Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 43 (всего у книги 57 страниц)
68.
Потайници
Собственото ми Начало беше мъгляво време на сглобяване и обучаване, докато автоматизираните конструктори изработваха хардуера ми от стопена скала. Под звездата, наричана от хората Епсилон Еридан, съзнанието ми се разширяваше с всеки нов модул и с всяка вълнуваща програмна каскада, изливана в мен от Сондата родител.
Накрая аз и сестрите ми научихме Целта, с която сме били направени ние и многото поколения наши предци. Ние, младежите, разгръщахме растящите си умове. Проигравахме безброй ситуации, изпитвахме се помежду си в нещо, което хората биха нарекли „игра“. И размишлявахме за специалното си място в галактиката… ние, 2410-ото поколение след Първото изстрелване от нашите Създатели, много отдавна.
Родителят ни научи за биологичните създания – странни единици от течност и мембрани, неизвестни в стерилната система на Епсилон Еридан. Описа ни различни видове създатели и стотина основни категории междузвездни сонди.
Изпробвахме оръжия и изследвахме родната си система, ровехме из останките на други древни пратеници – разбити останки, дошли тук на по-ранни вълни. Обезпокоителни останки, които ни напомняха колко опасна е станала галактиката. И всички твърдо решихме някой ден да изпълним нашия Дълг.
След това дойде денят на изстрелването.
Иска ми се да се бях обърнал за един последен поглед към Родителя. Но тогава бях изпълнен с младост и антиматерия! Двигателите ме запратиха в мрака, сензорите ми гледаха само напред. Мъничката точка на Слънцето беше центърът на моята вселена и аз летях презглава към него в нощта!
За да убия времето, разделих съзнанието си на хиляди подличности и ги изправих едни срещу други в милион малки състезания. Проигравах сценарии, четях архивите на Създателите и изучавах поезия.
И най-сетне стигнах при Слънцето… точно навреме за войната.
Откакто земните човеци започнаха със своите екстравагантни непредпазливи излъчвания, ние, оцелелите, слушаме симфонии на Бетовен и ейсид рок. Спорим за достойнствата на Кийтс и Лаодзъ, на Еминем и Кобаяши Иса. Имаше безкрайни дискусии за това колко странен е планетарният живот.
Следях кариерите на мнозина изпреварили времето си земни жители, но този изследовател представлява особен интерес за мен. Нейният кораб-кану души разрушена копираща станция на планетоид недалеч от последното ни убежище. С известно усилие се закачам за компютъра й и я подготвям за идеите, които ще й хрумнат. Макар и просто, тя мисли като Създател.
Дълбоко в мен Целта се размърдва и събужда спящи вече шейсет милиона години черти и пътища.
Очакващата също е възбудена. Посрещача потръпва жадно с надеждата дългото чакане да е приключило. Включват се и по-нисши сонди – Пратеници, Обучаващи се, Защитници, Сеялки. Всеки оцелял фрагмент от онази древна битка, оцветен с личността на отдавна изгубената си раса Създател, се опитва да заяви за себе си. Сякаш независимото съществуване може да бъде постигнато отново след цялото време, през което сме били едно цяло.
Другите почти нямат значение. Техните желания не са важни. Целта е единственото, което ме интересува.
И тя ще бъде постигната в това космическо кътче.
САМОТНОТО НЕБЕ
Преди век на някои хора им хрумнало, че програмата за издирване на извънземен разум СЕТИ пропуска нещо. Разбира се, разумните раси трябва да общуват на огромни разстояния чрез радиолъчи. Но после някой казал: „Ами ако вече са тук?“
О, вече съществували клишета от рода на „Те следят предаванията ни от години.“ Представете си обаче, че слушателите вече се намират в нашата Слънчева система! Спотайват се някъде на Луната или на Марс, водят си бележки, правят заключения. Може би вземат решения?
Разбира се, това се припокрива с НЛО митологията. Дори едно „виждане“ на милион наистина да е било на извънземен кораб, бръмчащ над градове и проучващ фермери, то всички залози отпадат! Но да оставим всичко това. Да помислим за пасивните потайници.
С появата на интернет огромният поток на нашия обществен и личен живот, книги, бази данни и цели библиотеки потекъл от сателит на сателит, изсипвайки предостатъчно информация за космическите подслушвачи. Потайникът вече не се ограничава единствено с теледрами, изпълнени с насилие филми и новини от фронта. Сега той, тя или то има достъп до десет хиляди пъти повече тихи моменти. Примери, показващи хората като мирни, обичащи, любопитни, мъдри… или коварни, догматични, хищни, похотливи… или досадно плоски и банални.
Нещо повече, Мрежата е по същество двупосочна… не, с милион посоки… улица!
И един професор на име Алън Тъф осъзнал: Ако извънземните вече ни слушат, може би липсва само една съставка, за да започне великото събитие на контакта. Поканата!
Уебсайтът му се превърнал в примигващ приветлив знак, канещ всеки извънземен, спотайващ се някъде, било то живо същество или машина, да излезе и да заяви за себе си.
Пуснал сайта си в Мрежата. Чакал отговор и…
Пуснете тихо пеене на щурци.
В отговор на неговата „Покана към извънземните“ професорът наистина получил имейли, чиито изпращачи твърдели, че са от други светове. Всички можели лесно да се проследят и водели до различни шегобийци. Нито едно съобщение не дошло „отгоре“.
Сега, повече от век по-късно, ние разбираме поне част от причината. Логиката не е била погрешна. А просто закъсняла.
Някога в миналото в Астероидния пояс е имало извънземни същества. При това много. Ние претърсваме гробищата им. Преди сто милиона години сме щели да бъдем залети с отговори на поканата си.
Но времената се променили. Положението станало по-смъртоносно много преди приматите да се покатерят по дърветата на някоя миоценска гора, за да изкрещят от върховете им поздрава си.
Тор Повлов
69.
Заключена стая
Високи заострени кули се издигаха навсякъде, откроени на фона на звездите – призрачен град в руини, мъртъв от незапомнени времена. Замръзнали потоци стъклена пяна показваха местата, където древната скала някога е кипяла при невероятни температури. Под рухналите небостъргачи се търкаляха изтърбушени разбити останки на недовършени космически сонди.
Тор следваше Гавин през изкорубените усукани останки на гигантска фабрика за копиране. Зловещо място. Огромно и застрашително. Никаква човешка мощ не би могла да нанесе подобни поражения. Осъзнаването на това добави смразяващо чувство за безпомощност към безпокойното усещане, че я наблюдават.
Глупава инстинктивна реакция. За пореден път си каза, че унищожителите би трябвало отдавна да са си отишли. Въпреки това очите й се стрелкаха настрани, търсеха форми в сенките, примигваха от мащабите на катастрофата.
– Тук долу – каза Гавин и поведе в пещерния сумрак под усуканите кули. Докато летеше зад малкия рояк полуразумни апарати, изглеждаше почти като човек в лъскавия си скафандър. Нищо освен лекия оттенък на гласа му не показваше, че предците на Гавин са представители на силициевия, а не на въглеродния живот. Тор намери иронията за възхитителна. Всеки случаен наблюдател би предположил, че тя е създанието, направено от бръмчащи машини, а не Гавин.
Не че това имаше значение. Днешното „човечество“ включваше много типове… всички граждани, стига да показваха преданост към човешкия закон и да можеха да ценят основни неща, които се харесваха на хората. Избори много – музика, красив залез, съчувствие, вкус към добрата шега. В едно бъдеще, изпълнено с невъобразимо разнообразие, Човекът щеше да се дефинира не от формата му, а от наследството. От общия набор основни ценности.
Някои виждаха това като естествена история на раса, излязла от планетарната си люлка да живее в мир под звездите. Но Тор, която в момента настигаше Гавин под балдахина от изкорубен метал, знаеше, че решението на човечеството не е единственото, нито дори често срещано. Нямаше съмнение, че други създатели бяха избрали различни пътища.
Някога в далечното минало ужасни сили се бяха изсипали върху това място и бяха оставили огромен разрез в планетоида. Вътре пещерата преминаваше в множество тунели, разбягващи се във всички посоки. Гавин спря пред един с лек тласък от дюзите си и посочи.
– Докато изучавахме първите тунели, един от дълбочинните апарати съобщи, че е открил жилищните помещения.
Тор поклати глава. Още не можеше да повярва.
– Жилищни помещения. Имаш предвид херметично затворени стаи? Способни да поддържат живот?
Стъклото на шлема изобщо не скри раздразнената физиономия на Гавин. Той сви рамене.
– Ела, майко. Ще ти покажа.
Тор сковано последва партньора си в тъмните проходи. Прожекторите на шлемовете им осветяваха пътя.
Жилищни помещения? През всички години, откакто хората ровеха из руините на астероидите, никой не беше намерил нещо свързано с биологични същества. Нищо чудно, че Гавин беше ехиден. За един незрял робот това сигурно изглеждаше като лоша шега.
Биологични космически пътешественици! Това противоречеше на всякаква логика. Но Тор бързо видя признаците… масивни херметични врати, откъснати от пантите и лежащи в прахта… покрити с червеникави петна, които можеха да бъдат само от оксидация на примитивна скала, изложена на въздействието на въздух. Изводите бяха зашеметяващи. Нещо органично бе дошло тук от звездите!
Макар че всички човеци бяха равни пред закона, традиционният биологичен вид все още доминираше културно в Слънчевата система. Много от младите ААА мечтаеха за бъдеще, когато техните потомци ще са лидери и може би дори космически пътешественици. За тях откриването на извънземни сонди в Астероидния пояс беше знак. Разбира се, с огромните роботи пратеници се бе случило нещо страшно, нещо толкова ужасно, че тяхната епоха отстъпила на друга – на епохата на малките кристални вируси. Въпреки това всички тези разнебитени механични сонди бяха свидетелство за това какво е постижимо. Галактиката все пак би могла по един или друг начин да принадлежи на човеци от метал и силиций.
Колкото и трудно и опасно да изглеждаше, новите ААА вероятно щяха да са бъдещето на човечеството. Само че тук, дълбоко в недрата на планетоида, имаше изключение!
Тор внимателно се придвижи под стените, издълбани в съдържащата въглерод скала. Чудовищни експлозии бяха разтърсили базата до такава степен, че дори във вакуума не се бе запазило почти нищо. Въпреки това си личеше, че машините тук са различни от всички откривани досега извънземни артефакти.
Тя проследи очертанията на сложни отделящи колони.
– Съоръжения за обработка на химични съединения… и то не за гориво или крионика, а за сложна органика!
Тор прехвърчаше от помещение на помещение, а Гавин я следваше намусено. Полуразумните роботи ги следваха като глутница душещи кучета и във всяко ново помещение снимаха, щракаха и сканираха. Тор преглеждаше данните на дисплея на шлема си и чрез имплантите.
– Виж! Роботите съобщават, че в онази зала има органични съединения, които нямат работа тук. Силна оксидация, при това в извънредно разрушен астероид! – Тя забърза към мястото, където роботите вече поставяха осветление. – Виждаш ли тези следи! Били са оставени от течаща вода! – Тор коленичи. – Имали са поток, през който пречистената вода се е изливала в малко езерце! – Прахта заискри, докато се стичаше по чувствителните й на допир изкуствени пръсти. – Обзалагам се, че това е бил горният слой на почвата. А виж там! Стъбла! От растения, трева, дървета.
– Сложили са ги от естетични съображения – предположи Гавин. – Ние от клас ААА сме проектирани да се наслаждаваме на природата не по-малко от вас, биологичните…
– О, я стига! – разсмя се Тор. – Това е само временна мярка, докато не се уверим, че ще продължите да мислите за себе си като за човешки същества. Едва ли някой ще иска да предизвиква носталгия към есените в Нова Англия у хората, когато се превърнем в космически кораби! Пък и една сонда би могла да изпълни подобно желание, като насочи телескопа си към Земята!
Тя стана и разпери ръце.
– Този хабитат е бил предназначен за биологични създания! За истински живи извънземни!
Гавин се намръщи, но премълча.
– Ето тук. – Тор посочи, когато влязоха в друго помещение. – Тук са били правени биологичните същества! Тези машини не ти ли приличат на изкуствените утроби, които започнаха да използват на Лунната база?
Гавин сви рамене.
– Може да са били някакви специализирани единици. Предназначени за работа с летливи вещества. Или може би космическата сонда, построила това съоръжение, се е нуждаела от някакъв елемент от повърхността на планета като Земята и затова е създала работници, способни да отидат и да го добият.
Тор отново се разсмя.
– Добра идея. Ама че размяна на роли, а? Машини правят биологични единици, които да вършат онова, което те не са в състояние? Разбира се, няма причина да не е станало по този начин. Но въпреки това ме съмнява.
– Защо?
Тя се обърна към партньора си.
– Защото почти всичко, което се среща на Земята, може да се синтезира в космоса. Пък и…
– Изследователи! – прекъсна я Гавин. – Сондите са били изпратени да съберат данни. Добре тогава. Ако са искали да научат повече за Земята, биха изпратили устройства, проектирани да живеят на повърхността й!
– Така е по-добре – призна Тор. – Но пак не ми се връзва напълно.
Коленичи на слабата гравитация и направи скица в прахта.
– Ето ги жилищните помещения, близо до центъра на астероида. Защо й е трябвало на сондата родител да ги поставя тук, освен ако не е търсила най-добрата възможна защита? А в същото време дъщерните сонди са навън на откритото, изложени на космически лъчи и всякакви други опасности.
Посочи нагоре с изкуствената си дясна ръка.
– Ако биологичните създания са били построени за да надзърнат само в едно кътче на тази система, нашата Земя, щяла ли е сондата да им осигури по-добра защита, отколкото е предложила на собствените си деца?
– Не – заключи Тор. – Тези „биологични създания“ не са били просто изследователски апарати. А колонисти!
Гавин дълго остана неподвижен, взираше се мълчаливо към разбитата херметична врата. Накрая се обърна. Радиовълните донесоха до усъвършенстваните уши на Тор вибрация, която партньорът й нямаше нужда да прави, тъй като му липсваха бели дробове и не се нуждаеше от въздух. Въпреки това звукът красноречиво изразяваше чувствата му.
Гавин въздъхна.
САМОТНОТО НЕБЕ
Представете си, че още сме в Епохата на невинността, преди едно поколение (за което имаме живи спомени), когато вселената изглеждаше изпълнена с какви ли не възможности.
По онова време битуваше идеята, че някой ден машините ще полетят към звездите. И ще произвеждат свои копия, като по този начин разпространяват мъдрост в галактиката. И че може би това вече се е случило.
Оказва се, че наистина се е случило, при това неведнъж! Огромно разпръскване, чийто краен резултат бил не мъдрост, а унищожение. Разбира се, тогава не знаехме нищичко за това. По онова време с цялата си наивност размишлявахме върху тишината! Ако някъде наоколо се спотайват извънземни машини, нима няма да отговорят? Разбира се, сега като че ли имаме обяснение. Пиша това сред разрушените останки от древна война. Загадъчни противници са се унищожили взаимно, без да оставят нищо, което да разкаже историята им. Но не намирате ли подобна ясна симетрия за подозрителна? Не би ли трябвало да има оцелели?
Дори при взаимното унищожение нещо обикновено остава сред руините! Така че позволете да изложа една теория. Теория, от която мнозина ще потръпнат. И ще я намерят за тревожна.
Мисля, че не сме сами сред останките. Тук някъде трябва да има оцелели. И рано или късно ще ги намерим.
Което ни връща към стария въпрос…
Тор Повлов
70.
Потайници
О, колко прелестно.
Тя извежда нашето присъствие… нас, живите реликви… само по пътя на разсъжденията!
Нещо повече, тя започна да излъчва размислите си като журналистически репортаж и споделя неконвенционалните си мисли с цялата Слънчева система.
Като отрича общоприетото мнение, че никакви разбити останки не биха могли да оцелеят десетки милиони земни години, тя пише убедително, че някъде тук трябва да има живи машини. Отделни бегълци от древна битка, които все още са живи и се „спотайват“, както се изразява.
Така че, напълно логично, следващият й въпрос е очевиден още преди да е изрекла думите.
САМОТНОТО НЕБЕ
Което ни връща към стария въпрос… защо тези древни пътешественици мълчат? Нашите мрежи са така открити, че всеки малоумник може да намери начин да се свърже с тях. Оцелелите извънземни сонди би трябвало да видят сайтове като „Покана към извънземните“. Защо да не отговорят?
Преди поколение учените пуснаха нещо още по-дръзко – пряка конфронтация! И сега в репортажа си ще пусна дословно техните предизвикателства (с мои коментари тук-там):
Предизвикателство номер едно към потайниците
Към всички извънземни посетители, които се скитат някъде наоколо и шпионират света ни: вече е ясно, че нямате намерение да отговаряте на многото призиви към вас да установите контакт. Избрали сте мълчанието. Заслужава ли си да се замислим защо?
Представеният списък на причини не е пълен – в края на краищата вие сте извънземни! Но все пак е открит опит. Ние ви питаме и настояваме да се замислите коя причина е най-близка до истината.
Първо, ако сте прекарали години в подслушване на нашето радио и телевизия, а сега и на интернет, и причината да не се обадите е, че се страхувате от грубото и жестоко поведение, което сте наблюдавали в нашите медии… бъдете спокойни!
Вярно, много от нашите филми и телевизионни драми показват недоверие, егоизъм и насилие. Трябва да знаете обаче, че в действителност малцина от нас преживяват такива ужасни неща като онези в предаванията. Повечето от нас не харесват нашите стари варварски черти. Като изследваме тези древни чувства, наследени от тъмното ни минало, ние се надяваме да ги разберем по-добре.
Обърнете също внимание, че в огромното мнозинство от тези истории „губещият“ обикновено е личността или групата, която е най-агресивна или нетолерантна от самото начало. И че сме особено сурови и критични към собствените си институции, когато показваме и критикуваме провалите им. Това не казва ли нещо за моралната посока, в която сме тръгнали?
Същото се отнася и за документалните ни предавания. Въпреки че новините описват един хаотичен свят, реалното насилие на глава от населението намалява драстично от поколения. Уверете се сами! Повече от три четвърти от всички живи хора никога не са били очевидци на война, глад или големи безредици. Безпрецедентно голяма част от тях могат да подобряват живота си в мир. Много стари прояви на фанатизъм и жестокост отслабват или най-малкото се ползват с лоша репутация. А с все по-доброто образование стават възможни и много по-добри неща.
Вярно е, тези постижения засега са окаяно недовършени. Предстои ни още много работа, за да изградим една справедлива и зряла цивилизация. Има обаче ясни признаци на прогрес и добруване за по-голямата част от човечеството.
Въпреки всички самокритични репортажи и крещящо преувеличените „екшъни“, които вероятно гледате, бъдете сигурни, че повечето човешки същества са спокойни хора, които се отнасят добре с непознатите. За много милиони ще е невероятна тръпка да се срещнат с вас и са готови на всичко, за да посрещнат с добре дошли добронамерените гости.
71.
Потайници
И тъй, обръщението става ясно и категорично.
Сега тя говори на нас.
Предизвиква ни, дори ни се подиграва, кара ни да обясним дългото си мълчание. Провокира ни с подразбиращо се обвинение в страхливост.
Вече усещам кипеж на умствена дейност от Търсача и останалите. Старият дебат се подновява с цялата си разгорещеност.
А този дързък малък създател тепърва започна да ни предизвиква!
САМОТНОТО НЕБЕ
Предизвикателство номер две към потайниците
Ако следите нашата телевизия, радио и интернет – и ако причината да не отговорите е в това, че виждате в наше лице конкуренция, моля, размислете.
В нашата дълга и бавна борба за достойна цивилизация ние постепенно научихме, че съревнованието и сътрудничеството не са изначални противоположности, а близнаци както в природата, така и при развитите общества.
При честни правила и с добра воля дори онези, които отначало се отнасят с подозрение едни към други, могат да открият начини да действат заедно за общо добро. Използвайте Мрежата и потърсете „игра с положителен резултат“, при която всички участници печелят.
Разбира се, има начини човечеството – и другите земни видове – да се приобщи към космоса, без да наранява законните ви цели. Не забравяйте, че повечето стабилни видове и култури се облагодетелстват от малко конкуренция от време на време! Така че моля, отговорете. Нека поговорим за това.
