Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 30 (всего у книги 57 страниц)
Пък и кой можеше да твърди, че тези извънземни са „над“ препирните и са прекалено зрели, за да спорят! Честно казано, Джералд никога не беше виждал толкова сприхава сбирщина. И то още преди новините за съперничество между сондите пратеници!
Възможно ли бе всичко това да се дължи на погрешно разбрани дефиниции? Например „конкуренция“ можеше да е преведено погрешно. Реши да изясни нещата.
– Моля, обяснете – каза той. Пое дълбоко дъх и продължи: – Щом често спорите като индивиди, как така вашите видове, цивилизации и планети никога не си съперничат и не се карат?
Съществото се замисли и отговори бавно, по начин, който накара Джералд да си помисли за някакъв мъдър стар учител, търпеливо отговарящ на въпрос на бавноразвиващо се дете.
Нашите видове, цивилизации и планети не биха могли да си съперничат. Защото никога не са се срещали.
ТОРАЛИЗАТОР
Добре, след като вече разполагаме с добър предварителен анализ на неотдавнашните микротрусове по целия свят и след като махнахме естествения фон на тектоничната активност и известните източници на причинените от хората шумове, остава серия от загадъчни компактни детонации, като почти всички са в много тесен енергиен обхват.
Нещо повече – макар на пръв поглед микротрусовете да изглеждат пръснати по цялото земно кълбо, вече можем да кажем, че се срещат най-често в определени типове геология! Тинести заливни участъци, утаечни пластове, алувиални равнини, ледникови морени, Антарктическото плато… и, разбира се, океанските басейни. Почти нищо не се случва в големите континентални плочи, гигантските планински масиви или в близост до райони с неотдавнашна вулканична активност като Атлантическия хребет.
Да, това съвпадение трудно може да се отхвърли. Тези събития се случват точно на терени, на които паднал от небето обект може да има някакъв шанс да се приземи, без да се изпари при сблъсъка. Най-вече или във водата, или на места, които някога далеч в миналото са били океанско дъно. Зони, в които оцелелите останки могат да се натрупват в продължение на хиляди или милиони години.
За онези от вас, които току-що се свързват, аз съм Тор Повлов Цепелина, организатор на умна тълпа, разследваща дали трусовете може да са свързани с друг загадъчен феномен – съобщенията на очевидци за внезапно излъчване на странна светлина от каменни или стъклени предмети през последния ден.
Да, зная, че всички се опитваме да не изоставаме от събитията, докато целият свят следи разговора между астронавта Джералд Ливингстън и съществата от Хаванския артефакт. Това може да се окаже най-големият тест на способността ни да разделяме градивно вниманието си и да продължаваме да водим ефективно разследване, като в същото време не се откъсваме от бързо развиващите се новини!
От разговора във Вашингтон току-що стана ясно едно: пратениците от Артефакта не искат човечеството да разговаря с „други“.
И също така е ясно, че всяка тяхна дума ни изпълва с желание да открием и да научим повече за тези различни светещи камъни!
Така стигаме до един очевиден въпрос. Възможно ли е проблясъците и святканията, за които бе съобщено от Мека, Хайдерабад, Стоунхендж, Тайпе, Ла Пас, Гома и Тулуза… да са само върхът на айсберга, показващ наистина огромен брой „други“ извънземни сонди?
Възможно ли е неотдавна засечените загадъчни микротрусове дълбоко под земята да са свързани с всичко това? Дали това не са опити на „други“ артефакти да привлекат вниманието към себе си?
И защо точно сега, след като са прекарали в тинята и наносите хилядолетия или цели ери?
Уф. Защото някак си усещат, че Хаванският артефакт им отмъква целия купон!
Защо не са го направили по-рано? Защото досега им се е струвало, че е по-добре да изчакат! Чрез тези детонации и крещящи проблясъци те вероятно изразходват резервите, благодарение на които са издържали хилядолетия! И сега ги използват, за да имат един последен шанс да…
Момент… момент. Видяхте ли? Тлъстият извънземен представител наистина ли каза онова, което чух?
Насочете вниманието си към конференцията за Артефакта. Вижте думите на Най-стария на големия екран.
Нашите видове, цивилизации и планети не биха могли да си съперничат. Защото никога не са се срещали.
Какво – за Бога, за Небето или за Мрежата – означава това?
44.
Реалност на пластове
Шумния стомах и по-младия Три-тон плуваха малко встрани от Племето. Три-тон мърмореше срещу тъпия съдия, тъпата топка и тъпия капитан на отбора…
# Тъпият Жълт корем трябваше да ме вкара в играта! И да ми даде да стрелям! Щях да направя повече точки!
Шумния стомах вече беше изхвърлил играта от ума си. Глупаво развлечение. Остатък от времето, когато хората живееха в купола и правеха нещата интересни по какви ли не начини, с проблясващи светлини и странни усещания. И вечно се суетяха около бременните женски и молеха мъжките за сперма. По-добри времена.
А сега?
За известно време Племето отново си имаше питомен човек, който да им чисти паразитите, да се оправя с мрежата и да понася шегите им. Само че старейшините решиха, че е дошло време да го върнат горе. Заради здравето му.
Шумния стомах скърбеше.
# Ами МОЕТО здраве? Кой ще ми маха гадините и ще ми почиства раните? Трябваше да го задържим. Той си беше наш!
Двамата излязоха на повърхността да вдишат и доловиха във влажния тропически въздух намек за приближаваща буря, може би късно следобед. Това винаги правеше нещата по-свежи. Дъждът прогонваше донякъде неприятния привкус на метал, пластмаса и човешки лайна, който беше особено силен край брега.
Шумния стомах усети как ръмженето на вътрешностите му резонира в пространството около него – черта, заради която не можеше да се промъква незабелязано и която го беше принудила да се специализира в удрянето вместо в улавянето. Канеше се да продължи с ругаенето – нещо, което младите мъжки често правеха колкото от негодувание, толкова и заради спорта, – когато установи, че Три-тон се е понесъл нанякъде с мощни удари на опашката си и оставя след себе си въртоп мехурчета тип току-що-открих-нещо-интересно.
Шумния стомах веднага го последва, винаги готов да сръчка поредното интересно нещо. Но какво ли щеше да е то? Докато следваше приятеля си, се съсредоточи върху звуците на морето, като движеше чувствителната си челюст наляво и надясно и се мъчеше да разбере какво е накарало Три-тон да се втурне така ненадейно на север.
Както обикновено, имаше много страничен шум – тътенът на прибоя на близкия плаж и трясъкът на разбиващи се вълни в един по-отдалечен риф. Разбира се, чуваха се и дразнещите звуци от човешки мотори, неприятен факт от живота, който си оставаше и денем, и нощем; един или два несъмнено се движеха на висока скорост насам или към купола.
Очевидно Племето щеше да си изгуби любимеца. Както и да е. Но като че ли нищо от това не беше събудило интереса на Три-тон.
Да не би да ставаше дума за храна? Или опасност? Бързото сканиране не откри нищо необичайно сред честотите на рибите – можеше да чуе нагъсто скупчените ята, въртящи се като циклони и заобиколени от ловците, които бързо се стрелкаха напред… и плячката се мяташе в нечия челюст. Гладът му се засили в почти синкопиран ритъм… но не, в тези честоти нямаше нищо, което да развълнува толкова много Три-тон.
Шумния стомах затърси следи в по-долните сложни пластове звук. Пластове, които винаги изпълваха мислите на по-старите делфини – вечно шепнещи и загадъчни, вплитащи се в сънищата. Именно там често можеше да се чуе как огромните китове си говорят със стонове, писъци и песни, които прекосяваха цели океани. Понякога разговорите бяха за храна и чифтосване, естествено. Но също така пластовете предаваха и мудното мърморене на самото море.
А още по-долу, сред стоновете на скърцащата, винаги готова да се разтресе Земя, можеше да се дочуят цвърчащите драскащи коментари на раците, които пълзяха, щъкаха и се завираха навсякъде, щракаха към всичко необичайно и комбинираните им звуци създаваха плътен постоянен фон. Мрачно тракащо бърборене, което сякаш се надигаше направо от вездесъщата тиня.
Именно там Шумния стомах най-сетне го чу. Дърдорене – треперливо и неясно, но настоятелно. И изпълнено с изненада.
# … звездна светлина… понесла се нагоре…
# … много, много странно…
Така си преведе цвърчащо-тракащия звук. Най-сетне настигна Три-тон и бързо влезе в ритъм с приятеля си. Плеснаха с опашки и изскочиха на повърхността да вдишат, после забързаха обратно надолу в съвършен синхрон. Оказа се, че се движат само към най-близкото от многото места, които се държаха по такъв начин.
Най-малко три други се намираха на разстояние в рамките на един ден плуване… и нещо му казваше, че има още много и много, дори отвъд хоризонта.
Плуваха към мястото на не повече от час път от купола. Шумния стомах започна да се тревожи. Дали не беше пропуснал лова? Дали нямаше да се върне при Племето и да намери само рибешки скелети, закачени в мрежата? Дали и двамата не рискуваха да останат гладни заради някакви си РАЧЕШКИ ПРИКАЗКИ? Раци, които бяха мъничко по-умни от камънаците, под които се криеха?
Макар че… ако се случваше на толкова много места… Всъщност май дори китовете бяха забелязали и бяха спрели за момент мудните си дълбоки размишления, подканени от бавно размърдващо се любопитство.
Шумния стомах знаеше, че наближават. Възбудата се беше предала на други звукови пластове, с по-къс обхват и по-умни. Например чуваше пред себе си врещенето на развълнувани перконоги, привлечени от колонията си на близкия остров. Предимно морски лъвове, както и тюлени монаси. После – бързо сканиране на едва доловим сонар, който можеше да означава единствено…
Спря веднага.
Делфини. Цяло стадо афали вече беше пристигнало.
Непознати. Диви и естествени, непроменени и със сигурност подозрителни към клана на Шумния стомах. Към малката му група, белязана от сладката агония на човешката намеса. Понякога другите афали бяха открито враждебни към членовете на Племето и се зъбеха на делфините-които-са-се-променили.
Три-тон обаче продължаваше напред, право към носа на острова – отвесна скала, стърчаща от бурното море. Мястото не беше безопасно и в най-доброто време. Морските лъвове и другите делфини обаче вече се бяха събрали там, въртяха се и бъбреха развълнувано.
Шумния стомах приближи предпазливо.
Този път като че ли нямаше открита враждебност. Три привлекателни женски – две от които разгонени – го изгледаха, когато мина покрай тях. Никой мъжкар от стадото им не ги пазеше. Само по себе си това беше достатъчно странно!
Макар че се изкушаваше да поостане, Шумния стомах забърза след Три-тон към мястото, където китоподобни и перконоги се въртяха нервно от присъствието на другите, изскачаха бързо за глътка въздух и отново се гмуркаха, за да ръчкат нещо в тинята.
На пръв поглед бяха разпилени камънаци и отломки от някакво сравнително скорошно срутване на близката скала, случило се най-вероятно преди ден. Делфините ровеха с острите си муцуни, местеха малки камъни със зъби и избутваха по-големите настрани, сякаш търсеха раци за ядене. Само че не издаваха ловни звуци. В момента ги задвижваше единствено любопитството.
Шумния стомах спря предпазливо до Три-тон. Можеше да се наложи да се защитават – този клан имаше разгонени женски, а и покрай цялото вълнение…
И тогава видя сиянието. Идваше изпод камънаците и осветяваше долната част на издължената муцуна на един делфин. Естествените афали забързаха още повече, а два морски лъва – както и Три-тон – също се включиха. Въпреки опасенията си Шумния стомах също беше заинтригуван и започна да рови и да маха камъни и тиня…
… докато не остана един-единствен голям камък, затиснал светлинния източник. Беше твърде тежък и упорит, за да могат да го избутат. Няколко делфина от другото племе зацвърчаха разочаровано. Шумния стомах последва примера им. Искаше му се да може да уплаши камъка или да го накара да се разпадне на парчета от звуковите трептения, излизащи от челото му.
# Дръпнете се. Дръпнете се веднага.
# Дайте на нас. Ще ви покажем.
Завъртя се изненадано. Не беше доловил приближаването на другите. На своите. Те бяха единствените гласове на Земята, говорещи по този начин.
Беше старият Жълт корем, съпровождан от Сладураната, Бурния измамник и… почти цялото Племе! Явно ги бяха последвали, привлечени от суматохата.
Повечето естествени делфини се дръпнаха и зацвърчаха нервно. По-младите мъжки се втурнаха напред и пратиха силни сонарни лъчи, с които сондираха Шумния стомах и другарите му достатъчно дълбоко, за да разберат какво са закусвали. Личеше си, че перченето им не е подкрепено от истински кураж.
Хапещия небето приближи. Носеше в силната си челюст прът, дълъг колкото самия него. Шумния стомах се зачуди – дали едрият мъжкар го е домъкнал чак от купола? Или го беше намерил някъде наблизо, сред човешките отпадъци, осеяли цялото дъно наоколо?
Така или иначе, неколцина от Племето незабавно се захванаха за работа. Жълтия корем хвана заострения край на пръта и го насочи към една пролука между камъните; странната светлина освети приближаващия метал. Щом пъхнаха пръта под големия камък, Жълтия корем изскочи на повърхността да си поеме дъх. Шумния стомах го последва – изведнъж и той изпита остра нужда от въздух. Вдиша бързо и моментално се гмурна обратно, за да се присъедини към останалите.
Естествените делфини вече цвърчаха оглушително, описваха нервни кръгове и дърдореха суеверно колко шантаво и неправилно било всичко това. Шумния стомах обаче с гордост се присъедини към Три-тон и неколцина от Племето и заедно натиснаха пръта надолу.
Големият камък помръдна, надигна се на една страна и отново падна на мястото си. Опитаха отново от друг ъгъл и пак се провалиха.
А после Бурния измамник и се намести така, че част от пръта, близо до пъхнатия под камъка връх, се озова върху широкия му гръб. Всички останали забиха с опашки и натиснаха другия край с все сили. Бурния измамник изпъшка… и камъкът се преобърна! Повечето естествени делфини побягнаха ужасени, когато светлината засия още по-силно от дупката в тинята.
Членовете на Племето, наред с неколцина от най-храбрите простаци, се събраха около нея, обсипаха мястото с пробни цъкащи звуци и приближиха, за да разгледат.
Нещото отразяваше звука почти по същия начин като огладен речен камък, поочукан от времето, но в същото време се държеше като някои от машините, с които хората в купола осветяваха членовете на Племето по времето, когато Шумния стомах беше малък. И в същото време в него не се долавяше нещо човешко. Светлината не приличаше на нищо, което бяха виждали, нито в природата, нито от инструментите на хората.
Под драскотините и вдлъбнатините мърдаха размазани образи, форми и линии, трептяха, вълнуваха се, не успяваха да придобият ясни очертания и започнаха да избледняват.
Откъм зрителите се разнесе колективна разочарована въздишка. Шумния стомах обаче нямаше намерение да се предава. Приближи се, донякъде изненадан от собствената си инициативност, и насочи фокусиран лъч от чист, изпълнен с мисъл укор към странния камък.
# Какво? Толкова лесно ли се предаваш? Хайде, стига с тоя мързел. Здравата се потрудихме за това. Развесели ни!
Известно време не се случи нищо особено. Едва доловими вълни сиво минаваха по продълговатия предмет, който навремето сигурно е бил гладък като милвано от вълни стъкло. Единият му край изглеждаше мек и порест като гъба, почти трошлив – като кост, от която са изсмукали всички сокове. Пред очите му краят сякаш се разпадна още мъничко, отдавайки част от същността си, за да може останалата част от камъка да стане малко по-ярка.
Шумния стомах усети как един от естествените делфини – женска – се плъзна от лявата му страна. Любопитството й беше не по-малко от неговото. Двамата зачакаха със затаен дъх, докато въздухът им почти не свърши. И тогава…
… камъкът отговори. Този път с вибрации, които накараха повърхността му да потръпне и резонираха в околната вода, оформяйки звуков символ, който Шумния стомах беше пратил преди, превърнат в скулптура от обработен звук.
** … дойдохте?
** … (ВИЕ?!?) дойдохте?
** ???
Не му трябваха думи като „ирония“, за да изтълкува скритото значение на този символ. Подобни човешки термини можеха да бъдат само насочени, при това грубо, в правилната посока.
Както и да е, на делфините не им трябваше да разбират. За всички тях, променени или естествени, простото разбиране можеше да почака. Достатъчно беше онова, което си личеше ясно – че се случва нещо трагично и в същото време смешно. Подобно на барбун, който жално пита дали няма да го пощадят, докато се мята между челюстите.
И затова… те се разсмяха.
ТОРАЛИЗАТОР
Аматучен Барселона засече и прегледа сведения от едно от съсловията.
Оказва се, че държави и консорциуми от цялата планета обръщат внимание на сеизмичните ни корелации. Интересуват се от хипотезата ни, че микротрусовете могат да са дело на „други“ космически сонди – възможни съперници на Хаванския артефакт, пристигнали много по-рано и заровени надълбоко, които сега се опитват да заявят за себе си. Може би в отчаяното си желание да не изпуснат единствения си шанс за установяване на контакт.
Няколко агенции са погледнали сериозно на тази възможност и са изпратили екипи към сеизмичните точки. Повечето от тях са в пластове варовик или пясъчник на стотици и дори хиляди метри дълбочина. Десетки обаче са се оказали близо до повърхността или направо на нея. Скоро се очакват доклади от някои от тези места.
Така че се оказва, че вече сме допринесли с нещо! Някой иска ли…
… О, извинете. Повечето от вас следят предаването от конференцията за Артефакта.
Добре, аз също се насочвам натам. Можем да продължим по-късно с търсещите внимание експлодиращи камъни.
А сега да видим дали астронавтът и неговият контактен екип ще успеят да разгадаят загадката.
45.
Парадокс
Думите на Най-стария оцелял светеха на повърхността на Артефакта, както и по екраните, очилата и лещите на поне четири или пет милиарда земни жители.
Нашите видове, цивилизации и планети не биха могли да си съперничат. Защото никога не са се срещали.
При първото прочитане на съобщението Джералд усети как челюстта му увисва. Нищо не можеше да направи, макар да си даваше сметка, че сигурно изглежда глупаво, зяпнал от изумление.
Виртуалните бележки, бушуващи в периферното му зрение, започнаха да падат като есенни листа и да се разтварят в нищото, след като авторите им изгубиха интерес към тях и се съсредоточиха върху собственото си изумление и объркване.
Всички от двете страни на карантинното стъкло мълчаха. Никой не знаеше какво да каже. Умовете им бяха толкова празни и зашеметени, колкото и умът на Джералд. Чуваше се мъркането на климатичната инсталация… и бръмченето от реещия се във въздуха дисплей, на който все още сияеше заявлението на Най-стария оцелял. Хората от цял свят го четяха отново и отново и се мъчеха да намерят някакъв смисъл в очевидния парадокс.
Внезапно тишината бе нарушена от звъненето на нечий телефон – нагло, настойчиво дрънчене. Джералд щеше да го игнорира наред с всичко друго освен загадъчния отговор на извънземния… ако позвъняването не бе последвано от рязък писък!
Погледна към галерията на съветниците и видя някаква жена на възраст да подскача, да вика и да ридае, стиснала старомодна слушалка. Лейси Доналдсън-Сандър, пишеше на етикета до нея. Една от най-богатите на планетата. Направо не беше на себе си. Професор Ноозон отначало се опита да я утеши, но после явно схвана новината, ухили се и я прегърна. Онези около тях се присъединиха – явно също имаха повод да се радват.
„Е, ако нещо трябва да ни изтръгне от транса, от зашеметения ни когнитивен дисонанс, защо да не е нечий радостен вик?“
Обърна се отново към последното извънземно съобщение и реши, че е лоша идея да губи инициатива. Време беше да е директен. Конкретен. Без заобикалки. Наведе се напред и заговори към Артефакта, спасен от него в космоса преди да полети в земната атмосфера и да се разбие или да изгори.
– Въпрос. Дали сега съществувате като един от изкуствено емулираните обитатели на пробата, изпратена да пропътува светлинни години, за да открие и установи контакт с други видове разумен живот като нас?
Аз съм точно такъв, какъвто ме описвате. И да, това е голяма част от мисията ни.
– Това ли е обичайният метод, по който технологично развитите видове научават един за друг?
Да, това е.
– Предложихте ли ни неведнъж да се присъединим към вашата разнообразна междузвездна общност?
Да. Вие сте добре дошли сред нас.
Бен Фланъри удари отчаяно по масата. Нетърпението надделя над слънчевата му по принцип натура и той се наведе напред и наруши предварително уточнените правила, като викна направо към Артефакта.
– Нас! Нас! Не ни казвате НИЩО за това кои сте! Добре, значи няма война. Страхотно! Но колко разумни раси влизат във вашата федерация? Как се управлява тя? Какви са облагите за членовете? Коя планета е изпратила тази сонда, как е пътувала тя и колко време?… И…
Генадий и Рамеш сграбчиха Бен за раменете и го дръпнаха да си седне на мястото. По очите им обаче си личеше, че напълно споделят мислите му.
– Ох, мамка му – промълви Джералд, когато видя как в Артефакта потичат букви, глифове и идеограми. Този път виковете на Фланъри явно бяха достатъчно силни, за да бъдат регистрирани от превеждащата система. Но пък в края на краищата всички искаха да знаят отговорите на тези въпроси.
Най-стария оцелял завъртя заоблената си фигура да се посъветва с останалите, след което отново се обърна към заобления интерфейс.
Вече отговорихме, че участват деветдесет и две раси.
Управлението е въпрос на гъвкавост и адаптиране към ситуацията, както отбелязахте по-рано.
Джералд беше адски ядосан на Бен. Тези отговори бяха очевидни, излишни или в най-добрия случай маловажни. Целият свят искаше да разбере онази загадъчна забележка за расите, които „никога не са се срещали“. Възможно ли бе преводът да е бил буквален и да има предвид само, че не са се срещали физически и лице в лице? Това обяснение някак не му се виждаше правилно.
Колкото до облагите от членуването, те включват потенциал за неимоверно удължаване на съществуването, далеч повече от нормалното. На практика – вечен живот.
Джералд примигна.
Добре… това последното определено привлече вниманието на всички.
За втори път през последните няколко минути всички в огромната контактна зала и свързаната галерия на съветниците мълчаха. Джералд си представяше как всички по света се умълчават. Нямаше да се учуди, ако в момента планетата се окажеше толкова тиха, колкото е била преди Индустриалната епоха.
„Ами да… всички ще искат да научат повече за това.“
Но подобното на Буда същество просто продължи да отговаря на въпросите на Фланъри по реда, по който бяха зададени.
Колкото до това откъде е тръгнала сондата и как пътува, ще дам думата на Пикиращия рибоубиец, чийто народ създаде и изпрати конкретния контактьор, който виждате пред себе си.
Създанието, което Джералд беше уподобил на прилеп с перки на хеликоптер, измина с подскоци и пърхане късото разстояние до Най-стария оцелял и като гримасничеше и показваше хищните си зъби, приближи два подобни на антени крайника и ги раздалечи отново. Появи се черно петно, което покри цялата лява половина на Артефакта.
Пред човешките зрители се появи планета, която бавно се въртеше. Морета като нефтени петна проблясваха в цветовете на дъгата и миеха подобни на коркови тапи континенти, където зелени ивици минаваха между сиви върхове и кафеникави равнини. Нощната страна бе обсипана с ярко осветени градове, разположени в почти съвършени концентрични кръгове, дръзко игнориращи ограниченията на някаква си география.
Сцената бе хипнотизираща.
В тишината се чу гласът на Рамеш:
– Опитвам се да запиша колкото се може повече звезди, за да установя мястото и времето. Ако тази проклета планета не ми пречеше…
След малко гледната точка се промени и пред очите им се появи голям обект – структура от греди и подпори, вакуумни складове и ярки светлини, всички свързани в орбита около планетата. Съоръжението бе много по-грамадно от всяка космическа станция, която си бе въобразявал Джералд. Камерата прелетя покрай подобни на прилепи създания в надути прозрачни подобни на кълбета скафандри; извънземните наглеждаха някаква производствена линия, на която се виждаха блестящи прозрачни яйца, излизащи едно по едно от окъпана в светлина фабрика.
Картината се увеличи главозамайващо към един от заоблените цилиндри, който имаше някакъв подобен на кутия придатък в единия край. Заедно с другите произведени сонди тази пътуваше по неимоверно дългия конвейер към основата на огромна издължена машина – нещо като оръдие, осъзна Джералд, – която се завъртя към избрана точка в космоса… и изстреля нещо, което проблесна и бързо изчезна в звездната нощ.
След това дългата и тясна артилерийска цев завъртя малко дулото си към друга точка в небето и стреля отново.
Рамеш сподели консенсусното мнение на собствените си съветници и ИИ.
Това е голям ускорител. Според предварителна преценка… може да запрати тези снаряди със скорост около три процента от скоростта на светлината. Впечатляващо, но недостатъчно, за да свърши работа.
Джералд имаше чувството, че времето е ускорено. Возенето по конвейера продължи само няколко секунди, след което той вече гледаше назад, покрай произведения неотдавна Артефакт, към станцията и планетата. Ускорителят трептеше, подготвяйки се да изстреля сондата във великата пустош.
Запленен, Джералд видя как група блестящи неща започват да се събират от различни посоки към мястото, където беше изработен Артефактът. Подобните на прилепи същества също се обърнаха, за да погледнат зад себе си към планетата.
Времето изтичаше. Когато моментът настъпи – дори мъничко преди това, – грамадният индустриален комплекс и най-близката част от атмосферата на планетата сякаш пламнаха и се освободи огромно количество енергия, а гигантското оръдие стреля…
… и само за миг светът на съществата прилепи започна да се смалява, превърна се в ярка искра… и изчезна.
Сега симулираната камера се обърна и показа как кутията в предната част на снаряда се отваря и от нея се развиват някакви жици, които се разпънаха настрани като мрежа.
Ха. Очаквах фотонно платно. Може би издувано от лазерен лъч, изпратен от системата. Това е най-очевидният начин за ускоряване на евтин и ефективен междузвезден кораб. Само че няма никакво платно. И вижте – слънцето, от което се отдалечаваме, като че ли не помага с нищо. Няма никакви тласкащи светлинни лъчи.
Ако се съди по движението на звездите, вече са минали няколко години. Може би десетилетие, а досега няма…
А! Ето го!
Изведнъж звездата сякаш стана многократно по-ярка, макар и със странно променен цвят. Жиците, които досега бяха отпуснати, изведнъж се опънаха. И Джералд усети как скоростта се увеличава!
Добре. Не е лазер, а някакъв лъч от частици. Може би електрони. Или протони. Може би дори тежки йони, насочени така, че да минат точно през жиците и да предадат инерцията си чрез магнитна индукция. Виж ти. Доста по-сложно от светлинно платно, но може да са предпочели жиците и за да се възползват от магнитното поле на галактиката на големи разстояния. Това е един от начините за маневриране…
Всъщност дали не могат да се използват и частиците, които вече са те задминали, когато ги настигнеш…
Някой постави ръка на рамото на Джералд и той едва не подскочи в стола си.
Беше генерал Акана Хидеоши. Даде му знак да стане и да я последва.
– Но…
Изражението й бе непреклонно.
– Шоуто се записва. Ще можеш да го видиш по-късно. Има новини.
Джералд с неохота стана и осъзна, че има належаща нужда да се разтъпче. Внезапно се изпълни с желание да се движи. Въпреки това Артефактът говореше право на космическия пътешественик в него. Трудно му беше да се откъсне.
Двамата отидоха зад паравана в ъгъла на залата, където вече се намираха Емили Тан и Генадий Горосумов.
– Какво има? – попита той, докато се повдигаше на пръсти и се разтъпкваше.
Емили вдигна пръст.
– Първо, потвърдено е – микротрусовете от последния ден са от отдавна паднали на Земята сонди.
– Наистина ли? Вече е потвърдено? Но как биха могли…
Тя посочи екрана. На него се виждаше панорама с хора и роботи, които копаеха калния естуар на някаква река. Друг екран показваше хора, дълбаещи сред канари, паднали съвсем наскоро от отвесна стена утаечни скали. Емили ускори картините, докато четири примера не завършиха по един и същи начин – с ликуващи викове и откриването на нещо, което реагираше на човешко докосване, като изпускаше кратко сияние.
Измъкнати от тиня и отломки или освободени от каменните си затвори, в които бяха прекарали милиони години, находките не бяха гладки и непокътнати като Хаванския артефакт. Но сходството беше очевидно. При два от образците можеше да се види онзи характерен ефект, когато повърхността беше докосната от слънчеви лъчи за първи път… от много време. Сивкави, подобни на облаци вълни. Проблясъци на цветове. Намеци за фигури, които се мъчеха да се оформят.
– Явно детонациите не са били единствено с цел да се привлече вниманието. Някои от сондите са успели да се освободят от пластовете, в които са били уловени, и така откриването им е станало много по-лесно. Разбира се, чист късмет е, че са се намирали близо до повърхността или до ръба на скалата. Огромното мнозинство просто са пръснали парчета от самите себе си напразно, след като са прекарали милиони години в тиня и седименти. Никога няма да можем да намерим повечето останки, колкото и упорито да…
– Кажи му второто – нареди Акана.
– Да, вярно.
Емили тракна със зъб и картините на екраните се смениха. Този път показваха звезди. Джералд за момент си помисли, че отново гледа разказваната от Артефакта история, но се оказа, че греши. Разпозна Скорпион… Южния кръст… Везни… Съзвездия, които се виждаха от Земята. Или сравнително близо до Земята.
– Виждаш ли онова пулсиране? – Емили посочи една „звезда“, която не можеше да е звезда. Беше твърде зелена. И трептеше прекалено ритмично.
– Паралакс? – предположи той.
– Повечето като че ли са съсредоточени във вътрешния астероиден пояс – отвърна Генадий. – Дотук са засечени около двеста. Макар че някои са били забелязани на разстояние трета точка на Лагранж, а няколко – на повърхността на Луната.
– Исусе Христе! Стотици? Кога?
– Всичките през последния час. Броят продължава да расте.
– Но… Но как е възможно да разберат, че е време да започнат да викат, за да ни привлекат вниманието? Да, някои може да са достатъчно близко, за да доловят предаванията на разговора ни с Артефакта. Но чак там? Или дълбоко под земята?
