Текст книги "Битие"

46.
Усмихнато лице

Разбира се, би трябвало да са в състояние да я открият всеки момент. Хората, които я преследваха, със сигурност можеха да се оправят в Мрежата. Нямаше да им е трудно или скъпо да използват софтуерни агенти, разпознаващи поведение и лица, които да прескачат из безбройните миниобективи по всяка врата, трегер и уличен знак в търсене на бедно облечена млада жена с бебе, водена през заможния Пудон от странно момченце.

Още от самото начало очакваше всеки момент да я заловят.

„Само че… какво ще правят, ако ни притиснат на оживена улица? Ще ме отвлекат пред хиляди свидетели ли? Може би именно затова ми позволяват да бягам. Просто изчакват подходящия момент.“

Отначало непрекъснато се озърташе назад и се оглеждаше за преследвачи или подозрително изглеждащи хора… докато момчето не й каза да престане със странно равния си ритмичен глас. Препоръча й да гледа витрините, за да държи лицето си извърнато от пълната с ИИ улица. Беше разумно, но Мей Лин знаеше, че това няма да й помогне задълго.

Във видеодрамите винаги имаше сцени на лудешки гонитби през града. Понякога беглецът биваше преследван от малки роботи, прехвърчащи от стена на стена като насекоми. Или пък от истински насекоми, програмирани да се насочват към миризмата на определен човек. Шпионски спътници и стратоцепелини използваха телескопични камери, за да следят високо отгоре, канални видри шпионираха отдолу и тичаха през отводнителните канали, като подаваха навън муцуни и докладваха за злочестия беглец.

Онова отокуче ей там, което рутинно душеше за незаконна дрога… можеше ли внезапно да се обърне, да я захапе за глезена и да й инжектира упойка с острите си кухи зъби? Наскоро беше гледала подобна сцена в един холо-иинимационен филм. Нямаше предел за измислиците на милионите фантасти, въоръжени с инструменти за триизмерно моделиране, свободно време и параноя в излишък. Пък и технологиите се сменяха толкова бързо, че Мей Лин нямаше представа къде точно минава границата между истината и научната фантастика.

Докато детето уверено я мъкнеше през задните улички, тя непрекъснато се озърташе наляво и надясно, оглеждаше отраженията във витрините, търсеше скрити камери, като внимаваше за всички очи, които можеше да види… и онези, които не можеше.

В началото на преследването си мислеше дали просто да не повика за помощ. Приятната инспектор Ву се беше държала професионално и съчувствено, когато дойде с хората си да я разпита в малкия им дом за Сян Бин и неговия загадъчен светещ камък. Същия камък, който вероятно искаха и преследвачите й.

Обаждането й се струваше добра идея… но Мей Лин осъзна, че няма лесен начин да го направи! Детето беше изхвърлило очилата й (в края на краищата те бяха идентифицирани и можеха да се проследят) малко преди да я задърпа в това лъкатушещо из задните улички бягство, изпълнено с прибежки от един навес на магазин до друг. Нямаше ли други начини да се обади на властите? Не можеше ли просто да спре някой минувач и да го помоли за помощ?

Или – осъзна тя, когато вече бе твърде късно – не можеше ли просто да застане пред първия срещнат светофар или уличен стълб и да каже: „Имам да съобщя нещо, свързано с държавната сигурност“?

Не. Мей Лин не искаше да се озовава между чука и наковалнята. Ами ако всичко това беше някакво съперничество между две фракции на правителството или аристокрацията? Подобни неща се случваха непрекъснато, а когато драконите се бият, по-добре селяните да се скрият.

А детето със странните очи като че ли знаеше много добре как се прави това.

Първо я поведе към задната врата на един туристически ресторант и през обгърнатата в пара и аромати кухня. Повечето готвачи не им обърнаха внимание, макар че един извика някакъв въпрос, когато се втурнаха през някакъв килер, водещ към склад покрай оживена рампа до стълби, които продължиха до импровизиран мост над една алея до следващата пресечка, откъдето забързаха през някаква фабрика, работеща за намиращ се наблизо тематичен парк.

Едно огромно помещение, пълно със заети хора, обърка Мей Лин. Всички работници бяха включени към работни костюми и сякаш играеха пантомима, извършвайки някаква агресивна дейност, която се повтаряше на холоекраните. От движенията им – пресягане, хващане на нещо във въздуха и държане на несъществуващи обекти или необекти – ставаше ясно, че строят нещо. Но какво? Едва когато измина по-голямата част от помещението, бързайки след водача си, хвърли поглед на един голям екран и разбра. „Конструират молекули! Атом по атом.“

Беше чувала за това. Някъде, може би в стъклените кули в града, в стаята на хлапе на бразилски богаташи или в някой африкански университет, имаше нов вид материал или устройство, проектирано от компютър, което можеше да бъде произведено от машина за прототипове, превръщайки въображението в нещо напълно ново. Само че софтуерът не бе в състояние да се справи с всеки дизайнерски проблем. Имаше неща, които и ИИ не можеше да изпълни толкова добре (или евтино), колкото помещение с работещи хора с добро стереозрение и инстинкти за долавяне на форми, формирали се преди милиони години.

Поредният паянтов мост и поредната работилница (този път за пикселизирани шапки, които изобразяваха космически кораби на фона на китайското знаме) и стигнаха до третия етаж, наполовина зает от офиси – адвокат, специалист по зъбни импланти, биоскулптор…

„Избягва всички камери на улицата“ – осъзна тя. Макар че, разбира се, тук също имаше камери, но бяха по-трудни за достъп през Мрежата за външни лица. Според правилата на Голямата сделка дори държавата трябваше да иска разрешение да ги използва, а останалите трябваше да си извадят съдебно разрешение. Подобно нещо можеше да отнеме няколко минути.

Изтичаха по още някакви паянтови стълби и се вмъкнаха в закрита със завеса ниша на магазин за дрехи втора употреба, обслужващ нископлатени работници. Малкият й водач грабна един вързоп и й го показа. Беше облеклото на лицензирана детегледачка, член на гилдията „Грижа за детето“.

„Добър избор. На никой няма да му направи впечатление, че нося малкия Сяо Ен.

Но ако платя за тях дори в брой, касата ще пусне лицето ми в Мрежата и цялото това бягство ще се окаже за нищо.“

Отговорът дойде бързо. Докато тя седеше в един ъгъл и кърмеше бебето, момчето извади някакво малко устройство, сканира с него униформата и сръчно махна няколко скрити прашинки – идентификационните чипове на стоката.

– Всеки може да ги намери – каза то, сякаш правеше заклинание с шепот и мърдане на пръсти, след което върна невидимите прашинки на местата им. – Но не и да ги премери. Съгласувай. Преобразувай.

Мей Лин не беше сигурна, че го разбира, но явно според него кражбата от магазин, смятана уж за невъзможна, изглеждаше съвсем лесна работа.

Момчето отново я погледна за миг и пусна мимолетна усмивка, която изглеждаше измъчена и болезнена, но въпреки това дружелюбна, сякаш самото установяване на подобна връзка изискваше героично усилие от негова страна.

– Майката трябва да се довери на Ма И Мин.

Името можеше да се преведе като „изречено от кон“, където „ма“, или кон, беше традиционен символ на голяма мощ. Шанхайците традиционно харесваха дръзки, агресивни имена и се вярваше, че помагат на носещия ги да стане уверен и изкусен човек. Някой, който изпъква от тълпата и се проявява като герой въпреки несгодите си. На Мей Лин всичко това й се видя иронично.

– Добре… И Мин – отвърна тя. Тази част от името можеше да се преведе като „народът“. И това ли беше ирония?

– Вярвам ти – добави тя и докато изговаряше думите, осъзна, че са истина.

Малкият Сяо Ен не беше доволен, че го откъсва от гърдата си, след като реши, че е нахранен. Въпреки това детето беше добре научено и не вдигна врява, докато му сменяше пелените. След това Мей Лин се вмъкна в съседната ниша, за да облече новите си дрехи. Междувременно И Мин се зае с опърпаните й стари. Но защо? Така и така щяха да ги изоставят.

Сигурна, че няма как нещо да не се оплеска, Мей Лин надникна нервно над завесата, докато се закопчаваше. И естествено, докато излизаше навън в твърдата колосана униформа, един от продавачите я забеляза и тръгна към нея.

– Хей, не ви видях…

Точно в този момент, докато сърцето на Мей Лин биеше бясно, в другия край на магазина се чу трясък. Едър мъж с прегърбени рамене, явно чистачът, отстъпваше от един манекен, като стенеше и използваше парцала си, за да се защити от куклата, която ломотеше, размахваше пластмасовите си ръце и мяташе по него пуловери, акти-панталони и е-чувствителни туники. Всички от персонала забързаха натам… и малкият аутист промърмори:

– Майка си смени дрехите. А сега и лицето.

Задърпа Мей Лин към задната врата, в сляпото местенце между магазина и уличката, и й направи знак да се наведе. Извади нещо като писалка, хвана я с лявата си ръка за врата, задържа главата й с необичайна сила и нанесе бързи щрихи по бузите и челото й. Когато я пусна, Мей Лин въздъхна със смесица от гняв и наранена гордост.

– Как смееш… – започна тя, но млъкна, когато се зърна в огледалото на съблекалнята.

Момчето беше нарисувало само десетина щрихи, които изглеждаха шантаво и клоунски – ако ги гледаш направо. Но кой гледа другите по такъв начин, особено на улицата? Когато Мей Лин отклони съвсем малко поглед, ефектът бе потресаващ. Сега изглеждаше най-малко с двайсет години по-стара, с хлътнали бузи и много по-ниско чело… издадена брадичка, малък нос и очи, които изглеждаха по-събрани.

– Лицевото разпознаване няма да познае. – Момчето кимна одобрително и й протегна ръка. – А сега… към сигурно място за майки.

След още час промъкване из сгради, по мостчета, през складове, работилници и университетски аудитории се озоваха пред място, което Мей Лин винаги си бе мечтала да посети някой ден и да види чудото със собствените си очи.

– Ве… великолепно е – въздъхна тя и премести Сяо Ен така, че и той да може да види. Бебето спря да нервничи и зяпна заедно с нея чудния портал към друг свят, чиито граници бяха единствено тези на въображението.

„Шанхайската вселена на Дисни и Краля на маймуните“ се извисяваше право пред тях, от другата страна на широкия площад. Изкуствената планина беше цялата в пещери с увеселителни влакчета и крепости, с приказни животни и невъзможни джунгли, винаги забулени във великолепни благоуханни мъгли. Тук човек можеше да види фантастични неща, които иначе се срещаха единствено в шантавите нива на виртуалното пространство – при това съвсем истински! Съчетание от приумици и убедителност, постижимо единствено чрез невероятно смесване на изкуство, наука, инженерен гений и астрономически суми.

На преден план, само на сто метра пред тях, се издигаха прочутите гостоприемни порти на блещукащия Виридиум, с гигантски холомеханични символи, които се надуваха и перчеха театрално. Снежанка, Покахонтас и прекрасната принцеса Чанге. Ето го и стария мъдър Сюандзан, придружаван в епичното си пътешествие на запад от пакостливия Джу Бадзие и братята му, трите малки прасенца. Летящ слон с пляскащи уши кръжеше радостно, увлечен в танц с приказен кон-дракон. Отдолу момчето Ма Лиан размахваше магическата си четка и караше най-обикновени рисунки да оживеят!

А всеобщият любимец Сун Вукон, самият Крал на маймуните, си играеше на гоненица с Кинг Конг по една кула, украсена с колкото пъстроцветни, толкова и невъзможно дълги вимпели.

Всички тези познати фигури се бяха подредили по високите бойници. Но най-голямата от всички, централната фигура над портата, беше дружелюбна, с огромни черни уши и обезоръжаваща усмивка, а от двете й страни стояха активни скулптури на мечтателите, които си бяха представили всички тези неща и бяха дарили мечтите си на света – Чичо Уолт и Учения Ву. Двамата – единият облечен в старомоден западен костюм, а другия в роби от династията Мин – сякаш гледаха право към Мей Лин и я приканваха с усмивки и отворени обятия да отиде при тях.

Сяо Ен изгука от удоволствие и краката на Мей Лин сякаш сами я поведоха напред… само че огромният площад от бетон и иридесцентни плочки изглеждаше толкова застрашително открит за погледите на всички… Никое място на Земята не се намираше под наблюдението на повече камери от това.

Само че отново я задърпаха за ръката.

Този път И Мин не си направи труда да говори. Жестовете му бяха недвусмислени. Ако искаха да пресекат, трябваше да го направят бързо. И веднага.

Тревогата й се засили, докато вървяха право към портала. Изведнъж новите й дрехи и ИИ-измамният грим й се сториха абсолютно неадекватни, особено след като наоколо имаше толкова малко хора!

– Къде са всички? – зачуди се тя на глас, най-вече за да чуе как някой изговаря думи. – Вярно, че е работен ден. Но не трябва ли да има повече туристи, деца, гости…

И наистина, на площада имаше само няколкостотин души и от това той изглеждаше зловещ.

– Всички са вътре – обясни И Мин. – Над две трети от всички нормалхора. Дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона очи подават сигнали към дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона мозъчни полукълба, затворени в два пъти по-малко черепи. – Дъхът му свърши и трябваше да млъкне, за да вдиша. – Гледат текосмически камъни, които разтърсват всичко. Всички се интересуват от вечния живот. Дори коблитата искат да знаят.

Мей Лин схвана само част от думите му, но обяснението беше достатъчно. Целият – или почти целият – свят гледаше като омагьосан онова, което ставаше в Америка. Разговора с извънземните от Артефакта. Случваше се събитие, спечелило жадния интерес на целия свят – и то може би дори беше чудесно. На Мей Лин обаче й се искаше онзи Артефакт никога да не бе откриван и Сян Бин да беше оставил собственото си откритие на дъното на тинестия естуар.

– Толкова много камъни от каменисто небе – напевно каза момчето. Като че ли всеки път се опитваше да експериментира с различни рими, ритми и мелодии. Това сигурно бе един от онези непоносимо силни импулси, които предизвикваха заболяването у толкова много млади хора. Само че сега момчето изглеждаше тъжно и като че ли съчувстваше на изгубените минерални пратеници повече, отколкото щеше да им съчувства, ако бяха от плът и кръв.

– Погребаните в морето не могат да виждат! Хиляди, затрупани в земята, се опитват да извикат! Още повече в космоса едва проблясват. Други, затворени в подземия и гробове, се надяват на спасение. Толкова са тъжни. Толкова отчаяни! Но сами са избрали съдбата си. И сега вече е късно.

И Мин изглеждаше искрено развълнуван от тази трагедия.

– Чакай малко! – Мей Лин рязко спря. – Да изясним нещо. Да не искаш да кажеш, че има много светещи и говорещи камъни?

Сърцето й се изпълни с надежда. Ако това бе истина, може би никой вече нямаше така отчаяно да се опитва да открие съпруга й.

– Да. Много-бройни и без-бройни… Светло-блестящи и ярко-искрящи… Камъни-кристали, красиви опали… – Задърпа я и заподскача радостно пред нея. – Но само двойката говори!

„Само два говорят? – зачуди се Мей Лин, докато бързаше след него. – Онзи във Вашингтон… и на Бин? В такъв случай могъщите хора ще продължават да го издирват. Или ще използват мен, за да го намерят. Или пък ще го заплашат или уговорят да се предаде.

Но… откъде И Мин знае всичко това?“

Изпищяха спирачки. Озъртане през рамо потвърди най-лошите й страхове. Няколко черни микробуса се бяха появили на площада и бяха спрели до пешеходните бариери. От тях се изсипваха мъже. Един от тях я посочи и всички бързо закрачиха право към нея.

Вече нямаше смисъл да се преструва, че е детегледачка, разхождаща две деца в парка, така че заедно с И Мин почти затича към входа. „Какво ще правим, когато стигнем там?“ – запита се тя.

Въпреки малобройните посетители опашката за билети беше твърде дълга. Дори да можеше да си позволи скъпата такса, мъжете щяха да я настигнат много преди да успее да плати. Разбира се, стига охраната на комплекса да не я спреше, ако преследвачите й се развикаха. В края на краищата те трябваше да са от някаква държавна агенция. Как иначе биха могли да се държат така посред бял ден? И то в Китай?

Или пък бяха отчаяни и готови да блъфират, да се престорят, че са държавни служители.

И Мин я поведе покрай будката за билети право към широкия виридиумен портал, точно под сянката на учения Ву Ченген, написал класическата национална приключенска история „Пътуване към Запада“. Макар да бяха минали пет столетия, по култура и въздействие творбата по нищо не отстъпваше на по-късните истории за говорещи патици, кучета и мишки.

Момчето внезапно спря, обърна се и се втурна към добре облечена двойка, която тъкмо излизаше от парка с момиченце, което носеше симпатичен, макар и малко ретро изглеждащ копринен костюм, копиран от класиката „Луната моряк“. Устата й беше изцапана – смучеше врата на жертва сладкиш от специалното увеселение „Вампири до втръсване“.

Очевидно уморено и разглезено в епоха, която предпочиташе момичетата пред момчетата, детето зяпна подозрително, със захарна „кръв“, стичаща се по брадичката му, как И Мин се тропоса пред семейството, като бъбреше дружелюбно. Думите му изглеждаха абсолютно безсмислени, поне за Мей Лин и родителите. За момент обаче изненадата им бе толкова голяма, че му позволиха да хване ръцете им и да ги потупа, докато продължаваше да дърдори.

Момичето първо дойде на себе си, изръмжа му и му показа червените си зъби.

„Какво прави той? – зачуди се Мей Лин. – Да не би да е решил, че положението е безнадеждно? Нима е решил да ме изостави тук и да си избере някой друг, когото да развежда из града?“

Преследвачите вече бяха по средата на площада. Мей Лин започна да се оглежда за пътища за бягство. Не виждаше нищо обещаващо, особено както беше с бебето. Може би надолу по ескалатора към станцията на метрото…

Двамата туристи рязко дръпнаха ръцете си и бащата, подбуден от писъците на момичето, избута И Мин, който просто се разсмя, завъртя се три пъти и изтича обратно при Мей Лин.

– Майко. Ръка.

Докато богатото семейство се отдалечаваше забързано, момчето започна да драска по китката на Мей Лин със същата писалка, с която бе изрисувало лицето й преди половин час. Отначало не се виждаше някакъв мотив, просто бърза серия точки, които малко щипеха и боляха. Всички точици попадаха в квадрат със страни около три сантиметра.

„О, нима е възможно? – изуми се тя. – Нима човек е в състояние да направи това?“

Мъжете вече бяха съвсем близо И Мин пусна ръката й и започна да рисува по своята китка. Дясната – Мей Лин едва сега си даде сметка, че момчето е левичар. Спомняше си, че е чувала някъде, че тази черта се среща по-често при аутистите. Същото можеше да се каже и за неравните зъби, кожата и странната походка. Макар че те вече не й се струваха смущаващи или отблъскващи.

„Виждала съм и по-лоши неща в старческия дом.“

– По-добре да… – почна тя, въпреки че се съмняваше, че това ще проработи.

– Да, майко, сега.

Обърнаха се и тръгнаха колкото се може по-бързо и същевременно небрежно, сякаш бяха детегледачка с дете и бебе, към портала, който автоматично проверяваше за билети. Билети във формата на временни кодирани татуировки.

Мей Лин се погрижи лявата й ръка да е открита, макар че така и не видя сканиращия лъч. За нейна огромна изненада не се появи никаква охрана или роботи. Вместо това прозвуча глас, идващ сякаш от Рая:

– Добре дошли отново, госпожо Чу и скъпа малка Луи. Не ви отне много време да се преоблечете и да се върнете от хотела си. Разбира се, ВИП пропускът ви още е валиден. Робофайтонът ви очаква на Авенюто на пандите, от ваше ляво. Ако господин Чу дойде по-късно, с най-голямо удоволствие и по възможно най-бързия начин ще го доведем при вас.

Двамата с И Мин забързано прекосиха границата, отбелязана от плочки, светещи в имперско жълто. Имаха почти цяла комфортна минута преднина преди преследвачите им да стигнат до охраната. Там едрите мъже спряха и загледаха ядосано след тях: знаеха, че е безполезно да се мъчат да влязат без пропуск, още повече и въоръжени. Подобен опит най-вероятно щеше да вдигне по тревога скрита охрана, с която едва ли биха могли да се справят. Поне не и без куп разрешителни, подписани от няколко съдилища и от много влиятелни хора. А дори и това можеше да не помогне.

Мей Лин изпита огромно задоволство, когато погледна през рамо отчаяните им физиономии, след което насочи вниманието си в другата посока, към каскадата чудеса. Пред тях имаше цял булевард с магазинчета, въртележки и приличащи на живи същества роботи, които се покланяха или танцуваха от удоволствие, когато погледнеш към тях. Малкият Сяо Ен моментално бе очарован, тя също. А И Мин все клатеше глава и мърмореше нещо от рода на: „Коблита… навсякъде коблита.“

Е, както и да е. Това определено беше много по-добро от носенето на някакви си очила, които просто рисуваха измислени нива върху обикновените градски улици. Дори най-новите игри с пълно потапяне в обстановката не можеха да се сравняват с чудесата пред нея. В това омагьосано място, където всяко цвете изглеждаше десет пъти по-голямо от нормалните си размери и дори градският смог се губеше сред ароматните мъгли, всички неприятни страни на реалния живот сякаш изчезваха и това се отнасяше дори за камъчетата, в които човек можеше да се препъне. И в същото време всичко около нея беше пропито с реалност. Направо един нов свят!

„При това с ВИП пропуск?“ Мей Лин се зачуди какво означава това. Стомахът й изръмжа – не беше хапвала нищо от сутринта. Е, надяваше се, че пропускът ще й свърши добра работа.

Тръгна след странния си млад водач през портала на чудесата – под грейналата доброжелателна усмивка на Мики Мао.

НЕЩА, ВЗЕМАНИ ЗА ДАДЕНОСТ

Ама че УНЕС.

Видяхте ли колко бързо се постига консенсус в Мрежата за прякорите на всеки един от деветдесет и двамата пришълци от Артефакта? Някои груби, други почтителни, като Дългия зъб, Кали и Голямата сепийка?

Не закъсня и дългият списък с въпроси към извънземните ни гости, изсипани от световната публика, жадуваща да задоволи безбройните си стремежи.

И – уау, не е ли странно, че почти всички тези въпроси се основават на две клишета? На страх или на копнеж?

Първото малко поотслабна, щом научихме, че извънземните нямат физическа сила и говорят доброжелателни неща. Така че сега повечето въпроси се отнасят за желанието ни да научим разни неща от нашите посетители, които според общоприетото мнение са мотивирани от алтруизъм.

Всъщност през последния век повечето от онези, които претърсваха небето, приемаха това за даденост. Как може някой да се развие истински, без да се откаже от егоизма си и да предпочете пълната щедрост? Но дали това схващане не е шовинистично и типично човешко?

Що за морални системи можем да очакваме, ако лъвовете бяха станали разумни? Или самотните и подозрителни тигри? Мечките са всеядни като нас, но навикът на мъжките да убиват малките изглежда дълбоко вкоренен. Сигурно мечешките моралисти по-късно ще гледат на тази вродена тенденция като на противен грях и ще се опитат да го изкоренят, проповядвайки въздържание. Или пък ще го обяснят и канонизират, ще създадат великолепна литература, която да рисува и оправдава своеобразната красота на навика по същия начин, по който и ние възпяваме много от собствените си натоварени с емоции характерни особености. Всеки, който се съмнява, че нетолерантните и дори убийствени навици могат да бъдат възпявани, да бъде така добър да се запознае с религиозните ритуали на древните ацтеки и детските жертвоприношения на картагенците. Щом ние можем да обясняваме и дори да възхваляваме бруталните поведения, дали високоразвитите извънземни също не са способни на подобни постижения на умствено жонгльорство? Особено ако еволюцията им ги е предразположила към това?

И въпреки всичко, макар че като цяло чистият алтруизъм отсъства в природата, това само по себе си не го прави нещо неуместно.

Теорията ни учи, че когато системите станат по-сложни, се появяват нови форми на порядък. Може би не е случайно, че най-сложното общество, създадено от най-сложния вид на Земята, е превърнало алтруизма от рядък феномен в идеал, към който трябва да се стремим.

И още нещо: уау, не е ли странно, че сега се съдим така сурово, основавайки се именно на тези нови и по-високи стандарти?

А ако екстраполираме едни по-високи нива на алтруизъм от нашите, дали няма да получим същества, които са по-развити от нас самите?