малката капсула се разтресе – самолетът грабваше парашута. Единствената грижа на Джералд обаче бе да задържи ръката си на място, да не прекъсва контакта с фигурата, която като че ли пристъпи или може би се понесе напред, преполови разстоянието помежду им, доближи извънземната си глава достатъчно, за да надникне навън към него. В погледа на съществото имаше нещо странно познато.
Устата не се раздвижи, но мембраните по бузите го направиха. И онова, което се появи, изненада Джералд повече от всичко.
Не беше звук, а букви. Букви от латинската азбука, издухвани от подобните на хриле отвори, появяващи се като вълни от недоловим звук, трептящи по границата между двата свята – неговия външен и другата вселена вътре в Артефакта. Сякаш полепвайки по вътрешната повърхност на заобления прозорец, те се запремятаха и образуваха една-единствена дума точно до мястото, където едната длан се срещаше с другата.
Поздрав.
Това беше всичко.
И засега бе напълно достатъчно.
Трета част
Хиляда естествени труса
Неслучайно владетелите са издигали големи дворци, седели са на тронове и са се отрупвали с рубини. За това е имало обществена необходимост – не да се потискат масите, а да бъдат впечатлявани и да бъдат карани да се гордеят с културата си, с управлението си и с владетеля си. Така те смятат, че той има правото да ги управлява, и се чувстват добре, вместо да изпитват отвращение към управниците си.
Джордж Лукас, „Ню Йорк Таймс“, 1999
Нагласата за възхищение и едва ли не преклонение пред богатите и силните и за презиране или най-малкото пренебрегване на бедните, макар да е необходима за установяването и запазването на разслоението в обществото и на реда, е в същото време и голямата и най-универсална причина за покваряването на моралните ни чувства.
Адам Смит, „Теория на моралните чувства“, 1759
Хубаво е да си крал.
Мел Брукс, „История на света“, т. II
ВИД
нервни нормалхора +/– градят кариери +/– градят къщи
– цивилизации – семейства… разплодни-разплодни мислят линейно обсебени от време. здрав разум без рима –/–
животните живеят втъкани в пространство-времето –/ не стоят отвън да критикуват като кро-маньонци кро-мутанти – които винаги вият как нещата трябва да са други –/– жадуващи да НАПРАВЯТ нещата различни + и те наричат нас ненормални ?–!
според една теория аутистите са атавизъм – визуално интуитивно реактивни +/– Темпъл казва, че няма нищо лошо в това да си по-близко до майката-кърмилница-природа !/+
неандерталците сигурно са живели като нас + съюзени с коблита по начина, по който хората използват кучета +/!
живеят ли отново +/– в нас? нормалните(мутанти)хора избили горките талци – дали кро-маньонците ще направят същото с нас ?/? като „излекуват аутизма“ + когато природата сякаш казва „правете повече аутисти, не по-малко!“ +?
кой написа основния код, изградил интернетите ?+ изгради софтуерни империи ?+ аспита и гранични състояния… после нормалните се нахвърлиха върху игрите + виртуалните светове + НАШИТЕ светове +/+ и истинските аутисти сме из всички мрежи !/+ излизаме от нашите затвори-коптори-фризьори-фризери-сървъри-спри спри стоп стоп стоп стоп…
електрическо бръмчене. горкамама остави вратата на осветената ми със свещ стая –/– зърнах крушка в коридора +++ петдесет цикъла трептене – (светът трябва да премине на прав ток)… което ме хваща тук в капан…
истинските ми ръце се мятат / истинският глас грачи +++
в „реалния“ свят не мога нищичко + стена и удрям прозореца –/– горкамама трябва да ми отваря насила устата, за да ми даде лекарството, което ми трябва, за да живея +/– докато се гърча и мятам, а тя остарява –/+ горкамама
но мятането на ръце има значение! светове/значения се носят + мой-ии превежда + праща яркопера птица-аватар да се рее из виртграда + без да се страхува от електрокари китари
пекари + грациозност + друго аз, много по-реално от тази непохватна + мятаща се жена-щъркел +!+ но си има цена – черна ледена стена.
– усещам вълнение +++ нещо идва +++
коблитата също са нервни
някои се махат от града
16.
Доброжелателство на непознат
Светът още се тресеше и ремъци се впиваха жестоко в изтормозеното му тяло. Нищо ново. Положението беше едно и също от страшно много време.
Само че сега, докато постепенно идваше в съзнание, Хакер осъзна, че ритъмът на тормоза се е променил. Вместо мъчителните тътнещи удари имаше люлеене, което можеше да ти се стори почти успокояващо, стига да игнорираш болката. Поклащането го връщаше в детството, когато семейството му се спасяваше от цивилизацията на яхтата тримаран: вдигаха твърдото летящо платно през пориви, които биха преобърнали повечето ветроходи.
– Идиоти! – мърмореше баща му всеки път, когато отклоняваше тримарана, за да избегне сблъсък с някой новак, който още не схващаше концепцията за предимство. – Навремето единствените наоколо бяха хора като нас, възпитани за подобни неща. А сега девет милиарда проклети туристи са плъзнали навсякъде и човек не може да намери спокойствие!
– Това е цената на просперитета, скъпи – меко се намесваше майка му. – Поне всички получават достатъчно храна. Вече не се говори за революции.
– Засега. Докато следващият цикъл не ги направи отново радикални. Пък и виж основните резултати от този внезапен просперитет. Всеки е полудял на тема хоби! Всеки иска да е експерт по нещо. Най-добър в нещо! Казвам ти, беше много по-добре, когато хората трябваше да се борят, за да оцеляват.
– С изключение на хората като нас?
– Именно – отговаряше баща му, без да обръща внимание на тона й. – Виж колко далеч трябва да отиваме сега, за да останем сами.
Вярата на стареца в разчитането на самия себе си се простираше и до името, с което бе настоял да кръсти сина си. Хакер също наследи (наред с двайсет милиарда нови долари) тази нагласа. Да прави всичко, но да намери някакво място само за себе си.
„И сега… след петнайсет минути изключително скъпо возене… и бог знае колко загуби на съзнание… ето ме тук. Съвсем сам.
В морето, за пореден път.“
Това беше очевидно, въпреки че ушите му бяха все още запушени и трябваше да положи огромни усилия, за да отвори единия си клепач. Примижа, когато размазаната картина най-сетне се върна, и смътно си даде сметка за куп неща – като факта, че цялата скъпа иилектроника в скъпата му капсула май е умряла. Повреда, за която някой със сигурност щеше да си плати! Това означаваше, че няма как да отговори на първия си въпрос: „Колко време е минало?“
Знаеше, че е много. Прекалено много.
През полуотворените си клепачи видя и кристалните води, обгръщащи мехура на суборбиталната му капсула, която се люлееше и клатушкаше, килната на една страна. „Не би трябвало. Трябва да е изправена… с нос над водата… докато спасителният екип…“
Един поглед наляво обясни доста неща. Океанът заобикаляше фалосообразния му кораб, но част от почернелия топлинен щит се беше закачила за риф от корали, изпъстрени с ярко оцветени риби и полюшващи се водорасли. Недалеч видя парашута, който бе омекотил приводняването. Само че сега, уловен в теченията на океана, той се издуваше и разпускаше ритмично, като клатеше малкото му убежище.
И с всяко подръпване кристалното покритие се приближаваше все повече до назъбения корал. След малко се удари силно в него и Хакер трепна. Не чу удара, естествено, не чу всъщност никакъв звук. Сблъсъкът обаче го накара да политне напред, при което ремъците се впиха в гърдите му и соноимплантът в челюстта му затуптя болезнено.
Успя да разкопчае ремъците, падна върху пулта отляво и изкрещя от болка. Това ужасно спускане щеше да му остави синини за седмици. И въпреки това…
„И въпреки това ще имам чудна история за разказване. Никой няма да може да я надмине!“
Тази мисъл го накара да се почувства мъничко по-добре. Както и другата мисъл, която дойде съвсем неканена и ясно показваше, че явно още е в шок.
„О… и съм жив. Оцелях.“
Взе решение. Може би нямаше да настоява пред съда да отнеме всичко на виновника за това прецакване. Стига, разбира се, спасителните екипи да дойдеха по-бързо.
Хрумна му нещо ужасно.
„Ами ако всички системи са извън строя? Ами ако са повредени маяците и аварийните предаватели?“
Тогава сигурно никой нямаше представа къде се намира.
Кристалният нос отново удари корала и той усети удара чак в костите си. Още един удар и Хакер осъзна жестоката истина. Материалите, проектирани да издържат на динамичното натоварване при изстрелване и приземяване, можеше да не се окажат особено издръжливи на преки удари.
При следващия сблъсък се появи зловеща пукнатина.
Стандартната процедура бе „остани в готовност и чакай екипите“. По дяволите процедурата! Положението бързо се превръщаше в смъртоносен капан.
„По-добре да се разкарам оттук.“
Спусна визьора на шлема си и сграбчи лоста на аварийния люк. „Щом има риф, значи наблизо трябва да има и остров. Може би дори континент. Ще стигна до брега, ще използвам нечий телефон и тежко им на виновниците.“
Само че остров нямаше. Когато излезе на повърхността, не видя нищо освен ужасния риф, в който се разбиваха вълните.
Започна да се бори с коварното течение, като се мъчеше да се отдалечи от заседналата капсула. Прилепващият по тялото му костюм беше здрав, а шлемът му бе изработен от полудишащ гилстъф и можеше да черпи кислород направо от морската вода – скъпа предпазна мярка, предизвикала подигравките на някои от другите ракетчици. А ето че сега технологията не му позволяваше да се задуши, докато течението го теглеше надолу.
Въпреки всичко при това темпо постоянните удари в корала щяха за нула време да го превърнат в хамбургер. Една вълна го издигна достатъчно високо, за да се огледа. Видя океан и още океан. Рифът явно беше някой потънал атол, може би около бивш остров. Сигурно преди няколко десетилетия тук беше имало хора, но надигащите се води ги бяха прогонили и бяха завзели домовете им. Което означаваше, че няма да има лодки. Нито телефон.
Докато пропадаше отново надолу, зърна космическата си капсула, все още само на няколко метра от него, уловена между чука и наковалнята и разбивана на доскоро скъпи парчетии. „Аз съм следващият“ – помисли си Хакер. Коралите сякаш го заобикаляха отвсякъде. И с всяка следваща вълна течението го приближаваше към смъртоносната наковалня.
Обзе го паника, която задръсти всичките му сетива. Хакер се замята и зарита, бореше се с водата като с някакъв личен враг. Напразно. Не можеше да чуе дори собствените си ужасени стонове, макар да знаеше, че раздират гърлото му. Инфразвуковият му имплант в челюстта продължаваше да напомня за себе си с прещраквания, импулси и странни вибрации, сякаш морето бе забелязало незавидното му положение и го наблюдаваше с равнодушен интерес.
„Почва се“ – помисли си той и се извърна: знаеше, че следващата вълна ще го запрати право срещу острите корали.
Внезапно усети рязко сръчкване в гърба.
Изненадващо нежно обаче.
Второ сръчкване, после трето, този път в кръста… и изобщо не приличаше на пробождане. Нещо или някой започна да го избутва от челюстите на коралите. С ужас и в същото време с изумление Хакер се обърна…
… и видя гладко лъскаво същество, което го гледаше с черните си любопитни очи… и отново го сръга с тясната си муцуна.
Хакер изстена от облекчение. Делфин!
Посегна към спасителя си. След миг колебание делфинът му позволи да се хване за гръбната му перка и го понесе надалеч от сигурната гибел.
ИНТЕРЛИДОЛЮДИЯ
И тъй, как да ги запазим лоялни? Какви мерки трябва да вземем, за да сме сигурни, че нашите машини ще ни останат верни?
След като изкуственият интелект стане равностоен на нашия, той няма ли да проектира нов, още по-добър? И после още по-добър – и още, с все по-бързо темпо? Дали в най-лошия случай изкуственият интелект няма да реши да елиминира досадните си създатели, както става в толкова много евтини драми? А в най-добрия няма ли да се чувстваме унизени, че се отнасят към нас с носталгична търпимост? Все едно сме слабоумни старци или домашни любимци?
Решения? Азимов предлага закони на роботиката, които повеляват всеотдайност към човечеството и са вградени толкова дълбоко в самата тъкан на синтетичните умове, че не могат да бъдат премахнати. Но какво се случва със законите, замислени с добри намерения? Нима добрите юристи не ги извъртат така, както си поискат? Писатели като Азимов и Уилямсън предвиждат как свръхразумните машини стават господари на всичко въпреки че са програмирани „да служат на човека“.
Други методи?
1) Как предците ни са опитомили вълците? Ако някое куче убие агне, всичките му роднини бивали унищожавани. Може би да предложим на ИИ някакво изкушение да ни предадат – и да унищожим онези, които се опитат? Не забравяйте, че ИИ ще са по-умни от кучетата! В такъв случай дали да не ги накараме да се съревновават? Да се държат под око?
Опитите и подборът могат да се окажат трудни, след като изкуствените същества получат граждански права. Дали в такъв случай да не допускаме машините да станат прекалено привлекателни, приятелски настроени или съчувствени? Да изискваме всички роботи да се провалят на теста на Тюринг, за да можем винаги да различаваме човека от машината, като елиминираме от самото начало предателите дори когато те плачат (изкуствено)? Или това ще повтори онези закони от миналото, които забранявали робите да се учат да четат?
Не забравяйте, че много компании печелят от създаването на сладки или привлекателни машини. Или да вземем новата тенденция на бракове с роботи. Брокери и дизайнери на ииполовинки ще се борят за своята индустрия, та дори тя да води до срив на раждаемостта. Но това е друга тема.
2) Как да създадем нови и по-умни същества и в същото време да ги запазим лоялни? Човечеството прави това всяко поколение – със собствените си деца!
В такъв случай трябва ли да прегърнем настъпващата ера, като дефинираме умните машини да бъдат човечни? Да им позволим да минат всички тестове на Тюринг и да спечелят симпатиите ни? Да ги пращаме в училищата си, да ги наемаме на работа, да окуражаваме най-умните да се държат едни други под око в името на цивилизацията, която ги приема по начина, по който ние приемаме поколенията умни хлапета – които след това страдат от същото унижение да приемат още по-умните си наследници? Да им дадем неотменен интерес за запазване на едно човечество, което – по дефиниция – включва както плът, така и силиций?
3) Или някаква комбинация? Представете си бъдеще, в което на симбиозата се гледа като на нещо естествено. Нещо толкова лесно, колкото е носенето на дрехи. Вместо да ни изоставят като тъпи предци, защо да не се превърнат в нас? И ние да се превърнем в тях? В безкрайно много фантастични произведения на подобен вид киборги се гледа като на нещо грозно и отвратително. Резултат много по-лош от дрънчащите му съставни части. Но ако това свързване е единственият начин, по който можем да останем в играта?
Защо да приемаме най-лошото? Може ли да се облагодетелстваме (например със способността моментално да обработваме информация), без да губим онова, което смятаме за най-скъпоценно за нас като човешки същества? Плътта. Естетиката. Интуицията. Индивидуалността. Любовта.
Какво ще получат машините от това сливане? Защо да остават свързани с бавни организми, направени от месо? Замислете се. Бозайниците, после приматите и хоминидите в продължение на последните петдесет милиона години са добавяли слоеве към мозъците си, покривайки подобния на риба малък мозък с последователни пластове мозъчна кора. Прибавяли са нови способности, без да изоставят старите. Логиката не елиминира емоцията. Предвиждането не изключва паметта. Новото и старото работят заедно. Представете си да добавим киберпротези към и без това мощните си мозъци, нещо като нео-неокортекс с огромни, способни на мащабиране възможности за изчисляване, преценяване и възприемане, докато органичните части продължават да вършат важните задачи.
С какво би могло да допринесе доброто старо органично човечество? Какво ще кажете за онази област, в която са добри всички нормални хора? Живите същества го правят от половин милиард години, а хората са го овладели до съвършенство.
Искане. Жадуване. Желание.
Дж. Д. Бернал го нарича най-странното нещо на света. Поставяне на цели и амбиции. Непостижими мечти, за чието постигане подлагаме на изпитание възможностите на всяка сила. Именно то ни закара на Луната две поколения преди да разполагаме с необходимите средства. Именно то е построило Вегас. Чистото, неустоимо желание.
Искането е онова, в което сме най-добри! А машините не са способни да го правят. Но с нас, чрез обединяването им с нас, те ще намерят по-силен копнеж от всичко, което може да се задоволи. Нещо повече, ако това е работата, която ни се възлага – да отговаряме за искането, – как бихме могли да възразим?
Именно в тези нужди и стремежи – в техните трепети и мечти – ще разпознаем нашите усъвършенствани потомци. Дори техните новопоявили се възможности да наподобяват възможностите на боговете.
Поколението Блекджек
