Текст книги "Битие"

49.
Вкиснати разказвачи

За Пен Сян Бин това бяха напрегнати часове.

Всички от малкия изследователски екип изглеждаха на тръни. Същото се отнасяше и за света, откакто десет милиарда души най-сетне чуха цялата история, разказана от извънземните същества във Вашингтон. Евтината им реклама, призоваваща неколцина индивиди да се „присъединят“ към тях в безкрайно междузвездно пътешествие. Не лично, разбира се – не като органични същества, а като софтуерни копия, запратени в безбрежния космос в милиони мънички съдове, изградени от кристал и мисли.

Естествено, добавиха извънземните, за целта трябвало да се мобилизират всички ресурси на една индустриална цивилизация, при това възможно най-бързо, за да бъдат изработени достатъчно спасителни капсули. Защото на човечеството вероятно не му оставало още много.

В смисъл – време.

Тази втора част от посланието им, предадена почти между другото, удари най-тежко света и предизвика вълни от бунтове и самоубийства по цялата планета.

– И все пак се питам – замислено рече пулупауанският асистент Пол Менелауа – дали предупреждението им наистина е толкова лошо?

– Какво искате да кажете, Пол? – попита Ян Шенсю, възрастният учен от Пекин.

– Искам да кажа, че това насочи вниманието на всички към много проблеми, които досега хората просто загърбваха или не обсъждаха напълно сериозно. Може би предупреждението ще има някакъв положителен ефект и ще накара човечеството да действа като по време на криза. Да поеме сериозно отговорностите си! Да ни изпълни с решимост най-сетне да пораснем. Да запретнем ръкави и да се съсредоточим върху решаването на…

Ана Аройо го прекъсна с презрително изсумтяване.

– Имате ли представа какво означава това? Разкриване и преодоляване на хиляди различни капани и пречки от дългия списък катастрофи, които в крайна сметка са сполетели всички други разумни раси в космоса? Всички! Гледахте предаванията. Създанията от Хаванския артефакт твърдят, че е невъзможно.

– Да, но дали това изобщо може да се нарече логично? Искам да кажа, всяка от цивилизациите им е съществувала, когато е изстреляла своята вълна… – Пол млъкна и поклати глава. Всички бяха видели какво се бе случило със света на приличащите на хеликоптери извънземни, докато бяха заети да изстрелват своите сонди бутилки. Всеки човек на Земята знаеше, че това не е щастлив край и че Хаванският артефакт е бил изстрелян, за да се размине на косъм с ядрен холокост.

През седмиците след предаването на тази сцена оптични и радиотелескопи се насочиха към въпросната планета. Досега не бяха засекли нищо, дори статичен шум, който би могъл да е от някаква скромна индустрия… макар че бързо се проектираха и създаваха нови сензори и космически инструменти, които да се вглеждат още по-отблизо.

– Оцеляването като техническа цивилизация е като прекосяването на огромно минно поле – продължи Ана. – Дебнат ни твърде много грешки и капани, водещи до отклонения или неизбежни пътища към самоунищожение. Те твърдят, че е невероятна рядкост високоразвита култура да просъществува повече от няколко хилядолетия. Само колкото да се научат да създават тези неща – тя посочи камъка свят – и да изстрелят още копия на верижното писмо!

„Е – помисли Бин, – дори хиляда години няма да е зле. Ние имаме високи технологии само от около век, а като че ли вече успяхме да направим достатъчно пакости с тяхна помощ.“

Ана поклати глава. Гласът й бе примирен и безпристрастен.

– Ако положението е безнадеждно, може би трябва да приемем предложението им. Да им позволим да ни научат как да произвеждаме милиони кристални спасителни капсули, всяка от които да понесе някой от нас на комфортно пътешествие сред звездите.

След дългото си мълчание Бин най-сетне се осмели да се обади.

– Куриерът на предпазливостта, пратеникът от нашия камък-свят, твърди, че извънземните във Вашингтон са лъжци.

– Именно! – озъби се Пол и подръпна аниматронното си разпятие. Напоследък беше все по-склонен да се държи с Бин като с член на екипа и дори регистрираше присъствието му с отсечено кимане от време на време. – Те може и да не ни казват истината. Може би искат да ни тласнат към отчаяние и самоунищожение – именно към сценария, за който ни предупреждава нашият пратеник.

Ян Шенсю се съгласи и премина от разговорния китайски, който използваха всички, на английски.

– Това е по-важно от личните ни цели. Трябва да съберем тези ужасяващи камъни. Да ги накараме да спорят помежду си, пред целия свят!

Всички се обърнаха към анамския керамичен магнат д-р Нгуен, който от няколко дни беше замислен и мълчалив. Той опря лакти на масата, сплете пръсти и поклати глава.

– Аз съм отговорен пред консорциум – почна той, като върна разговора на безупречен мандарин, със съвсем лек меконгски акцент, останал от детството му. – Инструкциите ми бяха да науча историята на този камък и да определя дали той се различава по някакъв начин от Хаванския артефакт. Ние постигнахме това. За съжаление, вторият задължителен приоритет беше абсолютно ясен – да издиря изгодни технологии, едва ли не на всяка цена. Чрез разпит или дисекция. И да използвам подобни методи, за да разбера дали няма скрита информация, която нещото не споделя с нас.

Пол Менелауа кимна, беше се навъсил.

– Думата „изгодни“… – запротестира Ана. – Тя предполага, че можем да научим нещо, което изследователите от Вашингтон не знаят – технологии, които ще дадат преднина на нашия консорциум. Но ние вече видяхме, че обектите са сходни. Нещо повече, цялата предпоставка на историята, разказана от създанията симулации в Хаванския артефакт… целият им разказ… се върти около обещанието, че ще дадат на човечеството всички средства, необходими за произвеждането на още такива камъни. Това е причината да изминат толкова много светлинни години! Какъв мотив биха имали да пазят тайни? Това със сигурност означава, че няма да постигнем нищо, ако раздробим…

– Не е задължително – възрази Пол. – Ако Куриерът е прав, те може да имат тайни цели. В такъв случай ще спестят много неща. Наистина, ще научат човечеството как да произвежда кристални копия. Но какво предлагат те всъщност? Тези пратеници изобщо не изглеждат много по-развити от нас със сегашните ни способности. Вече видяхме как работят техните ИИ и симулационните им технологии и вероятно бихме могли да копираме всичко, освен ускорителните им лазери, без никаква помощ. За трийсетина години, ако не и по-малко. Не, онова, което трябва да ни тревожи, е възможността зад всичко, което ни казват, да се крият много повече неща. Но тъй като Хаванският артефакт е известен на всички и е в ръцете на публиката, той никога няма да бъде подложен на сурово изследване.

– Но ние можем да разрежем нашия камък, защото не сме отговорни пред широката публика, така ли? – Гласът на Ана трепна от изумление. – Чувате ли се какво говорите? Ако Куриерът ни казва истината, само той може да изобличи лъжата на другите! И в същото време, защото му вярваме и имаме възможност да работим тайно, ние ще започнем да го режем с триони и да го дупчим с бормашини?!

– Вижте, исках само да кажа…

Тя се обърна.

– Вие, Сян Бин, преди няколко дни казахте, че някоя тайна група или групи могат вече да притежават едно или повече от тези неща. Или непокътнато, или частично работещ фрагмент. И че биха могли също да са чули някакъв вариант на историята, разказана от Хаванския артефакт…

– Надявам се да няма други тайно пазени камъни – намеси се Пол. – Не мога да си помисля за по-лошо престъпление от това егоистични хора да са се вкопчили през цялото това време в подобна загадъчна находка, без да споделят предупрежденията й със света.

– Може би по-доброто решение е да не се казва на света. По-милостиво и по-мъдро – обади се Ян Шенсю. – По-добре хората да продължат да живеят в блажено невежество, ако всички опити така или иначе са безполезни. Ако човечеството просто е обречено на окончателна гибел.

Пол Манелауа стовари юмрук върху масата. Разпятието му се загърчи в такт с вибрациите.

– Не мога да приема това! Все пак можем да действаме, за да се спасим. Хаванските извънземни лъжат! Онзи камък трябва да бъде подложен на дисекция, а не този.

Мълчанието се проточи. Ян Шенсю, изглежда, не беше сигурен дали да разтълкува виковете на Пол като проява на неуважение, или просто като проява на културни и личностни разлики. Накрая ученият сви рамене и предложи:

– Ако нямате нищо против, да се върнем на темата.

– Именно – каза Ана. – Съмнявам се, че някоя група би държала активен камък в тайна от чист алтруизъм. Хората обикновено търсят предимства. И в същото време си мислят, че действат, водени от най-добри намерения, за доброто на всички. – Говореше иронично, като гледаше д-р Нгуен. – Но това е проблемът с хипотезата на Сян Бин. Ако някоя друга група вече разполага с такъв камък, няма ли вече да сме видели нови технологии, подобни на… подобни на…

Гласът й замря, сякаш изведнъж си даде сметка какво би трябвало да каже след това.

Пол завърши вместо нея:

– Подобни на напредъка, на който всички сме свидетели през последния век в индустрията на игрите и забавленията ли? Както казах, ние вече бързо вървим натам. По дяволите, дори военният хардуер не се развива с темповете на симулационните технологии на Холивуд. Методи за визуализация, реалистични аватари ииндроиди, които минават тестове на Тюринг…

– Всичко това може да е просто инкрементален прогрес, задвижван от пазара, от попкултурата и от човешката изобретателност – посочи д-р Нгуен. – Кажете честно, можете ли да посочите едно-единствено постижение, което не върви непосредствено по петите на други в една бърза, но естествена поредица от изобретателност и стремеж към нещо ново? Не е ли досадно клише да приписваме собствените си хитроумни открития на намеса отгоре, като твърденията, че древните пирамиди са можели да бъдат построени единствено от извънземни? Трябва ли да се върнем към онези зловещи сценарии за тайни лаборатории, в които пълчища безлики специалисти анализират извънземни трупове и летящи чинии, без да казват нищо на гражданите? Мислех си, че сме надскочили подобни глупости.

Всички се взираха в лидера си и Бин усещаше, че всички си мислят едно и също.

„Нима ние тук не правим именно това?

Пък и – добави мислено той, – ако някой знае нещо за някакъв друг, пазен в тайна камък, то това със сигурност е той.“

– Но, разбира се – продължи д-р Нгуен и разпери ръце с мека усмивка, – според хипотезата на Сян Бин ние би трябвало да се вгледаме внимателно в онези, които се облагодетелстват най-много от подобни технологии. Магнатите от Боливуд. Собствениците на „Приказен свят“ и „Нашата вселена“. „Ей Айс Хевит“ и „Фабрик Заир“.

Бин изпита задоволство, че едно от предположенията му е определено като „хипотеза“. Знаеше, че неговата гуанси, или репутация, се е издигнала в последно време. Въпреки това изпитваше безпокойство от посоката, в която вървеше всичко това.

– Но това прави целта ни тук още по-належаща – продължи Нгуен. – Ако съществуват групи, които вече притежават това преимущество, тоест достъпа до извънземни технологии, то те могат да предприемат отчаяни стъпки, за да не допуснат международната комисия да продължи да изучава Хаванския артефакт. Даже нещо по-лошо: не знаем колко време ще можем да запазим нашата собствена тайна. Почти всичко, което правим, всяко кодиране и всички стени, които използваме, могат да бъдат разбити от онези, които вече разполагат с тези методи. Не. Единственият ни безопасен курс е да ги настигнем, като измъкнем колкото се може повече от този камък-свят, при това възможно най-бързо.

Докато следеше как Нгуен навързва логическите си построения, а другите кимат в знак на съгласие, Бин осъзна нещо. „Той използва аргументите си, за да подкрепи решение, което вече е взето на много по-високо ниво.“

Ян Шенсю направи един последен опит.

– Дори преди да не е имало такива пазени в тайна камъни, вече по цял свят се откриват парчета и фрагменти от тях. Пратеници, които привлякоха вниманието към себе си, като жертваха части от самите себе си.

– Но вие видяхте отчетите – отвърна Ана. – Повечето от тях са твърде повредени, за да предложат нещо смислено.

– Засега. Минаха обаче само няколко седмици. И не забравяйте сигналите, които бяха засечени в космоса! Те несъмнено идват от други камъни, които привличат вниманието ни към себе си. Те ще са непокътнати и със сигурност…

– … не могат да бъдат достигнати от никого поне в близките две-три години – прекъсна го отново Ана, при което Бин се намръщи неодобрително. – Толкова време ще ни е необходимо да задействаме космическите програми и да изпратим автоматични, а след това и пилотирани мисии, та дори подготовката да се проведе с главоломна скорост.

– Именно! – възкликна Пол. – Сега тези неща са рядкост. След няколко години могат да се окажат многобройни като обикновените камъни! Онези, които разполагат с предимство, със сигурност ще действат преди това да се случи.

И примигна, сякаш не беше сигурен чия страна в спора всъщност е подкрепил.

– Нищо от това не променя същността на нашата задача – отбеляза решително д-р Нгуен. – Сян Бин, искам да започнете да питате Куриера неща, които могат да са ни от полза. Край на историите и носталгичните образи от родния му свят. И на отричанията на твърденията на камъка от Вашингтон. Нуждаем се от технологии и методологии, при това колкото се може по-бързо и по-практично. Дайте му ясно да разбере колко много зависи от…

И млъкна, защото на десет метра от тях, в другия край на просторната зала, се отвори врата. В същия миг над масата се спусна завеса с безброй проблясващи искри, които не позволяваха на новодошлия да види камъка-свят.

Жалко, че завесата изпълни въздуха с остра миризма на озон. Бин сбърчи нос. Не разбираше как прикриващата завеса се получава от „лазерна йонизация на молекулите на въздуха“, но знаеше, че най-обикновено черно кадифе може да постигне същото. Или пък заключването на вратата.

В залата забързано влезе млада жена с ливрея и коса с ягодов цвят. Бин беше разговарял с нея няколко пъти – беше бегълка от Нова Зеландия.

– Казах да не ни прекъсват при никакви… – започна Нгуен.

– Сър, ужасно съжалявам, сър. – Жената се поклони, сякаш беше японка, където подобни любезности все още се спазваха. – Надзирателят Чен ме изпрати да ви предам, че трябва да се явите в командния център. Веднага.

Нгуен се надигна от мястото си. Тонът му си оставаше безупречно любезен.

– Бихте ли казали за какво става дума?

– Сър… – Младата жена преглътна и отново се поклони. – Надзирателят Чен се безпокои, че системата ни за сигурност е пробита.

СКАНАЛИЗАТОР

Предвид всеобщата истерия напоследък около полуделите космически пратеници от Артефакта реших да съживя и разгледам едно от най-популярните интервюта отпреди десет години, от онази благословена епоха, преди да научим, че не сме сами във вселената.

Ще си позволя да перифразирам. Преди да открием, че всъщност СМЕ сами във вселената. Странно как реалността с ужасяваща ирония съответства и на двете твърдения едновременно. Така или иначе, време е да прегледаме отново това пророческо интервю. Само проследете с поглед ключовите думи „страшен съд – умора“. Да съберем коментираща тълпа и да направим пълен талмудически коментар на предаването.

Мартин Реймър (Би Би Си): При мен е Джонамин Бат Амитаи, съставител на „Рогът на изобилието на Пандора“ – епикнигата, която плаши и потиска толкова много от нас още от Ужасния ден с описанието на безбройните начини, по които вселената може да ни даде да разберем и да сложи край на съществуването на човечеството. Или може би само на мечтите ни.

Така или иначе, книгата е замайващо пътешествие през долината на потенциалните провали и възможна смърт. Джонамин, как обяснявате популярността на вашата поредица?

Джонамин Бат Амитаи: Хората винаги са си падали по истории за окончателния край, като се започне от Даниил и Откровение до Рагнарок, от циклите на маите до Нострадамус, от „Доктор Стрейнджлав“ до „Живот след хората“. Може би в това има някакъв елемент на schadenfreude, на получаване на абстрактно удоволствие от бедите на другите, та дори тези други да са собствените ни потомци. Или пък някои могат да бъдат стимулирани да се радват на онова, което имат в скъпоценното тук и сега, особено ако имаме чувството, че животът и удобствата като че ли са ни дадени назаем от една своенравна вселена. За милиарди хора носталгията завладява с идеята, че миналото винаги е по-добро и за предпочитане пред бъдещето.

Мисля си, че голяма част от този интерес към темата се дължи на това, че сме решаващи проблемите същества. На любопитството, което е привличало предците ни към опасности, за да започнат да намират начини да се справят с тях.

Мартин Реймър: Но вашият списък е толкова дълъг, така просторен и потискащо подробен. Дори да предположим, че успеем да открием навреме някои от капаните и да предприемем съответните мерки да ги избегнем…

Джонамин Бат Амитаи: Вече сме избегнали. Някои от тях.

Мартин Реймър: Но измъкването от един куршум сякаш винаги ни поставя на пътя на друг.

Джонамин Бат Амитаи: Това въпрос ли е, господин Реймър? Или просто казвате очевидното?