Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 44 (всего у книги 57 страниц)
72.
Четири вида човек
Еволюцията е гаднярка. Почти винаги.
Само че… много рядко, наистина… й се случва да размисли.
Едно напомняне на този факт едва не се натресе в Джералд – стрелна се неочаквано от страничния коридор. Докато се разминаваше на косъм със сблъсъка, малката фигура размаха ръце и крака като криле на вятърна мелница. Ръката на Джералд се стрелна, сграбчи една непокорна плитка – и последва писък.
– Леко, Ика. Къде си се разбързала?
Момичето бе ниско, набито и силно – когато пръстите на Ика се вкопчиха в ръката му, Джералд имаше чувството, че може да я скърши. Тя подчерта това, като го стисна още малко, но игриво и почти безболезнено.
– Кап’тан Джери!
Джералд пусна плитката й, но момичето задържа подобната на менгеме хватка още секунда. Лицето й бе симпатично и някак като на фея въпреки почти мъжките костни надочни дъги. Гласът й бе дълбок, с отекващ резонанс, който не изглеждаше напълно човешки.
– Внимавайте, любезни господине – каза шеговито тя. – Не знаете ли, че съм много по-стара от вас?
Това бе дежурна шега, при това не само между тях двамата. Представителите на възкресения вид Homo neanderthalensis настояваха да ги наричат „старата раса“ поради причини, които нямаха особени основания в биологията или фактите.
„Е, стига да не започнат да настояват за обезщетения за геноцида преди двайсет и седем хиляди години. Мен обаче тогава ме е нямало, така че няма да плащам.“
– И накъде си се втурнала с тоз пламенен устрем, дете? – попита той, като нарочно се изрази по начина, по който възрастен човек (какъвто бе той) се обръща към десетгодишно хлапе (макар че неандерталците старееха по различен начин).
– Тръгнали сме на лов на кобли! – гордо заяви Ика, отстъпи крачка назад и опря юмруци на кръста си.
– На… ние ли каза?
Тя кимна към страничния коридор и Джералд едва сега забеляза другата фигура, която се спотайваше в сенките. Дългуреста и малко прегърбена, с късо подстригана коса и нервно изражение.
– О, здравей, Хайрам. Как си?
Всеки аутист беше уникален. Но си имаше общи правила, когато някой от тях е възбуден – а Хайрам изглеждаше възбуден. Бавно пристъпи напред, като хвърляше бързи погледи навсякъде, но не поглеждаше Ика или Джералд в очите.
– Е, Хайрам? Защо не гледате разгръщането на новия телескоп? Това е една от основните причини този кораб да дойде чак тук, зад Марс.
„Поддържай разговора конкретен, но имперсонален. Излъчвай спокойно дружелюбие. И благодари на Великия дух, че квотите на нашия кораб все още са малки. Само двама неандерталци, двама аутисти и петима метални за това пътуване.
А какво ще стане после? Дали няма да настояват да вземаме делфини и маймуни? Генномодифицирани хора с криле и длани на краката? Това вече не е разумна цивилизация, а същинска менажерия!
Или… – хрумна му друга метафора. – По-скоро Ноев ковчег.“
За разлика от някои аутисти, Хайрам изобщо не приличаше на неандерталец.
– Вие с Ика… биехте ли се?
Ика се разсмя – плътен, звучен като камбана звук, който винаги караше Джералд да си мисли за покрити със сняг гори и долини.
– Просто си играехме, Хайрам!
– Но ти…
– Виж какво. Ако ми обещаеш да ми повярваш и се успокоиш, ще ти бутна бонус в следващата ни виртуална игра.
Очите му се присвиха.
– Какъв бонус?
– Три мастодонтски бивни.
Младият аутист се ухили сметкаджийски.
– Три зелени. Дълги четири метра и дванайсет сантиметра. Започват почти право в основата и постепенно се извиват, за да достигнат радиус един метър при върха, с вътрешно усукване трийсет градуса на метър. Един ляв и два десни.
– А, не! – извика Ика. – Изобщо не ми пука дали ще се успокоиш, или не, космически шемет такъв. Като искаш – припадай!
„Не. Моля те, недей.“ Джералд едва не се намеси. Хайрам беше полезен член на екипажа – никой друг не можеше да се сравнява с него по бързото дешифриране на холокристалните фрагменти, които „Ибн Батута“ продължаваше да събира от околното пространство. Способностите му обаче си имаха цена. Хайрам беше запазил до голяма степен емоционалната крехкост, която бе пречила на неговия клон от човечеството хиляди години. Експертите на Земята още умуваха как да извлекат най-доброто от двата свята и да отприщят невероятните умения без съпътстващия ги набор недъзи.
Но тревогите на Джералд бяха напразни. Народът на Ика беше талантлив в общуването с аутистите, които вероятно се бяха срещали по-често в племената на Европа от ледената епоха. Вместо да се свие страхливо от избухването на Ика, Хайрам се ухили още по-широко.
– Добре. Оранжеви тогава. Искаш ли да покажем на кап’тана какво не е кобли?
Джералд примигна.
„Не е… кобли?“ И се сети. Митичните не-същества, в които уж вярваха и неандерталците, и аутистите.
– Не знам. Хомосапите са коне с капаци. – Ика наклони глава, изгледа преценяващо Джералд, после изведнъж се засмя. – От друга страна, той е кап’тан Джери…
Джералд знаеше, че е уместно и дори очаквано да въздъхне и да поклати глава, че си губи времето с детинщини. Макар че, ако трябваше да е честен, можеше да отдели няколко минути.
– Ако ще показвате – показвайте?
– Добре. – Ика вдигна дясната си ръка с дланта нагоре. – Дай ми вниманието си.
Джералд даде почти изречена команда, за да промени подсилването на реалността. В полезрението му се оформи тесен цилиндър, който придоби плътност над ръката на Ика и се сви в характерен символ на контрол, оформен като бяла диригентска палка.
Докато момичето посягаше към анимирания виртобект, Джералд осъзна: „Освен това прилича на вълшебна пръчка.
Опа!“
Нейното полезрение се сля с неговото и Джералд усети как Хайрам също се вмъква. Тяхното поколение приемаше това за даденост: започваха да си играят с тези неща от тригодишни, ако не и по-рано. За Джералд обаче това винаги щеше да си остане модно и малко страховито.
Ика сръчно сграбчи жезъла само с поглед, без ръкавици за обратна връзка, които да й дават усещане за докосване. Размаха го и после го насочи към коридора и извика:
– Expecto simakus cliffordiam!
Джералд се опита да не извърти очи или да попречи по какъвто и да било друг начин на заклинанието. Макар че му се струваше иронично. „В миналото вълшебниците са били шарлатани. Всички до един. Векове наред сме се борили със суеверието, прилагали сме наука, демокрация и разум, за да разберем обективната действителност… а в края на краищата суеверието побеждава! Просто за мистиците и любителите на фентъзито посоката на времето се обърна. Сега е епоха, в която магиите и заклинанията действат благодарение на скрити в стените устройства.“
Сякаш в отговор на извиканото от Ика заклинание коридорът притъмня. Плавната извивка на колелото се превърна в склон, гладкият метал придоби текстурата на грубо одялан камък. Отворите от пластична пяна заприличаха на хралупи в стволовете на гигантски дървета.
„Много е красиво“ – призна Джералд. Емоционално наситено. Дори артистично. Помагаше на човек да си представи как през плейстоцена светът е изглеждал пълен с мистерии, чудеса и ужаси за собствените му прадеди и за предците на Ика. Само че с една основна разлика: че хомо сапиенс обикновено реагирал по уникален в природата начин – опитвал се да разбере и манипулира света. Е… поне някои хомо сапиенс.
Неандерталците явно бяха имали различен подход.
„Но към какво би трябвало да гледам?“
Усети трепет. Усещане за упрек, дошло от Ика без думи.
Не, никакво _гледане_. Целият номер е да не гледаш. И не към.
Той отново въздъхна и извика програмата сляпо петно. Тя беше страшно модерна преди десетилетие, когато неандерталците се появиха по-осезаемо и започнаха да обогатяват разнообразието на земната цивилизация. Очите на всички бозайници имат недостатък – петънце, където нервните нишки минават през задната част на ретината и оставят малка част, която не може да регистрира образи. Хората като цяло игнорират слепите си петна, които се намират на известно разстояние от увеята – а именно там лещата изпраща образите, които наистина те интересуват. Освен това окото непрекъснато се движи и подава на мозъка достатъчно данни, за да запълни сляпото петно, така че повечето хора изобщо не го забелязват. Всъщност човек трябва да се упражнява или да използва компютризирана помощ, за да го открие.
Джералд затвори едното си око и с помощта на ИИ отпусна другото, за да гледа настрани от онази част на коридора, в която бе запратила заклинанието си Ика. Притъмня още повече…
… и най-сетне той успя да не-види района… надолу и настрани от посоката, в която гледаше окото му. Нужно му беше известно усилие да не гледа натам. И най-малкото движение на окото щеше да го направи, всеки инстинкт на Джералд искаше да го направи. Той обаче успя да се отпусне.
И да не-гледа.
Коблита. Беше изкушаващо да ги подмине като мит, тъй като нямаха реален ефект в реалния свят – нищо, което един здравомислещ хомо сапиенс да може да измери. В същото време аутистите и неандерталците се кълняха, че си заслужавали да не-се-забележат!
Друга дума за термина беше антигони, по едно стихотворение на Хюс Мърнс:
Снощи гледам си през рамо,
виждам: ей го, дет’ го няма.
Няма го и днес пред къщи.
Махай се и се не връщай!
Джералд долови нещо. Смътно, като сянка. Само че повече от сянка. И по-малко.
Знаеше колко лесно може да се подлъже въображението. И четирите вида човечество, дори силициевият вариант, обикновено се бояха от невидимото или едва видимото – запълваха празните петна, представяха си опасности, ужасни тайни или намеци за неща с огромни последици.
Трудно придобитите научни навици се намесиха, призоваваха го да не обръща внимание на мрачните, неподкрепени с нищо подозрения.
„Науката и източните мистици учат, че наблюдателят трябва да се освободи от егого си, за да изрази неизразимото. Странно, никога досега не се бях замислял за това – будистът и физикът се различават по толкова много неща, а имат едно и също схващане. Освободи се от чувството за собствената си важност. Но пък… защо шаманите, магьосниците и търговците от всички култури възхваляват силата на волята на личността?
Защо са тези крайности? Дали човечеството не е безнадеждно двуполюсно?“
Изведнъж осъзна нещо, което му изглеждаше познато. Беше същото като преди много време, когато се бръснеше, като прокарваше наточено острие по гърлото си. Правиш го разсеяно, без да мислиш за отражението си, сякаш самото огледало е сляпо петно.
„Какво казваш? – запита той подсъзнанието си. – Че това не-нещо е като огледало? Че всичко отново е свързано с мен?“
Чернотата-сянка потръпна. И Джералд си припомни за онзи съдбовен ден в манипулаторния мехур до старата космическа станция в компанията само на една маймунка, когато запрати двайсеткилометровото си ласо, за да улови парче съдба. Имаше горе-долу същото усещане, когато доближи камерата до кристала, който по-късно щеше да стане Хаванския артефакт, после Първи артефакт и накрая просто Фомит номер едно. Обект, чиито очертания бяха неясни. С дълбини, студени и тъмни като междузвездното пространство.
Разбира се, всичко, което изпитваше в момента, можеше да е просто плод на въображението му. Вечният проблем с магията. Но въпреки това… за да бъде любезен… той мислено зададе въпрос.
„Не е ли свършило?
Още ли се очаква от мен?“
САМОТНОТО НЕБЕ
Предизвикателство номер три към потайниците
Ако сте наблюдавали нашата телевизия, радио, а сега и интернет и причината да не отговорите е, че чакате да минем някакъв праг на развитие… е, тогава защо не подскажете?
Умно обаче, ако обичате.
Ако този праг е уверено да молим за членство в някаква общност на високоразвити разумни същества, моля приемете този абзац като стъпка в тази посока, направена от една подгрупа на човечеството с надеждата това да послужи на цялата планета.
Молим. Сега.
Моля, дайте ни формуляра… и цялата информация (в това число цената, облагите и възраженията), която може да ни е нужна, за да вземем добре информирано решение.
73.
Потайници
Колко неща разбира нашето малко биологично чудо?
Мога да подслушвам разговорите й с кибернетичния й партньор. Прихващам данните, които изпраща на кораба си играчка, и слушам предизвикателните й излъчвания. Но не мога да сондирам ума й.
Питам се каква ли част от картината вижда.
Тя има само частица от мисловната мощ на Посрещача или Очакващата, да не говорим за мен. И нищожна част от познанията ни. Колко шантаво, че сложна мисъл може да се роди в мъничък контейнер от почти хаотично активиращи се течни клетки при температура, при която водата се превръща в солена аденинова супа. И все пак у нея има загадката на Създател.
Дори аз, отдалечен на две хиляди поколения от докосването на органични ръце и изолиран от моята Целенасочена решимост – дори аз го усещам.
Дребните предизвикателства, които излъчва непрекъснато, са дразнещи. Както бяха и при първото им пускане в информационната мрежа на Земята преди десет орбити, или осемдесет техни години.
Спомням си, че тогава преживяхме криза. Някои от нас намериха Предизвикателство номер три за удовлетворяващо програмираните им критерии за контакт! Искаха да отговорят веднага. Пратеника и Канещия трябваше да бъдат подложени на чистка, за да не изкрещят „добре дошли!“.
Въпреки това имаше още спорове какво да правим с някои други предизвикателства. Човеците ни влияеха още преди да излязат по-далеч от орбитата на собствената си луна.
След това – както и очаквах – дойде тяхната криза с кристалите. Може би болестта идеше да ги унищожи, както се е случило с толкова много други обещаващи раси, откакто чумата започна да се разпростира из галактиката.
Но нима с първата си поява кристалите не докараха до лудост и нас, по-старите механични сонди? Особено когато някои от нас решиха да се съюзят с някои варианти на новопристигналите кристални вируси – способността ни да се движим и да използваме оръжия беше извратена, за да помогне за защитата на някои типове…
… които помогнаха за избухването на последната ни война. Последната от много.
А сега Тор Повлов разравя старата пепел. Вдига искри от древен огън, докато открива с партньора си останките от една сонда Сеялка.
САМОТНОТО НЕБЕ
Предизвикателство номер три и половина към потайниците
Това е вариант на предишното предизвикателство. Ами ако вие ни говорите, а ние не ви разбираме?
Като погледнем към другите видове около нас, виждаме много комуникация, която изобщо не се осъществява с електромагнитни вълни или TCP/IP пакети. Мравките, пчелите, главоногите, делфините, кучетата и така нататък използват неща като миризми и танци, език на тялото и сонар, антени и изменения на цвета. И повечето живи същества, от бактериите до гъбите и от термитите до бамбука, чак до клетките в телата ни – се съревновават или си сътрудничат с другите чрез химически съединения.
Опростено ли е да се мисли, че може да се появи някакво извънземно съзнание, способно да гледа „Обичам Люси“? Дори да използват кодирани електромагнитни вълни, дали ще разчетат кохерентните сигнали, кодирани в двоичен код? Какво би разбрал вашият син или дъщеря от аналогова видеокасета, кодирана в PAL или SECAM?
Ами ако в момента сме бомбардирани от квантови съобщения? Ако някоя цивилизация ни крещи с цяло гърло: „А бе вие да не сте глухи? Вижте тази Комета/Бомба/Вирус…“ – или каквото и да било. Цивилизация, която полага усилия да привлече вниманието ни, като прави петна по слънцето и предизвиква огромни протуберанси. Или е гравирала повърхността на Луната и си е направила труда да я ориентира така, че да гледа към нас само с едната си страна, а ние сме толкова тъпи, че не можем да схванем простия език на кратерите.
О, но в такъв случай не е ли работа на по-развитата култура да реши проблемите с комуникацията? Както и да е, ако сценарият наистина е такъв, вие не можете да прочетете или разберете онова, което ви казвам в момента. Така че няма значение.
74.
Отдавна изгубена кауза
Тор винаги беше изпитвала тайна симпатия към презрените. Като към осквернителите на гробове – недооценена професия с доста допирни точки с журналистиката. И двете включваха изваждане на показ на скрити неща.
Ограбващите царски гробници крадци от миналото са били рециклатори и са връщали богатствата в оборота. Златото и среброто са имали по-добри приложения, отколкото да лежат погребани в някакво мухлясало подземие – например можели са да стимулират търговията. Същото важи и за археолозите, които разкриват творбите на древни художници – майстори, заслужаващи много по-голямо възхищение от страна на човечеството, отколкото владетелите, ползвали услугите им.
Тор не беше дошла в Астероидния пояс да търси скъпоценни метали или музейни експонати. „Но въпреки това съм част от тази голяма традиция“ – помисли си тя, докато ръководеше рояка роботи, които режеха, разглобяваха и къртеха останки от праисторически космически кораб бебе, за да извлекат мозъка и елементи на двигателите му и да ги пратят към вътрешността на системата, за да бъдат проучени от човешката цивилизация.
„Почивай в мир. Никога няма да излетиш към небето. Но може би ще научиш нас как да излезем от люлката си.“
Нас? Може би металните човеци като Гавин някой ден щяха да поемат на път, за да открият какво е сполетяло ранните раси. „Освен ако не се поддадем на изкушението… и не предпочетем някой от лесните пътища. Като отказването от технологиите. Или ако се затворим в себе си. Или ако се превърнем в кристални вируси.“
Зърна партньора си на ръба на кратера – управляваше роботи, които отделяха и опаковаха в пяна само най-ценните части за дългото пътуване към Земята на борда на слънчев платноход. Гавин беше помолил да работи колкото се може по-далеч от „страховитите неща“ – мухлясалия хабитат в сърцето на астероида, в който някога бе имало годен за дишане въздух и течна вода.
– Знам, че трябва да проучим всичко това – каза й той. – Само ми дай известно време да свикна с идеята.
Как би могла да откаже на разумната молба, отправена без никакъв сарказъм? И тъй, тя потисна собственото си желание да захвърли всичко и да се втурне към онези рушащи се тунели, да рови из изкорубени херметични врати и срутени помещения, за да разкопае тайната, която лежеше погребана тук най-малко от петдесет милиона години.
„Можем да станем най-прочутите осквернители на гробници от времето на Хайнрих Шлиман и Хауард Картър.“ Реши, че за подобна слава си заслужава да почака мъничко.
Някои от роботите имаха трудности с разчистването на рухнал строителен кран, така че Тор се понесе с плавни подскоци към тях – разчиташе на маймунските си инстинкти, за да се хваща с изкуствените си ръце за изкривените греди, докато не стигна до удобно за наблюдения място. Слабата гравитация на астероида дърпаше механичните й крака надолу и настрани. Тор се задържа за крана с един от хващачите си, които й служеха по-добре от обикновените стъпала.
– Робот К, иди на дванайсет метра наляво и насочи лъча си надолу четирийсет и на изток шейсет. Робот Р, иди на петдесет метра в тази посока – тя посочи – и освети надолу четирийсет и пет и на запад трийсет.
Нужни бяха няколко минути с радар, лидар3030
LiDAR (Light Detection and Ranging) – технология за определяне на разстояния до обекти с използване на насочен сноп светлина (лазерен лъч). – Б.пр.
[Закрыть] и стереоскопична визуализация, за да картира проблема – бъркотия развалини със съкровище от другата страна. Тук имаше не само сонди бебета, но и контролно устройство, което ги е създавало! Беше истинска находка, погребана под плетеницата кабели и отломки.
Тук органичният човешки мозък, развил се в първобитните шубраци, изглеждаше особено полезен. Чрез трикове с паралелна обработка на изображения, които можеха да се проследят назад до еоцена, Тор намери най-лекия път през развалините по-бързо, отколкото би го направил основният компютър на „Уорън Кимбъл“.
– Тръгнете по този маршрут… – Тя го отбеляза на картата за роботите. – Започнете да режете тук… тук… и…
Ослепително сияние изпълни кухината и хвърли рязко очертани сенки от металните греди. Болка прониза Тор и тя се сви: визьорът й потъмня със закъснение. Органичните очи сигурно щяха да ослепеят. Дори нейните импланти имаха проблем с компенсирането.
В края на полезрението й светна диагноза, от която по гърба й полазиха ледени тръпки. Кохерентни монохроматични отражения. Мощен лазер.
„Лазер? Кой стреля, по дяволите…?“
Потисна страха си. Първата й мисъл бе, че някой от роботите се е повредил. Започна да изрича общата команда за изключване… и тогава прозвуча сигнал за бойна тревога!
„Значи е оръжие“ – коментира някакво спокойно кътче от съзнанието й.
Ослепителната светлина изчезна толкова бързо, колкото се бе появила, и остави всичко в почти непрогледен мрак; единствено далечното слънце осветяваше ръба на кратера.
– Гавин! – извика тя. – Внимавай за…
Прекъсна я рязък вик.
– Тор! Нападат ме!
Тор преглътна сухо и каза:
– Гавин… дай подробности!
Разтуптяното й сърце беше част от оригиналната екипировка. Човешка органика 1.0, препускащо като полудяло. По-бързо и от отговора на партньора й.
– Аз… намирам се в една цепнатина в скалата. Онова, което е останало от мен. Тор, отрязаха ми ръката!
Те? Идеше й да закрещи. Кой… или какво… са „те“?
Вместо да запищи от паника, Тор успя някак да се овладее и да заговори като командир.
– Скафандърът ти здрав ли е? Ядрото ти… – Беше приклекнала на място, където преди малко имаше плътна сянка, и се молеше гредата все още да се намира между тялото й и стрелеца.
– Да, но смъди! И ръката отлетя. Дори да успея да се разкарам оттук, резервната е боклук. Ще ми трябват седмици, за да отгледам нова…
– Няма значение! – прекъсна дрънканиците му Тор. Трябваше да го накара да се съсредоточи. – Имаш ли представа къде точно се намираш? Роботите ти могат ли да посочат мястото?
– Не. Три са на парчета. Пратих другите да се скрият. Може би „Уорън“…
Да му се не види. Думите му сепнаха Тор. Ако неприятелят беше свалил кораба…
– „Уорън Кимбъл“, състояние!
Последва дълга мъчителна пауза, може би три секунди. Тор започна да си представя как всичките й надежди рухват.
След това се разнесе глас, който така искаше да чуе.
– Не съм повреден, капитан Повлов. Агресорът се намираше от другата страна на астероида. В момента оттеглям всички сетивни системи, излъчватели и сервизни роботи освен онзи, който предава този сигнал. Той използва сгъваема антена.
– Добре! Активирай военните протоколи.
– Протоколите активирани. Системите за проследяване и оръжията в готовност. Определям курс към вас.
Тор щеше да прехапе долната си устна, ако имаше такава. Решението не беше от лесните.
– По-добре засега остани на място. Лъчът беше адски мощен. В момента двамата с Гавин сме в безопасност…
– О, я говори само за себе си! – намеси се младият й партньор. – Нямаше да го кажеш, ако на някое органо-момче му бяха клъцнали ръката!
– … но ще сме прецакани, ако корабът бъде повреден.
Това затвори устата на Гавин. Добре. Неговото местоположение бе много по-лошо от нейното. Не биваше да излъчва повече сигнали от необходимото.
– „Уорън“, имаш ли телеметрия от роботите, за да анализираш лъча?
– Разполагам с достатъчно данни за предварителна преценка, капитане. Ако се съди по мощността, продължителността и цвета, давам осемдесет и пет процента вероятност да сме били атакувани от СФУК.
– Мамка му!
В широкия Астероиден пояс, пълен с останки от стари извънземни машини, имаше само един останал функциониращ тип – Свързани с фракции унищожители на конкуренцията.
Преди повече от две десетилетия, по-малко от година след като Джералд Ливингстън откри първия космически фомит, дойде Нощта на лазерите, когато наблюдателите от Земята гледаха изумени как смъртоносни лъчи се кръстосват високо в небето. Същия ден стотици заровени кристали по цялата планета взривиха части от себе си, за да привлекат вниманието на хората и да бъдат изкопани. Всички тези отчаяни опити се случиха веднага щом световните медии предадоха официалната реклама на Хаванския артефакт, предлагаща на човечеството сделка за един вид безсмъртие.
Защо всичко това стана в един и същи съдбовен ден? Нужно бе известно време, за да съберат всички елементи от пъзела и да схванат какво се е случило – причината новината да предизвика такъв брутален ефект. „И явно още не е свършило.“
– „Уорън“ – каза тя. – Може да не е съвпадение, че бяхме атакувани малко след като си се оказал зад скалата.
Не последва незабавен отговор – на корабния мозък му отне време да обмисли тази възможност. Тор изпита краткото модерно задоволство, че човек може да измисли нещо по-бързо от един ИИ.
– Ако правилно схващам думите ви, капитане, според вас СФУК се страхува от мен. Повече, отколкото аз би трябвало да се страхувам от него?
– Това може да обясни защо е изчакал да се скриеш и едва тогава да стреля по Гавин и мен. Ако е решил, че си твърде силен, за да бъдеш предизвикан… е, в такъв случай май може да дойдеш да ни вземеш.
– И по-бързичко – промърмори Гавин. И преди Тор да успее да го сгълчи, отново потъна в радиомълчание.
– Освен ако машината не е възнамерявала да ни прилъже да стигнем точно до това заключение – предположи корабният мозък. – А може да има и друга причина засега да си остана на мястото.
Тихо прещракване подсказа на Тор, че „Уорън“ минава на сериозно кодиран сигнал.
– Току-що потвърдих двупосочен канал с „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Намират се само на три светлинни минути от нас.
Е, най-сетне малко късмет! Изведнъж Тор се почувства не така самотна.
Но пък… Дори с термоядрено-йонните си двигатели големият добре въоръжен крайцер трябваше да маневрира седмици, за да синхронизира орбитите и да се добере до тях. Въпреки това екипажът може би щеше да е в състояние да помогне по друг начин. Провери отново кодирането и се обърна към „Уорън Кимбъл“:
– Може ли „Ибн Батута“ да използва сензорите си?
– Корабът има отлични системи, Тор. Според последните сведения насочваха сензорите си в посоката, от която дойде лъчът – район с каменни отломки, обикалящи този астероид на приблизително пет километра оттук, с размери двайсет километра на север на четирийсет по посоката на въртене. Ще им трябват няколко минути за прецизно насочване на уредите. Освен това има и забавяне във времето. Моля, запазете търпение.
– Кажи им да не използват активен радар – каза Тор. – По-добре засега СФУК да не научава за тях.
– Предадох молбата ви. Може би ще стигне до тях навреме, за да я изпълнят. Моля, запазете търпение.
Този път Тор не отговори, а загледа бавно въртящите се звезди. Земята и Слънцето не се виждаха, но можеше да различи Марс, който сияеше в светла охра в съзвездие Змиеносец, без изобщо да примигва. И Тор осъзна нещо неприятно – че е по-добре да започне да взема предвид десетчасовото „денонощие“ на астероида.
„На север по посоката на въртене… – замисли се тя. – Приблизително натам…“ Не можеше да зърне нищо от „района с каменни отломки“, които вероятно се състояха от въглеродни материали, които поглъщаха светлината. Добро място за скривалище. Много по-добро от нейното. Бързо изчисление потвърди страховете й.
„С тази скорост на въртене гредата няма да ме защитава още дълго.“
Огледа се и видя няколко по-добри убежища, сред които и пропастта, където лежаха мъртвородените кораби бебета. За съжаление щяха да й трябват твърде много секунди, за да се прехвърли с подскоци и прелитания до някое от тях. А през това време щеше да е на прицел.
„Защо му е на един СФУК да стреля по нас?“
Бойните устройства си оставаха загадка. Повечето бяха замрели след Нощта на лазерите. През всичките години оттогава, докато човечеството правеше първите си предпазливи крачки извън родния си свят и започна да проучва края на Астероидния пояс. Тор помнеше само двайсетина случая, когато древните машини бяха засичани да използват смъртоносните си лъчи… най-вече за да унищожат някой блестящ кристал или съседа си, но от време на време стреляха и по земни кораби с убийствена точност и без видима причина.
Въоръжените кораби, изпратени да проучат района, така и не откриха стрелците. Въпреки огромните награди, предлагани за всеки заловен жив или мъртъв СФУК, те винаги изчезваха (или се покриваха добре) много преди пристигането на хората.
„Накрая решихме, че трябва да са останали от последната битка, бушувала в Слънчевата система в далечното минало. Оцелелите, сключили дяволска сделка с междузвездните кристали. Бойна машина се съгласява да помогне на една фракция кристални фомити, като елиминира конкуренцията. От своя страна фракцията връща услугата, след като овладее местната цивилизация. За оказаната помощ СФУК може да си спечели важна роля в новия режим.“
Биолозите твърдяха, че виждат ясни паралели с начина, по който някои заболявания вършат смъртоносната си работа с помощта на вируси и бактерии, които им проправят пътя. Един екзосоциолог се обзаложи, че Последната война на машините, разразила се в Слънчевата система преди десетки милиони години, вероятно е била предизвикана от пристигането на кристалните капсули. Че те вероятно са заразили някои от по-старите механични сонди и са ги прилъгали с убедителни предложения за безсмъртие и размножаване. Тази теория можеше да обясни и Нощта на лазерите.
„Когато изглеждаше възможно Хаванският артефакт да спечели човечеството без съперници, всички останали фомити е трябвало да заложат всичко, за да привлекат вниманието ни – или като жертват части от себе си, за да изпратят сигналите изпод земята, или като излъчат от небето рискованите съобщения «ето ме и мен». Но тези СФУК устройства са дебнели епохи наред и са изчаквали момента да се сражават на страната на един или друг кристал. Да помогнат на една фракция да бъде чута… или да унищожат останалите и да не им позволят да излъчат рекламите си.“
Всичко това имаше смисъл от дарвинистка гледна точка… или поне така обясняваха големите светила, напомняйки на всички, че еволюцията си има своята свирепа логика.
„Но какво може да спечели този СФУК, като стреля по нас?“
Сети се за скоростта на въртене и си помисли, че в момента по-важен е един друг въпрос.
„Как да се измъкна оттук?“
Нямаше да е достатъчно само да се мести покрай старата греда, която бе тясна и перфорирана в другата посока. А Гавин вероятно бе в още по-лошо положение. „Трябва да направим нещо, и то бързо.“
– „Уорън“, „Ибн Батута“ сканира ли вече района?
– Да, Тор, с пасивни телескопи. Резултатите им не са категорични. Картографирали са скалите и пясъчните облаци и са открили няколко аномалии, които биха могли да се използват като скривалище от стрелеца. С активен кристал биха могли да засекат резонанса на обогатен метал…
– Или да се объркат от никела и желязото в астероидите. А и веднага щом пуснат активни лъчи, проклетото нещо ще разбере, че си имаме съюзник. Ще може да се премести много преди да получат обратния сигнал и да стрелят. Шест минути са адски много време.
